Серия
Огънят на драконите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 32 гласа)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в целувката му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10164


Глава 1

Саша

Наблизо имаше дракон, чакащ в тъмнината.

Бях ужасена да дишам, да се помръдна, да направя каквото и да било. Никога в живота си не съм била толкова уплашена. От страх започна да ми се гади, усещането се превърна в торнадо, и се облях в студена пот. Докато растях гледах предавания по телевизията за природата и никога не разбрах защо газелите замръзваха, когато лъвът ги дебнеше. Сега вече знаех. Чувствах се като газела, върху която щяха да се нахвърлят.

Златните очи, обгърнати в сенки ме наблюдаваха. Драконът се приближи и почувствах цялата стая да се клати при движението. Беше така голям… по-огромен от всичко, което съм виждала. Обзалагах се, че можеше да ме изяде на една хапка…

Това накара паниката ми да се усили.

Свих се на място, чакайки. Толкова бях уплашена, че не смеех да затворя очи, защото се страхувах, понеже би могъл да види лекото движение и да атакува.

Драконът се приближи напред с една крачка, излизайки от сенките на странната стая в лъча светлина. Едновременно бях впечатлена и ужасена от вида на съществото. Беше най-красивото, поразително, смъртоносно нещо, което някога съм виждала. Задържах дъха си, надявайки се, че няма да ме види.

Но тогава тези сменящи цвета си златни очи ме погледнаха и ми се прииска да извикам от ужас. Моля те, Господи, позволи ми да припадна, за да не се налага да съм будна, когато ме изяде.

Ако Бог беше там горе, мълчеше. Защото все още бях в съзнание, когато драконът се приближи към мен, една разтърсваща стъпка след друга. Изправих се, колкото можех, игнорирайки болката, която се изстреля през счупената ми ръка и наранени ребра. Болеше ме навсякъде, но това не ме притесни дълго.

Всичко, което можех да направя беше да гледам тези хипнотични златни очи и да чакам гигантските драконови челюсти да се отворят и да ме изядат.

Грамадната глава се наведе бавно и го погледнах със страхопочитание. Бях онемяла, като кобра пред змиеукротител. Опитах се да си спомня какво ми беше казала Клаудия за драконите, но не можех да мисля ясно. Всичко, което помнех бе, че нейният беше страшен, но не толкова подмокрящ-панталоните, колкото този тук. Може би заради това, че той не ме беше гледал в очите като този.

Клаудия. О, Боже. Тя тук ли беше? С Ейми? Дали не ги обърквах и този бе нейният? Приятелски настроеният? Изглеждаше ми познат, но този бе по-тъмен от последния и когато се наведе видях, че един от роговете на главата му е счупен. Драконът на Клаудия нямаше такова нещо. Нямаше този тъмен нюанс на златното, толкова дълбок, почти като кехлибар.

Поток от спомени се изля през ужасените ми мисли. На Клаудия, опитваща се да ме задържи зад нея. На загубата на хватката ми и плъзгането ми от гърба на дракона. Свободно носейки се във въздуха, в нищото само, за да бъда хваната, преди да падна на земята. Ударът ми беше изкарал въздуха и разтърси ръката ми толкова лошо, че изпаднах в безсъзнание, но не и преди да видя неясната, голяма сянка на дракон.

Лошо чувство се издигна по гърлото ми. Паднах от дракон и бях отвлечена от друг.

Това е наистина, наистина лошо.

Никога не се бях страхувала толкова много. Нито дори когато Тейт загуби контрол над темперамента си. Да се справя с войник, който харесваше да използва юмруците си, бе различно от диво същество, което иска да ме погълне.

Драконът се приближи още повече, тогава голямата глава се сниши. Беше почти царствено — кръстоска между змия и котка, наистина. С елегантни кости и дълга муцуна, която блестеше в златно на слабата светлина. Ако не бях толкова уплашена, щях да бъда очарована, защото изглеждаше точно като драконите от легендите, от дългите криле, през мускулестите крака до диво размахващата се опашка. Наведе се малко по-ниско.

Тогава погледнах право в големите му колкото чиния очи, проследявайки смяната на цвета от черно до златно и пак към черно. Гледаше ме. Изучаваше ме.

— Ако ще ме ядеш, просто го направи — прошепнах. — Защото в противен случай ще се напишкам от страх и вкусът ми няма да е особено добър. Въпреки че не знам защо ти казвам това.

Окото лумна ярко в златно и след момент драконът се фокусира върху мен отново. Беше странно, но изглеждаше сякаш ме разбира. Което би трябвало да се предположи, ако Клаудия се срещаше с някой. Тя каза, че са променяли формата си. Също така каза, че се интересуват от чифтосване. Потреперих. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо в този момент. Обзе ме ужас. Надявах се, че беше в човешка форма, когато той и Клаудия… когато те…

Не, не можех да си го представя.

Окото отново стана черно и драконът отстъпи, като повдигна главата си. О, Боже. О, Боже. Това беше. Устата ми пресъхна и се втренчих, не можех да се движа.

Но главата само се поклати почти вълнообразно напред-назад. Не клатеше глава като отказ за комуникация. Не… не знаех какво, по дяволите правеше и това бе също толкова ужасяващо, колкото и останалите неща. Докато гледах той сбърчи устните си назад, показа нащърбени зъби, тогава щракна с тях във въздуха като динозавър от един от филмите, които обичах като дете. Сега не го обичах. Миризмата на овъглено ме покри, примесен със странен, пикантен мирис. Изплаках, изгърбих се и прегърнах защитнически ранената си ръка. Ребрата ме заболяха, имах прясна рана на крака, но бях твърде уплашена да погледна.

— Убивай ме вече — изплаках. — Прави каквото ще правиш. Просто престани да ме измъчваш.

Дакх

Моята половинка. Моя.

Мисълта се опита да пробие тъмнината, но лошите мисли продължаваха да настъпват и не можех да ги отблъсна. Бяха като гарвани, образуваха ято. Не, бяха като мишелови. Усещаха кога бях слаб и ме чакаха да умра. Щраках във въздуха към тях, към мишеловите, опитвайки се да ги накарам да избягат. Зъбите ми не хващаха нищо и лошите мисли отново се завъртяха в ума ми.

Убий нещата.

Убий я.

Унищожи.

Нарани. Нарани я както теб те боли. Изкарай гнева си върху нея. Светът ти е унищожен. Животът ти — унищожен. Хората ти — унищожени. Вината е нейна. Нейна и на хората й. Отново и отново, гарваните и мишеловите повтаряха тези неща, приближавайки се все повече и повече, докато светлината на човешката женска беше почти затъмнена. Сбърчих устните си и можех да почувствам пара да се издига в дробовете ми.

Убийството беше толкова лесно. Това искаха да направя гласовете.

Но тогава женската изплака и от очите й се отдели вода. Тя проговори, гласът й беше мек, сладък и ужасен. Все едно ме заля студена вода в лицето, съзнанието ми се върна и плясъкът на крилата на гарваните се оттегли в задната част на главата ми. Не ги слушах. Бях концентриран върху човека.

Моят човек.

Изръмжах ниско, доволен от звука на гласа й. Исках повече от него. Повече от нея. Повече от всичко.

Моя. Исках да свия нокти около нея и да я придърпам към гърдите си. Исках да я защитавам и да я държа близо до мен. Исках да заровя носа си в тази меко изглеждаща грива и да поема аромата й.

Миризмата на страх, която усетих, ме накара да спра. Не исках да бъде уплашена. Желаех аромата на чифтосването й да насища въздуха. Исках да се озъби и да се изправи пред мен, да ме предизвика както женска Драконѝ би го направила. Ако ме предизвикаше, можех да я победя и да я яхна, да я бележа като моя.

Да я взема за половинка.

Мисълта ме изпълни с изблик на радост и открих колко дълго не бях усещал… щастие.

Убий я, прошепнаха гарваните в ушите ми. Убий. Нарани я както си наранен и ти.

Но… когато я гледах, ме болеше по-малко. Да я гледам, караше лудите звуци, постоянните викове на птиците, въртящи се в ума ми, да замлъкнат.

Тя беше моя.

Освен това беше и уплашена и не знаех как да го оправя. Как да я удовлетворя и да я накарам да спре да мирише на страх и да започне да мирише на желание? Женските Драконѝ бяха агресивни. Те си избираха мъжки и го приближаваха, ноктите и зъбите им бяха открити. Може би се нуждаеше от време, за да го направи.

Седнах на бедрата си и зачаках тази женска да ми даде знак. Проблясък на нокът. Следа, че ще се промени в бойната си форма. Нещо. Всичко.

Така че стоях и чаках.

Времето минаваше. Малката женска продължи да излива вода от очите си, дишането й беше задъхано. Звучеше отчаяна и това ме безпокоеше. Дали не беше болна? Ранена?

Огледах я отблизо, търсейки кръв или крайници, извити по грешен начин. Имаше тъмнина на едната страна на лицето й, което ме притесни, но е трудно да се каже, защото чертите й бяха малки и деликатни. Когато промени позата си, притискайки се в стената, видях, че единият крайник е здраво привързан, и че го подкрепяше.

Беше ранена.

Аз ли й го бях причинил? Изпълни ме ужас. Не исках нищо друго, освен да я бележа, а бях ранил женската, която бях избрал за моя. Дори когато мъжки предизвикваше женската, не я нараняваше. Можеше да има леки ухапвания или натиск върху крайниците й, за да се предаде, но никога не се раняваха. Нямаше смисъл да нанасяш вреда на тази, която искаш да носи малкото ти.

Сякаш усещайки мислите ми, гарваните дойдоха отново, мислите им говориха припряно в ухото ми. Тази е слаба, извикаха. Убий я и избери друга. Открадни друга от човешкия кошер — такава, която ще бъде силна и смела.

Насилствено пристъпих напред, навеждайки глава. Гарваните говореха смислено. Половинката трябваше да бъде силна телом и духом. Тази не беше. Нямаше ли да бъде по-добре, ако отървем света от такова слабо същество и изберем друго? Наведох се, готов да хапя, да унищожавам и разкъсвам.

Женската се сви към стената, отклонявайки лице и притискайки се към камъка. Тя затвори очи и не издаде стон, чакайки. Знаеше.

Поколебах се. Миризмата й — женска, нежна, мека, — погъделичка носа ми. Въпреки че бе слаба… харесвах миризмата й. Потрих носа си по кожата й и я намерих мека и приятна. Страст мина през мен и изръмжах ниско от удоволствие, докато гарваните се разлетяваха.

Нямаше значение, че тази е слаба. Беше моя.

Моя, моя, моямоямоямоямоя.

Прокарах езика си по кожата й, опитвайки я, но парливата миризма на страха й объркваше сетивата ми. Изпълваше ме с неудовлетвореност. Защо беше така уплашена от мен? Гледах я, докато извиваше тялото си, опитвайки се да избегне докосването ми и докато го правеше, отново подкрепи страната си. Това стана, когато миризмата на кръв ме заля.

Прималяващо, ужасно усещане ме разтърси и се отдръпнах.

Дали се страхуваше, защото я бях наранил? Аз ли бях причината за раните й? Опитах се да си спомня момента, в който я хванах във въздуха, на начина, по който я държах, но гарваните и мишеловите викаха в мислите ми, присмивайки ми се, подиграваха ми се.

Раних другарката си.

Раних я.

Почти я бях разрушил. Кървеше заради мен. Болеше я, заради мен. Мисълта ме изпълни с ужас. Дори сега гарваните ме увещаваха с ужасните си предложения в ушите ми, казвайки ми да я убия. Да се отърва от нея, преди другите да видят колко слаба бе половинката ми. Беше малка и крехка, грешна за някой толкова страшен и могъщ като мен.

Но… защото тя беше малка, не трябваше ли да искам да я защитавам? Дори сега почувствах свирепа нужда да я предпазя от лешоядите в мислите ми. Да я пазя в безопасност. Захапах ги, ръмжейки. Нямаше да слушам лъжите ми. Не и този път. Поех си дълбоко дъх и улових аромата й. Усещаше се нотка страх, но под това беше сладък, приятен аромат, който накара лошите мисли да отстъпят. Вдишах дълбоко отново и гарваните се разпръснаха.

Тя щеше да ги държи в клетка, помислих си. И веднъж щом станеше моя половинка и я бележех — както Каел бе белязал своята, — гарваните щяха да изчезнат завинаги.

Седнах на бедрата си и зачаках.