Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545


Глава първа

Местността край двуетажния дом на Сидни и Алисия Бартълби, както впрочем и цялото графство Сафък, бе равна като длан. На двайсетина метра от къщата минаваше павирано шосе с две платна; няколкото млади бряста, обрамчили едната страна на разкривения плочник отпред предпазваха донякъде от шума, но трийсетината метра подивял, рошав жив плет срещу тях, осигуряваше по-надеждна защита. Затова Сидни не го подкастряше. Моравата пред къщата бе не по-малко занемарена. Тревата растеше на кичури, а между тях прозираха петна зеленикавокафява пръст, като че тайнствени кръгове бяха изгризали растителността. Градината отзад се радваше на малко повече внимание. Освен зеленчуци и цветя, там имаше декоративно езерце, в средата на което Сидни артистично бе струпал купчина интересни камъни, но златни рибки не успяха да завъдят, а двете жаби, които пуснаха вътре, очевидно бяха решили да отидат другаде.

Едното платно водеше към Ипсуич и Лондон, а другото към Фрамлингъм. Не беше ясно докъде се простира имотът зад къщата, защото нямаше никакво видимо разграничение — сливаше се с този на съседа, чийто дом се криеше от погледа. Семейство Бартълби живееха уж в Бликъм Хийт, но същинското селище се намирате на около две мили в посока Фрамлингъм. Вече година и половина обитаваха тази къща — откакто се бяха оженили. Може да се каже, че тя бе сватбен подарък от родителите на Алисия, макар че хиляда от броените три хиляди и петстотин лири, бяха на младоженците. Почти нямаха съседи, мястото бе оскъдно заселено, но Сидни и Алисия имаха свои професионални интереси: той пишеше, тя рисуваше и така си прекарваха дните. Все пак, бяха успели да открият приятели, разпръснати по къщите чак до Лоуистофт. За обущар или китайски туш се налагаше да пътуват пет мили до Фрамлингъм. Къщата до тях бе необитаема и те подозираха, че е заради нейната усамотеност. Двуетажна и сурова на вид, с фасада от дялан камък и прозорче в триъгълното поле под двускатния покрив, отвън тя изглеждаше по-добре от тяхната, но бяха научили, че вътре е доста занемарена, защото последните обитатели били възрастна двойка, без средства за нововъведения и подобрения. Къщата бе на около двеста метра от тяхната и Алисия обичаше от време на време да поглежда нататък през прозореца, макар и да знаеше, че е празна. Понякога тя възприемаше пустотата като географско измерение, сякаш Сидни и тя бяха захвърлени на края на света.

Разбра от Елспет Крег, който живееше в Удбридж и познаваше господин Спарк, собственика на агенцията за недвижими имоти, че някоя си госпожа Лилибанкс, е купила къщата. Елспет й каза, че била възрастна дама от Лондон и изрази съжаление, че няма да имат удоволствието да се радват на млади съседи.

— Госпожа Лилибанкс се нанесе днес следобед — възбудено съобщи Алисия една вечер.

— Хм, видя ли я?

— Видях я отдалеч. Доста е възрастна.

Сидни знаеше. И двамата я бяха зърнали преди месец, придружена от служителя на агенцията. След това идваха работници, чукаха, удряха, сноваха из мястото — и ето, тя е вече тук. Изглеждаше около седемдесетгодишна и непременно би изразила негодувание от шумни летни веселби в задния двор. Сидни съсредоточено разбърка две мартинита в стъклена каничка и старателно ги разля в чашите.

— Искаше ми се да я посетя, но там имаше хора и си помислих, че ще останат да нощуват.

— Хм! — Сидни приготвяше салатата, обичайното му задължение преди вечеря. Той механично забърса с ръка металното шкафче за подправки, преди да отвори лепкавата вратичка и да извади горчицата. После разсеяно се изправи и удари глава в скосената полица.

— Да ти се не види макар!

— О, скъпи — промърмори Алисия; защото вниманието й бе приковано към баницата с месо и бъбречета във фурната.

Беше облякла светлосини панталони, тесни като джинси, цепнати клинообразно при глезена. Синята дънкова риза бе оригинална „Маккой“, изпратена от една приятелка американка. Правата й руса коса небрежно се спускаше почти до раменете. Лицето й бе хубаво, слабо и нежно, а очите — сиво-сини и раздалечени. Алисия рисуваше в задната стая на горния етаж.

— Сигурно ще отида утре — продължаваше тя относно госпожа Лилибанкс.

Мисълта на Сидни витаеше далеч, далеч — в Лондон, при Алекс, с когото бе прекарал следобеда и той възнегодува от натрапливото нахлуване на тази Лилибанкс в техния свят. Защо Алисия не го попита как е прекарал следобеда, как върви работата му? Понякога сякаш умишлено въртеше на някоя тема, която му бе досадна. Ето защо сега не й отговори.

— Как мина днес в Лондон? — попита Алисия едва когато седнаха край масата в трапезарията.

— О, все същото. Лондон си е на мястото — каза Сидни с пресилена усмивка. — И при Алекс нищо ново. Искам да кажа, без интересни попадения.

— Аз пък си мислех, че тъкмо днес сте се развихрили.

Сидни въздъхна с прикрито раздразнение, въпреки че много му се щеше да говори за това и само за това.

— Да, така беше, имах една идея, но не потръгна — сви рамене той.

Третият сериал, излюпен уж с общи усилия, но повече от страна на Сидни, отколкото на Алекс, който просто правеше телевизионната версия, бе върнат миналата седмица и от последния купувач в Лондон. Три или четири седмици трепане, най-малко четири пътувания до Лондон и четири пъти работа с Алекс, подробен сценарий и първата шейсетминутна част бе написана, подвързана и изпратена на един, двама, трима вероятни купувачи. Всичко това да отиде на вятъра, а и днешният ден като сложиш в общия сбор… Седемнайсет шилинга за еднодневна разходка Ипсуич — Лондон, прибави пропилените осем часа и физическата енергия, сметни и потискащото чувство да наблюдаваш как мудната Алексова мисъл преминава сред лепкава тишина като облак по мрачното му едро лице, и после едно „а-а, не, това не става“. В края на такъв ден ти се иска да си оскубеш косите, да захвърлиш пишещата машина в най-близкото дере и да скочиш след нея.

— Как е Хити?

Хити бе съпругата на Алекс, русо, кротко момиче, изцяло отдадена на грижи за трите им деца.

— Нормално.

— Обсъждахте ли новото хрумване, за човека върху танкера? — попита Алисия.

— Не, скъпа, та нали точна това ни върнаха днес.

Как бе възможно да забрави, чудеше се Сидни, след като бе изчела всичко, ред по ред.

— Не помня дали ти споменах новата си идея, за татуировката. За един човек, който си направил татуировка — същата, като на друг, когото пък мислели за умрял.

Сидни нямаше сили да навлиза в подробностите на твърде увъртяната история. Те си имаха един главен герой, ченге, нарекли го бяха Ники Кембъл. Обикновен млад човек, имаше си приятелка, работеше. Та той непрекъснато попадаше на престъпления, разкриваше мистериозни случаи, залавяше опасни крадци, побеждаваше в страховити юмручни схватки и престрелки.

Но и тези разкази, както всичко друго, биваха непрекъснато отхвърляни. Алекс не се отчайваше. Той бе уверен, че един ден ще успеят и усилията им ще бъдат възнаградени. Преди две години в телевизията бяха приели един негов сценарий, оттогава той бе написал пет-шест, но уви, късметът го напусна. Това бяха едночасови драми, а той бе убеден, че сега телевизията се нуждае от хубав сериал. Добре че работеше в издателство, но не такъв бе случаят на Сидни, чийто последен роман никой не купуваше, въпреки че имаше два издадени в САЩ преди няколко години. Можеше да разчита единствено на стоте долара месечно, които му се изплащаха четири пъти в годината; след смъртта на чичо си бе наследил малко акции. С тях, и с по-осезателния приход на Алисия от петдесет лири, успяваха да се издържат. Купуваха маслени бои и платно, хартия, ленти и индиго — оръдията на занаята, от който не получаваха почти нищо в замяна. До този момент Алисия бе спечелила пет лири от рисунките си, но тя не смяташе заниманията си за сериозен източник на доходи, което не можеше да се каже за Сидни. Не си позволяваха никакъв лукс, освен цигари и пиене, но точно това е толкова скъпо в Англия, че да си го позволяваш бе лукс равен на лудост, все едно да гледаш как банкнотите от десет лири се превръщат в тютюнев дим и винени пари. Взеха телевизор под наем от един магазин във Фрамлингъм. Повечето англичани постъпват така, защото новите модели се появяват едва ли не през ден. Сидни оправда разхода за телевизор като каза, че му бил необходим за работата с Алекс.

— Ще продължиш ли да се мъчиш с Алекс? — попита Алисия, забола хапка на вилицата си.

— А какво друго ми остава? Мразя да пилея времето си в Лондон, като днес например, но ако пробием… — Заслепи го внезапен гняв, почувства дълбока омраза към всичко, към къщата, дори към Алисия. Искаше да говори за друго, да изтрие от паметта си всяка дума и мисъл, които го бяха споходили днес, да забрави Алекс и проклетите сюжети. Запали цигара тъкмо когато Алисия му подаде салатата и той отсипа по навик.

Новият ден ще го завари пак да преработва сценария, мъчейки се да направи нещо по-добро от кухите идеи, които Алекс му бе сервирал днес. В края на краищата не Алекс, а той трябваше да измисля всичко, у него се раждаха идеите.

— Скъпи, не забравяй боклука тази вечер — каза Алисия с толкова благ глас, че Сидни би се изсмял, ако бе в по-добро разположение на духа, или ако имаше кой да чуе.

А може би Алисия това и целеше, да го разсмее, поне да се усмихне, но той само кимна разсеяно и мисълта му се завъртя около боклука, сякаш бе кой знае колко важно. Боклукчийската кола минаваше веднъж на две седмици и наистина щеше да бъде неприятно, ако забравеха да го изнесат в края на пътя. Тяхната кофа, смешно малка за количеството боклук, си стоеше винаги там, но в нея хвърляха само празни кутии и бутилки. Хартиените отпадъци изгаряха, обелките от зеленчуци и плодове събираха на купчина за торене, обаче купуваха и много готови храни, не само портокаловия и доматения сок, така че в края на двете седмици имаше грамада от празни опаковки, които стояха дни наред в градинската пристройка, наредени в два пълни кашона. По правило, предната вечер се изсипваше проливен дъжд, Сидни ги влачеше през кишавата кал и се молеше да не се разкиснат до сутринта.

— Противно е да те притеснява боклукът, както става в английската провинция. Какво толкова срамно има в боклука? Да не би да мислят, че хората не ядат?

Алисия спокойно се приготви да защити родината си:

— Срамно ли? Кой е казал такова нещо?

— Никой, но те карат да се чувстваш така — също тъй неотстъпчиво отвърна Сидни. — Като минават рядко, превръщат събирането на боклук в изключително събитие, направо ти го натрапват в муцуната. Както и ограниченията в продажбата на алкохол. Затварят кръчмата под носа ти и затова ти се допива повече от всякога. При следващия удобен случай изливаш в гърлото две-три чаши, вместо една.

Алисия защити късото работно време на кръчмите и отбеляза, че употребата на алкохол действително била намаляла. Тази дискусия, провеждана не за първи път, продължи близо още две минути и остави у тях по-скоро раздразнение, отколкото чувство за постигнато съгласие. Алисия изпитваше по-малко неприязън, раздразнението й бе по-скоро преструвка. Тя обичаше родния си край и неведнъж й бе на устата да му каже, че може да си върви, ако тук не му харесва, но още не го бе сторила. Често подкачаше Сидни, дори и по такъв болезнен за него въпрос, какъвто бе писането. Позволяваше си да му опъва нервите, защото според нея имаше много лесен изход: Сидни трябва да се отпусне, да почива повече, да усети своята същност и щастието в себе си, тогава да пише за всичко, което му е на сърце, а купувач непременно ще се появи. Сидни бе чувал нейната теория неведнъж и дваж, доводите му против бяха все едни и същи, по мъжки сложни — колко непосилна задача е мисленето въобще, още повече съобразяването с изискванията на пазара.

— Но нали затова решихме да живеем в провинцията, да сме спокойни и ведри? — Алисия бе споменавала това на няколко пъти, но то се оказваше чисто наливане на масло в огъня, Сидни незабавно избухваше и питаше, дали тя си въобразява, че пасторалното ежедневие с хилядите му неудобства е по-благоприятно за освобождаване от напрежението, отколкото ако живееш в Лондон, дори в малък апартамент. Вярно, наемите в Лондон бяха високи и растяха непрекъснато, но истинската причина да се настанят тук бе, че Сидни обичаше селския пейзаж, обичаше да ходи без вратовръзка и със стари панталони, да си поправя оградата и да рови из градината. Всъщност, той трябваше да продаде труда си, поредицата, която пишеха с Алекс, или романа, с който все още се помайваше. Алисия бе на мнение, че вече е отделил предостатъчно време за този роман и би трябвало досега да го е предложил на всички издателства в Лондон. Той бе представил ръкописа на шест издателства, включително и Нърдж Прес, където работеше Алекс, както и на три в САЩ. Бяха го отхвърлили, но Алисия бе чувала за книги, предлагани по трийсетина пъти, та и отгоре, преди да бъдат одобрени.

Тя миеше чиниите и от време на време завърташе очи към Сидни, който крачеше нагоре-надолу, нахлузил старите си панталони минутка, след като се бе прибрал. Беше занесъл боклука и оглеждаше градината във вечерния здрач, навеждаше се да отскубне по някое буренче.

Сидни не откъсваше поглед от самотната бяла светлинка в горния ъгъл на отсрещната къща. Госпожа Лилибанкс или си ляга с кокошките, или пести електроенергия, а най-вероятно и двете, мислеше си той. Беше необичайно, че така близо има друго човешко същество, което би могло да го вижда, макар и неясно, как обикаля сега из задния двор. Никак не му беше приятно. Изведнъж осъзна, че любопитството му не е свързано с осветения прозорец, нито с госпожа Лилибанкс, а с него самия — дали тя не надзърта да го види? Нищо не се забелязваше, двете жълтеникави ленти на завесите прикриваха декора зад тях.