Цветан Северски
Цената на щастието

(Защо късната любов на Фьодор Михайлович Достоевски се оказва за него благодатна?)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Цветан Северски

Заглавие: Тайните на вдъхновителките

Издание: първо

Издател: Партнер БГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Богдан Иванов

Технически редактор: Емо Манолов

ISBN: 978-619-7066-18-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8629


„Нельзя любит то, чего не знаешь.“

Ф. М. Достоевски

Денят 4 октомври 1866 година ще остане паметен за двайсетгодишната Ана Григориевна Сниткина, защото тогава именно тя за първи път влиза в дома на Фьодор Михайлович Достоевски.

Повикана е да стенографира романа му „Играчът на рулетка“, който — по силата на вече сключен договор — след три седмици е трябвало да бъде предаден в готов за печат вид на издателя Стеловски. Двадесет и няколко дена са това, а ръкописът е едва започнат! Докато младата гостенка отпива от чашката чай четиридесет и пет годишният писател някак разпиляно, да не кажем разсеяно, й представя работата. Набляга на поръчания от издателя обем — не по-малко от 10 печатни коли! И на дяволски краткия срок. Ана кима с разбиране и дискретно разглежда бедната мебелировка в кабинета му.

Започват веднага — Достоевски диктува сравнително бавно, защото твори и редактира текста в момента и момичето има възможност в паузите да поглежда към лицето му. Стъписват я очите. Виждат й се различни едно от друго. На дясното зеницата е изгонила ириса съвсем, съвсем в края, но това не прави мъжа до нея страшен, а по-скоро загадъчен. Видът му е измъчен. Говорът му издава хронична нервност, но поведението му е поведение на аристократ.

Думите му тръгват някак несигурно и на всяка от тях е необходимо време, за да укрепне в редиците на изреченията. За стенографката не е трудно да ги записва, по-трудно й е да избира от две сродни в потока на речта му подходящата — той й помага, макар и след дълги паузи… В тези моменти Ана размишлява върху принципите на словесния подбор, който наподобява игра.

По-късно, вече вкъщи, ще сподели с родителите си първите впечатления от известния писател. Ще го опише като блед и мрачен човек, подминал четиридесетте, облечен в износен жакет от синьо сукно с белоснежни маншети. Има навика да се разхожда нервно, като пристъпва из стаята се клатушка повече на лявата си страна, а главата си държи приведена в една и съща поза. В осанката му прозира благородство, според преценката на Ана, която вече знае от литературните списания по нещо от биографията му, чела е и „Записки от Мъртвия дом“.

Следващите дни са още по-делови и ползотворни. И на двамата работата спори, та отхвърлят десетина и повече страници от „Играчът“. В началото на сеансите Достоевски предпочита да разказва какво е правил, след като я изпратил предишния ден. (По-късно тя ще проумее, че така той „разгрява мисълта си“ за творческа работа.) В почивките пият чай с много лимон и много захар, похапват плодове. Фьодор Михайлович обича крушите, кара я да изяжда повече от него… Щедър и добър трябва да е този човек — мисли си девойката. И чувства, че се доближава до него. Нали той присъства и в разказаното… Тя усеща как постепенно, час подир час, ден след ден, играчът на рулетка оживява… Героят говори с гласа на Фьодор Михайлович, смее се с неговия смях, навярно и страстта му да рискува с неговата… И безразсъдството. Плаши я безразсъдството му в играта. Диви се на своето откритие: колко много си приличат — играчът и създателят му!

През следващите дни Фьодор Михайлович й разказва епизоди от своята бурна младост. Не пропуска и детството. Пестеливо описва родителите си, акцентира на майчината обич, не скрива неприязънта си към своя отец — вечно строгия Михаил Андреевич, умрял при неизяснени обстоятелства. „А може и да не съм прав — ще каже Фьодор. — За родител така не се говори.“ Разкрива й своите житейски страдания по време на ареста, говори й за мъчителното пътуване до каторгата в Сибир; разказва й за срещата си с жените на декабристите, които му подаряват евангелие; реди й спомени от четирите години, прекарани в арестантска рота № 55 на Омската крепост, от службата в Семипалатинския пехотен батальон като прост войник; не скрива любовните си увлечения, както и сърдечното си страдание по Маря Дмитриевна Исаева; споменава за кончината на мъжа й и за възможността двамата с нея да сключат брак. Така първата му съпруга оживява в представите на Ана в два образа, взаимопреливащи се: веднъж като щастливата Маря Дмитриевна, успяла да покори сърцето на Достоевски; втори път, като болната и измъчена до смърт Маря Дмитриевна, проклинаща дните си. Ана слуша и недоумява защо Маря Дмитриевна не го е обичала достатъчно. Та той е толкова добър и благороден!

Разбира се, разказвачът й спестява най-тъмните подробности от своето битие — все пак тази симпатична девойка е твърде млада, почти дете… Тя му харесва — трябва да пази чисто съзнанието й. (Пък и нали е чела вече „Записки от Мъртвия дом“. Нима там са малко гнусотиите, за да допълва!)

Разсмива я със спомена за първото си младежко влюбване в кокетната брюнетка Авдотя Панаева. Същата Авдотя, която се прави на недостъпна, а сетне злослови по негов адрес. Тази негова любов е останала несподелена просто защото Фьодор не посмял да разкрие сърцето си от страх да не бъде отхвърлен. (Фобията на честолюбивите.) Натъжава я с разказа си за непоправимата феминистка Аполинария Суслова — стройната червенокоса жена с гъвкавата походка и непредсказуемите постъпки. Разказът му е кратък — подробностите са в мълчанието, където представите за изживяното са все така живи и незаличими. Какво безразсъдство крие това негово увлечение! И каква страст!… Маря, съпругата му, е на легло, а той тича подир Аполинария из Европа и по улиците на Париж. Как да я настигне, когато тя гони един испански младеж с огнени очи и мефистофелско име Салвадор, преспал няколко нощи и при нея? Готов е да преглътне случилото се, готов е дори да й „стане братче“, стига тя да му позволи да пътуват заедно и се радват на красотите наоколо. Позволява му нещичко… Пътува с него до Берлин, забавлява го, а там се разделят: той се заиграва на рулетка, тя отива отново в Париж с намерението да намери друг несрещан син на дявола.

Край рулетката Фьодор Михайлович забравя всичко, дори ласките на Суслова. Е, рядко печели, но нали дребните печалби в хазарта са живата стръв, той продължава да играе докато загубва всичките си пари. Господи какво унижение — принуден е да моли Аполинария (кого другиго — нали брат му е разорен, Маря Дмитриевна агонизира в град Владимир, а синът й Паша е още невръстен) да му изпрати малко от спестяванията си, за да се прибере в Русия! Аполинария Суслова, ексцентричната егоистка с хищническите щения, каквато той я знае, му изпраща 350 франка — единствените, които има в момента.

Наситила му се е Аполинария, светът за нея — видяла го е вече, е необятен, пълен с двукраки „величия“, повечето извратени от лек живот и незадоволени амбиции, трябва да се забавлява с наслада Аполинария, какво да прави повече край този „спечен недоволник“ Фьодор! Насетне дори при случайни срещи тя ще го избягва, или пък ще го унизява в очите на негови познати. Той най-сетне ще разбере, че Суслова е най-неподходящата му спътница и окончателно ще я зачеркне. Окончателно? Пресилено е… Достоевски няма да я забрави още дълго, дълго… След години същата тази жена с огнени коси и жарки ласки ще покори друг един талантлив руски писател философ — Василий Розанов, и ще превърне живота му в ад, но това е друг разказ, който би трябвало да има място в книга на странностите. В бъдното, макар по-близкото, е и опитът на Суслова да се вклини в неукрепналото още семейство на Достоевски и Ана Григориевна, опит, останал несполучлив благодарение твърдостта на „това мило дете“ Ана и трайността на чувствата й.

Засега тя познава Аполинария само като фикция, родена от разказвача до нея.

Какъв негодник съм аз, Ана! — заключава в края на всеки устен разказ писателят. А Ана оспорва самоприсъдата му. И прави това не от куртоазия, а с вярата си в доброто.

В онези творчески дни Достоевски намира минути за отмора, които пълни с „отклонения“ — не толкова да запознае симпатичната помощница със себе си, колкото да освежи мисълта си, стояла часове в душната атмосфера край рулетката. И после — да продължи неуморно, защото крайната дата за предаване на ръкописа приближава. Работата, слава богу, върви, отклоненията също.

Ето на хоризонта изниква зеленооката красавица Анна Василевна Корвин — Круковска. Все на красавици попада Фьодор Михайлович! Анна по възраст може дъщеря да му бъде, ала се влюбва в него. Нищо че той изглежда антика — състарен и често пъти мрачен. Тя още не знае, че го спохождат епилептични припадъци, че след всеки припадък може да умре. Влюбва се тя в мъжа със славната биография. И той не закъснява да отговори на чувствата й. Не устоява на изкушението, защото е самотен и опустошен, защото след смъртта на съпругата му Маря Дмитриевна и на обичния му брат Михаил, подир преживяното с Аполинария душата му е изтерзана и той неистово желае да й намери утеха. Утехата вижда в Анна Василевна, която, слава Богу, е различна от Суслова и е готова да го последва в избрания от него път.

Утехата се оказва негова поредна заблуда и любовта му към зелените очи на Анна Корвин избледнява. Съдено му е да изживява само драми. Навярно защото иска от отсрещните много, а предоставя несигурни дни. И заглавия, адресирани до бъдещето. Ще остане добър приятел на Анна, която след време ще се увлече по една обсебваща я идея и дори ще участва в боеве на страната на комунарите Париж. Това е Анна Василевна Корвин, дъщеря на генерал Корвин и сестра на знаменитата математичка София Ковалевска. Личност, от която един мъж може да се възхищава и да пази спомена за нея. Жена не за семейство обаче.

След поредния работен ден в кабинета на Фьодор Михайлович Ана Григориевна се връща у дома си зашеметена. Изпълнена е с толкова много и все ярки впечатления, които все по-осезаемо започват да я засягат, та дълго се върти в леглото и не може да заспи. Откъдето и да ги подхване, размишленията й стигат все до болката. Боли я за този страдалец с душа на дете. А нали всяко дете, независимо на каква възраст е то, се нуждае от закрила. И се пита с какво може да му помогне. И си отговаря: с грижи за него, в случая — с много работа. „Играчът“ трябва да бъде готов най-късно на 1 ноември.

Ръкописът на „Играчът на рулетка“ е предаден на издателя Стеловски в уречения ден, но Фьодор Михайлович Достоевски не се разделя с помощницата си, моли я да продължат върху почти готовия ръкопис на „Престъпление и наказание“. Списание „Руски вестник“ го печати по глави, но редакторите Любимов и Катков оспорват нравствеността на повестта в една от главите и настояват авторът да я преработи. Дали Аничка е съгласна да го улесни с бързописа си? Аничка казва „да“ и насрочват нова работна среща.

Пристига тя на 8 ноември в квартирата на Фьодор Михайлович, за да продължат работата — вече над „Престъпление и наказание“, той я посреща на входната врата и посяга да развърже качулката на палтото й. Малко непохватно пипа, пръстите му треперят, но на Ана това суетене е приятно. Влизат в кабинета му и започват традиционния разговор за „разгрявка на мисълта“. Но този път разговорът им е по-особен. Впрочем нека се позова на нейния спомен за този ден от „Дневника“ й:

„Бе светло и студено утро. Отидох у Фьодор Михайлович пеш и затова закъснях половин час след определеното време. Както изглежда, той отдавна вече ме чакаше — щом чу гласа ми, веднага излезе в антрето.

— Най-после дойдохте! — радостно каза и взе да ми помага да си съблека палтото. Влязохме заедно в кабинета. Този път там бе много светло, и аз с учудване забелязах, че Фьодор Михайлович е развълнуван от нещо. Изразът на лицето му бе възбуден, почти възторжен, което го подмладяваше много.

— Колко ми е драго, че дойдохте — започна той, — толкова се страхувах, че ще забравите обещанието си.

— Но защо мислехте тъй? Дам ли дума, аз винаги я изпълнявам.

— Прощавайте, зная, че вие всякога сте вярна на дадената дума. Толкова ми е драго, че пак ви виждам!

— И на мене ми е драго, че ви виждам, Фьодор Михайлович, и то в такова весело настроение. Да не би да ви се е случило нещо приятно?

— Да, случи ми се! Тази нощ сънувах прекрасен сън!

— Това ли било! — и аз се разсмях.

— Не се смейте, моля ви се. Аз отдавам голямо значение на сънищата. Моите сънища всякога са пророчески. Когато видя насън покойния си брат Миша, а особено когато ми се присъни баща ми, зная, че не е на добро.

— Хайде, разкажете ми съня си!

— Виждате ли този голям палисандров сандък? Подарък ми е от моя сибирски приятел Чокан Валиханов, и го ценя много. В него държа ръкописите си, писма и неща, които са ми скъп спомен. Та ето, сънувам, че седя пред този сандък, и подреждам книжата. Ненадейно сред тях нещо блесна — някаква светла звездица. Аз прехвърлям книжата, а звездицата ту се явява, ту изчезва. Това ме заинтригува — почнах полека да размествам книжата и между тях намерих мъничко брилянтче, мъничко, но много ярко и бляскаво.

— И какво го направихте?

— Там е бедата, че не помня! Занизаха се тогава други сънища и не зная какво стана с него. Но това бе хубав сън.

— Май че е прието сънищата да се обясняват с обратно значение — забелязах аз, и веднага се разкаях за думите си. Лицето на Фьодор Михайлович бързо се промени, сякаш посърна.“

След пауза той започва да й разказва какъв сюжет за роман зреел в главата му. Главният герой е беден, възрастен и болен художник; човек с трудно детство, с драматична младост, с нещастен първи брак с жена, която не го обича и която скоро умира. И този художник се влюбва в млада и красива девойка, която тепърва започва своя зрял живот. И Фьодор Михайлович пита Ана Григориевна как смята — ще отговори ли тя на чувствата му?

Ето какво си спомня самата Ана:

„Попита ме: Не би ли била любовта към художника страшна жертва от страна на това дете, и не би ли почнало то после горчиво да се кае, че е свързало съдбата си с него? Пък и възможно ли е въобще млада девойка, толкова различна по характер и по възраст, да обикне моя художник? Няма ли да бъде това психологически невярно? Ето за туй именно бих искал да зная вашето мнение, Ана Григориевна.

— Защо пък да е невъзможно? Та ако вашата Аня, както казвате, не е празна кокетка, а има добро, отзивчиво сърце, защо да не обикне вашия художник? Какво от туй, че той е болен и беден? Нима само за външен вид и за богатство може да се обича? И каква жертва от нейна страна? Щом тя го обича — и сама ще бъде щастлива, и никога не ще й се случи да се разкайва!

Говорех разпалено. Фьодор Михайлович ме гледаше развълнувано.

— И сериозно ли вярвате, че тя би могла да го обикне искрено и за цял живот?! — Той замълча, сякаш се двоумеше.

— Поставете се за миг на нейно място — каза с треперещ глас. — Представете си, че този художник съм аз, че аз съм ви направил любовно признание и съм ви помолил да ми станете жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?

Лицето му изразяваше такова смущение, такава сърдечна мъка, че най-сетне разбрах — това не е просто литературен разговор и ако отговоря уклончиво, ще нанеса страшен удар на самолюбието и гордостта му. Погледнах скъпото за мене, развълнувано лице на Фьодор Михайлович и казах:

— Бих ви отговорила, че ви обичам и ще ви обичам до края на живота си!

Не ще предавам нежните, изпълнени с любов слова, които ми каза в ония незабравими мигове Фьодор Михайлович — за мене те са свещени…

Бях изумена, почти смазана от огромното си щастие и дълго не можех да повярвам в него. Спомням си, че когато близо час след това Фьодор Михайлович взе да ми разкрива плановете си за нашето бъдеще, и поиска мнението ми, аз му отвърнах:

— Та мигар мога сега да обсъждам нещо! Ами че аз съм така неимоверно щастлива!

Понеже не знаехме как ще се стекат обстоятелствата и кога ще може да стане нашата сватба, решихме засега да не казваме за нея на никого, с изключение на майка ми. Фьодор Михайлович обеща да дойде у нас на другия ден за цялата вечер, и каза, че ще очаква с нетърпение нашата среща.

Той ме изпрати до антрето и грижовно ми върза качулката. Вече бях готова да изляза, когато ме спря с думите:

— Ана Григориевна, вече зная къде се е крило брилянтчето.

— Пак съня ли си припомняте?

— Не, не съня. Но аз най-после го намерих и смятам да го запазя за цял живот.

— Лъжете се, Фьодор Михайлович! — смеех се аз. — Не сте намерили брилянтче, а обикновено камъче. — Не, сигурен съм, че този път не се лъжа — вече сериозно ми каза той на прощаване.“

Достоевски разбира, че е влюбен в Ана. Щастлив е (състояние, непознато нему), но и се страхува, че няма да успее да я направи щастлива. Изживява няколко седмици на духовен подем. На 9 декември 1866 г. по повод рождения й ден, той й пише тези паметни думи:

„Твой безкрайно любящ и безкрайно вярващ в теб, изцяло твой Ф. Достоевски. Ти си ми цялото бъдеще — и надеждата, и вярата, и щастието, и блаженството — всичко.“

Какво повече? Сключват брак на 15 февруари 1867 година и по време на празника им Фьодор Михайлович си спомня, че пак през февруари, но преди точно десет години се е венчал с Маря Дмитриевна Исаева. Решава, че съдбата отново му готви пореден удар и потреперва. Какво ли го чака? Та Ана е с четвърт век по-млада от него! Застаналата до него невеста с нежната си ръка хваща ръката му и му влива успокоение. Фьодор Михайлович разбира, че тя вече предусеща неизреченото и на свой ред с благодарност гали ръката й.

Насетне дните им тръгват в стародавния си ритъм, макар да им се струва, че веднъж лудо препускат, друг път се влачат като изморени нозе по познати пътища.

И по непознати, защото Фьодор Михайлович решава да покаже на своето съкровище Европа. Така — мисли си той — двамата ще „спасят“ хонорара на „Престъпление и наказание“ от кредиторите. Възможност тя да види Европа, а Достоевски да поработи в нова обстановка. От Женева ще напише в писмо до А. Н. Майков:

„Заминах, но тръгнах с мъртва душа… Без материал, с едно младо създание, което срещаше с наивна радост идеята да скита с мен из света; но нали аз виждах, че в тази наивна радост има много неопитност и разпаленост, което много ме смущаваше и тормозеше. Страхувах се, че на Ана Григориевна може да й дотегне с мене.“

Изглежда на подсъзнателно ниво са мътнеели спомените му за преживяното с Аполинария, страхувал се е и от своята страст към рулетката. Имало защо: парите им скоро се стопяват и Достоевски отново се обръща към хазарта. И отново познати картини: една вечер — късмет, а в следващите пропилява всичко. Залага дори венчалните халки. Ана Григориевна не е Аполинария Суслова обаче — подхваща „играча“ здраво и накрая успява да го откъсне от гибелната му страст.

За период от четири години те живеят в различни европейски страни и градове — сменят Берлин с Дрезден, после отиват в Баден-Баден, отсядат за известно време в Женева, в Милано, във Флоренция… Тук им се ражда дъщеричка — София, която, за зла участ, умира само след няколко месеца и Достоевски изпада в нервна криза. Подновяват се и епилептичните му припадъци. Крепи го мисълта, че до себе си има вярна спътница с неподозирани качества — на спестовница, на умела разпоредителка с делата му, на практична домакиня, на всеотдаен другар в трудните им дни, на любима съпруга, която умее да вниква в човека до себе си и да му прощава грешките. Близките на Достоевски са се отзовавали за характера и проявленията му невинаги ласкаво. А и той самият е съзнавал и признавал неведнъж своите недостатъци. Особено тежко за жената до него е непостоянството в настроението му — пиковите му изяви. От необичайно добър и отстъпчив ставал избухлив деспот, готов упорито да налага волята си. И някак лекомислено се оставял на порока. Най-вече, когато бивал сам. Страстта му към рулетката го завладявала и покорявала. Ето какво й пише той на 24 май 1867 г. от Хамбург:

„… вчера, щом получих парите и обмених банкнотата, отидох с мисълта поне нещичко да спечеля, поне мъничко да увелича нашите средства. Толкова вярвах, че ще спечеля… Отначало загубих малко, но щом почнах да губя — прииска ми се да спечеля отново, а щом загубих още, вече по неволя продължих да играя, та да си възвърна поне парите, необходими ми за път — и проиграх всичко. Аня, страшно се страхувам от твоя съд.“

След няколко месеца ще й прати нови редове, но в същата тоналност:

„Аня, мила, безценна моя, аз всичко проиграх, всичко, всичко. О, ангел мой, не тъжи, не се тревожи! Бъди уверена, че сега ще настане най-сетне времето, когато ще бъда достоен за теб и няма повече да те ограбвам като мръсен, гнусен крадец!“

Това е човекът, който ще обобщи характера си така: „Аз цял живот прекрачвах границата“. (Четем го в писмото до приятеля му Аполон Николаевич Майков.)

До себе си обаче този човек вече има тактична и търпелива жена, която знае как да „реже върховете“ на изблиците му, как да укротява гибелните му страсти и да възобновява желанието му да работи. (Защото и в работата си Достоевски е стихиен и безгранично поривен.)

Ана Григориевна през целия им съвместен живот не забравя, че е съпруга на гениален писател и именно затова се чувства длъжна да му подсигури необходимите условия за работа, каквото да й струва това. И с много жертви се стреми да поддържа необходимото му самочувствие. Вродената й чувствителност, а и старанието й помагат за кратко време тя да се доближи до творческия процес, да започне да разбира кога един ръкопис е стойностен, кога е шедьовър, кога е несполука… И става негов първи критик. Неслучайно именно в последното от живота му десетилетие — под нейното благотворно „опекунство“ — Достоевски създава най-сполучливите си творби: „Идиот“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“. Нещо повече — Ана Григориевна още в началото на съпружеския им живот започва да гради митологията Достоевски. И не престава до своята кончина. Но дотогава има още време — дни и нощи, пълни с отчаяние, със съмнения, с яд дори към този „нетърпим човек“, ала никога — мигове на неприязън, за омраза да не говорим. Онези, които са познавали Ана Григориевна отблизо, са оставили свидетелства за нейния постоянен характер, за нейната преданост, вярност, за умението й да прощава. Благодарение на тези си качества, които тя шлифова в съпружеския си живот, Ана спасява Достоевски и семейството си в редица кризисни моменти. Тя успява да го отклони окончателно и безвъзвратно от хазарта, тя го крепи в дните на тежки загуби — умират две от децата им и Фьодор рухва; тя непрестанно му вдъхва надежда за по-добри дни. Непрестанно, защото Достоевски навлиза във възраст и болестите му се изострят. Тя го праща на лечение и почивка в известни европейски курорти, за да укрепне здравето му и се съживят у него нови творчески импулси. В същото време тя отглежда децата, воюва с кредиторите, носи ръкописи и печатни коли от и до разни издатели, информира го в писмата си за всичко и не забравя да му прати топли, нежни думи за довиждане.

По-късно, когато се установяват в Стара Руса, тя самоотвержено се бори за остатъците от здравето му. Нейна позната М. Й. Сотюнина ще синтезира впечатленията си от грижите й така: „Тя зад него, като бавачка, като най-загрижена майка ходеше“. Всичко това го трогва дълбоко и той често се пита с какво е заслужил щастието да има такава съпруга.

И още нещо: Ана Григориевна никога не го е ревнувала от жените в предишните му години, напротив, тя се е опитвала и до голяма степен е успявала да разбере причините за несполуките в онези отношения, за да се поучи. Вместо семейни драми тя се е стараела да му осигури спокойствие и творческа атмосфера — като се поема да решава всички битови проблеми, а те никак не са били дребни и малко на брой. С близките му става близка, с неприятелите му воюва сдържано и упорито, пази името му чисто при всички негови крайни и противоречиви понякога проявления. Наблюдавани отстрани, двамата съпрузи изглеждат като майка и дете, но детето не е тя, а той — стареещият мъж, по-възрастен от нея с цели двадесет и пет години.

За съжаление техният съвместен живот трае само 14 години. Въпреки грижите на Ана Григориевна болестите превземат изтощения организъм на Фьодор Михайлович и на 28 януари 1881 година приключват земните му дни. Тя живее още 37 години, които посвещава не на себе си, а пак на името Достоевски: грижи се неотстъпно то да не бъде забравено, да не бъде опетнено, да остане и в паметта на новите поколения като име на крупен творец и необикновен човек.

Ще посети Лев Николаевич Толстой в Ясна Поляна и ще му каже „колко истинска доброта и нежност“ е имало в сърцето на Фьодор, а достолепният старец ще се трогне до сълзи от обичта на тази руска жена към мъжа си. От деловия й опит ще се поучи Софя Андреевна Толстая, за да популяризира и тя като Ана Григориевна своя съпруг писател. Но, за съжаление, Софя Андреевна ще пропусне да вземе за свой пример безкористното й отношение и ще продължи да обича Лев Николаевич както се обича притежавана вещ.

Години по-късно Ана Григориевна ще напише и издаде своите „Записки“, които ще бъдат четени напред във времето от всички почитатели на гения Достоевски, защото написаното от нея е проекция на духа му. Въпреки всички материални несгоди, тя ще отгледа оцелелите от болести техни две деца — Любов и Фьодор, разклоненията на родовото дърво на великия Достоевски.

Ако се чува и зад вратите на Времето, навярно Ана и Фьодор вече знаят преценката на праправнучката им Татяна, че те са били „най-щастливите влюбени хора“ на земята. Знае ли Татяна обаче колко скъпо струва пътуването до това щастие?

* * *

dosoevski.jpgФ. М. Достоевски
korvina.pngАнна Корвин — Круковская
isaeva.pngМария Исаева
suslova.pngАполинария Суслова
dosoevskaya.pngАна Григориевна Достоевска
Край