Серия
Хрониките на Сиала (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Вьюга теней, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Начална корекция
proffessore (2019 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Автор: Алексей Пехов

Заглавие: Виелица на сенките

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: руски

Издател: Читанка

Тип: роман

Националност: руска

Коректор: proffessore

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7997


Глава 1
Златната гора

— А ти какво очакваш, Гарет? Фанфари?! — не преставаше да се възмущава Кли-кли и пискливите му протести огласяха целия район.

Малкият зелен гоблин реагира доста болезнено, когато започнах да критикувам горите на Заграбия. Още щом си отворех устата, за да изразя каквото и да е недоволство, ако ще и за най-мижавото цвете, кралският шут веднага се втурваше в яростна словесна атака в защита на своята родина.

— Успокой се, просто си представях Заграбия малко по-различна — отговорих му миролюбиво, като вече съжалявах, че съм започнал този разговор.

— И каква според теб трябва да бъде? — веднага попита Кли-кли.

— Ами-и, не знам — проточих замислено, само за да се отърва от досадния гоблин.

— Щом не знаеш, защо тогава ми надуваш главата? — синеокият шут раздразнено ритна купчинката пръст, изпречила се пред него. — Това не му харесвало! Онова не му харесвало! Коя ще те вземе такъв мрънкалник?! Какво си очаквал да видиш тук с прекрасния си и наивен поглед? Величествени деветдесетярдови дървета? Или ручеи с кръв и глигани под всеки храст? Прощавай, но тук това го няма. Заграбия е гора, а не колекция от детски приказки!

— Това вече го разбрах — кимнах умиротворително аз.

— Разбрал бил, ха! — Кли-кли жадуваше за кръв.

— Кли-кли, дръж се по-тихо — без да се обръща, направи забележка на гоблина вървящият пред него Змиорка.

Кли-кли обидено изгледа високия мургав жител на Гарак, нацупи се, млъкна и в следващите два часа от него беше невъзможно да се изтръгне и една дума.

Вървяхме през Заграбия вече пети ден. Да, да, разбирам как би трябвало да изглежда във вашите очи: деветима ненормалници, в това число два тъмни елфа, един гоблин, едно широкоплещесто джудже, един свадлив брадат гном, един навъсен рицар, двама воини и един с вид на крадец, крачат между дърветата и крещят с пълно гърло. Защо крещят? Защото са психо. Защо са психо? Защото никой нормален за никакви пари няма да влезе в Страната на горите, още повече на територията на орките, известни в цяла Сиала с „топлото“ си гостоприемство към чужди. Всъщност не бяхме чак толкова ненормални (най-малкото за себе си го твърдя). Просто бяхме принудени да влезем в Заграбия и тази принуда си имаше конкретно име — Рога на дъгата. Ще попитате, за какъв мрак ни е притрябвала някаква си прокълната свирка? Е, ще ви отговоря съвсем честно: ако зависеше от мен, за никакви пари не бих влязъл в гробниците на Храд Спайн, за да го търся този Рог. Но в случая нямах думата, бях обвързан с Поръчка, според която до средата на зимата трябва да доставя този Рог на Ордена на маговете в славния град Авендум, в противен случай цялото кралство ще има наистина голям проблем. Преди много години от глупост маговете скрили Рога на дъгата в дълбините на Костните дворци, а единствено той задържал човек на име Неназовимия, който вече петстотин години точи зъби за нашето кралство. Но сега силата на Рога отслабва и някъде към март очаквахме магьосника, заедно със силите на целите Безлюдни земи, да ни дойдат на гости. Разбира се, никой тук не чакаше Неназовимия с отворени обятия и затова Орденът на маговете отчаяно се нуждаеше от Рога, за да прогони врага обратно в ледената пустиня. Така, това беше просто кратко разяснение за онези, които още си блъскат главите какво правим в Заграбия. Вземаме Рога, спасяваме света и се заемаме с друга безполезна и абсолютно глупава безсмислица. Тъпо? Е, склонен съм да се съглася с вас. Самият аз всяка сутрин се събуждах с тази мисъл, но кой знае защо никой не искаше да ме чуе. Нито Миралисса, още по-малко пък Алистан Маркауз. Но тук сам си бях виновен — обвързах се с Поръчка, която не може да бъде разтрогната. Сега трябваше да се мъча, да бягам, да крещя и постоянно да се измъквам от безброй… неприятности. Впрочем, Поръчката си имаше и добра страна — след изпълнението й ще получа петдесет хиляди златни и кралско помилване… Само дето не бях чувал покойници да се нуждаят от пари и помилване. Обикновено на тях им е достатъчен по-дълбок гроб и надгробен камък. Защо го казвам всичко това? Затова, защото всичко, което се случи с нашия отряд по време на пътуването от Авендум до Заграбия, беше просто като нежен пролетен полъх. Но виж в Заграбия, още повече в Храд Спайн, щяха да започнат истинските ни неприятности. Не хранех никакви илюзии (освен може би съвсем малки) за успеха на нашата мисия.

— Гарет, пак ли се занимаваш с глупости? — гласът на Кли-кли ме откъсна от мрачните мисли.

— Заниманията с глупости си е твой патент. Аз съм крадец, а не кралски шут — отговорих навъсено на малкия пакостник.

— Не ти върви — ухили се той. — По-добре да беше шут, тогава нямаше да се набуташ така и нямаше да получиш от краля сегашната си Поръчка. Щеше да си стоиш вкъщи, да си пиеш биричката…

В мен се надигна силно желание да сритам зелената гадинка, но той явно четеше мислите ми, защото бързо се втурна към Змиорката. Така че отложих сритването за по-късно.

Още в мига, в който влязохме в Заграбия, Миралисса зададе на отряда бясно темпо и към края на първия ден бях почти умрял. За нощувка спряхме на някаква полянка и първоначално бях убеден, че на сутринта със сигурност няма да стана. Ако на останалите толкова им харесва да вървят през гората — тяхна си работа, но аз по-добре да полежа на тревата и да си почина. Или, ако толкова искат, да ме носят на гръб, защото, кълна се в Сагот, не ми останаха сили за горски разходки.

На следващата сутрин беше наистина трудно. Трябваше да вложа цялата си воля, да стисна зъби и да крача, да крача, да крача. Но до обед някак си свикнах с това бързо, но ритмично темпо, а след още един ден почти престанах да забелязвам умората. Дори започнах да подозирам, че елфийката слага в котлето нещо от магическите си запаси, за да можем по-лесно да преодоляваме дневните преходи.

Откакто влязохме в горите на Заграбия, за огъня се грижеше Еграсса. Удивително, но запаленият от братовчеда на Миралисса огън почти не даваше дим. Първата нощ бях малко нервен — пламъкът можеше да привлече към нас ненужно внимание — но вечно предпазливият елф не се притесняваше особено и щом той реагираше така, то и аз не трябваше да се безпокоя.

За тези пет дни, през които бяхме в гората, при цялото ми скептично отношение към Заграбия аз видях много чудеса. Вървяхме по животински пътеки, които ту се появяваха, ту отново се губеха в гъсти папрати и бодливи къпини. Преминавахме през гъсти горички от черен заграбски дъб, борови гори, горски поляни и тревни площи, залети от слънчева светлина и обсипани с горски цветя. Прескачахме ромолящи потоци с кристалночиста вода. Гората продължаваше и продължаваше безброй левги, срещахме гъсти непроходими гъсталаци, които трябваше да заобикаляме, губейки ценно време, минавахме през десетки поляни и блатисти низини — на местата, където се разливаха преградени от неизвестни същества потоци.

И никаква следа от орките. Само катериците ни посрещаха с гневни крясъци „чак-чак!“ и дълго ни съпровождаха, скачайки от клон на клон и от дърво на дърво. Преди два дни, след като три часа лазихме по повалени от пролетна буря дървета, накрая излязохме на прекрасна горска полянка, обсипана с цветя, чиито ярки цветове направо заслепяваха очите. Но още щом водачът ни Еграсса направи крачка напред, цялата полята избухна като ярка дъга и цветята полетяха в небето, превръщайки се в хиляди пеперуди с всякакви цветове и размери. Кли-кли, по силата на естественото си любопитство, се опита да хване поне една, но както гледаше нагоре, пропадна в някаква дупка. Докато го измъкнем оттам, загубихме сума ти време. И Миралисса, и граф Маркауз бяха бесни от забавянето. Оттогава Кли-кли се стараеше да не им се мярка пред очите и най-често крачеше в компанията на вашия скромен слуга.

Близо до дъбова горичка, покрай шумно весело поточе, носещо окапали листа, се натъкнахме на глиган. Той беше истински великан и на гърба му спокойно можеха да седнат двама души. Ако го сервират на някоя празнична трапеза, спокойно би нахранил две роти озверели от глад воини.

Делер, като най-съобразителен и пъргав, мигом се озова на едно дърво. И то въпреки факта, че близо до земята по дървото нямаше клони, по които би трябвало да се катери всяко уважаващо себе си джудже. Глиганът погледна към нас с черните си злобни очички, изсумтя яростно и се хвърли напред. Но на Миралисса й беше достатъчно да го фиксира с жълтите си очи, да изпъне ръка пред себе си и глиганът замръзна като статуя, а после изгрухтя виновно и се отдалечи. От висотата на своето убежище Делер изгледа с нескрито уважение елфийката и бързо се спусна долу. Халас не пропусна да отбележи, че всички джуджета са страхливци. Делер на свой ред каза, че гномите са прекалено некадърни, за да се катерят по дървета, затова и завиждат. Якото джудже и слабичкият гном едва не започнаха поредния си спор и се наложи Змиорката и Фенерджията да се намесват, за да разделят вечните спорещи един от друг.

В гората се придвижвахме в редица по един, следвайки Еграсса. Нашата малка колона се затваряше от Алистан Маркауз. Ръката на графа не слизаше от дръжката на любимия му батарен меч, а триъгълният му дъбов щит беше метнат на гърба.

Придвижването в колона, отбеляза елфът, вече на три пъти ни било спасило живота. Халас, с истинска гномска упоритост, се възмути и каза, че това са пълни глупости и че на него не му е особено приятно постоянно да гледа под носа си задника на джуджето. При тези думи Еграсса се усмихна:

— Веднага щом ми се удаде възможност, с удоволствие ще демонстрирам на почтения мастер гном изненадите на Заграбия.

Халас поглади брадата си, ухили се и в тона на елфа отвърна, че за него ще е неизразимо удоволствие да види тези изненади.

Възможността се появи съвсем скоро. Еграсса мушна с взета преди това от земята пръчка пред себе си и земята пропадна, откривайки пред погледа ни дълбока вълча яма, чието дъно бе осеяно със заострени колове като гърба на таралеж.

— Сега си представи, Халас, какво би се случило, ако не крачиш точно зад мен — усмихна се елфът, святкайки с глиги за по-голяма убедителност.

Халас озадачено изсумтя, свали си шлема, почеса се по тила, но стриктно взе да стъпва в стъпките на човека пред него чак когато елфът обезвреди още два капана — скрит в храстите самострел и масивен дънер, провесен високо в короната на огромен дъб точно над пътечката. Ако такова нещо рухнеше долу, със сигурност щеше да смаже някой.

— Кой е сложил тези капани, Еграсса? — полюбопитства Фенерджията, докато преместваше страховития си двуръчен меч от лявото рамо на дясното.

— Кой знае — хитро се усмихна елфът и погледна нисичкия човек. — Пътеките са прекалено много, за да контролираш всяка.

— Но ти знаеш къде какъв капан има! — Мумр реши да упорства и на всяка цена да получи отговор на въпроса си.

— Малко магия — в това е цялата хитрост — тъмният елф загадъчно се усмихна и намести с’каша на гърба си.

Ясна работа, тъмният нямаше намерение да споделя тайните на своя народ с чужди.

Веднъж, след като Кли-кли се пльосна по корем в едно блато (беше прекалено нетърпелив да се озове в храстите), на пътеката пред нас се появи лос. Изглеждаше като кралят на лосовете, размахът на рогата му надвишаваше три ярда. Лосът подуши въздуха, погледна безизразно към нас с огромните си кадифени очи и като направи елегантен скок с дългите си мощни крака, изчезна в смърчовете край пътеката. Изглеждаше, сякаш в Заграбия просто няма малки животни. Сега този лос, преди — глигана.

Халас огорчено изсумтя и изрази съжаление, че не се е сетил да убие звяра.

— С него вече наистина щяхме да се наядем!

На което Делер весело се засмя и каза, че целият разум на гномите явно е останал в брадите им, в противен случай щели да знаят, че не трябва да се забъркваш с огромни чудовища.

По цял ден в клоните на дърветата чуруликаха, цвърчаха и пееха птици. Дъбовете ни шепнеха приспивни песни, а совите успокояващо бухаха в нощната тишина. На четвъртия ден от нашето пътуване Миралисса каза, че трябва да увеличим преходите и вече ще вървим и през нощта. Някой тихо изстена (като че ли бях аз), но, естествено, никой не обърна нужното внимание на това.

Имаше пълнолуние и светлината в гората се оказа предостатъчно, а и елфите, изглежда, виждаха в тъмното като котки. Сега вървяхме през по-голямата част от нощта и лягахме да спим чак на разсъмване, за да продължим отново похода си към Храд Спайн в ранните часове на деня.

През нощта разбрах каква е магията на Заграбия. По това време гората се преобразяваше, превръщайки се в див, чужд, тайнствен, но по свой си начин прекрасен свят. Тъмни клони-ръце на дъбове и кленове, тайнствен шепот в короните — дали шепнеха събудени от вятъра листа или си общуват едно с друго неведоми същества. Шепот, писукане, леко хихикане се разнасяха от дърветата, храстите и високата трева. Понякога ни следяха ярко блещукащи миниатюрни очички. Зелени, жълти, червени. Нощните обитатели на гората наблюдаваха, говореха си, но не бързаха да излязат от дупките си пред нас.

— Какви са тези? — попитах шепнешком Кли-кли.

— Ти за бърборковците ли? Моят народ ги нарича горски духове. Всяко дърво, храст, горска поляна или поток си има свой собствен горски дух. Не им обръщай внимание, те са напълно безобидни.

— Така си е, безобидни са — Делер пробва с палец едното от остриетата на секирата си. — Да можеше да видиш какви горски духове има в Спящата гора! Не знаеш какво да очакваш от тях, а тези тук си стоят кротко и никого не закачат…

— Само зяпат — довърши Халас след Делер.

— Точно така — по изключение се съгласи с него джуджето.

Но духовете далеч не бяха всичко, което обитаваше нощна Заграбия. Веднъж видяхме как въздухът в гората сякаш гори. Хиляди светулки плуваха между дърветата и мигаха в изумрудено, тюркоазено и червено. Кли-кли хвана десетина от тези безобидни създания и ги сложи на раменете си. Няколко минути гоблинът светеше като някакъв светец от историите на жреците, след това на светулките им доскуча да се возят на кралския шут и те излетяха като някакъв ярък жив калейдоскоп към своите събратя.

Нощта беше времето на совите, безшумно носещи се в лунната светлина над горските поляни. Птиците търсеха храна, вслушвайки се в звуците, идващи от тревата. Нощта беше времето и на вълците — на няколко пъти чувахме далечния им вой. Нощта беше времето и на същества, чиито имена не знаех. Крясъци на нощни птици, повече приличащи на смях на луд, ревове, миризми, чуруликане, ръмжене. В нощта живееха най-различни същества и не всички бяха благоразположени към неканени гости. Четири пъти Еграсса и Миралисса ни отвеждаха встрани от пътеката и ние, скрити, чакахме опасността да отмине. Какво ни заплашваше и от какво се криехме в храстите, елфите така и не си дадоха труда да ни обяснят. Но в такива моменти дори неспокойният гоблин и скандалният гном утихваха и изпълняваха всички заповеди на елфите.

Нощем Заграбия беше многоцветна. Ярка и сочна. Изумрудено свежа, тюркоазено мека, ледено синя, сладко огнена, отровно светлозелена. Припламващата тук-там студена светлина придаваше на гората приказност и омайваща красота. Светулки преливаха във всички цветове на дъгата, гигантска паяжина светеше в синьо, докато тялото на паяка в средата й лилавееше (по размери той спокойно можеше да се конкурира с тиква), изгнили пънове фосфоресцираха в зелено, изумрудени шапки на гигантски гъби, под които човек спокойно би могъл да се скрие от дъжда, пулсираха със синьо-оранжево сияние. Розови отблясъци се отразяваха във водата и блуждаеха в клоните на върбите край езерото. Студени пламъци от скитащи огньове, сини искри в короните на дърветата, проблясващи очи на нощни духове, миризма на гора, на трева, на влажна земя, на гниещи листа, на борови иглички и смола, мед и чисти ручеи. Каквото и да бях казал на Кли-кли за деня, но дивата и с нищо несравнима нощна красота на горите на Заграбия ме потресе. Но най-често нощем Заграбия беше почти черна и тогава трябваше да вървим под бледо-сребристата светлина на луната.

Привечер на петия ден по тясната пътечка, лъкатушеща между обрасли с мъх лиственици, ние излязохме при Златната гора.

— Слава на боговете! — Фенерджията с облекчение хвърли раницата на земята. — Май му се вижда края!

— Прав си, Мумр — отвърна Миралисса. — Оттук до Храд Спайн е ден и половина път.

От нейните думи стомахът ми се сви. Ето го! Почти стигнахме! Това, което до преди два часа ми изглеждаше толкова далечно и недостижимо, сега вече беше на само два дни път.

— Гора като гора — Халас презрително погледна към дърветата със златисти листа. — Първите вечно се мислят за избрани! Направо да си помисли човек, че и лайното им е златно!

— Надявам се, че никога няма да ти се отдаде възможност да ги попиташ лично, Халас — ехидно се усмихна Змиорката. — Орките не са склонни да отговарят на такива въпроси.

— Хайде, трябва да продължим пътя си — милорд Алистан си свали ботуша, изтръска някакво камъче и отново го обу.

Наричаха Златната гора златна, защото освен най-обикновени дървета, тук растяха и златолисти. Те бяха величествени гиганти с тъмно оранжеви стволове и широки листа, които изглеждаха като излети от чисто злато. Златолистите растяха единствено тук, в Златната гора, и тяхната дървесина се ценеше много във всички Северни земи, да не говорим за такива страни като двете Империи и Султаната. Ако орките уловяха някой дървосекач, първо му отсичаха ръцете със собствената му брадва, и едва след това правеха всички останали ужасни неща.

— Трябва да видиш, Гарет, колко е красива Златната гора през есента! — разчувства се Кли-кли.

— Ти бил ли си тук преди? — попита го Делер.

Кли-кли с театрално презрение погледна джуджето:

— За сведение на някои присъстващи, Златната гора е моята родина. Тя се простира чак до Планините на джуджетата — това е цялата източна Заграбия, така че няма защо да се изненадваш, че знам как изглежда през есента.

— Сега, между другото, вече е есен — подразних аз гоблина.

— Началото на септември е — презрително изсумтя шутът. — Изчакай да започне октомври…

— До началото на октомври бих искал да съм възможно най-далеч от Заграбия.

— О, мра-а-ак! — обиди се Кли-кли.

— А оттук далеч ли е до твоя дом? — поинтересува се Фенерджията, докато машинално поглаждаше пресния белег на челото си (спомен, оставен от оркски ятаган).

— Да не си решил да ми идваш на гости? — Кли-кли весело захихика. — Тогава ще трябва да походиш поне още три седмици, докато стигнеш до центъра на земите на орките. Оттам още две седмици до най-глухите пущинаци на гората, а нататък, ако съдбата е благосклонна към теб, може и да успееш да намериш гоблини, ако, разбира се, те пожелаят да бъдат намерени. Орките ни научиха да бъдем предпазливи, а и вие, хората, в миналото обичахте да ни преследвате с вашите кучета.

Тук Кли-кли беше прав — навремето гоблините си изпатили много от хората, които решили, че малките зелени създания са ужасни чудовища. Докато се изясни кое какво, от някога многочисления народ били останали едва няколко племена.

— И все пак историята на тази гора е интересна. Вярно ли е, че именно тук елфите и орките са се появили за пръв път?

— Вярно е — ухили се Кли-кли. — И веднага се хванали за гушите. Елфите дори имат такава песен. „Приказка за златото“ се казва.

— „Легенда за мекото злато“, Кли-кли, всичко объркваш — поправи го Еграсса, който слушаше нашия разговор.

— Е, все същото! — безгрижно махна с ръка Кли-кли. — Приказка, легенда… Така или иначе, докато в Заграбия има дори един жив орк, мир няма да има.

— Еграсса — обърна се Мумр към елфа, — ще ни изпееш ли тази легенда?

— Да. Като спрем за почивка, ще ви я изпея.

— Забранени песни си решил да пееш, братовчеде — подсмихна се Миралисса, откъсна от близкото дърво златисточервено листо и го потърка с пръсти.

— А защо е забранена? — незабавно приближи до Миралисса Кли-кли.

— Не че е забранена, просто се счита за изключително неуважително за околните да се пее в прилично елфийско общество. Пее се основно от непокорни младежи, при това скришом, по ъглите, за да не позорят честта на предците.

— Какво й е толкова лошото? — въпросително вдигна вежди Змиорката.

— В нея елфите не са представени в най-добра светлина, Змиорка — неочаквано се обади мълчалият дотогава милорд Алистан Маркауз. — А орките са представени като благородни бели овчици. Обзалагам се на половината си земи, че тази песен е измислена от хора.

— Милорд греши, песента е съчинена от елф, много отдавна. Вие чували ли сте я, милорд? — Еграсса сякаш беше изненадан, че Алистан знае за тази песен.

— Да, когато бях млад, я чух от един от вашите светли събратя.

— Хм, те биха го направили — тъмният елф поправи сребърния обръч на главата си. — Нашите родственици се отказаха от магията на нашите предци, така че не бива да се учудвам, че пеят такива песни на чужди.

— Но ти също обеща да ни пееш! — подкачи го Кли-кли.

— Аз съм друга работа! — гордо отсече елфът.

Независимо какво казваха тъмните, отношенията между тях и светлите им роднини не бяха чак толкова безоблачни.

Вървяхме още цели три часа, преди елфът да нареди почивка. Отрядът се установи на полянка, обрасла с малки горски маргаритки. От белия цвят на цветята изглеждаше, сякаш е паднал сняг. Но есента нямаше сила в Страната на горите. Поне засега. По тази причина тук можеше да се срещнат и пеперуди, и летни цветя.

В края на полянката между корените на огромен габър ромолеше ручейче, така че вода нямаше да ни липсва.

— Ще останем тук тази вечер — решително каза Миралисса.

Алистан кимна. Откакто влязохме в гората, той изцяло беше отстъпил командването и във всичко се подчиняваше на Миралисса и Еграсса. Това, което не можеше да се отрече на милорд Плъх, беше разумът. Графът прекрасно разбираше, че елфите знаят за гората много повече от него и трябва да се вслушва в техните думи и предложения. Тоест знаеше кога да пусне юздите от ръцете си.

— Еграсса, обеща ни песен — напомни след вечерята Кли-кли.

— Хайде по-добре да спим — прозя се Халас. — Вече е нощ.

Гномът признаваше единствено песните на своя народ. Нещо от рода на „С чук по брадвата“ или „Песен на лудите миньори“. Всичко останало му беше абсолютно безинтересно.

— Нищо подобно! — отчаяно запротестира гоблинът.

— Халас, имаш още часове да будуваш тази нощ — припомни Змиорката на гнома. — Така че не лягай, така или иначе няма да се наспиш.

— А, не позна! Първата стража е твоя и на Фенерджията, ние с Делер сме чак през втората половина на нощта, така че ще успея.

Халас легна на хълбок и веднага, без да обръща внимание на другите, захърка.

— Е, ще чуем ли песента? — полюбопитства Мумр, на когото Миралисса тъкмо свали шевовете от челото.

Благодарение шаманството на елфийката вместо груб и грозен, минаващият през челото на Фенерджията белег беше розов и едва забележим.

— Ще я чуете, нали обещах — отговори Еграсса. — Просто за тази песен е нужна музика.

— Какъв е проблемът? Аз нали имам свирка! — Фенерджията бръкна в раницата за инструмента си.

— Боя се, че за тази песен е нужна по-нежна музика — отхвърли предложението му елфът. — А и твоята свирка е много шумна. Момент.

Еграсса пъргаво се изправи, пристъпи към своята раница и извади от нея дървена плочка, не по-голяма от длан. На нея бяха опънати тънки и едва забележими в мрака сребристи струни.

— Какво е това? — полюбопитства Делер.

— Г’дал — отвърна на въпроса на джуджето Миралисса. — Еграсса обича да свири на него през свободното си време.

Еграсса обича да свири? Което не знаех, не знаех! Най-малкото не бях забелязал тази странност на елфа по време на нашето пътуване.

Грубите пръсти на тъмния изненадващо ловко пробягаха по тънките струни и странният инструмент издаде тих напевен звук. Еграсса продължи да гали струните и мелодията заля заспалата поляна.

— Имайте предвид, че по принцип тази легенда трябва да се пее на оркски. Така че сега няма да е толкова красива — предупреди Еграсса и запя:

Златните стрели елфите почитат,

Орките бронза признават,

Гора Златна и Черна гора,

Студена е песента на клоните.

 

Елфите с краля начело дошли,

Орките ги водел Аргад,

И един срещу друг, очи в очи,

Ръката с краля стоят.

 

„Това е нашата гора — казал кралят. —

Върнете се, приятели,

Кожата на орките няма да остане цяла,

Ако в кожата стрела стърчи!“

 

„Думите няма да ти заместят бойците —

Отвърнал му Ръката: —

Моите са две хиляди, а твоите —

Двеста нямат дори!

 

Твърдостта на остриетата решава съдбата,

Бронзът ще господства тук!

Ще вземем плячка, ще вземем гората,

Златото е мек метал!“

 

Елдониесса, елфийският крал,

Дълго и странно мълчал,

После усмихнал се кралят на врага

И показал своя колчан.

 

„А къде са стрелите — попитал Аргад. —

Нима се предаваш?“

Засмял се кралят: — „Мечтай си, Ръка!

Но жалко за мечтите ти!

 

Чуваш ли, Аргад, роговете?

Прах ботушите вдигат,

Идват хората, облечени в брони,

И вашето време идва!

 

Обичате бронза? Той е по-здрав —

Самата истина каза, Ръка…

Но златото е по-добро. Златото от стрелите

Замених за силата на хората.“

 

Стояли орките, вдигнали щитове,

Сгъстили своя строй,

Мълчал Ръката, с лице потъмняло,

А усмихвал се кралят.

 

„Ти си глупав елф. — Думите на Аргад

Режели като меч. —

Наистина ли вярваш, че след като се разправиш с нас,

Хората ще те пощадят?!“

 

… Ревяла яростта, гърмял металът,

Острие намирало острие…

Аргад, получил дванайсет рани,

Паднал. И да стане не могъл.

 

Над него навел се елфийският крал:

„Ръка, защо мълчиш?“

„Благодаря, кралю, но хубаво ми е да лежа,

Златото е мек метал.

 

Ще кажа малко, а смъртта ще добави

Цената на моите думи:

Дори да си слаб, а врагът — силен —

По-добре е сам да защитаваш своя дом!“ —

 

Приключил, очи изцъклил…

И замрял — да диша забравил.

„Сбогом, Ръка на орките — казал кралят. —

Но как да разбирам твоите думи?“

 

„Тежка битка — казал човекът.

Загубих много от моите,

Орките са упорити, а бронза сече го,

Уви, не всеки метал.“

 

„Благодарни сме — отвърнал кралят.

Няма да забравим услугата…“

„За вас сме слуги? — попитал човекът.

Отговори ми, елфийски приятелю!

 

Наемникът добър е, когато трябва да коли,

Плячкосва и граби…

Когато е до теб, кучето и то

Чест по-голяма отдава!“

 

„Платихме ви!“ „И ние се бихме!“

„Какво искате тогава?

Още пари? Добре, ето ви!

Не сме толкова стиснати!“

 

Ухилил се тогава войникът-човек,

С насмешка на елфа той казал:

„Няма нужда. Ще вземем всичко.

Златото е мек метал.“[1]

Еграсса пееше много добре, песента се лееше тихо и красиво. Думите бягаха, когато кипеше далечната битка, струните плачеха, когато Ръката на орките умираше, оставяйки на роднината-елф и кръвен враг последен съвет.

Г’далът издаде последен жален акорд и над поляната се възцари угнетяваща тишина.

— Красива легенда — прошепна най-накрая Делер.

— Не е чудно, че елфите не харесват особено тази песен. Милорд Алистан е прав — вашата раса е представена не в най-добрата светлина — каза Мумр.

— Затова пък орките са изкарани прекалено благородни — с презрителна гримаса отвърна Миралисса.

— „Не в най-добрата светлина…“, „прекалено благородни…“ — проточи Кли-кли. — Това е просто една глупава песен, всъщност нищо подобно не се е случило!

— Защо реши, че не се е случило? — Делер се протегна на походното си одеяло и широко се прозя.

— Защото това е просто легенда, Делер. Легенда, в която няма нито капка истина. Когато елфите се появили в Златната гора, не е имало никакви разговори. Орките веднага налетели на бой. И със сигурност никой не е наричал другия „приятелю“.

— Но Елдониесса наистина е съществувал. Той е бил първият и последен Единен крал на нашия народ — леко охлади разгорещения Кли-кли Миралисса. — Неговите деца са създали Домовете на елфите.

— А Аргад е живял осемстотин години по-късно, и се знае, че почти е стигнал до Листва, вие с неимоверни усилия сте успели да отблъснете армията му на самата граница на Черната гора — подсмихна се гоблинът. — А хората се появили в Сиала хиляда и седемстотин години след описаните събития, така че Елдониесса, Аргад и човекът няма как да са се срещали помежду си. И елфите в никакъв случай не са такива идиоти, че да правят върховете на стрелите си от злато. Това не е нищо повече от легенда, треш Миралисса.

— Но признай, Кли-кли, че е красива — казах аз.

— Красива е — благосклонно кимна малкият шут. — Освен това и много поучителна.

— Поучителна? И на какво учи, гоблине? — Алистан Маркауз разръчка огъня с пръчка.

— На това, че не трябва да разчиташ на хората и да им се доверяваш, иначе можеш да загубиш дома си завинаги — отвърна гоблинът.

Никой не тръгна да спори и да възразява. Този път кралският глупак беше абсолютно прав: дай ни възможност и ще избием всичките си врагове, после приятелите си, а накрая и един друг ще се избием.

* * *

През нощта отново ме споходиха кошмари и в един момент, когато обърканите сънища препълниха главата ми, аз отворих очи. Утрото вече настъпваше, но всички още спяха, ако не броим Фенерджията. Халас и Делер хъркаха, прехвърлили задълженията си на плещите на безотказния Мумр. Воинът забеляза, че се събудих, и мълчаливо ми кимна. Известно време лежах, изненадан, че Миралисса не бърза да става и да буди другите. Дали елфийката не беше решила да даде почивка на отряда преди последния преход към Храд Спайн? Напълно вероятно.

Някъде от края на поляната долетя тихото мърморене на Кли-кли. Гоблинът обикаляше покрай самата гора и си тананикаше някаква песничка. Излиза, че не само аз не мога да спя.

— Какво си пееш? — попитах, приближавайки към него. — Ще събудиш другите.

— Аз тихичко. Искаш ли ягоди? — Кли-кли ми протегна шапката на Делер, пълна догоре с набрани ягоди.

— А Делер знае ли, че използваш любимата му шапка по такъв начин? — попитах скептично, но си взех от предложените ягоди. От тях се носеше невероятен аромат и просто не можах да устоя.

— Мислиш, че нашето джудже може да се разстрои? — замислено изду устни Кли-кли и хвърли бърз поглед към спящия Делер.

— Колко си проницателен, Кли-кли — подсмихнах се аз и взех от шапката още една шепа ягоди.

— Ти пак стенеше на сън, Танцуващ. Лоши сънища?

— Вероятно — небрежно свих рамене аз. — За щастие, в последно време почти не помня сънищата си.

— Това не ми харесва — намръщи се гоблинът. — Май някой не иска да ги помниш.

— И кой ще е този някой?

— Господарят, например. Или слугинята му — Лафреса.

— Знаеш как да зарадваш приятелите си — казах на Кли-кли. — Ела да запалим огъня, другите още спят.

— Ти върви. Аз първо ще доям ягодите и ще върна шапката на Делер.

— М-м-м… Кли-кли, нима не виждаш, че отвътре шапката е изцапана със сок? Смачкал си половината ягоди!

— Наистина? Май не помислих за това — гоблинът замислено огледа сътвореното от него. — Според мен като е изцапана с ягоди, шапката е малко по-вкусна, отколкото обикновено. Дали да не я измия в потока?

— По-добре недей, ще стане още по-лошо — казах му аз и тръгнах обратно.

Кли-кли постъпваше като дете, сякаш не знаеше, че сега Делер ще мърмори цял ден по повод безнадеждно изцапаната си шапка! На туй отгоре шутът съвсем не навреме напомни за Господаря и Лафреса. Господарят е от лошите, по това спор няма, той още от първия ден на пътуването ни тровеше живота, но кой беше всъщност ние така и не разбрахме. Мръсникът беше всемогъщ и злопаметен, по сила спокойно можеше да се съревновава с някой от боговете. Но явно не искаше просто да ни унищожи, предпочиташе да издевателства над нас по всевъзможни начини, а когато объркаме поредния му сложен план, той изобщо не се разстройваше, а в кратки срокове измисляше нов, още по-красив и по-опасен. Подобно на Неназовимия, Господарят не искаше да вземем Рога на дъгата от гробниците. Но ако за Неназовимия това беше въпрос на живот и смърт, то за Господаря (поне както си мисля аз) това си е поредната прищявка.

Лафреса на практика беше слугиня на Господаря, и въпреки че изглеждаше като двайсетгодишна, беше на поне няколкостотин години, или поне така го видях в един мой сън (да, да, представяте ли си, напоследък притежавам една такава кофти особеност — да виждам пророчески сънища). И освен това Лафреса според мен е най-силната шаманка (или шаманша?), която съм срещал, много по-силна от Миралисса. Слугинята на Господаря владееше забранената магия — Кронк-а-Мор, с помощта на която успя да убие двама от нашите, когато откраднахме изпод носа й Ключа. И честно казано…

— Гледай в краката си, глупако! — изрева нечий бас някъде отдолу.

Така се стреснах, че едва не се научих да летя. Във всеки случай, подскочих подобаващо.

— Виждал съм много неща в живота си, но глупак така да подскача, никога! Ей! Къде гледаш, идиот? Надолу гледай! Надолу!

Изглежда гласът не представляваше никаква опасност… Послушно погледах надолу.

На земята седеше същество, наподобяващо странна кръстоска между скакалец, водно конче и коза. Точно така. Краката на това малко същество бяха като на скакалец, главата и туловището — на козел, а прозрачните мрежести крила явно бяха наследени от голямо водно конче. Цялото му тяло беше на жълто-черни ивици. С една дума, до краката ми не седеше нищо друго освен едно истинско приказно козлоконче. По размери създанието беше не по-голямо от човешка длан.

— Е, колко още дълго ще ме гледаш? — раздаде се същият глас.

Едва тогава забелязах, че на врата на козлокончето стои човече с размера на кутрето ми. Златни къдрици, плачлива физиономия, лилаво копринено костюмче, малък лък. И това същество ме гледаше с доста голяма доза раздразнение.

— Флини! — ахнах аз.

— Каква проницателност, горски духове да ми изпият кръвта! Винаги ли си толкова умен или само сутрин? Бързо ме води при елфийката!

— Каква елфийка? — ококорих се аз от наглостта на дребосъчето.

Козлокончето се издигна във въздуха и увисна пред мен, пърхайки с крила. Флинито на врата му ме гледаше неприязнено:

— Всички глупаци ли са толкова тъпи или само ти, нещастнико, дето ми се натресе на главата? Треш Миралисса от дома на Черната луна. Познаваш ли я?!

— Да.

— Тогава не се туткай, а ме заведе при нея, идиот такъв! — закрещя флинито.

— Какъв е този шум? — Кли-кли се беше приближил незабелязано. — А, флини се домъкнало!

— Ще ти дам аз на тебе едно „домъкнало“, зеления! — възмути се флинито.

— Зеления, казваш? — Кли-кли опасно присви очи. — Я да си затваряш устата, златокос дребосък, че ще стане лошо!

— Добре де, какво се стягаш? — веднага отстъпи флинито. — Просто се запознавам!

— Е, вече се запозна. Защо си се домъкнал? — Кли-кли специално наблегна на последната дума, но флинито се престори, че не е чуло обидата и изпя:

— Съобщение. Информация. Новина.

— Тогава иди и я предай, елфите вече са станали!

— Трябва да бъда представен, нали знаеш, обичаи — направи недоволна гримаса флинито, сякаш беше сдъвкало кисело грозде.

— Да, знам — въздъхна Кли-кли. — Всички сте със синя кръв! Последвай ме.

Козлокончето запърха с крила и полетя до рамото на гоблина. Аз закрачих след тях като почетен ескорт.

— Лейди Миралисса, позволете ми да ви представя флини… как ти е името, дребен?

— Аарроо г’наа Шпок от клона на Кристалната роса, глупако — изсъска, разтягайки устни в усмивка, флинито.

— Аарроо г’наа Шпок от клона на Кристалната капка…

— Роса, тъпако! — гневно изсъска флинито.

— Хм, и каква е разликата? — Кли-кли се отдръпна от бръмчащото до ухото му козлоконче. Но все пак се поправи и каза: — От клона на Кристалната роса.

— Радвам се да приветствам своя брат от малкия народ до своя огън. Какво те води тук, Аарроо г’наа Шпок от клона на Кристалната роса? — приветливо кимна на флинито Миралисса.

— Съобщение. Информация. Новини — отвърна с церемониалната фраза Аарроо и приземи козлокончето на земята.

— Специално мен ли търсиш или който и да е тъмен?

— Специално вас. Главата на дома на Черната луна изпрати няколко мои братя да ви търсим, треш Миралисса, но късметът споходи мен. И всичко това, защото мога да мисля!

— Късметът е за достойния — сериозно отвърна елфийката на малкия самохвалко. — Не искаш ли да опиташ нашата храна и да пийнеш от виното ни?

— С удоволствие — изгрухтя Аарроо и потри ръчички в предвкусване на скорошно пиршество.

Еграсса вече се беше погрижил за храната и пред доволното флини се появи мъничка златна чиния с овесена каша, приготвена от Халас, и миниатюрна чашка с ароматно вино. Явно елфът носеше тези нещица специално за пътешестващите на козлокончета малки приказливци.

Докоснах Кли-кли за лакътя и го отведох настрана, така че, да не дава Сагот, флинито да не чуе разговора ни.

— Защо е това отношение към този дребосък? Не беше ли по-лесно първо да разберем защо е дошъл при нас и чак тогава да го храним?

— Ох, Гарет — огорчено цъкна с език гоблинът. — Разбира се, че не е по-лесно! Това са флинита! На тях не трябва да им се прощават грубостите, в противен случай тези хвъркати, които си пъхат носа навсякъде, ще ти се качат на главата, но и древните обичаи не си заслужава да нарушаваш. Ако имаше нещо спешно или опасно, той веднага щеше да ни каже, но щом не е толкова спешно, струва си да се придържаме към техните глупави правила. Сега той ще изяде кашата и сам всичко ще ни каже. Ти по-добре кажи благодаря, че са го пратили при нас със съобщение, иначе нямаше да се отървем само с храна. Волните флинита обикновено вземат за информацията нещо доста по-съществено от това да си натъпчат корема. Хайде да се върнем, искам да чуя какво ще каже този дърдорко.

Флинито почти приключваше с храната. Дребосъкът ядеше със скоростта на гладен великан. Козлокончето надничаше през рамото му към чинията и тъничко, просещо мякаше. Мякането му много напомняше на писукането на някоя нещастна потъваща мишка. Аарроо както-там-му-беше-името за пореден път изблъска муцуната му настрани.

— Нямате ли нещо останало в онова ху-у-убаво котле? Че иначе Флолидал няма да ви остави на мира, докато не бъде нахранен — свадливо каза флинито и отпи от виното в чашата си.

Еграсса взе дървена лъжица и гребна от котлето, при което козлокончето изпърха с крила и се стовари върху нея като гладен ястреб на кокошка.

В това време Халас се събуди. Гномът се прозя, видя закусващото флини и затвори уста така, че зъбите му изтракаха, след което отчаяно започна да разтърква очи. След тази спешна процедура Халас отново погледна към Аарроо, но той, както и следваше да се очаква, все още си стоеше на мястото и гледайки навъсено изненадания Халас, продължаваше да дъвче.

— Странно — замислено каза гномът и сръга спящия Делер с лакът. — Ей, шапка! Вчера като че ли нищо не сме пили. Защо тогава ми се привиждат мънички човечета?

Делер се събуди, погледна към Аарроо и каза:

— Това е флини, кълвач брадати!

— Какво, да го вземе Неназовимия, флини, Делер?! Флинитата ги има само в приказките и не ядат собственоръчно приготвената ми каша!

— Гномите са по-лоши и от хората — недоволно каза Аарроо, очевидно се обръщаше към всички присъстващи на поляната. — Колкото до кашата, миличък, само от уважение към почтената треш Миралисса не хвърлям това чудо върху брадата ти. В живота си не съм опитвал такъв отвратителен бъркоч!

Гномът направо се задуши от такава наглост и не намери какво да отвърне.

— Е, стига толкова — изпуфтя флинито и избута чинията от себе си. — Всички закони са спазени.

Аарроо подсвирна, за да призове козлокончето, скочи на врата му, направи кръг над нас и като увисна във въздуха, напевно произнесе:

— Съобщение. Треш Едданрасса, глава на дома на Черната луна, изпраща на дъщеря си Миралисса поздрави и скръбна новина. Треш Едонтасса загина в сблъсъка с клана на Кървавите топори. В същия сблъсък загина и треш Епевласса. Сега треш Миралисса става трета по ред за листната корона. Пред нея са само треш Меленасса и треш Епилорсса. Треш Едданрасса моли своята дъщеря да се върне у дома възможно най-скоро, оставяйки всичко друго. Съобщението е завършено. Ще върнете ли отговор?

— Как се е случило? — рязко попита Миралисса.

— Съобщението е завършено. Ще върнете ли отговор? — упорито повтори флинито.

— Отговор. Няма да се върна у дома, докато не довърша задачата, която миналата година ми възложи обединеният съвет на Домовете.

— Чуто — важно кимна флинито и козлокончето направи още един кръг над нас.

— Точно като водно конче — завистливо въздъхна Мумр, наблюдавайки полета на магическото същество.

— Информация. Безплатно — пропя междувременно флинито и изкриви лице. Явно мразеше да прави безплатно каквото и да е. — От Червената местност, онази до град Чу, са изчезнали всички птици. А също така глиганите, лосовете, мечките, вълците и почти всички горски духове.

— Защо? — рязко попита Еграсса.

— Ако знаех, информацията нямаше да е безплатна — раздразнено отвърна Аарроо. — Това ми го каза духът на големия пън, който е на три левги от онова място. Самият той не знаеше, но в последно време малките жители се опитват да стоят по-далеч от тези места. И мълчат, сякаш устите им са пълни с вода.

— Глупава информация — Халас раздразнено подръпна брадата си.

— Каквато кашата, такава и информацията! — ядоса се флинито и козлокончето му гневно зажужа. — Ако гномът ще се заяжда, намерете си някой друг да ви донася новини! Нека този брадатият да ви ги казва!

— Млъквай, Халас — веднага каза Змиорката.

— Моля да простите на моя слуга, почтени Аарроо г"наа Шпок от клона на Кристалната роса — помирително каза Миралисса.

— Слуга? — беззвучно попитаха устните на гнома.

Делер показа юмрук на Халас. Гномът се зачерви като нажежен метален лист в ковачница, но не каза нищо.

— Така е по-добре — доволно се ухили флинито и козлокончето направи трети кръг над главите ни.

— Ние ще минаваме ли през тази територия, лейди Миралисса? — попита междувременно Алистан Маркауз.

— За съжаление, да. Това е най-краткият път.

— Но има и други, нали? — отделяйки всяка дума, уточни графът.

— Има, но ако минем през Червената местност, до утре вечер ще сме при Костните дворци. По обиколния път ще изгубим пет или шест дни. А и пътят ще минава точно по границата на обитаваните от орки земи. Прекалено опасно е.

— Няма да е по-опасно от място, от което са изчезнали всички горски духове — не се съгласи с братовчедка си Еграсса.

— Ще поемем този риск, Еграсса — блеснаха очите на елфийката.

— Ти си по-старша в рода, решението е твое — елфът вдигна ръце нагоре, показвайки, че няма намерение да спори с нея.

— Новини — флинито изчака края на разговора и изпя: — При това са цели три. Цената на първата е един танц на този упорит гном.

— Какво? — изрева Халас. — Гномите не танцуват за никого!

— Значи ми е провървяло двойно! — злорадо се ухили флинито. — Ако искате да чуете първата новина, нека гномът да танцува. Ако не искате — отлитам. Аз вече изпълних поставената ми задача и общувам с вас само от учтивост.

— Ах, ти, малка… — гномът скочи и стисна юмруци. — Ей сега ще те сритам заедно с твоята миризлива и воняща коза!

— Той ще танцува — твърдо каза Алистан Маркауз.

— Какво?! Ама аз…

— Това е заповед, войнико! Танцувай! — в гласа на капитана на гвардията звънна стомана.

— Танцувай, приятелю — Делер успокояващо постави ръка на рамото на гнома. — Не мисли, че танцуваш за флини. Представи си, че танцуваш за мен.

Това реши въпроса. Гномът презрително изсумтя:

— Гном да танцува за джудже? По-скоро ще танцувам за флини!

И затанцува. Изглежда това беше някакъв боен танц на гномите. Във всеки случай, Халас танцуваше с бойна мотика в ръце, а и танцът по-скоро приличаше на битка, отколкото на нещо празнично. Фенерджията се включи да му помага, като наду свирката си. Може би Златната гора никога не беше виждала такова представление. Кли-кли весело пляскаше с ръце, а Делер полагаше отчаяни усилия да не избухне в смях.

— Това е! — изхриптя задъханият гном.

— Вие, гномите, танцувате дори по-зле, отколкото готвите — безмилостно заяви флинито.

Делер успя навреме да сграбчи Халас и да го изблъска по-далеч от греха.

— Каква е новината? — въпреки всичко Миралисса се стараеше да бъде учтива.

— Новина. В Златната гора са забелязани хора. Те са на два дни път пред вас. Повече от две десетици. Всички са въоръжени. Една жена. Не видях герб на дрехите им.

— Накъде вървяха?

— Вървяха към Червената местност. Преди два дни там все още беше спокойно.

— Готов съм да заложа душата си, че това е Балистан Паргайд с неговите хора — намръщи се милорд Алистан.

— И Лафреса. Ще са до входа много преди нас — подсмръкна с нос Кли-кли.

— Издъниха се с Ключа и сега са решили да ни организират засада на входа?

— Може би, Гарет, а може би не… — в очите на елфийката се появи безпокойство. — Няма да се изненадам, ако решат да рискуват и да се опитат да вземат най-апетитната хапка.

— Рога?

— Да. А ако ти разкажеш на някого за нашия разговор, ще те намеря — обърна се елфийката към флинито.

— Да, разбирам, по-добре не пъхай нос в елфийски тайни. Ще съм ням като гроб — недоволно изръмжа флинито.

— Имаше ли някой ранен от тези хора? — попитах аз.

— На един му нямаше лявата ръка от китката.

— Те са — кимнах аз.

Е, ако е с отрязана от китката ръка, определено е Бледния. Тази гадина отдавна ме преследваше, а по време на последния опит да ме прати в светлината Халас му отряза ръката, и по-точно — от лявата китка. Бледния работи за Влиятелния или, както го наричат слугите на Господаря, Играча. Играчът е някаква голяма клечка в Авендум и именно благодарение на неговата „загриженост“ едва не се простих с живота си. В момента Бледния беше в свитата на Балистан Паргайд.

Граф Балистан Паргайд, за които не знаят, е слуга на Господаря, и точно от дома му в Раненг взех Ключа, с който се надявахме да проникнем в сърцето на Храд Спайн. Точно този ключ Лафреса трябваше собственоръчно да достави на Господаря, но й се изпречи проблем, наречен Гарет. Аз откраднах Ключа, а Балистан Паргайд с неговите хора и Лафреса се втурнаха да ни преследват. Засега някак успявахме да ги водим за носа, дори съдът на Сагра не им помогна. Тогава Мумр уби боеца на Паргайд и после изведнъж всичко стана спокойно. Балистан Паргайд и хората му изчезнаха. Доста си блъскахме главите къде ли е отишъл. Решението на загадката беше донесено от флинито. По време на съдебния двубой Лафреса беше изчезнала някъде, но сега се разбра, че тя веднага е тръгнала към Храд Спайн, а Балистан Паргайд я е догонил по пътя. Ясно е, че Лафреса не се страхува да влезе в Заграбия (явно е сигурна, че нейното шаманство ще я спаси). А и просто нямаше друг избор: артефактът е изгубен и Посланикът, който й нареди да вземе Ключа, ще бъде много разстроен, да не говорим за Господаря.

— Каква е втората новина? — Еграсса погледна към флинито.

— Цената на втората новина е щипка захар.

— Ние нямаме захар — злорадо каза Халас. — Не сме сладкари. Може би трябва да ти потанцувам отново?

Последните думи на гнома прозвучаха предизвикателно.

— А, не! Втори път сърцето ми няма да издържи подобна гледка! Какво друго може да предложите?

Спогледахме се. Мракът само знае какво би заинтригувало носителя на новини.

— Имам бонбон! — неочаквано възкликна Кли-кли.

— Покажи ми — наведе се напред Аарроо.

Кли-кли трескаво започна да пребърква многобройните си джобове и измъкна отнякъде доста смачкан, но увит в ярка златиста хартия бонбон. Явно го носеше още от Авендум. Флинито внимателно го разгледа и с отегчено лице, сякаш ни правеше невероятен компромис, каза:

— Пълен боклук, разбира се, но става. Пусни го на земята.

По мое мнение, той се преструваше, бонбонът определено му хареса. Флинито спусна козлокончето на земята и привърза бонбона към корема на зверчето си.

— Новина. В Златната гора са видели човек. Облечен е в сиво наметало, лицето му не се вижда. Въоръжен е с копие. Върви бързо, почти не спира. Намира се на четири часа полет от вас. Идва точно насам. Златната гора тази седмица е като покрита с мед, всичко налита насам. От доста време не съм виждал толкова много непознати. А, да! Не ви съветвам да се свързвате с него, дървесните духове казват, че е воин.

— Ние също не сме обущари — възмути се Делер.

— Когато дървесните духове казват, че човекът е воин, обикновено се съобразяваме с това, но ваша си работа. Цената на третата новина е пръстенът на дългуча с дългите мустаци — флинито кимна към Алистан Маркауз.

— Кой? — попита графът.

— Е, определено не сребърния с твоя герб — язвително каза флинито. — Вие, хората, сте прекалено чувствителни към тези родови дрънкулки. Да ги искаш е голяма глупост, така или иначе няма да ги дадете. Харесва ми този с червения рубин.

Алистър, без изобщо да се замисли, свали пръстена от пръста си и го остави на земята. Флинито доволно се усмихна и пръстенът, подобно на бонбона, се оказа под коремчето на козлокончето.

— Заслужава ли си новината за този пръстен? — попитах аз.

— Това вие ще решите, не аз. Новина. Орките са близо.

— Къде? — Еграсса посегна към лъка.

— В развалините на град Чу. Шестима са. Обикновени разузнавачи. Не ви очакват. Ще останат там още пет дни.

— Откъде знаеш?

— Чух — ухили се флинито. — Един от тях попадна в капан и си счупи крака, сега е в безсъзнание, така че само пет са боеспособни. Може да ги убиете, а може и да ги заобиколите.

— Ще вземем под внимание твоята информация. Това ли е всичко?

— Да, нямам повече новини, така че сбогом.

Козлокончето се издигна с бръмчене във въздуха и, почти докосвайки с корем маргаритките, полетя към гората. Беше доста натоварено и аз направо се чудех как изобщо успя да излети с такова тегло.

— Флинитата много обичат разните там накити и пръстени, Гарет — просветли ме Кли-кли.

— Ще го имам предвид.

— Мръсно копеле! — Халас изпрати отдалечаващото се флини с гневен поглед.

— Какво очакваш от флини? — престорено се изненада Кли-кли. — Те печелят от това да разпространяват новини.

— А няма ли да ни продаде по същия начин на орките? Мисля, че Първите все ще намерят с какво да платят за информация за местонахождението ни — аз изобщо не вярвах на флинито.

— Щеше да го направи, ако Първите говорят с него. Но орките не броят флинитата за нищо, а те пък са твърде горди, за да търпят такова отношение.

— Да тръгваме! — Еграсса се надигна от земята. — Все още имаме цял ден преди тъмнината, а после и нощта е пред нас. Днес трябва да изминем колкото е възможно повече разстояние.

— А какво ще правим с орките?

Въпросът на Мумр беше основателен, някъде пред нас имаше Първи, които не ни очакваха.

— Ще ги убием — Еграсса погледна към Миралисса и тя кимна: — Само петима са. Разбира се, можем и да ги заобиколим, но не е добре да оставяме Първи зад гърба си.

— Ами човекът, който ни следва? Нека аз и Делер да го изчакаме и да му зададем няколко въпроса!

— Халас, нямаш нито ум, нито фантазия! — джуджето не се церемонеше много в разговор с партньора си. — Флинито каза, че този тип е опасен и трябва да се държим колкото е възможно по-далеч от него! А и дори да го победим, помисли ли как после ще намерим отряда? Или гномите от тази сутрин като по чудо вече могат да обикалят из горите, без да се загубят?

— Това няма да е по-сложно, отколкото да обикаляш из подземни галерии — измърмори Халас.

— Не искам да се изгубя в гората и един прекрасен ден да се намъкна в някое оркско селище — отряза го Делер.

— Никой няма да остава тук — прекъсна спора между гнома и джуджето милорд Алистан. — Ако този човек иска да върви след нас, нека върви. Ако ни настигне и ни нападне, ще се бием. Повече ме притеснява причакващият ни до Храд Спайн Балистан Паргайд и неговите хора, както и тази местност.

— За Балистан ще се погрижим, когато стигнем до него, милорд — Змиорката вече беше събрал раницата си.

— И за местността няма смисъл да се притесняваме прекалено много — Миралисса затъкна с’каша зад гърба си. — Горските духове може да са го напуснали по стотици различни причини. Да се надяваме на най-доброто.

— И да очакваме най-лошото — измърморих тихо под нос, но елфийката като че ли все пак ме чу.

— Кли-кли — гласът на Делер беше много тих, но погледът на джуджето не предвещаваше нищо добро за гоблина. — Какво си направил с шапката ми?

Гоблинът намери за най-добре да се скрие зад гърба ми. Винаги беше така — прави си номерата, а после Гарет го отнася.

Бележки

[1] Стихове на Вячеслав Доронин.