Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit Sera Calme, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Нощта ще бъде спокойна

Преводач: Дияна Марчева

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Националност: френска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10620


ФРАНСОА БОНДИ: Познаваме се от двайсет и пет години…

РОМЕН ГАРИ: Втори клас на лицея в Ница… Октомври, началото на учебната година. Има един „нов“ и учителят го пита къде е роден. Ти се изправяш с бебешката си физиономия, тип Ибн Сауд[1] и — петнайсетгодишен, но понесъл вече на рамене товара на вековете — отговаряш: „Берлин“ и избухваш в нервен смях в класната стая, пълна с трийсет малки французи… Веднага ни стана симпатичен.

Фр. Б.: Винаги си имал слонска памет, как веднъж не забрави нещо… сигурно не е лесно…

Р. Г.: Пиша книги.

Фр. Б.: Ти живееш обърнат навътре, към себе си, защо прие да се разкриеш тук?

Р. Г.: Защото живея най-вече обърнат навътре, към себе си… Не усещам и най-слаба тръпка на самолюбие при мисълта, че ще се разкрия пред някого — още повече че обичам този „някой“, че той е приятел — и ще се представя пред „общественото мнение“, защото моето „аз“ не поставя никакви спънки пред самия мен, напротив. В това има и своеобразен ексхибиционизъм, и своеобразно горене. Читателят сам ще реши дали става въпрос за едното или за другото. „Гари“ на руски означава „гори!“, в заповедна форма — има и една стара циганска песен с такъв припев… Това е повеля, която никога не съм пренебрегвал: нито в творчеството си, нито в живота. Иска ми се и тук да пренеса пожара и моето „аз“ да се възпламени и да загори по тези страници от чутото и видяното, както се казва. „Азът“ винаги ме е разсмивал, той е един голям майтапчия, поради това всеобщото веселие често е предизвиквало пожари. „Азът“ е с невероятни претенции. Представа няма какво ще му се случи след десет минути, но се взема насериозно до трагизъм: хамлетизира, реди монолози, призовава вечността и дори има безочливата претенция да е написал Шекспировите творби. Ако искаш да узнаеш какъв е отреденият на усмивката дял в творбите ми — и в живота ми — ще трябва да признаеш сам пред себе си, че това си е чисто уреждане на сметки с нашето „аз“, на всички ни, с всичките му нечувани претенции и елегични самовлюбености. Смехът, присмехът, осмиването са методи на пречистване, на прочистване, те подготвят бъдещите оздравени места. Изворът на колективния смях и на всичко комично е върхът на иглата, която пуква балона на „аза“, издут от съзнанието за значимост. Арлекин, Чаплин и всички онези „облекчители“ на „аза“. Комичното е напомняне за нашата нищожност. На „аза“ панталонът му винаги пада пред хората. Условностите и предразсъдъците непрекъснато се опитват да прикрият голия задник на човека и са довели нещата дотам, че сме забравили напълно за изконната наша голота. Така че съм готов да се „разкрия“, както казваш ти, без свян. Съществуват и други причини. Най-напред, имам син, който е прекалено малък, за да седнем и да говорим за всичко това. Когато ще е в състояние да го проумее, мен вече няма да ме има. И това ми ебава майката отвсякъде. Съвсем отвсякъде! Бих искал да мога да разговарям с него за всичко това, тогава, когато ще е в състояние да ме разбере, но мен тогава вече няма да ме има. Техническа невъзможност… Така че… говоря му тук. А освен това, разбира се, е налице и приятелството. Чувствам се обгърнат от извънредно голямо приятелско чувство, направо не е за вярване… Хора, които изобщо не познавам… Читатели, които пишат. Години наред получаваш, да речем, пет-шест писма седмично, а зад всеки подател стоят може би стотина, които мислят за мен като него, които мислят и чувстват като мене. Това е равно на едно невъобразимо количество приятелско чувство. Тонове и тонове. Задават ми какви ли не въпроси, но не мога да им отговарям и да им давам съвети — много е наставническо — а не мога и да поговоря с всеки от тях, поради това се обръщам към тях тук… Ще престанат да ми искат съвети и ще си дадат сметка, че никога не съм бил в състояние сам себе си да посъветвам, впрочем, за най-същественото отговори няма.

Фр. Б.: Чувстваш ли някакви задължения по отношение на читателите?

Р. Г.: Никакви. Аз не обслужвам обществени интереси. Предан съм по приятелски… както знаеш. Но те предупреждавам, че няма да говоря за всичко — ще спирам там, където започва издайничеството. Няма пълно „разкриване“ без разкриване на останалите, тези, чиито тайни са играли някаква роля в живота ти. На драго сърце ще приема „скандалното“, свързано със самия мен, но нямам никакво право да излагам други, тъй като „скандалното“ за мен съвсем не притежава съществуващия за тях смисъл. Има множество хора, за които самата природа е скандал. Сексуалността, например. Затова са и изповедите. Хора, които едва познавам, ми се доверяват с твърде озадачаваща лекота. Не ми е ясно защо го правят, мисля си, че е така, защото не съм от полицията.

Фр. Б.: …?!

Р. Г.: Искам да кажа: усещат, че когато става въпрос за морал, съм далече от полицейските разпоредби, тъй като никога не съдя според критериите за очевидност. Колкото до морала, ужасявам се от милозливите лъжи, не съм привърженик на привидностите. Не мисля, че щом някой затваря бардаците, в него няма нищо проститутско. Ако осъждаш абортите от висотата на някакъв твой „морал“, както например постъпва Медицинската колегия, давайки си сметка, че ежегодно милион жени ще продължават да се подлагат нелегално на мъчения — на това ще кажа, че подобна „морална извисеност“ е низост. Това произтича от един безсъщностен морал, едно пренебрегнало незначителността и състраданието християнство, което не си спомня, че има и стаи, които са за прислугата. „Свещеният характер на живота“ преди всичко означава: какъв живот и при какви шансове? Съществуват условия за живот, при които „свещеният характер на живота“ е геноцид… Но моралът на полицейските разпоредби е сляп, непукистки, безучастен, той е от дребен по-дребен… дребнобуржоазен и дребно — марксистки. Следователно, най-свободно ще говоря за себе си, но не и за другите. Такива са основанията ми, поради това приех и ти да подхванеш „разпита“, както сметнеш за добре. Ще отговарям. Има, може би, неща, които не знам сам за себе си и които ти ще ми подскажеш с въпросите си. Слабо вероятно. Би ме изненадало. Но започвай.

Фр. Б.: Ти съвместяваш писател и световноизвестна „звезда“, реална личност и персонаж: добре ли съжителстват тези двама Гари?

Р. Г.: Не, доста зле. Те се ненавиждат, погаждат си свински номера, противоречат си, лъжат се взаимно, използват се един друг и са постигали съгласие един-единствен път — по отношение на нашия разговор — именно с надеждата да се помирят… Да, не бива да забравяме тази мотивация. Съвсем основателно ми го припомни… така деликатно.

Фр. Б.: Всички читатели на „Обетът на зората“ знаят, че си отгледан от една изключителна майка…

Р. Г.: Тя стана „изключителна“ понеже „Обетът на зората“ я извади от забравата, в която изпадат всички майки и я „доведе до знанието на публиката“. Съществуват невероятно голямо множество „изключителни майки“, които се изгубват, само защото синовете им не са съумели да напишат „Обетът на зората“, това е. Тъмата на времето е пълна с прекрасни майки — незнайни, потънали в забвение, напълно несъзнаващи своето величие — досущ като моята. Майки, които отглеждат децата си при материални условия, много по-лоши от онези, с които тя се е борила. Майки, да умреш от мъка, старче, от това, че измират. Аз просто успях да извадя от забравата една от тези майки, това е. Тя наистина беше изключителна, с артистичността, яркостта и блясъка си, но не и с любовта си, старче, не и с любовта си, тя просто си беше наумила нещо, това е. Майките никога не получават заслуженото, ти знаеш. Моята имаше право поне на една книга.

Фр. Б.: Добре я познавах. Когато бяхме с теб съвсем малки, аз често идвах в хотела — пансион „Мермон“ в Ница и дори съм оставал там. Така че съм сред малкото свидетели, които биха могли да кажат: „Да, така е“. Тя беше точно такава, каквато я описа в „Обетът на зората“ — възхитителна и лудо влюбена, но мисля, че не разказа достатъчно ясно колко беше трудно за едно хлапе да живее с нея… Тя беше властна, силна, блестяща и екстравагантна… Все пак, не мислиш ли, че у теб, в живота ти, би могла да бъде открита следа от пораженията, причинявани от „доминиращите“ майки?…

Р. Г.: Една майка, един син или един баща не се създават с четене на учебници по психология, понеже на живота не му пука за нейните правила и императиви. Психоанализата е богаташко дете. Да не забравяме, че Едип е бил незначителен владетел: това е основното, а Фройд го пропуска, не е ли така? Какво ли не се е случвало в дворците… Единственото, което бях в състояние да видя у майка ми, беше любовта. Така всичко можеше да бъде преглътнато — както е и с другите наши жени. Бях възпитан от влюбения поглед на една жена. И обичах жените. Не твърде много, защото любовта никога не е достатъчна. Това е дълга история: цял живот търсих женствеността. Без нея мъжът го няма. Ако на това му казват да бъдеш белязан от майка си — не възразявам, настоявам за същото още веднъж. И го препоръчвам. Съветвам ви горещо. Съвсем не смятам, че съм изплатил дълга си. Жените: не се научих да ги обичам достатъчно, не им давах всичко, което можех — бях твърде слаб, слаб вътрешно — дадох им малкото, което ми беше останало, литературата вземаше много от мен. Така че „доминиращите“ майки, които „лишават от мъжественост“, едиповият комплекс… Майчице мила! Според всичко това сега, за да съм в тон с едипиадите, трябваше да съм хомосексуалист или най-малкото импотентен. Не стана така! Ще бъда още по-конкретен. Когато бях съвсем млад, на дванайсет години, така ми се искаше, че дори се опитах да чукам една печка. Някакъв радиатор. Беше ми топло и имаше дупка. Наврях се в нея и не можах да се измъкна. Иска ми се да отбележа и още нещо — от една определена степен на виталност нататък, животинското надделява над всички учебници. Прекалено бях кофти, прекалено силно беше животинското у мен, за да имам подобни префинени проблеми с мама… Заговорих за всички тези неща още сега, защото непрекъснато ми навират под носа „Обетът на зората“ и се опитват с това да обяснят всичко. Знаеш, че някога някъде, преди много време, в мрака на пещерите е съществувало най-вече кръвосмешението, всички ние сме произлезли от кръвосмешението. Само че никога не съм имал и най-слабия апетит към мама. Никакъв спомен, ни най-малкото любопитство, нищо по този повод… Нямах баща, но това не ме е осакатило. Обаче и на мен ми се играе. Предлагам ти следното: понеже бях отгледан от доминираща и авторитарна майка, тип „страхотен звяр“, ако съм участвал във войната, както и направих, то е било „за да се освободя в насилието от майка ми“. Само че можем да кажем и друго: майка ми ме беше възпитала добре и бе съумяла да направи от мен мъж. При майките „кастраторки“, всъщност, не може да се говори за любов. А обича ли една майка, всичко друго е без значение. Никога у жените не съм търсил майката, но е напълно очевидно, че винаги съм предпочитал жените — радиатори, били те и най-покорните. В детството си бях обграден от обич и това ме кара да изпитвам потребност от наличие на женското около мен и непрекъснато се старая да развивам онази частица женско, която всеки мъж притежава у себе си, ако е способен на любов. Напълно вярно е, че винаги съм имал усещането, че майките съществуват именно заради това, за да провокират тази необходимост, частицата женска природа, без която никога не би просъществувала и цивилизацията. Вярно е също така, че това ми е погаждало и номера, защото, в крайна сметка жените са навсякъде и има от какво да станеш луд. Мъж, който не притежава и частица женско, грам чувство — е като състояние на липса — половин дажба. Първото, което ти идва наум, когато се каже „цивилизация“, е идеята за някаква мекота, някаква майчина нежност…

Фр. Б.: През 1945 г., още докато си капитан от авиацията, ти публикуваш първия си роман — „Европейско възпитание“. Младият герой от книгата няма баща — той е загинал трагично, включвайки се в полската съпротива… Две години по-късно се появи „Големият гардероб“, който мина почти незабелязано във Франция, но в Америка, под заглавието „Мъжка компания“, се превърна в твоя голям успех. Героят от книгата е юноша, чийто баща е изчезнал трагично и героично във френската съпротива…

Р. Г.: Моля те, Франсоа, само не ми казвай, че вярваш на всичко това!?

Фр. Б.: Мисля, че все пак трябва да поговорим и за него; това е всичко. Да допуснем, че те провокирам, за да те накарам да отреагираш.

Р. Г.: Иначе казано, ако съм се присъединил към Де Гол, то е било, защото за мен той е олицетворявал смелия баща, който никога не съм имал. Това го писаха, знам. Само дето е лишено от основания. Нищо повече от благочестиви психоаналитически брътвежи — светена вода. Защо, в крайна сметка, ще ми трябва да чакам да стана на двайсет и седем, за да си избера баща и защо ще се спра на Де Гол, а не на Сталин, например — той беше много моден „баща“? Никога не съм „избирал“ Де Гол. Де Гол сам се избра, като пристигна в Англия няколко дни преди мене. Това е. Дори не съм чувал обръщението от 18 юни[2], а и от самото начало контактите ми с него бяха затруднени. От дванайсетте пъти, в които съм имал възможност да разговарям с Де Гол, поне четири-пет той ме е гонил вън. Допадаше му моята наглост, защото му позволяваше да се чувства толерантен, а фактът, че бях скандалджия и мърморко[3] го караше да се чувства Наполеон. По отношение на него хранех безгранична, несекваща възхита. За мен, Де Гол — когато заявяваше от Лондон „не“ на най-големите световни сили, „не“ на изтреблението, „не“ на капитулацията — се беше превърнал в символ на слабостта, казваща „не“ на силата, в символ на самотата на човека, впримчен в прегръдката на абсолютната слабост. Той беше идентичен на самото положение и на условията, в които се намираше човекът; отказът да капитулираме, това като че ли беше единственото достойнство, за което бихме могли да претендираме. Де Гол беше Солженицин на юни 1940 г. Първите ми контакти с него бяха пълен провал. Първите свободни французи, пристигнали в Лондон, бяха решени на всичко момчета, които желаеха само едно — да се бият. По онова време Де Гол не ни възпламеняваше, нито охлаждаше ентусиазма ни, не го знаехме и не искахме да го знаем, искахме да се бием. Незабавно обаче се намесиха политиката и комбинациите. Искаха да ни попречат да се включим в английските ескадрили, не искаха да ни избият в множеството от англичани, чакаха да се съберат достатъчно смелчаци, за да формират френски части, френски ескадрили. По онова време имаше един офицер от Генералния щаб на Свободните френски военновъздушни сили, командирът Шеньовие — едно от стотината момченца, от които подготовка имаха само половината. Не си спомням по каква причина го бяхме набелязали за черната овца, но бяхме убедени, че той беше този, който ни пречеше да се включим в ескадрилите на РАФ[4]. И ето. Свикваме заседание и вземаме решение да го премахнем. Напълно в стил ОАС[5]. Цялата история. Мен ме натоварват с изпълнението на екзекуцията, защото вече съм спечелил доверието. Шеньовие идва в Одхем на инспекция и ние го каним на учебен полет. Скромният ни план е изключително прост: излитаме и Ксавие дьо Ситиво, който е на командния пулт — продължава да живее в Сен Тропе, ако не се лъжа — дава фалшива тревога за повреда на самолета, аз, седнал отзад, зашеметявам с удар Шеньовие и го изхвърлям от самолета, а после казваме, че когато моторите са се задавили, младежът се е паникьосал и е скочил, но парашутът му не се е отворил. И така, Шеньовие се качва в самолета и излитаме. Трябва обаче да е имал някакво лошо предчувствие този човек. Може би физиономията ми изобщо не му е вдъхвала доверие — навира се отзад в бойницата на картечаря и когато започвам да го тегля за краката, за да го измъкна оттам, се хваща здраво и започва да вие и да раздава ритници… И както го тегля за краката, ботушите му остават в ръцете ми и какво да видя — боси крака… А те съвсем ме обезкуражиха, тия събути крака: боси, съвсем бели, леко мръсни… и ужасяващо уязвими, човешки, разбираш ли ме? Мина ми през главата да взема запалка и да му загрея петичките, за да го принудя да излезе, но не съм създаден да подлагам хората на мъчения по алжирски. Какво да се прави. Не дръзнах. Кацнахме с Шеньовие на борда — здрав и читав. Както добре се сещаш, трябваше да давам обяснения на адмирал Мюзьолие, на адмирал Обоано… Опитах се да ги убедя, че това се прави винаги, нещо като въздушно кръщение, при което бива събуван новият командир, но Шеньовие беше преживял такъв страх, че настояваше да бъда екзекутиран… ни повече, ни по-малко. В последна сметка им казахме, че сме искали само да го сплашим, понеже ни пречеше да отидем да се бием. Извикаха ни при Де Гол. Бяхме с Букияр, Мушот, Канепа, Блез и още няколко други. Аз бях упълномощен да изложа нашата позиция, защото… бях дипломиран правист. Казвам, че не можем повече да чакаме, че сме дошли да се бием, че във Франция имаме смъртни присъди за дезертьорство, че трябва да ни оставят да се включим в английските ескадрили… А той слуша. Мустакът му леко потрепва, един вид… бесен е. После се изправя: „Много добре. Вървете. И да не пропуснете да се оставите да ви избият!“. Отдавам чест, обръщам се на сто и осемдесет градуса и се отправям към вратата. В този момент старикът се поддава на угризенията, решава да бъде по-мек и ми пробутва: „Всъщност, нищо няма да ви се случи… Избиват винаги най-добрите!“. Иначе казано, в притурка — злобна шегичка за смекчаване на тона. В него имаше определена дребнавост и лошотия, които се проявяваха в заяжданките и сръдните му. Той обаче се оказа прав. Избиха най-добрите: Букияр, Мушот… всичките. Но пък ние успяхме. Битката за Англия започваше: френските пилоти можеха да вземат участие в нея в редовете на английските ескадрили. После бяха сформирани и френските… Но не ми е ясно защо ме караш да говоря за всичко това. То отдавна е погребано.

Фр. Б.: Нищо не съм те принуждавал да правиш, ти сам заговори.

Р. Г.: Да-а, ясно.

Фр. Б.: Споменах „Европейско възпитание“ и „Големият гардероб“, за да те питам нещо съвършено различно. Тогава, в Ница, когато беше на шестнайсет-седемнайсет години, ти рискуваше да станеш едно „изтървано“ дете, хулиган. Имаше у теб някаква фрустрация, озлобление, ярост… Тогавашните ти приятели — Едмон Гликсман, Сигюр Норберг, който днес е представител на УНИЦЕФ за Третия свят, самият аз — ние се безпокояхме и често, струва ми се, ти го казвахме. И още в първите ти книги, особено в „Големият гардероб“, през 1949 г., се появява трудната младеж и говори от твое име — в това човек не може да сгреши. От всичко, което си написал, именно в Люк от „Големият гардероб“ те разпознавам най-ясно, такъв, какъвто беше на седемнайсет години… Откъде това натрапчиво присъствие на трудната младеж? Нима поради това, че самият ти едва не „пропадна“ на изхода на юношеството?

Р. Г.: Не знам. Войната. Може би тя ме спаси, не знам. Бях толкова подозрително настроен по отношение на собствения си вътрешен кипеж, че щях да се записвам в Чуждестранния легион, но през 1935 г. получих акта си за натурализация и той ми даде възможност да избера авиацията. Само че, виждаш ли, не мисля, че щях да „пропадна“. Не знам точно какъв можех да стана, ако я нямаше войната — и това говори красноречиво за нашата цивилизация — но смятам, че нямаше „да се изпортя“ до тип „сводник“ или „наемен убиец“. Вярно е обаче, че над мен беше надвиснала заплахата. На изхода на юношеството беше и най-„проблематичният“ момент от живота ми. Можех да стана всякакъв. Ала в действителност, не знам дали ме разбираш, нямаше реална опасност. Аз се люшках, но си имах гравитационен център, имах си вътрешен съдник: майка ми. Точно майка ми, защото имаше моменти, в които…

Фр. Б.: Азов?…

Р. Г.: Не му казвахме Азов. Сред руснаците в Ница името му беше „Заразов“.

Фр. Б.: През трийсетте години в Ница имаше десет хиляди руснаци.

Р. Г.: Този прякор идваше от „зараза“, което на руски ще рече „инфекция“. Той беше един нетърпимо противен лихвар, който пиеше кръвчицата на майка ми, като й заемаше при двайсет процента лихва. Но не аз го убих.

Фр. Б.: Три пъти те разпитваха от полицията!?

Р. Г.: Обяснимо, осем дена преди това му бях разбил главата. Беше дошъл у нас да си търси двайсетте процента лихва и беше хванал майка ми за гърлото. Преди няколко години един „солиден“ господин дойде да ми предложи да му поверя авторските си права, за да ги реализира при двайсет процента печалба. И на него му разбих главата. Но тогава, на Заразов, му бях казал, че следващия път… и прочее… Имаше свидетели, а и не бях на особена почит в квартала: едва ли не майка ми ме пращаше да троша главите на всички дръзнали да я „засегнат“…

Фр. Б.: Има давност, както знаеш.

Р. Г.: Но не и за ръцете. Няма давност за ръцете. Поне за моите. В оня ден, мен ме нямаше в Ница. Бях в Грас и участвах в шампионат по пинг-понг. Дори си спомням името на противника ми на финала: Дормой. Положението ми в Южна Франция тогава не се отличаваше от това на който и да е алжирец днес: веднага се бяха сетили за мене. В оня ден с мен в Грас бяха десет мои приятели; бяха ме видели. Не бях аз този, който го уби. Но си признавам, че бях „проблематичен“, юношите често са „проблематични“, особено днес, когато имат повече жизненост, отколкото живот, повече жизненост, отколкото възможности да намерят своя начин на изразяване в този живот и чрез него; нещо, което води до майʼ68, до наркотика, до хулиганството или до преждевременното остаряване. Да, аз бях изложен на опасности. Тогава, например, работех като екскурзовод при туристически обиколки с автобус. На туристите все им се ходеше в бардаци. Трябваше да бъдат водени във „Фериа“ на улица „Сен Мишел“. Във „Фериа“ имаше порнокино. Госпожа собственичката ми предлагаше процент върху всеки заведен от мен клиент в порнокиното… А аз бях само на седемнайсет… Някои от проститутките, обзети от „майчински“ чувства и от желание да ме насърчат в търсенето на правия път, ми пробутваха от време на време по някоя петдесетачка… Винаги отказвах — майка ми би ме убила.

Фр. Б.: Тя не би узнала.

Р. Г.: Щеше. Вътре в мен, в самия мене. Аз я носех в себе си. Предполагам, че точно това наричат „обсебваща“, „доминираща“ майка. В себе си непрекъснато носех, а и не съм преставал да нося, един съдник. Подрастващите се превръщат в хулигани, защото си нямат съдници, а само бащи и майки, на които не им пука за тях или пък нито баща, нито майка. Без вътрешен съдник си способен на всичко. Голяма част от криминално проявилите се младежи днес са хлапета, които нямат собствена ниша, свое място, където да ги познават, където да не ги изпускат от поглед — хлебарят, бакалинът, въглищарят; те нямат ориентири, нямат център на гравитация, нямат съдници… в такъв случай… можеш да правиш каквото ти падне. Няма образци — има небитие, а то позволява всичко, каквото и да е.

Фр. В.: Майка ти усещаше ли заплахата?

Р. Г.: Понякога, да. Хващаше я страх. И започваше да крещи. За дреболии. И ефектът беше двоен: тя вече се беше настанила и сред своята покъщнина, там, вътре в мен. Например. Маргьорит Лае ме беше научила да танцувам. На плажа имаше един перуанец — Чикито — или поне така го наричахме. Той ме заведе в Средиземноморския дворец, където търсеха момчета жиголо, които да партнират на зрелите дами. Ти си седиш на масата — с много брилянтин и учителки по танци. Съпругът праща келнер да те повика. Ти партнираш на жена му, а той ти пуска бакшиш. На чай с танци можеш да си докараш до петдесетачка. Но майка ми научи и какви крясъци последваха — нещо грандиозно. Напразно обаче, защото аз не го бях правил. Само като разбрах, че трябва да си мажа брилянтин по главата и казах не. Винаги съм се ужасявал при мисълта да си мажа разни неща по косата, не знам защо, може би поради това, че Едип е бил плешив. Изглежда се е случвало съпрузите да канят от време на време жиголото вкъщи и да наблюдават. Е, това не го проумявам. Трийсетте години бяха много по-сериозна архаика от сега. Ако е съществувала опасност да пропадна, то е било не толкова в Ница, колкото в Париж, където, теоретически, бях оставен на самия себе си. Само че и това се оказа невярно: тя си оставаше там, вътре в мен, и добре си отваряше очите. Но Париж от трийсетте, без заобикалки, не беше лесно място за един алжирец — тогава му казваха „метек“. Не знам дали си спомняш Брадли. Не си го спомняш? Един американец, тип преждевременно пораснал. През 1934 г. той вече беше свършен. В хотел „Европа“ на улица „Ролен“ в Париж живееше английският илюстратор Йън Питърсън, който все се опитваше да ме предпази от Брадли, чиито родители му бяха спрели издръжката и той си беше намерил нещо за припечелване. На улица „Мироменил“ имаше един много специален бардак. Женичките идваха там, за да бъдат обслужени. Понякога водеха и съпрузите си. Така Брадли правеше до две хилядарки месечно. Веднъж ми предложи същото и на мене. Цапардосах го с една бутилка. Направо ми се ревеше от бяс — щом си беше позволил да ми го предложи, значи, че ми личеше… Искам да кажа, той бе забелязал, че съм отчаян. Неговият „дар“ подчертаваше положението ми — безизходицата, в която може да изпадне двайсет и една годишен алжирец без приятели, озовал се в Париж. Именно по онова време родителите ти ме канеха у вас, за да похапна нещо. Тогава плаках — имам чувството, че никога през живота си не съм плакал толкова — а фактът, че реагирах с такава ярост — можех да го убия — значеше, че съм се изкушавал да опитам. Не исках да го призная пред себе си, но съм се изкушавал. Разбираш ли: апетит не ми липсваше, но си нямах приятелка, никой… Това ми засядаше на гърлото. Какво друго ми оставаше? Нищо, освен идеята, че по този начин мога да се освободя от излишъка, а това вече беше изкушение. Понеже онези женички не бяха всичките стари и грозни, дори според Брадли най-често били красиви и порочни, а ако не те, то съпрузите им се отличавали с недобродетелност. Така че, ти е ясно… Ясно ти е. Бях на двайсет и една и страдах от излишък, а там девойките чакаха, на всичко отгоре плащаха. Имаше и друго. Особено сред младите се проявява типът мачо. Стремежът да се покажеш суров, истински, татуиран… Например в стил: „Не само, че я чуках, но и си плати“ — и с желанието да кажеш на обществото: „Гледай! Как ти се струва?“ — и да му плюеш в муцуната, пренебрегвайки неговите закони, „достойнството“ му. Най-разнородни чувства, разбираш ли? Чувстваш се загубен. Повлякла отчаянието си опашка. Единственото, което е сигурно, което остава, което не те напуска, е ерекцията. Всичко наоколо е терзание, а това е единственото сигурно нещо. Загубен си, ако нямаш вътрешен съдник. Заради това никога не прощавам на старите педали и на залитащите по невръстни момиченца педофили, които се занимават с прозелитизъм сред децата — с пари, дрехи, скъпи вечери и коли. До един, трафиканти на дрога, без дрога… Сексуалността не се наказва с присъди от морално естество, но подлежи на тях, ако сее разгул и низост. И така — аз зашеметих Брадли и ченгетата ме прибраха, а оттам ме измъкна чичо Гликсман, които минаваше през града по същото време. Тогава той беше почетен консул на Полша в Ница и имаше определена тежест. Прибрах се вкъщи, на улица „Ролен“ и ревах двайсет и четири часа. Така ми се искаше да отида в оня бардак: не заради мангизите, а заради едното чукане. Този мръсник Брадли ми беше разправял за красиви, добре ухаещи пантери в най-различни пози, а аз така си и бях останал с празна уста. Можеш да бъдеш убеден, че ако го нямаше окото, което никога не е мигвало и няма да престане да ме следи, което продължава да стои на своя пост, щях да отида и не знам какво щеше да става с мене после, защото никога нямаше да си го простя. Щях да се отнасям към себе си като към пълен боклук… А реши ли човек, че е измет, той на момента се превръща в такава.

Фр. Б.: А банката?

Р. Г.: Не, не бях аз, а Едмон. Той искаше да обере банка. Веднага му казах не. Беше си направил маскировъчен костюм и веднъж дори ме спря на булевард „Монпарнас“, за да ми поиска огънче. Не можах да го позная. Но така и не успя да осъществи своя удар, понеже все не му се удаваше да намери банка, разположена на подходящо място за стопроцентово безопасен обир. Едмон беше от онези авантюристи, които търсят пълна сигурност; мисля си, че просто имаше необходимост да усеща, че не е застрашен. Както знаеш, стана висш чиновник в САЩ, днес тежи сто и двайсет килограма и има пет деца, които възпита в духа на християнските ценности и след като се пенсионира в Държавния департамент, започна да преподава философия в някакъв университет. Какво друго искаш да преподава?

Фр. Б.: Не си „криввал“ никога по никакъв начин? Не си крал?

Р. Г.: Само храна. Но в този случай, без ни най-малки скрупули: с лекота, с ясното съзнание, че това е свещено мое право. Моралът е винаги на страната на оня, който е гладен и е намерил с какво да се нахрани. Губеха ми се около десет дни живот месечно. Крадях кроасани от „Капулад“ и сандвичи с шунка от „Балзар“. Тогава на касата имаха готови сандвичи, които бяха удобно изложени. Бяха чудесни, най-добрите в Латинския квартал. Опитвах и другаде: в „Сурс“, на „Клюни“, по малко навсякъде, където имаше леснодостъпни сандвичи, в „Балзар“ обаче си оставаха най-добрите и ме запазиха като клиент цяла година. Управителят беше млад човек, казваше се Роже Казес. Днес е собственик на „Лип“, където се храня често, когато съм си у дома. Поне това му дължа. Той впрочем получи и академичната палма. Но никога не съм крал нищо друго и продължавам да не го мога и днес; а съм кавалер на Почетния легион… което е добро прикритие… Не съм се възползвал.

Фр. Б.: Забележително е това твое: „Не съм се възползвал“. Бих казал политически издържано…

Р. Г.: Нека видим. Например, изобщо не съм убеден, че именно корупцията е тази, която застрашава капиталистическата или съветската система. Дори бих стигнал по-далече: смятам, че без нея, те не биха познали експанзията. Смятам, че ако капиталистическата и съветската система бяха съществували в „чист вид“, те отдавна трябваше да са се разпаднали. Корупцията е отвратителният, но неизбежен коректив както на Запад, така и при народните демокрации. Ако не съществуваше подмолното влияние, което да й придава ускорение, бюрокрацията би натиснала спирачката на всички възможности за експанзия. Нормалните за бюрокрацията срокове, ако не съществуваше измамата, биха направили системата недействаща. Корупцията е цената на всеки излишък. На Ленин това му е било добре известно и с НЕП той легализира измамата, „частния сектор“. Истинските болшевики, разстреляни по заповед на Сталин, не са били подкупни типове и най-вероятно са щели да доведат съветската система до провал. Ако Сталин не бе извратил до мозъка на костите комунистическия идеал, ако не беше го вкарал в разложение чрез кръвта, убийствата и концентрационните лагери, системата щеше най-вероятно да е рухнала. Без съмнение, именно посредством корумпирането на комунизма, Сталин съхрани съветската мощ. Искаш ли доказателство? В народнодемократичните общества съм се натъквал на лозунги като: „Който не работи, не трябва да яде“. Но всичко онова, до което доведоха там стахановското движение и това разбиране за труда, се състоеше в най-явно проявяващата се липса на отношение, съществувала някога в света. Тези „крути мерки“ биваха коригирани от самоотлъчките на работниците. Капитализмът не е застрашен от корупцията: негово продължение е корупцията, позволила на сделките да се осъществяват, на търговията с недвижими имоти да се развива, на пълния работен ден — да процъфтява, на заповедите — да бъдат изпълнявани, на банките — да действат като „Гаранти фонсиер“ и дори по-умело. Без корупция не би имало свръхпроизводство. Ако Алиенде беше корумпиран тип, той щеше да продължава да е на власт. Именно затова никъде по света на социалистите не им върви: социалистическият идеал съдържа онова зрънце поезия — „зрънцето Рембо“ — без което няма цивилизация и няма човеци, без което никога нямаше да има Франция, Жана дʼАрк, Де Гол и компания, но тъй като това зрънце поезия изключва корупцията, тъй като то е лирично по своята същност, бидейки идеалисти, социалистите си трошат редовно главата, благодарение на собствената си почтеност. Днес Съединените щати са страната, където размерите на корупцията са създали изключително материално благополучие. Затова там цялото могъщество е съсредоточено в ръцете на адвокатите: целта е със законни средства да бъде упражняван контрол над закона, да бъде създадено успоредно общество, което съществува в нишите, сътворени за тази цел от самия закон. Не говоря за напълно освободените от данъци петролопроизводители от Тексас и от другаде, говоря за системата като цяло. Веднъж запитах един американски милиардер дали би приел да плаща петнайсет процента данък и той ми отговори, че не, с най-хубавата усмивка, понеже играта на обществото му позволява да плаща доста под петнайсетте процента. Очевидно е, че едно общество, което за всяко нещо се нуждае от адвокат, какъвто е случаят с Америка, е общество, в което самите закони са създадени с вратички за узаконяване на корупцията. Вицепрезидентът Еню беше свален от длъжност за подкупи; представяш ли си в такъв случай какво се разиграва на по-скромните нива на политическа или административна отговорност в различните американски щати. Всички замесени в „Уотъргейт“ са адвокати. А сещаш ли се защо са толкова яростни нападките срещу Никсън? Защото искат да докажат, че той е единственият подкупен тип, а целокупното американско общество е извън играта. Хонорарите на американските адвокати надхвърлят границите на въображението и възлизат на милиони долари. Интелектуалната непочтеност се проявява в езика, навлиза и във френския. При положение че човек като Жискар дʼЕстен казва, че авансово събираемата данъчна третина ще стане 43%, това означава единствено, че френският език е в плен на корупцията, нищо друго. Заговорят ли така на даден народ, значи го мародерстват. Мисля, че в живота на определена политическа система, например СССР или Франция от периода на окупацията, или пред лицето на бюрократичния делириум, идва момент, когато за народа корумпираността се превръща в здравословен рефлекс, в защитен инстинкт и става нещо по-почтено от самата система. Днес социалните режими са придобили такава премазваща мощ по отношение на беззащитния човек — нещо, равносилно на погазване на всякакъв обществен идеал — че корумпирането на системата придобива смисъла на последна възможност, останала открита пред човека.

Фр. Б.: Казват, че това не е валидно за Китай…

Р. Г.: Ако е така, и аз познавам една непорочно заченала девица.

Фр. Б.: Китай те притеснява, нали?

Р. Г.: Заблуждаваш се. Смятам, че в Китай комунизмът е довел до огромен напредък. Но понеже темата за комунизма ще се прокрадва непрекъснато в нашия разговор, ще се опитам да бъда по-ясен. Това, което е от значение за дадено общество — по мое мнение — е себестойността на труда, изчислявана в човешко страдание. Но не маоистите принудиха Китай да плати тази цена, а миналият век. Когато човек знае какво е бил Китай в продължение на един век, той си дава сметка, че цената е била платена доста преди Мао и че Китай се е сдобил със своя комунизъм на много ниска цена в сравнение с цената, която в продължение на един век е плащал на капитализма. Китайският народ е успял да сключи чудна сделка… поне засега. Оттук нататък: продължението следва.

Фр. Б.: Във „Виновната глава“, по повод на насилието и мъченията от времето на културната революция, ти говориш за Китай с по-слабо изявена непредубеденост…

Р. Г: Направих още една крачка в същата посока, това е. В момента, в който китайците обявяват своето намерение да изградят една нова цивилизация, след като, както по всичко личи, вече са сринали древната — тази на Конфуций — това става равносилно на признание, че те изобщо нямат цивилизация, поне засега. Онова, на което се натъкваме, не е нищо повече от подготовка „с оглед на…“. Мимолетните цивилизации, съградени за трийсет години, са предпазени от „ревизионизма“, защото те просто не съществуват, нямат бъдеще и не са нищо повече от пророчество. Ако китайците се заемат със съзиждането на нова цивилизация, това ще рече, че нито те, нито който и да било знае какво би могло да се получи. Непредвидимо е. Не стават така тези неща. Като със случките с летящи чинии: ще трябва да ги чакаме да кацнат. Поради това не съм склонен да критикувам Китай. Засега те се хранят достатъчно и вече нямат епидемии. Както и в Германия. Постигнатото е много в сравнение с миналото, но пък то не подсказва по никакъв начин бъдещето.

Фр. Б.: Често те виждах в Париж в периода 1935–1937 г., в хотел „Европа“ на улица „Ролен“. Когато не търчеше по следите на няколкото гроша, ти пишеше романи в тясната стаичка. Издателите ти връщаха ръкописите; намираха ги за „агресивни, извратени и боклучави“. Тогава така ти бяха отговорили от „Галимар“ и „Дьоноел“. Често те виждах отчаян и готов на всичко или поне така изглеждаше. Родителите ми, които много те обичаха, се безпокояха. Понякога, като не знаеше къде да се денеш, ти отиваше при тях…

Р. Г.: Никога няма да забравя родителите ти. Държаха се с мен като равни с равен, без следа от снизхождение.

Фр. Б.: Понякога ти изчезваше. Това беше един твърде смутен период от твоя живот. Кажи, но честно… нито една низост ли не извърши?

Р. Г.: Една. Но не става въпрос нито за бандитизъм, нито за сводничество, нито нещо друго от този род. Дори не мога да си спомня колко неща съм работил — едно от друго по идиотски, но успях да се съхраня. Единствената работа, която за малко не качи рейтинга ми, беше писането на ръка на адреси за различните търговски дружества. Занимавах се с това по пет-шест часа дневно, а калиграфията така не съответстваше на темперамента ми, че понякога от нерви се облекчавах в гащите си. Да-а, извърших една низост. Имах си извинение, но не и в очите на моя вътрешен съдник, който така и не го узна, но оттогава не е преставал да ме кара да се червя от срам.

Фр. Б.: Може ли да разбера какво?

Р. Г.: Да. Не е история за мангизи. Не виждам какъв интерес би могла да представлява… Знаеш, че има разни нещица, дреболии, които придобиват значение за нас и се разрастват… Би било ужасно нелепо, ако взема да го разказвам… Времената са тежки.

Фр. Б.: Какъв е бил смисълът да се срещаме, ако ще си спестяваме низостта…

Р. Г.: Момичето съм го споменавал в „Обетът на зората“. Името й беше Франсоаз. Споменавал съм я, но не съм казвал всичко: моят „аз“ е продължавал да храни някакво самоуважение. И така, тя беше едно красиво момиче, на което му беше дошла ужасяващата ме идея „да ми се отдаде“ — този израз май не е излязъл от употреба. Бяхме се срещнали на улица „Муфтар“ по времето, когато не представлявах нищо повече от съвременния млад алжирец, а и липсваше престижа от известността. Та значи, тя ми се „отдаде“. Беше напълно неочаквано и пряко всички мои разбирания, защото аз не бях влюбен в нея, а в сестра й, която винаги го е знаела. Сестрата се казваше Анриет, беше русокоса, със скулесто личице с почти прозрачна кожа от типа милейди или дамата с камелиите и открояващи се сред всичко останало устни — самотни, аленеещи се на фона на цялата тази бледнина, сякаш изгубили се — заради тях човек би обрал. Руси коси, замечтани лешникови очи — пълна противоположност на сестра си. Притежаваше оня тип крехкост, която предизвиква да проникнеш в нея брутално, крехкостта, която понякога върви с грандиозно чукане, а иначе — самата невинност. Разнежвах се, като започнех да мисля за нея, още в Ница, в първи клас[6], преди бакалореата[7]; идваше в градската библиотека, облечена в червен пуловер и пола в морско синьо… и цицки, които… цицки, за които… цицки, с които… след четирийсет години, те си остават там, в паметта ми, наболи под ръчно плетения червен пуловер — и ми се приисква да им кажа „здрасти“. Но сестра й беше тази, която си беше паднала по мене, а това не се избира — идва ти отгоре. По-късно се бях запознал с Анриет, благодарение на Франсоаз. Естествено, повече нищо не можех да направя: двете сестри се обожаваха, а и едната беше непристъпна — не защото ставаше въпрос за мен, а защото, както знаеш, когато копнееш за нещо, ти го отдалечаваш, въздигаш, сублимираш, не се осмеляваш да… Недостижимото го създаваме най-често самите ние. Понякога си говорехме с Анриет, докато чаках сестра й. Заварвах я с грейка, полегнала на канапето до прозореца: страдаше от колибацилоза. Тя имаше невероятната дарба да се държи мистериозно. Веднъж, след войната, ми хвърли такъв поглед… Мисля, че беше за първи и последен път. Бях дошъл да видя сестра й, която ме беше уведомила, че смята да ми прости. Не се оказа вярно, но ме бе повикала. Вратата беше съвсем леко отворена и минаващата по коридора Анриет се спря и без да влиза, ме погледна през процепа. Доста продължително. Бях толкова доволен. Това беше моят реванш. Преди осемнайсет месеца я видях да минава по улица „Бак“ и отново ме погледна, като се преструваше, че не ме познава. Трябва да беше минала шейсетте, но изглеждаше безупречно. Съществува един вид крехкост, прозрачна и изплъзваща се — крехкостта на камелиите… От желязо. Много беше красива. Жените, които остават желани и на шейсет години, не са толкова често срещано явление, заради ритуалите, на които се подлагат, и парите, необходими на една решила да брани красотата си жена. Но, шейсетгодишна или не, онази Анриет от улица „Бак“ си оставаше същата като двайсет и две годишното момиче от Латинския квартал, затова се престорих, че и аз не съм я видял. Продължава да предизвиква у мен същото усещане — притеснение. Разказвам ти това, за да ти опиша как става така, че минаваме покрай някой, като че ли не го познаваме. Ставаше обаче въпрос за Франсоаз, тъй като говорехме за моите прояви на низост, а не на глупост. Дойде в студентската ми стаичка и това е; не бях хапвал нищо от два дни. Беше в края на месеца. По онова време рисувах жирафи в едно магазинче за играчки, където ми плащаха по двайсет сантима на жираф. Рисувах ги в продължение на два месеца и досега видя ли жираф ме обзема желание да повърна. Нощем сънувах жирафи, сънувах, че един от тях се измъква, преди да съм го довършил и че мадам Тиери ме уволнява за жестоко отношение към животните. По същото това време се появи и майка ми. Беше дошла в Париж, понеже Рене Ажид, който сега е директор на Института по психология в Тулуза, помогна да я приемат в болницата „Брусе“, при Абрами и Лишвиц, заради диабета й. Но беше се чупила от болницата, защото сестрите я „обиждали“ и я наричали „Минет“. И значи, пристига тя в стаята ми — мятайки огън и жупел — без никакъв багаж, без пукната пара, за да ми каже да отида в болницата „Брусе“ и да счупя няколко глави. Казвам й: „Чуй ме, мамо. Не точно сега. Има едно чудно хубаво момиче, една същинска кралица, която ще дойде. Любовна среща — не ми е падал, а и няма да ми падне подобен късмет. Моля те, после ще ида да им потроша главите. Даже на директора им, кълна ти се. Само иди в някое кафене или при Рене Ажид, или при Гликсман… ето ти адреса, тук е, съвсем наблизо… Ако те завари тук — край…“. Както си седеше на крайчеца на леглото, изведнъж забрави болницата и придоби много заинтересуван вид. „Хубава ли е?“ „Дори не можеш да си представиш — отвръщам й аз. — После ще ти покажа нейна снимка, но за бога, сега тръгвай, иди в някое кафене, аз ще дойда по-късно, ще вземем назаем пари от Ажид…“ Тя беше на седмото небе: и това се случваше всеки път, щом чуеше за някое момиче, дръзнало да го стори, да не проиграе живота си като нея… Тя придобиваше тържествен вид и с безкрайна възхита казваше: „Курва. Това е то, уличница!“ — да, възхитата беше безгранична. И ето — тръгва си, търча долу, телефонирам на Рене Ажид да се погрижи за нея. Десет минути по-късно, пристига Франсоаз: самата лудост, избухват вулкани, прииждат унищожителни приливи… Бяхме на двайсет и една, това е. По време на трите часа, толкова продължи всичко, забравих напълно усещането за глад, но можеш да се сетиш какво е ставало с мене после. Отвътре — яко стържене. Излязох с твърдото, непоклатимо решение да седна в някой ресторант, да се натъпча и да изиграя епилептичен припадък — този номер го бях изпробвал нееднократно — и да ме изнесат навън, без да имам, за разлика от останалите клиенти, грижа за сметката. Изиграх го веднъж в „При Дусе“ и номерът мина, но друг един път в „Пие-дьо-Кошон“ съвсем не се получи, защото докато се правех на епилептик си ударих главата в тезгяха и извиках: „А-у, мамка ти!“. Трябваше да им оставя часовника, който Гликсман отиде да прибере на другия ден, разплащайки се. Вкратце, с напълно празен стомах, минах пред „Капулад“. Вътре се виждаха неколцина студенти, от които познавах трима-четирима — и сред тях Цилер, който сега е генерален консул в Антверпен. И така: дават ми знак. Поръчвам си картофи, а те ме черпят перно. Аз не пия, защото… Заради разни спомени от детството, но — в омаята на пиянството от току-що случилото се — решавам да пийна едно и после още едно. И днес ми дай две перна и гледай как направо полудявам. Изпитвам ужас от алкохола — той ме превръща в някакъв друг човек. С няколко думи: насвятквам се яко. Приятелите ми, без да ги е грижа за мен, започват да си говорят за Франсоаз. По онова време Рене Цилер беше луд по Франсоаз. Слушам ги, а перното и усещането за триумф започват да ме удрят в главата, при което скачам върху масата и се разкрещявам пред всички: „Може и да нямам с какво да се натъпча, но току-що чуках Франсоаз, така че вървете на майната си!“. Разказвам ти това заради въпроса и заради това, че вече съм решил, но не с леко сърце, понеже продължавам да го смятам за нещо скверно и да не съм простил на самия себе си. Казвам го по-скоро заради възпитанието на подрастващите в училищата, тъй като научавам от сина ми, че ги карат да четат пасажи от мои книги.

Фр. Б.: Не смятам, че е нещо особено страшно. Четох една статия, в която към теб се отправя обвинението, че по време на сляпата стрелба при бомбардировките от 1943–1944 г. си избил стотици хора. Това, мисля си, би могло да им се стори много по-тежък грях…

Р. Г.: Да, убивал съм стотици хора „в името на френския народ и в резултат на отредените ми права“. Няма връзка между двете.

Фр. Б.: Струва ми се, че бомбардирането на градове поставя пред съвестта много по-тежки проблеми, изглежда ми доста по-страшно от това да бъдеш двайсетгодишен и да крещиш на всеослушание: „чуках Франсоаз“.

Р. Г.: Що за разсъждение в стил Куртьолин? Сещаш се: „Защо да си купувам чадър за двайсет франка, когато мога да си взема халба бира за двайсет су“.

Фр. Б.: Хилядите мъртви са халбата или чадъра? Нямаше ли всъщност морален чадър, дан за плащане на морала? Ти все пак беше сред хората, които изравняваха със земята немски градове… Съвсем не ти отправям лични упреци: позовавам се на една полемика, която ти познаваш добре…

Р. Г.: Ако желаеш, за това ще говорим по-късно… Но смятам, че единствения път в живота ми, в който наистина съм се обезчестил, беше оня ден в „Капулад“… без значение дали съм бил пиян или не… По най-мерзкия начин извърших предателство спрямо жена.

Фр. Б.: Според „вътрешния ти съдник“ ли?

Р. Г.: Според самия мен. След тази случка ми беше необходимо дълго време, за да произнеса израза „женска същност“…

Фр. Б.: Наистина дълъг период от време… И точно това живо ме интересува… Ти си на шейсет. От три-четири години все по-често говориш за „женската същност“. Не бих казал, че я мистифицираш, но се опитваш да я отъждествиш с понятието цивилизация… нова цивилизация… И в този ред на мисли се сещам за толкова неща. На прага на шейсетте ти говориш единствено за „женската същност“. Преди това говореше само за жени… Откъде това обожествяване?

Р. Г.: Няма обожествяване. Добре, така да бъде, нека допуснем, че има обожествяване.

Фр. Б.: В този смисъл, в кампанията за „женската същност“ на света, която ти водиш от няколко години по телевизията и в американската преса, има например някои аспекти, които от психологическа гледна точка ми се струват, прости ми… неоснователни.

Р. Г.: Не се извинявай. Човек има глава, за да мисли с нея.

Фр. Б.: Подчертавам значи, че ти започна да „теоретизираш“ женската същност след петдесет и седемте — петдесет и осемте години, т.е. в момента, когато си навлязъл в сексуалния заник… Този изключителен „теоретически“ подем не се ли явява компенсация за заника на „практиката“?

Р. Г.: Много добре изигран ход, драги. Следващия път опитай нещо в стил Спаски или Фишер. Не мога да помръдна там, където си ме наврял. В шаха му казват „пат“. Наистина ми притисна царя, ако мога така да се изразя. Провокацията беше добра, но няма да поема. Никога не съм бил заложник на пълното разголване. Не че имам нещо за криене, но има въпроси, на които не може да се отговори без ексхибиционизъм и побарване отпред. А ние навлизаме именно там — в областта на: „Колко пъти го правите преди закуска?“ — и аз напускам играта. Отказвам да се обяснявам словесно в този случай. Засегнатите са и осведомени. Областта е такава, че словоизлиянията се превръщат в изкуствени фалоси, в протези. Знам, че е много модно да си с гъз в облаците. Днес човек може да присъства на отбрани сбирки, където „свободно“ се разговаря за двете страни на медала: подробности и уточнения, с изброяване, със статистически данни в ръка, винаги със статистически данни в ръка — като няма друго. И всичко това е издържано в духа на пълна безпристрастност, за да „има обективност“, но в действителност, всичко изглежда е патос, своего рода словесна еротика, лигава и еректирала — предназначена за онези, които са в нужда. Съжалявам, но не мога да не говоря за това. Присъствал съм на същински словесни оргии, където всичко е почтено и както си трябва, където има философстване и цигари, където може да се чуе: „Малко по-фино, мили мой!“, където се използват думи като fellatio за добрите стари свирки и cunilingus, думи, които са в състояние дълбоко да те отвратят от нещата, на латински език, старче, на латински, на мъртъв език, дай си сметка и като казвам мъртъв език, имам предвид точно мъртъв език, няма друга дума; разговорът се прехвърля от Фройд и Жискар дʼЕстен на Кисинджър, преминавайки през „направлявания оргазъм“ и да пукна на място, старче, ако знам, бидейки на шейсет или не, какво ще рече „направляван оргазъм“, не е за вярване по какви невъзможни поводи може да бъде пробутан и направляващият фактор. Отказвам да удрям по масата с оная си работа, не е в мой стил да се правя на мачо. Така или иначе, вместо да си мълчат, всички, заговорят ли и вече са започнали да лъжат. Това „разтоварващо“ словоблудство е компенсация за терзанията и влудяващия страх, че няма да ти стане, че си фригидна — маскировки на безпокойството и отчаянието. Хладината и дистанцията, елегантността, с която тези хора говорят за задници, стоят най-близко от познатите ми неща до кастовия страх. Съществува една съвсем малка прослойка от типа Бунюел — каймакът на обществото — която вече не знае в какво да инвестира и инвестира в собствения си бастун; сексуалността се превръща в последна възможност за капиталовложение, в което се е вкопчила и продължава да вярва. Аз не съм се вкопчвал в нищо. В деня, в който няма да мога, просто няма да мога и толкова. Точка. Няма да се опитвам да възкресявам всичко това в словото. Да не съм някоя похотлива душица. Знаеш ги похотливците, онези, чиито словесни спирали се вият все около задника, все по-близо и по-близо, но без да достигат до акта, без да влизат вътре. Само слюнки хвърчат наоколо. У мене има нещо кофти, нещо от типа „отрязан до корена“. Кристиан Бургоа ми пращаше разни порнографски писания, от тези, които издаваше; така си и оставаха. Не схващах. Около мен са се водили спорове за еротични книги, от които така и нищо не съм успявал да проумея — не схващах дори кой какво прави, с кого и с какво и даже дали нещо прави. Нещо от рода на галещи задника мигли, мъртви листа без следа от живот, които пърхат и шумолят или от рода на истории с вериги — като че ли няма с какво друго да се овърже човек. Има все пак две неща, които не се правят със задника: първото е, че не може да бъде одухотворяван, възвисяван или да му се чете морал и второто — че не може да бъде премахнат. Кофти, но е така. В Кънектикът и няколко други американски щата съществуват закони, позволяващи да бъде тикната в затвора всяка двойка, изловена да се чука по начин, различен от лице в лице. Вярно е, има един такъв закон, иди да се информираш при културния аташе в посолството на САЩ — това му е работата. Вълнуващо, а? През цялата човешка история не е преставал да съществува определен „морален елит“, който така и не успя да се примири с мисълта, че човек има задник, докато задникът продължава да бъде едно от най-невинните неща у човека. Като го сравниш с главата и… Но еротиката, еротичните писания, възбуждащите словоизлияния — всичко това е въздържание. Посмъртно побарване. Ако премахнеш добрата кучешка половина половината у човека, не значи, че си го направил по-добър човек, означава единствено, че си го превърнал в гадно, побесняло псе. И така, дори да съм се ангажирал пред нотариус тук да говоря за всичко, отказвам на шейсет години да навлизам в областта на „колко пъти…“. Обичам селската кухня, обичам да похапвам, не чета гастрономично — литературните рубрики във вестниците и не дразня вкусовите си сетива, няма да причиня такова нещо и на читателите. Това е клопка, която ми залагат ежедневно, защото знаят, че имам склонност към искреността. По отношение на моя мимолетен „аз“ изпитвам единствено съчувствие, разкривам се с безразличие и ирония, със съзнанието за нашата изконна нищожност, но никога не съм захапвал въдицата. Това би могло да бъде от значение само за засегнатите лица, а те никога не са искали от мен статистически данни…

Фр. Б.: Няма смисъл да се ядосваш.

Р. Г.: Аз не се ядосвам, просто леко повишавам тон, това е.

Фр. Б.: Сигурно не е лесно да си осемнайсетгодишен юноша на посещение в кожата на шейсетгодишен господин.

Р. Г.: Не, не е лесно. Още по-трудно беше обаче да си осемнайсетгодишен юноша на посещение… у никой… Но нека се върнем към хотел „Европа“ и нашите двайсет години и още по-точно към това, че не знам какво щеше да се случи с мен, ако не беше започнала войната.

Фр. Б.: По онова време в теб вече имаше нещо „легионерско“.

Р. Г.: Мисля, че нося физиономия, която не е моят. Искам да кажа, че имам глава, която вдъхва доверие на всички съмнителни типове. Изглежда екзотична, заради етноса на прадедите, в контекста на Франция тя подлъгва, а преди двайсет години ми придаваше вид на подозрителен младеж. Дълго време преди да се прошари, например, главата ми караше проститутките да ме отбягват. Сега ми се лепят, защото имам респектиращ вид. Прекалено лесно беше в град като Ница, пълна провинция, да гледат на теб с лошо око или пък да си с добра репутация — въпрос на гледна точка. Беше направо невероятно до каква степен хората можеха да се заблудят по отношение на мен. Чуй например. Непосредствено след края на войната се върнах в Париж, окичен с медали като бананово дърво. Веднъж в „Кларидж“ дойде да ме търси един господин от Ница. С него се бях запознал, когато бях на двайсет години. Той взе да ми говори с патос: „Винаги съм знаел, че вие ще направите нещо в тоя живот“. Добре си го спомнях: по онова време беше един от дребните „съдържатели“, които се навъртаха около Карбоне и Спирито, двама разбойници, обградени от тълпа себеподобни. Беше ми забранил да се срещам с дъщеря му, защото съм бил „кръгла нула“. Тъй като продължих да се виждам с нея — без да се случва нищо друго между нас, бяхме все още ученици — в един прекрасен ден двама негодници ме смляха от бой на Пон-Манян, след което ме прибраха полицаите на Кюрти, местния Киапе, за „нарушаване на обществения ред“. Останах в ареста, докато майка ми не отиде при Кюрти, за да му каже две думи. Спрях да се срещам с момичето: без друго нямаше какво да извлека от ситуацията — тя не искаше — така че наистина нямаше защо да си троша главата, беше живо прахосване. И така, в края на 1945 г. баща й идва в „Кларидж“ да ме търси, където, като участник във войната, имах сметка на мое име, за да ме покани на вечеря с „приятели“. Там имаше само мъже — пет типа от рода „остарели в занаята“ — много сериозни мъже, говорещи за сериозни неща. Дойде ред на пурите и славословията по адрес на Съпротивата, героите, родината и за това как са направили всичко, което е било по силите им. А после — предложението: „Преди войната сте били в хотелиерството, ако добре си спомням?“. Всъщност, бил съм сервитьор и салонен управител в „Мермонт“ и другаде; през 1936 г. в продължение на две седмици демонстрирах скокове във вода. Бащата на Рене Ажид ми помогна да започна като момче за всичко в хотел „Ла Перуз“, а директорът Кордие дори ми беше казал, че от мен ще излезе един добър съдържател на публичен дом и че, ако постоянствам, ме очаква блестящо бъдеще в хотелиерството. Но не стана така. Отвърнах им: да, имам някакви познания в занаята, защо? При което всичките тези важни клечки придобиха още по-сериозен вид и ми предложиха председателското място в административния съвет, управляващ трийсет и два хотела във Франция. „Понеже познавате занаята…“ А за мен щяло да има, заеха се да ми обясняват те, трийсетина днешни бона годишно с процент от печалбите… и това било само началото. Не вярвах на ушите си. Поисках подробности. И ми ги дадоха. При пълно доверие, каза „моят приятел“ от Ница, защото ви знам от времето, когато започвахте… И с всяка нова дума ми ставаше ясно, че ми се предлага ръководството на верига от бардаци, защото смятат, че един Компаньон на Освобождението, кавалер на Почетния легион и на Военния кръст е точно онова „прикритие“, от което се нуждаят…

Фр. Б.: А ти какво направи?

Р. Г.: Казах им, че за мен е голяма чест, но не бих могъл да приема ръководството на веригата от бардаци, тъй като наскоро съм получил и приел едно друго предложение — да вляза в Министерството на външните работи като дипломат от кариерата.

Фр. Б.: Не се ли вбеси?

Р. Г.: Ни най-малко. Нямаше причина. Те съвсем не искаха да ме обидят, точно обратното. За да се почувстваш засегнат, трябва да си имал нещо общо със „засягащите“ те. Забелязваш ли обаче, какво мнение си беше създал този „кръстник“ тогава, в Ница, когато ме принуди да престана да се срещам с дъщеря му… Хората винаги са били изкушавани от „кастинга“ и раздаването на роли според собственото си въображение, без никаква връзка с това, което представляваш. Един от най-милите и добри хора, които познавам, е големият актьор Конрад Байт; една от последните му роли на екрана беше тази на шефа на Гестапо в „Казабланка“. Цял живот, започвайки през златната епоха на немското кино, не е преставал да играе предатели, дегенерати и мръсници. Един ден ми каза, като тъжно се усмихваше: „Това ме променя“. Не е лесно да бъдеш благ и любезен човек: на екрана той се освобождаваше от самия себе си. Хората наистина имат нужда от този вид ваканция.

Фр. Б.: След „обезчестяването“ ти в „Капулад“…

Р. П: Чакай малко. Тук бих искал да спомена, че директорът на хотел „Ла Перуз“ по онова време приличаше на приятеля ми Мартел, един от асовете на въздушното преследване, чийто самолет падна над Англия през 1944 г. Тъй като никой никога повече няма да заговори за Мартел, ми се иска да изпиша тук името му. Мартел. Ето, готово.

Фр. Б.: Какво се случи след твоята проява на „низост“ в „Капулад“?

Р. Г.: Защо все връщаш нещата толкова далече назад? Преживях безброй други неща след това, както ти е известно…

Фр. Б.: Младежките години винаги представляват интерес.

Р. Г.: Изобщо не бях интересен. Например, когато на булевард „Сен-Мишел“ ме спират „млади“ с „нямате ли да ми дадете един франк“, никога не им давам, защото на двайсет години аз не го можех това и ме е яд на тях, че го могат… Бях преизпълнен от моя „аз“ и той ме задръстваше отвсякъде — „царството на аза“ — ясно ти е, говорил съм за това и друг път, голям шегаджия е той… Надали е имало по-тъпо самолюбиво същество от мен. Разбираш ли, липсваше ми онова зрънце анархизъм, което е твърде практично и позволява да отправяш упреци към обществото, заради това, което си. Прехвърляш неврозата си върху обществото, подобно на романтиците от XIX в. — те я прехвърляли върху метафизиката. Трябваше да отида в оня бардак на улица „Мироменил“. Трябваше да си кажа, че ми плащат, за да чукам обществото — и по-точно, отбраното общество. Забележи колко добре направих през 1945 г., като отказах да председателствам административния съвет на френските бардаци: две години по-късно Март Ришар се зае да затваря бордеите и аз щях да се окажа безработен. Естествено, щях да мога да се преориентирам към недвижимите имоти, но мисля, че постъпих твърде добре, като предпочетох Ке дʼОрсе[8].

Фр. Б.: … и именно тази жажда за чистота и търсене на абсолютното, които водят до идеалистическа гордост и осмиване, те подтикнаха да напишеш „Тюлип“ и „Виновната глава“.

Р. Г.: „Виновният празник“… При следващо издание ще сменя заглавието. „Виновният празник“… „Галимар“[9], отбележете си го.

Фр. Б.: А Франсоаз?

Р. Г.: Колкото до Франсоаз, в „Капулад“ беше и един приятел — познаваш го — който, още щом уведомих множеството за своя триумф, стана, плати сметката и отпраши към момичето да ме подреди пред нея, както си му е редът, без да пропуска нищо. В следобедните часове, докато реанимирах от перното, се появи девойката и ме нагази яко. Няма друга дума. Нахвърли се върху мен, смачка ми фасона и дори метна през прозореца буркана със златната ми рибка. Изобщо не разбрах защо изхвърли навън моята златна рибка — сигурно има някакво фройдистко обяснение — символично ми го е отрязала, за да ми го хвърли през прозореца… или нещо от тоя род… трябва да се провери… Цяло чудо беше, че оцеля… златната ми рибка… Тя ми каза, че винаги е знаела, че съм мръсник и точно поради тази причина се била съгласила, защото с някой порядъчен човек би се срамувала. И дори ме наплю, в буквалния смисъл на думата. Беше ужасно. Аз лежах и нетърпимо ме цепеше главата, а около мен настъпваше краят на света… със златната ми рибка на улицата… Чувствах се такава помия, че това изцяло промени отношението ми към помията. Разбрах, че не само с мен беше така. Ако бях богат и компрометирал се, щеше да ме боли по-малко, но беден и компрометирал се — беше непоносимо. Аз все пак изтърчах да прибера златната рибка от улицата и като се върнах, заварих хлапачката да лежи в леглото ми и да ме чака, чисто гола. Това е, старче. Оттогава с жените се държа особено предпазливо, защото те са ходещи мистерии: така и не ги проумях; предизвикват у мен почти религиозен страх, понякога. Мирно, равнис, драги, и шапки долу! Това трябва да се усеща в „Танцът на Дженджис Кон“, във взаимоотношенията на Лили с нейните любовници, които умират от страх, но не могат да се откажат. В жените винаги е имало нещо митологично. За щастие, те не го знаят, ако го знаеха биха направили чудеса… От емоции загубих три кила за двайсет и четири часа.

Фр. Б.: Това обожествяване припомня взаимоотношенията на Люк и Жозет в „Големият гардероб“. Такива ли са младежите без семейство, които се превръщат в престъпници?…

Р. Г.: Чакай. Семейство — това не значи нищо. Едно дете трябва да има някого, когото да обича. Посещавал съм разни домове за превъзпитание и тук, и в Америка. Нито едно куче, нито едно коте, нито едно птиче… Нито една златна рибка… Първото нещо, което можеш да направиш за едно дете, е да му дадеш едно куче, което да обича. Дори играчките са подходящи за тази цел. Децата престъпници са децата, които нямат нито коте, нито куче.

Фр. Б.: Спомням си, че Клодел беше очарован от „Големият гардероб“ и дори беше споменал това в писмата си и в една своя статия в „Ревю дьо Пари“. Роже Мартен дю Гар също беше харесал книгата. По съвършено различна причина…

Р. Г.: Да, в „Големият гардероб“ се усеща едно безгранично отсъствие на Бога. За Клодел, само поради мащабите си, въпросното отсъствие се беше превърнало в присъствие. За Роже Мартен дю Гар, този демодиран атеист от типа „края на века“ — искам да отбележа, че за него това си беше сериозен проблем — това отсъствие пренасяше вината изцяло върху обществото. Колкото до мен, аз не съм нито единия, нито другия. Заглавието е ясно — дрехи, без никой в тях. Гардероб, конфекция и вътре — пълно отсъствие на човешка същност. Атеизмът ми е безинтересен, а вярата в Бога — на това съм напълно неспособен. Мислил съм по този въпрос, спомням си, когато бях на шестнайсет-седемнайсет години и гледах как майка ми полудяваше и си спомням, че стигнах до следния извод: да вярваш в Бог е все едно да обвиняваш Бога, да богохулстваш, тъй като той не би могъл да причини нещо такова на една жена. Ако Бог съществуваше, той би бил джентълмен.

Фр. Б.: Нима не е премазващо непрестанно да усещаш върху себе си преливащ от любов поглед?

Р. Г.: Майчината любов никога никого не е премазала. Някои майки унищожават под претекст, че обичат, но това е съвършено друг въпрос.

Фр. Б.: Тя никога не се опита да сключи брак по сметка, дори с единствената цел да те отгледа по-лесно.

Р. Г.: Не беше от жените, които търсят лесната страна. Спомням си един мъж, който искаше да се ожени за нея. Тогава бях на седемнайсет и много го насърчавах. Щеше да смъкне от гърба ми страшна отговорност… Щях да мога да поразпусна, докато тя гледа другаде… Той беше полски художник. Казваше се Заремба. Веднъж се появи в „Мермон“: с тропическо облекло, чисто бяла панамена шапка на главата и вид на излязъл от роман на Конрад герой — сещаш се за Хейст от „Победа“. В графата от полицейския фиш вписа „художник“ и майка ми, след като хвърли око натам, му поиска на секундата предплата за осем дена. Не знам какво точно имаше против художниците, може би лоши спомени… не знам… Заремба трябваше да остане в хотела три седмици, а се задържа година. Имаше невероятно изискана осанка, ръце на княз, дълги руси мустаци; колкото до майка ми, тя беше убедена, че подобни безупречни обноски и добро възпитание у един художник означават само, че той е лишен от талант. А Заремба беше доста известен. Рисуваше най-вече детски лица — мъжът беше израснал около хлапето, за да го предпазва, но се беше оказал неспособен да му осигури подкрепа и защита…

Фр. Б.: Което съвсем не е твоят случай: с това се справяш изключително добре.

Р. Г.: Благодаря ти. Става ти ясно как, когато другото малко момче, за което говорим, Заремба, което трябва да е било на около петдесет и седем години, е видяло цялата онази любов, с която ме обграждаше майка ми, веднага си е казало: има там една майка за получаване — с място в сърцето за двама. По онова време майка ми трябва да е била на петдесет и три — петдесет и четири години. Въпросният Заремба начена, по адрес на майка ми, едно съвсем полско ухажване във викториански стил с всички придихания и терзания, криещи риска той да издъхне при една от поредните въздишки. По цял ден свиреше на пиано в салона на седмия етаж… и все в стил Шопен… болен от туберкулоза. Понякога майка ми го избутваше, сядаше на пианото и засвирваше „Унгарска рапсодия“ на Лист с физиономия, която би накарала пианото да се разпадне; това беше единственото нещо, което съм я чувал да изпълнява и с него тя премазваше Заремба, а презрителните погледи идваха в допълнение. Господин Станислас — ние го наричахме Стас — беше наел едно ателие наблизо, където да рисува. Имаше успех, беше известен в Америка, майка ми обаче се страхуваше, че може да ми повлияе зле, понеже все още ми се случваше понякога да ми се прииска да рисувам, а за нея това беше равносилно на мизерия, варицела и алкохолизъм, взети заедно. Един ден, за да ме стресира, ме замъкна на изложба на Пикасо, а на излизане ми каза, вдишвайки дълбоко и с удовлетворение: „Видя ли как свършват всичките те“. От съвременна живопис не разбираше абсолютно нищо. Имахме един приятел, руския художник Малявин — не Малевич — фолклориста Малявин; тя непрекъснато го канеше и ми обясняваше със зловещи недомлъвки: „Художниците, все трябва да ги храниш“. Та значи, въпросното момче, Заремба, видя тази майчина любов и се опита да се вреди. По-добро не бих и могъл да си пожелая. За майка ми това означаваше осигурена и спокойна старост. Освен това, трябва да си призная, виждах се зад волана на автомобил, пристигащ на „Промнад де-з-англе“[10], на „Голямата синя“ улица. А толкова ми се искаше вече да мога да управлявам самолет. Твърде скъпо преживяване. Тогава се проведе една патетична среща: неслучайно Заремба беше поляк. Много се грижеше за формата. Дойде да ми поиска ръката на майка ми. Официално. Запозна ме с материалното си положение, високия си морал и ми показа изрезки от вестници. Отговорих му, че ще помисля. Казах му, че нищо не бих могъл да му обещая, че не бих могъл да взема решение просто така… с лека ръка… Той ме увери, че ме разбира. Готов бил да чака, молел ме единствено да отбележа, че не е капризен човек и бил готов да се задоволи и с един стол. Можех да се скъсам от смях при вида на тъжно увисващите му мустаци, всеки път, когато майка ми ми донесеше панер с плодове или нещо друго. Той се превръщаше в сираче, в изоставено в дом за безпризорни деца хлапе, което ме гледа как се тъпча… но веднъж не издържа, взе стола, седна срещу мен и започна да чопли от моето грозде. Не мога да забравя погледа му, докато нападаше моето грозде, тази физиономия, запечатала предизвикателството на слабите, физиономията на послушните кученца, които не могат да проумеят защо ги наказват — вечно питащото неразбиране. Не казах нищо, но взех назаем от него петдесет франка. Нека си призная, че съвсем не бързах да отговоря и да кажа, че разчитах на този лорд Джим да ми плати първите уроци по пилотаж. Цялото си свободно време прекарвах в скитане около самолетите; там, където сега се намира летището на Ница, някога имаше малка писта. Най-накрая отидох при майка ми, за да й кажа: виж какво, така и така… Заремба иска да се ожени за тебе, обича те и мисля, че трябва да приемеш. В началото тя се слиса напълно. Толкова отдавна беше престанала да мисли за себе си като за жена! Първо се почувства смутена, объркана, след което размисли и изрече твърдо убедена: „Щом иска да се ожени за мен, значи е педераст!“. Аз й се разкрещях. Бедният Заремба, той беше толкова далече от щастието!… Аз й се разкрещях и й наговорих страхотни дивотии. Казах й, че заради мене е съсипала живота си. Тя първо се вкамени, а след това ми отвърна: „Не съм си съсипвала живота, аз успях. Успях напълно: мне очень все удалось“. Разбираш ли? Нейният успех бях самият аз. Тя се разциври. Никога не беше циврила. Опитах се да й кажа: той е много готин тип, ще те заведе във Венеция… Тя винаги е искала да отиде във Венеция, в хотел „Луна“; така и не разбрах защо точно Венеция и именно хотел „Луна“. Спомени, най-вероятно. Не знам със сигурност. Бях се сдобил с нея толкова късно: когато съм се родил, тя е била на трийсет и шест години. Заразправях й, че трябва да размисли, защото така… и онака… При което тя ме довърши. За да престана веднъж завинаги… Заговори с едва доловим глас — и кълна ти се, играеше, направо преиграваше, още повече че като актриса съвсем не беше гениална — за да ми пробута следното: „Ти искаш да се отървеш от мен…“. Край, решението беше взето, нямаше за какво повече да го обсъждаме. Казах на Заремба, който сгъна своето сиропиталище и се върна в Полша.

Фр. Б.: Какво се случи с него после?

Р. Г.: Нямам представа. Питай немците.

Фр. Б.: Кой пое щафетата в твоя живот след майка ти? Защото друга една жена все пак я пое.

Р. Г.: Правиш небивали връзки…

Фр. Б.: Илона?

Р. Г.: Мисля си, че тази връзка, която ти проектираш върху петдесет и деветте години на моя живот — майка-жена — тази растяща сублимация… Може би в нея има доза истина, но не аз съм създал Дева Мария…

Фр. Б.: Нито „мадоната от фреските, принцесата от легендите“, разбира се. Но щом описваш човечеството като жена — Лили от „Танцът на Дженджис Кон“ не може да бъде удовлетворена — това вече е показателно… Илона, това, струва ми се, беше през 1937 г.?

Р. Г.: Там някъде. Няма да ти спестя, че бих предпочел да не говорим за нея, не е чак толкова отдавна… И понеже все още е жива… ако може така да се каже…

Фр. Б.: В „Обетът на зората“ не се впускаш в подробности: отреждаш й само няколко реда в края на XXVIII глава. Пишеш: „Оттогава изминаха едва двайсет години…“. Днес вече са трийсет и три.

Р. Г.: Трийсет и три години. Това трябва да е достатъчно.

Фр. Б.: Пишеш: „Трябваше да се оженим. Илона, нека кажа нещо за нея, имаше черни коси и огромни сиви очи. Замина за Будапеща, за да види семейството си и войната ни раздели. Едно поражение в повече, това е…“. Това ли е?

Р. Г.: Написах го… през 1959 г. И не знаех нищо. Нищо друго не знаех. Нещата се промениха през 1960 г., но бих предпочел да пропусна тази тема.

Фр. Б.: Виж, Ромен, но това е и в основата на „Европа“… Ти публикува този роман само преди три години.

Р. Г.: Казваше се Илона Гесман и живееше в Будапеща, на улица „Аулишутка“, номер 31. Беше много красива, много умна и аз се влюбих в нея. Пристигна на Лазурния бряг и отседна при нас в „Мермон“; майка ми гледаше на нашата връзка с много добро око, харесваше я. Това беше единствената жена, която можеше да си позволи лукса да се облече в сиво от главата до петите, без да посивее, благодарение на очите й, които имаха цвета на персийските котки, по-точно на козината им. Оттогава не съм срещал подобни очи, но нали знаеш, зависи кой как гледа… Беше с крехко здраве… Понякога се залежаваше по цели седмици и ако въпреки това състоянието й не се подобреше, заминаваше за Швейцария да се лекува. Мислех, че няма да мога да живея без нея, но човек превъзмогва всичко и това е най-противното. Точно както съм го написал и в „Обетът на зората“, тя замина за Унгария в навечерието на войната, за да говори с родителите си за нашата сватба, но не мисля, че наистина би се омъжила за мен; беше прекалено нежна и мила, освен това вече е знаела… сигурен съм, че го е знаела, но го е криела от мене… Какво ли не опитах през войната, за да я открия — Червения кръст, посолствата… Нищо. Само спомен от сивите очи и на моменти чувството, че я мамя с друга. С положителност тя е жената, която съм обичал най-много през целия си живот, която беше създадена да живее с мен до края на дните, моите, поне… Животът обича да трие с гумата, но при мен нямаше резултат. Носих всичко това в себе си години наред, редом със снимката й, която ми отмъкнаха през войната. И изведнъж, двайсет и четири години по-късно — гръм от ясно небе. Открита картичка от Илона. С няколко реда. Не можех да повярвам, бях на четирийсет и пет години, четирийсет и пет години… Вест от нея. „Скъпи Ромен, през 1945 г., след отпътуването ми от Унгария, дадох обет и сега съм монахиня в един манастир в Белгия. Благодаря ти, че си се сетил за мен в «Обетът на зората». Бъди щастлив.“ Земята се затресе под краката ми. Върху гърба на плика беше написан адресът на манастира — в Белгия, близо до Антверпен. Пращах телеграми, писма. Нищо. Мълчание. И след това — ново писмо. Същите думи, като в първото. Веднага реших, че тя е написала двете писма едно след друго, защото нещо е попречило на отговора ми да достигне до нея: обетът, религията, знам ли и аз кое точно… Тогава писах на Риалан, който беше нашият генерален консул в Антверпен. Молех го да провери, да отиде до манастира и да говори с тях, да им обясни всичко. Бях се запознал с Риалан в България, беше инспектор в дипломатическата куриерска служба. Той ходи и после ми писа. От него научих, че Илона не е в манастир, а в психиатрична клиника, че от двайсет и пет години е с шизофрения и че работите вървят от зле към по-зле, че са необратими… Съвсем не представляват интерес… Това са все неща… какво беше казал… Гимар… житейските истории, не виждам за какво биха могли да послужат…

Фр. Б.: Хората имат нужда от приятелство… Морел от „Корените на небето“ го повтаря непрекъснато. А то расте, превръща се в слон, в книга…

Р. Г.: … В награда „Гонкур“. Добре се продава, въпросната нужда от приятелство. А никой уважаващ себе си писател не би трябвало да я пуска за публикуване. Не разбирам изобщо как хората успяват…

Фр. Б.: Какво?

Р. Г.: Да дишат… Все още хората успяват да продължат да дишат. Направо е непонятно…

Фр. Б.: В „Европа“ ти се освобождаваш от любовната мъка посредством осмиването.

Р. Г.: Освобождавам се, казваш…

Фр. Б.: В романа ти превръщаш тази реално съществуваща рана във вид измама. Защо?

Р. Г.: Не можех да се примиря с нея и да се изправя пред нея, такава, каквато е. Не можех да я използвам за „литературни цели“. Но пък тя не ми даваше покой, не ме остави на мира от 1960 до 1972 г. Беше като вътрешна принуда и аз се предадох и започнах да пиша, но наопаки. Малвина фон Лайден се превърна в нещо като непрестанно крояща планове вещица. Живот, какво толкова. Малвина фон Лайден е втората употреба на живота. Имам и моменти на обезвереност, като всички останали…

Фр. Б.: Искаш ли да спрем дотук?

Р. Г.: Всичко ми стана ясно, но вече беше толкова късно! В Ница Илона е усещала началото на кризите… Всеки път, щом „го“ е усетела, че наближава — тя лягаше и си почиваше — но щом „то“ е започнело да се задълбочава — заминаваше в Швейцария, в клиниката „Сант-Анезе“ в Лугано. Както сам забелязваш, никога не забравям важните адреси. За нищо не съм се досетил. Цяла година съм живял с шизофреничка, без дори да си дам сметка за това, за щастие, защото не знам как бих постъпил в противен случай. Илона ми беше спестила всичко.

Фр. Б.: Ти какво направи?

Р. Г.: Хванах самолета, но в Брюксел взех обратния и се върнах в Лос Анджелис. Бяха ми казали, че дневно й се събирал около половин час с ясно съзнание… Но не това беше причината. Вътре в мен всичко угасна отведнъж. Бях там „посмъртно“. Настоящето, така или иначе, не беше нищо повече от нещо за засищане. Нямах правото да й причинявам болка. Не, нямах никакво право. Тя беше остаряла с трийсет години, а психически — едвам се крепеше… Беше съвсем беззащитна, не би могла дори да се противопостави… Това беше насилие по отношение на миналото… Трийсет години по-късно, ясно ти е какво искам да кажа. Сигурно държеше да я запомня красива. И аз не отидох да я видя. Тя си остана красива. Най-красивата.

Фр. Б.: Ти опита да се освободиш от нея в „Европа“. За да отмъстиш на съдбата…

Р. Г.: Няма съдба. Не съществува никакъв г-н Съдба с бастун, ръкавици и цилиндър. Има жени и мъже, които страдат, в хаоса, бъркотията, безредието, заради нищожна доза щастие, дарено им от случайността. Но ако все пак аз съм интерпретирал тези действително случили се неща мамейки, то е било, защото съм имал нужда да изгоря раната, да се предпазя. На ужаса Дженджис Кон отговаря със смях през сълзи. Танцувайки. Този танц, тази жига е неговият начин да постигне лекотата и да преодолее премазващата го тежест. Писах, не си спомням вече къде, че ако крепящият на раменете си света Атлас не е бил премазан от тежестта, то е било само, поради факта че е бил танцьор… Когато Рабле казва „смехът е присъщ на човека“, той говори за страданието…

Фр. Б.: Измамата, мошеничеството, лъжата играят важна роля в творчеството ти. Тюлип започва своята гладна стачка, ядейки скришом, за да има необходимите сили да продължи да стачкува и да протестира дълго време. В началото си неговият протест — неговата контестация биха казали днес — е вече злоупотреба с доверието…

Р. Г.: Той злоупотребява с доверието, защото в края на войната се оказва заобиколен от помпозни идеалистически изказвания, които също са злоупотреба с доверието. Лишен от съдържание жест — пародиращ други лишени от съдържание жестове. Дълго ме упрекваха за изречението по адрес на Ганди, произнесено от Тюлип: „Ганди е правил гладна стачка цял живот, но накрая се наложило да го убият с пистолетен изстрел“. Дори господин Жилбер Себрон ми изпрати гневно писмо. Бих искал да ми кажат името на един-единствен гладен стачник, който се е оказал завършен светец… При Тюлип — и при мен, разбира се — цинизмът е вид идеалистическо разочарование. Той отчаяно се опитва да се освободи от своя идеализъм, но все не успява и в крайна сметка наистина започва гладна стачка, в знак на протест срещу състоянието на нещата в този свят след края на войната. Спомняш ли си, че през 1945 г. беше създадено някакво измислено сдружение, наречено „Да се помолим за победителите“, което си беше живо потвърждение…

Фр. Б.: На интелектуалната спекулация и измамата се натъкваме и във „Виновният празник“, където Матийо експлоатира комплекса за вина, с който живее Таити, свързан с великия прокълнат мъж — Гоген. Той симулира „прокуденият художник“ и всички го обсипват с грижи, от страх да не сбъркат още веднъж… В „Европа“, Малвина фон Лайден е авантюристка и измамница с размах — жена — гущер — практикуваща широкомащабна злоупотреба с доверието на хората… Племето зага в „Маговете“ е племе от шарлатани… Ти си обсебен от идеята за интелектуалната спекулация и злоупотребата с доверието.

Р. Г.: Защото съм писател от XX в. и защото никога досега в историята интелектуалната, идеологическата, моралната и духовната непочтеност не са достигали до подобен цинизъм, безсрамие и жестокост. Самозванството на Мусолини, този commediante и на шарлатанина Хитлер доведоха до трийсет милиона жертви, фашизмът не беше нищо друго, освен отвратителна експлоатация на тъпотата. В Русия, Сталин избиваше цели етноси в името на социалната правда и трудовата класа, които превръщаше в свои роби… Дори сега, в името на европейското единство, присъстваме на най-низката, ожесточена и глупава търговска надпревара… В миналите векове жестокостта е била практикувана в името на фалшиви истини, „дадени ни по право от бога“, но в тях са вярвали непреклонно. Днес царуват най-безсрамните лъжи, непрекъснатото оттласкване на надеждата и най-върлата форма на ненавист към истината. Скандалът е до такава степен неизменно присъстващ, така приет, че случай като аферата „Драйфус“, например, е вече невъзможен. Идеята за разделената на две Франция от невинността или вината на един човек… През 1974 г., както сам знаеш, това е невъзможно. Идеологическата и интелектуална спекулация е най-очевидното и най-голямо безчестие на нашия век… А всички мои книги са подхранвани от този век… до полуда… Поради това Матийо играе с измамата и спекулацията, опитва се да ги превърне в своя същност, за да изтръгне из корен от себе си идеализма и надеждата, с цел да открие покоя, познат на всички онези, които съществуват, без да се надяват. Той обаче не успява да заживее, без да се надява и продължава да се бори, да действа „така сякаш“… така сякаш човекът е едно възможно изкушение. Към всичко това прибавя и личните си разбирания. Животът се провини по отношение на майка ми, ограбвайки я най-безчестно. Беше царски прецакана от живота, във всички отношения. Илона, която — с помощта на идеализацията от спомена, очевидно — беше най-красивата жена, която някога съм виждал и която обичах така, както човек обича, когато обича един-единствен път в живота си и то, разбира се, ако има дарба за това, стана жертва на едно престъпно деяние — шизофренията. Видях край мен да падат покосени юноши, създадени за щастие и любов, които вярваха, че умират за един свят на братството: жертви на едно отвратително хитруване. Разбира се, всичко това има и своята излечима страна. Един ден обществото може и да се промени, а шизофренията — да бъде излекувана. Но съществува и неизлечимата страна. Разглеждам човека като форма на съпротива срещу първоначално заложеното. Тогава, става ясна и класовата борба…

Фр. Б.: И така, ти реши да не се срещаш отново с Илона трийсет години по-късно, за да съхраниш непокътнат образа й.

Р. Г.: В Брюксел прекарах една отвратителна нощ, направих завой и се върнах в Лос Анджелис. Барикадирах се още по-добре в себе си, станах още по-раздразнителен, защото и без това, както проличава, имам доста свински нрав. Нямаше милост: едната от двете сестри на Илона беше почувствала нужда да ми напише дълго писмо, докато аз, за да забравя, чуках на поразия и вече успявах да не мисля за нея. Тя, въпросната сестра, беше усетила необходимост да ме държи в течение на последните подробности, а това включваше и чаровната и милозлива потребност да ме уведоми, че съзнанието на Илона не се прояснявало за по-дълго от петнайсет-двайсет минути дневно, но говорела за мене с много любов… Тогава ме срина отново и аз се разболях. Моите депресии приемат физическа форма. Непосилна умора. При мен всичко завършва с физиката. Мисля, че на тази добра сестричка й се беше приискало да ми достави удоволствие. Хората си имат мераци, старче, имат си мераци и си ги задоволяват. Упрекват ме за моя начин на изразяване. Изненадват се, когато един „почтен“ господин каже „мамка му“ или „ебал съм му майката“. На всеки — неговият начин да бълва гадости! Забелязах също така, че хората, които остават шокирани от начина ми на изразяване, са царе на умението да се съгласяват. Боледувах шест седмици. Дадоха ми отпуска и заминах за Таити, където е тъпо, но готино и човек се научава отново да се усмихва. После, с времето, усещането се притъпи, докато една племенница на Илона от Париж, Катрин Рети, актриса от Парижкия национален театър, не изпита нужда да ме посети и да ми разкаже за Илона. Приех я любезно, разговаряхме, поканих я на обяд, говорихме за какво ли не, след което се прибрах вкъщи и последва поредния срив. И даже преди малко, както забеляза, едва не ми се случи същото, докато ти говорех, но успях да избегна срива — дори усетих прилив на щастие. Така че не бива да ме упрекват, като казвам понякога „мамка му“. Идва ми отвътре.

Фр. Б.: „Европа“ завършва с шизофренията…

Р. Г.: По-точно с онова, което на английски се нарича split personnality. Раздвоена психика. Такава е психиката на Дантес, посланикът на Франция в Рим, „човек — както се казва — с огромна култура“ в кавички; навсякъде в книгата съм сложил в кавички „човек с огромна култура“. Той е естет, чиито морални и интелектуални препратки отвеждат в миналото, всичките; мечтае за Европа така, както човек би могъл да мечтае за едно произведение на изкуството. Всички негови препратки носят „отпечатъка на благородното“, в смисъла на „наградата на Римската академия“, в смисъла на Mitteleuropa[11], на Рилке, Хофмайщал и Лу Андреас — Саломе — цялата онази „зелена линия“ от залеза на прочутата просветена буржоазия на XIX в., чийто последен представител безспорно е Томас Ман. Дантес обаче е прекалено чувствителен, за да не се раздира от противоречия и в крайна сметка да попадне в мъртвата хватка на своята културологична, европейска мечта и отблъскващата социална, морална и интелектуална реалност на света, в който живее, в който живеем и ние. Дихотомията култура — реалност го раздвоява и той, подобно на Хьолдерлин, потъва в празнотата… Постарах се да транспонирам, възпроизвеждайки я в образи на хора, общността Mitteleuropa, която е особено чужда на Франция, защото в течение на три-четири века Франция е била Европа и по тази причина сега й е толкова трудно да „мисли европейски“, убедена е, че за това е достатъчно просто да мисли френски. В продължение на три-четири века, както за германци, така и за руснаци, да мислиш европейски означаваше да мислиш по френски маниер, какво друго искаш тогава? Мечтата на Дантес се е превърнала в невъзможност, защото културата се е провалила в живота. Останала чуждо тяло по отношение на социалните дадености. Една политика е невъзможна, ако преди това не е имало културно оплождане. Не комунистите са сгафили с комунизма; културата се е провалила. Именно поради това „правенето на Европа“ днес достига до най-низките прояви на съмнителни сделки, нелоялна конкуренция и интелектуална спекулация… Културата няма абсолютно никакъв смисъл, ако се различава от безрезервното поемане на задължението за промяна в живота на хората. Не значи нищо. Не е нищо повече от луксозна проститутка. Напълно безразлично ми е дали ще забранят Рембранд на слепите, Достоевски — на неграмотните и Бах — на глухите… И само си представи… критиците писаха, че Дантес, това всъщност съм бил аз!? Аз и естет… трябва да пробвам. Но нека говорим за друго.

Фр. Б.: Не, защо? Нека продължим да говорим за Европа, не се отказвай. Литературното ти творчество започва през 1945 г. с един роман с горчивото и иронично заглавие „Европейско възпитание“, където, в темата за окупацията на Европа и съпротивата, се проявява идеята за пропастта, в която е изпаднала цивилизацията. Година по-късно ти изливаш мъката си на европеец в „Тюлип“… И двайсет и пет години по-късно, през 1972 г., слагаш, поне така изглежда, окончателния край с романа си „Европа“… И сега, в контекста на настоящите дебати, на обсъжданията към днешна дата, в момент, в който кризата е налице, а светът търси разрешенията на проблема, ти пазиш мълчание… Защо? За да не притесниш политическите си приятели ли?

Р. Г.: Аз нямам „политически приятели“.

Фр. Б.: Тогава защо?

Р. Г.: Защото отговорът на въпроса как от Европа да направим Америка, без да станем американци, не ме интересува. Истината за онова, което наричаме „правене на Европа“, просто ще ни избоде очите. Хора като Жобер вчера и Сованярг днес нямат нужда от уроци по мислене. Те го могат. Бранд го умееше прекрасно, а той впрочем е и единственият, който опита, в своята книга „Източната политика“, да премери сили с истината и действителността. И Кенеди беше наясно и ми го каза три месеца преди да го убият, на вечеря в Белия дом, в присъствието на Дик Гудуин. Каза ми: „Европа, това са също така САЩ и СССР“. Тогава го запитах: „А Китай?“. Той се засмя, без нищо да каже, от което заключих, че Китай по-скоро уреждаше всички, защото това се потвърждаваше и от казаното… Истината за Европа е понятна на всички мозъчни тръстове, но винаги, когато стъписването и фрустрацията са срещали ловкостта, хората са се опитвали да докажат, че две и две прави пет, тогава или се появяват милиони безработни, или демокрацията се вижда принудена да плати цената за това, че две и две всъщност прави четири… Знаеш ли, не бих искал нищо по-добро от това, да се окаже, че се заблуждавам по отношение на нещата, които тепърва ще кажа. Но моля да ми бъде доказано. Още повече че обичам да се заблуждавам по отношение на „очевидностите“, защото ми харесва да имам доверие у другите… Само Господ знае каква нужда имам да го усещам. Вземи обаче за пример една от най-откровено изричаните, най-„квадратните“ концепции: становището на френската социалистическа партия — в автентичния му вид или ако не в него, то във вида, в който беше изложено от Гастон Дефер този февруари, което се връзва с казаното от г-н Месмер две седмици по-късно. Г-н Дефер твърди, че за да избегне „американския диктат“, Европа трябва да се обърне към развиващите се страни и да им помогне при изграждането на тяхната инфраструктура, а в замяна да получи суровини. За да запазим независимостта си, ще трябва да се подсигурим с търговски договори, подписани в резултат на размяна на надлежната документация и те ще ни дадат достъп до природните ресурси на Третия свят. Тоест, един очевиден недъг, още от самото начало, една вродена уродливост: въпросната Европа няма да стане дори „гигант с глинени нозе“, а гигант с крака, стъпала и жизнени ресурси, които не му принадлежат, защото са другаде, при другите, в Третия свят, при геологическото богатство на Третия свят; перспективите пред него ще бъдат също толкова обещаващи и сигурни, колкото и в аферата с арабския петрол… и с приблизително същата продължителност… Това ли е независимостта на Европа? Но има и по-добър вариант, и той ще ни избоде очите. Защото този вид политика, която ни предлагат, обяви вече фалит — наричаше се „Икономическа франкофония“ и беше точно онази политика, която Франция се опита да приложи на практика с толкова красиви надежди, вложени в бившите й отвъдморски територии. Алжир обаче е този, който ни национализира — в прекия смисъл на думата — и който ни диктува своите закони, Мароко — и това е в реда на нещата — този, който ни експроприира, Мадагаскар — този, който ни прогонва и ни заменя с американците, ами бивше Конго, Мавритания… Цялата „франкска“ зона започва да ни диктува правилата — и то съвсем основателно, както ни обърна внимание господин Леополд Сангор[12] — цените и условията си. След подписването на споразуменията в Евиан, всичко рухна за по-малко от дванайсет години. Допреди няколко години наричаха „картиеризъм“ отмъстителния нихилизъм, породен от гнева, че Африка е оставена на собствената й мизерия — теория, отстъпила място на „фокартизма“, на идеята за прилагането на практика на „икономическата франкофония“. Днес, в европейски мащаб, ни се предлага същият провал и се насърчават нелоялната конкуренция и всяването на паника сред партньорите, умножава се броят на бягствата от задължения и ловките машинации, като непрекъснато се говори едновременно за свещения съюз и за свободната конкуренция. Длъжен съм да кажа, че Франция беше превърната в опитното зверче на въпросната Европа и въпросната политика, и ще трябва да понесем последствията — както за сметка на Общността, която се опитват да създадат, така и за сметка на самата Франция: след нанесения ни в гръб от петролните магнати удар с нож и неизбежния — но напълно основателен — бъдещ удар на притежаващите суровините. И нека не ни излизат отново с „добре скроената“ аргументация, според която Третият свят е особено разнороден, разпръснат, раздиран от противоречия, а в него има силно изявена многопластовост на „игрите“, маневрите, манипулациите и евентуалните разговори на четири очи; колкото и да е разпръснат и разделен обаче въпросният Трети свят, винаги ще съумява да постигне съгласие относно цената и възможната максимална печалба, както направиха арабите — и те, по същия начин „раздирани от противоречия“ и „разделени“, нима не е така?… И тогава край на ловките ходове. В зората на илюзията съм срещал в Близкия изток наши търговски посредници, пърхащи от радост, че „арабската политика“ на Франция се е оказала „доходоносна“ — доходоносна от позицията на индивида — но единствените сили, играли определяща роля в Близкия изток са тези, които никога не са зависели от чуждите суровини и петрол, защото разполагат с геологическа независимост. Позволено ли ни е да отправим питане към нашите настоящи и бъдещи държавни мъже — г-н Жискар, г-н Митеран — какво точно разбират под така широко прокламираната „национална независимост“, при положение че животът на нацията е осемдесет процентово зависим от природните ресурси на другите? Може би са искали да ни говорят за прословутата „независимост в рамките на взаимната обвързаност“, съчинена от Едгар Фор във времето на „деколонизацията“ на Мароко, която има още един звезден миг към края на войната в Алжир? Така или иначе, подчиняването, такова, каквото се практикува, на живота и икономическия прираст на дадена страна единствено на износа — да се обречеш на износ на всяка цена, за да можеш да живееш, за да можеш да плащаш внасяните суровини, необходими за оцеляването… благодарение на износа!… Това дори не е прословутото „Продължавай да вървиш или си умрял!“ на Легиона, а е равносилно на бавното изпускане из ръце на съдбата на дадена страна до степен на необратимост… Единственият въпрос, поставян от този вид политика, е за сроковете на помилване. На Япония й е пределно ясно кой е този, който не може повече да има външна политика, избор, алтернатива… Независимостта е в пряка зависимост от ресурсите, предварителните намерения, превратностите, потребителските възможности: това е тя, независимостта на мадам Клод. Да се изгражда и развива индустриалния, икономическия и социалния скелет на Франция изцяло в резултат от богатствата и според нуждите на Африка и Азия, не е нищо повече от изпаднал в делириум капитализъм. И нека парафразираме Валери: онази „неизменно бъдеща празнина“, чийто провал искат да избягнат, няма да е винаги бъдеща. Ще се окажем изправени пред една френска икономическа действителност, която се носи в нищото — празнота, създадена от уголемяването на пропастта, отворила се между специфичната за Франция ситуация и социално — индустриалната структура, изградена в отговор на условията в Африка, Азия или на някое трето място… и зависеща от тях. Очевидно това предполага евентуално и няколко години машинации, договори, продажба на оръжие и произтичащите от всичко това измами, съществуването на политиката на маневри и компромиси, целящи избягването на най-лошото… от типа Лавал, но без предателства… И ти говоря от позицията на Европа. Защото, като оставим настрана въпроса за подпомагането и кооперирането, който е свещено човешко задължение на бившите експлоататори и ползватели, единствената реалистична и изпълнена със здравомислие политика по отношение на Третия свят е тази, която има за отправна точка и може да разчита на подкрепата на два геологически привилегировани фундамента, каквито са СССР и САЩ. Единствено възможната независимост на Франция, а и на Европа, е „независимостта на цивилизация“, а тя се договаря там, където се намира, т.е. вътре в рамките на единствено съществуващата цивилизация на материалното натрупване, чиито два регулиращи елемента, взаимно осигуряващи си противотежест и равновесие, са Съединените щати и Съветска Русия. А политиката Франция — Трети свят или Европа — Трети свят е сънят на отрязаната глава, която „си спомня и ридае“… Спомня си за империята, за „нашите отвъдморски територии“ — един неназован сън, който продължава да поражда смътно безпокойство… Повтарям, че за да мисли, г-н Жискар дʼЕстен не е необходимо да е заобиколен със съветници; правя си извода, че истината за операцията „Франция — Трети свят“ или „Европа — Трети свят“, според него, е тема за преговори със Съединените щати, а не с Третия свят. Защото поуката, която той е в състояние да си вземе от урока за петролната афера, е да поискаме повторно… да поискаме уран, мед, магнезий, всякакви захранващи индустриалното общество суровини. Това би била политиката на автоматичното оръжие, насочено към нашата „независимост“… Хората обаче продължават да говорят, да се успокояват, да се поздравяват взаимно, да се държат „така, сякаш“… Така, сякаш Франция се радва на някакъв привилегирован статут, преференциален в развиващите се страни — … може би, благодарността на бившите експлоатирани и унижавани… — и така, сякаш пред тези страни няма други възможности за избор, няма алтернатива, така, сякаш Съединените щати, СССР, Германия, Япония и Великобритания не съществуват… Няма съмнение, че поради същата причина, в разгара на нашата „арабска политика“, строителството на петролопровода Суец-Средиземно море, което беше определяно от нашите банкери като „вързано в кърпа“, беше поверено на американска фирма. Ангажира ли се някой в политика на извадените ножове, винаги рискува да се натъкне на нож по-дълъг от своя. Третият свят върна обратно Франция на Франция, Франция на Европа и Европа на нейната двуполюсна цивилизация… Бихме ли могли да запитаме „голистите“, къде, от две-три години насам, са закопали известната формулировка „от Атлантика до Урал“? Де Гол имаше основания и трябва да си абсолютно сляп, за да не видиш към кого оттатък беше насочено посланието му и от кои преговори се надяваше да не бъде изключен… Дори Египет получи Америка, обръщайки се към СССР… Но да си въобразяваш, че Съединените щати и СССР ще се споразумеят „зад гърба на Европа“ да я „неутрализират“, е лудост, понеже това е все едно да кажеш, че и СССР, и Съединените щати усещат в Западна Европа заплаха за своето съществуване. В краен случай „неутрализирането на Европа“ би могло да съществува по времето на Студената война, на „отделянето“ на Берлин — отчаяната цена, която евентуално би помислил да плати един мюнхенски президент на Съединените щати, за да избегне ядрения конфликт, но днес това би трябвало да означава поне една Европа, която е конкурентоспособна в енергийно отношение и Съединените щати до такава степен ги втриса от нея, че Америка да е готова да прежали съюзниците си, базите си и първородната си дъщеря Германия от страх пред нашата търговска конкуренция. Пълна безсмислица. Но има и нещо удивително: тази устремена във висините политическа птица, този двуглав орел, на който едната глава се опива от безкрая и желанието за мощ, равна на тази на „колосите“, а другата прави заклинания срещу призраците на несъществуващото, на застоя, на „неутрализирането“, въпреки ядреното въоръжение тип „пълна бойна готовност“, от което „съперникът“ — а дали да не го наречем и „врагът“? — никога не ни е канил да се отказваме, тъй като то беше в процес на създаване!… Бедната птица. Прилеп: едното му крило, крилото на „големите намерения“ и на „ударната сила“, е широко разперено, а другото е недоразвит крайник, събрал в себе си фрустрация, фобии и чувство за несигурност. В цялата тази процесия от фантазми — идеята за независимостта на тандема Европа — Трети свят очевидно е един от най-… Ако някой ни проучва, тя дори няма да е „девет лица в търсене на автора“, а девет лица в търсене на комедията… Нима трябва да припомняме, че само преди двайсет години отказвахме да напуснем Индокитай, да върнем независимостта на Тунис и Мароко и да я дадем на Алжир, нашата „доктрина“ се състоеше в това да разправяме на съюзниците ни, че при „правенето на Европа“ ние ще трябва да им занесем „като зестра“ всички богатства на нашите колонии? До същите ловки трикове се прибягва и днес, като че ли териториите, които сме изгубили и страните, които са отвоювали или запазили свободата си, са ни подписали чек, в който Франция и „Европа“ имат свободата да попълнят желаната сума. Тези отвъдморски територии, в чийто протекторат щяхме да се превърнем постепенно, докато техните нужди и ресурси обуславяха нашия живот и икономическия ни ръст, които обаче щяха да дадат възможност на Европа да „запази съдбата си в свои ръце“: това е мозъчен гърч, типичен за всички, отказващи да се изправят лице в лице с действителността. Чуй например този, който по аналогия с Върховния съд на Съединените щати ще нарека една от най-високостоящите морални инстанции — ако съществува такава — на нашата страна, президентът на Конституционния съд г-н Гастон Палевски. Позовавайки се на идентичността на възгледите на г-н Дефер и ЮДР[13] по въпроса за изграждането на Европа, той ни припомни, че Америка запазва уважение единствено „към силните“. Т.е. Европа, здраво стъпила върху недрата на отвъдморските територии, ще може най-накрая, обясни ни той, да говори с Америка от позицията на равен с равен… Нито дума за СССР в тази картина на Европа и света, нито дума от същия този привърженик на прословутото „от Атлантика до Урал“… Не, трябва да се противопоставим на Америка от позицията на Европа, единодушна и „силна“ с геологическите богатства на Африка и Азия, чиито гаранции ще си осигурим незнайно как… И г-н Палевски нарича това „велик замисъл“. Имам чувството, че сънуваме и е точно така, ние сънуваме… Няма Европа, възможна без СССР, защото няма Европа без Съединените щати…

Фр. Б.: Наскоро даде интервю в Америка, в което подкрепи много… категорично позицията на господин Жобер, защитена на Вашингтонската конференция.

Р. Г.: Разбира се. Защото не ставаше въпрос за енергийни ресурси, не ставаше въпрос дори за Европа, целта на г-н Кисинджър беше да покаже кой е господарят. Беше една манипулация, класическа „дипломатическа маневра“ в стил XIX в. Г-н Кисинджър постигна онова, което се нарича „дипломатическа победа“. Голяма услуга му направиха. Още няколко такива победи и ще му остане само да потопи френската флота в Мерс-ел-Кабир[14]. Г-н Кисинджър успя да докаже с неопровержими доказателства, че Де Гол е имал право и че не може да се говори за изграждане на Европа без СССР…

Фр. Б.: Все пак съществува общност и тя допринася за просперитета на своите членове.

Р. Г.: Да, има един такъв клуб на бонвивани, който даже е по-добър от Ханзеатическата лига[15] от Средновековието. Съществуващите материални успехи са безспорни и те предлагат нови перспективи за натрупване на богатства, изгода и сключване на чудесни сделки със Съединените щати, СССР и Третия свят. И трябва да се насърчава сътрудничеството в рамките на пазарна организация. Но заговори ли се за „европейска независимост“, се симулира безпаметност по отношение на факта, че ценността „Европа“ беше лансирана през 1947–1949 г. като идеологическо клише, конкуриращо комунистическата оферта в стил: „И ние имаме какво да ви предложим“. Тогава бяхме по следите на парадната динамика и „изграждането на Европа“ се оказа новата диалектическа пиеса, разигравана на шахматната дъска на Студената война. Всичко беше замислено и подето в отговор на „руската заплаха“ и Куденхов-Калержи, друг един от многобройните „бащи“ на Европа, не престана да я пропагандира до смъртта си преди две години. Същата „европейска идея“, след отделянето на Берлин, се оформи до голяма степен като дело на Сталин. В началото тя означаваше единствено „европейска армия“, но после с вземането на връх на икономическия просперитет над чувството за несигурност, се превърна в „многонационално общество“. Не толкова поради желание за промяна, колкото за отбрана, а по-късно за консолидиране и икономическо укрепване. Въпросното „изграждане на Европа“ се основаваше в началото на военния, икономическия и енергийния потенциал на Съединените щати, а идеята да се положи на природните богатства на Третия свят, „за да се избегне американският диктат“ и по този път да се създаде нова държава, наднационална сила, в рамките на която обаче Франция ще си остане Франция, Германия — Германия, а Англия — Англия… Нещо като „не знам в какво още да се забъркам“, като облекчение за мъката на бившите господари на света… Влезеш ли там — попадаш във владенията на отчаяните лъжи… Има една-единствена западна материалистическа цивилизация — онази, която даде живот на двата полюса на материалистическия американски капитализъм и на материализма от съветски тип, които все още не са се споили. А точката на спояване е именно Европа. Всичко останало са душевни терзания, „Вишнева градина“ на Чехов… Или може би трябва да обявим война на материализма и да се опитаме да родим някоя нова цивилизация… Най-слабото, което бихме могли да кажем, е, че това изглежда далеч не е търсеното… Истината е, че не може да бъде изградена онази Европа, която е един вид в процес на строеж, защото това е Европа от 1900 г., която е можело да се издигне тогава за сметка на колониите, но същата Европа се е самопотопила през 1914 г., разпилявайки последните остатъци от оперението си в Индокитай и суецката експедиция през 1956 г. и предавайки Богу дух в Алжир… Но Общността е факт. Брак по сметка с общ живот, сведен до придобитото по време на брака, а той вони на нотариуси от XIX в. отвсякъде, но това е… Само че има и други възможни форми на материален прогрес, още по-тясното асоцииране и още по-големия скок напред на производството, разпределението, потреблението и замогването… И нищо не ни пречи — докато чакаме Китай… — да помогнем на Третия свят да поеме в същата посока. Щом обаче говорим за Европа — страната, Европа — силата, включила отделните страни „запазили своите характерни особености“ и предпазени от „американския диктат“ и „съветската заплаха“, значи сме попаднали в една безсрамна и отчаяна лъжа. Първо се заблуждавахме в „европейската армия“ от страх пред руснаците, а сега се заблуждаваме в съществуването на „Евро — Арабия“, „Евро — Азия“ и „Европа — Трети свят“, за да избягаме от действителността, понеже не ни е останало нищо друго, около което да го усукваме… На марионетките в „Независимата Европа“ не им е останало нищо друго, освен да се люшкат: те не правят Историята, те се занимават с истории…

Фр. Б.: А същността на проблема?

Р. Г.: Същността на проблема е в онова, което Джордж Лукач наричаше „манипулацията“. Преди няколко години го срещнах в Будапеща, където непрекъснато се завръщаше, понеже бил „трудно съвместим с капитализма“; той беше убеден, че и марксистките демократични общества вече са претърпели неговото влияние. „Манипулацията“ е несъвместима с всякакъв вид обективно и реалистично осмисляне на историческите ситуации, а не само с марксистката диалектика… А „действително съществуващите маси“, осите на геополитическа и геологическа сила, днес са станали прекалено забележими, благодарение на информацията и народностното самосъзнание, прекалено могъщи, прекалено ясно определими, за да се оставят да бъдат манипулирани, за да оставят място за ловките ходове, за краткосрочните уговорки, полузаконните действия и упражненията по безгръбначност, издигнати на почит от голямата политика. Напълно ми е ясно, че още известно време ще ни минават номерата, ще извличаме полза от локални конфликти, ще подписваме тук и там по някой договор, ще продължаваме да присъстваме някъде, подменяйки стратегията с тактика, ще си служим с манипулацията: плаващ курс на франка и дребни хитрини на ниво експерт-счетоводител… Рискуваме да платим твърде висока цена. Дълъг период от време Историята правеше географията с оръжие в ръка… днес, Географията е тази, която прави Историята. Една Франция и една Европа, независими благодарение на природните ресурси на Третия свят, нека не се засягат господата Дефер и Месмер, но това не е никаква политика, а църковни утешения… Надеждата за прераждане я прехвърляме в отвъдното. Този оптимизъм по задължение е оптимизмът на задлъжняването. На моменти в комедията се появяват наистина възхитителни находки. Например: някой започва да размахва заплахата за поделяне на света между Съединените щати и СССР на две сфери на влияние с „неутрализиране“ на Европа. Човек трудно би схванал защо, при наличието на Китай, те ще „неутрализират“ Европа, но както и да е… най-красивото цвете на въпросната риторика е, че в същото време, като на парад, ни приканват да станем „силни“ и независими, като се осланяме именно на същия този свят, който двата мастодонта ще си поделят… И ако те действително са в състояние да проявят подобно съвършенство, нима няма да могат да ни попречат да изградим нашата европейска commonwealth[16], черпеща своите живителни сокове и своята „независимост“ от страните, които Съединените щати и СССР ще склонят да се оставят да бъдат подчинени по този начин? Къде са интелектуалната почтеност и чистата съвест в едно подобно разсъждение? Няма съмнение, че сестра Ана напразно се взира през прозореца — единствено Америка, която размахва бича и Русия, която червенее… И точно тогава Третият свят отлага изпълнението на присъдата. Не е ли дошло време да се изправим най-после очи в очи със същинската причина за този страх? В контекста на ситуацията, в която сме поставени и за чието усъвършенстване допринасяме, всеки според силите си, от която бихме могли да се откъснем само с цената на революция — изключително трудна, понеже е най-вече духовна… Е, добре… но в този ред на нещата, при наличието на свършен факт; да се страхуваме днес от Америка или СССР означава да се страхуваме от самите нас. Това е тя, същинската причина за страховете и гърчовете ни, за обзелото ни смътно съжаление и угризенията. Ако от Китай се страхуваме по-малко, то е не защото е по-далече, а защото е много по-различен от нас… Още няколко години на материално благополучие „без прецедент в историята на човечеството“, още няколко години на „голямо плюскане“ и скрупулите ни ще отпаднат. Realpolitik[17] ще достигне до края на нашите фантазми, но и на нашите „и чезна сред спомени, глух и бездомен, и плача тогаз“[18]. Едва тогава ще престанем да хленчим и ще осъществим изискваната от нашата цивилизация спойка. За какво изобщо става въпрос, когато СССР и Съединените щати опитват да се договорят за съвместната експлоатация на Сибир? Ако успеят, както си мисля, че ще стане, Европа ще разпознае своите, обръщайки се към богатствата на сибирските недра.

Фр. Б.: Дори, при условие че трябва да се отдаде дължимото на иронизирането, ми се струва, че обезценяваш идеологиите.

Р. Г.: Съединените щати и СССР са тези, които ще ти дадат отговор, понеже те договарят инвестирането на американски капитали в СССР. Двата магнитни полюса на материалистическата западна цивилизация са СССР и Съединените щати, а ние сме в средата, ние сме нейния център, нейната люлка и няма умствени акробатики, които биха ни позволили да излезем оттам или да създадем друга цивилизация, или поне да преоткрием тази, която сме изгубили, а това изисква готовността да се направят жертви и да се прояви смелост, които не са от днес за утре…

Фр. Б.: Разделителната линия — съществуващите дълбоки различия — не се ли открои за пореден път със случая. Солженицин?

Р. Г.: О, не, не по този начин! На съвестта на Съединените щати тежат множество Солженициновци. Г-н Кисинджър говореше прочувствено, със сълзи на очи за Солженицин от името на г-н Никсън… Направо да не повярваш! Нима вече не си спомняме, че именно младият политик Никсън, а по-късно вицепрезидентът Никсън, беше този, който подкрепяше, насърчаваше и даваше рамо на сенатора Маккарти, в периода, когато Съединените щати хвърляха в затвора, лишаваха от осигуряващата насъщния работа и конфискуваха паспорти на американски интелектуалци, обвинявани в „антиамериканска дейност“? Нима вече сме забравили — или предпочитаме да не си спомняме, за да продължаваме необезпокоявани да се занимаваме с антисъветизъм до дупка? Обвинението в „антиамериканска дейност“, използвано срещу хиляди либерали, е досущ подобно на обвинението в „антисъветска дейност“, отправено към Солженицин от ортодоксалната съветска буржоазия. Именно с благословията на Никсън американските власти отнеха паспорта на големия чернокож певец Пол Робсън, подтикнаха към самоубийство не един актьор и писател, обвинен в „подривна дейност“, пречеха на известния романист Хауард Фаст както да публикува, така и да емигрира, а други писатели и режисьори ги вкарваха в затвора за манипулиране на общественото мнение и отказ да свидетелстват… Когато не успяваха да ги принудят да свидетелстват срещу някой… Либералите с „неопетнена съвест“ от рода на Рестън от „Ню Йорк таймс“ и Саварайд, които претендират да бъдат Солженицин, а би било много добре, ако се въздържат от гръмки изказвания, тъй като техният събрат и мой приятел Джо Барне беше прогонен от техните вестници и качен на позорния стълб, защото играл тенис на кортовете в Кремъл. Много е удобно да забравим, наистина твърде удобно… Цивилизацията е една и съща; различен е избора на несправедливости в двата нейни полюса. Дребно — марксисткото съветско общество се е впуснало в преследване на същите „блага“ като нашето. От Ню Йорк до Москва ценностите са едни и същи, но са осмивани по два различни начина. Ние се намираме в центъра между двете и свързвайки двете, по-„люшкащи се“, понеже сме по-отдалечени от точките на поляризация и ако „европейският ни дух“ съществува, ако означава нещо, той трябва да бъде разполаган именно в центъра — между съветския материалистически екстремизъм и американския. Това може би означава „социализъм в човешки образ“, а може би и серия от провали, но онова, което е от значение, не е успехът, най-после постигнат, най-после станал факт, а преследването на целта, посоката на стремленията; има провали, водещи до изграждането на цели цивилизации в останалите от тях следи. Не бива да се идентифицираме с оня римски гражданин, възкликнал при вида на издъхващия на кръста Исус: „Още един неуспял!“.

Фр. Б.: А къде във всичко това е Франция? И каква Франция? Струва ми се, че именно този въпрос те вълнува…

Р. Г.: Господата Дефер и Палевски ни предупреждават всеки път за „американския диктат“ и добре ги редят, защото американският диктат е налице, но не ни идва откъм Съединените щати, а от приемането на определен начин на живот, водещо до появата на все по-неестествени нужди, които правят възможно все по-бързото въртене на чарковете в социо-индустриалния механизъм и все по-широкото му използване. Резултатът — анихилационната материалистическа разюзданост на всичко френско от Монтен насам… Франция беше ръчна изработка, от всякаква гледна точка, във всяка една област… направена с търпение и уважение към качеството и към продукта. Имаше зачитане и почтеност във взаимоотношенията на ръцете с живота — определена интелектуална почтеност… Онази интелектуална почтеност, която така напълно отсъства от понятието „Европа — сила“, създадено първо като начин за противопоставяне на СССР, а сега — на Съединените щати. Ръцете, знаеш какви… Добре, няма да хленча, прекалено стар съм за това. Набръчканите умели ръце, които са в истински контакт, почтен контакт с правеното от тях… Франция беше човешки ръце с реално усещане за допир, форма и същина, зад които стоеше цял един народ, а не демография — нима не е така, господа Дебре и Фоайе? — „за да можем да се изправим пред Китай през 2000 г.“… Мишел Дебре не престава да ме смайва, когато говори за Франция като за „нация“… Времето, което Франция е прекарала на шахматната дъска на историята като „нация“, е абсолютно незначително в сравнение с историята на нейните ръце и сътвореното от тях… Франция беше начин на живот, начин на мислене, а не някаква протеза, наречена Европа… Ретроградно? Старче, те много ме забавляват. Своят най-голям прогрес човечеството е преживяло, когато Средновековието е открило миналото: с откриването на Античността и Гърция се отвори за бъдещето… Да си въобразим, че за пет хиляди години създаване на творби нито един корен не се е вплел в земята, е признак на рядко срещана тъпота… Френските ръце бяха, в същинския смисъл на думата, една цивилизация… докато не се появи онова, което им дойде от джоба. Днес страната се прави от джобовете, а усилието е да ги пълним и да ги издуваме непрекъснато и все повече, а после — отново, и отново… Това е той — „американският диктат“, нека оставим Пентагона. От мига, в който човек загуби сътвореното от самия себе си и се окаже неспособен да го направи отново или поне да направи нещо със същото човешко вдъхновение — необходимата за повторната направа жертва — от мига, в който душата се превърне в непрестанно издуващ се джоб, трябва да приемем действителността в цивилизация, на която принадлежим — прекомерно застрашително тоталитарна в своите прояви на материализъм — и сами почтено да си дадем сметка къде ни е мястото, без да чакаме Танзания да ни изостави или крал Файасал да ни вади от… От едно високоотговорно място ми отвърнаха, че в периферните си територии тази „цивилизация — цялост“ трябва да се отвори по отношение на развиващите се страни; всички индустриално развити страни, като се започне от Съединените щати и Съветския съюз, правят същото, но ние разполагаме със собствено откритие, френско, европейско решение на проблема, „велик проект“… наистина вълнуващ със своята находчивост… Трябва да кажем също така, че богоугодните лъжи за Европа, с които ни засипват, са част от една дълга замъгляваща съзнанието традиция, която трябваше да умре през 1940 г. с „жп. линията е прекъсната“, „ние ще победим, защото сме по-силните“ и линията Мажино[19]. Но „Европа — сила“ се превърна в последното алиби, щраусовата дупка на класите, последната творческа проява на идеологическия Сен-Сюлпис[20] на правоверните. Не твърдя, че господата Ширак и Дефер вярват в нея: казвам, че са искрено убедени, че това е една благочестива лъжа, която не би могла да ни навреди. Пасва идеално! Църковна утеха за здравомислещите, тръгнали по следите на псевдотранквиланти; политически метод, който вече е бил изпитван и е позволил на Виши[21] да примири със съществуването си почти цялата буржоазия, възползвайки се от навиците й да живее в привидности и от нейните свети изображения. Ние не изграждаме Европа, това го знаем: занимаваме се със заклинания за прогонване на реално съществуващи демони. Европеизъм без Америка, срещу Америка, без Русия, срещу Русия, „Европа — сила“, Европа, без захранваща я европейска геология — последната интелектуална поза от „Кама сутра за импотентни“. Не забравяй, драги, че става въпрос за икономическа „независимост“, която се основава изцяло на преработващата промишленост, поставена в услуга на Третия свят — ядрена военна „независимост“ от типа „пълна бойна готовност“… благодарение на урана на Африка и петрола на арабите… А сега си представи гарантираните запаси от гледна точка на стратегията „пълна бойна готовност“. Що за логика! Все едно да плюеш на Декарт, на Монтен, на Лафонтен, да плюеш на старите ръце на Франция, на всичко, което е било смятано за „здравомислие“! Преди поне можехме да се облекчим, крещейки „всички сте продажни“, но и това не беше нищо повече от богоугодно утешение, израз на прекалена набожност: Гамлен беше скрупульозно честен… Така или иначе, прекалено късно е да строим миналото: независимата „Европа — сила“ е анахронична акция, неуспяла да открие своя Бисмарк. Волята отсъства; впрочем, създаването на нов гигант е консервативно начинание. Нямаме време, защото проблемът на утрешния ден е краят на гигантизма. Идните поколения ще станат свидетели на изчезването на гигантите заради самия техен гигантизъм. СССР, Съединените щати и Китай са навлезли в историческия период, в който в скоро време ще им е останало едно-единствено нещо за предлагане на човечеството — собствената им експлозия… Надявам се, че тя ще протече вътрешно и без прекалено много злини. По отношение на това имам доверие в непрекъснато обновяващата се младеж на света; цялата ми надежда се крепи на нея. На стадия, достигнат днес от капиталистическата и съветската системи, те ни поставят един-единствен въпрос — проблемът за тяхното унаследяване… И в настоящия момент има една автентична Европа, която търси сама себе си и то се търси там, където действително е, при своите корени, при своята културна разнородност, при своите социални и духовни общности, „жизнени структури“ на ниво група и на ниво човек, там, където всичко е по мярката на човешките ръце; този кипящ разум няма да се отдаде на безразличието и да допусне царуването на протезите, няма да се остави да бъде зазидан отвсякъде от бюрократизма и концентрационното държавничество в кули, тип „Монпарнас“, с национален или европейски мащаб. Живеем в епоха на демографско и бюрократическо премазване, в която всеки се усеща превърнат в прах, „покрит с анонимност“ до пълната загуба на своята идентичност, а човекът — всеки ден това става все по-очевидно за младите французи и за младите европейци — все така има нужда от преоткриването на изконната си принадлежност… Единствено чрез преоткриване и съхраняване на националните специфики ще съумеем да укрепим и развием транснационалната мрежа от връзки, асоциации, комуникации и да постигнем технически необходимата координираност в рамките на общността, чиято бюрокрация ще продължава да проявява склонност към политически манипулации, посредством използването на вътрешната технокрация от типа Маншолт. Но дадена организация, каквато и да е тя, никога няма да стане Европа. В историята няма пример за човешко отечество, излязло от теоретична конструкция или схема. И ще приключа, казвайки нещо, което ми изглежда очевидно: ако у нас, в качеството ни на хора или на нации, съществуваха физическите, моралните и духовни условия за „изграждането на Европа“, в такъв случай ние нямаше да изпитваме потребност да градим Европа… защото това вече се нарича братство.

Фр. Б.: Къде поставяш сам себе си по отношение на буржоазията?

Р. Г.: Вътре в нея. Опитвам се единствено да държа носа си отвън и редовно да вземам душ. Социологически се познавам твърде добре: буржоа с либерални възгледи и хуманистически и хуманитарен уклон, нещо от типа „Вандрьоди“, седмичното издание от трийсетте години и няма да се променя никога; винаги става въпрос за мен, когато някой от крайната десница или от крайната левица заговори за „блеещ идеализъм“ и за „блеещ хуманизъм“. Следователно, принадлежа към племето на онези, които Горки наричаше „лиричните клоуни, изпълняващи своя номер с толерантността и либерализма на арената на капиталистическия цирк“. Изпълнят ли обаче своя номер на арената на съветския дребно — марксистки цирк, „лиричните клоуни“ биват затваряни в лудници, пращани в Сибир или прогонвани от цирка. Политически, аз съм за социализма с „човешки облик“, събрал спомена за всички досегашни провали, но непрестанал да сочи единствената посока на движение, която ми изглежда достойна за следване.

Фр. Б.: А Де Гол във всичко това?…

Р. Г.: Де Гол беше една удачна ексцентричност на историята, от която Франция съумя да се възползва.

Фр. Б.: Ще ме извиниш, че се проявявам като невярващ в този култ, но това те засяга… Как се случваше така, че въпреки уклона към социализма в „човешки образ“, който ти спомена, винаги си отказвал да подписваш всякакъв вид манифести и петиции?…

Р. Г.: Не пиша петиции, не размахвам лозунги, не манифестирам, понеже имам зад гърба си творчество от двайсетина тома, които протестират, отправят петиции и питания, крещят, сочат и освиркват, и то е единственият смислен принос, който аз бих могъл да имам. Книгите ми са тук и говорят сами по себе си и нищо по-добро не бих могъл да направя.

Фр. Б.: Разбрах, че преди няколко дена си изхвърлил двама-трима, дошли да те помолят да подпишеш протестно писмо срещу полицейското насилие…

Р. Г.: Население, което оставя по пътищата всяка година петнайсет хиляди мъртъвци, няма право да се жалва от бруталността на полицаите. Това е същият вид мачизъм, същите капути… със или без униформи… А онези мръсници, преди да се качат при мене, паркираха таратайката си на тротоара, препречвайки входа. Типично. Няма да подхващам тук стария спор, търсещ отговор на въпроса кой е бил пръв — яйцето или кокошката, но нашите ченгета бяха преследвани. И им го внушиха. Започнеш ли да презираш определена група, нещата стигат дотам, че тя се оставя да бъде убедена и започва да прави това, което е необходимо, за да бъде презирана: това е вече познат на историята процес. И вече го споменахме: в усилията си да обясни на евреите колко ненавистни са те, Средновековието успя да създаде евреи без грам достойнство…

Фр. Б.: А комунизмът?

Р. Г.: Благодаря, добре е!… Те разбраха, че капитализмът е на път да допринесе сам за собственото си изчезване и че това му се удава много добре. Само го побутват, отвън, в необходимата посока с помощта на синдикатите; манипулират капитализма и всичко става досущ така, както го искат.

Фр. Б.: Какво ще правиш, ако вземат властта във Франция?

Р. Г.: Зависи как ще я вземат и в чий двор ще са труповете.

Фр. Б.: Като писател?

Р. Г.: Мисля, че ако комунистите вземат властта във Франция, тези, които най-вече ще имат проблеми, ще бъдат комунистите — интелектуалци… Много им пука на другите за Ромен Гари. Мисля си даже, че ще ме оставят да пиша и да публикувам, за да се направят на добрички. Те не са вчерашни. Но трябва да се спомене, че буржоазията прави всичко възможно за ускоряването на процеса… Чуй нещо… Издържах един студент, един чернокож. Той завърши образованието си с всички дипломи, за които би могъл да се сетиш. Опитах да му помогна, за да може да си осигурява насъщния и се обърнах към познати, които са в ръководството на една извънредно голяма машинария. И така… Вземат го. Още докато е на стаж, ме информират, че въпросният млад чернокож е блестящ служител, че пред него се открива добро бъдеще, че са много доволни от него. А след това момчето пристига една вечер вкъщи напълно премазано. Току-що го изритали. Повикал го началникът на „Личен състав“ и го приел, посрещайки го надменно, иронично и с желание да го смачка. „Драги господине, това е вашето досие. През май 1968 г.[22] вие сте бил на барикадите… И сте се борил в африкански организации за подривна дейност… И като че ли случайно, драги господине, живеете на булевард «Сен-Мишел»… За да сте на първа ложа, така ли? Довиждане, довиждане…“ Това е. Момчето беше напълно забравило какво е това май С68, но те, те не го бяха забравили… И знаеш ли какво точно е въпросната буржоазия, въпросното сдружение на работодателите? Ретроградна саморазрушаваща се машина.

Фр. Б.: Няма смисъл да викаш, аз съм съгласен с тебе. Но нека се върнем на Европа…

Р. Г.: Basta[23]. Приключих. Казах онова, което имах да казвам. Нека ми докажат, че се заблуждавам. Много бих искал да ми прожектират друг филм — версия, според Месмер и според Дефер. Така да обичам да се заблуждавам — това винаги ми е връщало надеждата в другите…

Фр. Б.: Все пак някога ти много обичаше да печелиш партиите шах…

Р. Г.: Да, в Ница, по времето на добрия стар гросмайстор доктор Тартаковер. От четирийсет години не съм отварял шахматна дъска. Изоставих шаха, защото забелязах, че се превръщаше в обсебващо желание. В шаха, не си ли натрапчиво обладан от него, не можеш да постигнеш нищо съществено… Веднъж, на двайсет години, преигравах цяла нощ една партия на гросмайсторите Алехин и Капабланка… И тогава си казах „basta“.

Фр. Б.: В „Европа“ ти разиграваш партия шах…

Р. Г.: С едничката цел да стане ясно доколко посланикът Дантес, „човекът с огромна култура“ е задушаван от абстракциите. И какво от това? Книгите никога не са имали тежест… „Война и мир“ — нека се спрем на най-доброто — направи всичко за литературата и нищо срещу войната. Виж, ще ти дам два примера. В „Корените на небето“ отправих яростен протест срещу поголовното избиване на слоновете, срещу ловците… Ставаше въпрос изобщо за защитата на природната среда — т.е. на нашата свобода. След наградата „Гонкур“, започнах да получавам развълнувани благодарствени писма от читатели, много от които ми изпращаха, като знак за разбиране, фигурки на слонове от слонова кост… Същото беше и с „Обетът на зората“. Развълнувани хора идваха да ми кажат как непрекъснато препрочитат книгата… Няколко от тях ме попитаха: „Майка ви все още ли е жива?…“ Не знам по кой точно начин са чели книгата тези уважаеми люде. На моменти надминават всякакво въображение. Цялото ми творчество се гради на зачитането на слабостта. В ключовия пасаж на „Корените на небето“, затворници, полумъртви концлагеристи се обръщат отново към живота с желание да издържат и да съхранят надеждата, когато един от тях измисля едно въображаемо женско присъствие… В „Сбогом, Гари Купър“ написах: „Силните и корави мъже са навсякъде, но честта спасяват другите — непълноценните, неспособните да сторят зло, с една дума, слабите мъже…“. Всички мои книги имат за тема несломимата и властваща слабост… И един прекрасен ден в „Дьо Нувел Обсерватьор“ попадам на излязлата под перото на Ги Дюмюр фраза: „В книгите на Ромен Гари накрая слабите винаги губят: неслучайно той е голист…“. Като оставим настрана дори фашистките иносказания, човек не би могъл да стигне по-далече в гузната си съвест и по-малко да го е грижа за истината. Но в крайна сметка, аз го обичам този Ги Дюмюр: трябва да е много тежко онова, с което се занимава…

Фр. Б.: Наскоро ти има по телевизията една твърде категорична поява, с която целеше нещо като кампания по откриването на „женската същност“ на света, на „женската цивилизация“… Не си единственият, видял в жените великомъчениците на света. Но ти отиде твърде далеч и се зае да защитаваш тезата, че всички ценности на цивилизацията са женски по своята същност… Мекота, нежност, майчинство, зачитане на слабостта. И накрая ти, много разпалено, поиска да се отдаде „на жените дължимата справедливост“… Не става ли въпрос, най-вече, за два спомена, които не са преставали да се разрастват на фона на „несправедливостта“: споменът за майка ти и за Илона?

Р. Г.: Не знам. Смешно е: хубави дрънкулки. Онова, което знам, е, че оставам верен на написаното от мен през 1951 г. в „Цветовете на деня“. Всички ценности на цивилизацията са женски по своята същност. Християнството го беше проумяло добре и спря своя избор на Дева Мария, но остана съсредоточено над благочестието на образа. В началото започна с екзалтиране на слабостта и от нея почерпи сила. Райнер от „Цветовете на деня“ казва: „Вярвам в победата на по-слабия“; и нека това остане за моя сметка, в името на онази частица женственост, която цивилизацията би трябвало да докосне, да роди и накара да се раздвижи впоследствие у всеки човек, достоен за това име. Възможно е при мен това да е дошло в резултат от екзалтирана „сублимация“ на взаимоотношенията ми с моята майка, но всичко това е и доказателство за факта, че човекът, т.е. цивилизацията, започва с взаимоотношенията на детето с неговата майка. Без обаче дори да споменаваме едиповата параноя на психоаналитиците, цялата съвременна литература третира тази връзка като невроза, от която човек трябва да се излекува, да се „освободи“, защото нашият свършек на цивилизацията, с изчерпването на всички видове енергии и дихания, които са ясно доловими, все повече бива свеждан до търсенето на „оригиналното“, „свободата“ и „новото“ в разни противоестествени действия, след като е изчерпил или предал своята автентична оригиналност. Няма да пускам фишеци с изказвания като: „Жените трябва да заемат мястото на мъжете и ще имаме един нов свят“. Идиотско е. Само защото голямата част от действените, активни жени вече са стигнали дотам, че по необходимост и заради условията на непрекъсната борба, са заприличали на мъже. Мачизмът в пола не е по-интересен от другия. Просто твърдя, че трябва да бъде даден шанс на женствеността — нещо забравено откак управлява мъжът. Ако днес политическият избор е така труден, то е защото всички сега съществуващи сили се осланят предимно на силата, борбата, победата, юмрука, мъжествеността… Примери ли трябват? Ето ги и тях. Хвърли един поглед на снимките от Националната асамблея. Само мъже, пфу-у… Красиви мачистки глави. Вземи Месмер или Митеран — същински римски глави, бюстове, гладиатори или нещо подобно, лаврови клонки иззад ушите, хилядолетия… Нито един женски глас в концерта за Европа… Затова правим една Европа от каквото дойде. Никаква следа от бременност… Докато не видим бременна жена на трибуната на Националната асамблея, всеки път, когато заговорите за Франция, вие ще лъжете! В света на политиката се усеща застрашително липсата на женски ръце… А идеите, в крайна сметка, се оформят в ръцете; идеите получават формата, мекотата или бруталността на ръцете, които ги моделират и е крайно време да бъдат поети от женските ръце…

Фр. Б.: Розови приказки.

Р. Г.: Възможно е.

Фр. Б.: Какво се случи след Илона?

Р. Г.: Нищо. Електрошокове.

Фр. Б.: …?

Р. Г.: Искам да кажа, че сексуалният живот без любов действа на нервната система като транквилант, като електрошок. За мен това винаги се е оказвало шалтера, гасящ всякакви състояния. Мимолетни похождения, гасящи всякакъв вид крайно напрежение.

Фр. Б.: Никога не пиеш. Как така не посегна на алкохола при този живот, преживян с „опънати до скъсване нерви“?

Р. Г.: Винаги съм се ужасявал от него, никога капка не съм пийнал; естествено, няма да се подложа на психоанализа, за да разбера защо именно не пия, за да „се излекувам“ и насвяткам. Дай алкохол на едно животно и наблюдавай реакциите му: моите са същите. Нещото, което смятам за непоносимо, са хората, които по няколко пъти питат любезно: „Наистина ли няма да пийнете нищо?“. Развращаване на пикочния ми мехур…

Фр. Б.: Все пак ти живя един живот, от който най-често се бяга в алкохола или друг негов еквивалент…

Р. Г.: Какво точно се опитваш да ме попиташ?

Фр. Б.: Никога ли не си вземал наркотици?

Р. Г.: Никакви, в смисъл на упойващи вещества. Нямам желание да залъгвам природата си. Искам да си остана в моята кожа, изцяло. Опитвал съм марплан в един особено драматичен момент от живота ми, когато Джийн Сийбърг, тогава моя съпруга, загуби детето, нашето дете, след като стана обект на особено нечистоплътна вестникарска кампания. Този вид стимулант ми се отразяваше много добре: успях никого да не убия. Но после си дадох сметка, че без да пречи на проявите на моята природа, марпланът не ми позволяваше да… свърша. Все не успявах да свърша. Трябваше да спра…

Фр. Б.: Да спреш какво?

Р. Г.: Марплана. Какво друго, според теб?

Фр. Б.: И така… Илона те напусна и започна войната… Какво беше за теб войната?

Р. Г.: Не беше така. Съвсем не беше така. Когато започна войната, вече втора година бях подофицер. Трошахме си главите по своя воля, понеже самолетите „Блош–210“, както и „Блош-Дасо“ днес, бяха от известна с „летящите си ковчези“ пионерна фирма. Самолетите „Блош–210“ бяха една страховита дивотия с изключително слаби мотори, която винаги излиташе, за да падне… като птиче лайно. Вече бях събирал Дюпре, който загина под краката ми, на двайсет и две години, промълвявайки: „Току-що започнах…“. Войната умножи броя им стократно, че и повече. Дюпре, същият този младеж, който „току-що започваше“, го виждах да умира по малко навсякъде: от Англия до Етиопия, от Куфа до Либия, а после отново в Англия, в случай че от него бе останало нещо. От випуск юни 1940 г. днес са живи само Барбьорон, Бимон и няколко други, по-добре да не им споменавам имената, за да спестя ироничните усмивки по техен адрес, тъй като днес всички знаят, че е тъпо да отидеш да те убият. Все едно че са мъртви. Безинтересно е. По никакъв начин не трябва да се живее със съжалението… Не така човек съхранява достойнството си. Неприятното е, че аз страшно обичах тези момчета. Тогава за първи път в живота си се интересувах от нещо, а и нямаше никакви бакии и политически машинации: или това, или робството. Изпитвам ужас от доживотните бивши участници в съпротивата. Животът е за това да го започваш отначало. Не се събирам, не спомням ничия памет, не разгарям отново. Всичко обаче е в мен, всичко това съм самият аз. В някакъв смисъл оцелях, защото не вярвам във „вечния мъж“: животът се дава веднъж, един-единствен път, дори, в случай че се измъкне човек жив. За тях си спомням без сянка от мъка, без надгробни плочи и коленичене. Когато мисля за тях, се усмихвам. Дори от време на време се случват доста забавни неща. Например, преди няколко дни, бях тръгнал на вечеря при познати на улица „Командир Мушот“. Командир Мушот беше мой приятел, заедно бяхме подофицери, а сега той — със своя улица в Париж… Не е ли забавно. Разказвам го на шофьора на таксито, много симпатичен човек и на него също му се вижда забавно. „А така! Много интересно!“ — не престава да повтаря той. Отивам аз на улица „Командир Мушот“ — особено противна улица, впрочем. Една гадна улица — зловеща, със зиналите от празнота хангари на улица „Монпарнас“, грозна до нетърпимост; само заради това би се отказал да си дава живота Мушот, казвам ти. Естествено, той и представа няма. Нима нищо друго не намери „голисткият“ общински съвет на Париж, за да нарече именно на него улица „Командир Мушот“… Чудя се как живеят, на какво се крепят… Никаква памет — по-скоро недвижима собственост. За мене войната беше поголовното изчезване — един по един, полет след полет, в продължение на четири години, под всички небеса — на единственото човешко племе, на което съм принадлежал всецяло. Възползвам се да спомена загиналия в Либия капитан Рок, който не можеше да ме понася. Това ще го накара да пикае газ. Толкова за войната.

Фр. Б.: Защо никога нищо не написа за тях?

Р. Г.: Никога не съм искал да ги превръщам в книги. Става въпрос за тяхната кръв и тяхната жертва; не са умирали заради големите тиражи. Сещам се за тези, които много биха ми се обидили — Тюизи, Мезоньов, Бекар, Хирльоман, Рок — а фактът, че никога няма да научат, не променя нищо, точно обратното…

Фр. Б.: А не мислиш ли все пак, че младите днес „имат нужда от пример“…

Р. Г.: Не ми отправяй провокации, Франсоа, познавам те прекалено добре. Няма да клъвна. Последното нещо, от което младежта се нуждае, е примерът на мъртвите. Възбудата от проявите на героизъм я остави на импотентните. Младите нямат нужда от приказки, за да им стане. Старите са тези, които прибягват до този афродизиак. Знам добре, че нашите млади плюят на армията, а да плюеш на армията винаги е било смятано за голямо военно предателство. Преди две години Мишел Дебре ми прати някакъв млад аташе от кабинета си, който ми обясни, че министърът имал сериозни притеснения, понеже младите сквернели френското знаме, и ме питал какво мисля по този въпрос и какво би могло да се направи. Заръчах му да каже, че не бива да се кахъри, а напротив — нека се радва. Днес Франция и Америка са единствените западни страни, където все още се плюе по знамената, което ще рече, че са единствените страни, където знамето все още има някакъв смисъл. Другаде — все им е тая. Единственият упрек, който може да бъде отправен към младежта, е, че тя е слабоволева.

Фр. Б.: Срещаш ли много млади хора?

Р. Г.: Много, непрекъснато и от всякакви среди. Онова, което най-вече ме впечатлява, е, че много често се опитват да изживеят живота, вплитайки го в основата на определена художествена изразност. Театърът — който е на път да се спомине, тъй като все още не се е родил — ще се превърне в начин на живот на голям кръг общности. Изкуството е станало самата младеж, иска да бъде преживявано, понеже никога в историята на свещеното не е съществувала подобна потребност да изразяваш живота си, вместо да го понасяш. Хлапетата искат да бъдат автори на своя живот. Театърът напуска залите, понеже навлиза в самия живот на младежите — навсякъде сред тях можеш да забележиш необходимостта да импровизират сами себе си, да изиграят артистично сами себе си и да дадат роля сами на себе си, дори да е само чрез облеклото, предметите, музиката, 16-милиметровите филми, диалога или магнетофона. При тях съществува една невероятна ритуализация на битието, едно търсене на литургията. Не обичам да „предричам“, тъй като човек не може да съди за непознатото по познатото, заради Хитлер, Сталин и компания, които се оказаха непредсказуеми. Около нас обаче се оформя все по-интензивно театърът на живота, където спектакълът, ако може така да се нарече, е една непрестанна импровизация, един психомимически континуум, с труд и грижа за материалното само през антрактите. Животът на младите се проявява, във все по-голяма степен, като творчески изказ и импровизация на определена тема — особено в моментите, когато претендира да бъде идеология. Осем часа в офиса и два часа пътуване не могат да бъдат никаква житейска тема; те са по-скоро тържествено загробване. По този начин се запознах вече с няколко такива групички — срещнати случайно или поради това, че и за мен културата и изкуството са начин на живот, а не просто средство за наблюдение и четене. Мечтаят за вид изкуство — занаят, използващо като суровина самия техен живот — за пръв път от съществуването на християнската мимическа система е налице младеж, която търси творческия изказ, преживяното, занаятчийското умение да направиш сам себе си, новия тип богослужение, упражнявано от сутрин до вечер. Наркотикът не е нищо повече от псевдоартистична мастурбация, липса на материал и средства за обработка; новата необходимост от преживяване на изкуството не е бягство от действителността, а търсене на начин на живеене. Имаме младеж, която не желае повече да подчинява съществуването си на печелене на насъщния. Какво друго е културата, ако не създаване на ново жизнено измерение, което не би могло да бъде свеждано до жестикулации от материалистически тип, чиято единствена цел е да просъществува, да продължи да бъде цел сама по себе си — с място за малко кино, малко телевизия и малко секс! Обществото никога не е било призвано да бъде самоцел, а точно в това се е превърнало. Заробването на човека от печеленето на насъщния е нещо чудовищно — свеждане на въпросния човек до състоянието на разменна монета. Вкарват го в социалната машина, която го пуска на изхода под формата на пенсионер или труп. Сега се създават творчески катедрали, секти, оформя се начин на живеене, основано на ритуализирането на съществуването около свободно избираеми светини; петстотинте хиляди младежи в Уудсток се побратимиха около определен вид музика; музикалните поп и рок „групи“ са всъщност нов вид взаимоотношения с нови основания за живот и търсене на нова житейска концепция — изразявана, не просто възприемана или получавана наготово. От Античността до времето на катедралите човечеството не е преставало да търси своя театър и си мисля, че ако нашите стари, разпадащи се театри са загубили до такава степен своята публика, то е защото младите имат все по-голяма нужда да бъдат актьори, а не просто зрители. Необходимостта от народен празник е така силна, че честването му в Уудсток или другаде събира милиони участници…

Фр. Б.: А ролята на правителството във всичко това?

Р. Г.: Трябваше да се създаде Министерство на културните връзки и Национален филмов център. Така или иначе, в западната цивилизация — било то в СССР или във Франция — ние работим за изграждане на миналото. На руснаците им се удава прекрасно да градят обществото от 1860 г., а петата република[24] би накарала трудовите маси от 1900 г. да се разлеят в благодарности. Всеки момент може да бъде забранена консумацията на абсент. Не мисля, че трябва да им се сърдим на нашите правителства. На плещите им тежи миналото. Те управляват именно миналото. Движат се в рамките на едно общество, което е на опашката на цивилизацията. Всяко общество е театър с фиксиран репертоар, но нашето е отишло твърде далече в липсата на възможности за избор и на впечатляващи спектакли. Младежта мечтае за импровизация, защото тя е синоним на спонтанност. А ние живеем в общество на фигуранти, на невъзможност да получим своята роля, да изберем своя текст, да импровизираме — това е общество, в което към младите се отправя изискване да играят класиците. Съветското и капиталистическото общество държат монопола върху социалния театър, монопола върху текста, монопола върху разпределянето на ролите с цялата невъзможност да излезеш извън клишето. Това води до въоръжени улични банди и „полиция на всички изходи“ — културни и други. Ще ми кажеш, че винаги, по-малко или повече, е било така, но светът до такава степен е нямал информация, че текстовете и темите — подавани, налагани, феодални, абсолютистки, религиозни и други — са упражнявали изключителна власт. Нима си даваме достатъчно добре сметка за ролята на киното в подлагането на преоценка на света и действителността? Не е ли така поради следния простичък факт: човек може да създава образи по своя воля, да си служи с късчета действителност или нейни проявления, за да създаде друга една действителност… Само като чуя придруженото с въздишка изречение: „Ах, тази днешна младеж!“, у мен се появява желание да припомня на въпросните дами и господа, че битката в Англия от 1940 г., която даде нов обрат на войната, беше спечелена от изнежените богаташчета на онова време, мамините синчета тип „плейбой“, тъй като те бяха единствените, които можеха да си осигурят лукса да се научат през 1938 г. да управляват за свое удоволствие самолет, а когато дойде войната, за няколко седмици те се превърнаха в „легендарни герои“… Няма упадъчна младеж.

Фр. Б.: И това ни отвежда в 1945 г. След седем униформени години, ти напускаш авиацията. Ставаш един солидно окичен с медали господин. „Европейско възпитание“, публикувана най-напред през 1944 г. в превод на английски език, ти донася Наградата на критиците, след което е преведена на редица езици. Ти си на трийсет. Човек не би могъл да мечтае за по-успешно завръщане на Одисей. Незабавно получаваш две предложения, като и двете ще нарека почетни: Жорж Бидо ти предлага да отидеш да работиш в Министерство на външните работи, а група изпечени бизнесмени, които търсят фасада, ти предлагат председателството на административния съвет, управляващ трийсетина бардака на територията на Франция. Ти се спираш на Министерството на външните работи и заминаваш като секретар във френската легация в София…

Р. Г.: България, февруари 1946 г. По онова време тя беше станала вече комунистическа страна, но все още имаше царица и цар… Цар — дете. Баща му Борис беше починал осемнайсет месеца по-рано — отровен след срещата си с Хитлер, който беше започнал да губи доверие в него… Новият, истинският цар, установил се с идването на съветските войски, беше легендарният Георги Димитров, героят от процеса за опожаряването на Райхстага, който Хитлер не беше посмял да екзекутира. Димитров, ръководителят на Коминтерна — Комунистическия интернационал от времето между двете войни — „управляващият“, под шапката на Сталин, всички комунистически партии по света. Един велик болшевик интернационалист, поставил се в услуга на грузинския цар. Той вече беше полужив от тежките заболявания — артериосклероза и диабет; по лъвското му лице, преди да бъде изложено на показ, биваше полагана руменина за прикриване на мъртвешката бледнина; по този начин, още приживе постепенно, ден след ден, го мумифицираха — в прекия и преносния смисъл — понеже единственият, който можеше да управлява, беше Сталин; а той не понасяше други „величия“, освен своето собствено. Човек едва ли би могъл да си представи какво е чувствал този убеден интернационалист, принуден да играе ролята на български националист… Имаше един от онези прекалено блестящи погледи, които някога звездите на Холивуд постигаха, като им слагаха капки привин в очите… Присъствието му беше патетично и озадачаващо, тъй като по време на сталинистките чистки беше избягнал куршума в тила благодарение единствено на международната си известност и — след трийсет години пълноценен болшевизъм — му се бе наложило да приеме превъплъщението в кожата на балкански „патриот“… По времето на пристигането ми в София вече замисляше своята южнославянска федерация, която трябваше да обедини Югославия и България, принуждавайки Тито и Димитров взаимно да се елиминират — междинен етап преди „присъединяването“ като редова съветска република. На един прием в нашата легация му заговорих на руски и той ми се стори озадачен и подозрителен, също като Вишински по-късно в Ню Йорк, в Обединените нации, когато се обърнах към него на нашия роден език… Слушайки руски от устата на един френски дипломат, Вишински трябва да се е изкушавал да ми каже: „У вас има нещо, което не е съвсем както трябва…“. Като обясних на Димитров произхода си и отпътуването ми от Русия през 1921 г., той ми заяви: „Много потеряли, много сте загубили“ с такава горчивина и ирония, че бе невъзможно да се каже какво беше това: презрение по отношение на Франция или ненавист към Русия. По онова време Червената армия беше навсякъде в България и от революцията насам това беше моят първи контакт с корените ми. Странно е, знаеш ли, аз съм закърмен с руската литература — като слушах Синявски оня ден, силно развълнуван повтарях дума по дума стиховете, които той рецитираше — но руснаците са възможно най-далече от мен, което доказва, че не можеш да направиш един човек с литература. Всъщност, ако съществуваше „гласът на кръвта“, нямаше да има Америка… Тогава, в онази заснежена до душата страна, имаше една царица и един малък цар, един клуб от предишния режим — „Юнион клуб“, където човек можеше да види онези, на които им предстоеше да бъдат обесени, да изгният в затвора, да успеят да избягат или да „се нагодят“: беше лудост за българите да си позволят да бъдат видени в компанията на западни дипломати, но те продължаваха да идват, понеже продължаваха да откриват последните следи, оставени от самите тях. Там царуваше посланикът на Съединените щати и щедро сееше красиви думи и фантастични приказки: Съединените щати щели да се притекат в помощ на демокрацията и свободата на българите; възненавидя ме, понеже умолявах тези нещастни хора пред него да не вярват във всичко това. Моят приятел Никола Петков, лидер на аграрно — либералната партия и председател на Алианс Франсез, вярваше на този глас на Америка; самият той говореше силно и убедено за свобода, демокрация и „край на кошмара“. Беше обесен от Димитров и не знам дали черният му език се е явявал по-често в последните нощи на Димитров или на Негово американско превъзходителство. За него се сетих двайсет години по-късно, когато в „Сбогом, Гари Купър“ трябваше да нарисувам портрета на един разяждан от угризения посланик, но угризенията на въпросния посланик съществуваха единствено във въображението му… Г-н Мейнард Барне реално няма никаква вина, той убедено вярва, че Гари Купър ще дойде и че този справедлив, корав и чист герой ще спечели още веднъж, преди да настъпи краят. Гари Купър не дойде и Петков беше обесен. Един от пратилите го на бесилката, Трайчо Костов, по̀ комунист от всички български комунисти, беше обесен на свой ред две години по-късно, също като Петков, като огледален образ, защото Сталин вече се беше заел с поголовното изтребление на „националистите“ в страните сателити. Други от членовете на „Юнион клуб“ се хвърлиха от прозорците или излязоха от затвора петнайсет години по-късно. Зимата заслепяваше с чистотата си, страната беше много красива, народът — изключително мил. Хората обаче изчезваха и никой никога повече не чуваше нищо за тях; някои, като Моллов, успяха да избягат — той беше съумял да изпрати сам себе си по кораб от Варна до Марсилия, в сандък, като пратка със слънчогледово семе. Все още не мога да проумея как беше издържал в този сандък цели две седмици… Днес, с очарователната си жена и тяхната много красива дъщеря, той живее в Париж. Имаше жени с прекрасни очи, приеми, на които никой не трябваше да пита за вести от никого, любовни връзки, при които всяка произнесена дума биваше докладвана в полицията, български дипломати от стария режим, пазени още известно време като заблуда за окото, които пребледняваха, щом западен дипломат се приближеше до тях, за да разменят няколко думи… Един от тях, съветник в „регентството“, беше успял да изпрати жена си в Рим. После обаче се бе хвърлил от прозореца на правителствения дворец в София, а жена му, научавайки това, се бе хвърлила от прозореца на своя хотел в Рим… Една комунистическа любовна история. Понякога се питам какво ли се беше случило с тяхното куче, един твърдокосмест фокстериер — трябваше да ми го поверят на мен. Близо до басейна на френската легация имаше черешови дървета. Нашият пълномощен министър Жак Емил Пари беше най-младия министър от кариерата, а жена му Моник приличаше на Мария-Антоанета, чийто бюст, впрочем, тя държеше върху камината в салона. Бях издран от една побесняла котка и трябваше да ми бият инжекции против бяс. По време на лечението разбрах, че тази проба ваксина не струвала нищо и че множество хора били споходени от ужасен край. Прекарах дълги дни в очакване на симптомите, които не се появиха. Имаше хайвер, много хайвер. Можехме да си го купуваме в обслужващите дипломатите магазини; за властващите това беше елемент от поведението в обществото. Веднъж заговорих на Димитров за пожара в Райхстага, който се беше превърнал в едно от големите политически събития от времето на моята младост. Мисля, че и днес все така не се знае със сигурност дали наистина Гьоринг беше наредил да запалят въпросния пожар или само се беше възползвал от инцидента. Димитров ми отвърна: „Знаете ли, именно аз го подпалих… Райхстага“. Усмихнах се учтиво. Много забавно! Човек трябва да умее да се смее на шегите на властниците. Същото чувство за хумор като у Хрушчов: веднъж, на един прием, той посочи с пръст Микоян, казвайки на журналистите: „Знаете ли, това е Микоян, който уби Берия!“. Често ходех по работа в Белград. По онова време Тито имаше мъжка немска овчарка, а жената на посланика на Франция, г-жа Пайар се опитваше да сроди кучето на Тито със своята кучка… Заради Историята. Пайар беше един прекрасен брадат посланик, който в два посред нощ влизаше в стаята ми с фас в устата и по пижама, за да ми говори за политика до зори, всеки път като отидех в Белград… където беше на мода същият хайвер. Той беше вярващ католик с радикално — социалистически възгледи, който бе дал обет да не си обръсне брадата, докато не избяга от немския концентрационен лагер през Първата световна война. Беше направил три неуспешни опита и чинно се бе заел да изпълни дадения обет: така старателно, че от него се виждаха само едни много сини очи и един фас в средата на обраслото му лице. Размишленията му изобилстваха на „центробежни“ и „центростремителни сили“, но нито той, нито аз, нито някой друг успя да предвиди пропукването в отношенията на Тито и Сталин. Връщах се в София и продължавах да срещам в „Юнион клуб“ най-истинските сред истинските, рискувалите живота или свободата си в името на още една вечеря с техния свят. Ставаха все по-малобройни, клубът се опразваше и ставаше все по-студен. Един от тях, с прошарващи се вече коси, който трябва да е бил последният български плейбой, се появи една вечер, като за последен път, облечен в смокинг и в продължение на един час ми говори за своята Бугати[25] отпреди войната, с чувство, което изцяло промени отношението ми към автомобилите, а на тръгване ми каза: „Благодаря ви“. Задържаха го на другия ден, но след време го пуснаха. Стана носач на гарата. В дипломатическия магазин ливра хайвер струваше сума, равностойна на двайсет днешни франка. Ядеше се с лук, но дипломатите избягваха да го сервират, когато се събираха помежду си, за да не е както винаги.

Фр. Б.: Беляза ли България от 1946–1948 г. твоите отношения с комунизма?

Р. Г. Не. Никога не съм бил белязан от комунизма, а следователно никога не съм бил и антикомунист от разочарование, както стана с много други хора от моето поколение… които ти познаваш. Винаги съм ненавиждал всякакъв вид предразсъдъци, а и професионално нямах право да им се поддавам. В България професионалните ми задължения се състояха в хладното и безпристрастно наблюдаване на изграждането на комунистическия апарат, стягането в юмрук на една страна и във формулирането, при възможност, на изводи по взаимоотношенията на СССР с комунистическите партии в другите страни и по мита за „световната революция“. Опитвах се да мисля „по комунистически“ и да предвиждам следващия ход на шахматната дъска. А с комунистите е доста лесно, защото те са предатели във възможно най-слабата степен. Те наистина остават верни докрай на системата, така че би могъл да разчиташ на тях и да разсъждаваш в рамките на предвидимото. Понякога все пак размишлението се натъква на честта да бъдеш човек, на гордостта, личното достойнство, „култа към собствената личност“ и тогава Костов отказва да „признае“, за да спаси главата си. Най-низкият документ, който някога ми е попадал пред очите, е публичното признание на Слански: докато комунистическият прокурор разобличаваше този „юдей предател“, Слански изработваше една усмивчица, пълна с безмерна тъга, че бихме могли наистина да се запитаме струва ли си труда да продължаваме да бъдем хора. Трябва да споменем, че прокурорът на процеса се самоуби, обесвайки се на едно дърво по време на чешката пролет, но трябва да си припомним също така, че там всичко се върна на мястото си и отново в дипломатическите магазини можеше да се намери хайвер. Имаше един мачо, който продължаваше да се противопоставя от време на време — Тито. Между него и Сталин имаше някакъв проблем, свързан с онази работа, който трябва да е имал твърде слаба връзка с идеологията, тъй като не бива никога да забравяме, че мъжествеността играе една много привлекателна роля във всичко това… Наистина има някои кастрации, които се губят. Често във вестниците, по адрес на съветската политика, можеш да прочетеш спекулации във връзка с „твърдата“ и „умерената“ линия, съществуващи в сърцето на Кремъл: въпреки всичко, там, до ден-днешен, всяка промяна в линията е предшествана от смяна на хората; човек трудно би се объркал. Но и дипломатите грешат понякога: от търсене на прекалено тънки обяснения. Веднъж, преди десет години, се оказах в компанията на един много добър посланик на Франция, заемащ по онова време ключов пост, който се зае да ми обяснява, че разривът между Китай и Съветска Русия е една изключително ловка и дяволски хитра маневра, измислена от китайците и руснаците, с цел да бъде измамена Америка… А беше много интелигентен човек. За големия ум няма нищо по-разочароващо от принудата да спре на две плюс две равно на четири. Поради същата причина, Оливие Вормсер, който беше наш посланик в Москва, преди да стане гуверньор на Банк дьо Франс, беше единственият посланик в тази част на света, който хладнокръвно оповести три седмици по-рано, че СССР ще окупира Чехословакия. Той беше съумял да спре на две и две прави четири… за което се изисква немалък характер…

Фр. Б.: А ти какво успя да предвидиш в България, в професионално отношение?

Р. Г.: Нищо съществено и особено интересно. Може да бъде открито под инициалите Р. Г. в Министерството на външните работи — депеши от България. След две години работа ме назначиха по-близо до папата. В Москва. Отказах да отида там. Беше ми писнало от хайвер.

Фр. Б.: След трийсет години кои са най-ярките, белязали те спомени от България?

Р. Г.: Като изключим черния език на Петков — беше на обяд вкъщи няколко дни преди да го арестуват — от България съм запазил много добри спомени. От цялата ми кариера предпочитам последното мое назначение, в Калифорния, и първото — в България.

Фр. Б.: Това ще рече, че си обичал някого там ли?

Р. Г.: Българите дръпнаха. Изглежда нещата вървят все по-добре. За да успее, на комунизма винаги трябва да му бъде оставяно време да се провали. Там преживях незабравими моменти. Шпионите, например. Никога не беше ясно кой кого шпионира, за кого и с помощта на какво: със задник, приятелство, любов… Както навсякъде другаде и местните шпиони имаха една-единствена натрапчива идея: сейфа на дипломатическите мисии и неговия код. Сложиш ли ръка на сейфа на дадено посолство, можеш в продължение на месеци да разшифроваш всички телеграфни връзки с посолствата по света. В Анкара знаменитият Чичеро, прислужникът на посланика на Великобритания, се беше превърнал в господар на всички особено важни съобщения, излъчвани от Форин офис[26]. Това е най-сладкият блян на всички контраразузнавателни служби — ключът към рая — и е нормално задникът да играе важна роля в този блян. В България това си беше сериозна работа. Съпругата на британския военен аташе, много оправна жена, в продължение на една седмица обикаля западните посолства, за да ни осведоми, че я били снимали… при българския й гинеколог. Ако ние получим такива снимки, не бива да си мислим, че става въпрос за някаква съмнителна среща или за сеанс, който няма нищо общо с гинекологията. Прекрасна жена! Много достойна! Все още си я спомням, как ме уведомяваше за това погазване на професионалните правила от един известен представител на медицинското съсловие. Тя беше генералска дъщеря и бе проумяла, че нападението е най-добрата форма на отбрана. Аз също бях сниман… от всички възможни ъгли.

Фр. Б.: Това създаде ли ти неприятности?

Р. Г.: Много сериозни. В оня ден съвсем не бях във форма. Нямах вдъхновение. Въпросното лице не допринасяше с нищо да се проявя в най-добрата си светлина, държеше се в стил „студена като риба“; човек не би могъл да се представи по-добре. Бяхме при нея. Стаята гледаше към вътрешно дворче през едно счупено стъкло на прозореца — явно бяха снимали именно през тази дупка. Това наистина беше един от най-лошите ми дни, не се опитвам да си намеря оправдание, защото оправдания няма, човек винаги трябва да се старае — „три пъти премери, веднъж отрежи“ и т.н. Какво да меря, старче, тя беше като от дърво, мъртво дърво, бях сам, разбираш ли? И осем дена по-късно двама българи, тип мустакати биячи, ме пресрещат на улицата. Искали да говорят с мен. Искали да ми покажат нещо. Влизаме в едно кафене, сядаме и тия вадят снимките. Гледам снимките и усещам как почервенявам от срам. Бях жалък, приятелю, жалък. А освен това ъгълът, от който тези мръсници бяха снимали, не беше подходящ: едва се виждаше, едва… Чувствах се унизен. Бях на трийсет години, това беше първото ми дипломатическо назначение, представях Франция… А онова! Само ако знаех, че има свидетели, че се увековечавам за пред бъдещите поколения като пратеник на Франция в чужбина, щях да направя нещо зашеметяващо, в крайна сметка, ставаше въпрос за моята страна, която имаше за отстояване хилядолетна слава — Жана дʼАрк, Декарт, Паскал, този, онзи… А хлапачката… и тя не правеше нищо историческо. На снимката се виждаше лицето й: стоеше там, на четири крака, с леко извита към мен глава и изражение, по което се четеше: „Ама какво прави тоя тук!“. Колкото до мен, човек би казал, че бутам количка. Гледах снимките, а двамата милиционери гледаха мен, гледаше ме и момичето от снимката. Пълен провал! Все пак, тя беше симпатична, една миличка блондинка, която ми бе говорила за любов така убедено, че наистина трябва да бе обичала някого, някой друг, може би родителите си, които се бе опитала да спаси. А дали беше искрена? Не беше ли се посветила доброволно на служба на народа и социализма, опитвайки се да се добере до ключа от сейфа на френската легация? Все още не беше настъпила днешната епоха, в която поставят микрофони в задниците на момичетата. Казах на двамата типове: „Вижте, това е направо ужасно. Чувствам се притеснен“. Те останаха доволни. Единият започна замислено да гали мустак, без изобщо да се съмнява, че никога в живота си не съм полагал такова усилие да не плюя някому в муцуната. Това беше единственият път в моя живот, когато наистина изпитвах желание да заплюя някого в лицето. По принцип, храня огромно уважение към човешкото лице, заради огромната услуга, която то е направило на Ренесанса. Накрая по-строгото от двете ченгета ми каза: „С малко добра воля от двете страни, нещата може да се уредят“. Аз преливах от благодарност. „Чудесно… Благодаря ви. Благодаря ви… Онова, за което ви моля само, е да ми дадете още един шанс… Повикайте още веднъж онази млада персона или, за предпочитане, някоя друга, по-стимулираща… Например, дъщерята на вашия началник, министъра на вътрешните работи, винаги ми се е искало да я прасна, така че ако можете да ми уредите… Накъсваме тези позорни снимки и започваме отначало. Обещавам ви да бъда много по-добър. Обещавам ви да бъде тържествено, особено ако ми позволите да сложа в ъгъла трикольора; винаги в подобни моменти това трицветно знаме е предизвиквало неподозиран ефект, така именно станах и голист. Събираме се кротичко и вие си правите всички снимки, които си поискате, от възможно най-добрия ъгъл, за да се изявя и аз. Ако не искате да го направите заради мене, направете го заради Рабле, заради Мадлон, Брантом и Морис Торез“. Спомням си, че гласът ми трепереше, чувствах — наистина, изобщо не се шегувам — че говорех от името на френския народ, от името на отглеждащия лози и познаващ сладостта да се живее французин. Двамата тъпаци комунисти ме гледаха така, сякаш бяха попаднали на антихрист. Само дето не поискаха от сервитьора светена вода. Никога не съм можел да понасям пуританите, никога. Всичко това им го процедих през зъби, като наблюдавах как стават все по-зелени и все по-силно им се иска да ме убият и да танцуват върху трупа ми, приятелю.

Фр. Б.: „Танцът на Дженджис Кон“ и „Виновната глава“. „Виновният празник“, извини ме, ти реши да промениш заглавието.

Р. Г.: Да. Намирам за отблъскващи всички форми на краен педантизъм; човешкото е народен празник. Между мене и двамата тъпанари имаше векове разлика; те бяха дребно — марксистки дребни буржоа и по лицата им се четеше такова неразбиране, такава възмута и скандализираност, че усещах един от онези моменти на крайно наслаждение, понятно само на хората, умеещи да надскочат омразата, достигащи там, където започва смехът. Моят руски е без акцент и това допълнително им вдъхваше сериозен страх, защото руският беше езикът на „доброто“, а аз бях „злото“: сексуални ужасии като тези, които им редях, изречени на руски, бяха светотатство и ги караха да загубят напълно присъствие на духа. Никога повече не чух да се говори за тази история. Но проумявам много добре, че за хора, по-негостоприемно настроени към материята, поставящи човешката чест и морал на нивото на задника, а не на сърцето и главата, въпросните истории за шантажи могат да потопят човек отведнъж в измеренията на трагичното. Имаше нещастни хорица, които се самоубиваха, защото ги бяха снимали така — докато работят. Имахме и друг един случай. На длъжност секретар при нас работеше една петдесетгодишна стара мома, която никога не беше получавала своето парченце от сладкиша. Носеше малък кръст, който неизменно висеше между плоските й форми. Много любезна жена. Един ден забелязвам, че започва да линее и да се топи, и се състарява с десет години. А тя беше от типа пълно доверие, секретаря от Париж, който дешифрираше всички наши грами. Никакъв начин да я накараш да каже какво не е наред. Сълзи, стенания и това е. Накрая идва една сутрин и се втурва в кабинета ми с молитвено събрани ръце: „Спасете ме! Спасете ме!“. И какво научавам, че един „солиден“ господин я поканил в „апартамента“ си в хотел „България“ и се снимал с нея, докато траело обезчестяването й на петдесет години, с всички подробности. Снимките й показал няколко дена по-късно. „Ще ни сътрудничите, защото в противен случай…“. Трябва да беше събрала страшна смелост тази възхитителна жена, за да дойде да ни разкаже. Ке дʼОрсе[27] се прояви на висота. Незабавно отзоваха нещастната жена, повишиха я и я изпратиха в друга, по-спокойна страна. Запазих добър спомен от Ке дʼОрсе. В случай на нещастие, не те оставят да изпаднеш. По онова време все още бяха много човешка административна машина, не бяха се превърнали единствено и само в бюрократи: всеки от тях беше съумял да остане някой, а не да се превърне в никой. Ясно е обаче, че подобен климат превръща човека в параноик. Най-забавният ми спомен в това отношение е историята със сърпа и чука на моя малък фетиш Мортимър, който — горкият идиот! — си ги беше загубил по време на пътуването ми до Турция. Мортимър беше плюшената катеричка, с която доживяхме края на войната. Не съм суеверен, но обичам да си имам компания. По същата причина, наложеше ли ми се да излетя с някаква мисия, винаги вземах в джоба си парче хляб. Познавам и други летци, които правеха същото… Винаги съм се нуждаел от човешко присъствие и малко хляб — от човешка гледна точка не бихме и могли да си пожелаем нещо по-добро. Трябва да съм мъкнал със себе си петдесетина твърде странни неща. А това наистина носи щастие, защото те са намерили някой, който да се грижи за тях. В България нахлузих на главата на Мортимър руска шапчица със сърп и чук — той обичаше да се предрешва. И така, заминавам при едно пътуване за Турция, в Бруса, а кретенът му с кретен, взема, че си загубва шапчицата и инсигниите някъде. Седя си аз, шест месеца по-късно, в кабинета ми в дирекция „Европа“, в Париж, където току-що бях прехвърлен и пристига да ме види Моник Пари, съпругата на моя пълномощен министър в София. Влиза, сяда пред мене и започва да ме гледа мълчаливо с такъв особен израз на прекрасните си очи, с такъв особен израз! Нежен упрек, объркване, мистериозна двузначност и „вижте-само-какво-правя-за-вас“. Питам я какво става, а тя мълчи и ми сочи със скрития в ръкавица пръст телефона на бюрото ми. Микрофоните. Разбираш ли? Българските микрофони. Искам да кажа, че в съзнанието си тя продължаваше да бъде преследвана от българските микрофони и беше пренесла фобията и в Париж. В онази епоха, 1948–1949 г., френските чиновници все още не ги подслушваха на работното им място. Проявяваха се трите години, прекарани в България. Продължавах да не проумявам абсолютно нищо. Тогава, без да нарушава по никакъв начин тишината, тя извади кожената шапчица на Мортимър със знака на комунизма и я положи на бюрото ми, лекичко: да не вземе да скочи. И отново, погледът, в същия порядък: нежен упрек, объркване и „О-о, боже, на какъв риск съм принудена да се излагам, заради Ромен!“. А знаеш ли какво именно се бе случило? Беше ходила в „Бурса палас“ в Турция и собственикът на хотела й беше дал комунистическия знак, загубен от назначения в София френски дипломат. Беше й го дал, за да ми го предаде по-късно. Тогава Моник, която уж ме познаваше — да го вземат мътните — се бе запитала дали все пак не съм таен агент на световния комунизъм, чернова на Филби. Беше изчакала да се върне в Париж и бе дошла в кабинета ми в Ке дʼОрсе, трагично беше положила на бюрото ми сърпа и чука на моя Мортимър, с подобаващата театралност, изобщо — както си му е редът и ми бе отправила умоляващ поглед да й кажа всичко, всичко да си призная. Живееш ли в подобна страна, където си непрестанно следен, където цари неизменната атмосфера на недоверие, ставаш малко параноик: там се запознах с един швейцарски дипломат, който носеше ключа от сейфа в кожена торбичка под тестисите си. Днес съвсем не е така страшно, защото човек не се съмнява, той знае, че микрофоните са навлезли широко в нравите, че са част от ежедневното ни съществуване. Всъщност, като вземем предвид всекидневното поругаване на личния живот, няма никаква причина да не се чифтосваме на обществени места, като псета, понеже така или иначе може да бъдем снимани, подслушвани, записвани… Ако даден министър на вътрешните работи се поинтересува как стига до оргазъм г-н Марше[28], трябва само да натисне един бутон. Спомням си как една вечер ми се наложи да си тръгна от парти в Бевърли Хилс, понеже някакъв млад режисьор ни пускаше запис на крясъци и стенания на три кинозвезди. Изличаването на личния живот ще доведе единствено до разюзданост, защото наистина няма никакво основание да се крие нещо, което не може да бъде скрито. Америка с положителност е в челната редица на телефонните и всякакъв друг вид подслушвания, но и останалите страни се продават по същия начин. Когато през 1956 г. бях шарже дʼафер в Ла Пас, Боливия, изпращах в управлението телеграми с твърде неясен текст. Тогава — страната на мизерията, процъфтяваща на пет хиляди метра надморска височина, а днес — страната на куклата Барби, на масовия убиец от Лион и на огласящите кръчмите нацистки химни. Изпращах три-четири телеграми седмично и пишех това, което виждах. И изведнъж установих, че нямам повече никакви контакти с никого, никакъв начин да се срещна с когото и да било от Министерството на външните работи или от друга институция. Пълна изолация. А нямахме никакви политически проблеми с Боливия. Следователно, беше нещо лично. Недоумявах. Веднъж седях в салона на резиденцията и размишлявах над собствения си провал. Защото той беше налице: да се погледне, персонално, с лошо око на оглавяващия дадена мисия беше цяло бедствие. Мина икономът и ми поднесе кафе. Главата му приличаше на аржентинско танго и въпреки петнайсетте години служба като иконом, не беше научил нито дума френски; а и по този начин говорехме по-свободно в негово присъствие. Едва бях започнал да проумявам последното и чух прещраквания в кабинета до мен. От съображения за по-голяма сигурност не държахме сейфа в офиса на канцеларията, намираща се другаде, а в резиденцията. Между салона и кабинета имаше преграда с остъклена врата, прещракванията обаче се чуваха изключително ясно. Първият секретар отваряше сейфа. Слушах и броях прещракванията и паузите… На седем метра разстояние, през преградата! Все още ги чувам. Имах правото да отварям сейфа и това ме улесняваше, докато слушах прещракванията и паузите в комбинацията от трите оформящи кода цифри. Сейфът беше стар и износеният му и амортизиран механизъм произвеждаше такъв шум, че всеки би могъл да чуе комбинацията дори от другата стая. На иконома му беше достатъчно да влезе в салона и да слуша. Ето защо бях станал persona non grata — боливийците четяха информациите ми и понеже се държаха повече от нелюбезно, те ми бяха смъртно обидени. Не искаха отзоваването ми от страх да не стане ясно. Имах с иконома особено интересен разговор, по време на който той постигна абсолютно сензационни успехи в областта на френския език, включително владеене на сюбжонктиф емпарфе[29]. Телеграфирах за случая в държавния департамент. Отзоваха ме веднага. Надявам се да са сменили сейфа, но знам ли.

Фр. Б.: Следователно ти си направил своите първи стъпки в „дипломацията“ в София… Тази дума не престава да съхранява определена идея за посветеност, за привилегировано положение, за нещо почти мистериозно…

Р. Г.: Остатък от миналото, отживелица от XVIII и XIX в., която не съответства на кой знае какво. Днес посланикът, дори много добрият посланик, играе според начина, по който му теглят конците от Париж. Естествено, в една балетна постановка има слаби, но има и много чевръсти танцьори, дори, при положение че Нижински не се среща всеки ден. Днес е развит най-вече аспектът „медицинска сестра“. Дипломатите направляват, успокояват, обещават подобрение, увещават, че е лечимо. Мерят пулса, кръвното налягане, температурата, правят добро впечатление, пишат отчети, вдъхват на болните доверие, обръщат внимание на загубите на съзнание и критичните състояния и от време на време констатират смърт на пациента: това го правят много добре. Днес реално съществуващите социално-икономически, етнически и географски потоци в този свят са толкова мощни, че „големите шефове“, които са в състояние да надскочат поставянето на диагнози и проследяването на все по-ускоряващия се еволюционен процес, на практика са лишени от инициатива. Ние сме цивилизация на доизживяване; някъде вече съществува едно бебе — цивилизация, което рита с крачета отвътре, но не е готово да излезе и все още не знаем нищо за него. Едно неясно зачатие… Ако се спрем на днешната френска дипломация, ще забележим един тичащ с все сили човек — Жобер — който обаче не може да повлияе по никакъв начин на отделните елементи, който се опитва да бди за удобството на френските пътници по време на едно пътуване, чието направление му убягва напълно… Най-впечатляващото в „ускорението на историята“, което преживяваме, е фактът, че шеметната скорост, с която светът тича към бъдещето, е съпътствана от липса на контрол по отношение на посоката. В това пътуване с вързани очи на френския пътник, някой успява все пак да потули напълно най-съществения въпрос за посоката и да го замести с въпроса за удобството на интериора на транспортиращото средство… Лично за мен, настоящото направление не струва. Ако заговорим прямо и брутално, ако заговорим на изконното наречие на този език, езика на епохата на всеобщо здраве, мисля, че вървим към батака, но все още не ми е ясно в чия компания…

Фр. Б.: Традицията винаги отнася понятието „дипломация“ към определено витиевато постъпателно движение, към установяването на ловки международни комбинации и дори към двуличието и лъжата…

Р. Г.: Най-типичната черта на хитреца е, че има нещо, което той не знае, но именно по отношение на него е най-вътре и особено добре осведомен. Той храни същински култ към „окултните сили“, които обожава да мрази, чиито проявления вижда навсякъде и понеже притежава изключително логичен ум, а и обича да обяснява, този ключ към световната конспирация поражда у него напълно удовлетворяващото чувство, че знае отговора на всички въпроси. Йезуитите, пръстът на Москва, франкмасоните, евреите, ЦРУ, изплъзващите се дипломати, което ще рече „макиавелисти“ — това винаги е съставлявало част от интелектуалния комфорт на Големия Хитрец. Именно така през 1940 г. той обясняваше военните провали с изпращането от немците на шпиони десантчици, предрешени като свещеници. Чувал съм грамотни хора, които умеят да четат и пишат, да ми казват, че на френските дипломати им плащали направо от големите търговски банки и че вземали процент върху всяка договорена сделка… Преди дни пиех кафе в едно кафене, чийто собственик беше яростен противник на арабите. Произнесе пред мен завидно логична реч, обяснявайки ми, че Помпиду бил предател, бил се продал на арабите и по този начин изменил на евреите, а всички знаели, продължаваше да ми обяснява той с впечатляващо лукав вид, че именно фамилията Ротшилд беше поставила Помпиду на мястото на президента на Републиката, а сега, заключи той, какво правят тези Ротшилд, какво правят евреите, как така оставят Помпиду да върши всичко това? Изобщо не ставаше въпрос за някой луд, а за краен случай на същия вид осведомена простотия, информирана за всичко, знаеща, „познаваща“, дето „хич не й минават тези“. Във всички среди съм чувал изблици на подобна простотия, свързани с Ке дʼОрсе и дипломатите по принцип, но не съм намирал друг начин да им реагирам, освен да насърчавам тези хора да отидат още по-далече в своето анализаторско буйство, защото ми харесва опиянението от знаменитите изблици, в които може да се прояви на моменти човешката природа, ако пофлиртуват с нея по подобаващ начин. Пример: попаднах на университетски преподавател, научен сътрудник по литература, който ме запита за тайната на моето раждане, понеже му се струвало повече от очевидно, че щом Ке дʼОрсе ме е приело в редиците си, не можело да съм копеле от руските степи, а трябвало да имам някакво благородническо потекло, като генерал Вайганд, разбираш ли, без което било невъзможно да съм приет в най-престижния френски клуб, намиращ се изцяло в ръцете на аристокрацията… Зад думата „дипломат“ не се крие нищо по-мистериозно от едно водещо преговори лице, лице за установяване на контакти на по-ниско или по-високо ниво, лице, натоварено с „връзките с обществеността“, адвокат. Колкото до понятията двуличие и лъжа — те са много комични. Това е занаят, в който е невъзможно да лъжеш, защото през по-голямата част от времето се предава точно определена информация. Ясно е обаче, че ако си голям, добър актьор от ранга на Ерве Алфан, например, или на Добринин, руския посланик във Вашингтон, можеш да владееш до съвършенство умението да убеждаваш, когато на теб ти липсва убеденост, ако се окаже, че трябва да излагаш политическа концепция, която на теб самия ти се струва неубедителна. Единствената лъжа, която можеш да си позволиш — все още! — е да не кажеш цялата истина, но казаното да е достатъчната част от истината, позволяваща на твоя събеседник да си направи желаните от теб изводи, нещо, което впрочем, му се случва твърде рядко. Очевидно при големите посланици личният фактор играе важна роля, но единствените посланици, които са „успявали“, са били винаги онези, които са имали шанса да бъдат на длъжност, докато политиката на Съединените щати и на Франция, да речем, е имала обща насока. Всъщност, добър е оня посланик, който е успял пред собственото си правителство. Още един случай, в който потоците на историко-географските дадености определят успеха на дадена политика и на представляващите я. Ако вземеш, например, Кисинджър, в случая, когато „оттегля“ войските на Съединените щати от Виетнам, „договаря“ споразумение с Китай или „отваря“ Суецкия канал, ще забележиш на секундата, че неговият „успех“ не се състои в създаването на исторически нови условия, а в следването на неизбежното… За френската дипломация, в качеството й на представител на страната, чиято „реална сила“ се е променила до неузнаваемост за трийсет и пет години, положението е изключително мъчително и тежко… За петнайсетте прекарани в Кариерата години, често съм виждал до каква степен фрустрацията, чувството за безпомощност и ролята на пасивен „наблюдател“ могат да завладеят човека… Веднъж изпращах на гарата един от колегите ми, който си тръгваше от София, за да отиде като втори съветник в Москва. Беше много доволен от новото назначение. Три дни след пристигането си в Москва се обеси на прозореца в хола си, нещо, за което се е искало твърдо решение, тъй като краката му са докосвали пода. Животът под стъклен похлупак предизвиква на моменти сериозни пукнатини в психическата цялост. Един от директорите на „Личен състав“ ми обясняваше до каква степен е необходимо да бъде внимателен, тъй като винаги можело неочаквано да се появи този или онзи и да поиска някакъв по-специален пост, за който той е максимално неподходящ. Тази взискателност се дължи най-често на психически смущения и депресии, които едва могат да бъдат доловени отстрани. Няколко дни след пристигането си в Уругвай един блестящ посланик си преряза вените във ваната. След войната един френски служител в Адис Абеба, който не беше посланик и който почина по-късно от алкохолизъм, показа голия си задник на императора Хайле Селасие по време на официален прием. На моменти е особено трудно да живееш години наред в състояние на постоянно спазване на дистанция, на пасивност и неутралност — изведнъж нещо в теб се поврежда. Когато гледам приятели от моето поколение, хора, които са постигнали сериозни успехи: Бомарше — посланик в Лондон, Вимон — в Москва, Лабулайе — в Токио, Сованярг — в Бон, Суту и други, си давам сметка, че като оставим настрана интелекта и умението им да правят преценка, онова, което е изиграло решаваща роля, е въпрос на характер. Проблемът се поставя именно на ниво характер, защото колко дълго, в крайна сметка, би могъл да издържиш непрекъснато да проявяваш гъвкавост, да се адаптираш и да издържаш на разпоредбите, които получаваш, на мненията, които си принуден непрекъснато да даваш, взаимоотношенията, които си задължен да поддържаш с хора от съответната страна, от които по принцип се ужасяваш, като съхраниш характера си, центъра си на тежест, солидни връзки със самия себе си и не се оставиш да бъдеш обезличен? Мисля, че след двайсет години занаят, най-голямата заплаха е обезличаването. На трийсет години си един блестящ първи секретар или втори съветник, жизнен, „с ясно изявена личност“, с бъдеще, а на петдесет се озоваваш понякога пред една марионетка с овладени движения, добре облечена, учтива, усмихната и абсолютно куха отвътре, която ти напомня някогашните сбирки на висшето общество… Отвратително. Поради същата причина изпитвам огромно възхищение от няколко други приятели, освен тези, които споменах преди малко. Те не са нито прекалено превити, нито прекършени. Естествено, преминавам и към случаите на откровена лудост, които се срещат навсякъде. Спомням си един съветник, когото откриха да си плува по корем във ваната — като огромен прилеп — със запалена пура, забита в задника; мислеше се за ферибота „Нормандия“. Случаите на лудост са доста трагични във всички занаяти, но когато става въпрос за дипломат в чужбина, особено в някои страни, е по-добре на всяка цена това да бъде скрито и полуделият човек да бъде оставен да си тръгне, без никой да се досети… Поне това.

Фр. Б.: И така… През февруари 1948 г. ти се завръщаше Париж, в дирекция „Европа“.

Р. Г.: И се настанявам в наетата от мен стая на улица „Фобур Сент-Оноре“, в апартамента на стария маркиз Дьо Сен-Пиер, баща на Мишел, който носеше същата фамилия и по онова време дебютираше като писател. Апартаментът беше изключително голям, а към него се добавяше и замък в провинцията. Старият Сен-Пиер ме поведе, за да ми покаже жилището. Тогава тъкмо бяхме излезли от периода на големите стачки, вече се говореше за „комунистическа заплаха“, Жюл Мош беше на път да създаде Се Ер Ес, а голяма част от хората „се надяваха“… Старият маркиз отвори прозореца, вдигна показалец, притвори очи и ми пошепна доверително на ухото: „Отстрани е посолството на Съеди

нените щати, до него това на Великобритания, а отзад, точно отзад, господине — на това място шепотът придоби почти триумфални нотки — отзад се намира площад «Бово» с г-н Жюл Мош, министъра на вътрешните работи… Казвам ви това, господине, за да знаете, че в случай на смутове, тук няма да сте по-зле от другаде!“. Веднага капарирах, мястото беше много хубаво. Аристократичният повей на френската революция докосна челото ми. С мъка връзвах двата края. Вземахме мизерни заплати, а Гастон Галимар[30] не ми плащаше аванси. Все още ми нямаше доверие, не знаеше има ли хляб в мен и щях ли да се котирам. После се преместих в една хотелска стая на улица „Де Сен-Пер“, където, седнал на клекалото в банята, написах „Големият гардероб“. В дирекция „Европа“ шеф ми беше зетят на Пол Клодел[31], Жак-Камий Пари, чудесен тип, който беше премазан от камион. Давах му записките си и понякога топли-топли той ги носеше в кабинета на министъра.

Фр. Б.: Нямаш ли чувството, че си изиграл определена роля в дирекция „Европа“?

Р. Г.: Ти се шегуваш. Никаква. Първо, бях прекалено незначителен, а освен това, никой в наши дни не е виждал външна политика, дело на дипломати. Твоите „размишления“ могат да бъдат от значение, само ако са в духа на политиката на конкретния момент. Когато пишеш речта на министъра, ти се съобразяваш с неговите идеи, а не със собствените си. Ако имаш собствени идеи, ще напишат в досието ти: „Прекалено индивидуален като характер“. Ще бъдеш категоризиран като трудно използваем: „Ако желаете да защитавате собствените си идеи, заловете се с политика“. Би било забавно да се видят пак тези резолюции. С Фабър и Майар — днес посланик в Юнеско — сме автори на първото формулирано някога предложение за създаване на общността въглища — стомана. Пак аз — mea culpa[32], — скалъпих най-първите бележки по създаването на Европа. Потънаха в мълчание. По време на отделянето на Берлин виждах как пристигат депеши, които настояваха за капитулирането на града и евакуирането му, за да бъде избягната войната със СССР… и още по-добре да бъде раздробена Германия… Беше толкова абсурдно, че си подадох оставката, трябва все още да се пази някъде в досието ми; Жак-Камий Пари беше този, който ме накара да се откажа от решението си. Няма да се спирам на това какви известни имена имаше сред подписалите въпросните капитулантски аберации — ужасявам се от качването на позорния стълб. Имаше и хора с твърд характер. Например Пиер дьо Льос, който си подаде оставката по-късно, докато заемаше поста посланик в Тунис, когато Ги Моле и Робер Лакост поеха вината за първото отвличане на самолет в историята и взеха за залог алжирския лидер Бен Бела. Накараха извънредния ДС–3 да се приземи в Алжир. Мисля, че не е редно да забравяме, че тогавашното френско правителство и господата Ги Моле и Робер Лакост, френските социалистически лидери, откриха по този начин пътя на въздушното пиратство. Тогава министър беше Робер Шуман, а Клапие, началник на кабинета му; и дори не бяха споменавали „изграждането на Европа“. Бомбардирах ги с докладни, парафирани от Жак-Камий Пари, с които си мислех, че мога да им докажа, че да евакуираш Берлин, за да успокоиш Сталин, е колосална тъпота… нещо, което те без друго знаеха… Любезно ме назначиха в Берн, за да се успокоя — по-добро успокоително от Берн не можеше да бъде измислено. Най-интересното е, че от френска страна всичко беше чиста теория: решаваха американците…

Фр. Б.: Какво най-силно те впечатли по време на прехвърлянето ти в политическия сектор?

Р. Г.: Че никой не мислеше за бъдещето. Нямаше никакви „сценарии“ за бъдещето. Доказателство е и фактът, че едва през декември 1973 г. Жобер създаде в Министерство на външните работи отдел за дългосрочно прогнозиране, в който работеха най-вече технократи… Даваш ли си сметка? През 1973 г… След аферата с петрола. Не смятам обаче, че е от съществена важност, от гледна точка на влака, в който ще се качим… Цялата тази политика, свеждаща се до въпроса как да стане така, че Франция и Европа да се превърнат в Америка, за да не станем американци ние, е въпрос, който би могъл да занимава само Червената шапчица… Ако Франция се интересува от соса, с който й предлагат да бъде изядена… добре! Доста сме позагубили вкуса към добрата кухня, но аз какво бих могъл да направя? Не смятам обаче, че и управляващите днес или утре сутринта ще са тези, които ще вземат решение. В момента има едно-единствено политическо послание, в което не се чувстват усещането за безизходица и ловките трикове на едноръките. Възможно е Франция да преоткрие човешките длани и в тях да намери отново смисъла на цивилизацията и начина й на употреба…

Фр. Б.: Бъди по-недоверчив, защото ще стигнеш дотам да превърнеш ръцете в луксозна вещ…

Р. Г.: Това се казва винаги, когато някой превърне собствените си ръце в закърнели крайници. Не вярвам в доживотните протези. Ако младежта вдига такъв вой за природата, надали е само за да се остави да бъде залъгвана с идеологически изкуствени фалоси от рода на „независимост на тандема Европа — Трети свят“ с цел „изплъзване от американския диктат“. Прекалено тъпо е и е напълно равностойно на добрия стар „мондиализъм“ от типа ООН — промиващ мозъка филм по Мондовизия, който не хваща вяра. Идеите човек трябва да ги взема на ръце, да ги докосва, да ги опипва, за да разбере дали са живи и дишат или са само камуфлажи. Преди да погледна идеите, винаги гледам ръцете, като бивола и колата. Гениалното у Монтен и Паскал не е абстракцията, а здравият разум…

Фр. Б.: … Заблуждавам ли се или ти наистина стъпи във Франция на възраст тринайсет години?

Р. Г.: Именно в моя случай може да си проличи онова, което наричам „френски ръце“: ръцете на Луи Ориол, учителят по френски език в лицея в Ница. Той направи от мен ръчна изработка. Един парализиран през войната от 1914–1918 г. човек, когото вдигахме от инвалидната количка, за да се изправи зад катедрата. Никога няма да го забравя. Никога. Хората не се правят с чукане, а с ръце.

Фр. Б.: Не мислиш ли, че в тази привързаност към „дадена идея за Франция“ и други неща, освен взаимоотношенията с дадена цивилизация, са от значение: влиянието на емоционалната променлива по отношение на войната, на ескадрилата, на определена група от хора, живяла в най-тясна близост цели четири години…

Р. Г.: Аз съм създание от плът и кръв и не поставям себе си вън от обсега на мъката и любовта, за да кажа, че размишлявам възможно най-безпристрастно. Виж, в едно радиопредаване, „Маската и перото“, един много любезен някой-си-там, отбеляза сурово пред мен: „Човек трябва да се дистанцира от себе си, когато прави своя политически избор“. Много забавно. Понеже въпросният тип е лишен от подсъзнание, разбираш ли? Той винаги е напълно в течение на самия себе си. Когато му се наложи да направи някакъв политически избор, той прибира в гардероба най-напред своето подсъзнание. Вярно е, че винаги съм бил затруднен при правенето на политическия си избор, но причината ми изглежда повече от очевидна. Ние преживяваме опашката на цивилизацията. Във вътрешността на края на опашката „общата програма на левицата“ или тази на Демократическия съюз за републиката не представляват нищо повече от отказ от промяна, начин да бъдат внесени незначителни промени в седалките и спалните места в експреса, без да се прави ни най-малко усилие за преместване на релсите или промяна в посоката. Все същото. Винаги, във всяка програма, има един въпрос, който трябва да бъде предварително разгледан — въпросът за човека, за хората. Именно там се провалят програмите, по отношение на хората, след което провалят самите хора…

Фр. Б.: Има ли все пак политици, които ти уважаваш?…

Р. Г.: В личен план, да. Допада ми Савари и бих гласувал за него, персонално, но той е един белязан от интелектуалната почтеност тип, който, в настоящия контекст, няма никакви шансове.

Фр. Б.: Но… не беше ли и той другар от освобождението?

Р. Г.: Е, и какво от това? Това недостатък ли е?

Фр. Б.: Изтъквам съвпадението или чувството за вярност, това е. А Митеран?

Р. Г.: За мен той е литературно откритие. Понякога чета публикуваните от него в собствения му вестник уводни статии — забележително добре списвани. Следва в брой… Същински писател.

Фр. Б.: А на полето на политическата активност?

Р. Г.: Признавам си честно, че ми взе ума със своя символ. По време на последните избори се бях запътил към избирателната секция — специално се бях върнал от Майорка — и какво да видя на стената! Митерановският афиш, сещаш ли се, роза в свит юмрук. Спрях от почуда. Стоях там и не вярвах на очите си: тази свита около дръжката на розата длан, без ни най-малко да се притеснява от света на бодлите, разкъсващи нейната плът… Страшно много кръв трябва да беше изтекла в нейния юмрук… Без съмнение това е най-завършеният мазо-политически афиш, който някога съм виждал… Накрая не гласувах изобщо…

Фр. Б.: Отново ръцете…

Р. Г.: Да, отново и най-вече.

Фр. Б.: А Мендес Франс?

Р. Г.: Храня огромно уважение към интелектуалната му цялост и се възхищавам от неговата вярност към самия себе си. Това обаче върви в комплект с безгранично доверие на подробните планове и абстрактните конструкции, които ми се удаде да изпробвам… В края на войната Мендес дойде в моята ескадрила. Беше непобедим „в категорията си“, в екзерсисите по въздухоплаване на книга. Но веднъж, по време на учебен полет, се качи в моя самолет. Блокира въпреки пресмятанията, не знаеше къде сме и дойде да ми поиска моите изчисления на полета. Не бях ги направил: познавах наизуст „Триъгълника“, бях бордови командир, времето беше хубаво и летях, като се ориентирах зрително. Казах му го. Той полудя от гняв и се разкрещя, че не искам да му дам изчисленията си; мисля, че ме вземаше за „анти“ по отношение на него и произвеждаше малка психологическа буря. Дори ми каза, цитирам: „Ще ви го върна тъпкано!“. Всъщност, години по-късно, когато дойде в Ню Йорк, в ООН, в качеството си на министър-председател и вече имаше възможност да го направи, защото аз бях един незначителен говорител, той се държеше с мен особено мило. Накратко, оставям го да буйства и му показвам градчето, над което прелитаме, като му обяснявам, че това е Бъкингам и винаги в началото на полета си трябва да минава оттам. Той поглежда в изчисленията и ми отговаря: „Не, Одихем!“ Повтарям му: „Бъкингам“ и му показвам долу двете зелени цистерни, които познавах добре, а той ми бута листата под носа и повтаря: „Одихем“. Искам разрешение за снижаване и му показвам позицията, като добавям и материални доказателства: „Както добре виждате, това е Бъкингам“. Мендес поглежда отново в изчисленията си, усмихва ми се, повтаря: „Одихем“ и се отдалечава. У него имаше известна доза хумор и усмивка, но наистина доверието му в абстрактните изчисления беше изключително голямо…

Фр. Б.: Шабан-Делмас?

Р. Г.: Много симпатичен човек. Сещаш ли се за нападките срещу него по повод данъчната декларация, която беше имал глупостта да попълни, съобразно разпоредбите на закона? Стана обект на злостна кампания и се наложи да се оттегли от властта, защото не мародерстваше и следователно неговият случай не беше показателен… Ще гласувам за него именно поради тази причина и единствено заради нея: защото неговият случай не е показателен…

Фр. Б.: Не можеш да се откажеш все пак от абсолютно всякакъв политически избор?

Р. Г.: Политическата истина е сбор от моментни срещи с историческата истина, тя е линията, която пробягва, извивайки се зигзагообразно, през всички партии, а аз се опитвам да следвам хода й и партията, покрай която тя минава в даден момент. Има обаче и нещо друго. Единственото задължение, което вменявам на изкуството и на литературата, е търсенето на истинските ценности. Мисля, че за даден писател няма нищо по-важно от степента, в която той се вълнува от истината. Така че единствените, които могат да подложат на изпитание ценностите, да пресеят и да придадат блясък на заслужаващите възхищение след тях, са липсата на преклонение, иронията, присмеха и дори провокацията. Подобно поведение — а то е може би най-достойното за възхищение в историята на литературата — е несъвместимо, според мен, с всякакъв вид пълноправно членство в която и да било партия. Същинската ценност никога не е имало защо да се страхува от подлагането й на изпитанията на сарказма и пародията, на предизвикателството и язвителността, а всяка политическа личност, която притежава ръст и автентичност, излиза ненакърнена. Здравият морал няма за какво да се бои от порнографията — поне не повече от политиците, които нямат нищо общо с въздухарите от страниците на „Шарли Ебдо“ и „Канар аншене“, от карикатурите на Домие и Жан Ян. Напротив, ако са истински, подлагането им на изпитанието на язвителността ще бъде винаги от полза за тях. Достойнството не означава задължително забрана на липсата на респект: точно обратното, то има нужда от въпросната язвителност, за да изтъкне своята автентичност.

Фр. Б.: Ти присъства, а и взе думата, на Конгреса на ЮДР в Ница през 1963 г.

Р. Г.: Да, изиграх ролята на уязвяващия. Беше по времето на апогея на голисткия антиамериканизъм. Бях първи сред изказващите се и обявих темата на моя доклад: „Любовта към Америка“. Възцари се един от онези моменти на мъртвешка тишина и хладина, в които по гърба ти полазват тръпки, ако трябва да си послужим с клише. Заговорих със симпатия за Америка и за Кенеди, когото познавах слабо и понеже аудиторията охладняваше все повече, моята възхвала ставаше все по-пламенна. Когато свърших, някакво момиченце на дванайсет години от дъното на залата изръкопляска, но баща му го накара да спре незабавно. В същия момент Жак Бомел, който тогава беше генерален секретар на ЮДР — сещаш ли се, оня, когото Помпиду наричаше винаги хубавичкият Брюмел — се изстреля като гюле към естрадата, грабна микрофона и оповести: „Държа да уточня, че Ромен Гари говореше изцяло от свое име“. И се махна, без дума да ми каже. Обаче, драги, оказва се, че докато съм възхвалявал Кенеди, него го убили в Далас и само десет минути след края на моето експозе, новината достигнала до хотел „Рул“, където се провеждаше заседанието. Тогава се случи нещо наистина забавно и доста нечистоплътно. Бях наобиколен от тълпа преливащи от симпатия представители на ЮДР с насълзени очи, дами и господа взеха да се изреждат да се ръкуват с мен, шепнейки: „Вие спасихте честта ни“. На банкета ми отредиха почетното място. Високопоставена личност дойде да ме прегърне пред телевизионната камера. В случай че по някакъв начин се усъмниш в думите ми, погледни „Льо Канар аншене“ от тогава. Той писа за това.

Фр. Б.: През 1967 г. прие да влезеш в правителството на Горе като министър на информацията.

Р. П: На всеки му се случва да се заблуди, както казал таралежът, слизайки от четката за дрехи. Искаше ми се да й го завтъкна на Комисията по цензура, която се вихреше по онова време по най-безсрамен начин… Като условие поставих разрешението за излъчване на „Монахинята“, екранизация по Дидро, върху чието разпространение бившият министър беше наложил забрана. Горе получи съгласието на Де Гол. Станах „съветник без портфейл“, на свободна практика. Докато снимах „Птиците отиват да умрат в Перу“, Комисията не пропусна да забрани филма ми. На бюрото ми се появи доклад за състоялите се обсъждания: с един глас мнозинство — гласа на някакъв психиатър — комисията узаконяваше своята забрана, като твърдеше, че с оглед на третирането в моя филм на проблема за женската фригидност в атмосфера на трагизъм, достигаща до опит за самоубийство и на факта, че от десет неврози сред жените шест са причинявани от фригидност, съществувала опасност моят филм да подтикне някои измъчвани от фригидността жени да посегнат на живота си… Едно към едно. Горе ми даде разрешение за разпространение. И пак по същия повод — получавам от Малро и Горе принципно съгласие за съвместна филмова продукция на Центъра за кино и на ОРТФ[33]. Следва среща на високо равнище с „директорите“: Ало — от страна на центъра и Жак Дюпон — на ОРТФ, на която въпросните двама висши чиновници започват да се опитват да ни докажат, че проектът е неосъществим. На излизане Горе слага ръка на раменете ми и ми казва: „Ех, Ромен, поне си помечтахме красиво“. Министърът се беше превил под натиска на бюрата. Тръгнах си.

Фр. Б.: Други спомени от същото време?

Р. Г.: Никакви. Пълна амнезия. А, да… телефонното обаждане на Де Гол. Беше по време на стачката в Родиасета. По телевизията излъчват интервюто на някакъв журналист с един от стачниците. Телефонно обаждане. Де Гол, побеснял от гняв: „Какви са тези номера? С какво право говори на ти на работника този журналист? На училище ли са ходили заедно?“. И ми трясва слушалката…

Фр. Б.: Но взаимоотношенията ти със самия Де Гол… Някога подлагал ли си го на изпитанието на иронията? Няма да отречеш все пак, че ти го боготвореше.

Р. Г.: И да, и не. Никога никого не съм боготворил, аз уважавам. Позволи ми да цитирам сам себе си. Няма да ти припомням какво значение отреждаше той на собственото си място в историята. В „Тюлип“, преиздадена през 1970 г. — знаеш, че повествованието й е пренесено в далечното бъдеще — би могъл да откриеш следната бележка: „Съпротивата: реакция на противодействие, от 1940 до 1945 г., на немския народ срещу завоевателя в момента, в който френските войски, под командването на племенния вожд, наричан Шарл де Гол завладяват Германия. Последният бива окончателно разгромен в Сталинград от китайците и се самоубива, заедно с любовницата си Ева Браун, в руините на Париж“. В отговор Де Гол сътвори едно писмо, в което ме питаше дали правилно се е досетил, че всъщност аз, под псевдонима Доминик Поншардие, съм създателят на полицейската поредица „Горилите“ и дали наистина смятам да прекарам целия си живот люшкайки се между идеализма и цинизма. Старецът понасяше сатирата твърде добре. Спомням си как на вечеря в Елисейския дворец съпругата на един от министрите се зае да протестира — така че да бъде чута от Краля — срещу един известен по онова време автор на песни, който го имитираше. Де Гол й отговори: „Госпожо, той всъщност е много добър, аз също го имитирам, когато съм в лошо настроение“. Първият път беше в началото на неговото „прекосяване на пустинята“, преди да замина за Берн, а по-късно на улица „Солферино“, в момента на апогея на РПФ, когато около него щъкаха млади бъдещи маршали. Все ме срещаше с иронична усмивка в стил „И вие ли?“. Преди да напусна управление „Европа“, докато заминавах за Швейцария, без малко да се махна веднъж завинаги от Ке дʼОрсе, заради работата около един литературно — сатиричен ежеседмичник, който трябваше да започне да излиза, но това така и не стана — за щастие — и аз отидох да се срещна с Де Гол на улица „Ла Перуз“, не толкова за съвет, колкото за късмет. Той така и не ми даде съвет, а в продължение на четвърт час ме разпитва… за Малро! Малро го забавляваше знаменито — госпожа Де Гол му казваше: „Дявола“…

Фр. Б.: В края на краищата ти замина за посолството на Франция в Берн и там остана осемнайсет месеца. Само че внимавай какво ще говориш, защото съм от Хелвеция.

Р. Г.: Не се притеснявай — не съм запазил ни най-малък спомен… Осемнайсетмесечна празнота в паметта ми. Смътно си спомням часовник с отброяващи часовете човешки фигури или нещо подобно. Изглежда съм натворил тогава и разни глупости. Разправяха ми, че съм слязъл в дупката на мечките в „Беренграбен“, може би с надеждата, че най-после нещо ще се случи. Абсолютно нищо не се случи: дори мечките не помръднаха — бернски мечки, какво да ги правиш! Два часа по-късно дойдоха пожарникарите, за да ме извадят оттам. Преди време открих едно писмо от Берн, с дата от 1950 г., от лице, за което не си спомням; писмо, в което тя ми казва, че никога няма да ми прости, подчертано е трикратно; не знам какво й бях или не й бях сторил; никакъв спомен за случилото се, което ми донесе нетърпими угризения; може би е било наистина безчестно, онова, което не съм й направил. А на всичко отгоре — на английски. Не знам по каква причина ми беше написала всичко това на английски, но резултатът е, че се чувствам още по-виновен, заради думата „джентълмен“ и онова, което тя означава. Ако попадне на тези редове, нека благоволи и се постарае да ми изложи своя случай. Не си спомням нищо… А, не, обядвах с Чърчил в посолството, в тесен кръг, и той, сам, успя да изпие като начало половин бутилка уиски, бутилка шампанско — докато се хранеше и третина от коняка — с кафето. По време на войната, пътувайки от Ватерло до Кимбърли, в купето на влака се бях влюбил в дъщеря му Мери — пътуването продължи час, но ние не разменихме и дума, защото бяхме сами в купето и аз се опитвах да се проявя като човек с английски маниери. Цял час изразително мълчание от моя страна. А хлапачката така и не отлепи очи от прозореца, дори не ме погледна. Иначе не би устояла. Всичко беше много красиво и много извисено. И не щеш ли, на излизане, ме погледна и каза: „Бих помислила, че говорите френски!“. Просто така — право във физиономията. След което си тръгна. Бях така отвратен, че даже забравих да сляза от влака. Напълно съсипан. А нещата щяха да станат още по-нелицеприятни: през 1972 г. Мери Чърчил, която беше станала госпожа Соумс, съпруга на посланика на Великобритания в Париж, ме покани на прием в посолството на Великобритания. Вълнувах се: час мълчание, но тя все още си спомняше за мен, трийсет години по-късно… Припомних й нашия общ спомен и надали ще ми повярваш — тя не си спомняше абсолютно нищо. Пълен провал! Разказах на Чърчил как без малко не съм се оженил за дъщеря му, а той се замисли, погледна ме право в очите и каза: „Да, ясно. Винаги беше така и с Де Гол!“. Това ме довърши, разбираш ли, нищо не остана от мене. Впечатлението, което Берн създава у хората, е твърде странно. С положителност, това е най-мистериозното място на този свят, нещо като Атлантида, която само трябва да откриеш. Разбираш ли? От онези места, за които всичко се случва винаги другаде. Стигнах дотам, че пуснах на Бидо следната лична, свръхшифрована екстрена телеграма: „Имам удоволствието да уведомя Ваше превъзходителство, че около един часа в Берн валя сняг в продължение на двайсет минути. Наложително е да отбележим, че този снеговалеж не беше обявен от швейцарските метеорологически служби. Оставям на Ваше превъзходителство да направи изводите, които се налагат“. Бидо направи изводите си доста грубичко. Казал на началника на „Личен състав“ Буке: „Я го пратете при лудите“. И така аз бях назначен в Обединените нации, в Ню Йорк, като говорител. Получих и правото на няколкоседмичен отпуск поради преумората — преумора в Берн! — който прекарах в хотел „Де Театър“ на авеню „Монтен“, обитаван по онова време от най-красивите модели на света: Дориан Лайг, Асия, Максин дьо Лафалез, Бетина, разбира се, Нина дьо Вог, Сузи Паркър и ред други. Хотелът имаше тесен асансьор, който предоставяше възможността, когато го вземеш, докато там, случайно, е някоя от тези богини, да се качиш до рая. За нещастие там беше и прословутият маркиз Де Портаго, който по-късно се самоуби във „Вен-Катър Йор дю Ман“; той разполагаше с поразяващи като гръм господен коли, а аз — с асансьора. По онова време хотел „Де Театър“ беше едно от местата, от кътчетата на Париж, които не бяха престанали да пазят спомена от „Безкраен празник“ на Хемингуей. Там беше царството на Капа, известния фотограф на „Лайф“, който бе успял да заснеме десанта в Нормандия и който по-късно щеше да бъде хвърлен във въздуха от мина в Индокитай, Ъруин Шоу, Питър Вертел и Али Хан, а в стаите се случваха разни чудни неща, които, от морални съображения и липса на опит, почти не се осмелявам да си представя. Имах право само на моментни гледки, когато някое от прекрасните извънземни създания объркаше стаята. Вратата се отваряше, тя се появяваше и трябваше да се действа бързо, само с носа — да се вдъхнат няколко глътки рай — след което вратата се затваряше. Видения. Бях посещаван, в мистичния смисъл на думата.

Фр. Б.: М-м да. Поезия, така ли?…

Р. Г.: Продължавам понякога да се връщам в бар „Де Театър“ и мисля за онова, в което можеше да се превърне животът ми, ако бях дръзнал…

Фр. Б.: Добре, ако си се оправил след пристъпа на самоунижение, да се отправим към Ню Йорк. Към първата ти среща с Америка.

Р. Г.: Почти е невъзможно да се срещнеш с Америка за първи път. Много е вероятно това да е единствената страна, която е такава, каквато я познаваме, преди да сме отишли в нея. Първото нещо, което отбелязваш, веднъж пристигнал там, е, че американското кино е най-истинското на този свят. И най-слабият американски филм си остава правдоподобен и дава вярна представа за Съединените щати, което превръща откриването на Америка в трудно начинание. Остава ти само правото на дълга поредица от потвърждения. Вземи който и да е американски филм и ще установиш, че всяка частица от лентата се е просмукала с автентичност, колкото и да е тъп и измислен той като цяло. Америка е филм. Самата страна е кино. Това не означава единствено връзка на действителността с киното, а ще рече, че американската действителност е толкова мощна, че поглъща всичко, както и това, че видовете художествен изказ там са винаги типично американски: киното, театърът, изобразителното изкуство и музиката. Те достигат доста далече. От трийсет години Франция, както и целият Запад, живеят в духа на американската цивилизация. Очевидно е обаче, че стопроцентовата автентичност, при този начин на живот, се постига в Америка, както и това, че над нас виси заплахата от ролята на непрестанно имитиращия. Френското влияние асимилираше всичко през XVIII и XIX в., но френският начин на живот днес се нуждае от американската жизненост. И сега съществува едно младо френско кино, което се опитва да се брани и се превръща почти изцяло в „нещо тукашно“, видяно през призмата на конкретното настояще. Това ще рече връщане към Паньол, последният, установил с Франция, с Прованс, връзката, която Америка има със собственото си кино. Смятам, че Европа би могла да открие своите реалности и жизненост, единствено ако се върне към дълбоките, към истинските си корени — италианските градове държави, френските провинции, немските княжества… Става въпрос за вид наднационалност, която може да се издигне само върху корените си. Ако ли не, Европа ще си остане завинаги една неуспяла Америка. Мисля, че никога в световната история не е имало така популярна изразна форма, по-представителна за цивилизацията си и в по-тясна симбиоза с нея от американското кино. Всяко психологическо, политическо, етическо и етническо потръпване на американската нация се запечатва незабавно на лентата. Въпреки всички финансови препятствия и боксофиса[34], жизнеността на американското тяло, с цялото негово насилие, с целия негов цинизъм и изстъпленията му, намира път към филма. Когато пристигнах в Ню Йорк, имах усещането за нещо вече познато. Всеки силует, всяко кръстовище, всяка сцена от живота приличаше на неизползвана при монтаж филмова лента, която се валя по земята. Преди да вляза в длъжност се заех да обиколя Съединените щати, като се движех само с междуградските автобуси. Опитах, както правя винаги, когато посетя някоя нова страна, да я обходя, слизайки на самата земя. В Мемфис ми налетя директорът на автогарата на „Грейхаунд“, който ме нарече „мексиканско псе“, а след това отидох да ме превържат в една аптека, където хубавичко ми намазаха физиономията с йодна тинктура: „При вас този цвят ще си личи по-слабо, отколкото безцветния спирт…“. Там научаваш за живота много повече, ако си с мургав цвят на кожата, отколкото, ако си бледолик. В Лос Анджелис жената на един нотариус — там офисите на нотариуси са толкова многобройни, колкото и будките за цигари у нас — ми каза: „Харесва ми онова, което правите в телевизията, но не мога да разбера защо все ви карат да играете роли на предатели“. Не знам за кого ме беше взела. В Нови Орлеан отседнах в някакъв невзрачен мотел, където с почуда открих, на рецепцията до входа, снимка на Де Гол с негово посвещение. Разучих и разбрах, че съм се запознавал вече със собственика, Готие, който е бил шофьор в неокупираната част на Франция, в Банги, Екваториална Африка. Оставих му бележка. Трябваше да отпътувам на следващия ден, а останах десет дни. Готие, който беше седемдесет кила, когато се бяхме запознали, сега тежеше около сто и двайсет и от глава до пети беше облечен в стил Тексас — от краката в ботушите до каубойската шапка. Неговият мотел се беше превърнал в средище на професионалните покерджии, което ми позволи да се запозная с всички тях: Тауни Джак с невероятно бебешката физиономия и нахлупеното сомбреро, който от трийсет години насам играеше по осемнайсет часа дневно; Мавро Покера, който не се разделяше с невъобразимия си сребрист костюм с метални капси и бялата риза, която приличаше на направена от преливащ извън пристегнатото му сако крем „Шантийи“, изключително слаб, с глава на древноегипетски писар, голо кубе и усмивка на мъртвец, която бе забравил да смъкне от устните си преди двайсет години; имах даже удоволствието да срещна на същото място и Ник Гърка, може би най-прочутият играч на покер, който благоволяваше да се появи от време на време, за да повдигне реномето на дома. Радваше се на такава слава, че получаваше тлъсти суми даже единствено заради появата си сред играчите. Не играеше, а само наблюдаваше снизходително усмихнат, с неопределена възраст и глава от оня тип, който гърци, арменци и иранци си поделят от хилядолетия насам; стоеше там с леко отегчен вид, но с жив поглед и внимателно проследяваше мизите — продължавам да се питам кой беше същинският собственик на заведението… Нови птици се появяваха и нямаха нищо против да бъдат оскубани — заради едното удоволствие да премерят сили с колосите; съвсем като класическите герои от уестърните, които силно желаят да „стрелят“ — draw — право срещу легендарните пистолерос. Никой не шмекеруваше: престижът на шампиона беше толкова голям, че опиталите се да хитруват губеха всичките си пари и преди да се усетят, си тръгваха бити. Хората идваха тук, за да поблагоговеят и да принесат жертва на олтара на своята възхита. Конформисти. След като ги оскубеха до последното перце, те се изправяха и отиваха да стиснат лапа на величието, като не преставаха да повтарят: „Чест и удоволствие беше за мене, Джак, да, чест и удоволствие“. Впрочем тук се играеха не знам точно колко вида покер: с три открити карти, „обратен“ покер, в който печели невзелият нито една ръка, „лъжлив“ покер и т.н., а „майсторите“ превключваха бързо от правилата на една игра към правилата на друга и объркваха напълно аматьорите, които затъваха все повече. И днес всичко това продължава да съществува в Лас Вегас. Имаше бедни момчета, които бяха спестявали в продължение на година, само за да дойдат и да премерят сили с „големите“. Най-силният и най-дълбоко закотвил се американски мит е поделянето на хората на „печелещи“ и „губещи“, на winners и loosers — основата на мачизма, американската мечта за „преуспяване“, която причини в американската психика непоправими поражения, съсипа Джек Лондон, Фицджералд и подтикна към самоубийство Хемингуей. Това е едно от нещата в Америка, които не подлежат на промяна. Същото казах и на приятелите ми Джими Джонс, Ъруин Шоу и на някогашния мой приятел Норман Мейлър, които живи бяха изядени от омразната натрапчива идея. Има хора, които влизат в играта губейки и други, които я започват печелейки и не е достатъчно да си „печелещ“, трябва да си най-силния сред печелещите. Успехът, мачизмът… Психологическа гной, най-жизнеспособната, най-действената и най-опустошителната форма на разлагане на американската психика и на американската история. В игралната зала човек се чувстваше сред свои: никакви проститутки наоколо, изцяло мъжка компания, от истински мъже… Точно онова, от което ми настръхва косата: чиста проба топки, нищо друго, освен топки и мерене на мъжествеността. Манталитет в стил комикс, ако мога така да се изразя. Скитах из града. С бибопа джазът преживяваше един от празните си, скучни и вяли периоди; шляех се сред негрите и търсех остатъци от dixie и rag[35], но почти нямаше такива. Сприятелих се с един стар негър на име Суейни, който трябва да беше на възраст някъде около седемдесетте и работеше с букмейкърите. Той рисуваше наивистки платна, изобилстващи с ангели и райове. Имаше един от онези гласове, които те карат да мислиш, че въпросният човек е ридал цял живот; при него обаче смятам, че беше наследствено. Цели поколения негри са ридали вътре в себе си и има такива, които се раждат с прегракнало гърло. Имаше толкова красива племенница, че все още не мога да дойда на себе си. Бяхме заедно само няколко дни, казваше се Пепър — пипер. Видях я отново четиринайсет години по-късно в Лос Анджелис, беше станала call-girl[36], след което повече не я срещнах. Вкъщи, в Майорка, все още пазя една картина от Суейни. Накрая се разболях, алармираха генералния консул на Франция в Нови Орлеан, който ме намери да лежа в леглото на Суейни; никога повече не видях толкова озадачен френски генерален консул. Все още отпаднал, взех автобуса и пропътувах две хиляди километра, за да отида в Биг Сур — стотина километра призрачна красота, красота, която е в състояние да те накара, веднъж изправил се пред нея, да се почувстваш като отпадък в костюм — кътче, където огромният призрак на океана се среща със земния си събрат в мъгливата и влажна атмосфера, в която се носят гласовете на тюлените и ти се иска да помолиш за опрощение, само защото не си вода, небе или въздух. Но най-големият шок беше Сан Франциско, който, според мен, си остава най-красивият град на света: прилича на прогонен от Азия, но съхранил нейната светлина и носталгията по нея. Искаше ми се да разменя няколко думи с Джак Керуак, който все още не беше известен, но, за щастие, не беше там. Казвам за щастие, защото не пия, така че нищо нямаше да се получи. Керуак беше пророк. Той беше първият и единственият, който предрече, петнайсет години по-рано, Америка на хипитата, Америка на будизма и дзенбудизма, Америка на отчаяното духовно лутане, която вече започваше да се проявява с марихуаната и щеше да приключи с хероина. Всъщност, от около седемдесет и пет години, в търсене на отговор на въпроса „Кой съм аз?“, Америка се лута между капитан Акаб и неговия бял кит, изгубения рай на Уолт Уитман и племето хобос на Джек Лондон, който, в своето начало, беше първото хипи. В Сан Франциско получих аванс от моя американски издател за „Цветовете на деня“ и се настаних в луксозен хотел с изглед към залива; можех да съзерцавам Голдън Гейт: в подножието на огромния мост имаше едно място, където заставаха фотографите в очакване на кандидат-самоубийците, дошли да изпълнят скока на смъртта. Когато отново ходих там миналата година, броят на скочилите вече беше достигнал петстотин. Сан Франциско държи първенството по брой на самоубийците и алкохолиците. Защо ли? Защото в Съединените щати животът е в много по-малка степен задъхан, отколкото другаде и хората имат време да медитират… и да вземат крайни решения. Знам и една друга история с фотографи, устройващи подобни хайки, но в Сингапур. Сингапур е остров, който разполага с твърде ограничено количество свободни терени. Това е накарало китайците да започнат да строят на височина, небостъргачи, с което отведнъж са сложили край на китайския хоризонтален начин на живот, продължил пет хилядолетия и са се опитали да свикнат да живеят вертикално. Крайният резултат: десетократно умножен процент на самоубийствата. Отидох да ги разгледам тези вертикални кошери и това, на което се натъкнах, беше твърде изненадващо. Китайците винаги са живели скупчени около техните пазарчета, струпани пред магазинчетата за плодове и зеленчуци. Като ги принудили да живеят на височина, те незабавно се заели да възстановят своите пазарчета — на всеки етаж на сградата, в коридорите, подреждайки скромната си стока пред прага на вратата. Направили каквото могли, какво толкова. Но от живота далече от земята започнали да се побъркват. И взели да се хвърлят през прозорците. В Сингапур можеш да видиш туристи, впуснали се из кварталите на Тоа Тайо в търсене на местния колорит с камера в ръка, които чакат с надеждата някой мъничък китаец да скочи все пак. Но да се върнем на Голдън Гейт: в Сан Франциско видях пощенска картичка, на която беше отпечатана цветна снимка на залива и моста: с един решил да приключи със себе си човек между тях. Там, от лодката на един рибар успях да заснема околните квартали, след което се върнах в хотела и прекарах осем чудесни дни, въпреки че ме обраха при независещи от самия мен обстоятелства. Има условия, при които волята ми изпада в период на затъмнение. Там океанът е леден; ужасява се от къпането мръсникът му с мръсник. Риболовните корабчета те вземат на борда си през нощта и ти тръгваш с разни типове, с които нямате нищо общо. Харесва ми това… и типовете, с които по нищо не си приличаме. Физиката на американеца е толкова различна от моята, че започвам да се чувствам друг човек, успял да отиде другаде. Толкова е приятно. Не трябва обаче много да им говориш на тези така различни от теб типове, защото започват да приличат на самия теб, защото страшно започват да приличат на теб и отново потъваш в същия батак, връщаш се в старата безизходица. Винаги съм се стремил да установявам връзки с хората, които нямат нищо общо с мен: отразява се добре на илюзиите ми; отразява се добре на вярата ми в човечеството…

Фр. Б.: Какво толкова не ти харесва у самия теб?

Р. Г.: Болнавостта…

Фр. Б.: …?

Р. Г.: Така е. Все страдам. В крайна сметка какво ме е грижа мен за негрите, например? Нищо. Няма какво толкова да ги мисля; те не са по-различни от нас. Но тъй като съм един състрадалец, заради тях ме заболява чак стомахът. В мен има нещо съвсем мекушаво. Все мисля за другите. Нещо педерастко, не в отрицателния смисъл; аз уважавам педерастите; в мен има нещо, по-скоро женско, отколкото женствено, разбираш ли ме, от този род: „петдесет хиляди етиопци умряха от глад“. Пълна лиготия. Наистина няма никаква причина на един окичен с медали и отличия от войната мъж да му липсва до такава степен емоционална устойчивост. Така че нощем излизах с рибарските лодки и ограничените и простовати юнаци, с истински мишци, тип мачо и истински кухи глави, пълни с емоционална устойчивост, които започнеха ли да ми се изповядват, преставаха внезапно да бъдат тъпанари. На какво да вярваш? Човек може да бъде напълно обезкуражен от един исполин, който му открива сърцето си и се оказва, че вътре в себе си той е самата нежност. Попаднах на един капитан — там всички са капитани — който имаше физиономия като на приятелчето ми Стърлинг Хайдън, но в три посред нощ, насред океана, взе да ми говори за духовните ценности. Не мога да го забравя, разбираш ли ме? Понякога стигам дотам, че се питам дали в действителност жените не са преоблечени мъже. На дванайсет километра по суша от Голдън Гейт човек можеше да открие една необичайна свежест — като че ли все още нищо не бе започнало, а и нямаше никога да започне да гние — там се намираха redwoods, червените дървета на възраст три хиляди години и височина сто и петдесет метра; цели три хиляди години, а те продължаваха да си стоят там, като че ли за да докажат на човека, че е възможно, че не е длъжен да унищожава всичко по пътя си. Сядах с гръб, опрян на ствола на някое от тези redwoods и се опитвах да взема нещо от него, да му открадна нещо, така, кротко, все едно че няма нищо, с подмолни домогвания да измъкна малко от неговата устойчивост, невъзмутимост и безстрастие, от неговото: „много ми пука на мене за вас“. Все не се получаваше. Там имаше и камъни, но от тях човек можеше още по-малко да вземе нещо. Преградата между нас оставаше. Така, докато си седях в подножието на една севернокалифорнийска секвоя, ми дойде наум идеята за Сен-Дьони от „Корените на небето“. Секвоите в Калифорния са последните американци. Ти може би отново ще ми заговориш за моето търсене на Бащата, но те уверявам, че когато седиш в корените на едно дърво, високо сто и петдесет и широко трийсет метра, което е на три хиляди години, оцеляло е въпреки всичко и продължава да живее, ти се чувстваш много по-добре и имаш усещането, че това ще съумее да просъществува и ще бъде спасено въпреки всичко.

Фр. Б.: „Това“?

Р. Г.: Да. Това. Вътре вероятно съществуваше някаква тайна слабост, която оставаше скрита, която циркулираше, изкачваше се навсякъде и подхранваше поразителната устойчивост. Може би последната дума ще бъде на слабостта, не знам. Носех си храна за цял ден и прекарвах добре. Понякога вдигах очи и всичко надвисваше над мен: величаво, царствено и неуязвимо. Да, секвоите не се забравят. Чувствах се по-малко болнав. Тръгвах си оттам с подсвиркване, открил осемгодишното хлапе, което бях оставил някъде в Русия, трийсет години преди това. По-късно, в хотела, изкарах една втора маларична треска и изпитвах такава остра нужда от женско присъствие край мен, че едва не пукнах. Не е близо денят, когато ще бъда като секвоя. След това отидох в Орегон, където океан и гори се смесват така добре, както никъде другаде и където водите са още по-леденостудени, отколкото в Сан Франциско; близо до Сиатъл изгубих съзнание, имах време точно колкото да изляза от водата. Намериха ме господин и госпожа Донован и ме приютиха у тях, в тяхната заобиколена от боровете дървена къща. Семейство Донован имаха куче, Питър, което ми помогна да оздравея. Кучетата винаги са се държали с мен много приятелски. Госпожа Донован беше весела жена в заразно добра връзка с живота: това също ми помогна. Тя беше от онези американки, които вярват, че всичко е много просто и благодарение на тяхната свята убеденост, нещата стават точно такива. Когато ме намерили, открили в джоба на сакото ми моя дипломатически паспорт и трябва толкова слабо да съм отговарял на представата им за някой, който има дипломатически паспорт, че една вечер Джон Донован дойде да ме види, сложи ръка на рамото ми и ме помоли да му кажа всичко, уверявайки ме, че мога да му се доверя, защото няма да ме предаде. Беше сигурен, че паспортът е фалшив, а аз съм преследван от полицията важен човек. Имаха силното желание да ми помогнат и бяха толкова мили, че им признах, че аз в действителност съм руснак, че истинското ми фамилно име е Касев, че съм осъден на смърт за дезертьорство от Франция през периода 1940–1941 г. и че някой си там Жилбер от Министерството на външните работи в Париж ми бе издал през 1945 г. френски дипломатически паспорт на името на Ромен Гари и ми бе помогнал да избягам. Не съм ги лъгал, както виждаш, а и те се успокоиха. Идваха ми на гости в Париж два-три пъти: обичам ги. Много ги обичам. Храня дълбока любов към една определена Америка и моята вяра в човека продължава да властва над мен. В резултат на това, дванайсет години по-късно, се появи „Сбогом, Гари Купър“, която написах на американски жаргон под заглавието „Ski Bum[37]“; тя, заедно с „Големият гардероб“ и „Танцът на Дженджис Кон“, се превърна в моя най-значителен успех в Съединените щати. Тръгнах си от семейство Донован с известно чувство за вина, вина, поради съществуващото у мен убеждение, че знам повече от тях, че съм много по-осведомен във всяко едно отношение, че френският XVIII век ме е просветил и моля да не ме поучават, вина, поради съществуващото у мен чувство за превъзходство. Държа тук да кажа на Мери Донован, че тя и съпругът й „знаят“ много повече от мен, че са много по-близо до истината, а аз никога не съм бил и няма да бъда, че секвоите са и ще си останат в Америка и че всеки изследовател, като мен мисли, че е създаден с добрия дял да е достигнал до знание, което изобщо не си струва да бъде усвоявано. Сега косите на Мери са напълно посивели, но тя не е остаряла, а всичко онова, което ни различава, семейство Донован и мен, е онова, от което се нуждая. Нямах нито цент и взех назаем пари от Луи дьо Гиринго, днес наш представител в Обединените нации, а тогава — генерален консул в Сан Франциско. Трябваше да се връщам в Ню Йорк, за да вляза в длъжност, но направих завой и минах през Мексико и Гватемала; винаги съм мечтал за вулкани и се втурнах натам, за да видя дали в тях ме има. Нямаше ме. Те бяха раждането.

Фр. Б.: Нещата бяха станали необратими ли?

Р. Г.: Ако говориш за моя провал, за моето „завръщане на Одисей“, вкъщи с празни ръце, прекалено късно, за да отдам дължимото на майка ми, държа да отбележа тук веднъж завинаги, че животът ми не е бил и продължава да не е „продължението на «Обетът на зората» от г-н Ромен Гари“. През 1945 г. един от моите животи приключи, но започна друг, втори и трети, и т.н.; всеки път, когато започнеш да обичаш, започва и един нов живот, когато ти се роди дете с него се ражда друг твой нов живот; човек не умира в минало време. Никога не съм живял живота на нечий бивш. До такава степен е вярно, че моят аз не ми е достатъчен като живот, че това ме превърна в романист: пиша романи, за да отида на гости у другите. Ако намирам понякога собствения си аз за непоносим, то е не поради моята лична ограниченост и недъзи, а поради ограничеността и недъзите на човешкия аз по принцип. Винаги сме в плен на някакъв аз.

Фр. Б.: Питам се единствено в каква степен си съумял да се освободиш от хватката?

Р. Г.: Това са чувства, които ти правят чест. И аз непрекъснато имам колебания в това отношение. Щастливи колебания. Което ще рече, че „да се освободиш“ от любовта на една майка или от любовта към някоя жена, не съответства на наричаното от мен освобождаване, а покрива съвсем точно онова, което наричам обедняване.

Фр. Б.: И така, връщаш се в Ню Йорк, за да поемеш функциите си на говорител на Френската делегация в Обединените нации. В какво се състояха те?

Р. Г.: В представяне на френската позиция пред пресата, телевизията и радиото, представяне на политиката на Четвъртата република в контекста на нейните връзки със света и най-вече с Европа, Индокитай и Северна Африка.

Фр. Б.: Незащитима, не е ли така? Защита на колониализма…

Р. Г.: Първо, мое задължение не беше да я защитавам, а да я оповестявам. Не аз бях този, който защитаваше тази политика в рамките на Обединените нации, а посланик Опьоно, който също не вярваше в нея, нещо повече — беше върл неин противник и с това бяха съвсем наясно в Париж, дори веднъж чух един френски министър на външните работи, който беше на посещение, да го нарича „двуличен човек“. Какво се случи веднъж? ЦРУ изработи един преврат в Гватемала срещу режима на „левицата“ на Арбенс — Алиенде на онази епоха. Беше неделя. Руснаците свикаха спешно Съвета за сигурност. Опьоно се възползва от факта, че не бе имало време да пристигнат инструкциите от Париж и поиска създаването на анкетна комисия на Обединените нации, натоварена с проверка на място на случилото се в Гватемала. А случилото се очевидно се състоеше в това, че бяха действали ЦРУ и Фостър Далис, американският държавен секретар, желаеше анкетна комисия на ООН да прави проверка в Гватемала точно толкова, колкото и да му отрежат носа. Както ти казах, беше една неделя и аз бях единственият съветник, седнал заедно с Опьоно на банката на Френската делегация. Той вече беше веднъж мой посланик в Берн и отново се бяхме оказали заедно в Ню Йорк. Когато ми каза, че ще поиска създаването на комисия, аз изпълних дълга си: предупредих го, че Париж ще му скъса гьона. Но старият посланик беше обладан от такъв страховит гняв, че хвърляше огън и жупел и нямаше никакъв начин да бъде удържан; обърна се към мен от висотата на положението си и ми каза, цитирам: „Ужасни мерзавци“. Не бих се заклел в честта си, че той говореше за ЦРУ в Гватемала… И ето го: искащ — без инструкции и в противоречие с цялата френска политика от онова време, намираща се под американския ботуш — изпращането на анкетна комисия в Гватемала. Беше една от онези първокласни дипломатически бомби, които по принцип отнасят най-вече този, който ги е хвърлил. Един от помощниците на Далис се приближи до мен и ми пошепна на ухото: „That’s typically french“ — типично по френски. Искаше да каже предателство. Отвърнах му: „Go and fuck yourself“ — що не идеш да си… Дотам бяха паднали взаимоотношенията на солидните дипломати. Американците пуснаха в ход правото си на вето и не се създаде никаква анкетна комисия, а няколко часа по-късно Фостър Далис вече настояваше пред френското правителство за отзоваването на Опьоно. Невероятен шанс: шефът ни, тогавашният министър на външните работи, не можеше да си позволи подобно унижение, още повече че посланик Опьоно не беше акредитиран към Вашингтон и Съединените щати, а към Обединените нации. Така че Опьоно запази поста си; и аз с него. Това беше един от онези дни на пълна полуда, в които в максимална степен цари духът на разбирателство и международно сътрудничество, в цялата негова прелест. Възползвах се от превода на една от речите и, притеснен от мисълта, че моят стар посланик беше загубил всяка надежда да продължи кариерата си, аз се запътих да пикая. Облекчавах се и преживявах обзелото ме чувство, когато внезапно, незнайно откъде, се появи съветският псевдо-пресаташе, някой си там Титов — такова поне беше името, под което работеше тогава — който влезе да се изпикае до мен. Виждайки ме напълно объркан, той прецени, че моментът е много подходящ и като се наклони към мен, над струйките, започна трескаво да ми шепти на руски: „Кажете ми, уважаеми колега, колко бойни изтребителя е доставила Англия на федерална република Германия?“. Тази дебела въшка, която беше пресаташе почти колкото баба си, бе решил да се възползва от състоянието ми и да направи опит за шпионаж; явно си въобразяваше, че след направената от него първа крачка, не бих могъл да се измъкна от ноктите му. Отговорих му, също на руски, цитирам заради познавачите на този красив език, в който възможностите да напсуваш някого са практически неограничени: „Убирайся к ебеней матери на легком катере“. Естествено, непреводимо: обаче намесва в играта майка му, някои нейни интимни части на тялото и пътуване на борда на лек плавателен съд, покана от моя страна той да си послужи с нещо, напомнящо мачта и побито навсякъде другаде, но не и на палубата на кораба. Хубав ден в ООН, не е ли така! А трябваше да ми се случат и други подобни.

Фр. Б.: Бих желал да се разберем по един въпрос и то максимално ясно. Преди малко поставих проблем, който, струва ми се, е проблем на съвестта. Ти ми обясни, че не „защитаваш“ френската външна политика пред американското и световното обществено мнение, а я „оповестяваш“. Струва ми се, че това е един изплъзващ се отговор, чиято елегантност се родее по-скоро с ловкостта, отколкото с убедителността. По времето, когато си бил говорител на Френската делегация в ООН, в периода 1951–1953 г., ти си бил принуден да „оповестяваш“ водената от френската армия война в Индокитай, категоричният отказ за даване на независимост на Тунис и Мароко, както и на съвкупността от френски колонии, и при това без все още дума да става за Алжир, тъй като той си беше смятан, чисто и просто, за „френска земя“. В момента, когато вече пишеше „Корените на небето“, в която едната от двете най-широко застъпени теми, развита успоредно с темата за опазването на околната среда, е повикът за свобода на Африка. Поради това бих искал да ти задам следния въпрос: всеки път, практически всеки ден, когато си вземал думата пред милионите американци, пред представителите на световната преса, за да изложиш въпросната политика, ти си тръгвал срещу собствените си разбирания и собствената си съвест?

Р. Г.: Ще ти отговоря с цялата точност, която си в своето право да искаш от мен. Поставя се най-вече въпроса за демокрацията. Моята съвест не е съвестта на френския народ. Френският народ демократично бе избрал своя парламент, който беше излъчил правителство, спазвайки най-стриктно изискванията на републиканското законодателство. Същото правителство си имаше своя министър на външните работи, който се появяваше в Ню Йорк: г-н Морис Шуман — тогава такъв или почти такъв, какъвто е и сега; г-н Едгар Фор — тогава такъв, какъвто е и сега, ако изобщо някога е съществувал един ясно определим Едгар Фор; г-н Митеран — тогава такъв, какъвто е и сега, в степента, в която днешният е обвързан от паметта с вчерашния. Следователно Франция беше представяна от всичко, което Четвъртата република беше съумяла да предложи като най-обещаващо в контекста на свободата на народите. Правителствата на Четвъртата република водеха една външна политика, която безспорно не беше нищо друго, освен външната политика на Франция, ако изобщо парламентарна демокрация значи нещо. В завършения си вид тази политика редовно биваше одобрявана, от избори на избори, от народа — и така, докато стигнем до господата Месмер и Жобер, а утре може би и до едно още по-завършено обновление, т.е. господата Митеран и Едгар Фор. Ето тази политика на френския народ „защитавах“ аз, доколкото ми се удаваше. Приемам думата, понеже занаятът ми е този на адвоката, този на Моро-Джиафери, докато защитаваше Ландрю или на Но, докато защитаваше Давал. Работих в този занаят с цялата техническа виртуозност и лоялност, на които бях способен.

Фр. Б.: Докъде може да достигне лоялността?

Р. Г.: Дотам, където свършва демокрацията.

Фр. Б.: И това намирисва на споменатата виртуозност.

Р. Г.: Толкова по-добре, благодаря ти. Ти май искаш да изброя по точки характерното за морала и съвестта ми. Нека вземем за пример един адвокат от левицата, който публикува в „Монд“ много добри левичарски статии, чийто морал и съвест не могат да бъдат подложени на съмнение; става дума за г-н Бадентер. Г-н Бадентер, представителят на левицата, е в същото време адвокат на най-голямата френска вестникарска империя. Или да се спрем на г-н Ролан Дюма, политически деец от левицата, безспорен притежател и собственик на морал и съвест. А в същото време защити, с цената на всички юридически средства, милиардите на Пикасо в ущърб на кръвните наследници на Пикасо — неприпознати деца на Пикасо, следователно, съвсем законно, не-наследници на Пикасо. Защото, предполага се, левичарското съзнание е преди всичко скрупульозно зависимо от юридическите предписания и морално обвързано с буквата на закона, в ущърб на всякакви други разсъждения, които биха могли по някакъв начин да бъдат определени като човешки. Очевидно е, че за адвоката Ролан Дюма големите мангизи на собственика са били единствено големите мангизи на собственика, които е трябвало да бъдат прехвърлени, съобразно всички разпоредби на буквата на капиталистическия закон. В качеството ми на адвокат на Франция, аз правех същото като господата Ролан Дюма и Бадентер, които защитаваха крупния капитал на техните клиенти. Any more questions?[38]

Фр. Б.: Трябва да не ти е било лесно.

Р. Г.: Не беше. Нещо повече — това бе единственото интересно нещо в цялата история.

Фр. Б.: Отново… сладостите на виртуозността…

Р. Г.: В действителност бях много убедителен. Г-н Морис Шуман дойде да ми стисне ръката след една от сесиите на ООН, като ми каза: „Добре свършена работа“.

Фр. Б.: Защо Ке дʼОрсе беше избрало именно теб?

Р. Г.: Не знам. Съвсем не знам. Не мисля, че Ке дʼОрсе притежава чувство за хумор. Може би заради „изпотяващия“ ми английски — colloquial[39] — говорех го като научен от баща и майка, въпреки силния руски акцент.

Фр. Б.: Има нещо, което не успявам да разбера. Спомням си колко се оплакваше, че не проумяваш нито дума английски, защото не знаеш нито дума. До 1940 г. ти изобщо не го говореше, а от 1940 до 1945 г., като изключим двете години война в Африка и Близкия изток, т.е. за три години, ти научи английски до степен да напишеш на този език шест подчертано литературни романа. А беше във френска ескадрила, заобиколен от другари французи. Как е възможно?

Р. Г.: Бях улеснен.

Фр. Б.: Как стана така, че научи „изпотяващия“ английски?

Р. Г.: Човек непрекъснато се среща с някого.

Фр. Б.: Научи го, докато спеше?

Р. Г.: Срещах се с различни хора. Всички френски летци в края на войната говореха английски, всеки — според възможностите си.

Фр. Б.: Кои „възможности“?

Р. Г.: Бяхме много млади, а когато човек е млад, бързо свиква да се оправя на непознат език… Виж. В Англия имахме свръзки, които бяха жени. В Бигин Хил, например, трийсет процента от състава на най-известната военна ескадрила — тази, в която беше Джони Джонсън с трийсет и шестте победи — бяха жени, избрани сред най-красивите момичета на Англия. Дори по време на бомбардировките не ни липсваше нищо. Питай Мендес Франс.

Фр. Б.: …?

Р. Г.: В Байсестър имахме обща свръзка. Едно червенокосо момиче. Спомням си една случка, в която, държа да отбележа, че става въпрос за друг; моята ескадрила изобилстваше на бъдещи държавни мъже, няма да споменавам никакви имена, защото днес е в сила моралът на задника, който се опитва да скъса с всичко най-френско, съществувало в традицията на щастието и радостта от живота в тази страна: разбира се, за да избегнем „американското влияние“… Не бих желал да хвърлям и най-малка сянка от усмивка или упрек за радост от живота върху Мендес Франс или някой друг, поемам всички грехове за моя сметка и признавам, че моите връзки със сексуалността и морала, така откровени и така свободни, се дължат на чуждия ми произход. И така, в един определен момент деляхме бунгало с известен бъдещ държавен мъж, към когото храня най-голямо уважение. И в този случай имахме обща свръзка и в този случай тя беше червенокоса… Не беше за вярване броят на френските държавници и червенокосите момичета, които се бяха събрали в ескадрилата по онова време… Има едни такива моменти в Историята… Впрочем, няма да изпадам в умиление. Изключително апетитно момиче, с дълги крака и устни, на които при всяка усмивка изгряваше слънцето: и като влезеше сутрин в шест с подноса със закуската… Ох, старче, има едни такива чудни пробуждания, които могат да преобразят напълно отношението на човека към започващия ден… И така: една сутрин идва да ми донесе хляба и солта и си тръгва, а аз оставам още миг в леглото в състояние на йогийска благодат, в хармония с дзен и с джин, състояние, така уместно наричано на френски „страшна работа“, вид будистко плуване в блаженството… И изведнъж чувам препускащия в съседната стая слон, стаята, където съзряваше един от най-големите наши политически духове… Втурвам се: в крайна сметка, тя беше и моя свръзка. Отварям вратата и що да видя — ухиленият наш държавник се е впуснал в преследване на свръзката и търчи по пижама около масата. Искал, виждаш ли, да поеме подноса със закуската. Не знам дали беше въпрос на навици. Може би е чувствал необходимост да направи лек утринен крос. Ако се заблуждавам, държавният мъж би могъл да ми помогне да изляза от заблудата. Ако ме извади оттам, аз оттеглям думите си и му поднасям своите извинения. Ще кажа, че съм сънувал еротичен сън с… с един държавник. И толкова.

Фр. Б.: Трябва да ти е коствало много все пак да напишеш романите на английски.

Р. Г.: Аз не го наричам така. През 1945 г. се ожених за англичанка и станах още по-добър… Нямам нищо по-интересно, което да ти предложа като обяснение.

Фр. Б.: Какво впечатление оставиха у теб Обединените нации?

Р. Г.: Има една кохорта възхитителни международни чиновници, чийто символ беше починалият в Конго генерален секретар Даг Хамарскьорд. Политическото съдържание: непрестанното издевателство над една голяма човешка мечта. ООН беше разрушена от злокачествените образувания на национализма. Особено когато е млад, национализмът е бодърстващ и нагизден: най-напред той означава правото да се разпореждаш със съдбата на даден народ, без да са те молили — от вътрешен тиранизъм — в името на правото на народите на самоопределение. Също като правото да режеш ръце или девичи клитори, да пребиваш с камъни прелюбодейки, да застрелваш, да изселваш, да измъчваш в името на правото на народа да разполага сам със собствената си съдба. Можеш, след като си избил милиони хора в границите на собствената си страна, да продължиш да заседаваш в Комисията за човешките права в Обединените нации, да се качиш на трибуната на Генералната асамблея и да произнесеш реч за свободата, равенството и братството и дори да те аплодират, понеже вътрешната политика на една страна е нейно свято право. „Обединени нации“ — какви думи! Тези думи сами по себе си са предизвикателство към езика, извращение, насилие над него. Обединените нации са мястото, където, чрез упражняване на правото на вето на една от великите сили — Франция, СССР, Съединените щати, Великобритания и Китай — основният орган, тъй да се каже, т.е. Съветът за сигурност, е в състояние да погребе какъвто и да е труп, каквото и да е масово изтребление, каквото и да е робство; въпреки всичко можеш да чуеш как този или онзи външен министър на някоя от Великите настоява за участието на всички обединени нации в разглеждането на един или друг въпрос. Сякаш Великите не разполагат с правото на вето, позволяващо погребването на всяка истина, на всеки труп… Въпрос на пропаганда, както добре разбираш — гори ли огънят, всяко дърво е добро. По онова време се опитах да се освободя от всичко това в книга, която публикувах под псевдонима Фоско Синибалди — „Човекът с гълъба“ — но излезе много по-лицеприятно и по-пристойно, отколкото беше. На трибуната на Обединените нации съм виждал да застават няколко от най-отблъскващите и окървавени доставчици на трупове в човешката история, като Вишински, прокурорът от всички големи сталински процеси, който беше пратил на ешафода най-известните, най-безкористните и най-ленинистки настроените отци и творци на болшевишката революция от 1917 г. Бих казал даже, че най-автентичният за Обединените нации момент, недвусмислено разкриващ истината, беше този, в който Вишински се качи на трибуната, за да говори за свободата на народите и правата на човека, за да изобличи френския колониализъм, докато в същия този момент неговият господар Сталин приключваше с депортирането на татарите и пресмяташе общия брой на поголовно изтребените цели етноси, за което можеш да откриеш опит за равносметка в „Архипелаг Гулаг“ на Солженицин. Спомням си един от най-комичните и отблъскващи моменти в моя живот. Сталин току-що се бе споминал от озадачаващо незаслужена смърт, защото беше умрял отведнъж, т.е. без да си плати. И всички външни министри, посланици, представителите на всички нации се наредиха на опашка, за да стиснат ръка на Вишински и да му поднесат своите съболезнования, прискърбие и уверение за най-добри чувства… Момент на братство, във вариант Обединени нации, а после същите ляха сълзи и за Солженицин… Гледай какво става в Близкия изток. Арабите и израелците се хванаха за гушите, но Обединените нации не трепват; траят си по негласно споразумение на всички мачоси, включително израелските и арабските, за да продължи да има там превземане на позиции и стратегически точки и да се стигне до необходимия за „затоплянето“ на взаимоотношенията брой трупове. Едва след това, след кървавата баня — не знам снимка на Кисинджър, на която той да не се усмихва — американци и съветски люде ще се намесят, според предварително договорения сценарий и ще постигнат прекратяване на огъня, което взаимно ги урежда. Преди четири-пет години писах на посланика на Израел в Париж, Ейтан писмо, в което, осланяйки се на своето познаване на Обединените нации и на техните господари — Съединените щати и СССР, му описах как ще се развият събитията… И се случи точно това… А Бурунди, ужасите в Бурунди? Население от два милиона и половина, властта — в ръцете на едно малцинство, което през есента на 1973 г. избива половин милион мъже, жени и деца… Обединените нации ли? Мълчание. Генералният секретар Валдхайм не алармира, не хвърли оставката си на везните на Темида… Купища кости обточваха пътищата… Сякаш бяха избили там цялата фауна и не беше останало нищо за ловуване; държавният глава тръгваше на лов за хора с хеликоптер… доставен от Франция… Техническа помощ, какво толкова? А оценките за езика ми са, че бил прекалено остър… Ех, старче, старче… По време на трите години в Обединените нации изстрадах надеждата и обичта си към всички народи по начин, за който си мислех, че е невъзможно да съществува. Обединените нации са мястото, където допускат да бъдат осъществени превратите в Гватемала, в Сан Доминго, във Виетнам, в Ла Бе де Кошон, в Будапеща, в Прага, както и всички останали, без да престават да говорят за братство и свобода, за свещеното право на самоопределение на народите…

Фр. Б.: В резюме, ООН не е нищо по-различно от упражнения във виртуозност?

Р. Г.: Нека просто кажем, че човекът е една невъзможна съблазън и да приключим… Ще се увериш, че той наистина не е „виновен“, че „защитава“ Франция в подобен контекст…

Фр. Б.: Ти как преживяваше, на практика, нещата при упражняването на твоята… виртуозност?

Р. Г.: Почти непрекъснато с микрофон под носа; телевизията, пресконференциите; а трите месеца на Генералната конференция винаги бяха крайно изтощителни. Крайно изтощителни. Говориш на милиони американци, които се отнасят към Франция като към жена, която издържат, а на нея все не й се чука, когато и колкото на тях им се иска.

Фр. Б.: Кой е най-неприятният спомен, който си запазил?

Р. Г.: Депутатите от времето на Четвъртата[40]. Не, нека бъдем точни: няколко депутата от Четвъртата. Сякаш бяха последните негърски царе: сваляха правителствата едно след друго, министрите трепереха пред тях, а дойдеха ли в Делегацията в Ню Йорк, ставаше… Опиянени от своите дребнички правомощия, те, с алчните си коремчета, влизаха с демокрацията и с републиката във взаимоотношения, наподобяващи контактите с поддържана жена. Бяха почти толкова представителни по отношение на френския народ, колкото аз — на ескимоското племе жерве. Именно по онова време един Председател на Съвета, дошъл във Вашингтон да иска малко повече пари за войната в Индокитай, караше да го возят вечер със служебен кадилак в Балтимор, за да ходи да гледа особено пиперливи стриптийз номера, показвани направо върху тезгяха в бара, толкова отблизо, че ако искаш можеш да си завреш носа. И това в момент, в който, само като офицерски състав, ние губехме в Индокитай еквивалента на два випуска на „Сен-Сир“… И пак по онова време двама френски депутати в командировка се бяха обърнали към председателя на един от филиалите на Алианс Франсез със следната молба: искали им се негърки. А оня тип им ги осигурил, защото му се искал… Орденът на Почетния легион. Признавам, че за първи път откакто разговаряме, имам желание да цитирам имена… Да, имам желание да цитирам имена… Но няма да го направя, защото не съм доносник. Председател на Алианс Франсез, който осигурява две черни проститутки на двама френски депутати, защото му се иска Почетния легион… Така беше, кълна ти се.

Фр. Б.: И получи ли Почетния легион?

Р. Г.: Той го имал. Но искал да има и розетата[41]. Тези хора се държаха така, сякаш усещаха настъпването на свършека на света и се страхуваха да не умрат, без да са направили още един удар. По същото време в Токио се появяваха първите сексшопове; там ги наричаха пинк шопове. И какво си можел да видиш? Как трима видни представители на Четвъртата република, всеки от тях — бивш министър, пробват пред изумените погледи на японците изкуствените фалоси, които те наричат на японски протези. Знам, че ми вярваш, но ако има някой, който се съмнява в думите ми, нека запита Жиюгларис, специализиралият се по проблемите на Япония френски журналист, който продължава да живее в Токио…

Фр. Б.: Носиш в себе си някакво противоречие. От една страна, даваш отпор на всеки, поставящ морала на „нивото на задника“, както се изразяваш ти, а от друга, трупаш мътилката на възмущението, че министри и депутати се пускат по течението на своето либидо…

Р. Г.: Няма никакво противоречие. Въпрос на елементарна лоялност. Ако изпитам желание да се натруфя с някоя протеза, да отида да се поразходя по „Шанз-Елизе“ и да обера овациите с мъжествеността си: добре, това е нещо, което засяга единствено мен. Но ако съм генерален консул на Франция, президент на Съвета, министър, бивш министър, сенатор или депутат, доколкото съм в дадена страна официално, избран и определен с гласовете на петдесет милиона французи, елементарното чувство за лоялност ме задължава да се съобразя с упражняваните от мен функции и произтичащите от тях изисквания за облекло и поведение, които са присъщи и на болшинството от французите, представяни от мене в чужбина. При положение че вече не съм официално изпратен в чужбина, в качеството ми на… или се намирам във Франция, където губя този представителен характер, където ставам обикновен гражданин, лишен от привилегиите на дипломатическия паспорт, където представям единствено и само себе си, имам правото да отида на булевард „Де Капюсен“ и, посред бял ден, да си избера от тротоара онази, която ми се струва най-подходяща. И това не влиза в работата на никого. Но френските политически мъже, представящи ни официално в чужбина, на които френският народ плаща пътуванията, а те се държат по вече описания начин… Това е предателство спрямо представителността на техния характер. Трябва да отбележа все пак, че съвсем не преувеличавам; съществуваха сред депутатите и достойни хора с обноски, и изключителни личности, но не можеш да си представиш до какво състояние са ме докарвали останалите. Не стига това, ами въпросните депутати мразеха всичко, свързано с Ке дʼОрсе. Първо, защото бяхме на щат, докато те още на следващите избори рискуваха да бъдат пометени, и второ, почти винаги бяха осъдително невежи и напълно объркани, чувстваха се подценявани и бяха болезнено чувствителни на тази тема, откриваха у нас поведение на някакво, не знам точно какво, превъзходство: тези търбуси, разбираш ли, били синовете на народа — Хайде бе! — докато ние, „дипломатите“, сме били „големи аристократи“. Трябва да отбележа, че ми се посвещаваше специално внимание. Мразеха ме най-искрено, защото все аз говорех по телевизията, радиото, в пресата: разболяваха се от завист. Жадуваха неистово за лична реклама; от сутрин до вечер ме гонеха по коридорите на ООН и в канцелариите на Делегацията, за да им отстъпя микрофона, да им издействам пресконференция, да им осигуря захласа на телевизионната публика. А не знаеха дума английски, тъпанарите му с тъпанари, но ми обясняваха, че с преводач… Само си го представи: по американската телевизия — френски депутат, на който му превежда преводач… Ясно ти е нали?… И си представи феноменалния успех, който би могъл да има сред частните телевизионни канали; с каква радост рекламните редакции биха платили трийсет хиляди долара, за да могат да се насладят на червендалестата физиономия на някой френски депутат… Триминутно изказване, триминутен превод — лудост, пълна лудост! Кой е този, който би ги отпуснал!? Работещите в американските телевизионни канали се забавляваха лудо с мен. А какво заключение си правеха депутатите? Че съм специално упълномощен от Ке дʼОрсе да им преча да вземат думата, че става въпрос за една тъмна политическа интрига. Прекарваха си времето в искане на главата ми. Трябваше да намеря начин да се защитя, понеже министрите и държавните секретари, ръководещи делегацията непрекъснато ми обясняваха, че депутатите нямат право да вземат думата вместо мен, но не се осмеляваха да го кажат на тези местни величия; „интерпретирах творчески“ получените нареждания. С последното искам да кажа, че се заех да организирам за господата, злоупотребявайки с властта си, бутафорни пресконференции и бутафорни записи за телевизията и радиото. За пресконференциите обикалях приятелчетата журналисти с молба да дойдат в залата за пресконференции и да послушат пламенните слова на зажаднелия за внимание депутат, който ще им даде последните статистически данни за посевите от цвекло в неговия избирателен район. Имах добри взаимоотношения с журналистите, защото никога не съм ги лъгал, а и те никога не ме предадоха, защото им пусках сламки с молбата да не им дават гласност. Те идваха и оставаха десетина минути да послушат говорещия на френски дипломат — без да го разбират — а въпросният тип се дуеше яко. Облекчаваше се. С телевизията беше още по-просто. Поставяхме депутата пред незаредена телевизионна камера: без лента, с екип, който симулира; заслепявахме го с прожектори и типът изпълняваше своя номер пред мъртвите камери или пред микрофоните, които не бяха включени…

Фр. Б.: А „лоялността“?

Р. Г.: На въпросните депутати би трябвало да бъде зададен този въпрос. Те именно бяха членове на Френската делегация — делегация, ръководена от министъра на външните работи и неговия държавен секретар — докато траеха сесиите имаха правото да се обръщат, вместо тях, към американския народ единствено от трибуната на ООН. Там те бяха представени в качеството си на наблюдатели или бяха натоварени със строго определени представителни функции в Комисията за зависимите територии или друга някоя. Няма да ми повярваш! Те царуваха. За да просъществува, правителството имаше нужда от гласовете им и гласовете на тяхната парламентарна група, а на тях въобще не им пукаше за правилата на играта… Без друго обаче не беше възможно, повтарям, не беше възможно да бъдат оставени заседаващите в Комисията за зависимите територии френски парламентаристи, дошли със специална задача или като наблюдатели, да обясняват на представителите на световната преса и на американското обществено мнение, че тунизийците и мароканците не желаят на никаква цена независимост или че американската атомна бомба трябва да бъде използвана над Индокитай, който — цитирам — „е и ще остане френски“. Именно те излизаха извън границите на демокрацията, а не аз: те си присвояваха правомощия и се отнасяха с пренебрежение към разделението на законодателната и изпълнителната власт. Герен дьо Бомон, държавният секретар на външните работи не преставаше да ми повтаря: „Възпирайте ги, не им позволявайте да говорят дивотии“. Но на тях не им казваше нищо: гласовете, все така парламентарните гласове… Посланик Опьоно ми разпореждаше: „Оправяйте се както знаете, но ограничете пораженията“. Но към тях не отправяше ни най-малка забележка. Морис Шуман: „Не трябва да излизат извън границите на техните отговорности… Да говорят само по въпроси от вътрешната политика“. И аз, незначителният съветник в посолство бях този, който беше призван да стори чудото и да попречи на даден депутат да вземе думата… Видеха ли микрофон, те се втурваха към него… Международна аудитория. Само си помисли! Правех каквото можех: изключвах микрофона… Оставям на французите да ме съдят и да решат кой им е служил по-лоялно при онези обстоятелства: аз или депутатът, обзет от желание да обясни на американците, че самите тунизийци били тези, които избивали своите „непокорни“ привърженици на независимостта, за да може после това престъпление да бъде приписано на притежаващите земя французи… Как няма да бъда готов винаги да изключа микрофона?… Неколкократно организирах бутафорни конференции; наложи ми се да го направя минимум шест-седем пъти, от които три или четири пред мъртви камери и микрофони — винаги с чувството, че съм спестил огромно презрение, присмех и срам на страната ми… Трябва да отбележа, че сред членовете на Делегацията имаше няколко ексхибиционисти, колкото опасни, толкова и чаровни, като принц Дуала Мангабел от Камерун, който видеше ли камера, буквално се хвърляше пред нея. Носеше пелерина със златен цип, беше дребен, с изправена като на пруски конник стойка, с афроприческа, която го караше да прилича поразително на великия руски поет Пушкин, чийто дядо бе пристигнал от Абисиния. Имаше навика да се обажда по телефона сам на себе си в Големия салон на делегатите, с едничката цел да го повикат поименно по високоговорителя и да има удоволствието да пресече огромната зала под възхитените погледи на присъстващите… Понякога доста често го правеше по четири-пет пъти на ден. Той е бил възпитаван във военна академия в Прусия — по времето, когато Камерун е бил немски — и имаше отсечената походка на улански офицер, но от абанос; по време на заседанията пращаше на Опьоно бележки с коментари и съвети, написани на гръцки и латински… Беше убил сина си, който бе преспал с една от жените му. На една много изискана вечеря в Манхатън някаква идиотка го запита грубиянски: „Принце, наистина ли убихте сина си?“. „Да, мадам — отвърна Дуала с царско презрение — след което го изядох, защото най-високо поставям връзката със семейството.“ Бях там. Имаше нещо гениално в тази луда глава, но станеше ли въпрос за Виетнам… той се обявяваше за поголовно изтребление и всички негови пресконференции, които организирах, бяха чиста бутафория… След половинчасови „снимки“ под светлините на прожекторите, когато на моите славни съучастници техници им беше писнало до гуша, аз се приближих към Дуала и му казах: „Принце, трябва да се ориентирате към приключване“. И той завърши, препоръчвайки „безмилостно отношение към примитивните народи“. Камерите го следяха с празно око. По-късно, докато заснемах един от филмите си, си спомних за този прийом. На плещите ми лежеше четиристранна копродукция — Германия, Франция, Испания и Италия — а установилата се мъдра система на работа ме задължаваше да включа актьори и технически лица от всички националности. Необходимо бе да използвам и един италиански актьор, тъй като неговата позиция по отношение на копродукцията беше ключова и в замяна той беше поискал роля. Поканих го да дойде и оформих втори снимачен екип, който в продължение на три дни снима с него несъществуващи в сценария бутафорни сцени с камера без лента; той си замина доволен, ние дълго си стискахме ръце и се гледахме най-искрено в очите с чувство на удовлетворение и взаимно уважение. Когато видя филма, му обяснихме, че сцените с него бяха отрязани при монтажа, защото филмът беше станал прекалено дълъг. Както виждаш, днес нищо не можеш да постигнеш без почтеност… Но що се отнася до господата от Четвъртата, дори с помощта на изпитания метод не успях напълно в опитите си да ги възпра да вършат поразии; как бих могъл да попреча на един депутат да каже на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“ в ООН Тед Шулц, срещайки го в коридора, че Америка е трябвало да даде атомната бомба на Франция, за да размажела тя виетнамските муцуни. Поне не е било казано директно в ефир пред милионите телевизионни зрители… А имаше и изключителни парламентаристи, в някои от случаите малко дървени, като Жюл Мош, но хора с изключително високо съзнание за поетите отговорности…

Фр. Б.: Бил си зашлевил все пак някакъв депутат, поне така ми казаха.

Р. Г.: Не, не съм му удрял плесница, леко го изблъсках пред Жак Еденже, представителя на Франс Прес в ООН; още повече че там нямаше чуждестранни журналисти. Беше ме нарекъл „гнил пън“ и „виден голист“, понеже по времето, когато беше убит тунизийският синдикален лидер Ферхат Хашед — или не знам там как точно беше — трябваше да дам пресконференция, на която да осъдя това престъпление, което се пишеше в ООН на сметката на френските заселници. От особено значение беше да бъде разобличено престъплението като безсрамно убийство, каквото то беше. Така и направих. Но въпросният депутат настояваше да излезе на моето място на пресконференцията и да обясни на американското обществено мнение, че именно тунизийците бяха убили своя синдикален лидер, за да струпат после престъплението на гърба на французите. Тогава го избутах леко, а той обяви, че за двайсет и четири часа ще издейства отзоваването ми; казах му, че само ако гъкне, аз сам, веднага, на същото това място, щях да си подам оставката и тъй като всички средства за масово осведомяване ми бяха под ръка, щях да изкарам всички кирливи ризи, от първата до последната — по всички радио- и телевизионни канали — за по-добро не бих могъл и да мечтая. Повече не го чух да проговори.

Фр. Б.: Не се ли скапа?

Р. Г.: Разбира се, че да: един ден грохнах окончателно, но преди това издържах доста дълго, защото ме подхранваше едно наистина свещено желание, яростното, отчаяното желание да се противопоставя на онези, които винаги бяха „абсолютно прави“ и винаги четяха „морал“, а в същото време червенееха до мозъка на костите, като Вишински или се бяха запътили да ни дават урок за назидание в Индокитай, като американците. Беше много трудно. Спомни си. Спомни си темите, експлоатирани по онова време от Четвъртата република: щяхме да печелим войната в Индокитай, а от години беше ясно, че това са последните ни минути там. Нима не беше така? Или нещо, за което никой днес не си спомня: щяхме да правим обединена европейска армия — краят на националните армии. И по този гениален начин обяснявахме, че е невъзможно да дадем независимост на Тунис и Мароко — за Алжир все още и дума не ставаше — защото Северна Африка беше необходима за изграждането на Европа. „Евро — Африка“, сещаш се, същата, която се опитват да ни сервират повторно в момента, но под друга форма… Това беше една редовно одобрявана от 63% от избирателите политика, която се радваше на подкрепата на всички демократични партии: от Митеран до Ги Моле, от Робер и Морис Шуман до Едгар Фор. Именно с въпросната политика тъпчех американското обществено мнение, като пледирах за смекчаващи вината обстоятелства, например, Студената война и обяснявах, че е невъзможно в разгара на Студената война — Господ ми е свидетел, че в оня момент тя беше в апогея си — да се прекроява картата на света, единствената частица истина във всичко това, понеже бяхме стигнали до откровения сблъсък на силите и разделението на света на блокове, а Китай продължаваше да бъде васално подчинен на СССР… Обаче Мендес Франс постепенно вземаше властта и без да застава на определена позиция — за да не повлияел на парламента, както сам обясняваше — остави всеки да гласува според апетитите си; понеже на всички им беше известно, че той има проблеми с Ги Моле, а не наклони везните нито в полза на едната, нито на другата страна: парламентът гласува против европейската армия. След като месеци наред бяхме обяснявали, по инструкции на правителството, че европейската армия ще мине при гласуване, че това е сигурно и ще се превърне в раждането на Европа, буквално от днес за утре ми беше наредено да защитя точно противоположната политика и аз се видях принуден да поискам да бъда освободен от заеманата от мене длъжност, получавайки най-категоричен отказ. Тогава, по всички радио- и телевизионни програми и пред представителите на световната преса, се заех да обяснявам — понякога часове наред — че отхвърлянето на европейската армия, нейното загробване, беше чудесно нещо не само за Франция, но и за Европа и света. Едно и също лице само за период от четирийсет и осем часа, беше упълномощено от новото правителство да оповести коренно противоположната гледна точка; когато запитах Мендес Франс защо не е сменил говорителя, той ми обясни с усмивка на устните: „Бяха ми говорили, че се справяте много добре“. А ти ме питаш дали не съм се скапал… Естествено, че се скапах. Но депресиите, в които изпадам, нямат нищо общо с обичайно срещаните. Моите депресии приемат формата на клоунада: с цел хигиенизиране на психиката, промиване на лудостта. Без дори да мога да си дам сметка, плавно, но доста качествено навлязох там… без дори да мога да си дам сметка какво ставаше с мен. В историята на народното страдание палячовщината и шутовщината не са преставали да бъдат последното убежище преди ножа. Точно така се случи и с мен в Ню Йорк през 1954 г. Интервюираше ме Лари Лизиър, елитният водещ на Си Би Ес. Спомняш си, че Айзенхауер беше този, който упражняваше над нас най-силния натиск за гласуването на европейската армия. Тъй като беше разочарован, темата предизвикваше интерес. Той беше страстен играч на голф и Америка беше съвестно държана в течение на резултата. „Какво мислят във Франция за президента Айзенхауер?“ — попита ме Лари и аз се заех да отговарям, редейки баналности, както си е редно и както се прави, но вечерта Опьоно ме попита: „Кажете, Ромен, какво ви беше станало? Вие останахте в кадър около десетина секунди с отворена уста без дума да кажете. Като парализиран. Буквално се виждаха сливиците ви. В началото ми се сторихте странно учуден и чак после включихте“. Едва тогава се сетих какво точно ми се беше случило. Бях понечил да отвърна: „Във Франция хората смятат, че генерал Айзенхауер е най-великия президент в историята на голфа“. За щастие в средата на изречението бях получил нещо като парализа на устата. Казах си, че това е временна криза, дължаща се на преумората и престанах да мисля за нея. На следващия ден, обаче, се случи голямата катастрофа. Говорех пред няколко милиона телевизионни зрители и им обяснявах защо европейската армия е една особено неудачна идея и защо е неблагоприятно да пристъпим към изграждането на Европа, като започнем с армията, вместо да завършим с нея, а да тръгнем от институциите и икономическия и политически съюз. Изричайки това, аз почувствах особена лекота, преметнах крак връз крак, погледнах невидимото, но присъстващо американско множество и казах силно и ясно: „Ако се казваш Вар де Батиньол и играеш на топки[42], ще ти кажа: ти играеш на булевард «Де Батиньол»“ — и избухнах в силен радостен смях, като започнах да се пляскам по бедрата, така сякаш това беше най-остроумната шега на света. Нищо особено не се случи: американските телевизионни зрители бяха решили, че цитирам на френски някаква подхождаща на историческата ситуация фраза, почерпена от вековното културно-историческо наследство… Имаше само няколко телефонни обаждания на обезумели от ужас французи, които не успявали да повярват на ушите си. Дадох си сметка за станалото едва час по-късно; разбрах, че съм изпаднал в остра форма на депресия, дължаща се на серия постъпки, на които се е противопоставяла цялата ми природа и поисках да ме отзоват. Няколко месеца по-късно заместникът ми изпаднал в такава нервна депресия, че се наложило да го изкарат на количка.

Фр. Б.: Не намираше ли някакво особено удоволствие в защитата на незащитимите позиции? От гледна точка на „виртуозността“…

Р. Г.: Камю е произнесъл една ключова фраза: „Аз съм срещу всички, които мислят, че са абсолютно прави“. В ООН хората, които говореха най-разпалено за свобода на народите, бяха от СССР, същите, които бяха дали хиляди доказателства за това какво точно разбират под тези думи, както добре видяхме в Литва, Естония и Латвия, а да не говорим за Будапеща и Чехословакия. Американците упражняваха безпощаден политически и икономически империализъм в Южна Америка, струпваха флота в Сан Доминго и Ливан и се готвеха да заемат нашето място в Индокитай. Изявяваха се и страните с диктаторски режими, чието морално алиби беше „националният суверенитет“, който позволяваше поголовното изтребление на цели етноси и наличието на най-зверски изтезания, за които и дума не се пророни преди мъченията в Алжир. Всичките тези мръсници влачиха Франция в калта и говореха с тона на възмутена почтеност, сакрална чистота и напудрена свята непорочност, вихреха се на трибуната на белия кон на правата на човека, гласовете им се къпеха в благородния блясък на защитниците на бедните и унизените и на най-святата правоверност. В тези условия смятах за мой дълг да ги навра в помията и да им плюя в муцуните с целите диалектика, убедителност и виртуозност, на които бях способен, защото в този контекст врявата около Франция налагаше защитникът да бъде избиран според неговия цинизъм и аз не можех да си позволя да се измъкна. Ще добавя и това, че маккартизмът вилнееше в Америка от онова време. Лов на вещици. И тази страна, която беше паднала на най-ниското стъпало на мерзкото издайничество и имаше почти същия авторитет като Съветския съюз, си позволяваше да ни чете морал… Следователно аз се сблъсквах ежедневно с американското обществено мнение; понякога оставах без право на избор по отношение на оръжията и ми се случваше да отговарям на долните удари със същите долни удари… Една от последните пресконференции, в които съм участвал, остави в мен доста омерзителен спомен… Беше по времето на царството на Маккарти, който съсипваше живота на хората главно с обвинения по два мотива: комунизмът и хомосексуалността. Беше в епохата на лова на вещици, чистките и черните списъци… Помниш ли? И така. Един ден чаках реда си на прага на залата за пресконференции. Пред микрофона току-що се беше качил Кришна Менон. Депутатът, бъдещ министър на отбраната, беше интелектуалец с добре известна в ООН чувствителна натура. Сред журналистите беше и представителят на един вестник, чието име вече не си спомням, но ако не се лъжа, беше на ожесточения маккартист Хърст. Тъкмо Кришна Менон започна да говори и провокаторът се изправи и попита известния държавник: „Господин министър, преди да ви чуем, бих искал да отговорите на един предварителен въпрос. Вярно ли е, че сте известен комунист?“. Менон беше либерал с леви възгледи, социалист „хуманист“ от последователите на Неру: той започна да се пени, да тропа с крак, да крещи и напусна трибуната. Беше дошъл моят ред и знаех, че не ме очаква нищо по-добро. Приближих се до микрофона и провокаторът се изправи: „Сър, преди да заговорите, бих искал да ви задам един предварителен въпрос. Вярно ли е, че сте известен комунист?“. Предаваха го по радиото, разбираш, че каквото и да отговорех, въпросът вече беше зададен — човекът оставаше белязан в съзнанието на американското обществено мнение; в това се състоеше методът на маккартисткото оклеветяване. Престорих се, че мисля трескаво дали да си призная, че съм комунист или не и му отвърнах: „Вижте, аз ще отговоря на вашия предварителен въпрос на драго сърце, но при условие че първо вие отговорите на моя…“. Добре, отговаря той и… Шут и… Гол!… Навеждам се към него: „Господине, вярно ли е това, което всички говорят по коридорите, че сте известен хомосексуалист?“. Типът беше баща на семейство с малки, чисти, радостно усмихнати дечица и никога не беше топил бисквитката си в нещо, различно от кафето на жена си, но почервеня, взе да мънка и да се задушава… Защото беше прекалено късно да отрича, милиони слушатели бяха успели да чуят казаното… Станало бе непоправимото… Самият аз бях прояден от червея на маккартизма: понякога нямаш право на избор по отношение на оръжието. Заговорих и той не ме прекъсна нито веднъж; и според това, което ми бяха казвали, все още си спомня… Има мигове, когато не можеш да си позволиш лукса да останеш сред облаците и оттам да продължиш да превъзхождаш съперника си със своята морална извисеност… Като ще е на нож, нека бъде на нож.

Фр. Б.: И никакъв оазис в цялото това опустошение, шумотевица и ярост от периода 1952–1955 г.?

Р. Г.: Напротив.

Фр. Б.: Кой именно?

Р. Г.: Приятелството ми с Тейар дьо Шарден[43]. Живееше в изгнание в Съединените щати; Орденът на йезуитите и Ватикана гледаха на него с особено недобро око и му беше забранено да публикува трудовете си. Виждах го често и бях особено поласкан да открия, след смъртта му, че в кореспонденцията си ми е посветил особено мили редове. Обичах този велик капитан и ми се случва да се сещам за него: застанал с пиратския си профил на руля, да води към хоризонта своя метафизически кораб, на който сам беше създал и корпуса, и компаса… и нека ми прости: и посоката… В него имаше нещо магьосническо, някакво излъчване, спокойствие, усмивка… Липсва ми. От него взех — това му го казах и той много се смя — поведението на морски вълк и няколко идеи, които доста романизирах и от тях създадох йезуита Тасен от книгата ми „Корените на небето“, която по онова време вече пишех…

Фр. Б.: Какви бяха взаимоотношенията ви?

Р. Г.: В разговорите Тейар винаги избягваше да навлиза в дълбочина, от любезност, уважение и страх да не ви накара да се почувствате зле. Пълна противоположност на Малро, който веднага ви приканва да продължите с него към дълбината на нещата — и той от любезност — оказвайки ви честта да приеме за сигурен факта, че сте в състояние да го следвате. Разговорът с Малро се състои в това да ви пусне на стартовата площадка до себе си и веднага да скочи на височина двайсет пъти неговия ръст, да изпълни три двойни винта в съчетание с полет с безмоторно летене над диалектическото скеле на разговора, за да ви изчака на другия край на елипсата на хоризонта с една брилянтна формула — заключение, придружена със съучастнически поглед, забраняващ неразбирането и въпроса откъде точно е минал, за да стигне дотам. С Тейар беше като на туристическо корабче: спокойни води и идеална видимост; с Малро — гейзери, безмоторно летене, отвесни гмуркания и потънали подводници. А най-опасното при плаване с него бяха мълчанията. Правилото в играта беше да открием на изхода, че отново сме на отправната точка от маршрута, при наличието на безупречно взаимно разбиране. Като делфини, които изпълняват сложни синхронни движения под и над водата. Веднъж говорехме за история, литература, за Джийн Сийбърг и изведнъж Малро влезе в ролята на делфина, гмурна се и изчезна някъде в мълчанието на дълбините… Дълга медитация: седим един до друг… После той изплува след гмуркането, навежда се към мен поверително, вдига показалец, усмихва се нежно и ми казва: „Като това не й пречи да бъде много красива!“. Аз улових топката отскачайки, изпълнение от типа „самият аз съм гений“ и му я върнах по същия начин: „Да, но уязвима, толкова уязвима… А и последният филм, който засне в Холивуд с Ли Марвин и Клинт Истууд, не сложи нещата в ред“. На секундата лицето на Малро се превърна в тревожно проблясващ светофар: тикове започнаха да ми пращат предупредителни сигнали за объркване… Това беше неговият начин за дискретно уведомяване на събеседника, че въпросният е изгубил връзката и е престанал да предава на същите честоти… Разбираш ли, когато беше казал с мила усмивка: „Като това не й пречи да бъде много красива!“ — аз бях останал на Джийн Сийбърг, но той вече говореше за литературата… И Тейар прибягваше до ловки фокусничества, но без да притеснява, като живеещ в големите дълбини човек, който въпреки всичко не се скъпи със запасите си от кислород. Нито веднъж не ми заговори за Бога, нито веднъж. Беше пълната противоположност на философа Джулиан Хъксли, който в мое присъствие прекъсна един човек, дето непрекъснато повтаряше Господ — това, Господ — онова и му каза: „Слушайте, познавам Господ по-добре от вас, писал съм книга на тази тема“. Ние си имахме с Тейар нашите незначителни разговори, но те бяха в рубрика приятелство, а не безсмъртие. Ходехме да обядваме във френските бистра, а понякога ми идваше на гости в моя апартамент в Ийст Ривър. Един от най-озадачаващите мои спомени от Ню Йорк беше обядът вкъщи с Тейар дьо Шарден, Малро и сър Гледуин Йев, бъдещият лорд Гледуин Гледуин, който тогава беше делегат на Великобритания в ООН и черната овца на представителя на Съветите Малик, но току-що бе получил назначение за посланик в Париж. Тейар беше самата усмивка, самото спокойствие и отказ да кръстосва святкащи мечове с Малро, Малро беше нашият пиротехник и озвучител, докато лорд Гледуин Гледуин беше… добре де, знаеш, че в Англия творците, писателите и мислителите не се допускат до Камарата на лордовете. С едно изключение — романистът Шоу, който беше определен от лейбъристите при една от осквернителските им акции. Но Тейар и Малро… А-а, това не беше за вярване: те буквално нямаха какво да си кажат. По-точно Малро непрекъснато канеше Тейар да скача с него от трамплина, а йезуитът се измъкваше под най-изисканата форма на учтивост. Предполагам, че не се доверяваше на Малро, поради общото, което рискуваше да открие: защото, всъщност, човек би могъл да се запита дали теологията, метафизиката на Тейар не беше само поема, мистическо белканто, най-висока проба изкуство и бе особено деликатно занимание да се ангажира в дискусия с човека, който открито — и трагически — се опитваше да превърне изкуството в метафизика, т.е. който също оставаше в изкуството… Малро се бори ожесточено, открай време, да скочи отвъд границата на литературата и да се добере до Смисъла и трансцендентното, но остава винаги в изкуството, в пределите на литературния гений; съвсем като мисълта на Тейар, която непрекъснато е под заплахата от ужасяващия всяка наука провал: да се окаже само поезия… Критиците на Тейар дьо Шарден винаги са се опитвали да затворят научната му мисъл във формата на поемата… А изкуството, както и отвъдното, са шаманизъм… Тейар и Малро бяха като два въображаеми музея, изправени един срещу друг, единият — на Бога, другият — на фетишите… В продължение на два часа Малро отправяше покани за диалог и въздушна акробатика към Тейар, които йезуитът отказваше, изплъзвайки се с най-очарователната лекота. Андре го предизвикваше с отвесно падане от нечувани висини, при което винаги успяваше да стъпи здраво на краката си на своето място, без да продъни пода: именно на това му казват да отправиш питане към вселената… А между двамата седеше посланикът на Великобритания, който все по-очевидно придобиваше вид на… вид на Гледуин Гледуин. Много бях далече от момента, в който щях да започна да пиша „Маговете“, но вече усещах, че липсваха само Калиостро и Пикасо, а естествено бях пропуснал да поканя и Фауст. В крайна сметка, след няколко забележителни нови салта, изпълнени високо, красиво и с лекота, Малро произнесе думата „Бог“ и за пръв път йезуитът ми се стори притеснен, така сякаш Андре бе показал, че не умее да се държи подобаващо на масата. Тогава се възцари дълъг момент на мълчание и аз предложих на всеки шоколадова торта, а Гледуин Гледуин се обърна към мен и изломоти: „Bloody nonsense[44], не проумявам нито дума“. Отвърнах му, че току-що ми е цитирал „Алиса в страната на чудесата“. Гледуин беше — и продължава да бъде — най-арогантния сред англичаните, които познавам, така че в това отношение трябва да е намерил разбиране в Париж. При тези думи Малро изостави усмихнатата Китайска стена, която отказа да му върне топката и ожесточено се нахвърли върху Гледуин Гледуин — по въпроса за Индия. На тръгване, докато говореше за йезуита, той подхвърли нещо безпощадно по негов адрес. Погледна ме право в очите по начина, по който само той умееше и с който създаваше впечатлението, че ви е приел да споделите с него по братски някаква тайна, вдигна показалец и ми довери с вид на човек, разбил другия на пух и прах: „Той е доминиканец!“.

Фр. Б.: Каза ли го на Тейар?

Р. Г.: Да, и той много се смя. Беше вкъщи заедно с Масиньон, който вероятно бе най-големия френски ислямист на века… И физически, и духовно той беше пълна противоположност на Тейар: душа на жарава, отдалечена на хиляди светлинни години от вътрешен покой… Нажежена до бяло стоманена лента, която се гъне и е готова да разруши, всепоглъщаща вяра в християнството, белязана от ислямския мистицизъм и малките адски огньове, подклаждащи една блудна сексуалност… Над всичко това се носеше определена рядко срещана арабско — юдейско-християнска музика, много добър артистичен принос… Той имаше крехката физика на стареца — юноша, полупрозрачна сива врана с ония изгарящи черни очи, които могат да прогорят дупки в сакото ти… С желание за танц на място… поради липса на криле. С тънкия и треперлив гласец на вечния мъртвец ни разказва за светците на Магреба… Винаги държеше дясната си ръка в джоба на сакото и не знам по каква причина бях решил, че там си носи трохички от хляб за птиците. След обяда отидохме в Сентрал парк и видях, че това са лешници, които хвърляше на катеричките… Тейар ми каза: „Много прилича на Мориак…“. Мисля, че Тейар не хранеше особено уважение към ада…

Фр. Б.: След Ню Йорк?

Р. Г.: Полагаха ми се три месеца отпуска за възстановяване и ги прекарах в къщата, която имах тогава в Рокбрюн, в работа над „Корените на небето“. Бях започнал този роман в Ню Йорк през 1952 г., пишейки между дванайсет и два и рано сутрин, понеже вечер не бях в състояние да работя. Обичам да си лягам рано. И имам нужда от девет часа сън. Продължих работата по него в Лондон, където бях назначен при Масили, но последва смяна на посланика и Шовел не пожела да работи с мен. Следователно имах още месец за писане в Южна Франция. Говореха, че „Корените на небето“ бил първият роман за екологията, опазването на околната среда, но моята цел беше да пледирам единствено за съхраняването на човешката среда в най-широкия смисъл, с цялото произтичащо от всичко това зачитане на човека, наличие на свобода, пространство и благородство.

Фр. Б.: В каква степен слоновете в романа са алегория?

Р. Г.: Съвсем не са алегория. Те просто са най-голямата маса живот, а следователно и страдание, и щастие, което съществува все още на земята. Сигурно е, че това са последните екземпляри, но те в истинския смисъл са точно това: с цялата тяхна тромавост, с цялата тяхна свобода и пространствата, от които се нуждаят, за да се движат и оцеляват; не в алегоричен смисъл те се явяват последните екземпляри. Книгата беше публикувана преди осемнайсет години, такава, когато никой все още не се беше замислял за „околната среда“. Днес цялата младеж е наясно, че онова, което застрашава останалите живи видове, застрашава в същата степен и човека. По онова време дори думата „екология“ беше практически непозната. На един обяд у Пиер Лазарев, сред двайсетте човека, които присъстваха, само двама познаваха значението й. А изразът „природна среда“ съвсем не беше навлязъл в употреба. Днес Ралф Нейдър е, в известен смисъл, като Морел от „Корените на небето“; когато започна да се бори срещу замърсяването във всичките му форми — от рекламната лъжа до трафика на химически отпадъци — той беше сам като Морел. Книгата едва се бе появила, когато започнах да получавам писма от по десет-петнайсет страници от Африка от един пазач на резерват на име Мата. Беше се отъждествил с моя герой Морел и бе започнал да пази слоновете от бракониерите, търсещи слонова кост. Няколко месеца по-късно „Мач“ ми изпрати свой журналист, придружаван от съпругата на Мата; научих, че той беше загинал с оръжие в ръка, защитавайки слоновете. Оттогава насам непрекъснато говорят, че докато съм писал „Корените на небето“, съм се бил вдъхновил от Мата, но е достатъчно да се погледне хронологията, за да разбере човек, че това не е вярно.

Фр. Б.: Беше ли разочарован, когато назначението ти за Лондон беше анулирано от новия посланик?

Р. П: Да, но забележи, че го разбирам. Щеше да ми бъде особено трудно да работя под разпореждането на един млад поет. Жан Шовел беше изключително добър като посланик, но освен това той беше и млад поет, току-що публикувал първите си стихосбирки, а моите книги бяха преведени вече в доста страни и най-вече в Англия; би било твърде притеснително за мен той да е в моето обкръжение…

Фр. Б.: Веднъж, докато бях на обяд в известен писател, живеещ на площада на Пантеона, чух един френски посланик да казва за теб: „Ще се съгласите, обаче, че Ромен Гари няма глава на френски посланик“.

Р. Г.: Много бих искал да узная какво точно означава „глава на френски посланик“, но както и да е, това е понятна реакция. Старият господин, за когото говориш и един друг, който отказа да приеме назначението ми в своето посолство в Атина — което сложи край и на неговата кариера на онова място — защитава представата, която те са изградили за самите себе си. Този, когото ти цитира, пише например на един от своите бивши сътрудници писмо, в което се усеща изкусеност от добрите обноски: „Знайте, че има може би един принц, но не са останали фаворити“. Докато може би наистина вече не бяха останали фаворити, но със сигурност нямаше никакъв принц. Имаше само един буржоа, на когото принадлежността към „кастата“ на Ке дʼОрсе — от времето на „голямото подбиране“ — позволяваше да подхранва илюзиите си за аристократизъм. По време на постъпването ми в Ке дʼОрсе, аз бях част от групата свободни французи и участници в Съпротивата, които Жорж Бидо и Жилбер, неговият началник „Личен състав“, бяха назначили, за да проветрят малко къщата, царящите в нея дух на „голямо подбиране“ и традиция „от баща на син“ — без дори да става дума за друго… Когато ме беше приел, Жилбер ми бе казал: „Останете си такъв, какъвто сте. Не се опитвайте да приличате на тях… Необходими са ни както стари, така и нови“. „Старите“, които страдаха най-много от това, че ни виждаха да влизаме в „Жокей клуб“, не бяха „принцове“ — аристократите са свикнали с революциите — а буржоа, които си даваха вид на „обезправени“ от нашето нахлуване и намираха в това психологическо потвърждение за своя „аристократизъм“. В нашите очи те приемаха поведението на Соломон Голдънбърг, британския гражданин от скорошна дата, който дал поръчка на най-добрия шивач на Севил Роу да го облече като истински английски джентълмен. Когато всичко било готово и на нашия „принц“ не му липсвали нито съответния чадър, нито derby-hat[45], шивачът огледал творението си и с почуда забелязал пробягналата по бузата на Соломон Голдънбърг, ескуайър[46], сълза. „Господин Голдънбърг, сър — възкликнал той — защо плачете?“. А Соломон Голдънбърг му отвърнал, ронейки сълзи: „Ние изгубихме империята…“. В жалбите от нашето постъпване в Ке дʼОрсе — нас ни наричаха „допълващия корпус“ — уважаемият буржоа посланик, когото ми цитира, е намирал необходимото потвърждение на своя княжески произход и принадлежността си към застрашената от „парвенютата“ аристокрация. Истинските нито веднъж не се почувстваха застрашени; няма да споменавам тук имената — бих ги подразнил — на всички благородници в Кариерата, в смисъл на хора с достойнства, които ни даваха непрекъснато доказателства за най-почтена обективност. Много се забавлявах в началото, като се окажех в кабинета на този или онзи „началник“, който се опитваше да се възползва от онова, което смяташе за мой „комплекс за малоценност“ — според него, той не можеше да ми е бил спестен. Стигало се е дотам, че се е налагало самият аз да се опитвам да го накарам да се отпусне, защото в желанието си да изглежда естествен, той ставаше все по-притеснен, сконфузен и с почти завършено „чувство за вина“… Беше незабравимо. Влязох в Ке дʼОрсе с усмивка и когато излизах, продължавах да се усмихвам. Но тук трябва да направя една съществена забележка. Всеки има право на своя същност. Всеки от нас има някакви предразсъдъци. Всеки от нас има натрапчиви тайни страхове и дребни физически несъвършенства. И те не засягат никой друг, поне доколкото не ни дават правото да ги използваме в наша полза, както в социалните контакти, така и като начин за получаване на правомощия, отреждани ни от Републиката. Това е повече от демократичен принцип: то е закон за цивилизацията. Що се отнася до мен: знам, че може да прозвучи претенциозно, но се надявам да бъда правилно разбран, като кажа, че Ке дʼОрсе понесе с безупречна почтеност петнайсетгодишното изпитание, наречено Ромен Гари.

Фр. Б.: След случката в Лондон, ти поиска ли друго назначение?

Р. Г.: Никога не съм искал от управлението назначения; винаги чаках да ме изпратят някъде. След като се получи в Лондон тази несъвместимост на двама писатели с толкова различен ранг, аз имах късмет. По съвет на своя пълномощен министър Шарл Люсе, сега посланик в Рим, Кув дьо Мюрвил, който тогава беше посланик във Вашингтон, ми предложи Лос Анджелис. И това ми дойде като благодат свише, защото генералното консулство в Лос Анджелис не отговаряше единствено за Калифорния, а и за Аризона и Ню Мексико. Там пристигнах през февруари 1956 г. с почти завършения ръкопис на „Корените на небето“.

Консулството се намираше в Холивуд и представляваше очарователна къща в „испански“ стил, както казват там, с канцеларии на първия етаж и резиденция на партера, потънала в аромата на жасмина, това полутропическо растение, воюващо за правото си да покълне във всеки един момент, в който види късче незастроена калифорнийска земя. Впрочем голямата част от растенията там са пришълци — евкалиптите, палмите; и те като другите пришълци — руснаците, италианците. Грижливо подбраните от предшественика ми секретарки бяха очарователни. Бившият вицеконсул си беше тръгнал с касата и се наложи да го приберат в Мексико, а след малка доза затвор стана крупие в Монте Карло. Имах право на официален прием, организиран в моя чест от френската общност, чийто председател беше някакъв маркиз Лафайет, кавалер на Почетния легион, адютант на Петен по време на Първата световна война и пълен фалшификат от началото до края. След като изслушах словото му и отговорих по подобаващ начин, го поканих в кабинета ми и му дадох петнайсет дни, за да напусне и да изчезне, което той направи на драго сърце, като ми каза: „Какво да правя, като беше толкова приятно!“. Беше луд за връзване, типът му с тип, а в продължение на години беше успявал да се държи на положение. Много трудно ми се удаваше да установя контакт с френската колония и телефонистката беше тази, която ми посочи причината: един от преките ми подчинени бе намислил доста забавен начин да отчужди колонията от мен и да заеме мястото ми сред местните французи. Всеки път, когато някой от тях беше искал среща с мен, той му бе отговарял: „Не може да безпокоим господин генералния консул, той пише романите си“. Двете мои първи официални визити бяха в чест на християнството и на еврейското чувство за хумор: кардинал Макинтайър и Гручо Маркс.

Фр. Б.: Бих искал да те прекъсна тук, за да се вгледаме малко по-отблизо във въпроса за християнството. Ако не го направим, рискуваме, в това бясно словесно препускане, да изгубим от поглед всички ориентири… Ти католик ли си?

Р. Г.: По стечение на обстоятелствата. Технически аз съм католик. В очите на майка ми това означаваше да си част от Франция — френски документи за самоличност. Нещо като културно покръстване, въпреки че тя съвсем не ми го обясни така. С основание ме прекъсваш. Самият аз исках да се спра по-обстойно на въпроса, защото е свързан с рождението и корените ми, с моя избор… Хайде, давай.

Фр. Б.: Майка ти беше руска еврейка, която ходеше при попа, защото изпитваше необходимост от утехата на Църквата. Баща ти е бил грък и православен християнин и искам сега да те запитам недвусмислено дали именно Иван Мосжукин — безспорно най-голямата звезда на европейското нямо кино от двайсетте години, европейският Рудолфо Валентино отпреди появата на озвучените филми — не беше твой баща.

Р. Г.: Ясно. Преди да се родя, майка ми се омъжва за руския евреин Леонид Касев, с който се развежда наскоро след появата ми на бял свят. Майка ми беше треторазредна актриса, непритежаваща особен талант, както са ми казвали, но тя беше страстно влюбена в театъра. Когато бях шестгодишен я гледах на сцената в Москва в някаква роля, буквално на фигурант: играеше много възрастна жена, на която помагат да напусне при пожар някакво село. Двама мъже я подкрепяха, докато тя с мъка пресичаше сцената. По-късно единият от двамата актьори, който беше емигрирал в Ница, ми бе обяснил, че не е имало начин, по който да я принудят да пресече сцената, че тя се вкопчвала, за да удължи времетраенето на своята роля и че трябвало да я блъскат, за да излезе извън обсега на светлините на рампата. Мосжукин, с когото се бе запознала преди аз да се родя, беше без съмнение голямата любов на нейния живот. Колкото до потеклото ми: отговорът е прост. В Ница, след смъртта на майка ми, една възрастна дама прибра кореспонденцията на майка ми с Мосжукин в семейното ковчеже в хотел „Мермон“. Дамата, която се казваше Виноградова, беше построила сградата, където се помещаваше хотелът, но се бе разорила и беше завършила живота си като портиерка на същото място. Бе показала писмата на цяла руска Ница: поповете, посетителите на руското кафене на булевард „Гамбета“, на братовчедка ми, на всички, които познаваше. От този момент нататък плъзна слухът, че съм син на Мосжукин; той излезе от руската колония в Ница, за да си прокара път и другаде по света. Тези писма бяха свещена лична собственост на моята майка и никой нямаше правото да си пъха носа в тях. Майка ми никога не ми беше казвала Мосжукин да е мой баща, въпреки всичко виждах доста често този човек у нас, в хотела. Идваше в „Мермон“ всеки път, когато снимаше филм на Лазурния бряг.

Фр. Б.: Майка ти знаеше, че един ден ще умре, а все пак не бе унищожила кореспонденцията си. Според спомена ми за нея дотолкова, доколкото я познавах, това е трябвало да значи нещо. Не е ли трябвало да заключиш, че е пожелала ти да откриеш писмата?

Р. Г.: Да допуснем, че е така. Ти ме подозираш, че подминавам въпроса. Сто пъти се връщах на предположението, че става дума за „благопристойно“ послание, получено, след като вече я няма, за да не се „черви от срам“… но в продължение на двайсет и пет години от живота ми тя нищо не ми каза. А винаги всичко ми казваше. От друга страна, Мосжукин идваше често вкъщи… Но нито веднъж… нито дума… Тогава, майната му. Толкова по този шибан въпрос. Колкото до религията, аз съм непрактикуващ католик. Съвършено вярно е обаче, че винаги съм имал голяма слабост към Исус. За пръв път в историята на Запада, искрица женска същност идва, за да огрее света, но попада в лапите на мъжете и започват кръстоносни походи, поголовно изтребление на неправоверните, покръстване с меч, еретизъм… и толкова… Християнството е самата женска същност: състрадание, нежност, прошка, търпимост, майчинство, зачитане на слабия, а Исус — самата слабост. Вече ти казах, че у мен има нещо кучешко, нещо инстинктивно и определящо; ако бях срещнал Исус, веднага щях да помахам с опашка и да протегна лапа. Това за мен е въпрос на човечност, а не на стремеж към отвъдното, на човешки измерения, а не на божествени. Погледни обаче на какво е заприличал той в ръцете на всичките мачо. Исус — Ренесансът го превърна във висша мода, а преподаваното от „Сен Сюлпис“ изкуство — в конфекция. След което буржоазията направи от него оскъдни бикинки. А той всъщност беше мъж. Винаги съм имал намерение да му стисна ръката. Разбира се, вече не го виждаме, защото демографията е добро прикритие, но той продължава да е тук и непрекъснато да умира мъчително някъде. Толкова Исусовци губим… кълна ти се… През първата година от нашата ера над земята се издигна първата светлинка от майчина нежност и покълна цивилизация, но няма да има цивилизованост, докато женствеността бива задушавана, унизявана, отблъсквана. Църквата изврати християнството, християнството изврати братството, използвайки го само като звуков фон. Братството вече само дреме и похърква. Материализмът беше необходим дотолкова, доколкото можеше да доведе до края на самия материализъм, а се превърна в самоцел — до такава степен, че цивилизацията ни поставя непрекъснато един и същ въпрос, въпроса за суровините…

Фр. Б.: Във „Виновната глава“, както и в „Тюлип“, потребността от чистота, достигаща до святост, е взривявана от клоунадата и гротеската всеки път, когато героят изпадне прекалено в плен на самия себе си или на жаждата си за абсолют… В романа единствено Исус излиза винаги незасегнат от поредното изпитание, на което подлагаш ценностите, потапяйки ги в киселината на цинизма и на любовта…

Р. Г.: Появи се човекът и веднага го експулсираха в небитието. За мен той не е извънземен. Той е човек… от нашите… Колкото до останалото, до всичко, което беше извършено или не беше останало време да бъде извършено в името на Христа… човечецът няма нищо общо с него. Присъствахме на отвличане на пълнолетен. Ако се интересуваш от мита за човека, от онази частица поезия в него, която е единственото отличаващо ни от влечугите, задължително се спри на Христос. В мига, в който премахнеш от човека частицата поезия, частицата фантазия, ти остава само за нищо негодното месо. Даваш ли си сметка, че с появата на Христос, се бе появило всичко необходимо за изграждането на цивилизация и дори на църква? А ние какво направихме от всичко това? Какво направихме от всичко това? Полемика за свещения характер на спермата и за противозачатъчните… а там ли трябваше да търсим?

Фр. Б.: Няма смисъл да крещиш. Късно е, ще събудиш съседите!

Р. Г.: Можеш да ги събудиш с телевизор, но не и с Христос. Онези, които се опитват да вменят на творчеството ми връзка с отвъдното и папизма, не са разбрали нищо. Аз обичам този човек. За пръв път един мъж говореше в женски род, с любов, нежност и състрадание. Първите несвързани думи на женственост, първият протест срещу суровостта, първият опит за нежност и слабост! И какво направиха мачосите с това? Кървава баня. А за първи път в историята на Запада мъж се осмеляваше да говори така, сякаш майчинството го има. За първи път на Запад се бе издигнало нещо, различно от фалос. Гласът на Христос беше глас на жена: нямаше суровост, нямаше мачистко звучене…

Фр. Б.: Как става така, че във всички твои книги, на всяка страница се проявява чувствителността на измъчвания, а в живота създаваш впечатление за човек от желязо?

Р. Г.: Хората от желязо са хората от пари. От мангизи. Читателите на „Обетът на зората“ и най-вече читателките остават разочаровани всеки път, когато ме срещнат, защото не откриват в мен галеника на мама. Ако бях останал галеника на мама, нямаше да стана сина на майка. Погледни това писмо, единственото, което поставих в рамка, последното, писано няколко часа преди смъртта й: „Благославям те… бъди твърд, бъди силен“. Не, първата дума не е „твърд“, на руски е непреводимо: крепкий и сильний… синоними, в смисъл на устойчив. Добави към всичко това и факта, че имам физиономия, която не е моят: лека парализа на лявата половина и нос, който, от една самолетна катастрофа през войната насам, трябва да бъде редовно префасониран, които ми придават суров и студен израз на безразличие. Казвам го, защото непрекъснато слушам коментари по този въпрос.

Фр. Б.: Добре ли се чувстваш в кожата си?

Р. Г.: Не смятам, че съм заслужил подобна обида. Човекът, който „се чувства добре в кожата си“, е или безмозъчен, или мръсник. Никой не е успявал да се побере в кожата си, без да му се наложи да влиза и в кожата на други… а това все пак поставя някакви проблеми, не е ли така? Преди години Артур Кьостлер ме попита: „Защо непрекъснато разказвате истории против самия вас?“. Понеже Кьостлер е един от най-интелигентните хора на нашето време, аз останах поразен от отправения ми от него въпрос. Не разказвам истории против себе си, а против Аза, против нашето малко „царство на Аза“. Вече казах, каквото имах да казвам по този въпрос и не искам да се връщам към него; „Азът“ обаче си остава най-големия смешник, а има и склонността да забравя. Разбира се, понякога дава добри плодове, но редовно трябва да му се подкастрят клоните, както на всички други растения. Хуморът върши добра работа. Във Франция е особено трудно, защото тя е една индивидуалистка страна и на „Аза“ му се отдават всички почести. „Палячовщина“ на френски има отрицателен смисъл. Но ако се върнеш назад във времето на народните бунтове, ще откриеш клоунадата и шутовщината, защото единственият начин едновременно да понасяш и да разбунваш онези, които не разполагат със свое собствено, структурирано слово: познанието тогава е било територия, запазена за привилегированите…

Фр. Б.: В мозайката от разнородни елементи, която си ти: руско-азиатски, еврейски, католически, френски; автор, пишещ на френски и английски и говорещ и руски, и полски, коя е най-силно преобладаващата връзка?

Р. Г.: Нещо, което пропусна да споменеш в направеното изброяване: Свободна Франция. Това е единствената физическа, човешка общност, на която съм принадлежал всецяло. Вече споменах, че не вярвам в „незаменимите хора“ и затова, например, ми беше невъзможно да премина от онази форма на голизъм — този на Свободна Франция и Съпротивата, който беше моят момент от историята — към другата, на политическия голизъм, който ми е безразличен.

Фр. Б.: В това се проявява единствената преданост в твоя живот…

Р. Г.: Не на моя, а на Де Гол. Той никога не ни предаде, в смисъл че остана верен на представата, която си изградихме за него през 1940 г.

Фр. Б.: Мечтаеше ли, подобно на Камю през 1944 г., за единение извън границите на политиката — идея, родена по време на Съпротивата?

Р. Г.: По време на големия кошмар от 1940–1944 г. мечтаех като много други, но днес…

Фр. Б.: Днес?

Р. Г.: От политическа гледна точка се опитвам да мечтая за действителността…

Фр. Б.: Коя, романтичната ли?

Р. Г.: По отношение на помията, да.

Фр. Б.: Трябва да е имало моменти, в които мозайката, която ти представляваш, да ти е поставяла проблеми с разнородността на своите елементи.

Р. Г.: Един-единствен път, през ноември 1967 г. Бях в кабинета на министъра на информацията и Де Гол току-що беше изрекъл знаменитата си фраза за „еврейския народ, избрания народ, уверен във възможностите и превъзходството си“. Беше много ласкателно, понеже самата Франция в продължение на хиляда години от историята си не бе преставала да бъде избрания народ, уверен във възможностите и превъзходството си; и самият аз всъщност съм го казвал по радиото, без да предизвиквам ни най-слабо възмущение. Но когато старият изрече своята фраза, „разнородните ми съставни части“, които ти спомена, се скараха помежду си и една от тях, еврейският елемент, поиска уточнения. Отидох да се срещна с Де Гол в името на моите „разнородни елементи“. „Г-н генерал, имало едно време един хамелеон, сложили го на зелено и той станал зелен, сложили го на синьо и той станал син, сложили го на шоколадов фон и той станал шоколадов, но когато го поставили на шотландско каре — той се пръснал. Бих ли могъл да ви поискам няколко уточнения относно онова, което имахте предвид, когато говорехте за «еврейския народ» и означава ли това, че френските евреи принадлежат на народ, различен от нашия?“. Той вдигна молитвено ръце към небето и ми отвърна: „Но, Ромен Гари, когато казваме «еврейски народ», ние винаги говорим за библейския народ“. Лисица. Сервира почти същия отговор и на Лео Амон, когато той отиде да го види.

Фр. Б.: През 1935–1936 г. ти отиде да вземеш диплом по славянски езици в университета във Варшава. Ти беше французин и католик. В полските университети обаче, полските католици живееха помежду си: имаше специални банки за полските евреи. Ти редовно седеше заедно с полските евреи, а в желанието си да ти попречат да продължиш да седиш сред евреите, полските католици редовно ти разбиваха носа, понеже в документите ти пишеше, че си католик.

Р. Г.: По този въпрос съм казал всичко, което имам да споделя, в „Бялото куче“. По рождение съм малцинствен. Във Варшавския университет седях с малцинствените. Винаги съм бил срещу по-силния.

Фр. Б.: Какво, според теб, означава да бъдеш евреин?

Р. Г.: Начин да ми разказват играта.

Фр. Б.: Израел?

Р. Г.: Твърде интересна страна. Много обичам също така Италия. Мисля, че Италия е предпочитаната от мен чужда страна.

Фр. Б.: Ако Израел изчезне като държава, а населението му бъде прогонено от пределите на страната си, няма ли да се почувстваш унизен.

Р. Г.: Унизен — не, но объркан — да. Объркан, дали съм засегнат в онази моя част еврейско потекло или в човешката ми същност. Не се усещам „готов“ да ти отговоря на този въпрос и се надявам никога да не бъда готов да отговоря на него.

Фр. Б.: Но ти си наполовина евреин и можеш да избираш…

Р. Г.: Това е, хитрува и пуска хубавата си усмивчица… Наполовина евреин, не знам какво точно означава това. Половин евреин — половин алиби. Същото понятие използват и фанатизираните расисти в Израел. Чуй, ето ти и доказателство. Преди няколко години получавам от Тел Авив писмо от някаква си там институция, която ме пита имам ли желание да се включа в „Кой кой е в еврейския свят“, вид световна еврейска енциклопедия. Силно поразен от тази проява на широта на възгледите, аз отговарям с да, като попълвам въпросника и го пращам обратно. На което тези тъпанари ми отвръщат с едно притеснено писмо, от което става ясно, че не притежавам необходимите качества, за да бъда смятан за евреин. Разбираш ли, те се стараят повече и от Розенберг и Химлер… Именно те решават кой има право на газовата камера и кой не… Поддавам се на яростта и им пиша, че майка ми е старозаветна еврейка, а както по всичко личи, при нас е важно коя е майка ни… и ако не ме включат в шибаната им „Кой кой е“, ще им организирам такава крупна обществена шумотевица, че… Мъртвешко мълчание и един ден се оказвам обект на изключително любезно дипломатическо посещение, в прекия смисъл на думата, по време на което получавам едночасова лекция с теологически, държавнически и технически обяснения за това как е станало така, че да се стигне там до приемането на този закон, разпореждащ кой има право на газовата камера и кой няма такова… В това отношение немците имаха доста по-широки възгледи.

Фр. Б.: Ти все пак си католик…

Р. Г.: Една страна не се прави с актове за раждане: Израел не прави изключение. Съществуват египетските копти, например… След Първата световна война известният „генерал“ Коен, американски авантюрист на служба при Чан Кай Ши, отишъл в Шанхай. По онова време в Китай имало — безспорно ги има и днес — изповядващи юдаизма китайци, които се събирали в синагогата. Веднъж, петък вечер, Коен отишъл в нея да се помоли. Китайците го гледали с любопитство, без нищо да кажат. Когато свършила молитвата, равинът китаец се приближил до Коен и го попитал: „Извинете, но какво търсите сред нас?“. „Моля се — отвърнал Коен. — Аз съм евреин.“ Тогава равинът китаец изгледал изпитателно Коен и поклатил глава: „Съвсем не приличате на евреин…“. Евреите се държат като равина китаец.

Фр. Б.: Четох в „Поен“ от 11 март, че Военната служба за сигурност на Франция е започнала разследване във военните и самолетостроителните заводи сред работещите там инженери и техници с еврейски произход… Военната служба за сигурност подозира, че сред тях може би има израелски шпиони.

Р. Г.: Самият шеф на Военната служба за сигурност е евреин.

Фр. Б.: Сигурен ли си?

Р. Г.: Ако това, което казвам, е клевета, нека ми организира процес, на който публично да ме разобличи… Драги Франсоа, имам си един метод, който ти препоръчвам. Когато Глупостта наоколо стане прекалено силна и започне да цвърчи, чурулика и подсвирква, легни, затвори очи и си представи, че се намираш на плаж на брега на Океана… Ако продължа да чувам най-великата духовна сила на всички епохи, Простотията, аз призовавам на помощ гласа на моя приятел Океана… И тогава към мен се надига, идвайки от недрата на древната наша нощ, едно освобождаващо бучене, всемогъщ глас, който говори от наше име, понеже единствено братът Океан разполага с гласови възможности, позволяващи му да говори от името на човека… Каквото и да се случи обаче, няма да превърна в моя фразата на Валенрод: „Бих искал да бъда убит от хора, за да съм убеден, че съм умрял на страната на правилния избор…“.

Фр. Б.: Трябва ли да отдавам специално внимание на факта, че първата ти официална среща, след поемане на функциите на генерален консул в Лос Анджелис, е била с кардинал Макинтайър?

Р. Г.: Беше напълно служебно. Кардинал Макинтайър беше бивш бизнесмен и се бе превърнал в най-добрия администратор на Католическата църква на Съединените щати. Миналото му на банкер, духовната му власт и репутацията му на завършен консерватор му позволяваха да упражнява значително влияние над представителите на деловите среди в Калифорния. В оня момент нашият престиж беше паднал до най-ниското ниво и това се усещаше във всички търговски преговори. През 1956 г. нас не просто ни бяха обявили за „болния човек на Европа“, а за нейния заразноболен. И така, аз отидох да видя Макинтайър, за да му направя няколко четки. И знаеш ли какво ме запита най-напред? Запита ме дали било вярно — имал въпросната информация, уточни той, от американски бизнесмени — дали било вярно, че Де Гол е агент на Москва и дали генерал Кьониг подготвя комунистически преврат във Франция. И това, драги, е исторически факт, това беше точният въпрос, буквално предаден, който ми постави един от най-могъщите прелати на американската църква през 1956 г.; нещо, което потвърди схващането ми, че най-великата духовна сила на всички епохи е Простотията. „Информацията“ на кардинал Макинтайър достигна по-късно и до най-голямото американско ежеседмично списание „Лайф“ и се превърна в основа за създаването на американския бестселър „Топаз“ на Леон Юрис, написан по „документация“, предоставена му от бивш агент на Ес Ди И Си И във Вашингтон. Няма да се учудиш в такъв случай, че второто ми посещение, след знаменитата среща с църковния принц, беше при Гручо Маркс, когото, след У. С. Фийлдс, смятам за най-знаменития клоун в киното и американската бурлеска. Незабравима среща: виждайки ме да пристигам с шапка в ръка и зинала от възхита уста, Гручо Маркс се зае да създава у мен възможно най-опустошителното впечатление и да мачка възхищението ми; със същия похват си послужих във „Виновния празник“, докато създавах образа на Матийо, човекът, демонстриращ неуважение към всичко, което уважава. Гручо има оня лош и замислен поглед, който непрекъснато търси мястото, където точно те стяга чепикът, поглед, който непрекъснато търси мястото, където да забие копието. В моя случай, той буквално надмина себе си в провокацията. Кани ме да седна, протяга ми поднос с маслини и ми казва: „Вземете си маслинка. Не жена ми Олив[47], а една от тези тук“. Не беше, съгласен си, шега, на която не можеш да устоиш, но от любезност аз се засмях: „Ха-ха-ха!“ и той се престори на много доволен, а очите му казваха: „Нещастник!“. „Дипломат ли сте?“ Да, казах аз. Вече знаех, че ще ми сервира всичко най-противно като „шегички“, за което можеше да се сети, за да ми изкриви физиономията. „А с дипломатическата поща внасяте ли или изнасяте?“ Аз се захилих ха-ха-ха, а той ме изгледа със задоволство, неприязън и дълбока отврата. Взе да се мести по диванчето, след това изведнъж каза: „Жена ми излезе! Напразно се обезпокоихте“. Аз, естествено, продължавах да се задушавам от смях. „Познавате сестра й, както изглежда.“ Снаха му Ди беше съпругата на Хауард Хокс; именно тя бе уговорила срещата. Когато си в компанията на велик професионален комик, през цялото време изпитваш желание да се смееш, като кучето на Павлов[48]. При споменаването на снаха му Ди бях завладян от задушаващ смях, а той ме остави да се насмея на воля, докато започнах да хълцам все по-тихо и по-тихо. В неговите очи клоунът бях аз. Най-накрая успях между два хлипа да му кажа, да, а-ха ха-а, аз познавам Ди, жената на а-а-ха ха-а Хауард Хокс. Той ме наблюдаваше с нещо като нелишено от отврата кулинарно любопитство: не беше сигурен дали ставам за ядене. „Хауард е четирийсет години по-стар от жена си, а аз — четирийсет години по-стар от моята. Питам се откъде сте го разбрали.“ Положението беше отчайващо, той ми нанасяше удари най-безпощадно и тъй като аз започвах да се смея все по-нервно, той се чувстваше все по-доволен: което ме издигаше в очите на неговата неприязън. В продължение на час, по най-садистичен начин, той прави единствено и само това и едва после, след като ме бе подложил вече на изпитанието, започна да се държи естествено и човешки. Бях генералният консул на Франция, но бях понесъл киселината на неуважението. Същата вечер ме покани на премиера. Холивуд все още беше в апогея си и премиера там означаваше огромна тълпа и затворени улици. В момента, в който влизахме, един тип подметна на Гручо: „Гручо, забравил си си пурата“. Старият се обърна към мен и ми каза: „Не мога да ги понасям тия мръсници. I hate their guts[49]“. Такава беше реакцията на разсмивалия хората в продължение на петдесет години възрастен човек, у когото публиката не виждаше вече артиста, а палячото. Когато У. С. Фийлдс, царят на агресивната бурлеска, бил на смъртно легло, в съседната стая се събрали gagmen[50] от студиото, майстори професионалисти на реденето на думи и комични находки, които се опитвали да напишат в негова чест смешно прощално слово. Лекарят ги повикал в последния момент, но те все пак успели да му го изрецитират на ухо — joke[51] преди вечността. Докато ги гледал и го обзела такава ненавист, че живял още цели три седмици. У. С. Фийлдс, Чаплин и Гручо Маркс бяха трите най-силни литературни влияния, на които съм се поддавал. Гручо произлиза от grouch — мрънкало… Няма демокрация и усвоими ценности без изпитанието на незачитането, на пародията, на агресивната подигравка, на които слабостта непрекъснато подлага силата, за да се увери, че тя е съхранила човечността си. В мига, в който могъществото загуби човечността си, то забранява това изпитание под заплаха от изгаряне. Остават само свещените луди, които единствено са в състояние да ни накарат да усетим кое е свято и кое е имитация. На тях разчитам в почти всички мои книги. Такъв е Тюлип, такъв е Бебдърн в „Цветовете на деня“, такъв е Дженджис Кон в „Танцът на Дженджис Кон“, Матийо във „Виновният празник“, такъв съм самият аз… Същинските ценности устояват, фалшивите се отбраняват, като си служат с цензурата, затвора и психиатричните клиники…

Фр. Б.: Какво представляваше Холивуд в златната си епоха?

Р. Г.: Златната епоха беше приключила, но те все още не си даваха сметка. През 1947 г., т.е. девет години преди пристигането ми, холивудските царе бяха пропуснали да забележат, че започва завоевателния ход на телевизията и вместо да сложат ръка на нея, тъй като винаги са били в състояние да го направят, разполагайки със студиата, актьорите, сценаристите и хилядите филми във филмотеките, те направили като всички застрашени от революцията царе — не повярвали в нея. Те се оставиха да ги ликвидират или да ги погълнат само за десет-дванайсет години. През 1956 г. все още можеха да се преструват. Собствениците на големите студии, които наричаха гигантите, се вземаха до един за свръхмъже, а всъщност бяха неуспели да скъсат с проблемите на детството хора. Резултатът беше лудо наддаване в името на мачизма, във всичките проявления на надмощието — сексуалното превъзходство, силата на парите, премазването на по-слабия, неприязънта към слабостта, превръщането на жената в обект на дребно консуматорски страсти… Начело на студиите стояха хора като Хари Кон, Зенък и други мъже, които от възкачването си на трона до оня момент не бяха чули нито едно „не“. Съществуваше безпощадна йерархия. „Големите“ се канеха единствено помежду си. В Холивуд съм присъствал само на „хоризонтални“ вечери: искам да кажа, че се канеха помежду си йерархически, с еднаква степен на преуспяване, с еднаква степен на забогатяване, успех и власт. Никога нямаше „вертикални“ покани: никога не можеше да срещнеш някой дебютант, някое ново лице, някой актьор, някой режисьор или тепърва налагащ се продуцент, някоя млада „надежда“. Всеки от етажите на пирамидата беше стриктно уточнен на езика на успеха, парите и социалния престиж. Иначе казано: всеки път — едни и същи муцуни; рядко би срещнал неомъжена млада жена, понеже съпругите на господата живееха със страха, че някоя нова може да влезе в техния кръг и да им отмъкне законния им спомоществовател. Най-типичният пример беше Патриша Нийл — надявам се тя да ми прости, че я споменавам… минало е толкова време… Беше дошла от Ню Йорк, от театъра и след един-два филма бе успяла да заяви себе си като новата голяма звезда на Холивуд. За нещастие се беше влюбила в Гари Купър, а Гари, който също се бе влюбил в нея, но беше женен, бе заговорил за развод. И се получи нещо твърде отблъскващо. Всички лелки от върха на холивудската пирамида се обединиха против Патриша и големите босове, които упражняваха креватното си право по диванчетата в кабинетите си и студиата, но бяха за морала, фамилията и религията, буквално я прогониха от града. Една-две любовни истории все пак оцеляха: най-красивата сред тях, по мое мнение, беше историята на Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси, който също беше женен. Рядко през живота си съм виждал по-отдадена на един мъж жена от Катрин Хепбърн. Историята продължи двайсет години и пролетта ги съпътстваше до края. Когато Спенсър Трейси вече беше болен, но прие да се снима във филм с Франк Синатра на остров Мартиника, Катрин Хепбърн замина за там, за да осигури препоръчителните за режима на хранене на своя спътник продукти. Любовта имаше малки шансове в средите, където всичко се основаваше на конкуренцията между мачосите, на съперничеството в сексуалната сила и на играта за надмощие. В тези случаи мерни единици бяха оная работа и мангизите, а любовта се влачеше някъде навън сред малчуганите. Спомням си един импресарио, който на излизане от прием у Дани Кей, ми каза с вибриращ от вълнение глас: „Давате ли си сметка, вътре беше организиран спектакъл за трийсет милиона долара?“. Всеки „голям“ си имаше своето малко царство, където на всичко различно и чуждо се гледаше с лошо око и то предизвикваше страх, защото малкото царство на „Аза“ се основаваше на договори с фалшивите стойности, които винаги можеха да бъдат подложени на съмнение в резултат от вмешателството на определена, идваща отвън оригиналност. Около всичко това гравитираха импресариите, които прибираха десет процента върху всеки договор и вдигаха толкова много цените, че предизвикваха сривове. Неочаквано, след един сериозен успех, Джули Андрюс беше издигната от импресариите сред облаците на искането: по милион долара на филм, плюс десет процента от печалбата; и когато следващите й два филма доведоха до загуби, тя се срина и престана да бъде „величина“. Понеже трагичното в този вид ситуации е, че ако за даден филм вземеш милион, при следващия не можеш да приемеш 800 000, защото това ще означава, че акциите ти падат и ти губиш скорост. В Америка има закон, който особено сурово преследва монопола, но не и монопола на импресариите. Вземи например Ем Си Ей, където бяха най-големите звезди, най-големите режисьори, сценаристи, сценографи; ако някой поискаше дадена звезда, те му налагаха всички останали и му диктуваха цените, нещо, което наричаха package deal[52]. Боготворенето на успеха там достигаше до ужасяващи размери. Външният свят не съществуваше, а ценностите, различни от тези на боксофиса не означаваха нищо. Един ден Франк Синатра ме покани в тесен кръг от хора. Там беше и известният импресарио Ървинг Лейзър, който приличаше на коляно с очила. Видях го наскоро и старостта не му се отразява зле: все така прилича на коляно с очила. Когато влязох, той ме погледна ужасен и ме попита: „Как стана така, че той ви покани?“. Представяш ли си — някакъв си там беден представител на Франция… В деня, в който Франк Синатра дойде за пет минути на един от даваните от мене приеми, аз вече бях лансиран. Един от най-втрещяващите ми спомени е свързан с посещението на Сесил Б. де Мил, може би най-известният сред производителите на „картонени“ филми в цялата история на Холивуд, сещаш се, първият „Бен Хур“, „Десетте божи заповеди“ и стотина други мащабни неща… Той беше дълбоко вярващ човек, един от онези обитатели на Холивуд като Джон Форд и Джон Уейн, които водеха безупречен семеен живот. Беше много болен и искаше Почетния легион. Но не за тук му трябваше. А за мига, когато щеше да се представи пред Бога — не измислям нищо — обясни ми го точно така, дума по дума, и беше самата истина, той беше искрен. Очевидно е, че в продължение на часове мога да ти говоря за Холивуд, без да спирам, защото никога нищо подобно не е било виждано в историята на парите, но ще обобщя всичко, ограничавайки се до един-единствен епизод. Вечер е. Поканен съм у Бил Гец, един от най-големите продуценти на онова време. Той притежаваше изключителна колекция от импресионисти: четирийсетина работи на Сезан, Моне, Бонар и Мане, а сред тях и автопортретът на Ван Гог — една от най-старателно подбираните колекции, на която идваха да се насладят познавачи от цял свят… След вечерята се разполагаме в креслата, Сезан, Моне и Ван Гог се прибират в тавана, един екран се спуска, прожекционен апарат излиза от стената на мястото на автопортрета на Ван Гог и ни пускат едно отвратително филмче — „Бунтът на Мени Стоуър“ — с участието на Роналд Рейгън, който тогава беше второстепенен холивудски актьор, а днес е губернатор на Калифорния и един от „участниците в предварителните избори“ на републиканците, кандидат за президент на Съединените щати.

Фр. Б.: С всички ли успя да се запознаеш?

Р. Г.: Да. И въпреки всичко, тук трябва да отбележа, че те ме омагьосваха, защото аз съм романист, а когато гледаш как под носа ти се разхождат знаменитите чудовища, които вярват в съчиняваното за самите тях от собствените им рекламни агенти, нещата стават неудържими… и често трагични. Добави и това, че сред големите звезди жени имаше някои богини, които едвам четяха и пишеха, и забележеха ли мъж, който не виждаше у тях само задника и мангизите, но и човешкото създание, те придобиваха понякога трогателна благодарност и смиреност.

Фр. Б.: Познаваше ли Мерилин Монро?

Р. П: Много слабо. Запознах се с нея у Рупърт Алън и Франк Маккарти.

Фр. Б.: Какво представляваше Мерилин?

Р. Г.: Момиче, което не знаеше какво се прави, когато си Мерилин Монро, както и що е то Мерилин Монро и как се остава Мерилин Монро. Когато от теб са направили „мит“, без значение дали си Лана Търнър или Ава Гарднър, ти си в положението на Мерилин Монро. Това е същата огромна доза нереалност и ако тази огромна доза нереалност влезе в конфликт с малката частица нервна, психологическа и физиологическа реалност, която си ти, ставаш Мерилин Монро изцяло и завинаги и се самоубиваш. Някои започват да пият и оцеляват, други започват да пият и не оцеляват. Бедната малка Вероника Лейк, която умря наскоро от алкохолизъм на петдесет години — на нея й беше необходимо повече време, отколкото на Мерилин Монро; след като бе една от най-известните звезди на четирийсетте — „Жена ми е вещица“ на Рене Клер, спомняш ли си я? — свърши като сервитьорка в бар, а най-накрая просто свърши… Много я харесвах. Все още често мисля за нея. Лана Търнър, чиято дъщеря на единайсет години наръга с кухненски нож любовника на майка си, също оцеля… не задълго. А Ава Гарднър… Всичките те оцеляха а ла Мерилин Монро… Чуй какво видях… Една много голяма звезда, от двете или трите най-велики на онова време, в което тях ги имаше… Изключителна красавица, въпреки алкохола и другите подробности…

Фр. Б.: Имам чувството, че това ти причинява болка?

Р. Г.: Алкохолът, сънотворните, ужасявам се от тях… Пристига тя веднъж на вечеря в консулството. Идва пияна, което след коктейлите става още по-явно. После вечеряме и всички минават в салона… Икономът идва при мен и започва да ми шушне на ухо, че иска да ми покаже нещо. Следвам го в трапезарията… И под стола й виждам локва. Беше се напикала под масата — като крава.

Фр. Б.: Това все пак е било изключение, нима не е така?

Р. Г.: Само в смисъл че не всички се напикаваха под масите. С няколко изключения, повечето дошли от Европа, които понасяха ударите възхитително добре: Марлене Дитрих, Дебора Кер, Одри Хепбърн; понеже им бяха откраднали самоличността, те бяха минирани вътре в себе си. Живееха изфабрикуван живот — за ползване от тълпите — който постепенно се превръща в техен собствен. Тогава Хеди Ламар — „Еротикон“ и други — започва да краде от лавиците. Ерол Флин се идентифицира с Дон Жуан и се скапва към петдесетгодишнината си на мит. Видях го, сред декорите, да уринира срещу едно рисувано платно, подпомаган от шестнайсетгодишната си приятелка… Синът му Шон Флин, красив младеж, беше убит в Индокитай като фотограф. Питам се дали не е умрял в търсене на автентичността… Разбира се, аз говоря само за онези жени или мъже, които се бяха оставили да бъдат впримчени в клопката на мита. Епохата беше друга, телевизията още не беше банализирала изображението и Холивуд имаше в достатъчни количества могъщество, пари и умение да произвежда митове. Изфабрикувай, използвай и хвърли. Детството ми беше белязано от киното и не съм забравил нито едно име оттогава. Спомнях си най-вече за великия Род Ларок и Вилма Банки, партньорката на Рудолфо Валентино. Бяха ми казали, че са все още живи — спокойна и щастлива двойка. Така е, но ми беше необходима година, за да ги открия: Холивуд няма памет, няма уважение към самия себе си и собственото си творчество, Холивуд не е „доставки за дома“, а възможност да те глътнат наведнъж. Когато пристигнах, упадъкът вече се забелязваше. Снимачните екипи включваха хора, чиято средна възраст беше шестдесет години и не приемаха нови: за да станеш оператор и синдикатът да открехне леко вратите за теб, трябваше да си син на оператор. На снимачните площадки — по трима гримьори: един за лицето, втори за тялото и трети за ръцете. Човек не можеше един фотьойл да премести, без да се е обърнал за разрешение към отговарящия за преместването на столовете. Когато снимах за една американска компания първия си филм „Птиците отиват да умрат в Перу“ — заснет, без да стъпя в холивудско студио — в бюджета ми включиха един процент средства за поддръжка на студиата на компанията в Холивуд… Трудно беше да не се стъписа човек пред тези абсолютни владетели, царуващи в киното от четирийсет години. Смайващо беше да види как тези набаби[53], за които работеха гениални хора, мислеха и говореха като улични търговци отпреди век. Джак Уорнър, например. Веднъж отидохме да го видим с Фавър-Льобре, понеже Джак отчаяно се опитваше да му пробута за фестивала в Кан плачевното си творение по „Стареца и морето“ на Хемингуей: историята на рибаря от Гълфстрийм, отишъл отвъд предела на силите си в единоборството с огромната риба. Джак Уорнър се почувства задължен да ни разкаже сюжета на филма и го сведе до няколко думи: „Itʼs the story of a guy who was asking too much“ — това е историята на един тип, който искал твърде много. Иначе казано, всичко, което той бе успял да види там, беше само една история за пари. Тогава, представяш ли си, щом оригиналните творци, сценаристи, режисьори и актьори зависеха от волята на подобни бабуини, тяхната основна грижа ще трябва да е било избягването на нервните кризи. Сещам се за появата на пазара през 1956 г. на първите транквиланти, хапчетата, наречени „Милтаун“. Човек би решил, че Спасителят беше дошъл в града. Говореше се само за това, хората си звъняха по телефона, за да известят добрата новина, животът щеше да се промени: край на проблемите, край на неврозите, алилуя! Надали има страна на този свят, където броят на шарлатаните да е по-голям; естествено, в объркването на главите участват и психоаналитиците. Веднъж, на вечеря у Дейвид Селзник, продуцента на „Отнесени от вихъра“, говорехме за ЛСД[54], който психиатрите изпробваха върху свои пациенти, защото смятаха, че ЛСД щеше да се окаже „психоаналитическата“ бомба, която щеше да позволи светкавичната психоанализа. Селзник се обърна към мене и ме запита: „Добър ли е вашият психоаналитик?“. Отговорих му, че никога не съм се подлагал на психоанализа. Всички се спогледаха и на масата се възцари притеснено мълчание: бяха се обезпокоили за мене. Няколко дена след вечерята у Селзник, аз получих най-добрия урок по кино; даде ми го Били Уайлдър. Няма съмнение, че сред всички обитатели на Холивуд, които познавах, Били Уайлдър имаше най-хапливия нрав. Отидох да го видя по време на снимките на филма му „Духът на Св. Луи“ за първото прелитане над Атлантическия океан от Линдберг. В самолета, пред командното табло беше седнал Джими Стюарт. Клатят макета, попадналия в бурята самолет, машините хвърлят сняг, други машини правят вятър. Били Уайлдър ми казва: „Ето, полюбувайте се. Това е то киното! Какво забелязвате? Един бутафорен Линдберг, в бутафорен самолет, сред бутафорно небе, бутафорна буря и бутафорен сняг… А какво ще се получи на екрана от всичко това? Един бутафорен Линдберг, в бутафорен самолет, сред бутафорно небе и бутафорна снежна буря…“. Най-хубавият филм за Холивуд за мен си остава „Сънсет булевард“ на Били Уайлдър. Много му бяха остри зъбите! Именно той пусна по адрес на Ото Премингер, наистина деспотичен, да не кажа и садистичен по време на снимки режисьор, който в един предходен период от живота си се беше специализирал в ролите на нацисти: „Трябва да съм любезен с Ото — все още имам роднини в Германия!“.

Фр. Б.: Успя ли да обикнеш някого там?

Р. Г.: Какво точно искаш да кажеш?

Фр. Б.: Говоря за приятелството.

Р. Г: Да. Гари Купър. Мъж. Наистина особено мъжествен — в най-женския смисъл на думата. Нежен. Любезен. Неспособен на омраза. Извор на чувство за хумор и скромност. Велик американец.

Фр. Б.: На един от романите си даде заглавието „Сбогом, Гари Купър“…

Р. Г.: Да, и хората решиха, че това е роман за киното. А всичко, което аз исках да кажа, беше сбогом, невъзмутими американски храбрецо, уверен в себе си, в правото си, в справедливостта и каузата, за която се бориш, който винаги печелиш накрая, сбогом, Америка на сигурностите, здравей, Америка на съмнението, терзанията и себеотвращението, на Виетнам и Уотъргейт. Написах го на американски жаргон под заглавието „Ski Bum“. Това беше третата ми книга, писана най-напред на английски — с „Лейди Л.“ и „Гълтачите на звезди“. Смятам, че френските версии — те не са преводи, тъй като ги пренаписах — превъзхождат оригиналите, защото времето ми позволи по-добре да развия темите. „Преводите“ са изтезания. На английски написах „Лейди Л.“ за шест седмици, а за френската версия, пет години по-късно — ми бяха необходими девет месеца…

Фр. Б.: Казват, че английският и американският стават, във все по-голяма степен, два различни езика. Ти написа „Лейди Л.“ на английския на Нейно Величество, а четири други романа, сред които и все още непознатият на френски „The Gasp[55]“…

Р. Г.: Последната трета част на метафората „Брат Океан“. В томчето — предговор „На Сганарел“ оповестих, че ще пиша на американски и обясних защо. Той третира проблемите на енергийната криза…

Фр. Б.: По твърде особен начин… И така… ти си писал на английски и на американски, най-често изпълнен с жаргонизми… Подобна виртуозност — улавям се, че използвам често тази дума, докато говоря за теб — е в състояние да породи колкото недоверие, толкова и възхита… Съществува ли вид „имитация“ на двата езика?

Р. Г.: Никога не съм попадал на подобно наблюдение, излязло изпод перото на американски или английски критик и мисля, че това дава отговор на твоя въпрос…

Фр. Б.: Как процедираш при творческите идентификации, когато езикът и културата са други?

Р. Г.: В ненаситния глад да преживея множество различни животи, възможно най-разнородните, се оставям на мисленето на героите, оставям се те да ме хипнотизират. Подражателен процес, който в основата си е същият като при актьора…

Фр. Б.: А ти си актьорско чедо…

Р. Г.: Смятам, че всеки романист е комбинация от автор и актьор.

Фр. Б.: Това, което ме интересува, е да достигна най-вече до оригиналното, изчистено от осезаемите влияния, идващи от различните култури и езици: руски, полски — като изключим Гогол, долавящ се почти навсякъде и Конрад, в „Корените на небето“.

Р. Г.: В публицистичните ми творби силно бях повлиян от сатирата на полския публицист и поет Антони Слонимски.

Фр. Б.: Тоест отправната точка са руският, полският и степният хумор с привкус на идиш — „Танцът на Дженджис Кон“ — американският език, английският и френската култура, Волтер и Дидро — белегът от „Жак Фаталиста“ е очевиден факт в „Тюлип“… А смесицата от всичко това дава оригиналността с нотка на нещо лично и неизречено. „Върша копелдащини“ придобива един съвършено нов смисъл. Ще си послужа с един-единствен дребен, но силно впечатляващ пример. В „Сбогом, Гари Купър“, писана на американски или по-точно във френската версия, тъй като в американския роман това липсва, ти прибягваш до жанра лимерик_, типично английско, а не американско явление, за да пресъздадеш само на френски език малките, най-често непристойни поеми. И се получава следното:_

Il у avait un mec û Balbec

Qui gérait les couilles de son cheikh.

Il gardait la plus lisse

Dans un coffre en Suisse.

Oui mais lʼautre allail a la Mèque.[56]

Максимално стриктно следване на особеностите на английския лимерически жанр и това в рамките на френската версия на „Скиорът скитник“, създадена въз основа на написания на американски роман. Друга поема — за Виетнам:

Les rois mages sont venus.

Ont brûlé tout ce quʼils ont pu.

Après se sont mis en piste

Les rois mages communistes.

Dʼoù je tire mon sukiyak:

Les rois mages, jʼen ai ma claque.[57]

Онова, което в поредния пример е типично френска идея, е невъзможно да бъде изречено на английски и достига, откъсвайки те напълно от лимерическата традиция, отличаваща се винаги със завършената си политическа безвредност, до френската политическа специфика, която бих определил като „майʼ68“, разгръщаща се в целия роман.

Dans un coin un homme dʼaffaires

Dit: il leur manque une guerre.

Lʼorchestre sur la terrasse,

Donne un peu de lutte de classes.

Et la Chine

A la mine

Nucléaire.[58]

Написа го две години преди майʼ68. И в заключение ще припомня лимерика за „консуматорското общество“, писан още преди лозунгът да бъде издигнат.

Comme dit la publicité

Dans une Rolls tout est beauté

Luxe, calme et volupté.

Cʼest pourquoi nous sommes tous dʼaccʼ

Pour la foutre dans le lac.

Ça, cʼest de la prospérité.[59]

Произведение, което тръгва от английския жанр, минава през Бодлер[60] и се вдъхновява от вълненията на френската младеж от предхождащия майʼ68 период, и е написано най-напред на американски, а в окончателния си вариант и специфичен кръг от проблеми се появява на френски език… Как го постигаш?

Р. Г.: Потапям изцяло корени в моята литературна мозаичност; бидейки „копеле“, аз черпя хранителни вещества от моята „копелдащина“ с надеждата да достигна до нещо ново, оригинално. Не влагам всъщност никакво усилие: идва ми отвътре, от същността ми на копеле, която за мен, в културен и литературен план, е същинска благословия. Поради тази причина някои критици традиционалисти виждат в творчеството ми нещо „чуждо“… Чуждо тяло във френската литература. Но не те, а идните поколения ще решат дали „чуждото литературно тяло“ е усвоимо и струва ли си труда неговото усвояване. Не представлява ли то именно онова, което наричаме оригинален принос? Без претенцията и изкушението да лаская сам себе си, такъв беше и случаят с поляка Джоузеф Конрад в Англия: англичаните все още не са му простили, че той несъмнено е техният най-добър романист за този век…

Фр. Б.: Добре, но откъде у теб тази нужда да пишеш и на американски?

Р. Г.: Защото, за съжаление, не мога да пиша нито на китайски, нито на гръцки, нито на суахили. Когато започна работата над някой роман, то е за да отърча и там, където не съм бил, за да отида да видя какво става при другите, за да напусна себе си и да се преродя. Всички останали методи за търсене на някакво „другаде“ ми липсват нетърпимо, например, живописта… Понякога това поражда доста комични недоразумения. Така, например, г-жа Жаклин Поатие от „Льо Монд“ достигнала до извода, че Ромен Гари е сифилитик, сводник и шарлатанин…

Фр. Б.: …?

Р. Г.: Разбираш ли, бях написал последния си роман „Маговете“ в първо лице. За мен беше от значение да пресъздам „романно“ героя, наричан picaro[61], такъв, какъвто го определям в есето върху романа „На Сганарел“. По-детайлно бях определил типажа в глава XXXV, със заглавие: „Приключенията на Сганарел Благородника“. Не е необходимо да ти споделям колко е важно за романиста да преведе теориите си на езика на практиката: онова, което бях нарекъл в подзаглавието „Търсене на герой и роман“: трябваше да включа в един образ и една романна творба. Именно това се опитах да постигна, когато създадох Фоско Зага от „Маговете“. Опрях се солидно на хроникьорите от XVIII в. и на големите авантюристи от Казанова, Космополита и други до Александър дьо Тили, като не пропуснах и мошеническото и изобретателното у Волтер. Ако от моя picaro направих писател, то е първо, поради факта че всички авантюристи на XVIII в. са писали и после поради това, че съществува един вид литератор, който препуска през времето и чиято основна грижа е неговата литература, който извлича виковете на човешко страдание само от хармоничните прояви на щастие. Ако вземеш големите поети като Вини или големите писатели като Констан, възхитителните духове от порядъка на Волтер и толкова… толкова други в различните страни, ти ще забележиш една често присъстваща дихотомия между красотата на произведенията и живота и заниманията им, нерядко твърде безчестни… Те са се усещали квит с възвишените чувства, когато са създавали своята прекрасна литература. И това продължава до ден-днешен. Именно така създадох племето от „Маговете“ и моя герой Фоско Зага, загрижен най-напред за „литературните магове“, но мошеник, сводник, паразит и сифилитик. За да се доближа максимално до този образ, който ми се струваше твърде далече от мен и моя живот, написах романа в първо лице. Дори го пуснах да живее в апартамента ми в Париж на улица „Бак“, за да имаме поне нещо общо. Позовавайки се на тези детайли и на улица „Бак“, г-жа Жаклин Поатие беше достигнала в „Льо Монд“ до заключението, че героят в романа — шарлатанин, сводник и сифилитик — съм самият аз. Тя дори беше подбрала едно изречение от романа, в което описвам този застаряващ писател, обеднял откъм сюжети, който слуша „шума от историята, наминала да провери дали няма още нещо за прибиране“ и мисли за нея като възможна тема на романа му — малък бенефис. Тя писа за моя сметка паразитизма, без да я е грижа за потта, която съм пролял, докато създавах историята и явно без да забелязва, че в нито един момент литературният ми фас не е димял над темата за Свободна Франция и моите другари, от които можех да изкарам няколко бестселъра, както никой друг не би съумял да го стори. Най-интересното във всичко това и все по-често срещащо се явление е отхвърлянето на художествената измислица. Колкото по-художествено е едно произведение, толкова по-убедително е то и толкова повече писма получавам от читатели, които ме питат: „истина ли е, наистина ли е истина?“. Резултатът е твърде любопитен: авторите се стараят все повече да придават на романите си документален вид и пишат псевдодокументални творби, за които на хартия им е гарантирано, че са „достоверни“. Те са скалъпени, нагласени и изтъргувани до невъзможност, но в момента, в който някой заяви, че става въпрос за „Документи“, нещата придобиват — на това държа да се върна — морален облик. Така е, защото сме навлезли в епоха, в която голяма част от хората, започнат ли да четат роман или някаква художествена творба, се усещат експлоатирани, излъгани в доверието си, поради проявения от тях интерес към произведението… понеже… Мислете в крайна сметка със собствената си глава, скъпа! Това е литература, заблуда, той сам е съчинил всичко до най-дребния детайл; не можете да си представите колко са отвратителни измислените неща… Един френски посланик ми каза веднъж, че не четял романи, защото бил сериозен човек и четенето на „небивалици“ го карало… да се чувства гузен. Но поднесеш ли им някакъв „документ“, даже напълно скалъпен, те имат доброто морално извинение, защото той е „минал през митницата“ и е морален, „истински“, а не е някаква си там поезия, разбираш ли? Преди години в Берн, в компанията на моя посланик Анри Опьоно — Господ живот да му дава отвъд всякакви крайни граници! — седяхме на една маса с г-жа Дьо Рот и още няколко човека. Току-що бях публикувал „Големият гардероб“, където действието се развива след Освобождението в средите на мошениците, проститутките и сутеньорите. Г-жа Дьо Рот се обърна към мен и ме попита: „Кажете ми, как става така, че млад и толкова изискан дипломат като вас е така добре осведомен за проститутките, сводниците и негодниците?“. Опитах се да я успокоя: „Госпожо, преди да стана млад изискан дипломат, аз бях проститутка и сутеньор“ — но моят скъп стар посланик се обърна към домакинята на свой ред: „О-о, хайде, хайде, знаете, че Ромен винаги е преувеличавал по малко“. От около поколение насам непрекъснато се обявява краят на романа и смятам, че той наистина ще настъпи. Погледни какво се случи с поезията. От двайсет години никой в мое присъствие, не е споменавал в разговор името на млад поет или заглавието на стихосбирка… А поезията винаги е била пионера на литературата, първия вик на човека, предшествала е с появата си всички останали литературни жанрове и ако загине… добре, че съществува телевизията.

Фр. Б.: Лично аз посещавам поети, около мен се говори за поети. Ако ти не си имал този шанс, не обвинявай никого…

Р. Г.: Франсоа, ти си специалист, критик, редактор и завеждащ културен седмичник… Ти си професионалист от сферата на културата, следователно си маргинал. От векове насам, от песента на жеста[62] до Виктор Юго, душата, историческото самосъзнание на народа бяха захранвани с поезия. Днес да кажеш, че поезията играе определена роля в душата на французина, е все едно да кажеш, че Франция е гласувала за Помпиду, защото е съставител на една поетическа антология.

Фр. Б.: Понеже говорим за ролята на опита от преживяното в романа, животът в Холивуд беше ли ти от полза?

Р. Г.: Не. Единственият роман, в който говоря за Холивуд и за работещите в киното, е написаният преди десет години роман „Цветовете на деня“. В Холивуд има прекалено голям дял изкуственост, за да мога да го превърна в художествена измислица. Истина е, че роман — истински роман — който да интерпретира изкуствеността не е бил писан, а темата със сигурност е особено вълнуваща. Ще видим… А тъй като в Америка всички клишета са все още силно действащи, в обращение, със стойността на ценности, а понеже така и трябва да ги чувства човек, докато пише, това се оказват теми, подходящи за Норман Мейлър. Струва ми се, че само един американски автор може да продължава да вярва в силата на парите в качеството им на човешко измерение. Нашият роман вече е храносмлял всичко това и се е облекчил от него. Често виждах обратната страна на декора. Бях възможно най-добре осведомен за „силните на деня“, доколкото човек има право на изповедите на жертвите. От време на време някоя нещастна, напълно объркана французойка, взета „на договор“ в резултат от някоя случайна креватна история в Кан или в Сен Тропе, пристигаше в Холивуд, за да стане следващата велика звезда. С едно-две изключения нещата приключваха, както се и очаква. Тя получаваше в началото сто и петдесет долара седмично и хранеше огромни надежди, после започваше да взема по седемдесет и пет и надеждите й все по-силно се смаляваха, докато накрая закръгляше месечните си стремежи до сто долара чукането. В крайна сметка пристигаше в кабинета ми в консулството… разфасована… къс кървящо месо… а Републиката не ми отпускаше никакви средства за репатриране на жертвите на бляскавата мечта. Тогава хващах телефона и избирах съответния импресарио или продуцент, оня, който се беше забавлявал с нея в продължение на няколко седмици и се заемах да му обясня, че има сметка да поеме разходите по репатрирането й, защото френската преса ще заговори за това и аз не бих могъл да й попреча… Настоявах твърдо, обяснявах, че имам добри приятели във френската преса и че никой не би могъл да ме спре да говоря… и при добър събеседник… поздравления… По принцип, номерът минаваше. А девойките се впускаха в детайли и подробности, свързани със силата на силните и тези, които имаха репутацията на свръхмъже. На моменти имаше на какво да се посмее човек, а в други — от какво да повърне. Не в това обаче се състоеше спецификата на Холивуд. Всички затворени следи, в които се разиграва съдбата на една мечта, мечтата на някое момиче или някое момче, са почти винаги отвратителни. Не знам нищо по-отблъскващо от експлоатирането на мечтите. Когато започнах да режисирам, най-жестокото и най-мъчителното преживяване беше прослушването на кандидатите — момичета и момчета, които силно искаха да получат някаква незначителна роля. Явяват се пред тебе с очи, пълни с мечта — същата, която блестеше в моите очи, когато бях на двайсет и исках да ме публикуват — и те гледат по начин, събуждащ у теб желанието да направиш двайсет филма, всеки с по две хиляди късчета мечта — роли, които би могъл да раздаваш с широка ръка около себе си. Когато ми се случеше прослушване, след което трябваше да кажа не, буквално се разболявах. За един филм, който режисирах преди три години в Испания, се наложи пред мен да се изредят множество голи момичета, за да открием гърдите, които ни трябваха. Беше ужасно. Бяха ми необходими трийсет момичета с хубави цицки и хлапачките се явяваха по гащички, заставаха в най-различни пози, правеха разни недодялани гримаси, за да покажат, че умеят да изразяват състояния, предаваха чувства, правеха се на курви и светици, на същински малки хитруши и на самата непорочност… Никога в живота си не съм се червил толкова. И изведнъж в групичката се появи една, съвсем дребничка, която стоеше със сутиен и не искаше да го свали. Взех да й обяснявам, че съм длъжен да я разгледам отблизо, а тя се разхълца и свали сутиена си. Беше се подложила на неуспешна операция на бюста и имаше два огромни белега, но въпреки всичко, продължаваше да се надява, че ще получи своята малка роля. Включих в сценария епизод, в който тя се появява облечена. Както знаеш, сексуалният морализъм не е определящата черта в моя характер, но онова, което никога няма да простя на Холивуд, е експлоатацията на мечтата. За мен мечтата е нещо свято.

Фр. Б.: Коя от звездите там познаваше най-добре?

Р. Г.: Никоя. Никоя, старче, съжалявам.

Фр. Б.: В чисто човешки план?

Р. Г.: Харесвах Вероника Лейк, но тя вече беше пречупена. А и не е възможно да поддържаш обикновени човешки взаимоотношения с която и да било от големите холивудски звезди. Всяка си има своя приятел, своя импресарио и „гравитиращите“ около нея. Тя е действащ мит, който очаква последния си час в касапницата, т.е. изпадането от боксофиса. Тя се страхува от тебе, можеш някога да откриеш онова, което носи в себе си. Няма време за действителността. Не е свикнала с непрекъснатостта на битието, защото собственият й живот е набор от последователно сглобени малки парченца: три месеца снимки, после още три месеца снимки и т.н.; всеки ден — по три минути непрекъснатост пред камерите; а когато си правил това в продължение на десет години, в теб не остава нищо непрекъснато, губиш центъра на тежестта си, губиш оста си, като Джуди Гарланд, която упражняваше този занаят от четиринайсетгодишна. Някои се спасяват учудващо добре — стават богати, дебели и забравени. В Холивуд съм имал и знаменити моменти. Присъствах на последните отблясъци от Джинджър Роджърс; свързваше ме приятелство с Кол Портър, геният на забавната смислена и интелигентна песен, обичах да ходя при Фред Астер, на спектаклите на балета на „Болшой“ с прекрасния Сид Чарис, обичах да чувам младия смях на Джейн Фонда, която тогава беше на осемнайсет години, както и други неща; сега всичко това оформя в главата ми планина от мигове, отлетели усмивки на щастие, докосвания на нетрайни любови, като всичко това остава само опит за… Имаше и французи, с които се виждах често: Шарл Боайе, Луи Журдан, Далио… и е много вероятно да съм имал незабравими моменти… но съм ги забравил… Приятелството там се задейства при дръпването на професионалните конци, в миговете на конвергенция — сценарий, филм и после всеки откъдето… И тук се появяват два варианта: или успехът им расте и става все по-значим, те се издигат и те оставят някъде зад себе си, понеже не си от тяхната „хоризонтала“, или изпадат все по-ниско в боксофиса, котировката им започва да крета, а започват да те избягват, понеже се поддават на чувството за вина или срам и решават, че ти се притесняваш от тях. Все истории за търговски „ценности“. Единственото приятелство, което се съхрани през годините, бяха отношенията ми с Джон Форд, този, на когото американският уестърн дължи най-красивите си сцени с препускащи коне, но за когото често забравят, че е снимал няколко от най-неувяхващите класически филми без каубои и апахи, като „Информаторът“ и „Гроздовете на гнева“. Една вечер икономът ми дойде при мен, за да ми каже, че някакъв скитник стои на вратата и настоява да се види с мен. Отивам там и какво да видя: нещо средно между бебето Кадум и Матюрен с черна превръзка на лявото око — когато разглеждаше внимателно нещо, Джон сваляше превръзката и проглеждаше с това око, което се предполага, че беше загубил — с неизменната филцова шапка от „При Бълок“, Сан Франциско, тази, която нося аз сега, и панталон, ушит от материя, до която не се беше докосвала ютията. Носеше ми пури. Появяваше се по същия начин от време на време и позвъняваше на вратата на консулството с кутия пури в ръка. Именно той ме накара да оценя пурите и ме научи да ги пуша; преди да го срещна не пушех. Той страстно обичаше Франция: за него тя беше своеобразна Ирландия, само че с вино и слънце. Джон беше роден в Америка, но се беше специализирал в образите на ирландци. До такава степен ненавиждаше продуцентите, че когато веднъж някакъв отишъл на снимачната площадка, за да го поздрави, виждайки резултата от цяла седмица снимки, Джон поискал да унищожат цялата лента, предизвикала възхищение и бе започнал всичко отначало. Беше станал „вожд“ на не знам точно колко племена червенокожи, на които той помагаше да оцелеят, докато във филмите ги изтребваше поголовно; нямаше нищо по-комично от това да го видиш как се взема насериозно. Така именно, след два дни път, през които той не изтрезня, аз се озовах сред племето хопи в Аризона и веднага щом пристигнахме в резервата, ни обясниха, че пристигаме точно навреме, за да присъстваме на отбелязването на не знам си какво метеорологично явление, което всъщност беше празненство в чест на Джон Форд. Той размени с племенния вожд ритуалните поздрави, смотолеви няколко думи на чероки, които индианецът хопи се направи, че разбира и ме представи на последния като „големия френски вожд“, забравяйки напълно, че въпросният хопи бе завършил Калифорнийския университет и беше представител на предизборния щаб на Демократическата партия в Аризона. Индианците хопи бяха нахлузили огромните си маски и танцуваха в редица в чест на метеорологичното явление, наричащо се Джон Форд, а старият се поклащаше замислено и от време на време изпускаше по някоя звучна пръдня. Обърна се към мен и ми каза най-сериозно: „Те никога не напускат резервата и не искат нищо да знаят за околния свят: раждат се, живеят и умират на земята на своите прадеди“. След което пусна една сълза с предназначеното си за хората око, пръдна и изпи бутилка бира. Като капак, червенокожите танцьори смъкнаха маските си и вождът ми представи двама хопи, които с американските пехотинци бяха взели участие в освобождението на Париж и ми заговориха очаровано за Пигал[63]. Джон беше дълбоко засегнат и бесен, устните му се бяха събрали в бебешка муцунка, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Когато стана кавалер на Почетния легион — през войната го бяха изпратили като адмирал в Далечния изток, където си беше купил черната превръзка за окото — връчването беше придружено от церемония в тесен кръг, състояла се в дома му, на която присъстваха десет червенокожи, представители на племената на апахите, сиуксите, чейените и хопите, избрани сред холивудските статисти, но церемонията не беше от най-сполучливите, тъй като жена му Мери му пречеше да пие и Джон беше тъжен, мрачен и съвсем не изглеждаше доволен. Най-красивите моменти от края на живота си дължеше на своите млади френски почитатели киномани. Дадяха ли му знак, той пристигаше в Париж и правеше всичко, което поискаха от него, в това число и откриването на онова жалко заведение на „Опера“[64]. Младите бдяха над него денонощно, спяха около него в хотел „Роайал-Монсо“, за да не падне и да си потроши някой крак, докато ходи нощем да пикае. Бяха обещали на жена му да не му позволяват да пие и правеха каквото можеха, но когато си тръгна, намериха дванайсет празни бирени бутилки под леглото му. Той все повече заприличваше на Попай[65]: с пура, вместо лула, дълбоки бръчки, подредени около пурата и черна превръзка на окото — всички характерни белези на Джон Форд открай време. Една вечер довлече в консулството очарователната младичка звезда от неговия последен уестърн Констанс Тауърс, която явно не употребяваше по никакъв начин — това го няма в класическите уестърни. Хлапачката се запъти към кухнята, за да види какво може да открие в хладилника и веднага щом излезе, Джон ми хвърли изпълнен с тежкарски недомлъвки поглед и ми смигна. Отправих му поздравления, а той придоби възможно най-хрисимия вид, сещаш се, оня, който казва „днес следобед три пъти“. След което — цъфна в усмивка. Наклони се към мен и каза доверително: „Кажете ми… започнал съм да забравям, какво прави човек с тях? Май хората се събличали голи… Добре, а след това? Не успявам да си спомня“. Усмивката не беше лишена от известна тъга. Тук малката се върна с всичко онова, което би могла да му предложи… бира… Няколко седмици преди да умре, обяви на пресата, че се подготвя за снимките на своя най-голям уестърн, което може и да е било вярно — кой знае… Огромни пространства, препускащи коне и безкрайни хоризонти… Боб Париш отиде да види Джон в Палм Спринг, тогава, когато той вече беше на прага на смъртта. Знаеше го и даже черната превръзка на окото му не можеше да скрие същественото. Той неоправдано се беше заел да остави сина си без наследство и се опитваха да му попречат, но и без друго, когато си син на Джон Форд, ти си онеправдан… Невъзможна за изпълнение роля. В съседната стая беше съпругата му Мери, която страдаше от паркинсон. Не можеше да говори гладко, ако не лежеше. В едната стая — разяжданият от рака Джон Форд, който беше запалил последната си пура, а в другата — съпругата му Мери Форд, на легло, бореща се с конвулсивното треперене; човек би си казал, че е попаднал в пиеса на Юджийн ОʼНийл, в ирландска семейна трагедия; понякога животът прекалява със сложеното в соса изкуство; струва ми се, че прекрасно можем да бъдем изядени и без всичко това. Изпрати ми сивата шапка, която виждаш тук, няколко седмици преди смъртта си: модел Джон Форд, от „При Бълок“, Сан Франциско; нося я чинно. Много го обичах Джон, но и това за нищо не служи.

Фр. Б.: Защо винаги е имало толкова чудовища сред продуцентите и режисьорите в Холивуд?

Р. Г.: Защото притежаването на абсолютна власт възвеличава инфантилизма и прикриваните пукнатини, а това най-често ражда чудовища. Понякога е доста забавно. Първата ми лична среща с този вид смях се състоя след заснемането на „Корените на небето“, филмът беше пълен провал и самата посредственост; режисьор на този боклук беше Джон Хюстън. Един ден бяхме седнали в „При Романов“ със собственика на „Туенти Сенчъри Фокс“ Зенък, който беше продуцент на филма. Попитах го как режисьор като Джон Хюстън може да направи подобен боклук. Направил го е нарочно, обясни ми Зенък, за да ви отмъсти… Никога нищо не ме е учудвало в Холивуд, но все пак… „За какво да си отмъщава? Какво съм му направил?“ „Отмъкнали сте му приятелката“ — отвърна ми Зенък. Започваше да става интересно, като се има предвид, че никога нищо не съм пипал след Джон Хюстън — имам чувствителен стомах. „Така значи, отмъкнал съм му приятелката? А кога, коя, как?“ „Джон си дойде от Токио — каза ми Зенък — със звездата от последния си филм «Гейша», една корейска върлина. Представил ви я и тъй като трябваше да замине да снима друг филм, ви помолил да бдите над нея“… Дотук историята беше съвършено вярна, много добре си спомням корейката; даже веднъж я поканих на вечеря в консулството заедно с още двайсет човека; нито веднъж не я видях сама — тя дойде на вечерята с някакъв жокей и после си тръгна, точка. „Възползвали сте се от оказаното от Джон доверие и сте изчукали неговата девойка в момента, в който сте го видели да се отдалечава с гръб към вас — каза ми Зенък. — За да си отмъсти, той провали «Корените на небето»…“ Слушах казаното, гледах Майк Романов, собственика на ресторанта, известен от четирийсет години насам като законния син на Николай II, сиреч царевич. Бил успял, така да се каже, да се спаси от болшевишките кланета и станал ресторантьор в Холивуд. Отговорих на Зенък, че историята е вярна толкова, колкото и имперската титла на Майк Романов. „Поне така разправя — продължи Зенък. — Изчукали сте голямата му любов.“ Обясних му, че за да прасне човек голямата любов на Джон Хюстън, най-напред трябва да прасне и самия Джон Хюстън, защото надали някой някога му беше показвал що е то любов. Измамното у тези мъже е, че те говорят като теб и мен, носят панталон и сако, приличат на хора и това може да те подлъже. Няколко години по-късно, когато вече бях напуснал Кариерата и бях успял да създам двайсетина сценария за господата, работех за същия Зенък върху „Най-дългият ден“. Този дребен човек е незаменим като продуцент, като любов към киното и по време на работата ти осигурява всички необходими средства; обичах го и заради това, че беше най-романтичния ебльо на Холивуд: привържеше ли се към някое момиче, беше в състояние да свали целия свят в краката й. Неколкократно беше спасявал от самоубийство бившата си приятелка Бела Дарви, плащайки дълговете й в игралните зали, но един прекрасен ден бе пристигнал прекалено късно и тя бе успяла да се самоубие… Той беше голям продуцент, но за съжаление се вземаше и за велик актьор, а освен всичко друго, пишеше като говедо, като истинско говедо, не беше за вярване онова, което излизаше изпод перото му. Всеки път, когато му давах част от сценария, той оставяше върху нея своя фатален отпечатък, съчинявайки възможно най-бездарните неща. И така, от един момент нататък в развитието на професионалните ни взаимоотношения, всеки път, когато се съберяхме за обсъждане, вадех от джоба си банан и го слагах на масата. Накрая той ме запита: „Защо винаги слагате банан на масата? И никога не го ядете?“. „За да не забравям“ — отговорих му аз. „Какво да не забравяте?“ „Вижте, Дарил, вие сте нормално облечен — панталон, сако и вратовръзка, дори си имате лице и говорите нашия език и така всеки път аз попадам в клопката, забравям, че сте горила; затова слагам банана пред себе си — да ми припомня с кого си имам работа.“ От този момент нататък, всеки път щом отидех да обсъждаме нещо, самият той слагаше на масата купа банани. За мое щастие, аз бях независим, но разбирам защо Уилям Фокнър и Скот Фицджералд са започвали да се давят в отчаяние и алкохол всеки път, когато са зависели от тези малки тирани. Когато приех да напиша за Дейвид Селзник сценария на „Нежна е нощта“ по романа на Скот Фицджералд, той се зае да ми праща ежедневно бележки от по десет-двайсет страници и след три седмици аз платих, за да развалим договора. Всичките тези юнаци се опитваха да хванат писателя и да си послужат с него като с писалка; този вид угодничество не беше за мен. По време на първото ми пребиваване в Холивуд имах с тях само светски контакти, гледах ги отстрани, като на кино…

Фр. Б.: Срещаше ли се с други писатели?

Р. Г.: У Лейланд Хейуърд срещнах един-два пъти Хемингуей, но не го заобичах. Беше дълбоко невротизиран. Малро беше писал някъде, не си спомням точно къде, че един от основните проблеми в живота на всеки, е необходимостта да бъде ограничен дялът на комедията…

Фр. Б.: Малро? Нима?

Р. Г.: … а Хемингуей цял живот се бе правил на Хемингуей Суровия, един Господ знае какво е криел в себе си: какви страхове, какви терзания. Този човек беше луд по себе си. Беше изградил целия си образ върху мачизма, но смятам, че истината беше съвършено различна. През 1943 или 1944 г., не си спомням точно, Лондон беше бомбардиран всяка нощ и по време на една от тревогите се изгубихме с един приятел. Започнах да обикалям болниците. В „Сейнт Джорджиз Хоспитал“ имаше ранени навсякъде: в коридорите, по масите, а не преставаха да пристигат и нови. Умиращи… Изведнъж гледаме драматично появяващ се исполин с шлифер и окъпано в кръв чело, подкрепян от няколко американски офицера със същите драматични изражения. Хемингуей. При затъмнението беше претърпял катастрофа с джипа си — порязване на кожата под косата, нищо съществено. Придвижваше се сред умиращите, крещейки: „Аз съм Ърнест Хемингуей. Аз съм Ърнест Хемингуей! Погрижете се за мен! Ранен съм! Погрижете се за мен!“. Наоколо имаше други, които умираха истински… Сравни това с мъжа, игран от него цял живот и с героите на неговите романи… заради историйката ще спомена, че присъстваше и един лекар на име Роже Сент-Обен… Той си спомня. Остава това, че „Сбогом на оръжията“ е един от най-красивите любовни романи на нашия век: може да си изключително голям писател и твърде нищожен тип. Не го казвам специално за Хемингуей, казвам го за всички, тъй като в творчеството си човек вгражда най-доброто от това, което е и от онова, което се опитва да бъде, а останалото запазва за себе си.

Фр. Б.: Ти съвсем не правиш това по време на нашия разговор…

Р. Г.: Защото съм се опознал и съм решил, че искам да покажа своя „аз“ на моите приятели читателите, които искат да ме срещнат и си въобразяват, че ще открият в мен завършено произведение на изкуството… Моята човешка стойност не е по-бляскава — може би дори е по-слаба — от тази на съседа им по етаж… Не съм преставал да го повтарям на пишещите ми развълнувани писма читатели и читателки. Те не искат да ми повярват, често настояват и аз отказвам да ги приема, защото държа на техните илюзии… от тщеславие. Или от уважение към мечтата.

Фр. Б.: Дори читателките?

Р. Г.: Доста рано получих урок в това отношение и той не ми дойде даром. Беше през 1951 г. след публикуването на четвъртия ми роман „Цветовете на деня“. Бях командирован в Хаити. Получих писмо от една читателка от Париж, която беше харесала романа и й отговорих; тя отново ми писа, като този път ми изпращаше и снимка по бански и ме канеше след завръщането ми в Париж да й отида на гости. Беше очарователна и това започна да ме човърка: интересен беше въпросът с авторските права… Върнах се в Париж и й телефонирах, а един нежен глас ми отговори: „Елате да ме видите утре в пет следобед, улица «Фош»…“. На следващия ден си измих зъбите, сложих чиста риза и се завтекох. Беше частен дом: отвори ми някакъв прислужник, пресякохме хола, пое ме някакъв иконом, отвори ми една друга врата и в един малък салон видях всичко най-интимно, за което може да се сети човек — диван и огледала наоколо и отгоре, за да вижда какво прави и да се мултиплицира, докато го прави. Имаше черен хайвер и бутилка шампанско в кофичка, а завесите бяха спуснати; икономът ми каза: „Госпожата ще дойде след момент“. Чувствах се твърде неловко, понеже виждах пет иконома в огледалата, които бяха поставени, за да гледа в тях човек съвсем други неща, не това бях имал предвид, докато размишлявах над авторските права. Изведнъж вратите се отвориха и влезе, облечено в божествен халат, едно прелестно създание… на шейсет години… Аз си казах, мамка му, това е майка й, която е открила кореспонденцията ни, но в същия момент тази личност ми каза: „Изненадан сте, нали?“. Не, госпожо, защо да съм изненадан? — отвръщам й аз като един светски лъв, обръщайки решително гръб на дивана, след което установявам наличието на известна прилика със снимките. „Изпратих ви снимки, които са ми правили, когато бях на двайсет и седем години; на двайсет и седем пострадах тежко от костната туберкулоза и така животът ми отне моите най-красиви години; смятам, че ми ги дължи и че съм само на двайсет и седем.“ Направи една изпълнена с трагизъм крачка напред, а аз се плъзнах дискретно към прозореца, който гледаше към градината, в случай че направи опит… но не последва никакъв опит, само извади от корсажа си малка дантелена кърпичка и попи очи. Не можех, не толкова, поради възрастта, а заради огледалата: щях да видя онова, което правех, така че й целунах почтително ръка, което, при така създалите се обстоятелства, си беше чист вид селяндурщина и си тръгнах. Беше ми за урок…

Фр. Б.: Не смятам, че ти е било за урок. По този повод се чувствам притеснен от факта, че въпреки старото ни приятелство, трябва да се спра на един аспект от твоята личност… и да те засегна сериозно.

Р. Г.: Давай.

Фр. Б.: Преди няколко месеца ми се наложи да отида в един офис в Цюрих, където чувах една от програмите на ОРТФ, когато говорителката оповести резултатите от някакво проучване, поръчано от екипа на въпросното предаване и резултатите посочваха името на Ромен Гари, това на Мишел Пиколи и някои други, като „мъж на всички жени“.

Р. Г.: Очевидно има хора, които създават фантазми за моя сметка, а има и други, които искат да ме обезчестят, понеже „мъжът на всички жени“ е пълна помия, застрашителна бездуховност и женомразец първа категория, тъй като е невъзможно да обичаш жените и да ги превръщаш в стока за консумация. Винаги се поставя въпросът за редкостта на ценността. Много силно обичах жените в моя живот, което иде рече, че никога не съм имал право и на най-незначителното „завоевание“. Това са низки взаимоотношения. Цялата представа за „успеха сред жените“ е ретроградна, остаряла и характерна за положението на жената през вековете, типична за триумфа на фалшивите ценности, чиято първа жертва се оказва именно тя и за измяната на жените по отношение на изконната ценност на цивилизацията; каквато се явява женската същност. Често срещаме жени, които си придават вид, че са искрени в комплиментите и възхищението си, но ги съчетават с мазохистични усмивчици, прикриващи ласкателски намерения и говорят за „палачи на сърца“ и за „мъже завоеватели“… направо да повърнеш… не жени, а евнуси. Ако съществуваше и най-слабото зачитане на женствеността, сексуалността отдавна щеше да бъде възприемана като размяна при ситуация на равнопоставеност, без „вземане“ и „вземащ“, без „завоевание“ и „завоевател“. Ако погледнеш литературата на отминалите векове, ще останеш смаян от мазохизма на жените, които носят по-голяма отговорност от мъжете за изкарването на консуматорския пазар на понятието „прелъстител“. Донжуанизмът винаги е бил само форма на импотентност, нужда мъжът да бъде стимулиран чрез непрекъснатата смяна; истинският „голям любовник“ е господинът, който прави любов в продължение на трийсет години с една и съща жена. Повече от очевидно е, че героят Дон Жуан е бил първият образ на консуматора, придружен от първата рекламна кампания, тъй като „прелъстителите“ до един са творения на рекламата, слуха, маркетинга, които събуждат любопитството и увеличават търсенето на съответния ебльо. Но да се спрем сега на пикливото проучване на ОРТФ: навремето приех някаква журналистка, която дойде да ме разпитва точно по този въпрос и ми е ясно какво се е случило и как е станало. Както знаеш, аз излизам рядко, лягам си рано, от време на време приемам по някоя светска покана, за да си припомня как е сред тях и да заредя батериите си на самотник за следващите шест месеца. Ако погледнеш тефтерчето ми, ще разбереш, че става дума за най-много шест-седем вечери в града годишно. Това е нужно на всеки човек, решил да узнае дали самотата е избор или капитулация, и да се разположи в собствената си самота. Приемам вечеря за двайсет човека и слушам със симпатия хората, които ще ходят да карат ски на Коледа „При Мари-Биш“ в Гстад и ще летят след това с „Каравел“, за да посрещнат новата година в Мамуня или Маракеш, които ме канят и, тъй като това най-често са много мили хора, които живеят другаде, те не ми се сърдят, когато им отказвам, а е чудесно да можеш да откажеш с облекчение, да можеш да се върнеш вкъщи и да посрещнеш Мис Самота 1973 или 1974. Понякога се организират и балове, като в отминалите времена, като този на Бестьоги във Венеция, след войната, на който не бях поканен или този на Патино в Лисабон, на който не можах да отида; тъй като съм дълбоко заинтригуван и искам да знам как са живели хората някога, приемам; поради това приех и любезната покана на Ги Ротшилд, за да отида на бала „Пруст“, организиран в имението му на село, където бяха дошли четиристотин човека, облечени като във времето на Германт. Беше приказен бал и аз се отдадох на любимото си занимание, което се състои в седене в ъгъла, пушене и наблюдаване — без значение дали ще е на брега на океана или на някой бал. Именно там се разигра историята, която ти спомена. Приближи се към мен група млади девойки и ми обяви, че съм избран от тях за най-„атрактивния“ мъж на вечерта. Аз не падам от Луната: разбрах, че часовникът вече беше започнал да бие. Разбираш ли? Там беше цялата златна младеж на Париж: млади „атрактивни“ лъвове ли искаш — ето ти ги, но да изберат някой от тях за госпожиците би било притеснително, дори компрометиращо, защото би било наистина и те са се спрели на оня тип с прошарена брада, който е към шейсетте — толкова е невинно, шик и никого с нищо не ангажира… Сещаш се — оня тип девойки, които ти заявяват, че за тях няма нищо по-„прелъстително“ от Пабло Казалс… Нещо, което означаваше, че вече не се котирам… сред тях. Един вид жив музей. На другия ден дори получих „награда“ — свещник от XVIII в., вид жест на съчувствие, много елегантно поднесено при това…

Фр. Б.: Върна ли подаръка?

Р. Г.: Не. Задържах го. Беше ценен. Тъй като обаче там имаше няколко журналиста, това даде начало на въпросното проучване. И понеже любовта ми към женската половина на човечеството, в живота и творчеството ми, винаги е била очевидна, а нашето мачистко общество не е преставало да свежда жената до креватната история, аз получих по този начин своя момент на прослава, т.е. репутацията на стар похотливец. Ще добавя, че извън рамките на всякакви въпроси, засягащи ценността и автентичността, навлизайки даже на терена на едничкия пол, на секса, лишен от любов, от поезия, на чисто психологическия секс, именно такъв необходим по природа, понятието „мъж на всички жени“ е не по-малко идиотско от понятието „жена на всички мъже“, но нашата цивилизация е превърнала първото в комплимент, а второто — в обида… нещо твърде непочтено… „Мъж на всички жени“ — и множеството се смее, понеже е миличко, но „жена на всички мъже“ — на това му казват „нимфоманка“. А, гадовете им с гадове! Целият този речник е просмукан с луда мъжка претенция — речникът, говорещ за „притежаваната“, „иманата“, „ебаната“ жена. А сравним ли двете сексуалности, ако те са нормални, искам да кажа, без психически отклонения, веднага забелязваме, че често сексуалността на жените превъзхожда по богатство, разнообразие, по широта на гамата от усещания мъжката, а самият факт, че мъжете усещат гордост, когато се покажат „на висота“, говори за идеята за неравенство, което не е в тяхна полза… Боже Господи, кога ще видим да изчезнат от мъжките лица онези дребни усмивчици на победа и доволство, едва загатнати, за да се вижда все пак, че въпреки всичко те си остават джентълмени? Комизмът им все още не е използван в пълна степен. Комичният роман за мачизма и сексуалността по принцип остава ненаписан… Мисля по този въпрос.

Фр. Б.: Спомням си, все пак, че когато беше генерален консул в Лос Анджелис, се появиха в пресата няколко отзива, които внушаваха, че ти се занимаваш много повече със звездите, отколкото с търговските интереси на Франция, например… Останал е в съзнанието ми изразът, използван в един вестник, в който те определяха като „сексуален аташе“…

Р. Г.: Да, освен това всички знаят, че пресата винаги казва истината; щом един льольо може да напише, че „слабите в книгите на Ромен Гари са винаги губещи, неслучайно той е голист“, предполага се, че той знае какво казва. Когато един американски седмичник пише, че Джийн Сийбърг, която беше моя жена, очаква дете от някаква „черна пантера“, отново се предполага, че знае за какво говори. Техният редактор трябва да е присъствал на осеменяването, да е пробвал спермата и да умее да отличи „Черна пантера“ от „Шамад“, а „Мис Диор“ от бордото и бургундското. С големите калифорнийски индустриалци бях установил възможно най-добрите взаимоотношения, за което си спомнят минавалите оттам френски производители; трябва да ми повярваш, че днес, петнайсет години по-късно, те често ми изпращат с благодарност новогодишните си пожелания. Одлъм, собственикът на „Дженерал Дайнамик“, който прекарваше всеки от дните си с телефон в ръка в горещия басейн, понеже страдаше от артрит, приемаше в Индайо всеки препоръчан от мен французин; същото се отнася и до Дъглас, който беше закупил пръв авторските права върху „Каравел“-а, чийто първи полет в Калифорния открих самият аз. Така беше и с хората като Грос, Локхид и Хочкис, известният мениджър от областта на електрониката, който умираше бавно, унищожаван от рака, но до края на живота си не престана да приема френските индустриалци, които му изпращах, като нерядко се стигаше и до подписване на договори. Няма защо да се защитавам по този пункт, документацията е налице, но имам, все пак, правото да кажа, че когато след пет години работа напуснах заеманата от мен длъжност, едновременно от посолството във Вашингтон и от управление „Личен състав“ в Париж ми предложиха да остана. Естествено, звездите са по-забележими, но Холивуд беше само фрагмент от функциите ми, имаше и контакти с радиото, телевизията, да не говорим за войната в Алжир, която се появяваше на сцената и идването на власт на Де Гол през 1958, което беше представено от американските кореспонденти в Париж, най-вече от моя приятел Дейвид Шонбрун, като диктатура и начало на фашизма във Франция. Налице бяха университетите и френската колония, в която имаше и две хиляди баски овчари, живеещи в калифорнийските планини; налице бяха и Аризона и Мексико, където Франция беше непозната до степен, при която на моменти се получаваха знаменити изненади. Именно така едно религиозно училище в Помона реши да организира малко вечерно тържество, протичащо под знака на Франция и Жана дʼАрк. Получавам много трогателно писмо, с което ме канят да отида, в качеството си на представител на тази митична страна, да председателствам празненствата. И аз отивам. Монахините и ученичките, от които най-голямата е на възраст четиринайсет години, ме посрещат. Сестрите ми подават дипляна с програмата… И знаеш ли какво виждам на първа страница? Традиционният образ на проститутката: с чанта в ръка, опряна на газовия фенер на „Пигал“. Въпросните сестрички нямаха представа какво е проститутка: смятаха, че това беше обикновено младо френско момиче…

Фр. Б.: Ти какво каза?

Р. Г.: Нищо. Аз бях представител на всички французи и французойки и тази, опряната на газовия фенер, без ни най-малко съмнение беше една от тях. Още повече че въпросната проститутка беше останала девствена в техните очи… А началото на турнето на „Лидо“ в Лас Вегас… За първи път „Лидо“ се представяше там и ме поканиха за премиерното им представление. Обаждам се за съвет на Алфан — Алфан беше дошъл на мястото на Кув дьо Мюрвил — а той ми казва: „Идете, но не разпускайте препалено много“. И аз отивам, председателствам, откривам, ръкувам се, държа се достойно, правя се на сериозен като папа, като Алфан, когато се прави на сериозен. Не си спомням как се казваше онази дресьорка на мечти, но беше една много мила малка марсилка, която по-късно заведох в Дисниленд в Лос Анджелис. В четири сутринта се връщам ужасно скапан в хотела… Влизам… И какво да видя на леглото ми? Шест създания… как да кажа… като за Джеймс Бонд, когато той напълно владее атрибутите си, съвсем голи, държащи лозунг „Да живее Франция!“. Именно „Да живее Франция!“ — в четири часа сутринта, шест…

Фр. Б.: И ти какво направи?

Р. Г.: Какво искаш от него да направи срещу шест? Да загине ли?

Фр. Б.: Или на помощ да му дойде унинието…

Р. Г.: На помощ! На помощ! Много е лесно на думи…

Фр. Б.: И така, какво направи ти?

Р. Г.: Изобщо не си спомням. Вид дупка в паметта, разбираш ли?

Фр. Б.: Разбирам.

Р. Г.: Дупка в паметта. Трябва да съм се свил на кълбо и да съм заспал, какво друго! Не си спомням. Има граница на задълженията, дори на генералния консул на Франция. Още повече че бях в длъжност… упражнявах служебните си функции… Престижът. Ясно ти е. Дупка в паметта, понякога се отразява благотворно на престижа.

Фр. Б.: Разказа ли го на Алфан?

Р. Г.: Не. Щеше да побеснее и следващия път щеше да отиде лично той.

Фр. Б.: Често си ми казвал, че Калифорния е била твоето най-добро дипломатическо назначение… и най-хубавите години от живота ти.

Р. Г.: Ако не друго, то поне най-леките… най-малко изтощителните. Освен това, накрая срещнах и Джийн Сийбърг, която беше на двайсет години и оставих Кариерата, за да съм свободен, след което се оженихме и ни се роди син. Живяхме заедно девет години.

Фр. Б.: Защо се разведохте?

Р. Г.: Понеже в продължение на девет години бяхме щастливи, а после нещата започнаха да се рушат, да се износват, да губят вдъхновение, да се размиват, а когато става въпрос за любов, не обичам компромисите, можехме поне да спасим миналото, спомена за деветте щастливи години, вместо да се опитваме да се нагодим към това състояние на нещата, правейки го набързо от време навреме. И се разведохме. Това беше един много успешен развод; тъй като бях с двайсет и пет години по-възрастен от Джийн, тя, съвсем естествено смени ролята на моя жена с тази на моя дъщеря и понеже никога не съм имал дъщеря, това също не беше лош вариант.

Фр. Б.: По време на брака ви американската преса — най-вече американската преса — те представяше като своеобразен Свенгали или Пигмалион, впримчил Джийн Сийбърг във фаталната си прегръдка, който я моделира и променя както си поиска?

Р. Г.: Влиянието на Джийн над мен беше много по-голямо, отколкото моето над нея. Когато я срещнах, тя беше кинозвезда, а аз — генерален консул на Франция. Когато се разделихме, тя продължаваше да бъде кинозвездата, аз бях станал кинорежисьор. Така че, ако говорим за влияние, истината е точно обратното на онова, което пресата разправяше; освен това трябва да се знае и коя преса…

Фр. Б.: В Холивуд ти все пак намери време да довършиш „Корените на небето“, да напишеш „Обетът на зората“, „Гълтачите на звезди“, „Лейди Л.“ и петстотинте страници на есето върху романа „На Сганарел“. Как съумяваш да примириш романа с твоя начин на живот, който бихме могли да определим като повърхностен?

Р. Г.: Ако ми позволиш да отворя скоба, оставяйки за момент настрана всички места на земята, откъдето съм преминал, било Холивуд, било Боливия, бих искал да кажа, че за мен дълбините на понятието за „дълбочина на човека“ се изчерпват с неговата претенция. „Дълбочината“ е трагичната връзка на човека с неговата изконна повърхностност, с неговата нищожност. Със сигурност има дълбоки мизерии, но и при тях оставаме на повърхността, защото там нещата са поправими, подлежат на оздравяване. „Дълбочината“ на Фройд е всъщност смехотворна: nursery[66]. Не искам да се връщам отново на същото, само ще ти поискам позволението да ти цитирам заглавията на глава XLIX в „На Сганарел“: „Как отблъскващото маргинално поведение се превръща в дълбоко значение и от него започва да струи значението на човека“, „Невротизираният — носител на привилегировано познание“, „Завръщането към примитивните общества: как лудият се превръща отново в любимото дете на Бога“, „Обожествяването на езика, реликвата на ключа“. Какво по-приятно има всъщност от това, след литературен сблъсък със самия себе си, да отидеш на цирк, понеже Холивуд беше замислен и израсна в голямата традиция на американския цирк, на „Барнъм“, и неговите собственици, доколкото ги имаше, останаха до един хора от цирка… Ако отидеше човек в Дисниленд, едно към десет беше вероятността на входа, зад оградата, да забележиш един тип, който стои там с ръце в джобовете и контролира приходите, като си дава вид, че брои влизащите вътре клиенти: самият Уолт Дисни… Или Уолтър Уонгър… Уолтър беше смятан за най-ерудирания продуцент в Холивуд, тъй като за него беше работил самият Скот Фицджералд — вече съвсем сдал багажа… Беше направил за него този жест на благоволение… Същински мачо: беше се целил ниско и с два куршума от пистолет беше прострелял любовника на жена си Джоан Бенет в слабините. Идва един ден при мен в консулството и ми заявява, че има намерение да снима филм със скромен бюджет — осемстотин хиляди долара, „Антоний и Клеопатра“ с Джоан Колинс… И ми предлага ролята на Цезар! Като ми обяснява, че ще е добре за авторитета на Франция! Само си представи физиономията на Кув дьо Мюрвил при вида на надписите с действащите лица! Връща се към същата тема неколкократно и накрая се спря на Рекс Харисън за моята роля… и на Елизабет Тейлър за ролята на Клеопатра… а филмът със скромен бюджет се превърна в известния на цял свят филм, струвал двайсет и седем милиона долара. Мисля, че там живях по време на последните „луди години“, на края на големия цирк… Спомням си за една тържествена церемония в чест на „Лафайет“[67] — в Америка каквото и да правиш, все на „Лафайет“ попадаш; Рокамбо им беше правил много повече услуги, но Лафайет имаше нюх към рекламата, неговото преминаване през историята не е нищо повече от реклама, зад която стои продукт от съмнително естество… И така: сещам се за една церемония, за която трябваше да облека дипломатическата униформа: шапка с пера, бродиран със сърма мундир, сабя и всичко, както си му е редът. Взех я назаем от Жак Вимон, днес наш посланик в Москва, който тогава беше твърде слаб. Успехът надмина всякакви очаквания. На следващия ден след церемонията започнах да получавам телеграми от различни рекламни агенти и пресаташета, които ме канеха тук и там за това или онова представяне на една или друга стока, автомобил, перална машина… с моята униформа с шапка с пера… за да взема участие в лансирането на даден продукт. А какво бих казал за телевизионен „търговски“ клип за един афтършейв? Предлагаха ми хиляди долари, само за да се появя. И това не беше Америка, а Калифорния. А чуй това: шерифът на Лос Анджелис, който се казваше Бискайус и беше баск по произход, кани консулското тяло на обяд. Къде, мислиш? В женското отделение на градския затвор: зад решетките, с въоръжена охрана… и консулското тяло го обслужват… затворничките! Не знам дали можеш да си представиш от какъв жанр е гледаният филм. Ограденият с решетки стол на затвора, въоръжената охрана във всички ъгли и подобаващо облечените затворнички: наркоманки, крадли, уличници, евтини проститутки в затворническо облекло, сервиращи на шерифа и неговите гости: генералният консул на Великобритания с неговия монокъл отдясно, генералният консул на Франция отляво, а останалите консули около масата, всички изключително грижливо облечени. По време на цялата вечеря имах правото на една подпалвачка, която поднасяше ястията пред мен, отправяйки ми, на ухо, с възможно най-невинната усмивка, предложения за твърде конкретни услуги. Калифорния, нищо друго! Да, петте най-щастливи години от моя живот, най-лесните… Нещо като анимационен филм, в който чудовищните сцени се оказват разрушени от бурлеската, като случая с жената на един продуцент, седяща на моята маса, след раздаването на оскарите, която ми повтаряше непрекъснато пред мъжа си: „Fuck me, Consul General, honey, fuck me“[68] — а съпругът й се наведе към мен и ми обясни, че преди няколко седмици жена му била обладана от демон и е много трудно той да бъде прогонен. Знаеш ли, че в момента най-гледаният филм там е „Шаманът“, историята на едно момиченце, обладано от демони. Калифорния винаги е била предпочитаното място на всички мистически секти, за които можеш да се сетиш — поклонничките на дявола, дъщерите на Велзевул… Всичко това доведе до жестокото убийство на Чарлз Менсън, когато група дрогирани хипита изклаха с нож Шарън Тейт, детето, което носеше в утробата си… и всички гости. Това е страната, в която лесно се преминава от сексуалното вманиачаване към религиозното и в която на драго сърце месят спермата със светената вода. Имат екстравагантни закони. Малко след пристигането ми си имах работа с полицията, защото ме обвиниха в „техническо изнасилване“…

Фр. Б.: Може би трябва да обясниш що е то „техническо изнасилване“ в Съединените щати?

Р. Г.: Карах си кротко колата в Аризона, където бях ходил на посещение при Пол Коз, моят консул във Финикс, който беше голям приятел на червенокожите, известен в оня край художник и прекрасен човек. Гледам край пътя едно момиче, тръгнало на стоп. Спирам, тя се качва и ми обяснява, че отива в Лос Анджелис… и ето ни на път за Калифорния. Красиво червенокосо момиче, което трябва да е имало двайсетина години, с гърди като дула на оръдия; освен това се казваше Лесли като първата ми жена, а това винаги е било вълнуващо откритие, нещо, като знак на съдбата. Спираме да обядваме, след което продължаваме отново и още не пресякъл границата между щата Аризона и щата Калифорния, гледам някаква полицейска кола с две ченгета ми дава знак да спра. Спирам, а ченгетата искат документите на момичето и се оказва, че тя ги носи, което веднага събуди подозрението ми, понеже в Калифорния никой не носи в себе си документи за самоличност. Ченгето хвърля поглед на документа, който тя му подава, вади чифт белезници от джоба си и ме уведомява, че съм арестуван, тъй като току-що съм бил обвинен в „техническо изнасилване“. Американският закон нарича „техническо изнасилване“ пресичането на границата между два щата в компанията на малолетно момиче, за което се предвиждат пет години затвор; законът третира това деяние не като намерение за изнасилване, а просто за изнасилване и ти не би могъл да докажеш по никакъв начин, че актът не е консумиран — оказваш се беззащитен. Показах дипломатическия си паспорт и консулската си карта, но той не искаше и да чуе, наложи се да телефонирам на Калифорнийското правителство, за да мога да се прибера вкъщи. Благодарение на дипломатическия имунитет не ме безпокоиха, но аз наех частен детектив и така открих, че въпросното девойче беше дъщеря на ченгето, което ме бе арестувало, че всичко е било предварително инсценирано: той е мислел, че ще се изплаша от скандала и ще му позволя да ми измъкне няколко хиляди долара, за да си затвори очите. Именно по този начин бях обвинен в „техническо изнасилване“, което в действителност е най-слабо задоволяващата форма на изнасилване.

Фр. Б.: През 1956 г., когато за „Корените на небето“ ти беше присъдена наградата „Гонкур“, ти се намираше в Лос Анджелис.

Р. Г.: Не, тъкмо ме бяха изпратили като шарже дʼафер в Боливия и именно там стана така, че за малко да не получа наградата „Гонкур“…

Фр. Б.: Да не я получиш?

Р. Г.: Наградата „Гонкур“ не се връчва посмъртно. Няколко дни преди връчването на наградата, с няколко мои сътрудници, сред които и Буланже, търговският аташе, отидохме на проучване до Острова на Слънцето, намиращ се насред езерото Титикака. Боливия тогава, както всъщност и сега, беше страна на хронично избухващи бунтове. Беше по времето на златните години на Лечин, синдикалния лидер на боливийските миньори, които се мъкнеха навсякъде с пръчки динамит, затъкнати в колана. Поради съображения за сигурност, нощното шофиране по пътищата беше забранено. Взехме сал и с него отидохме до Острова на Слънцето. Беше много горещо и аз бях прежаднял. Грабвам една бутилка бира, отварям капачката и пия направо от шишето… Усещам как гърлото ми се разкъсва и като поглеждам бутилката, виждам, че гърлото й е било пукнато и съм глътнал половината: два сантиметра и половина стъкло с остри ръбове. Разкъсването на червата ми беше гарантирано, можех да се подпиша. Нямаше нито телефон, нито можех да напусна острова, преди да са изтекли дванайсетте часа, след които щяха да бъдат възстановени движението и връзките с околния свят, т.е. на другата сутрин. Буланже ме поглежда, прави една ужасена физиономия и ми казва с най-добро чувство: „Мамка му, жалко за «Гонкур»-а“. Не особено доволен, седнах на земята и започнах да очаквам първите болки, докато, от любезност, боливийският ни водач се покъсваше от смях — беше от оня тип хора, които идеята за смъртта кара да се смеят. На нервна почва. В крайна сметка съдържателят на местния ресторант предложи някакво разрешение: на острова имало една известна с чудодейните си изцеления вещица. Казвам му, бягай за вещицата. И ми водят едно невъобразимо грозно създание: старо, хихикащо, вонящо, което веднага спечели доверието ми, понеже устата му беше толкова мръсна, че веднага ставаха ясни добрите му роднински връзки със съдбата. Тя си отиде и се върна с две кила среда от хляб и бутилка особено противно олио, като каза да погълна цялата тази гадост, при което аз започнах съсредоточено да се тъпча с двете кила среда от пресен хляб, отпивайки от бутилката с олио, като през цялото време се стараех да не повърна. Не мигнах цяла нощ. Бях толкова близо до получаването на „Гонкур“-а, а сега!… Не усетих и най-слабата болка и когато отидох в болницата в Ла Пас, извадиха от мен стъклото без особени последствия, тъй като то беше обвито в защитен слой тесто, забъркано от среда на хляб и олио. Така че, не трябва току-така да плюем по вещиците. Няколко дни по-късно боливийските вестници оповестиха на първа страница: Premio Goncour aqui, награда „Гонкур“ у нас, поднасяйки новината със ситен шрифт отдолу, по начин, който създаде в цялата страна впечатлението, че някакъв неизвестен боливийски писател се е сдобил току-що с наградата „Гонкур“. Дадоха ми две седмици отпуска в Париж и се върнах към задълженията си в Лос Анджелис, където останах още четири години.

Фр. Б.: Как се чувства човек като носител на наградата „Гонкур“?

Р. Г.: Холивудски. Настъпва мигът на рекламата и човек попада в общата мимолетност на компенсациите, аплодисментите и критиците.

Фр. Б.: Нищо ли не промени в живота ти?

Р. Г.: Промени жилището ми. Можах да си позволя „Симарон“, моята къща на морския бряг в Майорка, където прекарвам пет-шест месеца годишно, когато съм някъде.

Фр. Б.: Голяма част от времето си ли прекарваш никъде?

Р. Г.: Голяма, но поне имам съзнание за това, докато огромната част от хората, с които се срещам, са така уседнали и убедени, че тук са си вкъщи, че е направо ужасяваща… липсата им на чувство за реалност. Естествено, откакто напуснах Кариерата, не съм преставал да прекосявам света по професионални причини, журналистиката и киното или просто, за да следвам въртенето на земята, която има нужда да бъде наглеждана…

Фр. Б.: Моментът, в който напускаш Лос Анджелис съответства на една промяна в твоя живот. Развеждаш се с първата си жена, напускаш Ке дʼОрсе, като оставаш на десетгодишно „разположение“, продължаваш да публикуваш всяка година по един роман, занимаваш се с филмова режисура и журналистика, най-вече в Америка… Доброволно ли беше скъсването?

Р. Г.: Да. Бях на четирийсет и шест и прекалено бях уседнал в себе си и в Кариерата, заплашваха ме доживотната рутина и собствената ми личност… Реших да кажа край на всичко: вид културна революция по китайски, в личен план и преоценка на стойностите. Не ми беше лесно, особено що се отнася до Кариерата. Бях се пристрастил към Клуба, към привилегирования живот в чужбина, към съществуването извън пределите на страната, към целия кордебалет в рамките на министерството, приятелствата, рокадите на различните длъжности, котешките стъпки по коридорите и чувството, че си член на един изключителен по своята същност Клуб… Впрочем, осемнайсет месеца след като напуснах, направих нещо много нетипично за мен: върнах се крачка назад и направих постъпки пред Кабинета, за да разбера липсвах ли им или можеха да минат и без мен и в случай че се окажеше, че не са особено склонни горещо да ме молят да се върна, щях… Началникът на „Личен състав“ беше може би най-добрият ми приятел в онази къща и ето текста на писмото, което се беше постарал да ми напише:

„Скъпи Ромен,

Въпреки че съм нормандец, отговорът, който Ви изпращам, не е отзвук от моя произход, а от действителността, в най-лошия случай такава, каквато ми се представя.

Завръщането Ви в «лоното на Църквата» поставя, според мен, нещо повече от технически проблем и много по-малко от принципно несъгласие.

Техническите трудности са Ви известни или поне се досещате за тях, тъй като от въвеждането на новия статут, който увеличи броя на правоимащите, без да промени броя на предлаганите постове, нещата отиват от зле към по-зле.

Колкото до принципното несъгласие, на него биха погледнали с лошо око. В степента, в която бих могъл да доловя и определя онова, което мислят по високите етажи, бих казал, че Ви смятат за прекалено ангажиран в момента във външни занимания — а фактът, че те са блестящи и се увенчават с успех, допълнително утежнява нещата — за да бъдете «служител като останалите».

Това не ще рече, че сте изгубили Вашето място в дома, а само, че поставяте пред него деликатния проблем за използването Ви по предназначение.

Даденостите, впрочем, могат да се променят с течение на времето, така че да ни се предостави длъжност, подхождаща Ви във всяко едно отношение. Не става въпрос за неподлежащо на преразглеждане окончателно решение.

Благоволете да приемете, скъпи Ромен…“

Беше написано от добър приятел и представляваше едно прекрасно упражнение по стил, като за всеки имащ представа от този език човек, ключовата фраза беше: „Даденостите, впрочем, могат да се променят с течение на времето…“, което трябваше да означава, че е необходимо да се изчака да си замине Кув дьо Мюрвил, който по онова време беше министър на външните работи. И наистина, когато Кув дьо Мюрвил си замина, получих от началника на управление „Културни връзки“ Барадюк и посланика ни в Италия Бюрен де Розие предложение да се върна в Ке дʼОрсе на длъжност културен аташе в Рим. По онова време обаче косите ми бяха пораснали доста дълги и носех дънки, а след седем години във военновъздушните сили и петнайсет години в Кариерата нямах желание отново да нахлузя каишката.

Фр. Б.: Ясно си личи в цитираното писмо, че Кув дьо Мюрвил се е противопоставил на твоето завръщане в „лоното на Църквата“. Сърдиш ли му се?

Р. Г.: Съвсем не. Запазих приятелски взаимоотношения с Кув. Отказът да ме приеме отново не беше последствие от взаимоотношенията му с мен, бе в резултат от липсата му на връзки със самия себе си, а в подобни случаи, по правило, плащат другите. Неговата любов към суровата дисциплина беше известна в Ке дʼОрсе също толкова, колкото и любовта на Жорж Бидо към киселите краставички. Той обаче се жертваше непоколебимо. Един от най-стъписващите спектакли, на които ми бе съдено да присъствам, беше посещението на Кув дьо Мюрвил в Дисниленд, докато беше посланик на Франция във Вашингтон. Той се посвещаваше на американската фолклорна традиция с възхитителна самоотверженост и мога да ти кажа, че да видиш Кув дьо Мюрвил да се върти в една от кафените чашки с чинийка, които имат в Дисниленд или да язди дървен кон, беше един от най-забележителните примери за отдаденост на длъжността и представителните функции, който един посланик протестант може да ни предложи… Не, не му се сърдя, още повече че при връщането ми от Лос Анджелис, получих прекрасна компенсация. Де Гол ме беше поканил на вечеря, на която, между другото, присъстваха Галюшон и три други лица… в случай че са необходими свидетели… Генералът ме пита: „Какво смятате да правите занапред, Ромен Гари?“. Отговарям му, че съм във фризера: така казват в Ке дʼОрсе за дипломатите без назначение. А той ми задава въпроса: „Искате ли да работите с мен?“ — без да спомене каквато и да било конкретна длъжност, единственото свободно място при него в онзи момент беше длъжността дипломатически съветник. Добре. Гледано отстрани, мястото на дипломатически съветник на генерал Де Гол изглежда високо, но в действителност то беше лишено от съдържание и Де Гол имаше нужда от дипломатически съветник точно толкова, колкото твоята родна Швейцария от допълнително количество планини.

Фр. Б.: Ти какъв отговор даде на генерала?

Р. Г: В момента, в който отговорих, вече беше станало прекалено късно, защото бях размишлявал няколко секунди, а това беше немислимо. Нещата вече бяха загубени… В действителност аз не размишлявах, бях смаян. Знаех, че дипломатическият съветник или каквото и да било там не е нищо повече от фасада. Но понеже бях дипломат от Кариерата, мястото на съветник на Де Гол ми осигуряваше една завършена кариера. А и за един колекционер на човешка природа… какво място за наблюдение само! Освен това да можеш да разговаряш със стария почти всеки ден… Мисля, че никога нямаше да говорим за нищо друго, освен за Малро. Но така или иначе, аз отвърнах: „Генерале, искам да пиша“. Той смени темата: преводът на Хамарскьорд на поемите на Сен-Джон Перс… Бях болен в продължение на дълги дни.

Фр. Б.: Защо отказа?

Р. Г.: От лоялност.

Фр. Б.: По отношение на кого?

Р. Г.: По отношение на Де Гол. Не можех да му причиня това.

Фр. Б.: В какъв смисъл?

Р. Г.: Познавах човека и неговите изисквания. Не можех да работя с Шарл де Гол, защото исках да запазя сексуалната си свобода.

Фр. Б.: …?

Р. Г.: Няма нищо смешно. Искам да кажа, че не можех да стана сътрудник на генерала и да приема неговите изисквания към заобикалящата го официална йерархия, а в същото време да продължа да водя свободен сексуален живот. Постъпих правилно. И смятам, че никой, освен Франсоаз от Латинския квартал, не би могъл да ме обвини, че съм постъпил непочтено. Де Гол беше привърженик на една етика на зачитане на понятието за държавна сфера, която не беше моя и съвсем не исках да се ангажирам с нея, да я приема. Следователно ми се налагаше да избирам между лъжата, двойствения живот и отказа. А това бяха последните мои млади години или поне относително млади, не можех да пожертвам природата си и любовта си към живота в името на амбицията и желанието да успея. Не можех да се отнеса почтително към такъв един договор. Можех, в личния си живот, да си създам илюзията, че имам желание, но ставайки пряко подчинен на генерал Де Гол, навлизах в житейската етика на друг човек, етика, с чиито изисквания бях наясно и бях длъжен да я зачитам от съображения за лоялност. Разбира се, на моменти се питам дали не реагирах снобски…

Фр. Б: Трябва да е имало пълна несъвместимост между теб и генерал Де Гол в това отношение… Той беше сериозен човек.

Р. Г.: Никой нищо не знае. Ние го опознахме твърде късно, когато се беше качил вече на постамента… Младостта му във Варшава, а и другаде… Нищо не знаем! Ще ти разкажа, например, един малък анекдот, който научих от бившия държавен секретар на външните работи г-н дьо Липковски.

Фр. Б.: Той все още е!

Р. Г.: А, така ли? Той написа една много добра книга за Китай, „Щом Китай се пробуди“.

Фр. Б.: Не, не той. Ален Пейрьофит я написа.

Р. Г.: Да, да, така беше. Така или иначе, ето я и историята, която научих от него. По онова време водел първата си предизборна депутатска кампания в своя парижки избирателен район. Той подхванал едно възторжено слово от следния род: „Де Гол е голям, благороден, чист, красив и великодушен“. За-а-а почест!… Неочаквано някакъв тип от залата се изправил и се развикал: „Вие шегувате ли се с вашия Де-Гол-Мария-грация-плена[69]! Жена ми, когато е била момиче, е работила като прислужница в семейство Де Гол. И вашият Де Гол я обарвал по задника!“.

Фр. Б.: Боже Господи!

Р. Г.: Изглежда най-забавното нещо е била реакцията на залата. Получил се разкол с оформила се в средата разделителна линия. Една част от избирателите се разкрещели: „Ти да не си й светил, на твоята развратница!“, а другата: „Браво, това доказва, че е имал!“. Имал или не, това във всеки от случаите, разбираш ли ме, е съвършено искрен вик, поне така изглежда…

Фр. Б.: Човек трудно си представя правещия това Де Гол.

Р. Г.: Човек по принцип трудно си представя Де Гол.

Фр. Б.: Сигурен ли си, че това е истина?

Р. Г.: Казвам ти онова, което се е случило по време на предизборната кампания на депутата Жан дьо Липковски; инцидентът е достоверен. Останалото… За Де Гол винаги се е говорело като за статуята на Командора[70], пристигащ да отнесе бонвивана в ада: за мъжа, прелъстявал цяла страна в продължение на двайсет години, който точно в този аспект е може би най-големият прелъстител, следван от Франция, от Бонапарт насам. Много е забавно все пак.

Фр. Б.: С обичайната за теб виртуозност, ти преминаваш през своеобразното признание, което току-що направи „мимоходом“, което ти позволява едновременно да кажеш истината и да се плъзнеш по нея… И така: ти отказваш да станеш пряко подчинен на генерал Де Гол сътрудник, „за да запазиш сексуалната си свобода“, което в много малка степен ми звучи като прокламация за вярата на един бонвиван, точно обратното, превръща се в скрито опровергаване на самия тебе и прекалено смирено зачитане на моралните критерии на другия, на моралните критерии на Де Гол. Накратко — нещо като чувство за собствената липса на достойнство…

Р. Г.: Виж, Франсоа, моментът, в който отправиш обвинение към моя „аз“, в който преценката на съвестта ти го приравни с липсата на достойнство и кръглата нула, не можеш да ме накараш да ти се противопоставя… По време на разговора ни не съм преставал да повтарям, че нямам ни най-малка слабост към собствения си „аз“. Но съм задължен да се върна към въпроса за лоялността. Винаги съм играл лоялно в играта на отбора, в който съм бил включван. По време на петнайсетте години в Ке дʼОрсе играех като останалите членове на екипа, говорех по установения начин, обличах се в Лондон, държах се според етикета. Цивилизациите, обществата, а и самият човек са, до голяма степен, въпрос на договорености, отборна игра, в която спазваш произволно измислените, записаните и кодифицирани правила. Ако обаче има нещо, на което съм напълно неспособен, то е да вляза в нечий екип, като приема правилата на играта, а в същото време да се обявя за свободен от всякакви задължения по отношение на екипа и на правилата. Познавах етиката на Шарл де Гол и на г-жа Ивон де Гол. Не можех да вляза в техния отбор и да симулирам, продължавайки да плащам дължимото на една съвършено различна идея за Франция…

Фр. Б.: Каква по-точно?

Р. Г.: Предпочитам жените пред Де Гол, това устройва ли те като финал към темата? Обръщам ти внимание на факта, че обществото е толкова измислено, че веднага изкривява устни в хитра усмивчица, щом някой заговори за сексуалност, че е невъзможно за човека да заговори за любовта си към живота, без на секундата да бъде принизен до положението на голопишковец…

Фр. Б.: Все пак отказът ти съдържаше идея за уважението ти към Де Гол…

Р. Г.: В него имаше само разбиране на ценностите на другия и на неговото етическо мироздание.

Фр. Б.: Това не се ли приплъзва леко към боготворенето?

Р. Г.: Не. Винаги съм предпочитал жените пред Де Гол. Това е всичко. Все по-слабо и по-отявлено съм солидарен с ценностите, наричани мъжки…

Фр. Б.: С годините ли?

Р. Г.: No comments[71]. Виж по-напред. Винаги съм обожавал живота и сега, когато той е към края си…

Фр. Б.: Кое е към края си?

Р. Г.: … И сега, когато моят живот върви към своя край, не се опитвам да търся убежище в абстракциите, било то в Господ или в женствеността, издигани до ранга на култ. Отвъдното и „другият живот“ не ме интересуват: прекалено много обичам да спя. Само отбелязвам, че когато погледна живота си, когато се върна към миналото си, разбирам, че най-красивите мои мигове дължа на женствеността. А също така, че „християнските ценности“ и „социализмът в човешки образ“ са женски понятия. Както и неоспоримият, абсолютно очевиден, исторически факт, че не за Китай, СССР и Съединените щати ни говори женската природа…

Фр. Б.: През май 1974 г. ти ще станеш на шейсет години. Как се представят те пред теб?

Р. Г.: Идват и толкова.

Фр. Б.: А пред бъдещето?

Р. Г.: Посмъртната съдба на моите истории съвсем не ме интересува. А и нищо не рискувам, всъщност. Знам един номер.

Фр. Б.: Номер?

Р. Г.: Да. В деня, когато повече няма да мога да правя любов с жените, ще ги чеша по гърба.

Фр. Б.: …?

Р. Г.: Да. Те го обожават. Цял живот слушах: „Почеши ме по гърба“. Така че, когато всичко друго ще бъде отлетяло, ще ги чеша по гърба.

Фр. Б.: А любовта?

Р. Г.: И тя преживява трудни периоди. Има криза на въображението, а без въображение, любовта няма никакви шансове. Оттам минава и развенчаването на всички митове. През излишъка от романтизъм, празни приказки, идеализъм и лиризъм или ако предпочиташ, през „тъпкането на глави“, следвано от промиването на мозъци, в името на реализма, но да не забравяме, че и в реализма съществува доза условност, доза културна условност. Откраднаха на човека неговия дял митическо въображение, но това не го направи „истински“ човек, обратното, доведе до появата на един недъгав и осакатен човек, защото той е невъзможен без частицата поезия, защото Европа е невъзможна без частицата въображение, без „частицата Рембо“; това не е царството на реализма, а на нулата. Ако е останала и частица, която не може без въображението, това е именно делът на любовта. Не може да обичаш една жена или един мъж, ако първо не ги измислиш, не можеш да обичаш другия, без първо да го съчиниш, да си го въобразиш, защото красивата любовна история е най-напред наличието на две взаимно измислящи се същества, което именно прави приемлив и даже необходим дела реалност — изходното положение. Онова, което някога се наричаше „голямата любов“, се състоеше от продължаващата, понякога до преклонна старост, цял живот посветеност на двете същества на творението на общото въображение, което са създали заедно и на равни начала… Двете същества измислили най-напред самите себе си… Но мечтата беше разбита в името на реализма, а всеки стопроцентов реализъм е фашистки и нацистки по характер. Тук обаче навлизаме в темата за смъртта на цивилизациите… А това не представлява интерес за читателя, не е нито Голт, нито Мило.

Фр. Б.: Продължи все пак.

Р. Г.: Човекът без митология за човека не е нищо повече от къс месо. Не можеш да унищожиш митовете за човека, без да стигнеш до небитието, а то винаги е било фашистко, понеже, когато се изправиш пред небитието, няма никакъв смисъл да се безпокоиш за каквото и да било. Цивилизациите винаги са били поетичен експеримент, без значение за религия ли става въпрос или за някое братство: създаването на мит за човека или на цялостна митологична система с произтичащите от нея ценности, опитът да преживееш същия този мит или поне да се доближиш до него, пресъздаването му в живота, включването му в рамките на дадено общество… Казаното е валидно както за „ренесансовия човек“, така и за „човека — хуманист“, „човека — комунист“ или „човека на Мао“. Самата Франция, в качеството си на мит, започна своето съществувание именно тръгвайки от същата частица поезия и пак благодарение на нея е свързана и с Мао, и с Ленин; и при взаимоотношенията на Де Гол с Франция е налице въпросната екзалтация на дела на въображението. От мига, в който тази частица ирационалност и поезия бъде прокудена, нямаш на разположение нищо повече от демография, цифрова информация, мъртвешка скованост, с една дума — трупове. Налице е само икономичният човек, онзи, който осъди и самият Мао, което все пак е интересен факт… Това не е нито идеализъм, нито романтизъм, а една незабавно проявяваща се в историята на всички цивилизации истина. Когато жената създава с любов мъжа, когато хората създават с любов човечеството, това води както до появата на двойка, така и до появата на цивилизация. Но буржоазните и псевдокомунистическите общества обезчестиха въображението, превръщайки го в лъжа. Във взаимоотношенията ни с ценностите, дребно марксистките и дребно комунистическите общества убиха „частта Рембо“, частта красота и въображение, като ги експлоатираха непрекъснато едновременно с лъжата. И когато хората пожелаха да изметат лъжата от буржоазните общества, те изметоха и частта въображение и поезия, без която няма нито цивилизация, нито човек, нито любов. В аспекта на едничката действителност, човекът е незабележим, тъй като всички понятия за братство, демокрация и свобода са условно установени ценности, той не ги е получил по природа; това са решения, ситуации на избор, прокламации на въображението, при които често е бил жертван животът, за да им бъде вдъхнат живот. Сложиш ли край на „поетичното царство“, на „частта Рембо“ в човека, в цивилизацията, в думата Франция, в думата Европа, нищо не те спира да станеш канибал или да се упражняваш в геноцид, понеже с премахването на дела на митологията, ти вече си на четири крака.

Фр. Б.: Има и черна, и бяла магия, фашизмът също беше митология.

Р. Г.: Говоря за култура, за хуманизъм… В мига, в който човекът престане да бъде свещено понятие, т.е. прокламиран като такова, разбирай избран, създаден, ти се оказваш в порнографски филм, а там любовта става невъзможна… А човекът не може да живее без любов. Или поне аз не мога.

Фр. Б.: Тогава какво правиш?

Р. Г.: Преживявам любовните истории, които пиша. Търся я в другите, преживявам любовта на другите… Както е в „Маговете“, моя последен роман. Няма мой роман, който да не е и история за любовта: към някоя жена или към човечеството, към някоя цивилизация или към свободата, към природата или живота, което в крайна сметка е едно и също. Когато любовта им стане прекалено разкъсваща, когато започне да премазва с контраста между величието на вдъхновението и бляна и поведението на обекта на чувствата, моите герои започват да танцуват своята жига, за да се освободят от премазващата тежест посредством лекотата: като Матийо от „Виновният празник“ и Дженджис Кон от „Танцът на Дженджис Кон“. „Танцът на Дженджис Кон“ е книга за любовта на моя герой към Лили и на Лили към самото човечество, Флориан е смъртта, а Дженджис е смразеният влюбен, вечно отблъскван и унищожаван, заради неговото собствено страдание. Тема на всички мои книги, включително на онези, които изглеждат по-неангажиращи, като „Лейди Л.“, е комедията за абсолюта, вдъхновението и мечтата…

Фр. Б.: А Богът?

Р. Г.: Нямам нужда от извънградска къща. Любовта и братството са не по-малко, но по-различно трудни изисквания. Пълното отчуждение на културата е един от големите провали на Запада, тя се превърна в самия Запад. От векове насам, културата е ту привилегия, ту удоволствие, ту отклонение, ту алиби и именно това води всички идеологии днес до импотентност, това изроди комунизма в сталинизъм и доведе до Прага. Сталинисткият комунизъм и Прага не са просто провали на комунизма, те са провали на християнството, което се провали в опита за побратимяване…

Фр. Б.: Как заживя, когато напусна Кариерата, а с нея и определена материална сигурност?

Р. Г.: Американският ми издател и Галимар ми осигуриха рента, независеща от продажбата на книгите ми; дори не бях длъжен да публикувам, в този смисъл, че можех да оставя ръкописите си за посмъртно публикуване. Допълвах приходите с журналистиката и киното.

Фр. Б.: Ти си по-известен в Съединените щати, отколкото във Франция.

Р. Г.: Не знам дали е така, но тиражите там са по-големи. В продължение на няколко години доста писах за американските вестници и седмични издания. Продължавам и сега, но по-слабо. В продължение на две години имах отворен самолетен билет за всички линии, който ми позволяваше да се завтека към всяко едно място, в случай че беше спешно необходимо, т.е., в случай че ми се стореше, че съм другаде. Днес забавих ритъма, понеже искам да прекарвам повече време с моя син. Не бих искал той да прилича на мен.

Фр. Б.: При бегъл преглед на паспорта ти, откривам само за 1972 г. трийсетина визи и печати от Азия до Африка и от Южна Америка до Полша…

Р. Г.: Не съм ги броил.

Фр. Б.: Как успяваш да създадеш литературно творчество при тези условия?

Р. Г.: Пиша и диктувам седем часа дневно, независимо какви са условията и къде се намирам; без това не бих могъл да понеса света. Съществува и фактът, че в продължение на седем години съм бил пилот и единствените ми почивки, моите „прекъсвания“, са били в самолета, при дългото преброждане на пространството над земята. Това са моментите, в които свързващите ме със света и всички човешки твари нервни връзки биват прекъсвани, страданието престава да протича по тях и да ми се обажда по телефона. С пристигането, било то в Банкок, в Сингапур или в Йемен, без значение какви точно са конкретните ми журналистически задължения, аз се нахвърлям върху хартията още сутринта, за да видя как точно стоят нещата при другите. Романът е братство: влизаш в кожата на другите. Естествено, изпитвам и необходимост да се връщам от време на време в Париж, на улица „Бак“, да имам няколко привички, няколко кафенета, където мога да се върна към непрекъснатостта на ежедневието, да поседна. Но отново ми става нещо и щом се обадя на Ланц, моя агент в Ню Йорк, той веднага ми задава въпроса: „Накъде сте се затърчали?“ — и винаги ми намира репортаж, разказ, най-често само за четирийсет и осем часа. Веднъж се събудих в Пенанг, Малайзия, където бях отишъл на мои разноски, понеже мислех, че съм влюбен и открих, че нямам с какво да платя хотела. Обадих се на Робърт Ланц по телефона, а той ми намери репортаж… в Пенанг, Малайзия, за „Травъл и Лейжър“! Подписът ми минава добре в Съединените щати и механизмът винаги действа. За съжаление, има и хитреци. Подписах договор за предговор към книга за изчезващите видове, сюжет, който ме вълнува, поради връзките ми със самия мен, тема, по която вече съм писал, но този път пътуването завършваше с отиване до Южния полюс, до Антарктида. Когато обаче пристигнах в Ню Йорк, главният редактор прие изражението на сериозно размишляващ човек и ми каза: „Тези видове и без друго са изчезващи, не е ли така?“. Отвърнах, че очевидно е така. Той се усмихна широко: „Тогава, приятелю, не си струва да ходи човек до Южния полюс да ги гледа, те и без друго изчезват“. Отнеха ми хапката Антарктида и ми се наложи да пиша по спомени и документи. Занимавал съм се и с хирургия, по сценарий. Веднъж отърчах до Кения, за да напиша сценарий за Норвегия през зимата. Обаждаха ми се в последния момент, в момента, в който, достигнали средата на филма, откриваха празнота или някоя същинска тъпотия и няколкото дни труд ми се заплащаха добре. Много обичах да пиша за „Лайф“, което вече не съществува, но най-често не знаех кой вестник какво точно пуска и къде, в Сейнт Луис или в Сиатъл. Почти винаги потеглях без багаж, защото е идиотско да се екипираш за Нова Гвинея в Париж. На място си купувах някакви парцали и като се изпотях в тях, ги хвърлях.

Фр. Б.: И никога не си правил същото за френските вестници?

Р. Г.: Веднъж работих за „Франс Соар“, голям репортаж от Червено море, за Лазарев. Нещата минаха много добре, но ми струваше скъпо и прескъпо във всички отношения, не бях при себе си, в собствената си кожа, а при някой друг, на гости на един господин, който ще направи шейсет лазарника. И още една история: новоназначеният директор на един от големите вестници ме вика да поговорим. Предлага ми да направя отново един от големите репортажи, едно от най-истинските ми неща, подплатено с моята кожа. Говорим за разходи, а той ми предлага трошички. Чувам въпросния шеф да завършва със следното заключение: „За вас репортажите са ваканции, не е ли така?…“. Давате ли си сметка, графе? Един голям репортаж означава пот, неприятности, изтощение, бацили, а той ми разправя: „За вас репортажите са ваканции, не е ли така?…“. Много очарователен човек по принцип, разделихме се особено вежливо. За щастие в Ню Йорк съществува Ланц. Не знам какво бих правил без него. Преди пет години бях болен и реших, че с мене е свършено; тогава пожелах да видя отново слоновете в Африка. Телеграфирах му. След десет дни получавам поръчка от Ралф Грейв, собственикът на „Лайф“, за голям репортаж… за слоновете. Направете го, направете го на всяка цена. Не знам какво щях да правя без Робърт Ланц: той ми беше и баща, и майка.

Фр. Б.: Какво те кара да търчиш през света?

Р. Г.: Не знам. Винаги имам чувството, че някъде другаде нещо се случва.

Фр. Б.: Какво?

Р. Г.: Не знам. Нещо. Някой. Съществува. Необходимо е само да го намериш.

Фр. Б.: Кого?

Р. Г.: Виж, Франсоа, ако знаехме само, отдавна да бяхме го открили и да бяхме престанали да го търсим и да страдаме.

Фр. Б.: Друго място, друго нещо или някой друг.

Р. Г.: Друго място, друго нещо и някой друг.

Фр. Б.: На моменти това не се ли превръща в лека метафизична тревога?

Р. Г.: Не.

Фр. Б.: Нямаш ли чувството, че ти липсва някой?

Р. Г.: Хайде, стига. Престани, моля те… Отношенията „куче, изгубило господаря си“, прилагани по отношение на Бога или на липсата на Бог, при които Бог е усещан като присъствие или отсъствие, са били винаги връзки с нашийник и каишка, които са ми дълбоко неприсъщи. Отказвам категорично да правя реклама на „Обетът на зората“, реклама, правена по предварително зададена мярка, реклама тип конфекция, която голям брой читателки не престават дискретно да ми предлагат; онези, които биха ме превърнали, мене, шейсетгодишния, в „неутешимия син“, който не престава да потръпва като някаква разпадаща се в края на прерязаната пъпна връв марионетка… Откакто през 1960 г. излезе книгата, това недоразумение не прави нищо друго, освен да се разраства. По онова време бях на четирийсет и шест години, а и не беше трудно да бъде изчислена възрастта, на която съм, но от оня момент нататък започнах да получавам предложения за осиновяване, които не са преставали да валят над мен, като че ли съм невръстно момченце с къси панталонки. Не е за вярване броят на майките, които са готови да ме осиновят — едновременно е трогателно и ме кара да обезумявам — като приканват собствените си деца да се отместят, за да направят малко място и за мен. Там ми се отваря една очевидна възможност: да проституирам, да проституирам, живеейки от собствената си книга. Мамка му! А аз съм старо псе без господар и се надявам да остана точно това, без „Педигри“ и без поколение, без татко и мама и съвсем нямам намерение да ровя в боклука на чувствата. Естествено, съществува онова вълнение, което ти познаваш, подтикващо ме да търча през света в търсене на нещо или на някого, както ти така точно го определи. Но това в никакъв случай не е търсене на „изгубеното мое вкъщи“, а търсене на Романа. Моето скитане из света е преследване на Романа, на многопластовия живот… Моят „аз“ ми е недостатъчен и когато прекарам няколко седмици, да речем, в Куала Лумпур и поживея на малка уличка сред малайзийци и китайци, моят „аз“ се разнообразява, а направиш ли го пет-шест пъти в годината, се появява творческото разнообразие на „Аза“, романът става преживян. Налице е творческият заряд, защото да напишеш книга или да разнообразиш живота си, винаги е въпрос на творчески акт, въпрос на прераждане, мултиплициране, разнообразяване в търсене на Романа. Всеки път, когато остана прекалено дълго в собствената си кожа, ми става тясно и започвам да понасям ударите на самия себе си и на клаустрофобията, а ако по същото време пиша роман, настанявам се в създадения от мен свят… за шест или седем месеца… Ако се затърча към Полинезия, Сейшелските острови или Орегон, то е от необходимост да скъсам със старото и да се обновя, тъй като, в крайна сметка, сексуалността е нещо твърде мимолетно и изплъзващо се и ти позволява да скъсаш със себе си и себеподобните за изключително кратък период от време…

Фр. Б.: Не знаех, че пътуванията са определящи за старо…, извини ме, искам да кажа, за зрялата възраст.

Р. Г.: Моля те, не се извинявай, чувствай се като у дома си, та ние сме на една и съща възраст… Имам желание да съм всички, което прави географията изключително съблазнителна, тъй като броят на романите, в които можеш да се освободиш от собствения си „аз“, е твърде ограничен, докато, ако те запратят за три дни в Тапочула, на границата на Мексико и Гватемала, ти преживяваш за същото това време нечий друг живот, а това е вид творчество. Изобщо не става въпрос за бягство от действителността, а за потегляне на проучвателна експедиция и за завоюване на света и живота, неща, които съвсем не са осъдителни. Касае се за любов към живота, за воля за поглъщане, за творчество, което надхвърля границите на едното писане. Историята, например, ми липсва отчаяно, иска ми се да съм я преживял, да мога да я преоткрия, да преживея живота на Лопе де Вега, на Вийон и на Сервантес, и живота на всички човешки галактики от миналото. Стопилата се История е ужасяваща загуба за романа: чувствам я като липса, като рана от празнота на хълбока ми. Милиарди томове живот! Трудно е да се говори за метафизически ужас. Животът е неутолим глад.

Фр. Б.: Познато ли ти е щастието като вътрешно безпокойство? Покоят на духа?

Р. Г.: Покоят на духа изобщо не ме интересува; безметежността, безстрастността, единението с космоса — не виждам какво биха могли да предложат те на човека, който не е преставал да обича някакво тук. Но пък всичко това е много по-добро от споровете между шофьори, въоръжените нападения и полицейската бруталност; по-добре дзен, отколкото карате. Спокойствието, знаеш ли… Ще имам прекрасната възможност да се наслаждавам на спокойствието, като умра… То за това е и създадено… В моята ескадрила имаше един пилот, Бордие. Когато си сложеше ръкавиците, преди да се качи в самолета, той поглеждаше небето, звездите и казваше със задоволство: „Нощта ще бъде спокойна.“ Всеки път се връщахме полуразпадащи се, изгубили екипажи, но той не преставаше, особено доволен, да повтаря изпод малкия си мустак: „Нощта ще бъде спокойна“. Докато веднъж не се завърна и самият той… В небето се появи оранжево кълбо… Мисля, че този човек мечтаеше за спокойствие… И на мен ми се случва. Естествено, че ми се случва…

Фр. Б.: Как става така, че нито веднъж не си направил роман по твой репортаж?

Р. Г.: Защото вече съм го преживял. Мога да запиша преживяното, да напиша разказ за него, както стана с „Обетът на зората“ и „Бялото куче“, но не мога да направя от него роман, защото реалността и истинността на вече „преиграния“ мой опит ограничават въображението ми и го вписват в себе си. Там е и цялата разлика между художествеността и лъжата: лъжата между автентичното сътворяване и ловкостта, която подлага на травестия и трафик действителността… Когато започвам един роман, нямам представа нито откъде тръгвам, нито накъде отивам; затварям очи и диктувам, оставяйки се на нещо, чиято природа не познавам. Когато се заема да преживявам нечий чужд живот, живота на друг човек, от момента, в който започна да говоря, творческото изграждане се основава на момента „преживяно“ във фразата; и този момент, тази вълна ме пренася неочаквано в XVIII в. или в кожата на посланика на Франция в Рим, когото никога не съм познавал — по силата на играта на асоциативните връзки между идеите и между думите и ритмиката на фразата, които дават живот на романа… Още повече че на несериозното твърдение за романа, който е „правдоподобен“, защото е преживян, един ден най-после трябва да се сложи край. Най-доброто описание на чумата е в „Дневник на чумата“ на Дефо, който никога през живота си не е виждал чумна епидемия. За твореца реалното никога няма да бъде тъждествено на правдоподобното, а животът — на живота. Повече си струва да бъдат опознати пейзажите, които човек би желал да опише: обикновено това ви помага да си спестите труда да ги създавате. Онова, което хората разбират под „въздействащ реализъм“, не е нищо повече от натрапчиво впечатление за действителност, но може да бъде постигнато и чрез диалог на два призрака. Реализмът е само техника, използвана в творческия процес. Най-големите реалисти сред писателите са просто контрабандисти на нереалното. Реализмът е свързана с мита режисура; той е метод, още един вид творческо изграждане, което скрива другото, същинското и което трябва да остане незабелязано от страх от творчески провал… Реализмът за твореца се състои в това да не се оставя да бъде уловен.

Фр. Б.: Днес около един милиард хора са литературно представени от писателите и творците, които упражняват — или са принудени да упражняват — напълно противоположни идеи…

Р. Г.: Ще им мине. Което ще рече, че ако комунизмът се размине със своята литературна епопея, то не е по вина на социалистическия реализъм, а поради това, че все още не е открил своите големи епически таланти. Трябва да им оставим време, за да забравят…

Фр. Б.: Ето една много тежка приказка.

Р. Г.: … Следователно в качеството си на романист, аз пиша, за да опозная онова, което не познавам, за да стана оня, който не съм, да се порадвам на един живот и един опит, които в действителността ми убягват. Но когато вече съм преживял даден репортаж, да се заема с пресъздадените вече елементи, които преди това съм опознал, пренареждайки ги, с цел да създам изкуство… това за мен е хитруване, фалшификация и използване на отпадъци. Романът не е плагиатство от действителността. И това е жалкото, защото понякога опитът е поразителен…

Фр. Б.: Можеш ли да посочиш пример?

Р. Г.: Колкото искаш… Вземи, например, един репортаж, който правих за „Франс Соар“ на остров Мавриций и който никога не публикувах, защото го провалих напълно. Но за сметка на това, в последната минута, точно преди да се кача на самолета преживях нещо невероятно, което не беше интересно за вестника, защото се отнасяше най-вече за взаимоотношенията ми с мен самия… И на остров Мавриций човек може да открие типичните за веригата „Медитеране“ хотели, а там, където ги няма идва ред на познатия „тропически рай“, простиращ се от Карибските острови до Таити: смесица от негри, индийци, китайци и кокосови палми. Корали, изумрудено море, бели пясъци, чартърни полети… Толкова. В продължение на две седмици се опитвах да открия нещо зад всичко това и като изключим продавачките в един огромен магазин, които печелеха седем хиляди стари франка месечно… пълен провал, поради невъзможността да проникна в и зад нещата. И изведнъж… в навечерието на обратния полет… Живеех в най-доброто-което-може-да-си- пожелае-човек, бунгало на лунна светлина, стюардеси висока класа между два полета, романтични истории от островите, подплатени с най-големите банкноти и целият екзотичен крем „Шантийи“… В дъното на алеята, която водеше към бунгалото ми, спираха таксита, чакащи клиентите на хотела. В навечерието, преди да отлетя си оставих колата на паркинга, отправих се към бунгалото и видях в тъмното някакъв силует да се приближава към мен. Беше един от шофьорите, тлъст индиец със задник като два огромни чувала с лайна, нечувано, трябва да беше някоя от местните атракции. Попита ме дали искам момиче, „което може всичко“. Отвърнах не. „Знам едно на шестнайсет години“ — подметна ми той. На тропиците всички предложения от подобно естество са на четиринайсет или шестнайсет години, дори когато са на трийсет, защото доставчиците знаят, че в главата на Белия се е настанила романтичната екзотика и той не гледа с очите, а с фантазмите си. Видях в Таити един от моите приятели с най-старата и възможно най-разнебитената барака, която едвам се крепеше на краката си; щеше да е същото, ако той се заемеше да ми обяснява, че ако неговата женичка няма зъби, то не е защото са изпадали, а понеже още не са поникнали. Отвърнах не на шофьора, не благодаря. „Малко момченце?“ Казах не благодаря. Щях да отмина, но чух шофьора да ми шепне: „Имам и една на десет. Едно малко, но добре дресирано десетгодишно момиченце, същинска малка маймунка, a little monkey“. Спрях. Започваше да става интересно. Заминавах на другия ден, след като напълно бях провалил репортажа и ето че накрая ми се бе удало да стигна до дъното на местния привкус. Отговорих да, интересува ме. Мога ли да я видя? Той ми показа всичките си зъби с една усмивка тип лунно сияние. Горд със себе си, разбираш ли, че добре познава мъжете. Да, можем да я видим, можем всичко а-ха ха, само трябва да отидем при родителите… И вече слагаше ръка на рамото ми, фамилиарно като между братя мръсници. Качихме се в таксито му и отидохме там. Десет години, мислех си… Днес може всичко да откриете в „Самаритен“!… Но все пак… Заведе ме в една от дъсчените къщи от тип някогашни „креолски“, припомнящи с нещо дачите на заслужилите съветски писатели. Влязохме. Прие ме семейство с черно, бяло и индийско в него, които най-вероятно не бяха нито бащата, нито майката — само дето децата си бяха деца. Най-голямата трябва да беше на около шестнайсет, а най-малката — на около дванайсет… може и по-малко… За да ме уверят, я потупаха по гърдите… нямаше нищо. Още не бяха поникнали. Знаех, че нищо не мога да измъкна от малката, която беше прекалено млада, за да говори по същество; казах, че ги вземам и двете — най-голямата и най-малката. Платих предварително, а шофьорът ни закара и тримата до моето бунгало. Имах късмет. Намери се какво да измъкна: още щом обясних на голямата кой съм и защо съм направил така, че да дойдат, тя започна да говори и спря чак в три сутринта. Сложихме по-малката в ъгъла до транзистора и аз се заслушах. Естествено, родителите не бяха никакви родители, хлапачките не бяха никакви сестри, но, обясни ми тя, това очаровало клиентите… това… да си представят, че две сестри го правят помежду си… В това отношение обаче нямах какво да науча. Разликата между проституцията на тропиците и в Европа е, че у нас се прави заради качеството на живота: автомобил, апартамент, докато там — заради оцеляването. Но смайващото, ужасяващото беше изолацията и безпросветността. Пример: казвам на хлапачката, че съм французин. Французин? Усмивката й е лъчезарна. Значи… можете да ми помогнете да се сдобия с виза… за Китай? Да, старче, за Китай. Франция все още звучи велико и всевластно; на остров Мавриций тя може всичко, следователно… и виза за Китай. И именно това ме хвърли в отчаяние. Въпросната хлапачка беше про-Мао, като това дори не беше свързано с политиката. По-скоро с политическата фантастика, в смисъл че тя си въобразяваше, че в Китай може да се живее, без да работи човек, а държавата да му плаща, за да е щастлив. Обясни ми го в детайли, с блеснали от мечтата очи, седнала в бунгалото ми, докато „сестра“ й, на дванайсет години, слушаше транзистор, след като в продължение на една година бе обслужвала средно трима-четирима южноафриканци и австралийци на вечер. Разтърсващото не беше дискотечният характер на маоисткия Китай, който тя си беше съчинила, в който всички дрънкулки и богатства на американското общество бяха безплатно раздавани от Мао. Разтърсващото, онова, което неутрализираше всяка съпротива, беше мечтата… и потребността да знае. Точно на това място влязох в Романа, а затова ти го и разказвам, заради оформящия се, пряко всяко противопоставяне, в самото движение и от само себе си, герой. Тъй като в присъствието на това момиче, на тази мечта, на тази покана да отговоря на нейните въпроси, отправяна в продължение на три часа, аз виждах как се преобразявам в маоист. Заех се да правя пред нея портрет на Мао — възможно най-плътно придържайки се към „Червената книга“. В продължение на три часа й давах за вяра, за пиене и за ядене. Разбираш ли, у нас може да говорим за десет милиона убити по времето на Сталин, за Прага, за идеологически делириум и да сме против. Там това е лишено от смисъл. Превръща се в пълна безсмислица. На нулевата степен всичко това е вън, другаде, на луната… Пред мен имаше едно момиче с блеснали от мечтата очи… и толкова… никаква друга надежда, никаква друга възможност за избавление, пълна изоставеност… Да унищожа нейната мечта беше още по-страшно от това да си поиграя с двете „сестри“… „хайде, да почваме, ти това, ти това“… Така че ти би могъл да видиш как в два сутринта един почтен буржоа пее хвалебствия за Мао и маоизма в бунгалото за трийсет долара. Дори преместих прочутото московско метро в Пекин… сещаш ли се, оня влак, който се движи под земята… И именно така към три-четири часа сутринта бях поканен да присъствам на другия ден на събрание в гората на „маоистката ядка“. Естествено, знаех, че на остров Мавриций съществува някакво малко маоистко формирование; впрочем на самите марки на острова беше изобразен Ленин. Понеже не са имали къде другаде да го сложат и го сложили на пощенските марки. Никога обаче няма да забравя събранието на „маоистката ядка“. На остров Мавриций има няколко километра, навътре в планината, обрасли с гориста растителност, обитавани от маймунки и малки черни прасета, които продължават да създават впечатлението, че излизат от идиличните омагьосани острови, направили толкова много за тапетите, параваните и тапицериите от XVIII в. В малката джунгла имаше миниатюрни будистки храмове, с покриви тип пагода и оцветени гипсови животински фигурки в стил три хиляди години преди У. Д., преди Уолт Дисни. Във вътрешността на едно от тези храмчета ме очакваха бебетата — мао: седем-осем подрастващи, момичета и момчета. Разполагаха с едно автомобилно масло, рожба на Тексас, „Калтекс“, чието име е изписано на фона на червена звезда. Хлапетата бяха изчегъртали названието „Калтекс“ така добре, че да се вижда само червената звезда. Седнах на олтара, под звездата, а те насядаха около мен; в продължение на два часа отговарях на въпросите им за Мао, дотолкова, доколкото ми бе възможно. Давах им надежда. Без цинизъм, без двойни игри и без да ги иронизирам. Ако ме бяха помолили да им изпея второ действие на „Тоска“, щях да го направя. Те всъщност не разбираха нито дума от казваното от мен, не знаеха даже „а, б, в“-то на политическата азбука. Слушаха мелодията, толкова… Мелодията на надеждата. Имаше пет момичета и две-три момчета: индо — африканска мешавица с китайски елемент в нея — същински успех за европейския колониализъм, етническа сляпа улица, самозабравила се контрацепция… А въпросите — да заплачеш… Искаха да знаят има ли Мао рибарски кораби, дали китайците там са толкова богати, колкото и собствениците на магазинчета на остров Мавриций; а едно от момчетата, на четиринайсет-петнайсет години, ми сподели, че Мао сигурно има много работа, тъй като всички китайци са големи мръсници. Китайците на Мавриций, както и в Таити, държат в ръцете си търговията… Следователно… за момчето бяха мръсници. В Индийския и Тихия океан те са местния еквивалент на някогашните евреи, с единствената конкуренция от страна на индийците в Африка… Това момче вземаше Мао на китайците, без самите китайци, също както Западът беше взел Исус на евреите, без самите евреи. В човека има една противна страна, която не желае да вярва в човека, поради братството, тъй като, ако „ти си като мене, ти си пълна нула“; именно тази страна на нашата същност позволява измамата… до такава степен, че Перон може да бъде отведен в Аржентина и да бъде показан на събралото се множество мъртъв и натъпкан със слама и това да не се отрази на мита за Перон и той да остане действащ… А като ти разкажа и епилога на тази история, който сътворих, ще се увериш, че животът, в своето маврицианско проявление, ме принуди да изживея там една глава от „Виновният празник“, че роман и живот се преливат, че моят живот е Повествование, на моменти изживявано, в други — измислено и че ако един американски вестник ме нарече „колекционер на души“, то е защото не съм преставал, с всички пори на кожата си, да пълня догоре моето аз с многобройни други такива. Спомняш ли си шофьора, който с помощта на семейството, ми беше предложил десетгодишно момиченце? Купих една дървена плоскост и много тънки гвоздейчета, дълги сантиметър и половина. Вечерта отидох на алеята на такситата, докато шофьорите бяха отишли на раздумка в кухните на хотела. Сложих дъсчицата на седалката на тоя мръсник с гвоздеите нагоре, към небето, към Господ и справедливостта, към онова място, където ги няма: както едното, така и другото. След което се върнах в бунгалото си, на стотина метра оттам и си легнах, като оставих вратата отворена и зачаках щастието. Когато торбата с лайна се пльосна с цялата си тежест на гвоздеите, тя нададе такъв вой, че… не мога да ти обясня какъв покой за духа, блаженство и ведрина се възцариха в мен… и даже своеобразно усещане за святост… Много бих искал да ти демонстрирам този вой тук, за да го споделя с теб, от братски чувства, но той си остава неповторим: трябва да има двайсет гвоздея, потъващи в живото месо до главичката, за да вложиш, както направи гадината му с гадина, цялото свое същество в гласа си… Не помислих навреме да го запиша на касета, а имах диктофон… но не се сетих и сега не ми е останал никакъв спомен, а той вече се заличава, понеже съм лишен от музикална памет…

Фр. Б.: Това ми припомня начина, по който казаците от азиатските степи са си разчиствали сметките с поземлените собственици по време на бунта на Пугачов, описван от теб в „Маговете“… В живота ти има цяла поредица уреждания на сметки, като онова с лихваря Заразов от Ница, за който говорихме… Всичко това е в пълно противоречие със затрогващите призиви за „феминизиране“ на света, които ни отправяш… В „Льо Монд“ ти поведе кампания в полза на смъртната присъда и то само няколко дни след гилотинирането на двамата убийци…

Р. Г.: Виж ти, виж ти. Нека поговорим. Нека поговорим за тази кампания в полза на смъртната присъда, която съм бил повел в „Льо Монд“. Много интересен въпрос. В момента, когато беше премахната смъртната присъда в Калифорния, през юни 1972 г., изпратих от Майорка, където живея през по-голямата част от времето, един материал до „Льо Монд“. В статията твърдях, че в моите очи въпросното премахване на смъртната присъда не представляваше крачка напред в моралния прогрес, а само навяваше изводи за морален банкрут. Обяснявам. Смъртната присъда, „върховно наказание“ и „крайна мярка“, е предопределена да играе изключителна роля и да се прилага по отношение на изключителни по рода си ужасяващи деяния: като убийството. И тя е „ценностен показател“, което трябваше да рече, че човешкият живот е нещо свещено и че когато отнемеш нечий човешки живот, ти отнемаш и собствения си. В Калифорния обаче, както в цяла Америка, а и другаде по света, стрелбата и убийството, заставащи зад идеологическите прикрития и „синдрома на протеста“, тероризмът, бомбените атентати, заложниците, екзекуциите за назидание, се превърнаха в разменна монета и да убиеш някого, по една или друга причина, не представляваше нищо повече от демографската преценка „с един по-малко“. Било то в Чили или в Ирландия и Палестина, съществува откровеното признаване на „правото да убиваш“. Това именно казвах в няколкото реда in fine[72] на моята статия, които при публикуването й бяха изчезнали някъде. С убийството бяхме свикнали, бяхме го узаконили с идеологически и „социални оправдания“ — именно гнилото общество създава престъпниците и т.н. Убийството беше навлязло в нравите: в Детройт то чупеше всички рекорди. Завършвах материала си, като казвах, че ако смъртната присъда няма повече смисъл, то е защото човешкият живот е бил лишен от него — убийството е било прието, като широко разпространен „начин на изразяване“. Калифорния призна съществуването на моралния банкрут, премахвайки „крайната мярка“, понеже американците са хора прагматици. Ето това бях написал. Изпратих статията си в „Дьо Монд“ и зачаках. Нищо. Не я отпечатаха. Минаха няколко месеца. Върнах се в Париж на следващия ден след екзекуцията на двамата убийци. Помпиду беше отказал да ги помилва. Купувам „Дьо Монд“ на летище „Орли“. И какво да видя на първа страница… „Дебат по смъртната присъда. Две мнения: професор еди-кой си и Ромен Гари. Стр. 4“. Поглеждам на стр. 4. В първата колона експозето на въпросния професор — против смъртната присъда; до нея — Ромен Гари. Това оформление на страницата ме превръщаше на секундата в безусловен защитник на смъртната присъда, стремящ се да оправдае отказа за помилване на двамата гилотинирани убийци. Ако все пак човек прочетеше материала ми по въпроса за премахването на крайната мярка за наказание в Калифорния, но няколко месеца по-рано, той би открил следната основна гледна точка: човешкият живот се е обезценил, изгубил е свещения си характер и да бъдеш за или против смъртната присъда в една окървавена цивилизация не означава повече абсолютно нищо от гледна точка на определянето на величината живот. С премахването на смъртното наказание признаваме единствено, че от времето на Сталин, Освиенцим и различните форми на тероризъм, е налице правото да убиваш. Но единствено с оформлението на страницата и с избора на момента за отпечатване, „Дьо Монд“ ме превърна в говорител на защитниците на най-тежката присъда…

Фр. Б.: Защо са го направили?

Р. Г.: Имали са под ръка моята статия, която им се е сторила по-нюансирана от други и когато действителността е поставила отново въпроса на дневен ред, те са я публикували. Щом си се заел да правиш „горещ“ вестник, ти просто си длъжен да си вършиш работата, това е. Имах аналогичен случай с „Франс Соар“. В Йемен им написах един репортаж със заглавие „Съкровищата на Червено море“. Без да ми поискат мнението, го пуснаха под заглавие „Адовете на Червено море“, обиждайки всички хора, които любезно ме бяха приели и подпомогнали в Йемен, по начин, който моят текст не оправдаваше. За това съществува специална дума — нарича се произвол… Резултатът. Още на другия ден след появата на материала ми „за смъртната присъда“, на улицата ме спря някакъв господин, който ми стисна ръка и ми каза: „Позволете да ви поздравя за избраната от вас позиция. Вие, поне вие, носите както трябва вашата мъжественост“. Нещата, които хората вменяват на мъжествеността, на моменти, знаеш ли, наистина са причудливи… Толкова за моята „жестокост“.

Фр. Б.: Какво точно е мнението ти за смъртната присъда?

Р. Г.: Аз съм за смъртно наказание само в случаите, когато става въпрос за трафиканти на наркотици и за палачи на деца. Колкото до останалите случаи, оставям на господата Но и Бадентер грижата да решат дали да пратят масовите убийци от Орадур в благоустроени и „човешки“ затвори с цел тяхното превъзпитание.

Фр. Б.: Изпрати ли опровержение в „Льо Монд“?

Р. Г.: Ти се шегуваш. Не съм обладан от онова изключително, целомъдрено и нагиздено пламенно стремление към характеризиращата се с морална красота представа, която трябва да си създадат за мен хората; не ме притесняват и нещата, които могат да ми припишат. По причини, които ми убягват и които ми се струват слабо свързани с мен и занаята ми на писател, някои хора си създават превратна представа за Ромен Гари, представа, която няма никаква връзка с действителността.

Фр. Б.: Нека поговорим за ненавистта ти към търговците на наркотици… Ти засне филма „Kill“[73], който беше забранен в Англия заради насилието в него, а някои сцени с екзекуции — предимно тези с избиваните с картечни откоси важни клечки в бизнеса с наркотици, чиито гърчове и агония са отмервани от ритъма на жизнерадостния музикален фон на румбата — оставят впечатлението за уреждане на лични сметки.

Р. П: Две жени в моя живот бяха убити от наркотика… Трябва ли на всяка цена да говорим за тях?

Фр. Б.: Мисля, че не бихме могли да си го спестим.

Р. Г.: Бях на деветнайсет. Тя се казваше… да речем, Софи… Семейството й е живо… Беше очарователна и жизнерадостна. Много красива. Намираше начин да бъде красива — сама по себе си красотата е нещо, което ти разказва играта. У Софи имаше нещо от схващането „животът е хубав“, което явно обезоръжаваше живота… Ница, 1935 г. Ница от онова време беше пълна противоположност на бетонобъркачката, в която се е превърнала днес… имаше даже мимози. Софи замина за Париж. Останах сам с мимозите, а без нея те съвсем не бяха същите. В Париж хлапачката попаднала на някакъв боклук, който я научил да се боцка. Минала от морфина към хероин и… Край на писмата, край на новините. Научих това случайно от мои руски приятели. Заминах за Париж и се заех да я търся, но когато пристигаш за първи път от Ница в Париж, се чувстваш напълно загубен; наложи ми се дори да продам патлака си на един приятел на Едмон… за да ям. За три години Софи слиза на тротоара, за да може да си набавя наркотици, след което умира от свръхдоза рай. Традиционният край, който може да бъде видян, навсякъде, но на двайсет години и в едно съвършено различно време… Това остави върху мен такъв белег… Заревах хълцайки… С юмруци на очи, знаеш. Въпросният тип бил убит при уреждане на сметки на „Пигал“, но този факт дори не ми достави удоволствие. Тя имаше изключително красива усмивка, невинна, наивна и беше леко кривогледа, сещаш се, по оня начин, който придава допълнителна дълбочина на погледа…

Фр. Б.: А втората?

Р. Г.: Лин. Лин Баджит. Бившата жена на продуцента Сам Шпигел, който, между другото, направи „Мостът над река Куей“ и „Лорънс Арабски“. Запознах се с нея през 1953 г. в Ню Йорк… Момиче от Тексас, все още може да бъде видяна във филмотеката в стария филм „Пламъкът и стрелата“… Друсаше се… с хероин… Гонеха я от хотел в хотел, защото около нея навсякъде се валяха спринцовки. Така и не успях да разбера кой й осигуряваше тази помия. Направих върховна простотия, като й заявих: „Или аз, или помията“. Не се поколеба и секунда: избра помията. Повече не я видях… Холивуд, 1958–1959 г. Отварям вестника. Лин била открита мъртва, задушена, притисната от леглото си срещу стената: едно от онези американски легла, които се сгъват и се прибират в стената. Когато се е случило, е била изпаднала в „екстатична“ кома. Трябва да е било ужасно — два часа агония… А още колко от момичетата, които срещнах в Америка… Дъщерята на Арг Линклейтър, телевизионната знаменитост, която в резултат от употреба на ЛСД се хвърли на деветнайсет години през прозореца… в опит да полети… А малкото негърче, намерено на улицата мъртво с игла в ръката… Послужи ми за начален кадър, преди надписите на „Убивай!“: бях го видял, бях го видял със собствените си очи. Така че настоявам за смъртна присъда за наркопласьорите. Казват, че смъртната присъда не можела никого „да разубеди“ и е вярно, че тя не е в състояние да разубеди отчаяните, клиничните, „генетически устроените“, но продавачите на наркотици не са „генетически устроени“. Хромозомите им са си в ред. Те са уравновесени татковци, които правят мангизи. И изпитват панически страх от смъртта, понеже се страхуват да не загубят мангизите си… Ето още нещо по въпроса за моята жестокост…

Фр. Б.: Бихме могли вече, струва ми се, да обявим, да формулираме няколко от заключенията, понеже наближаваме края на поредицата от разговори. Винаги си бил взискателен и си проявявал нетърпимост при отстояването на справедливите каузи, които за теб много често са били и поводи за съществуване: а ако е необходимо — и за убийство. Настояваш за търпимост, за вид либерализъм, който невинаги е на страната „правилната кауза“, нито на собственото си оцеляване. Изправен пред това противоречие, човек проумява напълно откъде идва „носталгията по женската природа“, която явно те обсебва все по-силно с напредването на възрастта и която по никакъв начин, мисля си, не е „носталгията на воина по покоя“. Добър ли е или лош? Като те гледа човек как живееш, пишеш и действаш, се сеща непрекъснато за мъченичеството на одрания жив Жан-Жак. Истински ли е или някакъв клоун? Така или иначе, ти би желал да скъсаш с цяла съществена част от собствения си „аз“… Идеализацията на женското начало и възхвалата на женските стойности се превръщат, в този случай, в опит за самопреценка: Бунтът ти срещу типа мачо е бунт срещу самия теб. Но вместо да направиш опит „да промениш своя живот“, ти отправяш призив за промяна на света чрез феминизация. „Правете каквото ви говоря, а не каквото правя…“ Идеологиите естествено са предателски, до последната. Женското начало — майка, съпруга — се превръща в „онова, което няма да ни предаде“, в убежище от идеологическия безпорядък. Инвестираш надежда в женското начало, защото обвиняваш собствения си герой. Ами ако си далече от самообвиненията, а само се преструваш, че се самообвиняваш? Ако се харесваш с това си поведение, в това си заявление за скъсване, което никога няма да стане факт? Нека в такъв случай персонализираме старата поговорка: колкото по̀ се променяш, толкова по̀ си същият…

Р. Г.: Възможно е. Познаваш ме от четирийсет и пет години… Но това е история на „Аза“, която не ме интересува. Онова, което е от значение, е не съмнителното ми психическо състояние, моето подсъзнателно или комедиите, които разигравам сам пред себе си — още веднъж бихме могли да се обърнем към едно справедливо разсъждение, заради много лични причини от психическо естество — но в каква степен аргументите, с които си служим под въздействието на авариралата субективност, са обективни и валидни. Моят „аз“ си остава същия, въпреки всички уместни обвинения, които ти би могъл да отправиш по негов адрес; обвиненията, че лични съмнителни и нечисти мотиви могат да подтикнат човека да се обвърже с определена кауза, не пречат задължително на въпросната кауза да остане справедлива и защитима. Фактът, че синът се е обвързал с идеите на социализма само от ненавист към собствения си баща реакционер, не означава, че социализмът трябва да бъде заклеймен. Понеже вървим към края на разговорите ни и понеже никога повече няма да разговарям така нашироко и директно с някой, който ме познава толкова добре и толкова отдавна, с риск да се повторя и да ти се стори, че се боря със собственото си насилие, заявявам отново, че никога не е съществувала ценност в цивилизацията, която да не е понятие, свързано с женското начало, с нежността, състраданието, отказа от насилие и зачитането на слабостта… И без значение дали става въпрос за тази, която ме е родила или за всички останали, дали съм обсебен или не от тази, която ми посвети живота си, заявявам, че първият контакт на детето с цивилизацията е контактът му с неговата майка и следователно, връзките на цивилизацията, станала цяло със своите човеци, са връзки на майката с всички нейни деца… Ако християнството се е провалило в призванието си и не е успяло да се въплъти в преживяната действителност — да, знам, че се повтарям! — до голяма степен е така, понеже е било носено в мъжки ръце и юмруци: с меч, в кръстоносни походи, от инквизицията и първосигналната непреклонност, от вида на демонстрираната ни от господата Дебре и Фоайе в случая с абортите; и понеже нито е съумяло, нито е поискало да разпознае и осъществи своето същностно женско призвание. Неслучайно „женичка“ е мръсна дума… Жените системно са били отстранявани от духовната власт, от „направляването на душите“ и тяхното съзиждане. Помията, в която се валяме всички, е мъжка помия. Много вероятно е с падането на нощта да съм започнал да правя равносметка и да се подлагам на самопреценка, за да установя всичко онова, което дължа на жените, всичко онова, което не съм съумял да им дам и всичко, което представляваше щастието на моя живот… Оказва се, че картата на женствеността още не е изиграна, а ни остават толкова малко ръце…

Фр. Б.: Препрочетох тези страници. В теб има алчност за живот и непрестанно преследване на неговите многобройни проявления, позволяващи да се говори за същинско донжуанство в любовните ти контакти с живота. Многообразието на твоето препускане през света съдържа тревога — тревогата, че можеш да усетиш как ти се изплъзва този или онзи нов привкус на живота, което включва желанието за покоряване на живота, на всички животи, а героите в романите ти се превръщат в твои тръгнали на експедиция тела…

Р. Г.: Трябва да споменем, че цялото романно творчество е приложение към живота и света, също като колониализма и империализма, тъй като романът сътворява, претворява, притежава, прегръща, поглъща, обновява, моделира, изгражда, укрепва, уголемява, завладява, налага, управлява, определя, ограничава и затваря в своите творби империи и царства. Можеш да придадеш на един роман марксистко, либерално, маоистко, социалистическо или революционно съдържание — той си остава притежаващ, завладяващ, империалистически, колониалистически, всевластен, той си остава империя. Трябва ли да обвиняваме в такъв случай всички романисти, че са строители на империи и да забраним романното творчество в името на демокрацията?… Можем обаче и да заявим също така, както постъпвам аз, че волята да живееш живота на другите, да усвояваш и споделяш техния неизчерпаем опит, е братство…

Фр. Б.: Желанието да разполагаш с опита на другите е характерно, с положителност, за всяко романно творчество, но при теб това желание минава всички граници. Ти говориш за романите и героите си като за животи, с които си се сдобил, а за преживяното от теб, като за глави от роман… Не е ли опасно смесването на жанровете…

Р. Г.: Онова, което е от значение, е да разберем дали „смесването на жанровете“, както ти се изрази, дава или не един човек и едно творчество, които си струват. Останалото поставя единствено въпроса за щастието…

Фр. Б.: Ти винаги си бил търсач на приключения, обсебен от желанието за досег с възможно най-много, не знам точно колко, различни човешки животи. Очевиден факт е, че романът се оказва недостатъчен и ти преминаваш към киното, ставаш режисьор, за да се доближиш още повече до своите герои и да се смесиш с тях, за да достигнеш до тяхното притежание… Непрестанното недоволство и преследване, преследване на удовлетворението, което ти се изплъзва така, както на двама от най-показателните в това отношение твои герои: Адриана, „нимфоманката“, която се впуска от опит в опит — проекция, сексуална алегория на твоите връзки с живота по принцип — и Лили от „Танцът на Дженджис Кон“. В последния роман ти отиваш още по-далече в това проектиране в бъдещето на самия теб, защото въплъщаваш човечеството в образа на героинята, която никой от нейните любовници, никой от „претендентите“ за нея не успява да задоволи и да се превърне в носител на „разрешението на проблема“, т.е. никоя идеология не съумява да донесе удовлетворение… Не смятам, че ще прекаля в аналогиите, с твърдението, че с живота ти поддържаш взаимоотношения от типа мъж — жена… като преследваш разнообразието…

Р. Г.: Не съм съгласен, но това нищо не променя. Имам потребност от чудеса. Остатъци от детството. Без него няма творчество. Изпитвам потребност да се опитвам да ловя пеперудите на чудесата и ми е безразлично дали са наблюдавани, преживени или сътворени — във всички случаи съм по следите на чудото. Киното е мрежа за лов на пеперуди, също като романа и живота. С помощта на актьорите човек успява да се доближи повече до своите герои, да се наслаждава с широко отворени очи, да се доближи още по-плътно до действителността. Затова храня толкова силно приятелство към актьорите: позволяват ми да обичам… Киното, творчеството са навсякъде, при тях винаги нещо се случва. Дори тази сутрин. Като се върна в Париж, всяка сутрин пия по две-три кафета в бистрата на улица „Бак“, през които минавам винаги и пускам котва. Сутринта, докато пиех кафето си, гледам как към касата се приближава някакъв тип и показва билетче от лотарията. Някакъв дребничък старец, тип мишчица с протрито палто. Съдържателката, г-жа Гайе го проверява и му отговаря: „Не е излязла вашата десета от лотарията, не печелите“. Половин час по-късно съм в друго кафене, „Посланиците“, малко по-надолу и се появява същият тип с губещото си номерче. Собственикът му казва: „Губите, вашият номер не е излязъл“. И знаеш ли какво направи моята мишчица? Продължи да се надява, да вярва… Когато му кажат първо на едно, а после на друго място, че номерът му не е печеливш, моят човечец си взема билетчето и отива на трето, а после на четвърто: може пък да стане чудо и той да спечели въпреки всичко, може пък и да има справедливост, какво?… Не е ли от сферата на чудесата всичко това, а? А животът е един велик автор, от най-великите… Той е кино, роман, накратко, живот. Няма разлика — материалът е един и същ, който ние моделираме или който се оформя от само себе си. Преди известно време в Берлин имаше прожекция на един от филмите ми. Седя на терасата на едно кафене срещу някаква будка за вестници… Точно срещу мен гледам изложен вестник на идиш… Приближава се някакъв човек, тип бивш концлагерист в Освиенцим, с глава, приличаща на рекламно пано с надпис: „Елате в Освиенцим“… (Докато диктувам, бих искал да отбележа, че секретарката Мартин, която записа тези редове тук, ни пита как се пише Освиенцим, никога не е чувала да се споменава това име… ще започнем с правописа…) Човекът прочита външната страница на вестника на идиш, застанал прав пред будката. Като приключва с нея, се обръща към собственика на будката и се втренчва в него, без да каже нищо. Мъжът освобождава страницата, обръща я, окача вестника грижливо по същия начин и моят тип продължава да чете… Понеже съм заинтригуван, отивам да разпитам и научавам, че този фантом, този призрак чете своя вестник на идиш от двайсет години насам, без нито веднъж да си го е купил, а немецът собственик на будката все така обръща страниците на своя еврейски призрак… всеки ден… Евреинът не си го купува, но държи да го прочете, а немецът не му го дава, но го оставя да го прочете: мълчаливо споразумение на евреина и немеца относно щетите и ползите, както и границите, в които те биха могли да съществуват, е факт… Мълчаливо договорен данък за Освиенцим… А вчера, при пластичния хирург… Идва да го търси някаква майка, придружавана от четиринайсетгодишната си дъщеря. Детето има огромен нос, точно копие на носа на майка му, който си е за спешна операция… Майката казва на хирурга: „Както виждате, дъщеря ми се нуждае от операция… Мислите ли, че бихте могли да се справите с това?“. Лекарят, стара кримка, е нащрек, какви ли не е виждал… Пита я: „С какво да се справя, госпожо?“. „Ами ушите на дъщеря ми, докторе, какво друго? Не виждате ли колко са уродливи“ — отвръща жената. Момичето имало леко щръкналите уши на баща си. За носа обаче, който беше същият като нейния, тя не си даваше сметка и не желаеше да приеме, че той е грозен… Знаменита е човешката природа: все безпрецедентни явления, все нови и нови извори — под краката ти избликва все нова и нова свежест… И аз тичам ли тичам, с моята мрежа за пеперуди: романи, репортажи, филми, преживяно, преживяно, което не можеш да отнесеш, а трябва да изядеш на място; и не става въпрос за донжуанство по отношение на живота, а за любов към него… Напразно търчах, събирах, никога няма да удовлетворя жаждата, да изчерпя това многообразие и този безкрай; напразно ще се опитвам да го поема и с порите на кожата си, винаги ще огладнявам и ще се появява нов герой, нов живот, нова любов…

Фр. Б.: В мига, в който пристъпваш към киното, ти го правиш от позицията на ненаситността, като например… темата на твоя първи филм „Птиците отиват да умрат в Перу“ — търсенето на непрекъснато изплъзващото се удовлетворение… нимфоманията…

Р. Г.: Това е една от големите драми на жените, при която отговорността до голяма степен пада върху псевдоценностите на мъжествеността, наложени от самите мъже, които психологически са осакатили жените и са породили у тях недъзи. Женската фригидност, която често води до нимфомания, е крайната форма на емоционалната смърт; тя е била наложена и се е появила в резултат от егоизма на мъжете, от тяхната липса на чувствителност и страха им, да не би да дадат удовлетворение. Винаги съм бил обсебен, вярно е и е очевидно, както в „Танцът на Дженджис Кон“ и „Птиците отиват да умрат в Перу“, така и в личен и в общочовешки план, от мисълта за този провал на любовта, за тази липса на любов, които допринасят единствено за засилване на разочарованието от гонитбата и търсенето на любовта. От гледна точка на сексуалността, взета сама по себе си тази емоционална смърт носи „печата на мъжествеността“, с който мъжете са белязали женската психика, за да се освободят от задължението да я задоволяват. Именно така достигащата до оргазъм жена е наричана „разюздана кучка“, „безсрамница“ и „уличница“ или се е чувало: „гледай я ти, мръсницата“. Когато си с жена, която не успяваш да задоволиш, ти се натъкваш винаги на наследство от разни гадини. За да извадят пръста от раната на „Аза“, мъжете са превърнали достигащите до оргазъм жени в обект на отвращение, в нещо толкова „отблъскващо“ и „кучешко“, колкото и менструацията. В продължение на хиляди години мачосите, напълно несигурни в своите способности, са убеждавали жените, че не е необходимо да достигат до оргазъм, тъй като това противоречи на самата женска природа. Не е красиво, не е чисто, не е добре, не е Дева Мария, не е султанът и харема, не е kasher. Мъжете. Не е по тяхна вина, горкичките! Природата така ги е устроила: да не могат да оплождат, без да свършат преди това, но жените прекрасно могат да бъдат оплождани и без да бъдат задоволявани; съществува и една чудна псевдонародна „теория“, че зачеването при жената е по-сигурно, ако не е била задоволена. Всичко това освобождава мачосите от задължението да бъдат на нужната висота. Не е достатъчно това, че е истински, силен и космат, понякога мъжът се чука толкова зле… цър-р-р и веднага потича… за трийсет секунди… две минути… и ето го нашият колос в края на своите мъки! Броят на истинските корави мъже, на които им е корав за малко, е напълно достатъчен за създаването на съществуващия брой фригидни жени. „Мъжете идват тук, за да направят цър-р-р-!“ — казва героинята на Даниел Дарийо от „Птиците отиват да умрат в Перу“. В епохата на рицарските турнири и кръстоносните походи напразно са се стараели да станат здраво държащи меча рицари, понеже твърде често са се оказвали не толкова силни в оная работа. Тогава, подпомагани от Църквата и морала, те продължили царството на споразумението, според което жената служи единствено за отмора на воина. Още в зората на вековете е имало татковци, които правели цър-р-р и учели жените, с помощта на традицията и всички стари женища, които никога през живота си не били задоволявани и сега си отмъщавали на останалите. Това се е правело навсякъде, във всички цивилизации. В Африка режели, а и продължават да режат, клитора на момичетата, за да не ги яде отвътре. Чиста проба лайнян кастраторски мачизъм. Ще ти цитирам и мачото Джек Лондон, духовен баща на Хемингуей и на цялата американска традиция на мъжествеността, която е белязала дълбоко американската литература от петдесет години насам. Джек Лондон ударил сляпото и ето какво е написал: „Моите най-естествени дивашки инстинкти се радват на свобода. Мога да бъда жесток и нежен, както си пожелая. Какво повече би могъл да иска един мъж? В дъното на всичко има усещане за господство…“. Това е. Оттук е тръгнала цялата литература на американския мачизъм. Удря му един тек, въпросният мъж господар и си тръгва, горд като Артабан, от „усещането за господство“, а жената, тази слугиня, за нея даже не става въпрос. Прословутото „виж я ти, тая!“ е продължавало хилядолетия наред. Освен това се е случило и нещо друго, особено типично за „човешкия“ род: жените са се оставили да бъдат убедени. Оставили са се да бъдат убедени, също като евреите в гетата, които от непрекъснатото повтаряне векове наред, че са безчестни, са се оставили да бъдат убедени до степен да се промени чак физиката им и да придобият смирен и виновен вид и деформиран гръбначен стълб — исторически факт — за да могат да привеждат гръб. Евреите, на които са им били наложени отличителните дрехи, за да се чувстват „по-низши“, успяват така добре да ги приемат, че най-правоверните продължават да ги носят… и не искат да се разделят с тях, дори в Израел! Същото се е случило и с жените. Оставили са се да ги убедят и дори самите те са се заели да проповядват същото и да обясняват на своите „честни“ дъщери, че до оргазъм стигат курвите и свинете, че това си е мъжка работа… Има нещо особено противно в този процес, по време на който убедената жертва се заема, на свой ред, да налага на другите приетите от нея условия… В настоящия момент наблюдаваме същото и по въпроса за абортите. Ако погледнеш проучванията и статистиките, ще забележиш, че голямата част от майките с повече деца са в основата на противниците на аборта. Те са дундуркали и отгледали по седем-осем деца с пот на чело, пожертвали са всичко в името на майчинството и сега, когато виждат как другите жени се опитват да се изплъзнат, те се възмущават и не искат да приемат това. Да, жертвите са били убедени. Същото нещо наблюдавах и в Джибути, по повод на инфибулацията: към десетгодишна възраст зашиват срамните устни на момичетата, за да не може никой да проникне в тях. Правят го с някакви тръни и е особено болезнено. Когато бях там, Поншардие, главният комисар, се опитваше да сложи край на тази практика. В един момент обаче си даде сметка, че не мъжете допринасят за продължаването на тази варварска практика, а самите жени. Тях са ги зашивали и са се гърчили, как тогава да приемат, че е било напълно лишено от смисъл, естествено, че ще настояват за същото осакатяване и на останалите… в името на „традиционния морал“… Именно така жените сами са се заели да изобличават „разюзданите кучки“ и са подложили сексуалността на заточението на женската природа. Именно по тази причина, според медицинските статистики, от десет случая на невроза сред жените шест се дължат на фригидността: нима това не е същински триумф за мъжествеността! Разтвори краката да те прасна: така бихме могли да резюмираме хилядолетната история на женската природа… Мачото се завръща вкъщи, бил е на война и „героите са уморени“ — а те много често са уморени, даже когато не са герои — и той иска да се поразнообрази, преди да подремне, така че вади голия охлюв и… какви ласки, каква нежност, какви чувства… Но като оставим настрана срама от това престъпление, от това осакатяване, фригидността е нещо разстройващо и поради това, че тя е определение на невъзможността и на трагизма… Съвсем не ти говоря за жените, които са станали безчувствени, вдървили са се до степен, в която повече нищо никога няма да им липсва. Говоря за мечтата, за очакването, за тези, които искат, надяват се, търсят, но все не успяват. Чувстват се винаги на ръба, на прага, но все не успяват да пресекат бариерата, да се освободят. Тя е успяла, почти е успяла, още малко… Но всичко отново й се изплъзва. Такъв е случаят с Адриана от „Птиците отиват да умрат в Перу“. Защо фригидната жена става най-често нимфоманка? Защото с всеки мъж тя е „на път да“ и все й се струва, че ако мъжът продължи още малко — „чакай ме, изчакай ме!“ — тя ще успее… да, изчакай ме, още малко, ще успея… Но в преследването на онова, което винаги се изплъзва, мъжът свършва винаги пръв и дори той да е изчакал безкрайно дълго, тя пак няма да успее… Само че когато Адриана усеща, че е „на ръба“ и тръпне лежейки, за да поеме освобождението, удовлетвореността, които й се струват на път да дойдат, тя все не успява да се въздържи да помисли, че нейният партньор отново свършва преди нея… а може би с някой друг мъж… И още един… И още един… Само на няколко секунди, само на няколко дихания… Но не, и този свършва преди нея… И така, от мъж на мъж, тя се впуска в едно безконечно търсене… Ненавистта, събрана от Адриана от „Птиците отиват да умрат в Перу“, е толкова силна, че се превръща в омраза към мъжете, в желание да не свършва, в желание за кастрация, в победа над мъжа, която е причина и той да не успява, и той да се проваля… Жената избира фригидността… и се отказва, без сама да го знае, от оргазма…

Фр. Б.: Във филма ти въпросната млада жена, Адриана се бори отчаяно, яростно, за да стигне до оргазма, до освобождението… Но човек би могъл да се запита не е ли това прехвърляне на лично твои преживявания и дали на теб самия не ти се е случвало да се бориш, като мъж, опитвайки се да помогнеш на някоя жена да се „освободи“, а тя все не е успявала да го постигне…

Р. Г.: Да, естествено, случвало ми се е да си блъскам главата в стената. Бях на трийсет и се борих… Да, като Адриана от филма, по-точно като Рение, който се проваля… Много е противна невъзможността да дадеш на някого нещо…

Фр. Б.: Не си използвал метафората със сексуалния живот, за да изобразиш някакъв собствен емоционален провал?

Р. Г.: Мисля, че това не е моятт случай. Може би веднъж съм обичал прекалено дълбоко, за да мога да започна отначало… Може би сега не ми е останало повече нищо съществено за даване. Не знам. Вярно е, че онези, които възвеличават прекомерно идеята за невъзможността на любовта, нещо типично за всички стремления към абсолюта… тук отново става въпрос за Рение, но от „Цветовете на деня“…

Фр. Б.: „С майчината любов животът, в своята зора, ви дава обет, който няма да спази нататък…“ Който нито една жена повече няма да спази?

Р. Г.: Да, да. Аз съм го писал, благодаря…

Фр. Б.: Нека се върнем на липсата на любов.

Р. Г.: В какъв контекст? Какво точно ще рече това?

Фр. Б.: Нищо особено. Нека просто се върнем.

Р. Г.: Добре. Търсенето, очакването, преследването на щастието е всъщност образ на ситуацията със самото общество в хода на историята, както в неговите връзки с Бога и с абсолютното, така и с онези, които наричаме „велики личности“ и които се опитват да го задоволят…

Фр. Б.: Откъдето и „Танцът на Дженджис Кон“ ли?

Р. Г.: Лили… Използвах една древна кавказка легенда и една немска алегорическа гравюра от началото на XX в., на която човечеството е изобразено като принцеса, която наказва със смърт всички свои любовници, неуспели да я задоволят… Тази гравюра висеше у нас, в апартамента във Вилно, когато майка ми имаше модна къща… Лили, незадоволената принцеса и Флориан, нейният верен слуга… самата смърт… бедната малка царица на сътворението броди в гората в търсене на свръх мъжа, на мачото, Сталин, Хитлер, Перон и всичките генерали, а всъщност само се оставя да я чукат, в добре известния мъжки смисъл на думата… А не мачосите са тези, които ще й дадат щастие…

Фр. Б.: Темата за липсата на любов, за неспособния на любов човек, за неудовлетвореността, за фрустрацията продължава да се разраства…

Р. Г.: Липсата на любов заема много място.

Фр. Б.: Какво правиш в такъв случай?

Р. Г.: Имам син. Това ме сгрява.

Фр. Б.: Не бих искал да се разделя с теб, преди да съм чул какво евентуално би желал да кажеш за един много странен герой, който преминава през голямата част от твоите романи… „Барона“…

Р. Г.: А!

Фр. Б.: Със собствения си стил той се появява в съвършено различни романи, неизменно същият, подобен само на себе си, джентълмен до ноктите на пръстите, облечен винаги по един и същи начин, безупречен и с една-единствена грижа — да не си изцапа дрехите и при най-страшните брожения в Историята…

Р. Г.: Да-а, прекрасна душа…

Фр. Б.: Той винаги успява да остане над суетнята и да запази неизменното мълчание и отстъпвайки от природата си, произнася само няколко думи в „Големият гардероб“, „Цветовете на деня“ и „Корените на небето“, за да даде израз на някои свои дълбоки и същностни нужди… „Пишкане!“ — казва той.

Р. Г.: Също: „акане!“. Акане — без това човек също не може да мине, дори ако е от елита.

Фр. Б.: Той винаги има под ръка поне няколко фалшиви паспорта и препоръчителни писма за пред тази или онази висша институция.

Р. Г.: Да, Човекът е и малко измамник… Човекът, сещаш се, с главна буква, винаги преследван и вечно неуловим, е именно този безсмъртен Барон дьо Деван и неизменният Сганарел… Обичам го нежно, този picaro и се надявам той да успее да се справи с чест, въпреки че философът Мишел Фуко ни уверява, че „човекът е неотдавнашно проявление, за чийто близък край говори всичко“…

Фр. Б.: Вярваш ли в това или не?

Р. Г.: Истината е някъде по средата.

Фр. Б.: Барона винаги е с издути бузи, като че ли готов във всеки един момент да избухне в смях…

Р. Г.: Това не е най-лошият начин да избухнеш в смях.

Фр. Б.: Понякога, когато обстоятелствата са особено вълнуващи, той пуска цяла броеница малки пръдни…

Р. Г.: Излишък от душа.

Фр. Б.: Използва пръдните като изразно средство, тъй като всички думи вече са ни предали и той се изразява само чрез този кодиран език, тази морзова азбука…

Р. Г.: Той е типичният представител на Жокей клуб на моралистите, също като Лекарския орден, когато последният осъди абортите от висотата на моралните върхове, на които се оттегли кристалночист и остави страданията на народните низини…

Фр. Б.: В „Гълтачите на звезди“ един диктатор го избира за свой говорител, впечатлен от благородническия му вид и безупречното му облекло…

Р. Г.: На престъплението винаги му е било необходимо алиби: именно то прави най-брилянтните престъпления. Възвишените души ядат понякога със странни ченета… Колко от нашите пяха хвалебствия на Сталин?

Фр. Б.: За смях ли е или за плач?

Р. Г.: За да се отучим да се предоверяваме…

Фр. Б.: Във „Виновният празник“ неговият неунищожим отсъстващ и потаен вид, пълен с безразличие по адрес на „всичко това“, така впечатлява полинезийците, че те си го избират за свой tiki, за свой Бог… Бог?

Р. Г.: Има и нещо такова, но не мога да затворя героя в неговите рамки. Искам той да остане открит, както за иронизирането, така и за любовта. Двете се уравновесяват и се подкрепят, побутвайки се взаимно. А не забравяй и това, че Човекът, който също е Съвършенството, Величието и Красотата, живее като сводник, богато поддържан от лишенията и литературата на малкия човек и на негов гръб…

Фр. Б.: Таитяните почитат Барона, правят му жертвоприношения, отправят към него молби и настояват той да продължи да царува и да управлява своето „отвъдно“…

Р. Г.: В Полинезия хората не строят катедрали…

Фр. Б: Струва ми се, че тук има някакво противоречие: ти не преставаш да повтаряш, че няма човек без митология, а едновременно с това „демитологизираш“ и „демистифицираш“ непрекъснато, оголил застрашително зъби…

Р. Г.: Ако не съществуваше тайнството, човекът би бил само парче месо. Но съществуват тайнството и илюзиите… Барона е в непрекъсната война със средствата на пародията срещу собствените си поетични илюзии. Защото важното за нас е, независимо от идеологиите, да съумеем да намерим равновесието между парчето месо и поезията, между онова, което е нашата първоначална биологическа и животинска даденост и „частицата Рембо“. Ако ме запиташ кое смятам за „златно правило“ — ще го кажа, за да се посмеем — бих ти отговорил: „Мярката пред всичко останало!“ и „здрав разум“.

Фр. Б.: … Пълната противоположност на самия теб.

Р. Г.: Ако има нещо, което би трябвало да остане от нашите разговори, то е онова, което не бих препоръчал на никого — разбира се, и на моя син — да заприлича на мен. Героят, наричан Барона, ми помага да уравновеся себе си, да се изправя срещу моите идеалистически и идеализиращи мечтания с помощта на пародията и присмеха.

Фр. Б.: Имаш ли намерение да продължиш да развиваш този образ и в други романи?

Р. Г.: Не знам какви са неговите намерения: дали смята да продължи с мен или не. Но когато вече няма да ме има, а и преди това, бих се радвал много, ако и други романисти го поемат и продължат да работят с него. Би било форма на братско намигане. Защото дори когато се подигравам на Барона, преминаващ с омерзение над борбите и интересуващ се единствено от изрядната чистота на своето облекло, не забравям фразата на Мишо, която съм цитирал нееднократно в моите книги: „Оня, който се стряскаше и от камък, е вървял вече двеста хиляди години, когато е чул викове на злоба и ненавист, които се опитвали да го сплашат…“.

Фр. Б.: Сам ли живееш?

Р. Г.: Нека по-добре кажем с мис Самота и започвам прекалено да се привързвам към нея, факт, би било малко тъжно, ако придобия този навик, не обичам навиците… Двете последни мис Самота 1972 и 1973 бяха същински царици на красотата от типа пълно отсъствие… Двете ми котки Бипо и Бруно умряха, а нашият стар Сенди, този, на когото посветих „Бялото куче“, след зрял размисъл избра да живее с Джийн Сийбърг. Няма вече народ, за който да се грижа. Не му се сърдя, но трябва да се отбележи, че с възрастта, той стана егоист. От време на време една представителка на социални грижи идва да ми направи изкуствено дишане уста в уста и после ме напуска, защото жените не обичат юношите… Синът ми се качва всеки ден да ме види и да провери дали наистина съм жив, но понеже го обожавам, не знам как да разговарям с него: той е на осемнайсет години и ме кара да се срамувам. Когато казваш „сам“, какво имаш предвид? Нечия компания? Чувства?

Фр. Б.: Чувствата?

Р. Г.: Да, естествено… Има добри моменти. През миналия ноември си потроших муцуната и с бърза помощ ме откараха в „Салпетриер“… Ако знаеш само на какво внимание, какви грижи и каква добрина се радвах! Двама лекари, две сестри, сръчни ръце, любезно отношение… Не исках да си тръгна оттам. „Салпетриер“ — препоръчвам я.

Фр. Б.: А същественото?

Р. Г.: То очевидно е нелечимо. Все още мечтая да падна, поразен от любовта. Но думата падам!… Оказва се доста трудничко, особено на шейсет години, поради липсата на пространство и хоризонт пред всеки от нас… Днес вече няма простор — не мога да се засиля… А с всичките тези ограничения, граници, с времето, което е преброено, любовта се чувства зле; трябва да си въобразиш, че разполагаш с целия си живот пред теб, за да се засилиш наистина… Без това — само приказки от рода крем „Шантийи“… Почти свършихме нали?

Фр. Б.: Почти. Съжаления?

Р. Г.: Не писах достатъчно, а струва ми се, и не съумях достатъчно да обичам.

Фр. Б.: Призраци?

Р. Г.: Всичко… Но това е безинтересно, истории със самолети, които не се завръщат… и други, които се връщат… трийсет години по-късно.

Фр. Б: Смъртта?

Р. Г.: Прекалено надценявана. Крайно време е да се потърси нещо друго.

Фр. Б.: А насериозно?

Р. Г.: Познавах един стар салонен управител от Луизиана, негър, който преди да умре, попита за метеорологичната прогноза, за да знае дали полетът ще е приятен или ще подскача през цялото време…

Фр. Б.: Ни най-малкото мечтание за отвъдното?

Р. Г.: Едно-единствено. Кучето Сенди идва да ме открие. Иска да ми покаже нещо на секундата и да ме отведе някъде. Тръгвам след него. Вървим по планинска пътека, която се качва нагоре към слънцето. Сенди тича пред мен, но се връща, за да се увери, че го следвам… Следвам го. След което забелязвам, че вървя след него и се отдалечаваме, разтваряме се и двамата в светлината… Музика. Цветно изображение, филм на „Парамаунт“ от 1930 г. и мечта, която често ме спохожда. Трябва да съм започнал да ходя на кино съвсем малък…

Фр. Б.: Беше ли щастлив?

Р. Г.: Не… Да. Не знам. Под дъжда.

Фр. Б.: Какво означаваше за теб щастието?

Р. Г.: Лежах, слушах, дебнех, чувах как ключът влиза в ключалката, вратата се затваряше отново, чувах шума от пакетите, които тя разопаковаше в кухнята, викаше ме, за да разбере дали съм там, а аз се спотайвах и се усмихвах, чаках, бях щастлив, в мене нещо мъркаше… Спомням си го добре.

Фр. Б.: А в заключение?

Р. Г.: Нощта ще бъде спокойна.

„Симарон“, март 1974 г.

Бележки

[1] Абд ал-Азиз ибн Сауд — владетелят, чието име е приела Саудитска Арабия. При неговото управление през 1932 г. страната е достигнала днешните си размери. — Б.пр.

[2] Непосредствено след оповестяването на правителството на Петен, сътрудничило на немските окупатори, Де Гол се прехвърля в Лондон и на 18.06.1940 г. прави своето прочуто радиообръщение към френския народ, в което го призовава да продължи борбата си с помощта на Англия. — Б.пр.

[3] Игра на думи: grognon (фр.) — мърморко и войник от старата гвардия на Наполеон. — Б.пр.

[4] R.A.F., Royal Air Forces (англ). Кралски въздушни сили. — Б.пр.

[5] O.A.S., Organisation Armie Secrite. Формированието „Секретни войски“ е създадено след неуспеха на военния преврат в Алжир (21.04.1961 г.) от генералите Жуо и Салан с цел противопоставяне на алжирската политика на Де Гол с всички средства, вкл. и тероризъм. — Б.пр.

[6] Предпоследната година от гимназиалното образование. — Б.пр.

[7] Зрелостен изпит след приключване на средното образование във Франция. — Б.пр.

[8] Френското Министерство на външните работи. — Б.пр.

[9] Френско издателство. — Б.пр.

[10] Крайбрежната улица в Ница. — Б.пр.

[11] Централна Европа (немски). — Б.пр.

[12] Виден сенегалски поет и политик. — Б.пр.

[13] Съюз на демократите за републиката — название на голистката партия от 1971 до 1976 г. заместило Съюз за защита на републиката (1968–1971). — Б.пр.

[14] Сега Ал-Марса Ал-Кабир — пристанищен град в Алжир, където през 1935 г. се изгражда френска военноморска база, напусната през 1968 г. На 3 юли 1940 г. там е унищожена цяла френска ескадра от английския адмирал Генсъл, отказал да приеме официалната британска позиция. — Б.пр.

[15] Най-известната ханза е тевтонската основана през 1241 г. от Любек Хамбург Минден и няколко други града с две основни цели: икономическа и политическа. Ханзата отслабва и залязва през втората половина на XVII в. — Б.пр.

[16] Британска общност на народите (англ.). — Б.пр.

[17] Реалистичната политика (немски). — Б.пр.

[18] „je me souviens des jours anciens et je pleure“ — стих от „Есенна песен“ на Пол Верлен, превод Гео Милев — Б.пр.

[19] Френски политик, депутат и министър от началото на века, автор на проекта, наричан „линията Мажино“ (4.01.1930 г.), състоящ се в построяването на укрепления по северната граница на Франция. Проектът остава нереализиран, поради несъгласие от страна на Белгия и не успява да изиграе своята роля през Втората световна война. — Б.пр.

[20] Обществото на свещениците от ордена на Сен-Сюлпис, основано през 1641 г. и одобрено от папата през 1664 г. Религиозна общност на неполагащите обет свещеници, чиято основна задача е обучението на семинаристите във Франция. — Б.пр.

[21] Сътрудничилото на немските окупатори френско правителство със седалище в град Виши. — Б.пр.

[22] Кулминацията на студентските вълнения във Франция. — Б.пр.

[23] Стига, край (итал.). — Б.пр.

[24] Началото на Петата френска република се полага на 28.09.1958 г. с приемането чрез референдум на последната френска конституция. Пръв неин президент е Шарл де Гол. — Б.пр.

[25] Марка луксозни спортни автомобили от първата половина на века. — Б.пр.

[26] Английското министерство на външните работи. — Б.пр.

[27] Френското министерство на външните работи. — Б.пр.

[28] Жорж Марше — дългогодишен лидер на Френската комунистическа партия. — Б.пр.

[29] Едно от миналите времена на сложно наклонение, съществуващо във френския език. — Б.пр.

[30] Собственикът на издателство „Галимар“, едно от най-известните френски издателства, публикувало голямата част от романите на Гари. — Б.пр.

[31] Френски поет, драматург и дипломат (1868–1955). Брат на скулпторката Камий Клодел. — Б.пр.

[32] По моя вина (лат.). — Б.пр.

[33] Френска служба за радио-телевизионно разпространение. — Б.пр.

[34] Топкласация за кино. — Б.пр.

[35] Дикси, раг (англ.) — течения в джаза. — Б.пр.

[36] Проститутка на повикване (англ.). — Б.пр.

[37] Скиорът скитник (англ.). — Б.пр.

[38] Други въпроси? (англ.). — Б.пр.

[39] Разговорен (англ.). — Б.пр.

[40] Четвъртата република. — Б.пр.

[41] Петстепенно отличие, учредено на 19.05.1802 г. от Наполеон Бонапарт. Розетата на офицерите на Почетния легион е втората степен на отличието. — Б.пр.

[42] Широко разпространена във Франция игра, известна и като „петанг“. — Б.пр.

[43] Пиер Тейар дьо Шарден (1881–1955) — известен френски теолог, философ и палеонтолог. — Б.пр.

[44] Пълни глупости (англ.). — Б.пр.

[45] Жокейска шапка (англ.). — Б.пр.

[46] Ескуайър: форма на любезност, поставяна след фамилното име на нетитулуваните лица. — Б.пр.

[47] Игра на думи: olive (фр.) — маслина; Olive — женско име. — Б.пр.

[48] Иван Петрович Павлов (1849–1936), известен руски физиолог и лекар. Автор на прочутия експеримент с кучето и светлинния сигнал. — Б.пр.

[49] Мразя ги и в червата (англ.). — Б.пр.

[50] Майстори на гега, на скеча (англ.). — Б.пр.

[51] Шега (англ.). — Б.пр.

[52] Комплексна сделка (англ.) — Б.пр.

[53] Индийски княз. — Б.пр.

[54] L.S.D., Lyserg Saure Diethylamid, халюциногенен екстракт. — Б.пр.

[55] „Издиханието“ (англ.). — Б.пр.

[56]

Един тип в Балбек съблюдаваше

за топките на своя шейх и ги управляваше.

Пазеше по-гладката, едната,

в Швейцария в банка нам позната.

Да, но в Мека ходеше другата. — Б.пр.

[57]

Тримата влъхви идваха,

изгориха всичко, което успяха,

след което си тръгнаха чисти

тримата влъхви — комунисти.

Оттам е и тоз мой сукияк —

от влъхвите ми е този бардак. — Б.пр.

[58]

Навсякъде някакъв бизнесмен

разправяше: за тях война и плен!

Оркестърът от терасите

пуска леко война на класите.

А Китай

имал твърде ядрен вид

комай. — Б.пр

[59]

Реклама казва ни така:

ролсът е самата красота,

лукс, покой и рай на похотта.

По въпроса ние сме единни —

ще го метнем в езерата сини.

Толкоз за блажените години. — Б.пр.

[60] „(…) tout est beauté/ lux, calme et volupé“, из „Покана за пътешествие“ от „Цветя на злото“. — Б.пр.

[61] Авантюрист (исп.). Типаж, дал название и породил цяло направление в романната литература. — Б.пр.

[62] Епически жанр в старофренската литература. — Б. пр.

[63] Парижки площад, известен с кабаретата и проститутките си. — Б.пр.

[64] Площад пред Парижката опера. — Б.пр.

[65] Морякът Попай, характерен герой от анимационен филм. — Б.пр.

[66] Детска градина (англ.). — Б.пр.

[67] Верига френски магазини. — Б.пр.

[68] Чукай ме, генерални консули, скъпи, чукай ме! (англ.). — Б.пр.

[69] Ave Maria, gracia plena (лат.) — началото на една от основните католически молитви, отправяна към Богородица. — Б.пр.

[70] Образ от „Дон Жуан“. — Б.пр.

[71] Без коментар (англ.). — Б.пр.

[72] Накрая (лат.) — Б.пр.

[73] „Убивай!“ (англ.). — Б.пр.

Край