Мегън Марч
Истински добра любов (1)

Глава 1

Бенър

Водеща новина, тази вечер от родния град на кънтри звездата Холи Уикс, а именно Голд Хейвън, Кентъки. Макар малкото градче да има малко повече от две хиляди жители, беше набедено, че там се е завихрила епидемията с метамфетамини, която е плъзнала из половин Америка. Наш източник в Голд Хейвън докладва, че за една седмица, в градчето са експлодирали три къщи, в които се е забърквал метамфетамин, и също така, ни беше съобщено, че една от къщите се намира близо до резиденцията на Уикс, която все още я навестява периодично.

А новината е още по-съкрушителна за градчето, тъй като при последната експлозия в къщата е открито тяло. Все още няма информация за името на жертвата, тъй като семейството не е уведомено към момента.

Ще следим ситуацията отблизо. Изпращаме нашият топ репортер, Мемфис Локууд, която да потърси отговорите на място в Голд Хейвън. Останете с нас за репортажи на живо от Кентъки.

Докато кацна в Ню Йорк, започнах да изпитвам нетърпение. Беше трудно да повярвам, че напуснах града едва преди седмици. Откакто се помнех градът беше мой дом, но вече го чувствах чужд.

Когато се качих на таксито от летището, дадох адреса на стария си апартамент. Подскочих, когато шофьорът наби спирачки, натисна силно клаксона и се разкрещя през прозореца към мерцедеса, който го отряза. Беше много по-различно от това да шофираш покрай един непрестанно мигащ светофар.

Хората, които минаваха между колите и светофарите, и караха шофьора да набива постоянно спирачки, ме влудяваха.

След цял час пътуване, започнах да се питам защо съм мислила, че Манхатън е единственият град на планетата, в който човек може да живее истински. Може би, защото тогава това бе всичко, което знаех, но Логан ми показа една напълно различна перспектива. Ню Йорк може да бе центърът на света по много начини, но вече не бе центърът на моя свят.

Когато излязох от таксито пред сградата, портиерът повдигна вежди щом ме видя.

— Г-це Риджънт. Липсвахте ни. Надявам се, че всичко е наред.

— Благодаря, Джо, справям се чудесно.

Линиите на лицето му станаха по-дълбоки и бързата му усмивка се изпари.

— Предполагам, че сте чула, че г-жа Франсис почина.

— Затова съм тук — очите ми се напълниха със сълзи и аз примигнах, за да ги прогоня.

— Винаги ви е харесвала. Може и да не се държеше така, но ви харесваше. Искате ли да се обадя горе в апартамента, или ви очакват?

Поклатих глава.

— София помоли да дойда. Ще й пратя съобщение, докато се качвам.

Той погледна към асансьора.

— Е, добре тогава, знаете пътя.

С лека усмивка завлачих крака към блестящите златни врати и натиснах бутона на асансьора. Когато той най-после пристигна, влязох вътре и натиснах копчето за стария си етаж.

Точно когато вратите се затваряха, един мъж пъхна ръце между тях и ги спря. Типичен нюйоркчанин. Той и една жена нахълтаха вътре. Той посегна към таблото, но се спря бързо, без да натисне нито един бутон.

Нима това са хората, които сега обитават апартамента ми? След миг получих отговор на незададения си въпрос, когато мъжът проговори.

— Вие сигурно ще помагате да се почисти апартамента в другия коридор срещу нас. Чух, че старицата е починала.

В мен се надигна вълна от негодувание заради думата, с която нарече Мирна, въпреки че аз я бях наричала старицата повече от веднъж. И все пак, това бе след години познанство. А на тези не им дремеше за нея.

— Името й беше Мирна Франсис — гласът ми беше леден, а от него ясно личеше неизреченото ходете да се шибате.

Жената притисна ръка към гърдите си.

— От семейството й ли сте? Ужасно съжаляваме за загубата ви. Тя изглеждаше… прекрасна жена.

И с това контролът ми се скъса, отприщвайки вълната от мъка, която сдържах през всичките часове на пътуването до тук.

— Живях в коридора срещу нея пет години, което е много повече от това, което вие може да кажете. Не ми говорете простотии и си спестете фалшивата симпатия. Вие не я познавахте.

Вина се настани на лицата и на двама им, а жената сложи длан на заобления си корем.

— Съжаляваме за това. Ще раждам след четири месеца и наистина ни трябваше по-голям апартамент. Не беше нищо лично. Просто… ние имахме нужда от апартамента повече отколкото вие.

Думите й нямаха никакъв смисъл… в началото. Но тогава като парченца от пъзел, всичко си дойде на мястото.

Отворих уста и я затворих, без да кажа нищо, премигнах и най-после попитах.

— Да не би… да не би да ми казвате, че вие сте ме издали на борда, за да може да ме изгонят и да вземете апартамента ми?

Жената се отдръпна, чувайки тона ми.

— Не лично. Приятел в сградата, който знаеше, че не можем да останем в апартамента си, след като се роди бебето. Обаче се чувстваме много гузни за случилото се.

Засмях се горчиво.

— Чувствате се гузни? За това, че направихте така да остана бездомна? — погледнах надолу към корема й и после към лицето й, докато вратите се отваряха. — Господ да е на помощ на детето ви. Надявам се, че като родители ще струвате повече, защото като хора сте едно нищо.

Излязох от асансьора и се насочих към вратата на Мирна, а гневът личеше във всяка моя стъпка. Една от сълзите, които сдържах, се отрони от окото ми и се спусна надолу по бузата ми. Избърсах я дори по-яростно.

Прекарах толкова време ядосана на Мирна, мислейки, че тя ме е издала, а се оказа, че е бил някой задник, който е искал да уреди апартамент на приятелите си. Осъзнаването на това ме погълна и по лицето ми потекоха още сълзи.

Когато почуках на вратата, го направих по-силно, отколкото възнамерявах, но трябваше да се разкарам от коридора, преди да се разплача пред погледите на онези двамата. Не се обърнах, за да видя дали ме следват или мъдро са решили да останат в асансьора, докато се изгубя от поглед.

За щастие, София отвори вратата и обви ръце около мен.

— Толкова се радвам, че дойде.

Прегърнах я силно и тя започна да трепери. Когато се отдръпнах от нея, срещнах изпълнените й със сълзи очи, които бяха също толкова разплакани, колко и моите.

— Аз също. Толкова много съжалявам.

— Сега ще съм по-добре. Ти си тук и не се налага да съм сама — тя подсмръкна и изтри една сълза от бузата си. — Дъщерята на г-жа Франсис току-що се обади и каза, че няма да дойде.

— Какво? — гняв и мъка се редуваха сякаш забивайки юмрук след юмрук в стомаха ми. — Какво искаш да кажеш с това, че няма да дойде? Майка й почина. Трябва да дойде.

София поклати глава.

— И аз не го разбирам. Беше толкова ядосана. Просто крещя и крещя, и накрая ми затвори.

Връзката на Мирна с дъщеря й бе също толкова лоша, колкото и моята с майка ми. И все пак не можех да разбера как може да реши, че няма да дойде. Ако бе истина… това бе истинска трагедия. Но може би това показваше как би реагирала майка ми, ако с мен се случи нещо. На практика можех да я чуя.

„Точно сега момента не е удобен. Няма да мога да дойда, докато не завърша това научно проучване.“

Не. Е. Приемливо.

Обвих ръце около раменете на София и я стиснах.

— Аз ще й се обадя. Сигурно има някаква грешка. Може би просто е отложила полета си, заради нещо спешно.

Измъкнах телефона си, намерих в контактите името на Ди Букър и позвъних. Тя вдигна след второто позвъняване.

— Здравейте, аз съм Бенър Риджънт. Сещате ли се, живеех в другия край на коридора срещу…

— Да не ми се обаждате да ми кажете, че е трябвало да я посещавам по-често, докато беше жива и може би нямаше да ме преебе така след смъртта си? — от думите, с които ме засипваше се изливаше толкова гняв, колкото не бих очаквала от един конгресмен.

— Много съжалявам, г-жо Букър. Знам, че никак не ви е лесно. С майка ми също имаме… трудни взаимоотношения, но бих…

— Трябва ли да ме е грижа, че имате проблеми с майка си? Ако мислите, че ми дреме, в голяма грешка сте.

Думите й удариха точно в целта и аз се напрегнах. Мирна би се засрамила, и мен ме беше срам заради нея.

— Да, имам проблем с майка си. Всъщност, имам шибани проблеми в общуването и с двамата си родители. Но не се обаждам за това. Кой мислите, че трябва да се заеме с парите и апартамента на Мирна, ако не вие? Докато беше жива не искаше нищо от вас, поне сега, след като е мъртва може да й отделите малко от безценното си време.

Почти очаквах да ме удари гръм, тъй като някой можеше да ми каже същото, ако майка ми умре утре. Мъката за родителя, който все още не бях загубила, се надигна в мен и няколкото сълзи, които се стичаха по лицето ми, станаха порой.

Ди Букър остана замълчана за миг, преди да каже:

— Нямаш никаква идея, нали? — горчив смях се изтръгна от другия край на линията. — Не се налага да отделя нито миг от времето си за майка ми, защото тя не е помислила нито за миг за мен. Все пак е оставила всяко проклето нещо, което притежава, на теб.