Цветан Северски
Краткото щастие на Чехов (Когато съдбата пише драмата на живота)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Цветан Северски

Заглавие: Тайните на вдъхновителките

Издание: първо

Издател: Партнер БГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Богдан Иванов

Технически редактор: Емо Манолов

ISBN: 978-619-7066-18-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8629

История

  1. — Добавяне

Антон Павлович Чехов е оставил много писма — повечето до и от жени. А това са свидетелства, които могат да бъдат използвани и от непочтени люде. (Да си откровен — всякога е неразумно, знаем…)

Мисля в тази посока, защото сърдечните му трепети до голяма степен са в писмата му. Писал е и за „любовните уроци“, взети от попътни жени: японка, индийка, французойка… Дали не се злоупотребява с тези сведения? (Идва ми наум прекалено подробната биография на Чехов от Доналд Рейфилд.) Писал е не само до любимите си жени, а и до колеги и приятели. Най-пълно се е разкривал пред петербургския литератор и издател Алексей Александрович Суворин, един от неговите най-близки приятели приживе — двамата по момчешки са се хвалели със своите любовни приключения; разказвали си всичко преживяно без свян и задръжки. (Онова, което въображението ми записва сега, редактирах заради уважението си към големия човек и велик разказвач, но със стремеж да не накърнявам истината.)

 

 

И така — с коя да започнем? Може би с една от трите сестри Голден — крехката Наташа? Той е все още бликащ от здраве, широкоплещест и мускулест младеж, студент по медицина и успешен сътрудник на сп. „Зрител“. В поредния брой е поместил отзив за гостуването на знаменитата Сара Бернар в постановка на „Дамата с камелиите“ и неговата любима чете там строгата му присъда: „В нея (разбирай — Сара Бернар!) няма огън, а той единствено може да изтръгне сълзи… Всеки неин жест, цялата й игра — не е нищо друго, освен добре заучен урок“. Наташа е заинтригувана. А Чехов махва театрално с ръка — тя да остави на времето написаното, да се вгледа в очите му, да чуе какво той й говори, да разгадае езика на ласките му.

Разбира се, красивите й коси не го занимават денонощно, той отделя време и за науките, за любимия си речен риболов, за фейлетоните, които вече му създават популярност. Дружи и с лудери — като шампиона на Русия по бокс Селецки, но повече време прекарва с братята си Александър и Коля. Те пък ухажват другите сестри Голден. (Трима братя с три сестри — красива фигура от житейската геометрия!) Антоша Чехонте, както се подписва вече под късичките разкази в „Будилник“ и „Москва“, е пленен от „богатата с нюанси“ Наташа, но не одобрява стремежа й да го покори изцяло.

Свободолюбив е младият Чехов. Вече е определил за свои „господари само две особи“ — медицината за законна негова съпруга, а литературата за любовница; колкото до девойките — засега те са „плодовете на сезоните“, към които може да посяга всякога, когато е гладен.

Публикувал е новелата „Зелена коса“, получил е 300 рубли хонорар и с пораснало самочувствие покорява симпатичната Олга Кундасова — Астрономката. Тя разхожда възхитително тяло, но под косите й гримасничи прекалено нервно лице. (Антон забелязва всяка подробност и притежава склонност да хиперболизира подробностите.)

В компанията му по същото време попада и друга чаровница — Дуня Ефрос. Допада му, защото Дуня понася и солените шеги… А хумористът Антоша Чехонте обича шегите. С Дуня чувственият му роман е кратък — не роман, а къс вестникарски разказ, ала тя няма да го забрави никога и ще му напомня за себе си напред в годините.

Антон Павлович Чехов вече е доктор по медицина, когато харесва една от трите сестри Маркови — Маргарита. Но се оказва, че Маргарита е аристократоманка (не по-малко от Балзак) и е склонна да се омъжи за барон Спенглер. Съобщава му го сестричката й Лили.

Лили Маркова е толкова стеснителна, че от вълнение заеква и се налага в промеждутъка на думите й Антоша да вмъква своите пословични шеговити фрази, които плакнат съзнанието й от излишния емоционален нагар и тя за минути се преобразява в напълно разкрепостена девойка, която не спира да се смее.

Каква жизнерадост! Младият доктор знае продължението. Лили също…

Младият доктор изучава човека главно чрез жената. Това е необходимо и на младия писател.

Един разговор с графиня Шепинг е достатъчен, за да възпламени въображението му — всичко по нея обещава неизчерпаема наслада. Предлага му се възможност да вкуси от насладата. Очарован е. По същото време Наталия Голден му пише от Петербург формулата на своето откритие: „Вие страдате от две болести — влюбчивост и хронична кашлица с храчене; първата не е опасна, но за втората моля да ме информирате обстойно…“. (Кой от тези двамата е лекар?)

Въпреки че го смята за „напълно безпътен човек“, Наталия все още пази неугаснали чувства по него. Януарските празници от 1886 година Антоша прекарва самотен и тогава за пръв път се замисля за евентуален брак.

В писмо до колегата си д-р Розанов Чехов пише, че ще се застреля, ако Варвара Ивановна не му намери невеста — нали трима от приятелите му вече са се впрегнали в брачния ярем и изглеждат щастливи. Дуня Ефрос е на мнение, че „би могла да опита“ и двамата тайно се сгодяват. Буквално след седмица той пише на Виктор Билибин, че ако се ожени за Дуня, ще му се наложи подир година-две да се разведе. Характерът й бил колкото привлекателен, толкова и отблъскващ! А след още две седмици ще извести приятеля си: „… с невестата се разминахме“. За да го вижда, Дуня обаче ще навестява сестра му Маша още много години.

Чехов вече твори по-зрели разкази. Шеговитите миниатюри постепенно отстъпват място на сериозните задълбочени произведения, в които случилото му се намира подходяща форма да се слее с фикцията и да се превърне в поредна значима творба. Но това не означава, че Антон се готви да бъде отшелник в името на литературата. Чехов постоянно е в женска среда — нали около сестра му Маша кръжат безброй момичета. Рядко изпада в часове на самота и тогава реди равносметката на своите сърдечни увлечения така: Дуня Ефрос се е отдалечила, защото той така е пожелал; Олга Кундасова той вече не харесва, защото тиковете й му напомнят училищен звънец в ръцете на дежурния учител, пък и тя си е намерила подходящ негов заместник — проф. Бредихин от Московската обсерватория; виж — Лили Маркова заминала за Уфа без да го извести… (Той още не знае, че тя в Петербург обсъжда семейни планове с художника А. Сахаров.) Графинята? О, тя е епизод от скучен анекдот! Епизод без „особена трайност“ е и Саша Селиванова от родния Таганрог, преспала в поредната му московска квартира. Отбелязал го е: „… и с нея падна голяма веселба“. Все пак Саша изглежда е успяла да стопли постелята му, щом Антон Павлович ще я покани да му гостува отново: „Ангел мой, душице моя, наскучах се достатъчно, идвай бързо, чакам те, ненагледна моя. Твой любовник“. Неин любовник? Поредната му любовна шега с жена, която обича „веселбата“.

Всичко случило му се дотук е нищо повече от „ренесансова тръпка“, която обаче ще играе важна роля в подготовката му за истинската любов. Преживяното наподобява повече младежко забавление, от което на следващия ден боли глава, но защо повечето от онези девойки не го забравят и отбелязват в писмата си своята грижа за здравето му? Първото му сериозно влюбване, според някои изследователи на живота му, има за обект младата актриса от Одеса Глафира Викторовна Панова. Глафира е очарователна особа, която харесва безгрижните вечери с д-р Чехов. Годината на това негово сърдечно увлечение е 1889-а. Младият лекар има кабинет, където Глафира може да отсяда като в своя квартира. Тя цени и някои от белетристичните му творби. Възнамерява да се вмъкне и в чувствената му биография, където видно място вече е заела Лидия Стахиевна Мизинова — „прекрасната Лика“, макар все още като „естетическото присъствие“ в голямата компания на сестра му Мария Павловна (Маша). Все още му е интересна играта с Панова. До неизбежното изтрезняване… Глафира с една роля не се задоволява и скоро подменя Антоша Чехонте със свой колега, когото целува по десетина пъти на репетиция — уж по настояване на режисьора.

Чехов бързо забравя „случая“, защото поредният сюжет за поредния негов разказ е далеч по-властен и отнема вниманието му напълно. Той вече смята, че нещо знае за човека, но чувства, че не му достигат наблюдения в областта на междучовешките отношения. Забелязва известно разминаване: умът се радва на едно, сърцето на друго… И хармонията между тях е неуловима.

Улавя се, че все по-често мисли за Лидия Стахиевна Мизинова. Тя пее хубаво, но оперна певица от нея не става (и театрална също) — липсва й сценична устойчивост. Погледне ли пепеляворусите й къдри обаче, на Чехов му се приисква да ги ровне с ръка и се пресяга, но Лика все намира какво да издума в момента и… с казаното да изстуди желанието му. По нещо личи, че Лика го обича, намеците й стигат до прякото заявяване дори, но това измъква Антон Павлович на необходимата дистанция. Между тях се появява роман по тургеневски модел, както ще забележи един от проникновените негови изследователи: девойката се открива пред любимия си, а той гаси чувства си, отказвайки се от своето щастие. (Красотата й го вълнува, но и плаши.)

Чехов гаси страстта си към Лика, но продължава да търси компанията й. А когато Лика отсъства, бърза да й пише. И се радва на нейните отговори. Вярно, писмата му са шеговити — владее жанра Чехонте, ала в тях тонът е мил, насърчаващ, привързващ. Тя е с десет години по-млада от него, израсла е без родители и се нуждае от покровителството му. Поне така си мисли той. И умело упражнява това свое покровителство. Но само с думи. Сякаш го отблъсква напорът на чувствата й към него. Ето отговора му на едно от нейните закачливи писма: „Увы, я уже старый молодой человек, любовь моя не солнце и не делает весны ни для меня, ни для той птицы, которою я люблю.“ (Уви, аз вече съм стар млад човек, моята любов не е слънце и не прави пролет нито за мен, нито за птицата, която обичам.) И веднага ще добави: „Лика, не тебя так пылко я люблю. Люблю в тебе я прошлое страданье и молодость, погибшую мою.“ (Всичко е ясно и без превод.) Епистоларният роман с Лика продължава, но на Лика й омръзва платонична любов. И отправя поглед към покорителя на женските сърца Исак Илич Левитан (да, за известния художник иде реч, за автора на знаменитите пейзажи „Езерото“, „Вечерен звън“, „Март“). Все още не е влюбена в него, но го харесва. Пише на Чехов поредно свое признание: „… ако Левитан малко приличаше на вас, щях да го поканя на вечеря“.

А Левитан е целият потънал в желанието си да бъде с нея и праща до Антон Павлович редове свидетелства от Покровское — имението на Ликината леля, при която е отрасла: „Пиша ти от онова очарователно кътче на земята, където всичко… е проникнато от нея — от божествената Лика“.

Пише това на своя приятел Чехов. Не крие, че расте и цъфти у него силно чувство. Нейното въздействие възпламенява вдъхновението на Левитан и там той рисува своя шедьовър „При вира“.

Чехов изживява твърде сложно чувство: отсъствието на чаровната Лика му позволява да пише спокойно разказите си, но как да приеме „присъствието“ на своя приятел в сърцето й? Горчи му от признанието на Левитан. Донякъде съжалява, че е отблъснал красавицата и я пратил в обятията на друг, ала поведението й е добър повод за размисъл. И за оценки. А и за дообогатяване на женските характери на неговите героини. По това време Чехов пише разказа „Лекомислената“, предизвикал скандал сред разпозналите се в него. Левитан дълго няма да му проговори, а Лика Мизинова — напротив, ще зачести посещенията си у Чехови: и в Мелихово, и в московските квартири, които семейството му често сменява. Смята, че е възбудила ревност, а чрез ревността и любов у Антон Павлович. По време на техните разходки тя има за съюзник и красивата природа. Да, решава Лика, само великата природа ще смекчи сърцето му! И урежда пътешествие (с него) до Кавказ. Чехов е склонен на „едно отклонение“ с Лика, но в последния момент й отказва под претекст, че там върлува холерна епидемия. Отказва компанията й, но й пише. Пише й често. И невинаги се шегува. Какво ли изживява пренебрегнатата Лика? Ядосана е на Антон Павлович и този яд я праща в обятията на Игнатий Николаевич Потапенко — писател и безотговорен женкар, който свири на цигулка и пее пленителни романси. Само какъв дует са с Лика! Огласяват „Валахска легенда“ от Браг неподражаемо. (Тази серенада звучи в главата на Чехов по-късно, когато пише разказа „Черният монах“.)

Ах, какви вечери режисират Лика и Игнатий!… Пристигат те в Мелихово — грейнали, щастливи, че и пияни… Антон Павлович ги посреща с усмивка, но зад усмивката му се таи онова особено чувство на изгубил картоиграч. Насаме Лика го пита какво да прави с Потапенко и му натрива носа: „За всичко ти си виновен!“.

Преживява го сравнително леко: по това време Чехов е ангажиран емоционално с по-интересна (според него) особа — Лидия Борисовна Яворская, млада актриса, дебютирала успешно и грабната в театър Корш. Лида има очи на русалка, златисти коси, красиво оформена уста, която може да изразява хиляди състояния на душата. Думите й „Ти си единствен, велик, дивен…“ му звучат като покоряваща песен, а не като заучена театрална реплика, каквато се оказва, че са всъщност. Чувства за един театрален сезон? Не съвсем. Защото у Чехов дори само името й поражда незаглъхващо желание, задоволявано от време на време насетне през годините.

Яворская е неразделна дружка с преводачката на Дюма-син Татяна Щепкина — Куперник, която притежава неподражаемо версификаторско умение и подходящо за интелектуална компания остроумие. Двете изпитват върховно удоволствие да скандализират московската общественост като демонстрират свободни нрави. Или открита безнравственост. И двете дами харесват присъствието на писателя Чехов най-вече защото той е духовит и не им пречи да показват любовната си обвързаност една към друга. Те забелязват „особения драматизъм“ в разказите му и подхвърлят идеята той да напише и пиеса — нали владее до съвършенство диалога! И Антон Павлович се залавя и буквално за седмица нахвърля ръкописно драмата „Иванов“. Поставят я в театър „Корш“, репетициите текат в усилено темпо и насрочват премиерното представление за 17 ноември 1896 г. Играе се, публиката ръкопляска, но в следващите дни критиката е язвителна: „Пиесата е дълбоко безнравствена, нагло-цинична каша от понятия“. Обявяват автора й за „клеветник на идеала на своето време“. „Иванов“ издържа едва три представления. Чехов я дава (след малка редакция) да се играе в Петербург, а сам заминава на пътешествие из необятната Рус — да отпочине от творческите мъки и любовните шеги. Обикаля пшеничените ниви на Украйна, лови риба (ах, какъв майстор е!) по реки и езера, отсяда за дълго в имението на Суворин, който му предоставя всичко, което има, включително и дъщеря си за невеста. (От предложеното Чехов ползва само лодката му. И известна сума пари, защото свършва своите.)

Писмата му не спират да пътуват до адресатите, а към него — отговорите им. Някогашната му любима Наталия Александровна Голден му пише, че се омъжва за брат му Александър, чиято първа съпруга междувременно се е споминала от туберкулоза. В писмото й четем удивление от постъпката си: „Какво ли не се случва на този свят!“. И Лика не си губи времето: заминава с Потапенко в чужбина. В Париж обаче срещат г-жа Потапенко и децата им… И семейството прибира „блуждаещия електрон в орбитата си“. Лика се опитва да го отклони, но не успява. И се връща в Русия сама. Не съвсем… Бременна е от Игнациус, както го нарича Чехов. Каква драма са за нея предстоящите месеци! Лика ражда дъщеричка, която за жалост живее съвсем кратко. И всички от кръга на Мария Павловна страдат от загубата й. Страда и Чехов. Терзаят го и самообвинения.

Усеща терзания и откъм белите си дробове. Лекарят у него се досеща какво може да крие болката, но още не подозира колко малко всъщност му остава да живее. (От „жълтата вещица“ вече са напуснали белия свят мнозина Чехови познати, че и роднини. Най-пресен е случаят с брат му Коля, художника…) В писмата си до Лика Антон Павлович изразява съжаление, че не е успял да спаси човека у нея: „Не съм съвсем здрав. Непрекъснато кашлям. Очевидно и здравето си изтървах, както и вас“. С мисъл за Ликината съдба написва разказа „Володя Големия и Володя Малкия“. Болестта започва да го измъчва упорито и той тръгва из Европа — по лекарска програма — да събира слънчеви дни на горски ливади.

Лика е в Швейцария и, научила маршрута му, праща писмо след писмо. Оплаква се от Потапенко, опитва се да „спаси чувствата си“ към Чехов. Определя му срещи. Що за човек е Лика? — пита се разказвачът и вкарва нейни черти, нейни преживявания, нейни „любими думи“ в поредния разказ. „Ариадна“ е написан изцяло под влияние на случилото се с Лика. И образът на разказвача тук стои твърде близо до героя. След време Лика ще му каже: „“Чайка" е заимствана от моя живот, нали?".

В часове на самота Чехов по навик обглежда позабравените си преживявания — от някои се срамува, други го радват. Мили са му всички пътешествия обаче. Особено мащабните… Ето събрал е малко парици и бърза да ги оползотвори в поредно пътуване. Наумил си е да посети остров Сахалин и през лятото на 1890 година тръгва. На изпроводяк надписва на Лика своя снимка в обичайната стилистика: „На най-доброто създание, от което бягам на Сахалин и което ме одраска по носа…“. С добавка: „Този надпис, както и размерът на снимката с нищо не ме задължават“. Пътуването и онова, което вижда и преживява там, той ще опише в книгата си „Остров Сахалин“, тук ще отбележим само чувствените му отклонения.

За сибирските жени има характерно определение: Те са замразена риба… Но от чужденките е възхитен. В Цейлон се люби с индийка. За впечатленията си пише на Суворин: „Когато имам деца, ще им кажа не без гордост: Да знаете вие, сукин синове, че в своята младост съм обладавал черноока индийка…“. Върнал се в своите земи, няма да се умори да повтаря пред приятели: „Каква прелест са цветнокожите жени!“.

Налага си години и на усилено творчество, освежавани от неизбежното общуване с приятели и колеги, от нови запознанства и срещи с красиви същества. Заинтригуван е от писателката Лидия Алексеевна Авилова (омъжена жена, с две деца като кукли), познава я от един юбилей в Петербург, писали са си. Сега тя го атакува — изпраща му свои разкази, той ги редактира. Някои от тях хвали, други връща за преработка. Тя му се оплаква, че в литературните списания не одобряват най-интересните й работи и го моли за съдействие. Той не бърза да отговори, още по-малко бърза да съдейства. Чехов знае правилото: Силната творба сама си пробива път. Авилова упорства. Срещат се. Неведнъж. Лида му дарява своя любовен опит. (След време в спомените си за Чехов тя ще пише, че той с възхищение е чел нейните разкази, но истината, както винаги в подобни случаи, е по-различна.) Любовта не успява да подобри здравословното му състояние, напротив — то се влошава. В края на март 1897 година Чехов е в големия московски хотел, когато получава пристъп на кашлица с масиран кръвоизлив и е вкаран в клиниката на проф. Остроумов. Посещенията са забранени, но все пак за свиждане пускат някои негови приятели. Ето в стая номер 16, край леглото му е Людмила Озерова — „най-малката Чайка“, която таи надежди да се омъжи за „този прекрасен човек и писател“ Чехов, макар да се познават „от вчера“. Озерова изглежда като току-що разцъфнала роза в тази бяла болнична стая — розата гали посърналата ръка на увехналия трън Антон. При него успява да влезе и Лидия Алексеевна. Авилова няма свежестта на Озерова, изглежда съзнава това, и му носи току-що откъснати цветя. Старият вече Лев Николаевич, научил за сполетялата Чехов беда, също е решил да окаже внимание на „този толкова мил млад човек“ и го трогва с полезните си напътствия.

Когато след няколко седмици Чехов се връща в Мелихово, близките му не могат да го познаят: стопен наполовина, той изглежда двойно по-възрастен. Но продължава да се шегува по младежки, както преди.

Политат към Мелихово писмата. И от театри, и от издателства, от приятели и почитатели, най-много от влюбени млади жени. Елена Шаврова праща от Петербург своите „подкрепящи организма“ му благопожелания, Лика Мизинова предлага да го заведе в Париж, очаквала да получи заем от поне две хилядарки срещу наследени земи… Пише му и Левитан — вече не му се сърди, готов е да го подпомогне и с пари, нека отиде в чужбина, за да го излекуват…

В Мелихово тайно го навестява Оля Кундасова — Астрономката, реди оздравителни поръки, заимствани сякаш от звездите. Предлага и нещо земно — да го заведе в Кавказ, там той да „подиша от най-чистия въздух“.

В Мелихово през май идва и Даря Мусина, овдовяла, но щастлива като птичка божия, развеселява го с няколко нови романса, които той не бил слушал в нейно изпълнение… Върволица от гости — едни за няколко дена само, други за повече от седмица, а на Чехов му е нужна тишина, спокойствие и здрава храна.

В края на август болният заминава за френския курорт Биариц — с пари от винаги щедрия към него Алексей Суворин, срещу обещание да напише нова книга. Крие се от изпращачите на тръгване, но Лика е на перона.

В Биариц се чувства сравнително здрав и вече „взема уроци по френски“ от една млада особа, на име Марго, която харесва доктора (как не, когато той щедро харчи аванса!). Така трябва да е, щом тя се заканва да го последва, когато мосю Чехов реши да си тръгне. Подир седмица задухва студеният океански вятър, Антон Павлович отново започва да храчи кръв и по лекарски съвет напуска Биариц. Без Марго. С няколкото запомнени от нея къси френски изречения.

В Ница попада на „жизнелюбиви“ приятели и усеща прилив на неочаквани сили. Сякаш е с десет години по-млад и съвсем, съвсем здрав — появява му се и ищах да се сдобие с друга млада „преподавателка“ по френски език, за да напредне. Внимава, все пак, спазва лекарските съвети, разхожда се само през деня, събира слънце от онези земи, мечтае за Северна Африка, където, по думите на Суворин, щял да оздравее за броени дни. Отлагат пътуването до мечтания рай — парите и на Суворин са на привършване.

Новата 1898 година Чехов посреща в Ница. Компанията му одухотворяват няколко богати дами, сред които е младата му почитателка Олга Василиева. Танцува с нея танго. Стъпките им са леки, не го изморяват. Олга рецитира с омагьосващ гласец цели пасажи от избрани от нея Чехови разкази. Обещава да му покаже голямата си папка с изрезки на белетристични шедьоври — повечето били от Чехов. Разкрива му намеренията си — да преведе на френски и английски цяла негова книга. Париж вече знае, че Антон Павлович е „руският Мопасан“, книгата щяла да го препотвърди… За пръв път от девет месеца насам у Чехов се появява желание да твори. Започва разказ, с чиито сюжет много скоро ще обогати пиесата си „Вишнева градина“. Това ще стане, когато се завърне в Москва и обнови дружбата си с Владимир Немирович-Данченко, който вече се е захванал здравата с театрална режисура.

В Мелихово животът сякаш си е същият — почти нищо ново там не сварва остарелият без време Чехов, като изключим липсата на „ятото от гълъбици“ около сестра му Маша… Запилели са се в полет до своите нови гнезда и сега без тях тук е глухо и тъжно. На Антон Павлович се налага да се радва на изконсумирана храна — на спомените си от Ница. Но ето повод спомените да възкръснат — пристига писмо и парична пратка от „възторженото дете“ Олга Василиева, решила е с тази сума да подпомогне Чехови в благородното им начинание — строителството на Мелиховското ново училище. Какво аз да добавя, като изхарчих всичко! — мисли си Антон Павлович и крои намерения за издаване на свои събрани съчинения.

През есента внезапно застудява, той отново започна да храчи кръв и по лекарско настояване заминава за Крим. Там слънцето го стопля и ободрява, красотата наоколо го вдъхновява за живот и той решава да закупи „нещо подходящо за болник като него“. Одобрява един имот на високия хълм Кучук-Кой. Междувременно го сполетява нова беда: баща му се разболява и за седмица умира. Колко ли дни ми остават? — пита се мислено Антон. — Не ще да са много и затова трябва да бъдат оползотворени.

От болката по загубата на „стария отец“ го спасява друга сърдечна болка — влюбва се в актрисата от Московския художествен театър Олга Леонардовна Книпер, която блестящо се превъплъщава в ролята на Аркадина от неговата „Чайка“. Той не може да я забрави — в съзнанието си носи все „онзи образ“. Бърза да отиде в Москва, където сестра му Маша вече е „взела под крилото си“ и Оля. Готова е да я превърне в най-добрата си приятелка. Той има нужда от сърдечно близък човек, на когото да посвети остатъка от разнебитения си живот. В Книпер Чехов вижда как зрелостта на дарованието и мекотата на умерената жена са се слели в пълна хармония. В поведението й на сцената, а и извън нея, няма нищо подправено, насилено. Това го печели и той решава да я направи жена на живота си. На онова, което е останало от живота му… При следващото си отиване в Москва посещава дома й — нещо необичайно за него, води непознат в отношенията му с жените досега разговор, ухажва я с почти момчешки трепет, обещава й съвместно бъдеще. После се връща в Ялта, където е оставил строителите да зидат новия му дом — и начева кореспонденцията им. Тя от Москва пише за работата си в театъра, той от Ялта пише за онова, което се ражда на писалището му, не пропуска да преразкаже заниманията си в градината с розите, реди красиви думи за природата наоколо и за всичко останало.

И тук Чехов не остава без нови обожателки — дъщеричката на местния епископ Надя Терновская понякога му свири на пиано „Лунната соната“ и го моли да „включи в поредния си сюжет“ и нейната музика. Нали той вече има славата на велик руски писател, ухажват го почти всички неомъжени красавици в Крим. А болният Чехов се измъква с шеги: „Какво можете да очаквате вече от мен? — пита той и добавя: — Та аз съм Антоний, епископ Мелиховский, Ауткинский, Кучук-Койский“. Нали там той разнася възшироките си одежди като поп — расото си… Народът по улиците пък нарича ухажорките му „жени антоновки“ — алюзия с превъзходните ябълки…

Епистоларният му роман с Олга Леонардовна продължава. От сестра си Маша и от приятелката й Мария Дроздова Чехов научава, че директорът на Московския художествен театър Немирович-Данченко упорито ухажва „първата си актриса“ Книпер. Дроздова дори си позволява да „обсъжда темата“ със самата Оля. Още след запознаването си с нея тя прямо я пита: „Вярно ли е, че вие сте влюбена в Немирович, а не в Чехов?“. Книпер шеговито отговаря: „Да. Немирович обичам, а Чехов не“. Дроздова е смутена не от думите на своята съперница, а от онова, което крият думите й. И пише на Чехов до Ялта: „Ако наистина обичате Книпер, според мен не бива да заминавате на лечение в чужбина“.

По същото време великият разказвач довършва новелата „Дамата с кученцето“, взема картичка с красив изглед и на гърба й пише и това до Олга: „Вие малко приличате на еврейката, която посещавала консерваторията, но за всеки случай се упражнявала в зъболечение и имала жених в Мелихово…“. Жило на оса… И Олга Леонардовна се впуска в разясняване на „недоразумението“ и за да е по-убедителна, иска отпуск от началството си. Немирович решава случая по соломоновски — не позволява отпуск, но отвежда трупата си в Севастопол, където представят блестящо „Чичо Ваня“. Присъства и авторът на пиесата, който е извикан на сцената и дълго аплодиран. Изтощеният Чехов трудно понася и славата.

На следващия ден трупата му гостува в Ялта. Предвидливата стопанка Евгения Яковлевна се е погрижила домът да побере целия артистичен свят ведно с претенциите му. Там отново всички обгрижват Чехов, което го притеснява. Радва се единствено от присъствието на своята актриса и чака с нетърпение часа, когато ще остане в дома си само с нея.

Трупата заминава за Москва, заминава и Чехов. Отсяда в хотел — иска да е сам, когато го навестява Оля. Получава обилен кръвоизлив (този път от хемороиди) и отново е в слънчева Ялта. Тук сварва пратка от Ница — малката Василиева го дарява с оригинален персийски килим и му праща много топли прегръдки и целувки. Пита го в какви английски списания предпочита да бъде превеждан… Чехов клати глава с тъжна усмивка: ще проумее ли английската публика руската му душа?

Има и тъжна вест: споминал се е от сърдечен удар Левитан. Маша пише от Москва, че последното му желание към близките и приятелите му е: да изгорят писмата му. Чехов не бърза да го изпълни. Сестра му обаче ги слага в камината. Пламват толкова похабени по „този мъж“ нейни чувства!

В безпорядъка на тези събития Чехов работи над пиесата си „Три сестри“. Финалната картина вече се очертава, когато в Ялта пристига и… самата лудетина — осемнадесетгодишната Олга Василиева. Звънливото й гласче оглася хълма над града и болният Чехов се стряска — камбаните ли бият! Дошъл на себе си, той я посреща в „Бялата къща“ сърдечно, но и делово. Струва му се неуместно един четиридесетгодишен гниещ дънер да забавлява тази фиданка и… я отпраща. Пристига и пощата. Чехов разгръща писмото на Книпер, чете и преглъща. Станиславски напира да поставя „Три сестри“ и чака окончателния вариант на пиесата. Готова ли е? — пита Оля. Чехов отговаря, че му остава да преработи трето и четвърто действие, че пак храчи кръв и ще трябва отново да замине за „неповторимия рай“ Ница.

И в средата на декември 1900 година той пак е в Руския пансион на френския град. Книпер е натъжена от перспективата двамата да бъдат разделени през цялата предстояща зима, в писмата си до нея той се шегува (оправдава) със своите сто болести. Нали скоро ще бъдат заедно? И докато Антон Павлович топли посърналите си мощи на средиземноморското слънце, в Ялта сестра му Маша развлича Бунин. Настанява Иван Алексеевич в кабинета на Чехов. Маша е влюбена в Бунин, но да обичаш влюбения в себе си всякога е мъчение.

В Ница дейната Олга Василиева разкрива пред Чехов намерението си да строи санаториум за туберкулозни. Готова е да продаде наследеното имение в Одеса, но да изпълни благородното си начинание. (Каква душа има тази руска девойка!) Но настроението на Чехов е минорно — пред летуващия с него Ковалевски той споделя, че не пише нищо ново, защото скоро ще умре. И пътуването до Рим не го разведрява. И през февруари на 1901 година се връща в своята „сива, кална и скучна“ Ялта. Тя ще е слънчева и приветлива подир месец време, когато Антон Павлович ще пише на Книпер: „Позволете ми да ви направя предложение!…“. И ще заключи: „Ти в мое лице ще получиш не съпруг, а чичо, така да се каже“. Насочва към себе си прожектора на пълна светлина — дава й възможност да се откаже. Но тя не се отказва. На 28 май 1901 година сключват брак и веднага поемат на сватбено пътешествие, съобразено с болестта му — из Уфимска губерния. Отправят се към известния Андреевски туберкулозен санаториум. Там Чехов трябва да пие кумис, но стомахът му не понася мляко още от студентските години! Надяват се новото заболяване да е пригодило организма му към необходимите изисквания и — о, чудо! — наистина се оказва така. Антон пие по няколко пъти на ден кумис и буквално за седмица притуря към жалкото си тегло цели пет килограма. От солидарност кумис пие и Оля. Меденият им месец е почти пълноценен.

Не му се твори и писмата са единственото му развлечение. Маша пише за всичко, което го интересува, но навлиза и в опасни коловози… Не крие от Оля, че се е привързала към нея, но не пропуска да я уязви с някоя фраза. Споделя ревността си към Книпер и пред Бунин. У Маша назрява съмнението, че Олга Книпер ще подмами брат й да живеят в Москва и така за кратко ще попилее остатъка от здравето му. Подобни мисли вълнуват и Евгения Яковлевна.

Като всеобхватна антена е душата на Книпер — долавя всички вълнения, свързани с брака й. И пише на свекърва си: „Ще ми се да ви кажа, че, първото нещо, което искам, е да бъда в Ялта, а второто — да ви заваря в по-добро настроение“.

Чехов е смутен, че трябва да крие някои адресирани до него писма. Като писмото на Мария Дроздова, например. Ето какво четем в него: „Как само ме огорчи известието за вашата женитба — в онзи момент аз рисувах и с един замах всичко — и бои, и палитра — отиде по дяволите“. Нататък: „Та аз до последния момент не губех надежда, че ще се ожените за мен. Все се надявах, че с другите се шегувате, а заради моята скромност ще ме ощастливите… Сега ненавиждам Олга Леонардовна… а вие сте заедно с нея, заедно завинаги“.

Здравето на Антон Павлович сякаш се поправя, ала Чехов без работата си не е Чехов — в санаториума му става скучно и той набързо си взема довиждане с лекуващия го д-р Варовка и поема за Ялта. Тук отново започва да храчи кръв. По негово настояване Книпер заминава за Москва — не бивало в никакъв случай да напуска театъра „за да е до болния“ — и той остава сам с болестта си. За творчество в онези месеци поривите му са стихнали. Чувства се самотен, че и изигран. Пише на Бунин: „Стягам се за развод“. (Дали не с живота?) Една сутрин, след като е кашлял и храчил кръв цяла нощ, сяда и написва своето завещание. В него четем:

„Мила Маша, завещавам ти моята дача в Ялта, както и доходите от драматическите ми произведения. На жена ми Олга Леонардовна — дачата ми в Гурзуф и пет хиляди рубли. Недвижимото имущество можеш да продадеш, ако пожелаеш.“

На братята си завещава по няколко хиляди рубли, а подир Машината смърт всичко, което е запазено — да отиде за просвещението на родния му град Таганрог. Краят на завещанието е показателен за цялостния образ на Чехов: „Помагай на бедните. Пази мама. Живейте мирно“.

От Москва Оля му пише, че го обича много, много и все така ще го обича. Чехов чете редовете й и се пита: колко време? Той вече не мисли за влошеното финансово състояние на семейството си, болестта е изчерпала издъно надеждите му за някакво бъдеще, не го крие и в писмата до своите приятели. Горки е особено разтревожен за него и настоява пред своя приятел Пятницки да изпросят от Адолф Маркс — издателя, на когото Чехов е продал всичките си произведения, разтрогване на договора. Как не, когато Маркс забогатява с Чеховите творби, а самият автор няма пари за лечение.

През септември в ауткинския му дом гостува Бунин. Цяла седмица го развлича с характерното си остроумие и се грижи за него като роден брат. От Бунин научава, че болният Лев Николаевич Толстой се лекува наблизо — в Гаспра, и, забравил своето състояние, отива да го види.

Междувременно Оля играе подходящи за своето амплоа роли — и на сцена, и в живота. Приема да съдейства на Лика Мизинова да постъпи в театъра, но Лика се проваля на изпита. Всички Чехови, с изключение на Антон, са уверени, че Книпер е попречила на тяхната любимка да се сдобие с възможност за артистична изява. Още един повод да помразят „дойчовеца“, както неведнъж са я наричали.

В края на месеца Чехов отново е в Москва — на репетициите на „Три сестри“, където Оля е Маша. Премиерата е грандиозен успех за пиесата и за колектива на театъра. Чехов си позволява малко шампанско. Развеселява се. Чувства прилив на младежка кръв, шегува се. Най-вече с болестта си. Все още в Москва е топло и той не бърза да замине за Ялта. Среща се с чародейката Олга Василиева, която е пристигнала да уреди „духовната си закрила“ над още едно сираче, което е решила „да осинови“. С жеста си го разплаква. Бърше скрито сълзите под пенснето си Чехов и мислено си крещи: „Защо толкова късно срещнах това прекрасно дете?!“.

Докато той е в Москва мама Яковлевна праща писмена инструкция до съпругата му как да храни своя болен мъж, че той да не изгуби и малкото си килограми. Акцентът е: по две пресни яйца на закуска! Въпреки грижите на Оля през октомври му става зле и той заминава за Ялта. Месеци наред Антон и Олга са разделени — тя играе роли в театъра, той кашля в бялата къща.

В късната есен на 1901 година в двора му пада ранен жерав и Чехов го прибира за лечение. В очите на птицата — същото отчаяние като в неговите. „Хубаво е, когато до теб мърда живинка, която се нуждае от помощта ти!“. И Антон Павлович полага повече грижи за жерава, отколкото за себе си.

Себе си той иска да забрави, но болката и кашлицата не го оставят на мира. Оля му пише, че именити професори по медицина твърдят колко подходящ е северният „здрав климат“ за болни „южняци“ като него. Говори му и за дете… Немирович-Данченко продължава да я ухажва, въпреки че вече е омъжена. Мнозина от Чеховите приятели се дивят защо тя не напусне театъра, макар и временно, защо не отиде при болния си съпруг, за когото се грижат, редувайки се, старата Яковлевна и сестра му Маша! По същото време Оля подписва нов контракт с Московския художествен театър за три години.

През март на 1902 година Книпер е на турне в Петербург, преуморява се и абортира. По този повод шегобиец от трупата ще изрече: „Посрами ни нашата първа актриса — от какъв човек — и да не го задържи!“.

Според друга версия Олга Леонардовна се простудява и получава перитонит, спешно я оперират и по чудо е спасен животът й. Възстановяването й трае продължително време и така й се предоставя възможност да бъде известно време до съпруга си. Болната до болния… Кой кого да обгрижва?

По лекарски съвет туберкулозният Чехов заминава отново из Уфимска губерния да пие кумис. Този път отсяда в Перм — на разноските на милионера Саша Морозов. Там Чехов участва в тържество по повод откриване на ново училище с неговото име. Пише на Оля в своята съпружеска стилистика: „За теб не се безпокоя, защото съм уверен, че моето куче е здраво, иначе не може да бъде…“. Неговото „куче“ се възстановява бавно, но стабилно; мъчат я диетите заради обострения й гастрит, често става раздразнителна. Наобикалят я приятелките на Маша, които невинаги са деликатни, понякога тук е и самата Маша.

През юли „младото“ семейство Чехови гостува на Станиславски в Любимовка. Там ги угощават с риба, която Антон Павлович е уловил, с гъби, набрани от близката гора, с варено мляко „за здрави гърди“. Чехов пише на Маша, че в Любимовка му е по-хубаво отколкото в Ялта, че не би било лошо да имат дача в Подмосковието, но една нощ кашлицата му предизвиква кръвоизлив и за да не провали почивката на Оля, той скрива от нея състоянието си. Улеснява го обстоятелството, че спят в отделни стаи… Кръвоизлив получава и през следващите няколко нощи и тогава решава да замине сам за Ялта. Внезапното му заминаване се възприема от Оля като „бягство“ и тя му се разсърдва не на шега.

Приблизително по това време Оля пише на Маша, че двете — майката и дъщерята, замислят да я разделят с Антоша, докато тя е болна и слаба. В писмо до съпруга си Оля пита защо е скрил причината за внезапното си заминаване, упреква го, че я смята за чужда и го уверява в готовността си да му бъде в услуга, изразява и желанието си да са повече време заедно.

В Ялта при Чехов често идват роднини и приятели, ала той най-много се радва, когато посреща в своя дом стария Лев Николаевич Толстой, младия Горки, който също кашля като него, здравите Куприн, Бунин, Мамин-Сибиряк, Станюкович, Скиталец… Разговорите с тези творци го карат да забрави болестта си… Горки е трогателен в грижите си: узнал, че Чехов е завършил пиесата си „Вишнева градина“, дава я в алманаха „Знание“ и урежда за автора близо пет хиляди рубли хонорар.

Все още го вълнуват писмата на Оля. Но го и тревожат: възникнала е силна ревност между сестра му и съпругата му. Маша не може да проумее защо умният й брат е заменил изящната Лика с тази суховата жена, която не умее, а и не желае, да се грижи за мъжа си, която все не успява да зачене. Старата й приятелка Лика досега да му е родила две… „Лика е от съвсем друга мая — разсъждава мислено Маша. — Тя винаги е украсявала дома ни, където и да сме квартирували или отсядали за почивка.“ Обичната Лика е живяла като неотменима част от голямото семейство Чехови и Маша я чувства повече от сестра, тя така и не успява да приеме със сърцето си Оля. За нея „дойчовеца“ си остава чужд човек. А и онова прибързано завещание…

Маша чувства, че се откъсва от душевния свят на своя именит брат и все по-често се улавя, че не го разбира. Усеща, че той страда от липса на истинска обич. Убедена е в това, защото познава своята трайна болка по същата причина. Ето романът й с Бунин зацикля — той не крие от Маша, че тя е „една от десетте“ и нищо повече, а Маша няма сили да го отхвърли и погазва достойнството си. Но Маша не мисли дълго за себе си, тя обгрижва своя скъп брат. Маша усеща, че той е нещастен в своя брак. Тя мисли, че Антон не обича Олга достатъчно. Маша се доверява на своята интуиция, макар да не знае равносметката на чувствата му към жените. Още през 1895 година той е писал на Суворин: „Аз се страхувам от жената, страхувам се от семейните порядки… Аз дори любовниците си не обичам и в отношението си към тях лека-полека изстивам“. Ето причина за тревога. И все пак основната тревога си остава болестта му, която го връхлита на приливи и отливи. Малкото радостни минути в сегашното си битие той свързва с жерава, който вече е здрав, и двете кучета — Тузик и Кащан, които го обикалят и просят от него не само храна, но и милувки. Господи, всяка живинка търси обич!

В безсънните си нощи Антон Павлович мисли за необходимостта от едно дете… На Олга Леонардовна пише: „… едно малко полудойчовче, което ще се завира в шкафовете ти, а на мен ще събаря мастилницата…“. През декември са заедно цял месец в Москва и двамата работят по въпроса… Оказва се — без очаквания резултат.

Така минава още една календарна година, в която няма нищо цветно, ако изключим премиерата на „Вишнева градина“ — „комедията“, която е възприета повече като трагедия и която остава неразбрана от московската публика. Лекарят Чехов усеща, че житейският му отрязък устремно се скъсява, но това не му пречи в по-топлите зимни дни съвсем сериозно да планира поход за Манджурия — като военен кореспондент. (Междувременно е започнала Руско-японската война.) Вместо пътешествие до фронта, налага му се да изпълни поредния лекарски съвет, който се оказва и последен: заминава за германския курорт Баденвайлер с надеждата тамошните медицински светила да закрепят здравето му. Само след няколко дена престой там, на 2 юли 1904 година, той се събужда с усещане за своя житейски край, изпива чаша шампанско, полага глава на възглавницата и заспива завинаги.

Гледам един от портретите му и мисля: Животът му е спектакъл, пълен със страдания, спектакъл, написан не от ръката на съдбата обаче, а от неговата собствена ръка. С дял във всички роли. А това не се прощава. Великото страдание се компенсира с незабрава. Защото любовта живее и след нас.

 

 

Ето какво се случва с някои близки на сърцето му жени:

Някогашната му годеница Дуня Ефрос по време на Октомврийската революция емигрира във Франция, двадесет години по-късно за подпомагане на хора от съпротивата френската полиция я предава на гестапо и последните си дни осемдесетгодишната баба Дуня изживява в концентрационен лагер.

Лидия Яворская се развежда с княз Баратински няколко години преди Революцията, през 1919-а отива в Англия, а две години по-късно умира в Лондон при неизяснени обстоятелства. Татяна Щепкина — Куперник изоставя бохемския си живот и се превръща в сериозна дама и отлична преводачка. Лика Мизинова също живее в Съветска Русия, насочва любовта си към своя съпруг, чиято лабилна психика се нуждае от солидна духовна опора, и тихо и незабележимо достига отпуснатите й от съдбата седемдесет години. Лидия Авилова продължава да обгрижва името на писателя Чехов, но не забравя да тури до него и своето; не се уморява да твърди, че тя е истинската любов на великия разказвач. Елена Шаврова след гибелта на мъжа си изпада в бедствено положение и за да се спаси от гладна смърт, продава Чеховите писма и спомените си. Вдовицата му Олга Книпер-Чехова се отказва от наследството (не само защото завещанието на Антон Павлович се оказва невалидно) и се отдава изцяло на Московския художествен театър до дълбока старост. Двете с Маша Чехова забравят всички недоразумения от близкото минало и стават верни до гроб приятелки. (Чувствата им към Чехов са ги сплотили.) Олга умира на 93 години, а Маша на 90.

И едно странно преображение, което записвам с дребен шрифт: Най-близкият приятел на Чехов, винаги щедрият към него Суворин, човекът който приживе е заявявал стотици пъти почитта си към Чеховото творчество, няколко месеца след смъртта му ще дефинира отношението си към литературата му така: „Певец на средното съсловие. Голям писател той не беше и никога няма да бъде“.

Хронос се смее над оценките на всяка еднодневка.

* * *

pavlovich.pngАнтон Павлович през 90-те години на 19 век в Мелихово
mizinova.pngЛика Мизинова, любов в писма
javorskaya.pngАктрисата Л. Яворская
avilova.pngС Лидия Авилова
olga.pngСъс съпругата си Олга Книпер
Край