Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в кръвта му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10163


Глава 1

Клаудия

2023, Форт Далас

Седем години след Разрива

Що се отнася до затворническите килии, тези бяха доста свестни. Имам предвид, бях видяла доста през последните години и повечето от тях бяха преустроени складови помещения или малки, подсилени стаи. Тази имаше малко походно легло, кофа за лично ползване и врата с рамка от бодлива тел, която ми позволяваше да гледам останалата част от импровизирания затвор. Като се има предвид, че последния път, когато прекарах няколко дни в едно от тези места, бях оставена изцяло на тъмно, тук беше направо луксозно.

Което означаваше, че вероятно бях напълно и изцяло прецакана.

Не бях негативен човек. Не и обикновено. По-скоро от типа „нека да си направим лимонада и да я продадем“. Няма да постигнеш нищо добро, ако тъжиш за лимоните. И все пак, точно сега, бих убила за един лимон. Не мисля, че съм виждала много плодове от Разрива насам. Предполагам, че плодовите дървета бяха едно от първите неща, които изчезнаха. Във всеки случай, не беше в характера ми да оплаквам съдбата им. Това би ми попречило да се справя с проблемите, а винаги има твърде много от тях, за да се свърши. Ако имаше някаква пречка — и нека си го кажем, винаги имаше — аз се прегрупирах и атакувах с нов план. Имах хора, зависещи от мен, и нямах време да се самосъжалявам.

Но нямаше как да не се почувствам малко притеснена, когато двамата пазачи в затвора продължаваха да гледат към килията ми и да си шепнат един на друг. Не можех да чуя какво си казват, но бях сигурна, че не беше нещо добро. Дадох им най-добрия си твърд поглед и се опитах да изглеждам свирепа. От момичетата, които са меки и слаби — като Ейми и Саша — мъжете обичат да се възползват. Аз не позволявам на никой да го прави.

Ейми. Моята сестра. Господи, тя ще бъде толкова разтревожена. Бях тук вече от почти две седмици. И колкото и малката ми сестра да е свикнала с прехвърчанията ми вътре-вън, във вследствие на набезите ми, две седмици бяха прекалено дълго. Сигурно вече е обезумяла от тревога. Надявах се, че няма да тръгне след мен.

Наистина, наистина се надявах, че няма да плати на някого да тръгне след мен. Нямахме пари, а момичетата на нашата възраст имаха само една друга опция във Форт Далас. Казах на Ейми, че дори не бива да си помисля да го прави, но се притеснявах, че няма да ме послуша. Паниката щеше да я надвие и щеше да направи нещо, за което ще съжалява.

„Не го прави“, изкомандвах я на ум. „Стой спокойна. Ще се прибера скоро.“

Или… може би не, помислих си, когато огледах затвора си още веднъж.

Пазачите ме гледаха отново. По дяволите. Тук бях от известно време, без нещо, което да ме занимава, освен хората — гледах ги как идваха и си отиваха, и научих кое изражение означава „време за смяна на кофата“ и кое — беда.

Погледът, който получавах сега? Големи проблеми.

Просто се усмихнах невинно. Не беше голяма работа. Това бях аз, абсолютно не се изнервях.

Ако дойдеха да ме тормозят и да коментират гърдите ми, това беше едно нещо. Знаех какво да очаквам. Цялото това шепнене и взиране? Тревожех се, че ще се случи нещо лошо. Не можех да се отърва от това чувство. Като се имаше предвид, че това беше най-дългото време, което съм прекарвала в килия, се страхувах, че няма да се прибера у дома отново.

Чувството стана още по-силно, когато и двамата погледнаха към пожълтялата дъска на стената, а след това към вратата на затвора.

Не грешах. Днес нещо се случваше.

В известен смисъл, това беше добра новина. Без повече чакане. Без повече гризане на нокти, за да се успокоя. Без повече тестване на бетонните шевове на клетката ми, опитвайки се да намеря дали някъде нямаше хлабав камък и дали можех да прокопая тунел за бягство. Без повече гледане на смяна след смяна пазачи, които напускаха, само за да бъдат сменени с нови.

Трябваше да бъда щастлива. И все пак…

Захапах устната си, мислейки за сестра ми. Ейми беше вкъщи, чакайки ме да се прибера и да донеса храна, провизии и пари след набега си. Тя все още беше там, все още гладна и безпомощна. Мразех това. Мразех, че съм затворена в тази затворническа килия вече две седмици. Приятелката ни Саша щеше да се погрижи за нея, но… тя си имаше собствени грижи. А и Ейми се нуждаеше от помощ. Тя беше само две години по-млада от моите двадесет и пет, но беше мека там, където аз бях само твърди ъгли. Сестра ми не можеше да събира смет. Тя не можеше да държи нож или да удари някого с юмрук, ако се опиташе да я надвие и да открадне това, което беше нейно. Аз бях тази, която я пазеше. И да, Ейми беше бебе, първо за родителите ни, докато бяха живи, а сега за мен и Саша, когато беше вече След. Кракът й се беше счупил по време на Разрива и никога не зарасна правилно, затова вървеше с лошо накуцване. Никога преди това не ме е притеснявало, защото бях там да се погрижа за нея.

Но сега? Самобичувах се, представяйки си Ейми у дома, умираща от глад. Куцукаща до най-близкия магазин за боклуци с всичко, което може да размени за ядене. Продавайки се, разтваряйки крака за един от войниците, за да спечели малко пари, както правеше Саша… но Ейми нямаше да направи това. По-скоро ще се остави да гладува.

Един от пазачите — онзи със смелост — хвърли поглед към вратата и с бавна походка се приближи до килията ми, поглеждайки ме през бодливата тел на вратата.

— Какво правим днес?

— Същото като вчера. — Какво, мисли си, че имах пълен график или нещо такова? Аз бях в затвора заради фалшиво обвинение. Е… донякъде фалшиво.

Съвсем малко, миниатюрно лъжливо.

Най-малкото, не съвсем законно.

— Дълга нощ — изкоментира той, след което потри очи.

— О, не и за мен. Спах като бебе. — Дадох му най-сладката си усмивка. Щях да опитам с чар да измъкна няколко отговора от него. Той или щеше избяга и щеше да започне да пипа палката си по противен начин, или щеше стане подозрителен. Това бе моментът, в който се надявах пазачът ми да е плашлив.

Той само се намръщи.

— Проспала си драконовата атака?

Добре, сега си мислеше, че бях тъпа. Никой не спеше по време на драконова атака, особено ако беше извън обичайното време. Стоях будна цяла нощ, криейки се в ъгъла, прегръщайки коленете си и молейки се да свърши — така прекарвах всяка драконова атака.

Драконите обикновено нападаха като по часовник — големите златни нападаха на всеки три дни, точно преди обед. По-малките червени атакуваха ежедневно за седмица, след това нищо за други три. Никой никога не бе нападал през нощта.

Освен тази нощ. И не знаех какво означава. Не можех да мисля за това, защото тогава щях да се разтревожа за Ейми, а това не беше добра идея, докато съм затворена тук.

— Да спя по време на драконова атака? Аз? — Поклатих глава и се опитах да продължа да се усмихвам. — Имах предвид друго.

Той само ме погледна, сякаш бях луда. Може би бях. Флиртуването с пазача за информация бе опасна игра.

— И така — попитах. — Какво има в графика за днес?

Очите на пазача се присвиха към мен. Предположих, че съм твърде очевидна. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и друг униформен охранител показа главата си. Кимна на двамата ми похитители, а вторият се изправи на крака. Охраната на вратата ми се пресегна за нещо на колана си. За момент се притесних, че беше за палката, но когато чух дрънкането на ключове, се успокоих. Излизах от тук.

По един или друг начин. Исках да кажа, можеше и да бъда наказана, но поне имах шанс. Вратата се отвори със скърцане и той махна към мен.

— Излезте, г-це Джоунс.

Аз станах, с треперещи и схванати крака, и пристъпих напред. Притиснах старата си, износена тениска около тялото си и опитах да изглеждам безпомощна, дори докато оглеждах стаята. Колко трудно щеше бъде да избягам от тук? Можех да бъда по-бърза от тях, или поне на теория, ако предположим, че всички наоколо са като тези. Но ако имаше нещо, което да знам за Форт Далас, то бе, че тук винаги имаше повече войници. Отказах се от идеята за бягство; борих се, когато ме хвърлиха тук долу, но след две седмици и няколко по-леки ястия, бях твърде схваната и слаба, за да се боря. Дори не протестирах, когато пазачът ми сложи белезници. Каква полза би имало?

Стиснах китките си и запазих моята „аз съм толкова отзивчива“ усмивка, въпреки че се чувствах сякаш умирах отвътре.

Изведоха ме от затвора и влязохме в дълъг, тъмен коридор, осветен само от светлината, влизаща през няколко мръсни прозореца. Пристигна нов пазач, кимна на този, който вървеше до мен, след което заедно ме хванаха и поведоха надолу по разпадащия се коридор в един безкраен лабиринт от разрушен бетон и изкопана настилка. Стар, потъмнял надпис, гласящ „Бързо хранене“ ме подсети, че тази част от Форт Далас някога е била търговски център. Покритият пазар, където скитниците държат палатките си за размяна? Стар паркинг. Спомени за пазаруването и разходките с приятели след училище наводниха ума ми, но това беше в един друг живот. Онази Клаудия Джоунс бе мъртва. Тя умря в Разрива и единственото, което остана, беше кльощавата, упорита, оцеляла Клаудия. Онази Клаудия знаеше за моловете и училищата и кой бе водещият певец на любимата й момчешка група. Оцелялата Клаудия не помнеше много за света преди огъня и Разрива. Всичко се промени прекалено много. За мен, тази сграда бе нещо от Форт Далас. Разпадаща се. Разнебитена. Празна. Жалка. Овъглена.

Димът продължаваше да се носи във въздуха, като се промъкваше през слънчевата светлина, карайки ме отново да мисля за дракони. Миризмата ме караше да се чувствам едновременно уморена и неспокойна. Целият свят не беше нищо друго, освен огън и пепел, и аз се чувствах отвратена от всичко това. Не бях оптимист като Ейми. Не мислех, че нещата ще се оправят в някой момент.

Мислех, че просто трябва да се справим с това, което имаме. Може би затова аз бях боклукчийката, а Ейми бе в безопасност вкъщи.

„По-добре да си в безопасност“, скарах й се наум. „Ще ти сритам задника, ако си мъртва“. Мисълта толкова ме ужаси — Ейми мъртва, — че спрях и се наведох да повърна.

— Болна ли си? — по-загриженият пазач ме попита, докато повръщах на бетона. — Или бременна?

Стрелнах го с поглед, след като свърших, и избърсах устата си, треперейки. Нито едно от двете. Бях просто една от многото хора във Форт Далас, които бавно гладуваха до смърт. Затворът не бе точно тризвезден. Вчера ми дадоха овесена каша, което беше вълнуващо, докато не открих гигантска мъртва буболечка в нея. Изядох я все пак, с буболечката и всичко. Не бях виждала овесена каша от Разрива насам, така че вероятно беше с изтекъл срок. А буболечките? Те бяха просто протеини.

Разбира се, вероятно това бе и причината да повърна.

Един от стражите ме побутна с крака си.

— Ако си свършила, размърдай се. Кметът те очаква.

О, юпии. Кметът? Определено беше ден за съд и щом провинението ми ще бъде гледано от кмета, значи бях прецакана. Преглътнах трудно и избърсах уста в мръсната си тениска.

— Добре съм.

Остатъчната миризма на дим, носеща се във въздуха, бе много по-остра, отколкото преди, и се замислих за драконовите атаки от последната вечер. Много лоши неща напоследък се носеха във въздуха.

Стражите ме преведоха през останките на търговския център в друг магазин. Не знаех какъв е бил преди Разрива, интериорът беше чист и изпипан, с износен персийски килим на пода и цяла армия от пластмасови столове, подредени около стените. Чакалня. Пазачите ми не ме заведоха до никой от столовете обаче. Вместо това ме въведоха в друга стая.

Когато го направиха, ярка светлина ме заслепи. Инстинктивно трепнах и вдигнах ръце към лицето си, опитвайки се да се защитя. Паника премина през мен. Сигурно не бяхме на открито… нали? Откритите пространства не бяха безопасни — защитата идваше от сградите с дебели покриви и солидни тухлени стени. Бетонни. Подземни убежища. Някъде, обезопасено срещу огън, нокти и дим.

Но когато очите ми се приспособиха, разбрах, че просто бяхме в стая с много прозорци, с избледнели завеси, които бяха дръпнати, за да пропускат светлината и гледката. Не че имаше много за гледане — пепел и още отломки, о, и още пепел. Разгледах оценяващо завесите. Толкова много плат? Това беше достатъчно да ни осигури храна за цял месец, в палатките за размяна. Да се използва целия този хубав, тежък плат за завеси беше просто глупаво. Останалата част от стаята беше осветена, с подови настилки, които бяха идеално чисти. Предполагах, че това място е било приятно преди Разрива. Не безопасно, да се има предвид, но хубаво.

— Изненадва ме, че сте дръпнали завесите — прошепнах на стражите, докато ме водеха напред. — С драконите последната нощ и всичко останало.

— Това беше вчера — отговори високият, със строгото лице, като затегна дланта си около ръката ми. — Трябва да има седмица затишие вече.

— Ммм. Значи са били червените? Как някой може да каже в тъмното?

Той се намръщи към мен.

— Близо до времето на червените е. Трябва да е някой от тях.

Не харесвах начина, по който сам опитваше да се убеди, но мислех, че греши. Драконите дойдоха последната вечер, сипейки огнен хаос върху града, и ние се сгушихме в бетонните си убежища, чакайки да минат часовете. Беше близо до времето на червените, но все още беше необичайно. Те не трябваше да идват още няколко дни… и никога не нападаха през нощта, никога. Имаше нещо грешно в цялата тази работа.

Но след като драконите дойдоха последната вечер, не трябваше да идват отново за няколко дни. На теория, слънчевата светлина би трябвало да бъде безопасна днес.

Но нищо не бе безопасно. Не и наистина. Затова работехме с това, което имахме.

Един нисък, дебел мъж с грижливо подстригана сива коса седеше зад бюрото в центъра на стаята. Погледна към мен и леко се намръщи. Бюрото му беше претрупано с вещи — малък глобус (сякаш географията означаваше нещо вече), снимка и много документи. Зад него стояха още двама охранители. Бях виждала дебелия да се движи из Форт Далас преди — кметът. Примигна към мен, след което отвори малък пластмасов правоъгълник пред него. Чух тропането на клавиши, след което ме погледна.

О, по дяволите.

Мъжът имаше лаптоп. Ако това не беше върхът на лицемерието, не знаех кое бе. Лаптопите бяха по-хубави и от еднорог или много горещ душ след Разрива — нещо несъществуващо. Нямаше електричество, с което да работят, а батериите трябваше да се зареждат чрез ръчен генератор. Някои хора все още се придържаха към старата технология, което означаваше, че когато се намери нещо такова, се ходи при гангстерите в палатките за обмяна. Говорех за достатъчно храна, с която да живеем като крале, само срещу един работещ лаптоп.

Мечтата ми беше да намеря такъв. Само един. Тогава щях да мога да намеря истински дом за Ейми, Саша и мен. Достатъчно храна, за да не трябва да се тревожа за това, кога ще бъде следващото ни хранене. Работещият лаптоп бе като да спечелиш от лотарията. Бях намерила няколко батерии преди в Земите на събирачите, но никога такава, за която да мога да взема висока цена. Батериите са почти толкова скъпи, ако не и по-скъпи, от самите лаптопи. Всички съществуващи електроники, както и оръжия, бяха конфискувани от Новата милиция в шокиращото пробуждане след Разрива, и хората се бяха примирили с това. И сега, тъй като беше забранена и толкова рядка, електрониката бе най-скъпото нещо на черния пазар. Поне това знам от опит. Опитвах се да продам батерия за лаптоп на Тъкър Търговеца, когато бях арестувана.

— Клаудия Джеймс, запозната ли си с престъпленията си? — кметът оправи грозните си, дебели очила върху носа си. Изглеждаше уморен. Имаше петно от сажди на костюма си и още едно върху челото. Не беше необичайно, всеки почистваше сажди в продължение на дни след лоша драконова атака… точно навреме за драконите, които идваха отново. Вероятно мръсотията по мен беше със слоеве.

Дали знаех престъпленията си? Разбира се, че да. Просто не мислех, че са престъпления. Въпросът бе дали трябваше да се преструвам на невинна, или да бъда откровена? Проучих лицето на кмета и той изглеждаше уморен и раздразнен. Невинността няма да проработи, тогава. Добре, ще бъда с топки.

— Престъпленията ми? Мога да направя усилие, ако искате.

Кметът примижа към лаптопа си, след това ме погледна отново. Затвори го леко и вдигна пожълтяла дъска. Човек, който дори не иска да използва истинска хартия? Това беше гадно.

— Клаудия Джоунс — прочете на глас. — Задържана от Новата милиция за прегрешение, кражба, връзка с черния пазар и избягване на закона. Как пледираш?

Беше забравил дребната кражба, но щях да си затворя устата за това. Усмихнах му се леко, въпреки че сърцето ми блъскаше в гръдния ми кош.

— Правилно, но не мисля, че е редно да слагате някой зад решетките за кражба от място, където никой не живее.

— Знаеш правилата. Форт Далас не желае хора, ходещи отвъд бариерите. Не е безопасно.

Да, знаех, че не бе безопасно. Всеки път, когато ходех, бях изпълнена с ужас и подскачах от всяка сянка. Но трябваше да бъде свършено и се отнасяше до това или глада… или да се продавам. Така че ходех и събирах.

— Трябва да ядем. Нямах пари. Имах възможност…

Кметът остави дъската и потърка очите си под очилата.

— Разбираш, Клаудия Джеймс, че Форт Далас не третира престъпленията по същия начин като Преди.

„Преди“ не се нуждаеше от обяснения. Знаех какво имаше предвид: преди драконите, преди Разрива, преди безкрайния огън и пушек. Обратно в старите добри дни, когато животът беше нормален и най-голямата ни тревога беше кой ще спечели последното музикално риалити по телевизията.

Това беше преди небето да се отвори, да бъде разцепено от дупка, адът да дойде на Земята и всичко да се промени. Това беше преди милиони — не, милиарди да умрат и оцелелите трябваше да се борят, за да защитят себе си от ужасните зверове, които сега бяха върховните царе от небето над нас.

Да, знаех всичко за Преди. Кимнах.

— Тогава знаеш, че наказанието за твоите престъпления е изгнание?

Вдишах рязко. Сърцето ми думкаше в гърдите, а светът около мен избледняваше.

Изгнание. Можеше да каже и „смърт“. Беше същото.

Ако станех изгнаница, щях да бъда изхвърлена отвъд металните бариери, които образуваха защитната стена на Форт Далас — направена изцяло от стари автомобили — и щях да бъда принудена да разчитам само на себе си, за да оцелея. Без приятели. Без защитени места, на които да отида. Щях да бъда на открито, незащитена срещу скитнически банди, хищници… и дракони. Никога вече нямаше да видя сестра си или Саша.

Не можех да бъда изгнаница. Какво щеше да се случи с Ейми? Видение на сестра ми, проституираща за войниците, мина през ума ми и притиснах очите си, треперейки. Не и Ейми. Все още имаше невинност в нея, която трябваше да бъде пощадена. Тя трябваше да бъде защитена, а Саша нямаше да бъде способна да се справи сама.

— Моля ви… има хора, които зависят от мен, сър.

— Всички са така — каза кисело кметът. — Ето защо правилата трябва да бъдат прилагани. Ако не можете да им се подчинявате, нямате място във Форт Далас и спазващите закона цивилните граждани на този град.

Спазващи закона? Той луд ли беше? Форт Далас бе пълен с всички видове скитници, проститутки, насилници, крадци — единственото нещо, което ни правеше „цивилизовани“, беше, че сме защитени зад стена и контролирани от убийци с оръжия — Новата милиция. Всеки мамеше, лъжеше и крадеше, за да сложи храна на масата.

Единствената разлика между мен и всички останали? Аз бях достатъчно тъпа, че да ме хванат.

— Беше просто батерия за лаптоп…

— Наруши закона.

Стиснах ръцете си, опитвайки се да изглеждам разкаяна.

— Моля ви. Опитвам се да нахраня сестра си…

Погледът му ставаше все по-твърд.

— Това не е извинение, г-це Джоунс. Новата милиция ще ви нахрани, знаете това. Всичко, което трябва да направите е да попитате.

Да, в замяна на бързо чукане, НМ (Новата милиция) щеше бъде много щастлива да ми даде консерва мухлясал боб. Дори и гладуващо момиче си имаше стандарти.

— Моля ви! Не може да ме пратите отвъд стената.

— Защо не? Така или иначе ходиш там.

— Това беше само за да взема нещо, което да продам! Сега ми казвате, че не мога да се върна обратно! — Внезапна паника се зададе и се задавих за въздух. Нямаше достатъчно от него в проклетата стая. Не можех да спра да треперя. — Драконите. Не мога да съм на открито с дракони…

— Не съм коравосърдечен, г-це Джоунс, но трябва да спазваме правилата — каза, че не бе бездушен, но погледът му казваше друго.

— Използвате батерия на лаптопа си — заявих. — Как може да ме съдите, че търся още? Откъде мислите, че е дошла тази?

Щом думите напуснаха устата ми, разбрах, че съм направила грешка. Неговият „аз-съм-уморен-но-доброжелателен“ поглед изчезна, заменен с дълбоко намръщване, когато осъзна, че се бях осмелила да го предизвикам. Също така беше изненадващо. Всеки използваше крадени стоки, дали от носталгия или поради други егоистични причини, но никой не посочваше, че ги получава от събирачи като мен. Никой не искаше да продаде източника си.

С изключение на дружката ми Тъкър, който ме предаде, за да спаси собствения си задник, когато магазинът му бе проверен. Надявам се никога да не го срещна, защото сериозно щеше да съжалява за това, че ме бе изпортил. Сега обаче не беше моментът да мисля за Тъкър. Безпокоях се за Ейми. И трябваше да се погрижа за себе си.

Затова притиснах здраво ръцете си под брадичката си, разширих очи и ги напълних със сълзи. Дори не трябваше да се преструвам. Бях ужасена. Ръцете ми не спираха да треперят.

— Моля ви, моля ви, кмет Люис. Не ме изхвърляйте. Ще умра там. Сестра ми също, ако остане без някой, който да се грижи за нея. Моля ви, помогнете ми. Не съм лош човек — дори подсмръкнах, за да добавя драма към сълзите си. Нуждаех се от това. Трябваше да остана.

Ейми се нуждаеше от мен.

Кмет Люис ме погледна с твърд поглед, след което поклати бавно глава.

— Правилата са си правила. Не можем да правим отстъпки на никого във Форт Далас, или отново ще настане анархия. Сигурен съм, че си спомняш колко лоши бяха бунтовете, когато драконите се появиха за първи път.

Помнех. Все още имах кошмари.

Докато мълчахме, той закачи палците си на колана на панталоните си, и забелязах, че са хубави, чисти и с ръб, не като моите извехтели дънки, които можеха да стоят прави сами и ги държах на кръста си чрез въже вместо колан. Той ме погледна.

— Законът е това, което поддържа нещата тук. Ако Новата милиция няма власт, нямаме надежда като народ.

Опитах да запазя лицето си безизразно, докато той разказваше история, която знаех прекалено добре. Бла, бла, седем години преди драконите да дойдат и небето да се отвори. Първата година беше година на смъртта, на огъня и пепелта, и на въглените, когато повечето хора не можеха да се скрият достатъчно бързо и умираха. После дойде годината на задиганията, в която се строяха убежища, които драконите да не могат да счупят или разкъсат с нокти. Години на криене. Години на безкраен огън, глад и укриване в мрака, докато драконите реват над нас. Сякаш не знаех това. Живеех с него всеки ден.

Неговата версия бе различна от моята, обаче. В неговата версия, Новата милиция беше феникс, въздигнал се от пепелта, за да бъде спасителят на оцелелите. В моите очи, те бяха само едни насилници, които се интересуваха само от една валута: вагината.

Но предполагах, че тях никой не ги бе карал да си отварят краката за филия твърд хляб или малко задушено.

— Правилата са това, което прави Форт Далас успешен — каза кмет Люис. — Той е този, който ни позволява да запазим цивилизацията дълго след като всичко е отишло по дяволите. И съжалявам, г-це Джоунс, но не можем да направим изключение за теб.

Паниката отново ме прониза. Чувствах гърлото си като пустиня. Облизах устни, решена да не се давам.

— Искам да остана. Моля ви, умолявам ви. Форт Далас е домът ми. Няма къде другаде да отида. Сестра ми се нуждае от мен…

Един от войниците на милицията пристъпи напред.

— Чакаме заповеди, кмете.

Да! Надежда се разля в мен и погледнах към пазача. Чакай, не беше просто обикновен пазач. Имаше нашивки на раменете, което значеше, че беше сержант или нещо такова. Във всеки случай, той бе с по-висок ранг от пуйките, които пазеха затворниците. Завъртях се на колене и насочих сплетените си ръце към него.

Той погледна към мен и погледът му се плъзна по тялото ми.

Иу.

Доообре. Нещата официално станаха още по-лоши. Преглътнах трудно. Мисли за Ейми. Много жени обслужваха пазачите. Понякога за дребни престъпления, друг път за малко храна. Понякога за защита. Това сега бе начин на живот. Щях да го направя, ако това означаваше да се грижа за сестра си. Можех.

Надявах се…

Кмет Люис погледна стража и потри бръчките около очите си.

— Какво има, капитане?

Военният ме погледна, след което отново се съсредоточи върху кмета.

— Млада е. Здрава. На подходяща възраст и силна. Можем да я използваме — погледна ме бързо, гласът му се понижи. — Знаеш. Стръв… за експеримента.

Стръв?

Чакайте.

Стръв?

Дланите ми бяха започнали да се потят. Сърцето ми отново подхвана неспокоен ритъм.

— Хм?

— Стръв? — Кметът се намръщи на това, обръщайки се към капитана с отвратен поглед. — Нуждаете се от още момичета за това? Вече имахте пет.

Пет момичета за примамка? В минало време? Какво беше това?

Капитанът направи гримаса, изражение, което прониза душата ми с ужас.

— Изчезнаха, кмете. Просто… изчезнаха. Не питайте. Това, обаче, е различно — приближи се към кмета и се наведе, шепнейки.

Не можех да чуя какво си говорят. Гледах ги, трескаво опитвайки се да чета по устните, но единственото нещо, което беше в съзнанието ми, бе мисълта за пет момичета-стръв. Изчезнали.

И той иска аз да бъда номер шест. Може би трябваше да си пробвам шанса с изгнаничество.

След миг пазачът вдигна поглед и двамата с кмета се фокусираха върху мен.

Това не бе добре.

Капитанът наведе отново глава, двамата си шепнеха още малко, но кметът изглеждаше непреклонен. Той наистина, наистина ме искаше в изгнание, личеше си. Поклати отново глава, след което вдигна бялата дъска.

— Престъпленията й са сериозни, капитане. Изгнание ще бъде. Трябва да бъде пример за форта, а вашият експеримент засега е несполучлив. Съжалявам, но решението ми е взето.

— Имаме нужда от нея — настоя капитанът.

Погледът ми прехвърчаше между тях. Не знаех за какво да се надявам — изгнание или стръв? Изгнание или стръв?

— Хм, може ли да кажа нещо?

Игнорираха ме.

— Това са сериозни престъпления — каза кметът, забивайки пръст в пожълтялата дъска. — И не е първият път, в който е била в ареста! Трябва да дадем пример с нея! Събирачеството трябва да бъде наказано!

— И ще дадем пример с нея — успокоително каза пазачът — По един или друг начин, ще успеем. Ако я вземе, чудесно. Ако не, е… — сви рамене.

— Кой да ме вземе? — викнах.

— Трябва да направим нещо — каза капитанът с тих глас. — Ние…

Голяма сянка затъмни светлината от прозорците. Фенерите, окачени на стената, издадоха металически звън, таванът се разтресе. Рев проряза въздуха за миг, преди драконовата тръба да просвири.

Цялото ми тяло изстина.

— Мамка му! — изкрещя капитанът. Хвана кмета и се отдръпнаха от прозорците, когато огромна златна люспа и крило се приближиха твърде много. Цялата сграда се разтресе, а драконът отново изрева.

Хвърлих се на земята ужасена. Започнах да дърпам белезниците, но къде щях да отида? Как се случи това? Драконите атакуваха последната нощ. Трябваше да сме в безопасност… нали?

Стаята избухна в действие. Пазачите бяха навсякъде, хващайки материали и калъфи, докато тъмната форма се извисяваше отново над нас, спирайки светлината, идваща от прозорците.

Охранителят си спомни за мен и ме вдигна на крака, след което ме бутна след останалите в една от подземните стаи за безопасност. Натъпкахме се в малката стая и някой затвори вратата.

Никой не говореше, докато се скупчвахме. Стаята беше задушаващо гореща, въздухът — неподвижен и изпълнен с мускусната миризма на пот. Беше тъмно и почувствах капка влага да се спуска по носа ми и да пада върху ръката ми. Някой се разшава в тъмното и почувствах влажна ръка да докосва моята. Не се оплаках. Когато драконът над главата ти издишваше огън, всеки беше благодарен за скривалище, за каквото и да е скривалище.

Друг оглушителен рев надви алармата, стаята се разклати заедно със силата на звука. Миризмата на овъглено и пепел изпълни въздуха, заедно с пушек.

— Отново ли е големият? — Попита капитанът с нисък глас.

— Златният — потвърди пазачът до мен. — Видях крилата му, преди да се гмурне.

Аз също. Беше блестящо, ужасяващо златно.

Капитанът изсумтя.

— Тогава не са червени. Червените са ужасни.

Този да не би да беше по-добър?

В далечината нещо се срина и хрущящият звук на метал привлече вниманието ми. Цялата стая сякаш се размърда. Стените трепереха.

— Приземи се — каза някой. — Трябва да останем тук за малко.

— В безопасност ли сме? — попита друг.

— Толкова, колкото и останалите.

Това не беше от полза. Преглътнах трудно. Сирената изсвири отново, и отново. Драконът отново изрева.

Това не беше моделът. Не беше! Нещо не бе наред.

Кметът въздъхна тежко и след момент осъзнах, че потната му ръка докосваше моята. Седеше точно до мен.

— Това е втората атака в последните двайсет и четири часа.

— Така е. Първите бяха червени. Това е нов дракон, който се е заселил в района. Друг златен. Не следва същия образец като останалите — потвърди капитанът, гласът му беше внимателно изчистен от емоции. — Ако продължи по този начин, няма да остане много от форта.

Кметът отново въздъхна и практически можех да чуя колелата, които се въртяха в ума му. Пет момичета-примамка. Минало време.

— И този твой експеримент… работи в Ню Орлиънс? Със златния?

— Да, сър. Мислим, че златният е ключът.

Златният е ключът към кое? Всеки нов отговор, който ми хрумваше, беше по-лош от предишния.

Пауза.

— Можеш да я вземеш, капитане.

— Да ме вземе за какво? — избъбрих.

Никой, освен дивия рев на дракона, не ми отговори.