„Позор“ не е роман за приятно четене, нито за хора, които искат да се почувстват морално превъзходни или интелектуално над другите. Кутси хваща читателя за гърлото още от първата страница и го изправя пред суровата, неудобна истина: интелектът не означава морал, гордостта е крехка като стъкло, а всички тези „добри намерения“, с които човек се гордее, всъщност са фасади на лицемерието му.
Дейвид Лаури е толкова болезнено човешки, толкова грешен и едновременно трагикомичен, че читателят едновременно го съжалява и се отвращава — точно като собствените си слабости, които отрича.
Нападението във фермата е брутално, безпощадно и студено като живота, а постапартейд Южна Африка е рентген на властта, уязвимостта и човешката немощ.
Кутси не утешава, не предлага Instagram-ready урок по морал и не се интересува дали читателят ще хареса героя. Той просто държи огледалото и го кара да се срещне с най-неудобната, сурова и болезнено истинска версия на себе си. И когато затвори книгата, читателят разбира, че темата никога не е била Лаури или Луси, нито дори Южна Африка — темата е самият той. Най-големият позор никога не е героят, нито обстоятелствата. Най-големият позор е самият читател. И ако това го обижда или кара да се чувства неудобно — поздравления. Кутси е постигнал целта си, а читателят току-що получи най-бруталния урок по честност и самоосъзнаване, който литературата може да поднесе.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.