Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2019)

Издание:

Автор: Франсис Едмъндс

Заглавие: Най-ценното бижу

Преводач: Иванка Савова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-187-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7485

История

  1. — Добавяне

1.

Лора остави недочетеното писмо да се изплъзне от пръстите й и да полети надолу към купчината книги, струпани безредно върху масичката. Черни калиграфски букви, изписани върху тънка хартия с цвят на слонова кост, същинско произведение на изкуството — такива бяха всички писма на Карълайн. Лора потръпна, времето никога нямаше да успее да притъпи болката й. Че кой искаше майка му да е запалена любителка на епистоларния жанр? Раздразнено вдигна писмото и го натика във вече претъпканото кошче за смет. Все същите безбройни обещания и увъртания, които й бяха до болка познати. Прехапа устни. Де да можеше да си наложи въобще да не й обръща внимание, но я заболя само като си го помисли. Въпреки всичко едно тънко, почти недоловимо гласче непрекъснато й нашепваше, че една майка, дори когато живее далеч от детето си, не може да не го обича. „Навярно подобни илюзии никога не умират“ — печално си помисли Лора.

Погледна часовника си. Десет! Трябваше да побърза! Макар че цял час бе шетала, в апартамента цареше пълна бъркотия. Наоколо се търкаляха скици и книги, посветени на изкуството, скъпоценните камъни и метали — полетата на страниците им бяха гъсто изписани, а някои бяха отбелязани със стърчащи отвън жълти лентички. По дяволите, искаше й се да беше по-подредена. Взе една папка и започна да събира скиците си в нея, като си мърмореше под нос: „Хващам се на бас, че Палома Пикасо не работи по този начин“.

— Палома Пикасо, Палома Пикасо — изкрещя един великолепен син папагал от клетката си.

Поразвеселена, Лора заканително размаха пръст пред него. Не, в тази къща не можеше да има тайни. Птицата се грижеше за това. Чуеше ли нещо, веднага машинално го повтаряше. Затова и Лора бе дала на папагала си това име.

— И за теб ще ми е мъчно, Бекбенчър[1].

— Ще ми е мъчно, ще ми е мъчно.

Нямаше никакво съмнение, че ще е така. Този папагал беше далеч по-добра компания, от който и да е съпруг.

Тя отиде бавно в кухнята и включи чайника. Въпреки че радиаторът работеше, тук цареше адски студ. През прозореца на апартамента си, разположен на втория етаж, Лора можеше да види как сланата искри по покривите на големите викториански къщи отсреща. За миг остана така, наблюдаваше как бледото февруарско слънце си съперничи по блясък с ледените висулки, обточили края на една водосточна тръба. Колко хубави бяха зимите в Европа — свежи, студени, обгърнати от чистата северна светлина. След трите години, прекарани в Банкок, където бе изучавала гемология, Лондон й се виждаше тих, спокоен, дори сдържан. За своя изненада бе открила, че това място я изпълва с вдъхновение за работа, за което говореше и издутата й папка.

Стопли пръстите си на чашата с кафе, а после отиде във всекидневната, за да полее цветята си. Уханни яркорозови зюмбюли, отглеждани през зимата в широки керамични саксии, пойнсетии с пурпурни листа, пъстроцветно мушкато — нейният собствен подобрен вариант на онова, което в града наричаха „джунгла“. Дори тук, в този усоен апартамент, сред цветята й нямаше „пострадали“. Според баща й това се дължеше на нейните пръсти на художничка. Веднъж той й довери, че и майка й е била също като нея.

— За бога — смъмри се тя, — паметта ти наистина е страхотна, нали?

Върна се в кухнята, отвори хладилника и отряза парче сирене „Грюйер“. Знаеше, че това е прекалено, но градските птици имаха нужда от много протеини и мазнини, за да изкарат зимата. Наряза сиренето на квадратни парчета и се запъти обратно към всекидневната.

— Аз съм готино момче — изкрещя Бекбенчър, който проявяваше далеч по-слаба загриженост към безпризорните градски птици от своята стопанка.

Като пренебрегна опита му да привлече вниманието й, Лора отвори френския прозорец, водещ към тесния южен балкон, и сложи парчетата сирене върху дървена масичка. Една червеношийка веднага забеляза сиренето, стрелна се бързо надолу и след като кимна учтиво с главичка, грабна едно голямо парче с тънката си човчица и отлетя.

Часовникът на близката църква звучно отмери единайсет часа. Лора, която унесено се взираше в небето, подскочи при първия звън. Наистина нямаше никакво време. Божичко! Дори още не бе започнала да събира багажа си. Притича в спалнята и започна да рови в гардероба. Нямаше голяма възможност да избира. Само няколко чифта дънки и малко памучни ризи за лятото, като същите дънки и ризи плюс две-три развлечени якета ставаха и за зимата. Единствената свястна дреха тук беше кашмирено палто, което Мейзи бе настояла да й купи. Лора отчаяно продължаваше да рови в гардероба. Какво, за бога, щеше да облече на празненството по случай осемдесетия рожден ден на баща си? То щеше да бъде пищно — Гастон Готие не правеше нищо надве-натри — и le tout Paris[2] беше поканен.

Тя подреди жалката си колекция от дрехи върху леглото и тъжно ги огледа. Баща й много държеше на традицията и винаги настояваше тези партита да бъдат доста официални. Тази иначе незначителна страна на семейния живот винаги я бе дразнила. „По дяволите!“ — помисли си Лора. Просто щеше да помоли Мейзи да й заеме една рокля. Единственият проблем беше, че Мейзи непременно щеше да настоява да й я подари. Лора нахвърля няколко ризи и малко бельо в ожуления стар куфар. Милата Мейзи… Тя по-скоро се държеше с нея като майка, отколкото като снаха. Лора правеше всичко възможно да й попречи да я обсипва с подаръци. Но въпреки че й беше много благодарна, искаше й се да бъде напълно свободна да следва своя собствен стил.

Лора щракна закопчалката на куфара и го изнесе в коридора, доволна, че е толкова лек. В края на краищата безразличието й към модата си имаше и своите преимущества. Мода, лукс — за нея това бяха префинени дрънкулки, които изглеждаха толкова ефимерни в сравнение с нейното вечно изкуство. Как само се скъпеше за всичко и икономисваше, за да може със спестените по този начин пари да си купи материали за работа. Въпреки че цените непрекъснато падаха, златото все още беше скъпо, платината — безумно скъпа, а и среброто не беше много евтино. Притежаваше малък запас от скъпоценни и полускъпоценни камъни, събирани с любов през годините, но те бързо намаляваха. На студентите от Лондонския кралски колеж по изкуствата никак не им беше леко. Разходите им се оказваха много високи.

Точно когато търсеше паспорта си, звънецът иззвъня. Тя вдигна слушалката на домофона. Беше приятелката й Джени, която идваше да прибере Бекбенчър. Увила главата си с огромен кафяв шал, Джени затрополи по стълбите.

— По дяволите, ама че студ! — каза тя и свали шала си, за да разкрие самодивското си лице с тъмни очи. — Надявам се, че горкият стар Бекбенчър няма да опъне петалата, докато се приберем обратно във Фулъм. — Огледа добре познатата бъркотия наоколо и най-после зърна онова, което търсеше. Приближи се до масата и взе в ръце квадратната кутийка, върху която приятелката й работеше от месеци. Огледа я с възхищение.

— Великолепна е.

Това беше Лориният подарък за баща й — миниатюрен шедьовър от изящно гравиран нефрит с инкрустации от платина и диаманти, шлифовани като розетки. Капакът бе обсипан с дребни смарагди, а стените бяха украсени с перли. Джени натисна диамантеното копче и кутийката мигновено се отвори. Типичен пример за работата на Лора — при нея артистичният гений винаги се съчетаваше с техническо съвършенство.

Тя притеснено следеше реакцията на приятелката си.

— Наистина ли смяташ така? Мислиш ли, че татко ще я одобри?

— Да я одобри ли?

Джени удивено поклати глава. Бедничката Лора, винаги си е била такава, дори когато живееха в пансиона, все беше несигурна и пълна със задръжки. Каквото и да направеше, каквито и успехи да постигнеше, винаги й липсваше увереност. Разбира се, това се дължеше донякъде и на скандалната история с майка й; Джени знаеше, че такава травма може да остави белег за цял живот.

— Да я одобри ли? Та тя е направо страхотна. А и баща ти има възможност пръв да я оцени. „Гастон Готие, крал на бижутерите и бижутер на кралете.“ За бога, не си ли чела онази статия в последния брой на „Венити феър“?

Лора се изчерви. Смущаваше се от подобна реклама. Докато учеше в колежа, никога не бе споменавала за връзките си с прочутата Бижутерска къща „Готие“. Ужасно много й се искаше да я ценят заради собствените й достойнства и затова прие моминското име на майка си. За повечето студенти в колежа тя беше просто Лора Джей — изключително хубаво момиче с много добра квалификация, макар и малко свито.

Прокара пръсти през дългата си руса коса — издайнически жест, който ясно подсказваше притеснението й.

— Е, просто… ами нали знаеш… не бих искала да разочаровам никого. Само материалите струват цяло състояние и Мейзи настоя да ги плати. Обещах да й върна парите, но тя не иска и да чуе. Отвърна ми, че ако това ще ме накара да се чувствам по-добре, можем да наречем подаръка общ. Джени се тръшна на едно старо разнебитено кресло.

— Не мога да разбера защо толкова държиш да си усложняваш живота. — Отвори чантата си и извади пакет цигари. — И Мейзи, и баща ти са тъпкани с пари. Ако бях на твое място, нямаше да се откажа от малко помощ.

Лора запали цигарата на приятелката си и продължи да търси паспорта си. Тази страна на живота й беше строго лична, нещо като забранена зона.

— Иска ми се и ти да дойдеш на партито — каза тя, като ловко смени темата. Събра няколко разпръснати списания и ги пъхна между другите на поставката. — Нали знаеш, че ще има истинско пиршество?

Джени дръпна дълбоко от цигарата.

— Цял уикенд на разпивка в Париж! Да не мислиш, че не искам да дойда? Но, по дяволите, все още съм като зашеметена след последното пътешествие. А и трябва да свърша поне малко работа. Опасявам се, че всички не сме така добросъвестни като теб. Папката ми е толкова тънка и смачкана, че прилича на зелено папагалче, страдащо от булимия.

Лора се засмя и вдигна клетката на Бекбенчър.

— Току-що ми напомни нещо. — Разстроен от внезапното разклащане на жилището му, папагалът недоволно изписка. — Бях скрила паспорта си ей тук, отдолу. Сметнах, че никой крадец не би рискувал да обезпокои птица с такъв мощен глас като Бекбенчър.

Джени угаси цигарата си в индианската кутийка от папиемаше, която служеше за пепелник.

— Паспорт, скрит под папагал, това е толкова смислено, колкото и всичко останало тук. — С мъка се надигна от дълбокото меко кресло. — Време е да тръгвам. Паркирах за малко долу и ако продължавам да вися тук, онези проклети ченгета като нищо ще ме пипнат. — Взе шала си. — Да се погрижа ли за нещо друго, докато те няма?

Лора поразмисли и после бавно отвори горното чекмедже на старото си, изцапано с мастило бюро. Порови в него и извади торбичка от мека кожа. Развърза връзките й и без да продума, изсипа съдържанието върху бюрото. Джени опули очи и зяпна при вида на купчинката скъпоценни камъни, които ярко блестяха.

— За бога, какво е това? — Тя взе едно от яркочервените камъчета с неправилна форма и го поднесе към светлината. — Никога не съм виждала такова нещо. Страхотни са.

По лицето на Лора се изписа едва доловимо задоволство.

— Открих ги в Натал. Казват се сугилити. Тук едва ли някой е виждал такива.

— Сигурно струват цяло състояние!

— Не, не. — Очите й заблестяха. — Ама представяш ли си колие, изработено от тези камъни, обкръжени с тюркоази, опали и турмалини? Ще направи страхотно впечатление на нашата изложба.

Джени възторжено кимна. Беше зашеметяващо да наблюдава метаморфозата на своята срамежлива и свита приятелка. Щом започнеше да говори за своите проекти, Лора засияваше, изглеждаше по-сигурна в себе си, по-малко стеснителна.

— Съжалявам, но не мога да поема такава отговорност. Правим ремонт. С Бекбенчър всичко ще бъде наред. Никой нормален човек не би се опитал да го открадне. — Папагалът обидено изпищя. — Но тези красиви камъни… — Тя благоговейно погали един от тях, сякаш беше живо същество. — Знаеш ли, ти всъщност би трябвало да наемеш някакъв сейф или нещо подобно.

— Само ще изгубя ключа или ще забравя цифровата комбинация. — Лора започна да рови в чекмеджето и най-накрая откри голямо парче пластилин. То имаше неопределен сивкав цвят и бе увито в кухненско фолио. — Това май ще ми свърши работа.

Заинтригувана, Джени наблюдаваше как приятелката й обви камъните с пластилина. После я последва в кухнята, където Лора залепи безформеното парче пластилин зад сифона под мивката и доволна от постижението си, се изправи, за да измие ръцете си. — Кой ще ти търси скъпоценни камъни под мивката?

— Ти си смахната — каза с усмивка Джени и вдигна клетката с папагала. — Но поне изглежда, че всичко е в ръцете ти. Сега остава да пипнеш крадеца!

Лора се изчерви. Побутна странната двойка към вратата.

— Просто ще стискам палци да не се появи такъв.

— Под мивката! — писна Бекбенчър, разстроен от неизбежното си заминаване.

Неговата стопанка отвори вратичката на клетката и нежно го потупа по главата.

— Благодаря ти, Бекбенчър. Знаех си, че умееш да пазиш тайни! Нали ще се грижиш добре за него, Джени? Ще се видим на учебните занятия в сряда.

Лора затвори вратата след двамата и в този миг телефонът иззвъня. Втурна се към него и се спъна в купчина книги, които се разпиляха по пода.

— Ало?

Мейзи се обаждаше от Париж.

— Добре ли си, мила? Гласът ти ми звучи малко сърдито.

Лора се стовари с цялата си тежест на дивана и се опита да си поеме дъх.

— Извинявай, добре съм, опитвах се да пооправя тук. Как е при теб?

— Какво да ти кажа? Дори баща ти се вълнува. Да знаеш, че винаги става така, когато ти си идваш у дома, независимо дали ще има празненство или не. Да ти кажа право, и аз се чувствам по същия начин.

Мекият и провлачен тексаски говор на Мейзи звучеше топло и успокоително. Макар че бе живяла двайсет и три години в Париж — и при това като съпруга на Чарлс — акцентът й оставаше. Лора винаги беше смятала, че той е част от нейния чар. Колкото до заварения й брат Чарлс, съпруга на Мейзи, за него това беше просто още един повод да й се присмива.

— Благодаря ти, Мейзи. И аз нямам търпение да те видя. Надявам се, че ще харесаш подаръка за татко.

— Ако ти си го направила, сигурна съм, че е великолепен.

— Чувствам се толкова виновна — продължи Лора, като се престори, че не забелязва комплимента. — Ти свърши цялата работа около празненството, а аз ще се появя в последната минута като блудната дъщеря.

— Но, миличка, ти си заета в колежа и това е съвсем естествено. Пък и каква ли работа съм свършила? Просто се обадих във фирмата за уреждане на банкети. Баща ти се зае с поканите. Изпрати на всичките си стари приятели от Съпротивата и затова му се наложи да се изпоти, докато открие адресите им.

Лора помълча, чудейки се как да формулира най-важния въпрос в момента. Най-накрая реши да не казва нищо конкретно.

— А при теб как е?

Мейзи веднага разбра подтекста. Лора никога не споменаваше името на заварения си брат.

— О, добре съм — прекалено бързо отговори Мейзи. Лора се намръщи. Мейзи беше невероятно лоялна. Защо, за бога, продължаваше да живее с това копеле? — А сега ми кажи откровено каква ослепителна рокля си си приготвила за партито. Няма смисъл да те запознавам с разни неженени млади актьори, ако не изглеждаш добре.

Лора с мъка преглътна, налагаше се да пожертва гордостта и принципите си.

— Е, работата е там, че смятах да отида до „Харви Никълс“ и да видя какво продават…

Никак не беше лесно да измамиш Мейзи.

— Почакай — прекъсна я тя. — Май се опитваш да ми кажеш, че нямаш подходяща рокля.

— Съжалявам.

— Виж какво, онзи ден на авеню „Монтен“ открих една истинска прелест от червена коприна. Но сега ми се вижда прекалено младежка. Ще се радвам, ако се съгласиш да я вземеш.

За първи път Лора не й възрази.

— Знам, че не бива да го правя, но толкова много ми се иска да изглеждам добре заради Робърт.

Мейзи впери поглед в прозореца на всекидневната си и опита да си спомни как се чувства човек, когато е влюбен. След това побърза да се овладее.

— Ще те чакам на аерогарата — бодро каза тя, — затова гледай да не изпуснеш самолета.

Лора остави телефонната слушалка. Направо трябваше да тича. Опакова нефритената кутийка — първо в мека бяла хартия, а после в лъскав плик за подаръци. Накрая завърза спретнатия квадратен пакет с черна панделка и го пъхна в дамската си чанта. Облече набързо кашмиреното палто, изтича на улицата и спря едно минаващо такси. Само деветдесет минути по-късно, настанена удобно в самолета за Париж, тя изведнъж си спомни нещо. Френският прозорец, който водеше към балкона, бе останал широко отворен.

Бележки

[1] Редови член на парламента, депутат от задните банки. — Б.пр.

[2] Цял Париж (фр.). — Б.пр.