Серия
Нет Форс Експлорърс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Is the Loneliest Number, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2019 г.)

Издание:

Автор: Том Кланси

Заглавие: Едно е най-самотното число

Преводач: Ани Пармаксизян

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Василена Мирчева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-165-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3282


1

В пет и половина сутринта все още бе тъмно на площадката пред хангара във военновъздушната база Мурок. В преливащото от черно към тъмносиньо небе блестяха само най-ярките звезди, а трептенето им издаваше колко е студен въздухът. Бурените около площадката бяха покрити с тънък скреж. Далече от пистата, някъде в тъмния пущинак от дървета, шубрак и бял трън чуруликаше присмехулник. Изпълняваше една след друга всички птичи песни, които знаеше — колекция, която съдържаше още котешко мяукане, вълчи вой и от време на време несполучлива имитация на включен реактивен двигател. Мадлин Грийн или Мадж, както я наричаха многобройните й приятели, се усмихна на мелодичната врява, която присмехулникът вдигаше в този ранен час, и продължи по пътя си.

Изгряващата пурпурна зора очертаваше силуета му — бе дълъг сто осемдесет и девет фута, висок тридесет фута, а разстоянието от края на едното крило до края на другото бе сто и пет фута. Продълговатото лъскаво очертание придоби сребристо пепеляв цвят, когато Мадж се приближи. Стъпките й бяха едва доловими. Така и трябваше, след като вчера наземният персонал бе отстранил всички камъчета от площадката и от дългата четиринадесет хиляди фута писта, построена върху дъното на пресъхнало солено езеро. Щяха да ги почистят още веднъж тази сутрин за по-сигурно. Никой не искаше нещо дребно и предотвратимо да се обърка в програма, в която толкова много вече бе объркано…

Мадж спря до голямото дясно крило и погледна нагоре. То висеше като огромен навес на около двадесет фута над главата й. Утринната светлина й разкри тънките бронзови тръби, благодарение на които бе изградено. Вътре в крилото имаше стоманена решетка, толкова тънка, че лесно можеше да се сбърка с фолио. Множество технологии са би ли изобретени за „свързване“ на стоманата в конструкция, достатъчно здрава за крило, но и достатъчно лека, независимо от големия му размер, за да може самолетът да се издигне над земята.

След като се издигне, дългият му изострен нос щеше да пори въздуха и можеше да предизвика ударна вълна, която да бъде „уловена“ под задното широко триъгълно крило. Така самолетът набираше височина, каквато никое друго летателно средство не бе в състояние да достигне. Независимо че тежеше половин милион фунта, щеше да лети леко и бързо, със скорост два или три пъти по-голяма от скоростта на звука, дори още по-бързо, но не знаеше колко. Досега никой не бе изваждал самолета от огромната му опаковка.

Никой, освен Мадж… Днес щеше да го направи отново и се надяваше да успее…

Тя потрепери от сутрешния хлад и се изсмя, защото студът бе толкова истински, колкото истински бяха небето и самолетът. Мадж бе във виртуална симулация.

Мина под корпуса на самолета, приближи се бавно до колесника и постави ръка върху една от високите три фута гуми. Не бе реална, но внушаваше, че е. Цял ден й бе отнело измислянето на частта от компютърната програма за физическите характеристики на гумите. Ако повтореше първия полет на самолета, при приземяването спирачките щяха да откажат, колелото щеше да блокира и гумата щеше да се запали така ентусиазирано, както оригиналната се бе подпалила в онази много отдавнашна слънчева сутрин през 1964 година.

Всъщност целият самолет щеше да се държи точно така, както се бе държал по време на първия си полет… въпреки че тя щеше да се опита да му попречи с всички средства. Това бе предизвикателството на симулацията. Беше работила върху нея, с прекъсвания, близо година. И макар че не бе сътворила абсолютно всичко от компютърната програма — разполагаше наготово със софтуера за повтарящите се действия на симулиращото устройство, — все пак тя бе изцяло творение на Мадж. Проучила бе всичко за материалите, използвани за построяването на самолета, мотивите на хората, които го бяха проектирали (доколкото можеха да се разберат след толкова време), техническите хрумвания, измененията на атмосферните условия при тестовете… всичко. Смяташе, че познава самолета по-добре от създателите му. Не бе абсолютно сигурна — повечето от тях бяха починали. Но бе убедена, че биха били доволни от нея. Благодарение на усилията й северноамериканският свръхзвуков бомбардировач „Валкюра“ ХБ-70[1] отново съществуваше… и летеше.

Мадж изтананика тихичко фразата, с която Вагнер бе пресъздал в операта си бойния вик на валкюрите. Докато гледаше просветляващия изток, разсеяно драсна с нокът по каучука на гумата. Далеч в пустинята присмехулникът импровизираше с хармонии, които наподобяваха по-скоро музиката на Шьонберг[2], отколкото на Вагнер, а някаква по-малка птичка подхвана неволен и дързък контрапункт.

Скоро щяха да дойдат и другите. Не само Мадж бе влюбена в симулирането — умението да създадеш и да използваш с виртуално пресъздаден обект или събитие в „стаята за игра“. Стаята за игра бе собствено пространство, подобно на старомодните уебстраници, но много по-интерактивно. Мадж се интересуваше повече от виртуалното пресъздаване на технически обекти, докато някои от членовете на неформалната група, с които работеше, проявяваха по-голям интерес към историята.

Боб например от около две години работеше върху копие на битката при Гетисбърг. Много пъти Мадж бе разглеждала места, които воняха отвратително на барут и където почти нищо не се виждаше заради дима от оръдията. Беше продължила да обикаля полесражението дори когато я прониза старинен шрапнел, естествено, без да я нарани. Той бе смъртоносен само за виртуалните войници.

Според нея това бе друг недостатък на тази симулация. Боб педантично пресъздаваше най-кървавите подробности. Винаги, дори след кратките разходки през една или друга част от неговия вариант на битката, при завръщането си в реалния свят Мадж установяваше, че е загубила апетита си. Другите от групата го дразнеха, като го съветваха да е прецизен не само за формата и цвета на разпилените вътрешности на войниците, но и за техните униформи. Боб им отговаряше, че най-напред е възпроизвел важните неща. Някои приемаха това обяснение, но Мадж обикновено се замисляше за състоянието на Боб, по-специално за психиката му.

Други симулации бяха по-приятни, поне от нейна гледна точка. Фъргал се занимаваше с класически автомобили — от началото на миналия век до към средата на 30-те му години, и не преставаше да конструира коли с парни двигатели или със странни имена.

Сандър се бе увлякъл по самолет, тайно проектиран в Германия към края на Втората световна война — чудновата смесица от летяща чиния, вертикално излитащ и кацащ самолет, въздушнореактивни двигатели и господ знае какво още. Преди седмица цялата група присъства на демонстрацията му и Мадж си признаваше, че и тя се смя през сълзи, когато програмата се разпадна. Двигателите отхвръкнаха, разрушиха половината сгради, които той бе разположил около виртуалното си летище, и избиха голяма част от наземния персонал.

Кели беше маниак на тема подводници и възстановяваше една след друга необикновени, задвижвани с пара подводници, които британската военна флота бе изпробвала към края на Първата световна война. Те бяха конструирани толкова погрешно и построени толкова набързо, че Мадж не проумяваше как изобщо успява да ги задвижи. Всички от групата бяха принудени да признаят, че са впечатлени от работата му.

Виртуалната симулация бе завършена само ако предметът й бе поставен в действителната му среда. Целта бе да се направи възможно най-цялостен и точен макет на определен момент от времето в естествени размери — „реконструиране“ в най-пълния смисъл на думата. От значение бяха и най-малките детайли. Мадж погледна към основната подпора на колесника и бавно прокара пръст по студения метал. Тънкият слой скреж изчезна от повърхността, която тя докосна. Приближи пръста си към очите и видя как отделните кристалчета скреж се стопиха. Програмирала бе всяко едно от тях, разбира се, не едно по едно. Доволна бе, че през нощта температурата бе паднала под нулата. Скрежът се програмираше по-лесно от дъжда, а беше и по-красив.

Вдигна глава нагоре и видя, че на определено място по корпуса на самолета, вляво от вместилището за бомби, боята отново се лющеше. Не бе фатално за симулацията, но е било проблем за оригиналния ХБ-70, докато специалистите не го отстранили. Момчетата в хангара боядисвали „Валкюра“ преди всеки полет, наблюдаван от някой голям началник от ВВС. Напластената боя загубила еластичността си и от високата температура при полет се напукала и падала на парцали. Мадж бе направила всичко, за да не се сблъска с този проблем при днешното пътуване. Убедила бе специалистите, че самолетът се нуждае само от тънък слой бяла боя. Не искаше някои от групата да й се подиграват за лющенето на боята. Въпреки доказателствата те нямаше да повярват, че лющенето бе характерна черта на проекта, а не грешка в програмата й.

Тя въздъхна. Роди…

— Програма — каза Мадж на компютъра.

— Парола?

— 18-5-52 — отвърна тя. Това бе рождената дата на баба й.

— Достъп разрешен.

— Покажи ми подпрограмата за боята!

Пространството около нея бързо се раздели на прозорци, така че тя виждаше и „Валкюра“, и реещ се във въздуха текст. Компютърната програма не бе изцяло във формата на текст, част от нея бе обектно ориентирана. Във въздуха около Мадж се появиха шест „чипа“. На всеки от тях се виждаше малка светеща кутийка — хипервръзка с другите физически характеристики на чипа.

— Режим „избор“.

— Зададен.

— Дай чип за боя нула-три.

— Даден.

— Отстрани боята от обекта!

Компютърът изпълни нареждането й. Самолетът бе залян от възможно най-бледия сребристорозов цвят.

— Нанеси един слой боя от нула-три!

Самолетът отново стана бял, а изгряващото слънце му придаваше розов оттенък.

— Съхрани тази подпрограма! Запомни промяната върху прототипа!

След като изпълни командите, компютърът замлъкна.

Мадж въздъхна и отново погледна към „Валкюра“. Започна внимателно да оглежда самолета, за да се убеди, че не е забравила нещо друго толкова очевидно като боята. „Двете крила налице ли са? Да. Двете опашки? Да. Нещо да капе? Не. Някакви пукнатини? Някакви отвори, освен тези, които конструкторите са предвидили?“

За нея това бе нещо повече от проверката, която обикновено пилотът прави преди полет. Внимаваше по нейната „Валкюра“ да няма детайли от негови по-нови модели. Самолети с продължително съществуване като „Спитфайър“ или неговия конкурент „Месершмит“ имаха зашеметяващ брой варианти. Само господ можеше да й помогне, ако някой от нейните наблюдателни приятели забележеше неточност по самолета й. Единствено, на което можеше да се надява, бе да не са прочели внимателно компютърната програма или да не са проучили историческата документация по проекта й. Но знаеше, че това е доста слаба надежда. Познаваше ги добре и според нея за някои от тях виртуалното симулиране бе смисълът на живота им.

Правилата на играта им бяха строги и щяха да останат такива. Бяха Групата на седемте — въпреки че вече бяха деветима, името бе останало. Събрали се бяха от различни части на световната виртуална мрежа, за да си помагат в най-трудните моменти при симулирането и за да бъдат безмилостни, но доброжелателни критици на изкуството да създаваш виртуални конструкти. Всеки бе дал на другите достъп до стаята си за игра. Когато някой бе готов да покаже какво е създал, предоставяше на останалите компютърната си програма. Те я проучваха, след което се събираха и наблюдаваха демонстрация на триизмерната творба.

Следваше обсъждане, на което авторът й се оценяваше — не се вдигаха написани на картонче оценки, както ставаше по спортните състезания, но бе полезно, макар и понякога болезнено. Общо взето, всички приемаха нормално отправените към тях критики, защото целта бе да си помагат, за да станат добри в тази област.

Някои от Групата на седемте искаха виртуалното симулиране да стане тяхна професия. Когато пораснат достатъчно, за да излязат на трудовата борса. Други бяха решили да търсят работа, независимо дали са навършили необходимата възраст или не. Виртуалният бизнес използваше всеки талант, който откриеше. В този бизнес се срещаха четиринадесет — петнадесетгодишни милионери, които бяха преуспели благодарение на някое нововъведение, което пазарът искаше да получи на всяка цена.

Мадж смяташе, че е твърде вероятно двама от групата — Фъргал и Сандър, да преуспеят именно по този начин. Фъргал бе толкова отдаден на виртуалните игри, че според останалите те се бяха превърнали в смисъла на живота му. Сандър бе негова пълна противоположност — създаваше впечатление, че за него това наистина е просто игра. Но той бе от онези гениални хора, на които им хрумнаха велики идеи, уж случайно, но по-вероятно, защото напълно са се подготвили за тях.

Мадж се съмняваше, че нейният живот ще се развие по този начин. Освен от виртуални симулации тя се интересуваше и от други неща, особено от музика и създаването на приложни компютърни програми. Програмирането бе още едно средство да постигне целта, както би казала майка й. Щеше да й е от полза да се усъвършенства в тази област, която най-малкото би й осигурила работа по пътя към друга, по-интересна.

Отново постави ръка върху металното творение. С издигането на слънцето оттенъкът му ставаше по-розов.

— Хайде, Rosweisse[3], да започваме! — промълви тя и мина от другата страна на самолета.

— Стълба! — заповяда Мадж и тя се появи. Изкачи се до пилотската кабина бавно и внимателно, за да не се подхлъзне от скрежа.

— Стъклен капак на кабината! — каза тя и той покорно се отвори пред нея.

Някой вече седеше на мястото до пилота — с кестенява коса, кафяви очи, не много висока, което бе облекчение за Мадж, откакто брат й порасна на височина и започна да удря главата си в сводовете на вратите, сравнително стройна, нито ослепително красива, нито грозна, с широко отворени очи, които й придаваха вид на постоянно изненадана. Никой не се впечатлява особено от образа, който вижда всяка сутрин в огледалото, но в този случай нещата бяха по-различни.

— Добро утро!

— Теоретично е добро — отговори Мадж 2.

Мадж дълго бе размишлявала кой да е втори пилот. Можеше да пресъздаде един от истинските пилоти, но се опасяваше, че симулацията й ще се окаже много сполучлива и самолетът ще започне да прави същите грешки като оригиналния. „Ако искаш добре свършена работа, свърши я сам“, повтаряше баща й непрекъснато. Накрая реши да се вслуша в съвета му. Вторият пилот бе виртуално копие на самата нея, старателно програмиран с всичко, което тя знаеше за ХБ-70.

— Колко си напреднала?

— Не много — каза Мадж 2 и се усмихна. — Знам, че обичам да се притеснявам…

Мадж се засмя и се запита дали не бе отделила за тази част от симулацията повече време или внимание. „Перфекционистка“, помисли си тя, но това бе черта, наследена от баща й. Той не търпеше небрежна или наполовина свършена работа. В случая това се отнасяше и за нея.

Седна на мястото на пилота и погледна таблото с контролно-измервателните уреди. То не бе толкова сложно колкото таблото на новия „Боинг“ 787, но в първия момент обезсърчаваше с внушителния брой уреди. В средата, над лостовете за управление на шестте двигателя, бяха разположени осемнадесет циферблата — за скоростта на въздуха, за хидравличното налягане и други наземни функции, за наклона на краищата на крилете, за положението на колесника и т.н. Преди появата на компютрите това е било нормално. Всичко се е управлявало ръчно от екипажа. Пилотите дори са подлагали самолета на изпитания. Понякога тези факти плашеха Мадж.

Някои от уредите, като този за радиочестотите, всъщност представляваха цилиндри, чиито циферблати щракваха при всяко изменение на цифрите, които показваха. Всичко това изглеждаше удивително примитивно. Същевременно самолетът имаше някои преимущества — не можеше да бъде повреден от електромагнитния импулс, който би съпътствал една атомна експлозия.

„Валкюра“ евентуално би могъл да носи ядрено оръжие, помисли си Мадж, докато се настаняваше удобно на мястото си. Това бе едно от малкото неща, които според нея намаляваха очарованието му. Самолетът бе изпитателен стенд за свръхскоростни технологии. Но в миналото обсегът и скоростта му навели големите шефове във ВВС на мисълта, че трябва да носи ядрено оръжие. „Валкюра“ бил отклонен от тази мисия след свалянето на пилотирания от Франсис Гари Пауърс Ю-2 през 1961 година и поуката, че ракетите „земя-въздух“ се развиват много по-бързо от самолетите. Поради това проектът за усъвършенстването му бил отменен.

Чувствата на Мадж за внезапния обрат на съдбата му бяха противоречиви. Този красив самолет не бе убивал хора, но е можел да бъде използван през 1963 година, когато Карибската криза бе разгорещила страстите до точката на кипене. Не се знаеше какво би се случило, особено като се имаше предвид повелението на генерал Къртис Лемей, който многократно бе убеждавал президента Джон Кенеди да нанесе първия удар.

Но в същото време Мадж желаеше от сърце „Валкюра“ да е бил това, което е било първоначално предвидено — бомбардировач, готов да бъде използван, ако има нужда от него. Никой друг на Земята не би имал самолет, който да се сравнява с „Валкюра“, въпреки че не можете да се каже колко дълго би продължило това. Мадж знаеше, че от всички видове превъзходство военното бе най-краткотрайното.

Тя се облегна и въздъхна. Постави краката си върху педалите за направляване на щурвала и леко ги натисна.

— Наистина не си напреднала много — каза тя на двойничката си.

— Нито пък те са били в този момент. Хайде да започваме!

— Добре.

Мадж се протегна и взе чек листа — купчина листове с изтъркани от прелистване ръбове. Отгърна замърсената корица и започна да чете първата страница.

— Радиочестоти?

— 96.001 — отговори копието й и се наведе да го отбележи върху листа на втория пилот.

— Спирачки?

— Изключени.

— Време?

— 21 септември 1964, 05:33 часа.

— Не това време, а реалното?

— 20 октомври 2025, 20:03 часа.

— Благодаря.

Внезапно лицето на баща й се появи там, където трябваше да е стъкленият капак на пилотската кабина, ако бе затворен, и Мадж се стресна. Инсталирала бе аудио-визуална връзка с реалния свят — екран над главата й и точно сега там се виждаше единствено лицето му.

— Здравей, татко. Пречиш ми да виждам…

— Какво има?

— Главата ти. Пак си застанал точно под тази лампа. Можеш ли да се преместиш малко?

Той се отмести, но въпреки това лицето му остана в центъра на екрана.

— Само исках да се убедя, че си написала домашното си.

— О, моля ти се! — изсумтя Мадж.

— А ти как си? — обърна се той към Мадж 2.

— Тя написа домашното си. Ако искаш да провериш, в компютъра е — обясни двойничката.

— О, моля ти се! — отговори той, имитирайки я повече от сполучливо. — Придавам голямо значение на висшата математика, но не толкова много, че да я гледам. Мадж, майка ти те моли, когато свършиш, да погледнеш нейното работно място и да й намериш пак онази рецепта за марципановия пандишпан. В момента е затънала до шия в плодовата торта и не иска да влиза в Мрежата.

Мадж поклати глава и се усмихна. Със сигурност сега тук бе по-безопасно отколкото в кухнята.

— Добре. Сега ще излезеш ли оттук?

— Да. Забавлявай се, скъпа.

— Разбира се, татко.

Главата му изчезна от погледа й, а тя се изсмя, защото се досети за прочутия магьосник от Оз, на когото баща й бе започнал да прилича, откакто косата му оредяваше.

Майка й, която понякога заприличваше на разсеян професор повече от баща й, бе съвсем друга история. Тя създаваше приложни компютърни програми и Мадж подозираше, че печели от това доста пари. Когато не работеше, готвеше за удоволствие и приготвяше ексцентрични и удивителни неща, каквито никой нормален човек не би направил.

За майка й наближаването на празник означаваше да изпече тонове плодови торти за подаръци и да построи къщички от меденки. Може би „къщички“ не бе точната дума, защото тя майстореше абсолютни копия на сгради, проектирани от Франк Лойд Райт, включително прочутата „Стъклена къща“, чиито захарни прозорци бе приготвила сама, защото „никой друг не можа да ги направи толкова гладки“.

Именно от майка си Мадж се бе запали по симулирането, въпреки че творбите й бяха разпространени из толкова медии, че понякога дъщеря й ги напускаше, клатейки глава.

Сега също поклати глава.

— Напомни ми по-късно отново да взема тази рецепта. Докъде бях стигнала?

Погледна индикатора за изкуствения хоризонт — сфера, поставена в прозрачна течност, и натисна бутона „Начална точка“. Той се установи на чертите, които показваха, че самолетът е в хоризонтално положение. Хвърли поглед към двойничката си и видя, че и тя прави същото.

— Продължаваме — каза Мадж 2.

— Измервателни прибори за амплитудата — в нормално състояние.

— Налягане в резервоарите за гориво?

— Нормално във всичките осем резервоара.

— На площадката пред хангара има хора — каза двойничката й внезапно.

Мадж бе изненадана. Програмирала бе детската си стая да я уведомява със звънене, когато някой влезе. Леко се повдигна и надникна от пилотската кабина. Отвън Роди Лофисър се мотаеше и трепереше от студ.

— Подранил си — викна му тя. — Върви си и се върни след петнадесет минути.

— Няма проблем. Ще пообиколя наоколо.

— Добре — отговори Мадж, а когато седна на мястото си, допълни шепнешком: — Както искаш, умирай от студ, не ми пука.

Опита се да подреди обърканите си мисли. Необходима й бе минута. От всички членове на групата най-малко харесваше Роди. Той бе от хората, които смятат, че призванието им в живота е да са безкрайно изпитание за търпението на околните. На външен вид не се отличаваше с нищо особено: тъмнокос, нисък, леко шишкав с бебешка пълнота, която при някои се изгубваше с израстването им, най-вече ако обичаха нискокалорични храни. Иначе бе самохвалко, провокиращ тип, интелигентен и изтъкваше тази си черта без неудобство. Винаги се държеше така, като че той е шефът или че тайно е осведомен за всичко, което става около него. Непрекъснато се бъркаше в работата на другите или им даваше съвети, независимо дали го молят за това или не.

В повечето случаи Мадж не общуваше с него. Не разменяше с него приятелски виртуални писма, както правеше с повечето от групата. Той й бе изпратил доста съобщения — излегнал се в изключително луксозен виртуален стол, с характерния си писклив и надменен глас се изказваше за виртуалните й симулации няколко месеца след като са били демонстрирани. Казваше й какво според него трябва да направи, за да станат работите й приемливи. „За него, може би“, помисли си Мадж. „Претенциозен малък подлизурко. Не разбира ли, че изобщо не ме интересува какво мисли“.

Пое дълбоко въздух. Беше своенравна — черта, която понякога се проявяваше, а това я притесняваше. Сигурно Роди имаше основателни причини да се държи по този начин. Никога не говореше за семейството си и Мадж подозираше, че има неприятности вкъщи. „Не е моя работа“, реши тя и продължи проверките по прекалено дългия чек лист. Но се питаше как човек, който винаги носи скъпи дрехи, никога нямаше пари в редките случаи, когато групата си поръчваше пица. „Странно, но… кой знае какво му става“.

Въпреки че обикновено поведението му бе обидно, трябваше да се признае, че понякога — дори по-често, поправи се Мадж, стараейки се да бъде честна — той дава полезни идеи за симулациите. Наистина разбираше от тях. „Само ако можеше да дава съветите си без това изражение на непогрешим, снизходителен гений, комуто се налага да помага на безмозъчните“.

— Още посетители — констатира двойничката й.

— Не мога да повярвам — промърмори Мадж и се изправи.

Имаше още трима новодошли. „Какво става с този звънец? Трябва да проверя програмата…“

— Никой ли не познава часовника? — им викна тя. — Все още правя предполетните проверки. Елате малко по-късно.

— Не ни обръщай внимание, ще се поразходим наоколо — прозвуча бодрият глас на Боб, който бе застанал някъде точно под Мадж. — Ей, погледнете това!

Възклицанието му я накара да се усмихне. Боб обикновено не сипеше похвали и се стараеше да запази безразличен израз на лицето си. Тя подозираше, че се държи така, защото непрекъснато се вълнува за нещо, но от известно време е решил да сдържа чувствата си.

— Мадлин, не можеш ли малко да увеличиш температурата? Бе гласът на Мейрид, която обичаше удобствата и не търпеше лошите условия. Развеселена, Мадж си спомни как приятелката й се оплака на Боб, че оръдията при Гетисбърг замърсяват околната среда.

— Съжалявам, Мейр, намираш се в пустинята в края на септември. Какво очакваш?

— Но в пустинята е горещо!

— Не и през нощта — се включи в разговора Чин Ших. Гласът й идваше иззад самолета. — Сложи си яке и пази тишина. Измервам с крачки.

Мадж отново се усмихна. Чин винаги искаше да знае точната дължина на всичко. Ако мереше с крачки самолета, щеше да е ангажирана няколко минути.

— По дяволите, забравих докъде бяхме стигнали!

— До ТАКАН[4] — отговори двойничката й.

— Включена.

Мадж се намръщи. Самолетът имаше само една тактическа аеронавигационна система и според нея това бе сериозен проблем. Преди появата на сателитите за установяване на местоположението е било жизненоважно да можеш да изчислиш къде се намираш и ТАКАН е улеснявал пилотите. Но би било по-добре, ако са имали на разположение две-три системи вместо една. Явно шефовете на ВВС са преценили, че пилотите на ХБ-70 не могат да се загубят, а ако се изгубят, ще извадят карта и ще се ориентират.

„Или ще спрат на най-близката бензиностанция и ще попитат за посоката, помисли си Мадж. Идиоти“. Всеки е гледал да пести пари. По онова време допълнителната система ТАКАН сигурно им се е струвала излишен лукс…

— Хайде, съсредоточи се. Личи ти, че си нервна — каза двойничката й.

— Не съм — отвърна Мадж и се върна към предполетните проверки. — Записващи устройства?

— Включени.

— Система за регулиране на всмукването на въздуха?

Това бяха едни от най-важните части на самолета — наклонени плоскости във въздушните турбини, които се отваряха и затваряха и така регулираха въздушната струя към двигателите.

— Всички наклонени плоскости реагират.

— Странични противотежести?

— Нормални.

— Управление на самолета?

— От пилота.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Чудесно.

Мадж се изправи, протегна се, потрепери от студ, а после започна внимателно да слиза по стълбата. Небето бе златисто след първите слънчеви лъчи над леко назъбените планини на края на света. Когато стигна до последното стъпало и скочи на земята, около нея се събраха виртуалните образи на другите. Боб както обикновено изглеждаше скептичен. Мейрид поклащаше огненочервените си къдрици, изумена от голямото крило, към което гледаше. Всички от групата, докато вървяха към нея от задния край на самолета, докосваха частите, до които достигаха. Всъщност ръстът им позволяваше да докоснат само колесника, а на фона на огромните му размери те всички изглеждаха съвсем дребни.

Естествено, не можеше да впечатли тази група само с големината на самолета. Шум от удари привлече вниманието й. Обърна се и видя как Роди рита гумите на „Валкюра“.

— Хей! — провикна се тя, но замълча. Защо да издребнява? Той не можеше да повреди гумите. Бяха направени така, че да издържат при приземяване на самолет, тежащ половин милион фунта, със скорост 150 мили в час.

„Невинаги успяваха“, си напомни тя разтревожено, но точно сега не това я притесняваше. Заобиколена от групата, Мадж махна с ръка към самолета и го представи:

— „Валкюра“ ХБ-70.

— Какво е това? — попита Кели и посочи към корпуса под пилотската кабина, където с елегантно извити букви бе изписано Rosweisse.

— Името на самолета — отговори Мадж и леко се изчерви от притеснение.

— „Бяла роза“? — Прозвуча смях. — Що за име е това за една валкюра?

— Една от първите валкюри, провери в Еда[5]. Вагнер е използвал името, измислено от древните скандинавци. Тях явно не ги е притеснявал фактът, че някой може да носи името на нежно, хубаво цвете и въпреки това да е напълно способен да убива. Във всеки случай е по-добре, отколкото да наречеш Непобедима подводница, чиято първа и единствена работа е била да избухне — каза тя и погледна Кели предизвикателно.

Той прояви внезапен интерес към колесника и Мадж се почувства виновна, че му се подигра.

— Все още не сме оценили работата — безпристрастно се обади Чин. — Нека да я разгледаме внимателно.

Групата започна да обикаля около самолета. Мадж тръгна с тях и се опитваше да оглежда Rosweisse като че ли го вижда за първи път. „Колелата, тази проклета гума“, си помисли тя, когато минаха покрай колесника, а после се насили да забрави притесненията си за момента. Точно сега нищо не можеше да направи за гумите, въпреки че нямаше да издържат дълго. Мадж се бе посветила на пресъздаването на „Валкюра“ точно както бе конструиран, с всичките му технически дефекти. В същото време се бе опитала да открие какво е можело да се поправи, за да стане самолетът функционален — нещо, което тогавашното колебаещо се правителство не бе пожелало да направи. Това бе болното й място. Ако Мадж успееше, то щеше да бъде нейното „Нали ви казах!“, адресирано към света и по-специално към бюрократите. Твърдо бе решила да изпрати всички данни от полета на виртуалния самолет симулатор на умниците от Драйдън[6], който сега обхващаше и бившата военновъздушна база Мурок/Едуардс, за да види какво можеха да направят с нейните данни.

Нямаше надежда изводите й да са от полза за самия „Валкюра“, защото той никога нямаше да лети отново. Единственият останал самолет, „Валкюра“-1, събираше прах в хангара на Музея на ВВС в Райт Патерсън, обвит от трагедия и скръб. Бе последният от своя вид — при четиридесет и първия си полет „Валкюра“-2 бил ударен от ескортиращия реактиви изтребител Ф-104 „Старфайтър“. С откъснати от удара стабилизатори не бе успял да се спаси от последвалия преобърнат плосък свредел. Бе се разбил, убивайки единия от двамата пилоти, който не успял да скочи навреме. А още преди инцидента „Валкюра“-3 бил мъртвороден — средствата за него били съкратени, преди да е построен.

За Мадж трите самолета, взети заедно, представляваха огромна възможност, която не е била реализирана поради лош късмет, недалновидност и проект, изпреварващ много съществуващите технологии. Можеш да оплакваш пропуснатата възможност или да я възстановиш, а резултатите да принесеш в жертва на олтара на шансовете, които ще се появят. Да правиш нещо има смисъл… дори когато не изглежда така, бе казала майка й една вечер, докато преминаваше през виртуалното й пространство, запътила се на среща, за да вземе нови рецепти.

— Той е много по-голям от „Блекбърд“[7] — констатира Сандър, когато групата се спря за малко под опашката, чийто горен край бе на около петдесет фута над главите им. Наскоро Сандър бе направил чудесна виртуална възстановка на „Блекбърд“, в която грациозният стар самолет стои на площадката пред хангара и изпуска гориво по шевовете, преди топлината от свръхзвуковия полет да увеличи дължината му с фут и така да придобие правилната си форма. Поради тази му особеност екипажите го наричали с груби имена. Мадж не можеше да забрави, че цяла седмица след демонстрацията усещаше мирис на гориво. „Вероятно е психосоматично“, продължаваше да си повтаря тя, защото предпочиташе тази идея пред мисълта, че мозъкът й е започнал да губи способността си да различава действително от виртуално преживяване.

— Горивото, което носи, тежи колкото самия „Блекбърд“. „Валкюра“ е бил конструиран за ситуации, при които не може да се разчита на зареждане във въздуха — обясни Мадж. Защото човечеството вече би могло да е унищожено след размяната на ракетни удари…

Всички заобиколиха опашката и минаха от другата страна на самолета. Скрежът по площадката се бе разтопил, само на места бяха останали мокри нетна. Единичният слой бяла боя по корпуса отразяваше слънчевите лъчи. Изостреният нос почти не се виждаше от мястото, където бяха застанали. Мадж се надяваше, че другите ще могат да видят каквото виждаше тя — че „Валкюра“ е един страхотно красив самолет. Едно от нещата, което привлече Мадж към ХБ-70, освен богатата му история, бе неговата красота. Приличаше на старите свръхзвукови пътнически самолети, които до известна стенен бяха негови рожби: същият дълъг, изправен, аристократично изострен нос, който се наклоняваше при приземяване, същият елегантен корпус и огромно, грациозно триъгълно крило, напомнящо за „Конкорд“. Мадж се бе влюбила в старите пътнически самолети много отдавна, независимо че те не се използваха от години, и когато случайно откри този изоставен, прекрасен техен предшественик, се закле, че ще го пресъздаде виртуално. Разкритието, че „Валкюра“ бе създавал грижи на конструкторите си, само засили решимостта й да го накара да лети отново.

Гражданската авиация се бе развила в много различни насоки, като бе заимствала друго забравено наследство — летящото крило[8]. Сега огромният свръхзвуков „Боинг“ 787, заместил старите 747, редовно и икономично превозваше наведнъж хиляди хора. От няколко години се използваха много по-бързите и по-скъпи свръхзвукови междуорбитални кораби — космическите самолети, които на външен вид и по конструкция изглеждаха като доведени деца на космическата совалка. Но нито един от тях не притежаваше елегантността и превъзходството на „Валкюра“ поне според Мадж. А като че ли и други от групата споделяха мнението й.

— Това се казват криле — каза Фъргал.

— При излитане и кацане те са прави, но при полет краищата им се накланят надолу — около двадесет и пет градуса при скорост един път и половина по-голяма от скоростта на звука и до шестдесет и пет градуса при скорост три пъти по-голяма от тази на звука — обясни Мадж. — Тези криле са най-голямото подвижно аеродинамично съоръжение, използвано някога. Прикаченият към корпуса край е дълъг двадесет фута.

— Много интригуващо — възкликна Роди малко подигравателно, което означаваше, че бе впечатлен, но нямаше да се издаде.

Мадж не му обърна внимание. Групата се спря отново до стълбата към пилотската кабина.

— Тя наистина е красива — каза Сандър.

— Тя! — учуди се Роди и се изсмя.

— А как иначе? Корабите и самолетите са винаги „тя“, тоест от женски род — отговори Мадж спокойно. — Ако ги наречеш „той“, се разбиват и горят. Това не е мое мнение, а самата истина. Не могат да съществуват мнения, когато става въпрос за истината — допълни тя. Това бе любимият цитат на баща и, приписван на някакъв починал композитор.

Роди изсумтя и се обърна настрани.

— Всички сме чели програмата, видяхме и самолета. Сега какво ще правиш? — попита Сандър.

— Ще повторя първия полет на самолета. Ще се издигна и ще видим как ще се държи.

— Няма да преминеш звуковата бариера, нали?

— Страхливец — обади се Роди.

— Пак показваш истинската си същност, нали, Родерик? — каза Фъргал, засилвайки йоркширския си акцент, и го погледна невъзмутимо. Както преди, така и сега Мадж имаше чувството, че Фъргал също не харесва Роди.

— Au contraire, mon vieux Sandre[9] — каза Мадж. — Имам намерение да развия скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука. Естествено самолетът ще ми създаде проблеми — някои негови части никога не функционират правилно в първия момент. Нужно им е време да придобият точните си форми от високата температура, която се получава при продължително летене със свръхзвукова скорост. Но вярвам, че ще се справя.

— При първия му полет колесникът не бе ли изгорял?

— Не съвсем. Рязко се е увеличило налягането в спирачната система. Тя е блокирала задните колела на левия колесник и гумите са се запалили. Смятам, че се е дължало на лошо управление на една от хидравличните системи. Ще се опитам, ако мога, да поправя това при този полет — отговори Мадж.

— Къде ще е наблюдателният ни пункт? — попита Фъргал.

— Зад пилотската кабина. Има и втори в един от ескортиращите самолети.

След като бяха споменати, три Ф-104 „Старфайтър“ внезапно се появиха на площадката пред хангара. Хромовите им корпуси блестяха ослепително на слънцето, а двигателите им бяха включени. Всички се стреснаха и запушиха ушите си. Мадж пак се изчерви от притеснение. Забравила бе да изключи звуците от околната среда.

— Намали с шестдесет децибела — каза тя и компютърът й се подчини.

Оглушителният шум от трите самолета се превърна в едва доловим шепот.

— Ако искате да се настаните удобно — предложи тя.

Осем най-различни стола се появиха далеч от „Валкюра“ и Групата на седемте насяда по тях. Мадж остана сама и за първи път тази сутрин се поуплаши.

„Защо? Няма от какво да се страхуваш…“

На всичкото отгоре мразеше провалите, особено пред хора. Ако нещо се обърка с тази виртуална симулация…

Пое дълбоко въздух и се насочи към стълбата, която бе влажна и хлъзгава от разтопения скреж. Сложи ръцете си на стъпалото и преди да започне да се изкачва, си помисли: „Тази виртуална симулация наистина е добра. Те няма да могат да видят как се потят ръцете ми“.

Бележки

[1] „Валкюра“ ХБ-70 е замислен като далекобоен бомбардировач, способен да се движи със скорост три пъти по-голяма от скоростта на звука, но е използван като експериментален самолет. Построени са само два — първият е в музея на американските ВВС във военновъздушната база Райт Патерсън, а вторият катастрофира и екипажът загива. — Бел.прев.

[2] Арнолд Шьонберг е един от известните композитори на XX век, създал додекафонията — особен вид система на композиция в музиката, изградена върху основата на атонализма. — Бел.прев.

[3] Бяла роза (нем.). — Бел.прев.

[4] Съкращение на тактическа аеронавигационна система. — Бел.прев.

[5] Наименованието на два сборника митологически предания на скандинавските народи. — Бел.прев.

[6] Центърът на НАСА за изследване на полетите в Едуардс, Калифорния. — Бел.прев.

[7] Първият самолет, при който е използвана технологията „Стелт“, която го скрива от радарите. — Бел.прев.

[8] Тип самолет. — Бел.прев.

[9] Напротив, драги ми Сандър (фр.). — Бел.прев.