Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (1)

Сара

Беше мрачен зимен ден. Над Лондон се стелеше гъста, жълта мъгла. Лампите във всички къщи бяха запалени и витрините на магазините осветени, сякаш беше нощ. По една от големите улици се движеше файтон. В него се возеха малко момиче със странен вид и неговият баща.

Момиченцето седеше подгънало крака, облегнато на баща си, който го бе прегърнал, и гледаше минувачите с големите си замислени очи.

Беше толкова малко, че човек не можеше да очаква такъв замислен поглед на малкото лице. Той не подхождаше дори на едно дванайсетгодишно момиче, а Сара Крю беше само на девет. Работата беше там, че Сара постоянно мислеше за необикновени неща, за възрастните хора и света, към който те принадлежат. Струваше й се, че е живяла много дълго.

В този миг си мислеше за пътуването, което бе направила от индийския град Бомбай с баща си, капитан Крю, за големия параход, за моряците — индуси, които ходеха безшумно по него, за децата, които играеха върху горещата палуба и за младите жени на морските офицери, които се опитваха да я заговорят и се смееха на това, което им разказваше.

Тя си мислеше, колко е странно, човек да е в Индия под знойното слънце, след това да се озове сред океана, а после — в хубав файтон, носещ се из чуден град, където денят е като нощ. Тъй загадъчно бе всичко това, че тя се притисна по-близко до баща си.

— Татко — каза тя тихо, почти шепнешком.

— Какво има, Сара? — запита капитан Крю, като я погледна в очите. — За какво мислиш, момичето ми?

— Това ли е градът? — попита Сара.

— Да, това е. Най-после стигнахме.

И макар да беше само на девет години, Сара разбра, че баща й не изпитва никаква радост като казва това.

Струваше й се, че са изминали много години от времето, когато бе започнала да се подготвя за „града“, както тя винаги го наричаше. Майка й бе умряла при нейното раждане. Тя не я познаваше и никога не бе чувствала отсъствието й. Баща й беше единственият човек, когото имаше на света. Те винаги играеха заедно и много се обичаха. Знаеше само, че той е богат, защото бе чувала хората да казват това, като мислеха, че и тя ще бъде богата, когато порасне. Сара не знаеше, какво значи да бъдеш богат. Бе живяла винаги в хубава къща и беше навикнала на много слуги, които я наричаха „малката господарка“ и й угаждаха във всичко. Тя имаше играчки и любими животни, а също и бавачка индуска, която я обожаваше. Сара бе разбрала, че само богатите хора могат да имат такива неща. Но това беше всичко, което знаеше.

През краткия й живот само едно нещо я смущаваше. Това беше мисълта за „града“, където щеше да бъде заведена един ден. Климатът на Индия не е добър за децата, затова родителите им ги изпращат колкото се може по-рано вън от нея — обикновено в Англия, за да учат. Сара бе виждала други деца да заминават и беше слушала техните бащи и майки да говорят за писмата, които получават от тях. Знаеше, че и тя ще трябва да замине и, макар понякога да я привличаше това, което баща й разказваше за пътуването и за непознатата земя, мисълта, че той не ще може да остане при нея, я безпокоеше.

— Не можеш ли и ти да дойдеш с мене в „града“, татко? — бе запитала веднъж, когато бе на пет години. — Не може ли и ти да ходиш на училище? Аз ще ти помагам да си учиш уроците.

— Но ти няма да останеш дълго време там, моя малка — отговаряше винаги той. — Ти ще отидеш в една хубава къща, където ще има много малки момичета. Ще си играете заедно. Аз ще ти пращам много книги и ти много скоро ще пораснеш. Ще станеш голяма и умна и ще се върнеш, за да се грижиш за татко.

Беше й приятно да мисли за това. Да се грижи за къщата, да язди на кон с баща си, да говори с него, да чете книгите му. За нея нямаше нищо по-хубаво от това и, ако трябваше да отиде в „града“, в Англия, за да го постигне, тя беше готова да го направи. Другите малки момичета много не я интересуваха, но достатъчно утешение щеше да й бъде да има много книги за четене. Обичаше книгите повече от всичко и постоянно си измисляше приказки за хубави неща, които сама си разказваше. Понякога ги разказваше и на баща си, и той също ги харесваше.

— Е, татко — каза тя бавно, — щом сме тук, ще трябва да се примирим.

Той се засмя при тия мъдри думи и я целуна. Самият той не беше никак доволен, макар и да знаеше, че не бива да издава това. Неговата странна малка Сара му бе такъв другар, че той чувстваше колко самотен ще бъде, когато се върне в Индия; знаеше, че когато се прибира вкъщи, тя няма да идва да го посреща в бялата си рокля. Той я притисна силно до себе си, когато файтонът пристигна на големия, глух площад, където бе къщата, в която отиваха.

Това беше голяма, мрачна къща, досущ като всички други къщи наоколо, с тая разлика, че на пътната й врата имаше бронзова табела с надпис:

Госпожица Минчин

Пансион за момичета

— Пристигнахме — каза капитан Крю, като се мъчеше да бъде весел. След това свали Сара от файтона, изкачиха стъпалата и позвъниха. По-късно Сара често си мислеше, че къщата много прилича на самата госпожица Минчин. Тя беше прилична и добре обзаведена, но всичко в нея беше грозно. Креслата сякаш бяха с твърди кости. Във вестибюла всичко беше строго и излъскано, дори и червеният, подобен на месечина часовник в ъгъла имаше строго полиран вид. Салонът, в който ги въведоха, бе покрит с килим на квадрати, столовете бяха четвъртити, а на тежката мраморна полица над камината имаше голям мраморен часовник.

Сара седна на един черен стол и се огледа наоколо.

— Тук не ми харесва, татко — каза тя. — Но нима войниците, дори най-храбрите, искат да влязат в сражение?

Капитан Крю се засмя на това. Той беше млад и весел човек и обичаше да слуша странните думи на Сара.

— Скъпа Сара — каза той, — какво ще правя, когато няма да има кой да ми говори така? Никой не съчинява така добре като тебе.

— Но защо съчинените слова те карат да се смееш така?

— Защото си много смешна като ги разказваш — отговори той, като се смееше още повече. Но изведнъж престана, прегърна дъщеря си и я целуна сериозно, сякаш сълзи бяха напълнили очите му.

Тъкмо в този миг госпожица Минчин влезе в стаята. Сара почувства, че тя прилича много на къщата си: висока и мрачна, сериозна и грозна. Очите й бяха големи и студени, усмивката — широка и ледена. Тя стана още по-голяма, когато видя Сара и капитан Крю. Беше чула много хубави неща за младия военен, между другото и това, че той е богат баща, готов да харчи много пари за малката си дъщеря.

— За мене ще бъде голяма чест да ми поверите едно такова хубаво и благонадеждно дете, капитан Крю — каза тя, като взе и погали ръката на Сара. — Разказаха ми, колко е умна. А едно умно дете е голямо богатство за пансион като моя.

Сара стоеше спокойно и гледаше госпожица Минчин в лицето. Както винаги, си мислеше за какво ли не.

— Защо казва, че съм хубава? Аз съвсем не съм хубава. Изабела, малката дъщеря на полковник Грейндж е хубава. Тя има трапчинки и розови бузи, косата й е като златна. Аз имам къса черна коса, очите ми са зелени, освен това съм слаба и съвсем не хубава. Аз съм едно от най-грозните деца, които съм виждала. Тя разправя неверни неща от самото начало.

Но Сара се лъжеше като мислеше, че е грозна. Тя наистина не приличаше на Изабела Грейндж — хубавицата на полка, но си имаше свое, особено обаяние. Беше слаба и кръшна, малко висока за годините си, със сериозно и привлекателно лице. Косата й бе гъста и съвсем черна, къдрава по краищата; очите й бяха наистина сиво-зелени, но бяха големи, чудни очи, с дълги черни мигли, и много хора ги харесваха. Бе тъй уверена, че е грозно малко момиче и никак не се радваше на ласкавите думи на госпожица Минчин.

— Ако кажа, че е хубава, ще излъжа — мислеше си Сара — и ще знае, че говоря неверни неща. А ми се струва, че съм толкова грозна, колкото е и тя. Защо тя каза това?

После, след като опозна госпожица Минчин, Сара разбра, защо го бе казала. Тя узна, че госпожица Минчин казва същото на всеки баща или майка, които завеждат детето си в нейното училище.

Сара стоеше до баща си и слушаше, докато разговаряха с госпожица Минчин. В пансиона Сара щеше да живее при особени условия, щеше да има хубава спалня и стая за занимания; щеше да има прислужница, която да се грижи за нея вместо индуската дойка.

— Аз не се безпокоя никак за възпитанието й — каза капитан Крю с весел смях, като взе ръката на Сара и я помилва. — Само не трябва да я оставяте да учи много. Тя винаги рови малкия си нос в книгите. Не ги чете, госпожице Минчин, тя ги поглъща, сякаш не е момиче, а вълче. Тя постоянно търси нови книги, а също и книги за възрастни, големи, дебели, и не само английски, но и немски и френски — истории, биографии, стихотворения и какво ли не още. Взимайте й книгите, когато чете прекалено. Карайте я да играе или да излиза да си купува нови кукли. Тя трябва повече да играе с кукли.

— Татко — каза Сара, — ако излизам често да купувам нови кукли, ще станат толкова много, че няма да мога да ги обичам всичките. Куклите трябва да бъдат близки приятели. Емили ще ми бъде приятелка.

Капитан Крю и госпожица Минчин се спогледаха.

— Коя е тази Емили? — попита тя.

— Сара, кажи на госпожица Минчин — каза капитан Крю, като се усмихна.

— Тя е кукла, която още нямам, но, която татко ще ми купи. Ще отидем заедно да я търсим. Аз съм я нарекла Емили. Тя ще бъде моята приятелка, когато татко замине. Ще й разправям за него.

Широката усмивка на госпожица Минчин стана наистина много ласкава.

— Какво интересно дете! — каза тя. — Какво мило малко създание!

— Да — каза капитан Крю, като притегли Сара към себе си. — Тя е мило малко същество. Грижете се много за нея, госпожице Минчин.

Сара остана няколко дни в хотела с баща си, докато той замине за Индия. Излизаха заедно, ходиха из големите магазини и купиха много неща. Всъщност много повече, отколкото бяха нужни на Сара, но капитан Крю искаше малката му дъщеря да има всичко, от което се възхищава или което възхищава самия него. Така че накупиха неща, с които можеше да се напълни гардероб твърде голям за едно деветгодишно момиче. Имаше кадифени рокли, шапки и маншони, ръкавици, носни кърпи и чорапи. И учтивите продавачки си шепнеха една на друга, че странното малко момиче с големите необикновени очи е сигурно някоя чуждестранна принцеса, може би дъщеря на някой индийски раджа.

Най-после те намериха Емили, но докато я открият трябваше да влизат в много магазини за играчки и да ги разглеждат.

— Искам тя да изглежда така, като че ли не е кукла — казваше Сара. — Искам да има вид, сякаш слуша, когато й говоря. Лошото на куклите е това, че никога не чуват какво им говориш.

Те гледаха и големи и малки кукли — кукли с черни и със сини очи, с кестеняви къдри и със златни плитки, облечени и необлечени.

— Виждаш ли — каза Сара, когато разглеждаха една кукла без дрехи — ако тя няма дрехи, можем да я занесем на шивачката да й ушие. Дрехите ще й седят по-добре, ако бъдат пробвани.

След като се разочароваха неведнъж, те решиха да се разхождат и гледат по витрините. Бяха минали край два или три магазина, без дори да влизат вътре, когато, като се приближаваха към един не особено голям, Сара изведнъж трепна и стисна баща си за ръката.

— Татко! Това е Емили!

Огън се бе разлял по лицето й и сиво-зелените й очи имаха такова изражение, като че ли бе познала някого, с когото е била близка и когото е обичала.

— Тя чака тъкмо нас — каза Сара. — Да влезем при нея.

— О, Сара — каза капитан Крю — имам чувството, че трябва някой да ни представи.

— Ти ще представиш мене, а пък аз тебе — каза Сара. — Но аз я познах, щом я видях — и може би и тя ме е познала.

Куклата, може би, я бе познала. Тя наистина имаше много умно изражение, когато Сара я взе в ръцете си. Беше голяма, но можеше да се носи лесно; имаше естествено къдрава златно кестенява коса, която падаше като наметало около нея; очите й бяха тъмносини и ясни, с меки гъсти мигли — истински, а не рисувани с чертички.

— Разбира се — каза Сара като я погледна в лицето както я държеше на колената си — разбира се, че това е Емили.

Купиха Емили и я отнесоха в магазин за детски дрехи, където й премериха и накупиха цял гардероб, като този на Сара. И тя имаше кадифени рокли, шапки, палта, хубави долни дрехи, ръкавици, носни кърпички.

— Искам да изглежда винаги като дете, което има добра майка — каза Сара. — Аз съм нейната майка, макар че ще бъдем едновременно и приятелки.

Капитан Крю щеше сигурно да се радва на тия пазарувания, но не можеше да забрави, че трябва да замине и да се раздели с любимата си малка приятелка.

Посред нощ той стана от леглото си, отиде и застана при Сара, която спеше с Емили в ръце. Черната й коса бе разпиляна по възглавницата и златно кестенявата коса на Емили се смесваше с нейната. Емили приличаше толкова много на истинско дете, че капитан Крю се зарадва, че тя лежи до дъщеря му. Той въздъхна дълбоко.

— Не вярвам да знаеш колко ще ми липсваш, скъпа Сара — каза наум капитан Крю.

На другия ден баща й я заведе в пансиона на госпожица Минчин и я остави там. Щеше да отпътува следната сутрин. Капитанът обясни на госпожица Минчин кой е адвокатът, натоварен да се грижи за неговите работи в Англия, и с когото би могла да се съветва винаги, когато има нужда. Той каза, че ще пише на Сара два пъти в седмицата и че трябва да й дават всичко каквото поиска.

— Тя е много разумна и никога не иска нещо, което не може да й се даде — каза той.

След това отидоха със Сара в нейната малка стая за занимания да се сбогуват. Сара седна на коленете му, хвана полите на палтото му с малките си ръце и го загледа втренчено в лицето.

— Сара, да не би да искаш да ме научиш наизуст? — каза той, като й поглади косата.

— Не — отговори тя. — Аз вече те знам наизуст.

И те се прегърнаха така, сякаш никога нямаше да се пуснат.

Когато файтонът се отдалечаваше от вратата, Сара седеше до прозореца с ръце под брадичката и го следваше с очи, докато той зави зад ъгъла на площада. Емили седеше до нея и също гледаше подире му. Когато госпожица Минчин изпрати сестра си, госпожица Амилия, да види какво прави детето, тя не можа да отвори вратата.

— Аз я заключих — обади се странен учтив детски глас отвътре. — Искам да бъда съвсем сама, ако позволявате.

Госпожица Амилия беше ниска и дебела и се боеше много от сестра си. Всъщност, тя беше по-добра от нея, но винаги й се подчиняваше. Върна се долу с доста изплашен израз на лицето.

— Никога не съм виждала такова смешно и старомодно дете — каза тя на сестра си. — Заключила се е и не вдига никакъв шум.

— По-добре така, отколкото да рита и пищи, както правят някои — отговори госпожица Минчин. — Аз мислех, че както е разглезена, ще вдига голяма врява. Ако има дете, на което се е угаждало във всичко, то това е тя.

А горе, в заключената стая, Сара и Емили седяха и гледаха втренчено към ъгъла, зад който се скриваше файтонът. Капитан Крю махаше с ръка.