Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Grand Vestiaire, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Големият дрешник

Преводач: Росица Алексова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Весела Люцканова

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: френска

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-311-041-7; 978-954-311-041-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10658


На Лезли Бланч Гари

— Бедни ми приятелю, какво искате да докажете?

— Нямам намерение нищо да доказвам. Искам само да оставя следи.

— И за какво ще послужат те, глупаво старче?

— Да не ни последват. Ще бъдат много полезни за всички онези, които няма да тръгнат след нас. Припомнете си, господарю, човечеството е изгубен патрул.

— Наистина ли е прекалено късно? Дали не би могло да се върне по стъпките си?

— Не. Зад гърба му стрелят.

— Колко жалко! На тази възраст!

„Тюлип“

Първа част
Мишлетата

I

Г-н Жан, наричан „Мариус“ носеше барета на баск, кожено яке и груби войнишки обувки. Имаше хубави, малко тъжни кафяви очи и винаги дъвчеше стръкче трева със замечтан вид. Кичеше се с много ордени: кръст от Първата световна, кръст от Втората световна, медала на Съпротивата и този на доброволците, на признателността на Франция — висяха на якето му и потропваха, щом той се забързаше. Нямах време да го опозная, бях дошъл от Везиер за погребението на баща ми и петнайсет дни по-късно заминавах за Париж; но още го виждам: стръкче трева между устните и автомат под ръка — носеше го навсякъде, след като на всички участници в Съпротивата бе заповядано да предадат оръжието си. Разхождахме се из гробището на Стария Брод след погребението.

— Не се притеснявайте за мен — казах му. — Ще се оправя.

Г-н Жан поклати глава.

— Баща ти излезе кутсузлия — каза.

— Е, да — казах аз.

— Да се остави да го убият така, в последния ден. Бях до него. Можеше и да съм аз.

— Кутсузлия излезе — повторих.

Той въздъхна.

— Баща ти беше герой.

Гласът му леко потрепери. Имаше силен марсилски акцент. Спря и се обърна към мен.

— Обещах му да се погрижа за теб, хлапе. Искаш ли да дойдеш в Марсилия с мен? Слушай, ще те осиновя.

— С какви средства разполагате? — попитах.

Той се изненада.

— Е, държа фронта. Имам магазин за шапки. Разбира се, не е кой знае какво. Но се справям.

— Имате ли кола?

— Е, кола не.

— И на колко години сте всъщност?

— Прескочих петдесетте.

Изгледах го студено.

— Не може да се каже, че сте постигнали кой знае какво в живота.

Той наведе глава.

— Е — допълни — има и други неща, освен парите.

Повдигнах рамене.

— Хората винаги казват така, след като си пропилеят късмета.

Повървяхме още малко между гробовете, но вече без желание. Между нас беше свършено и той го знаеше.

— Ще ида до столовата за малко…

Тръгна си, влачейки автомата. Повече не подхвана тази тема и ме отбягваше, сякаш се плашеше. Впрочем следващите няколко дни беше много зает. Дойдоха да му вземат автомата. Очевидно правителството бе обсъждало неговия случай и бе решило, че г-н Жан, наричан „Мариус“ трябва да предаде своя автомат. Той се брани с ожесточение. Крещя, заплашва, би се с юмруци в медалите, които звъняха, звъняха и тича от канцелария в канцелария, стиснал автомата с ръце. Остави у всички много лошо впечатление. Превъзбуден е — казваха. Учтиво, но решително изтръгнаха автомата от ръцете му. Вече не сме във Фар Уест — обясниха му, наблягайки върху думата „вече“. Съпротивата е минало, освободителната борба също, сега е ред на истинските войници. Всичко отива по местата си, какво. Войната почти свърши, немците бягат, най-сетне ще имаме истинска армия. Не е редно вече да си играем с огнестрелни оръжия. Освен това г-н Жан, наричан „Мариус“ имаше досие и възстановената военна власт внимателно щеше да го проучи. В това досие ставаше дума за въоръжени атаки — но да оставим това — спирани и разграбвани товарни влакове — но да оставим и това — ограбени банки — хм, хм! — и най-вече за няколко бързи екзекуции — естествено, никой нямаше намерение да обвинява Съпротивата в цялост, тя също имаше своите мъченици и своите герои, но в крайна сметка всичко това трябваше да се погледне отблизо, да се прецеди, да се прекара през сито, легендата да се пречисти, още отсега да се поемат известни отговорности… Г-н Жан обиди един дипломиран полковник от главния щаб и легна болен. Остана на легло осем дни във военната болница. Ходех да го навестявам заедно с кучката ми Роксана, която бях наследил от баща си: тя бе прекарала три години с него в съпротивителното движение. Посещавах го от учтивост и защото ми доставяше удоволствие да гледам съкрушената му физиономия.

— Ах, мръсниците — повтаряше непрекъснато той. — Сгащиха ни, а?

— Добре ви се отразява — казвах.

Той гледаше тавана, шаваше в леглото си и се потеше.

— Трябва да пренасочим борбата в политически план — бълнуваше.

— Разбира се, разбира се.

Той ме поглеждаше с трескав поглед.

— Още не е свършено, нали, хлапе? Още не са ни прецакали съвсем?

— Не, не съвсем — успокоявах го.

Тогава бях на четиринайсет и изпълнен с надежда.