Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)
Сканиране
strahotna (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Сватбата

Преводач: Мария Борисова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Компас“ Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

ISBN: 954-701-126-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9086


На Бийти,

моята първа и много обичана булка! Дано бъдеш винаги щастлива!

С цялото си сърце и любов!

Д. С.

Глава 1.

Отпуснала глава на облегалката на тъмносиния си мерцедес 300, Алегра Стайнбърг бавно напредваше сред движението по магистрала Санта Моника, което пълзеше напред със скоростта на охлюв. Ако продължаваше все така, пътуването щеше да отнеме цяла вечност. Не че Алегра имаше някакви конкретни планове, но това киснене насред натовареното улично движение винаги й се бе струвало невероятна загуба на време.

Тя протегна дългите си крака, пусна радиото и се усмихна, когато оттам прозвуча най-новата песен на Брам Морисън. Той беше сред клиентите й в юридическата кантора. Алегра го представляваше от малко повече от година и той бе един от няколкото й важни клиенти. На двадесет и девет години, възпитаничка на юридическия факултет в Йейл, тя беше младши съдружник във „Фиш, Херцог и Фриймън“. Това бе една от най-реномираните юридически фирми в Ел Ей[1], а Алегра винаги бе проявявала специален интерес към юридическите услуги в областта на развлекателната индустрия.

Много преди да постъпи във фирмата, Алегра бе разбрала, че иска да се занимава с право. Само за един кратък период от време, след като бе прекарала две лета в Ню Хейвън непосредствено след първите й две години в Йейл, тя бе допуснала, че може да пожелае да стане актриса. Подобно решение не би изненадало никого от семейството й, но това съвсем не означаваше, че родителите й биха го посрещнали със задоволство.

Майка й, Блеър Скот, вече девет години бе автор и продуцент на едно от най-успешните телевизионни предавания. То бе комедийно шоу, умерено съчетано с по-сериозни сюжети и късчета от ежедневните човешки драми. През седем от деветте години на съществуването си предаването неизменно бе поддържало най-високия възможен телевизионен рейтинг и бе донесло на майка й седем заслужени награди Еми. Баща й, Саймън Стайнбърг, беше известен филмов продуцент, създал някои от най-гледаните филми на Холивуд. През годините бе спечелил три награди на Академията за филмово изкуство и се бе превърнал в легенда с огромните приходи, които филмите му неизменно носеха. Много по-важен обаче бе фактът, че той притежаваше някои от най-рядко срещаните в Холивуд достойнства — беше приятен мъж, джентълмен и изключително почтен човек.

Той и Блеър бяха една от най-необичайните и най-уважавани семейни двойки в Холивуд. Работеха упорито, но имаха и истинско семейство, на което посвещаваха голяма част от времето си.

Алегра имаше седемнадесетгодишна сестра, Саманта, която наричаха Сам и която беше в последния гимназиален клас. Работеше и като модел и за разлика от Алегра, наистина искаше да стане актриса.

Единствено брат им, Скот, студент в Станфорд, като че ли напълно бе успял да се откъсне от света на шоубизнеса. През целия си съзнателен живот бе искал да стане лекар и в момента следваше медицина. Холивуд и магията на киното нямаха никакво влияние над Скот Стайнбърг.

През своите двадесет години Скот бе видял достатъчно от шоубизнеса. Искрено вярваше, че желанието на Алегра да се занимава с право на развлекателната индустрия е истинска лудост. Той не желаеше да прекара живота си в тревоги за приходи, печалби и рейтинги. Искаше да специализира спортна медицина и да стане хирург-ортопед. Престижна, разумна и напълно земна професия. Да намества и оперира счупени кости. Нагледал се бе на драмите и агониите, преживявани от останалите членове на семейството му, които непрекъснато се занимаваха с разглезени и безотговорни звезди, ненадеждни актьори, непочтени разпространители, които изчезваха след шест месеца с приходите от филма, и ексцентрични инвеститори. В работата им несъмнено имаше и немалко успехи и възходи и те като че ли наистина обичаха онова, с което се занимаваха. Майка му получаваше неописуемо удовлетворение от нейното шоу, а баща му бе продуцирал няколко наистина велики филма. На Алегра й харесваше да бъде адвокат на звездите, а пък Сам искрено желаеше да стане актриса. Скот обаче не искаше нищо подобно.

Алегра се усмихна на себе си, замислена за брат си, и се заслуша отново в песента на Брам. Дори и Скот бе останал впечатлен от факта, че Брам е един от клиентите й. Той беше герой. Алегра никога не съобщаваше имената на клиентите си, но самият Брам бе споменал своя адвокат в едно специално интервю на Барбара Уолтърз. Кармен Конърз, русият секссимвол на десетилетието, възприемана като новата Мерилин Монро, също бе клиентка на Алегра.

Двадесет и три годишното момиче бе родом от някакво градче в Орегон с размерите на носна кърпичка и беше ревностна християнка. Звездата й бе изгряла като певица, но напоследък бе заснела и два филма, с които бе доказала, че е изключително талантлива актриса. От калифорнийската актьорска гилдия я бяха насочили към тяхната кантора, а един от старши съдружниците я бе представил на Алегра. Двете млади жени изпитаха мигновена симпатия една към друга и сега Кармен беше нейното най-ново бебе. Даже и в буквалния смисъл понякога, но Алегра нямаше нищо против.

За разлика от Брам, който наближаваше четиридесетте и вече двадесет години се занимаваше с музика, Кармен все още бе сравнително нова в Холивуд и като че ли непрестанно бе затрупана от проблеми. Неприятности с приятели — мъже, влюбени в нея, макар тя да настояваше, че почти не ги познава, проблеми с досадни почитатели, критици, фризьори, таблоидни издания, папараци, агенти, желаещи да я представляват. Тя изобщо не знаеше как да се справя с тях, в резултат на което звънеше на Алегра по всяко време на денонощието, като обикновено обажданията й започваха около два сутринта. Младата хубавица често страдаше от кошмарни страхове нощем, изпитваше непрекъснат ужас, че някой ще проникне в дома й и ще я нарани.

Алегра бе успяла да сложи под контрол страховете й, като бе прибягнала до услугите на охранителна компания, която патрулираше край къщата й по цяла нощ. Освен това й бе осигурила абсолютно надеждна и модерна алармена система, както и две страховити кучета пазачи. И двете бяха ротвайлери и Кармен изпитваше страх от тях, но това същото важеше и за всеки натрапник, който би опитал да я обезпокои. Въпреки всичките тези мерки обаче Кармен продължаваше да се обажда на Алегра посред нощ само за да й разкаже за проблемите си на снимачната площадка или просто да потърси съчувствие и утеха. Алегра нямаше нищо против; отдавна бе свикнала с това. Приятелите й обаче й натякваха, че освен адвокат, тя е и бавачка на клиентите си. Само че Алегра съзнаваше, че това е част от работата й. Наблюдавала бе проблемите, които родителите й срещаха със звездите, с които работеха, и вече нищо не можеше да я изненада.

Въпреки всичко й харесваше да се занимава с право, а работата й в сферата на развлекателния бизнес й носеше огромно удовлетворение.

Докато седеше в колата и чакаше колоната пред нея да помръдне отново, Алегра натисна друго копче на радиото и се замисли за Брандън. Колите пред нея леко се раздвижиха. Понякога й беше нужен цял час, за да измине десетте мили до дома си след среща с някой клиент, но тя бе свикнала и с това. Обичаше живота в Ел Ей и през повечето време не обръщаше чак такова внимание на натовареното движение. Беше пуснала подвижния гюрук на колата си в топлия януарски следобед и дългата й руса коса блестеше, огряна от последните лъчи на зимното слънце. Времето беше прекрасно — един от онези неповторими южнокалифорнийски дни, за които бе копняла през седемте дълги години на следването си в Йейл, първо в колежа, а след това в юридическия факултет.

След като завършиха гимназията в Бевърли Хилз, повечето й приятели се записаха в университета на Лос Анджелис, но бащата на Алегра бе настоял тя да замине за Харвард. Алегра предпочете Йейл, но нито за миг не се изкуши да остане на изток след дипломирането си. Целият й живот бе свързан с Калифорния.

Отново набра скорост и се замисли дали да не се обади на Брандън в кантората, но след това реши да изчака докато се прибере у дома. Понякога на път за вкъщи Алегра провеждаше някои неотложни служебни разговори, но сега искаше да се прибере и да си почине няколко минути, преди да позвъни на Брандън. И той, също като нея, работеше по цял ден, а понякога и вечер, за да се срещне с клиентите, на които им предстоеше явяване в съда на следващия ден, или за да проведе консултации с други адвокати или съдии. Брандън работеше като защитник и специализираше в престъпления на белите якички — най-често федерални нарушения, свързани с банкови измами, незаконни присвоявания и изнудване. Наричаше работата си истинското право и лековато заявяваше, че то няма нищо общо с онова, с което се занимава Алегра. Но дори и тя беше съгласна, че неговата работа бе съвършено различна от нейната адвокатска практика. Двамата не си приличаха и като индивидуалност — Брандън беше много по-сдържан и сериозен, възгледите му за живота бяха твърде крайни и той ревностно ги отстояваше. Връзката им продължаваше вече две години и през това време близките на Алегра неведнъж бяха изтъквали, че Брандън Едуардс няма никакво чувство за хумор. За членовете на собственото й семейство това определено бе недостатък на характера му, защото всички те понякога можеха да се държат твърде скандално и безотговорно.

Брандън обаче притежаваше много достойнства, които Алегра обичаше — общия им интерес към правото, неговата сериозност и надеждност. Освен това й харесваше фактът, че той има семейство. Брандън се бе оженил преди десет години за момиче, с което се запознал в юридическия факултет. Двамата учили в Бъркли и Джоани забременяла. Той бил принуден да се ожени за нея и, по собствените му думи, все още не можеше да се примири напълно с този факт. Но дори и сега, след десет години брак и две деца, тя все още бе твърде свързана с него. Брандън обаче често говореше за това колко непоносим е бил бракът му с нея, колко ограничен се е чувствал и колко трудно понесъл принудителната си женитба, наложена от бременността й.

Джоани родила две момичета и след дипломирането си Брандън постъпил на работа в най-консервативната юридическа кантора в Сан Франциско. Съвсем случайно бил преместен във филиала на кантората в Ел Ей и то непосредствено след като двамата с Джоани се споразумели да се разделят за известно време.

Запознаха се с Алегра още на третата седмица след пристигането му в града и вече две години излизаха заедно. Тя го обичаше, обичаше и децата му. Джоани не позволяваше те да посещават баща си в Ел Ей и поради това Брандън често ходеше до Сан Франциско, за да ги вижда. Алегра го придружаваше винаги когато можеше.

Единственият проблем бе, че през изминалите две години Джоани така и не бе успяла да си намери работа, защото смяташе, че отсъствието й от дома ще се отрази твърде зле на момичетата. В резултат на което бе напълно зависима от Брандън. Освен това двамата водеха безконечни спорове за къщата и за апартамента им край езерото Тахо. Всъщност през двете години не бяха постигнали никакво съгласие, все още не бяха подали молба за развод, а за финансово споразумение не можеше и дума да става. Алегра го дразнеше на тази тема от време на време, изтъквайки, че не е никакъв адвокат, щом не може да принуди съпругата си да подпише един обикновен договор. Едновременно с това обаче не й се искаше да го притиска. За момента не се очертаваха никакви перспективи пред връзката им — двамата се чувстваха удобно заедно, но нямаха общо бъдеще, докато не бъдат разрешени проблемите с Джоани.

Замислена за Брандън, тя излезе на отбивката за Бевърли Хилз и се зачуди дали той ще е в настроение да излязат заедно на вечеря. Знаеше, че Брандън се подготвя за процес, което най-вероятно означаваше, че ще му се наложи да работи до късно вечерта. Но тя нямаше никакво право да се оплаква. И на нея й се бе налагало да работи често през нощта, макар й не върху предстоящ съдебен процес. Нейните клиенти бяха писатели, продуценти, режисьори, актьори и актриси и тя вършеше всичко от тяхно име — от сключване на договорите до написване на завещанията им. Алегра преговаряше от името на своите клиенти, управляваше парите, уреждаше разводите им. Най-голям интерес проявяваше към юридическия и законов аспект на дейността си, но знаеше по-добре от всеки друг юрист, че адвокатът на известните клиенти, или поне на онези, занимаващи се с шоубизнес, трябва да се постарае да обхване цялото многообразие на обърканите им житейски съдби, вместо да се ограничава само с творческите им договори. Имаше обаче моменти, в които Брандън като че ли не проумяваше това. За него развлекателната индустрия си оставаше истинска загадка, макар Алегра неведнъж да се бе опитвала да му разясни законите й. Той обаче неизменно заявяваше, че предпочита да практикува право с и от името на нормални хора и при обстоятелства, които разбира напълно — например в съдебната зала на федералния съд. На тридесет и шест години се надяваше един ден да стане федерален съдия и за момента това изглеждаше напълно изпълнимо желание.

Телефонът в колата иззвъня тъкмо когато Алегра взимаше един завой. За момент изпита надежда, че може да е Брандън, но не беше той. Обаждаше се секретарката й, Алис. Тя работеше във фирмата от петнадесет години и беше незаменима помощница на Алегра. Демонстрираше изключително здрав разум, остър ум и вроден майчински усет, който й помагаше да се справи и с най-сприхавите им клиенти.

— Здрасти, Алис, какво става? — попита Алегра, без да сваля очи от пътя. После включи високоговорителя на телефона.

— Току-що позвъни Кармен Конърз. Реших, че ще е добре да те информирам веднага. Кармен е много разстроена. Снимката й е на корицата на Чатър.

Ставаше дума за един от най-злонамерените таблоиди в града, който се заяждаше с Кармен вече месеци наред въпреки многократните предупреждения и заплахи от страна на Алегра. Журналистите обаче си разбираха от занаята и знаеха докъде се простират правата им. Всичките им материали бяха точно премерени, така че да не се стига до съд за клевета.

— Сега пък какво са измислили? — намръщено попита Алегра, докато бързо се приближаваше към малката къщичка, която бе купила с помощта на родителите си непосредствено след дипломирането си от юридическия факултет. Впоследствие им бе изплатила вложената от тях сума, но и до днес много обичаше малката къщичка, сгушена встрани от Дохъни.

— В статията се говори нещо за оргия с един от лекарите й. Струва ми се, че става дума за пластичния й хирург. — Бедничката Кармен бе проявила глупостта да излезе веднъж с него. Вечеряли в Чейсънс и, ако можеше да се вярва на онова, което бе споделила с Алегра, двамата не само че не стигнали до сексоргия, но дори и не преспали заедно.

— О, за бога! — промърмори Алегра и ядосано сви по алеята към къщата й. — Разполагаш ли с брой от списанието?

— Ще си купя едно на път за вкъщи. Искаш ли да мина да ти го донеса?

— Няма нужда. Ще го разгледам утре. Вече съм си у дома. Веднага ще позвъня на Кармен. Благодаря ти, че се обади. Има ли още нещо?

— Майка ти позвъни. Искаше да знае дали ще можеш да отидеш на вечеря в петък и освен това искаше да се увери, че ще присъстваш на церемонията по връчването на Златните глобуси в събота. Изрази надежда, че ще си там.

— Разбира се. — Алегра се усмихна. Продължаваше да седи в спрялата кола и да разговаря с Алис по телефона. — И тя го знае.

Тази година и двамата й родители бяха номинирани и тя за нищо на света не би пропуснала това събитие. Още преди Коледа, преди повече от месец, бе поканила Брандън да я придружи на церемонията.

— Струва ми се, че тя просто иска да е сигурна, че ще отидеш.

— Ще й се обадя и на нея. Това ли е всичко?

— Да.

Беше шест и петнадесет. Алегра бе излязла от офиса в пет и половина, което беше необичайно рано за нея. Тя взе куфарчето си, заключи колата и забърза към къщата. Влезе вътре и захвърли куфарчето на канапето. Домът й се стори тъмен и празен. Запали всички лампи и влезе в кухнята.

От прозореца се откриваше изумителна гледка към града. Навън вече се бе здрачило и светлините проблясваха в мрака като диаманти. Алегра си отвори бутилка Евиан и се зае да прегледа пощата си. Няколко сметки, писмо от Джесика Фарнсуърт, стара приятелка от училище, купчина каталози, камара рекламни брошури и картичка от друга приятелка, Нанси Тауърз, която караше ски в Сент Мориц. Алегра изхвърли по-голямата част от пощата, отпи глътка минерална вода, забеляза маратонките на Брандън и се усмихна. Къщата винаги изглеждаше по-обитаема, когато той оставяше някои от вещите си в нея. Имаше собствен апартамент, но прекарваше доста време в нейния дом. Обичаше да бъде с нея и често й го повтаряше, но също така категорично подчертаваше, че все още не е готов за пълно обвързване с нея. Бракът се бе оказал твърде травмиращо и ограничаващо свободата му преживяване. Боеше се да не допусне още една грешка и вероятно поради тази причина толкова дълго протакаше развода с Джоани. Но Алегра, така или иначе, имаше всичко, което желаеше. Беше заявила това пред своя психотерапевт, а също така и пред родителите си. Самата тя беше само на двадесет и девет години и изобщо не бързаше да се жени.

Алегра остави пощата настрани, отметна назад дългата си руса коса и натисна копчето на телефонния секретар, за да прослуша съобщенията. След това се настани на едно високо столче пред кухненския плот.

Кухнята й беше безупречно чиста и целият интериор бе изпълнен от бял мрамор и черен гранит. Подът бе застлан с шахматно наредени черни и бели плочки и тя разсеяно се загледа в тях, докато слушаше съобщенията.

Както и можеше да се очаква, първото бе от Кармен, която като че ли говореше през сълзи. Избърбори нещо неразбираемо за статията, за това колко несправедливи били журналистите и колко разстроена била баба й от публикацията. Тя позвънила на Кармен от Портланд по-рано през деня. Кармен не знаеше дали Алегра ще реши да ги съди този път, но смяташе, че трябва да поговорят по въпроса, и я умоляваше да й се обади веднага щом се прибере у дома. И през ум не й минаваше, че Алегра има право на собствен живот и почивка. Кармен имаше нужда от нея и единствено това бе от значение. Което обаче не означаваше непременно, че момичето е лошо и безчувствено.

Майката на Алегра също бе звъняла, за да я покани на вечеря в петък вечерта и да й напомни за церемонията по връчването на Златните глобуси в края на седмицата.

Алегра се усмихна, докато слушаше съобщението. Майка й беше толкова възбудена. Вълнението й може би се дължеше на факта, че бащата на Алегра също бе сред номинираните. Във всеки случай Блеър информира дъщеря си, че Скот ще се върне от Станфорд, за да гледа церемонията заедно със Сам и изрази надеждата си, че Алегра ще придружи родителите си на връчването на наградите.

Следващото съобщение беше от един учител по тенис, когото Алегра избягваше вече седмици наред. На няколко пъти бе започвала да взема уроци, но просто не разполагаше с достатъчно свободно време, за да ги посещава редовно. Тя надраска името му на едно листче, за да му се обади и поне да му обясни, че няма да може да продължи обучението си.

Последва съобщение от един мъж, с когото се бе запознала по празниците. Беше привлекателен мъж и работеше за влиятелно филмово студио, но не играеше честно. Алегра беше с Брандън, когато се бе запознала с него. Тя се усмихна и се заслуша в дрезгавия глас, с който бе оставил името си и бе изразил надежда, че тя ще му се обади в отговор. Само че тя нямаше никакво намерение да му звъни. Нямаше желание да излиза с когото и да било. Само с Брандън. Той беше третата голяма любов в живота й.

Предишната й връзка бе продължила почти четири години — последните две години в юридическия факултет и първите две години като адвокат в Ел Ей. Той също бе възпитаник на Йейл и бе режисьор. След четиригодишна връзка обаче очевидно нямаше никакво намерение да й предложи брак и в крайна сметка се премести в Лондон. Беше я помолил да тръгне с него, но тя вече бе затънала до гуша в работа във „Фиш, Херцог и Фриймън“ и по никакъв начин не можеше да хукне след него за Лондон. Или поне така се оправда пред себе си. Но дори и на нея й бе ясно, че няма смисъл да зарязва една толкова добра работа, за да последва на другия край на света някакъв мъж, който не даваше никакви обещания за бъдещето им и дори отказваше да говори за това. Роджър казваше, че живее за мига. Говореше надълго и нашироко за карма, чи и свобода на духа. А Алегра след две години консултации с психотерапевт най-накрая прояви достатъчно здрав разум и отказа да го последва в Лондон. Остана си в Ел Ей и два месеца по-късно срещна Брандън.

А още преди да попадне на Роджър, Алегра бе имала връзка с един женен професор в Йейл. Увлякла се бе по него през последната си година в колежа, а връзката им бе изпълнена със силно физическо привличане, трепетни вълнения и страст. Алегра никога преди не бе срещала човек като него и единственият начин, по който можаха да сложат край на връзката си, бе решението на Том да си вземе една година отпуск, която да прекара в пътуване из Непал. Взе със себе си съпругата си и невръстния си син, а когато най-накрая се върнаха от пътуването, тя отново бе бременна. Но по това време Алегра вече се виждаше с Роджър. Всеки път обаче когато пътищата им се пресичаха, между двамата протичаше силно магнетично привличане. Най-накрая той замина да преподава в северозападните щати и Алегра посрещна решението му с истинско облекчение. Беше изпитвал непреодолимо желание да я притежава, но никога не бе успял да трансформира тези свои чувства в ясно изразено становище относно бъдещето им. Всичко, за което можеше да мисли, когато си представяше живота, очакващ го през годините, беше съпругата му Митра и синът им Евклид. Днес Том беше само част от миналото на Алегра и нейният психотерапевт го споменаваше единствено в случаите, в които искаше да подчертае, че тя никога не бе имала интимна връзка, която да включва каквото и да било обещание, касаещо бъдещето й.

— Не съм сигурна, че на двадесет и девет години би трябвало да очаквам подобни обещания — отговаряше в тези случаи Алегра. — Всъщност аз никога не съм искала да се омъжа.

— Не в това е въпросът, Алегра — твърдо възразяваше доктор Грийн. Тя беше от Ню Йорк и имаше огромни тъмни очи, които понякога преследваха Алегра и след сеансите им. Алегра я посещаваше вече четири години. Не че не беше доволна от живота си, но напрежението в работата, постоянната й заетост и високите очаквания на семейството й и адвокатската фирма, в която работеше, си казваха думата. — Някой някога искал ли е да се ожени за теб? — Доктор Грийн постоянно задаваше този въпрос, макар Алегра винаги да настояваше, че той е без съществено значение.

— Какво значение има това, щом аз не желая да се омъжвам?

— И защо не желаеш? Защо не искаш в живота си мъже, които са готови да се оженят за теб, Алегра? Защо е всичко това? — Доктор Грийн не знаеше милост.

— Но това е глупаво! Роджър щеше да се ожени за мен, ако бях заминала за Лондон заедно с него. Аз просто не пожелах. Твърде много неща ме задържаха тук.

— И кое ти дава основание да вярваш, че той щеше да се ожени за теб? — Доктор Грийн беше като упорит малък копой — завираше се във всеки ъгъл, улавяше всяка възможна следа, навираше нос в най-малката дреболия. — Някога да ти е обещавал брак?

— Той никога не говореше за това.

— И това не те ли кара да си задаваш някои въпроси, Алегра?

— Но какво значение има това? Говорим за неща отпреди две години — с раздразнение възразяваше тя. Мразеше случаите, в които доктор Грийн, твърдо решена да докаже правотата си, я съсипваше от въпроси. — Това е глупаво. — И бездруго бе прекалено млада, за да се жени. Освен това в момента бе твърде погълната от кариерата си, за да си позволи да мисли за брак.

— Ами Брандън? — Доктор Грийн обичаше да й мели за него. Понякога Алегра мразеше тези обсъждания. Лекарката просто не разбираше мотивацията му, не проумяваше травмата, нанесена му от необходимостта да се ожени за бременната си приятелка. — Кога ще подаде молба за развод?

— Когато стигнат до споразумение по въпросите за собствеността и парите — разумно отговаряше Алегра от позицията си на адвокат.

— Защо не се абстрахират от финансовите проблеми и просто не се разведат? След това могат да се занимават колкото си искат с имуществени спорове.

— И защо? Какъв смисъл има в това? Та на нас изобщо не ни се налага да се женим.

— Така е. Но дали той иска да се жени? Ами ти, Алегра? Обсъждате ли изобщо този въпрос?

— Не е нужно да го обсъждаме. И без много приказки се разбираме прекрасно. И двамата сме много заети в момента, и двамата изграждаме кариерите си. Пък и се виждаме едва от две години.

— Някои хора се женят много по-бързо, или пък далеч по-бавно. Въпросът е в това — тя впиваше проницателните си кафяви очи в зелените очи на Алегра — дали отново не си попаднала на мъж, който не желае да се обвърже сериозно с теб.

— Разбира се, че не — бързо отвръщаше Алегра, като се опитваше да избегне пронизващия поглед, но никога не успяваше напълно. — Просто още не ни е дошло времето.

След това доктор Грийн обикновено кимаше с глава и изчакваше да чуе какво още има да й каже Алегра.

Разговорите им почти винаги протичаха по един и същи начин. И така беше от две години насам, само че Алегра вече не беше на двадесет и седем, а на двадесет и девет, а Брандън вече две години бе разделен със съпругата си. Дъщерите му, Никол и Стефани, бяха на единадесет и девет години, а Джоани все още не бе успяла да си намери сигурна и доходна работа. И продължаваше да зависи изцяло от Брандън, който посрещаше всичките й нужди. Алегра, както и Брандън, имаха едно-единствено обяснение за това — Джоани просто нямаше добро образование. Беше напуснала колежа, за да роди Ники.

Всъщност следващото съобщение на телефонния секретар на Алегра бе оставено от Никол, която изразяваше надеждата си, че Алегра ще дойде заедно с баща им в Сан Франциско през наближаващия уикенд. Момичето я уверяваше, че много им липсва, надяваше се, че при нея всичко е наред, и очакваше да отидат заедно да карат кънки.

— И, о!… точно така… много ми харесва якето, което ми изпрати за Коледа… Мислех да ти напиша писмо, но забравих, а после мама каза… — Последва неловко мълчание, по време на което единадесетгодишното момиче се постара да възвърне самообладанието си. — Ще ти дам писмото този уикенд. Дочуване… Обичам те… О… аз съм Ники. Дочуване. — Тя затвори и Алегра все още се усмихваше, когато чу гласа на Брандън, който й съобщаваше, че ще работи до късно и че се обажда от офиса.

Неговото съобщение бе последното.

Тя изключи секретаря, допи минералната вода, хвърли бутилката в боклука и взе телефона, за да позвъни в кабинета му.

Набираше номера, седнала на високия стол и усукала дългите си крака около него. Изглеждаше висока, стройна и красива, макар изобщо да не си даваше сметка за това. От толкова дълго живееше в свят на изключително красиви хора, че държеше повече на ума, отколкото на красотата на лицето и тялото си. Никога не мислеше за външния си вид, а това я правеше още по-привлекателна за околните. Хората лесно разбираха, че тя изобщо не се интересува от начина, по който изглежда, а е изцяло отдадена на другите около себе си.

Брандън отговори на второто позвъняване. По гласа му личеше, че е претрупан със задачи и разсеян. Никак не й бе трудно да повярва, че все още работи.

— Брандън Едуардс — изрече той и тя се усмихна. Гласът му беше дълбок и секси и тя много обичаше звученето му.

Брандън беше висок, рус, спретнат и може би съвсем малко консервативен по отношение на облеклото си, но Алегра нямаше нищо против. Цялото му същество излъчваше добро здраве и изключителна почтеност.

— Ей, здрасти! Получих съобщението ти — загадъчно изрече тя, а той разпозна гласа й в момента, в който я чу. — Как беше денят ти?

— Безкраен — отвърна той, а гласът му натежа от умора. Тя не му каза нищо за нейния работен ден. Брандън не проявяваше интерес към клиентите на тяхната кантора и се държеше така, сякаш бе дълбоко убеден, че тя се занимава не толкова с право, колкото с глупави и безсмислени поръчки от страна на клиентите си. — Следващата седмица започва процесът. А аз срещам дяволски затруднения с част от разследването. Ще извадя голям късмет, ако успея да си тръгна оттук преди полунощ. — Той наистина изглеждаше смазан от изтощение.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? — попита Алегра и се усмихна едва–едва. — Бих могла да ти донеса пица.

— По-добре да почакам. Хапнах един сандвич и не ми се иска да спирам работа. На път за вас ще взема нещо за ядене. Освен ако не е твърде късно и ако ти все още ме искаш. — Алегра долови топлота в гласа му и се усмихна в отговор.

— Аз винаги те искам. Ела, когато пожелаеш. И аз си донесох работа за вкъщи. — В куфарчето си носеше документите, свързани с предстоящото турне на Брам Морисън. — Имам предостатъчно работа, за да не скучая.

— Добре. Ще се видим по-късно.

И тогава тя си спомни.

— О, между другото, Брандън, днес се е обаждала Ники. Сигурно е объркала нещо датите, защото смята, че този уикенд ще ходим в Сан Франциско. Ще бъдем там следващата седмица, нали? — Тази събота той щеше да я придружи на церемонията по връчването на Златните глобуси, а следващия уикенд щяха да посетят децата в Сан Франциско.

— Всъщност аз… може и аз да съм й казал нещо такова… Помислих си, че ще е разумно да отида да ги видя преди започването на процеса. След това няма да имам никаква възможност да се измъкна, а и не би трябвало. — В гласа му се долавяше неудобство, докато се опитваше да й обясни, и Алегра се намръщи, загледана в панорамата, разкриваща се през прозореца на кухнята й.

— Но ние не можем да отидем тази седмица. Мама и татко са номинирани за награди, а освен тях номинации получиха още трима мои клиенти. — Една от тях бе Кармен Конърз. — Нали не си забравил? — Не можеше да повярва, че е променил решението си. Та тя говореше за тази церемония отпреди Коледа.

— Не, но си помислих… нямам време да обсъждам това сега, Али. Защо не поговорим по-късно? — Отговорът му изобщо не я успокои и когато малко по-късно се обади на майка си, Алегра не можа да й каже нищо сигурно и конкретно.

Блеър бе снимала шоуто си цяла седмица и както обикновено вечер бе много уморена след прекарания дълъг ден на снимачната площадка, но винаги с радост разговаряше с по-голямата си дъщеря. Двете се виждаха често, макар срещите им да се бяха поразредили откакто Алегра бе започнала да излиза с Брандън.

Блеър повтори поканата си за петък вечерта и я информира, че брат й, Скот, ще се прибере у дома. Неговите завръщания бяха важни събития за всички тях, а Блеър обожаваше вечерите, които можеше да прекара заедно с трите си деца.

— Той ще дойде ли на церемонията по връчването на Златните глобуси? — попита Алегра, която винаги се радваше да го види.

— Не, ще си остане у дома със Сам. Твърди, че тези церемонии са далеч по-забавни по телевизията. Така поне може да види всички, които го интересуват, без да се бои, че ще бъде смачкан от тълпата и че няма да разбере кого всъщност преследват репортерите.

— Може би има право. — Алегра се разсмя. Знаеше, че Сам с удоволствие би дошла с тях, но родителите й винаги се бяха стремили да я излагат на показ колкото е възможно по-малко и определено не желаеха да я показват на събития като церемониите за връчването на наградите Златен глобус. Всяка старлетка в Холивуд щеше да присъства. Както и всеки репортер. Единствената причина, поради която се бяха съгласили с работата й като модел, бе фактът, че онези, които гледаха снимките й, всъщност не знаеха коя точно е тя. Представяше се под името Саманта Скот, моминското име на майка й, и макар майка й също да бе сред известните личности в Холивуд, името не биеше толкова на очи колкото фамилията Стайнбърг. Всички в Холивуд знаеха кой е Саймън Стайнбърг и не биха се спрели пред нищо, за да получат възможността да снимат дъщеря му. — Аз обаче ще бъда там — увери майка си Алегра. Вече не беше толкова сигурна, че и Брандън ще бъде с нея, но не спомена нищо по въпроса. Блеър обаче не пропусна да я попита. За никого не беше тайна, че Брандън не беше измежду любимците на Блеър. Нито пък измежду тези на Саймън. И двамата й родители се притесняваха от факта, че Брандън излиза с нея вече две години, но все още не се бе развел със съпругата си.

— Принц Брандън също ли ще ни придружи? — попита Блеър, неспособна да прикрие явното неодобрение, прокраднало се в гласа й, и Алегра се поколеба за миг, преди да отговори. Не й се искаше да спори с майка си, но никак не й допадаха нито думите й, нито начинът, по който бяха изречени.

— Още не съм сигурна — отвърна тихо Алегра, което беше достатъчно красноречив отговор за майка й. Тя винаги го защитаваше, а Блеър беше убедена, че не би трябвало да го прави. — Подготвя се за съдебен процес и може да му се наложи да работи през уикенда. — Алегра смяташе, че плановете на Брандън да отлети за Сан Франциско, за да види децата си, изобщо не влизат в работата на майка й.

— Не мислиш ли, че би могъл да се освободи за една вечер? — скептично попита Блеър и тонът й подейства на Алегра като стържене с нокти по черна дъска.

— Защо просто не престанеш, мамо? Сигурна съм, че Брандън ще направи всичко възможно и ако може, ще дойде с нас.

— Може би трябва да поканиш някой друг. Няма причина да ходиш сама. Изобщо няма да ти е забавно. — Блеър винаги се бе дразнила от навика му да изоставя Алегра да се оправя сама всеки път, когато се окажеше, че той има други планове, че е затрупан с работа или просто не е в настроение. Брандън винаги постъпваше така, както му беше удобно. А Алегра неизменно проявяваше разбиране и Блеър просто не можеше да проумее защо го прави.

— Разбира се, че ще се забавлявам — спокойно заяви Алегра. — За мен е достатъчно да съм там, за да видя как ти и татко грабвате наградите — с гордост додаде тя.

— Не го казвай — промълви суеверно Блеър. — Ще ни урочасаш. — Но никой не би могъл да урочаса нито Блеър Скот, нито Саймън Стайнбърг. И двамата вече бяха печелили по няколко Златни глобуса, а това само по себе си беше много престижно и вълнуващо, защото през последните години тази церемония често предсказваше при кого ще отидат наградите на Академията през април. Освен това тази нощ означаваше много за Холивуд и всички членове на семейство Стайнбърг бяха дълбоко развълнувани и изпълнени с очакване.

— Ти ще спечелиш, мамо. Знаеш, че е така. Винаги печелиш. — Наградите Златен глобус бяха уникални, защото се присъждаха не само за филми, но и за телевизионни предавания. Така че това беше награда, която можеше да бъде спечелена и от двамата съпрузи Стайнбърг — нещо, което вече се бе случвало неведнъж. И Алегра бе изключително горда с родителите си.

— Каква си ласкателка! — Майка й се усмихна, преизпълнена с гордост заради дъщеря си. Алегра беше страхотно момиче и между нея и Блеър съществуваше специална връзка, която винаги ги бе държала близо една до друга. — А какво ще кажеш за петък вечер? Ще можеш ли да дойдеш на вечеря?

— Ще ти отговоря утре, ако нямаш нищо против.

Искаше да поговори с Брандън и да обсъди с него плановете му за Сан Франциско. Ако решеше да остане, то тя би искала той да отиде с нея на вечерята в дома на родителите й. Реши обаче да отложи разговора с майка си за сутринта и двете побъбриха още малко за Скот, за Сам и за баща й. След това Блеър й обясни, че въвежда нов герой в шоуто си и че идеята е била посрещната много добре от шефовете на телевизионната мрежа. На петдесет и четири години тя все още бе красива жена, преливаща от нови и вълнуващи идеи. Обичаше работата си и бе водила и други телевизионни предавания. През последните девет години бе постигнала невероятен успех с настоящото си шоу, наречено „Приятели“. През последната година обаче рейтингът им бе помръднал малко надолу и сега никой не се съмняваше, че една награда Златен глобус би им била от голяма полза. Този път Блеър наистина искаше да спечели.

Блеър Скот, също като Алегра, беше висока и стройна, с тяло на модел. Косата й беше естествено червеникава, но от доста години насам бе изсветляла до мек, ягодово рус нюанс, който всъщност почти не се нуждаеше от подсилване. Веднъж бе коригирала бръчките край очите си, а преди няколко години се бе подложила на пластична операция на шията, но никога не бе посягала на лицето си. Всичките й приятелки й завиждаха за безупречния външен вид, а Алегра се преизпълваше с надежда за собственото си стареене само като я гледаше.

— Тайната е в това да не прекалиш с корекциите — разумно съветваше дъщерите си Блеър всеки път, когато станеше дума за пластични операции. Но Алегра всеки път се кълнеше, че никога не би прибягнала до такива мерки. Смяташе, че опитите да се надхитри природата са си чиста загуба на време. — Почакай още няколко години и ще се почувстваш по-иначе — мъдро отговаряше Блеър.

И тя на млади години бе разсъждавала по същия начин, но, най-накрая, на четиридесет и три годишна възраст, оказала се в центъра на общественото внимание, бе коригирала бръчките край очите си. На петдесет години бе оправила шията си. В резултат на това сега изглеждаше на не повече от четиридесет и пет.

— Никак не е интересно, когато всички знаят на колко години си — подхвърляше тя, за да подразни Алегра, но всъщност никога не бе изпитвала искрено желание да прикрива възрастта си. Искаше единствено да остане привлекателна за Саймън. На шестдесетгодишна възраст той все още беше изключително красив мъж. Струваше й се дори, че сега изглежда по-добре отколкото като младоженец.

— Лъжкиня! — с победоносна усмивка възкликваше той всеки път, когато я чуеше да прави това заключение. Алегра обичаше тяхната компания. И двамата й родители бяха почтени, интелигентни и лъчезарни хора, които караха околните да се чувстват добре.

— Искам мъж като него — заяви Алегра един ден пред доктор Грийн и веднага след това се притесни, че доктор Грийн ще се впусне в дълги тиради относно Фройд.

За нейна изненада не се случи нищо подобно.

— Ако съдя по онова, което си ми разказвала за брака на родителите ти, бих казала, че това е доста мъдро решение. Мислиш ли, че би могла да привлечеш мъж като него? — грубичко я попита доктор Грийн.

— Разбира се — непринудено отвърна Алегра, но и двете знаеха, че не е убедена в думите си.

Алегра обеща да информира майка си за решението си относно петъчната вечеря веднага щом уточни плановете си, след което й хрумна да се обади на Никол, но веднага се отказа от тази идея. Едно телефонно обаждане вероятно никак нямаше да се хареса на Джоани. Така че Алегра извади от хладилника половин кофичка кисело мляко и позвъни на Кармен. Момичето, както при всяка предишна статия за нея, появила се по страниците на таблоидите, звучеше почти истерично. Но дори и тя трябваше да се съгласи, че този път публикуваният материал изглежда направо глупаво.

Журналистите твърдяха, че Кармен заедно с пластичния си хирург е участвала в секс оргия в Лас Вегас. Според публикувания материал въпросният доктор създал за своята пациентка изцяло ново лице, нов нос и нова брадичка, имплантирал силикон в гърдите й и я подложил на липосукция.

— Как бих могла да направя всичко това? — попита Кармен, отвратена от прочетеното. В същото време продължаваше да проявява учудващ наивитет и да се шокира всеки път, когато проумееше до какви крайности са готови да стигнат журналистите в лъжите си по неин адрес. Както се случваше с повечето знаменитости, и за нея се намираха хора, които да твърдят, че са ходили заедно на училище, че са били най-добрите й приятели, че са пътували заедно из страната. Имаше, разбира се, и безброй мъже, които твърдяха, че са спали с нея. Наскоро се бе появило подобно твърдение и от две жени, посрещнато от Кармен с изблик на сълзи. Струваше й се, че е ужасно нечестно хората постоянно да си измислят разни лъжи за нея.

— Това е цената на успеха — ласкаво й напомняше Алегра и всеки път се учудваше от факта, че тя всъщност е само с шест години по-голяма от Кармен.

Младата звезда изглеждаше невероятно наивна, неспособна да различи злото, спотайващо се наоколо, изненадана от степента, в която я експлоатираха всички около нея. Все още й се искаше да вярва, че всички са нейни приятели, че никой няма желание да я нарани. Освен в два часа сутринта, когато все й се струваше, че половината жители на Лос Анджелис са се струпали пред задната врата на къщата й и всеки момент ще нахлуят вътре, за да я изнасилят. Най-накрая Алегра се бе принудила да наеме икономка, която да живее постоянно в къщата заедно с Кармен. Освен това бе посъветвала актрисата да оставя лампата пред спалнята си светната. Момичето се боеше от тъмнината и се плашеше до смърт, ако трябваше да излезе в тъмния коридор.

— Слушай! — Алегра за пореден път се опита да я успокои относно статията в Чатър. — Та ти си съвсем млада и изобщо нямаш нужда от всичките тези корекции.

— Мислиш ли, че читателите също ще разберат това? Единственото, което лекарят направи, бе да отстрани една бенка от челото ми — нещастно промълви тя и отново издуха носа си, замислена върху онова, което й бе казала баба й, когато й бе позвънила от Портланд. Беше й заявила, че Кармен е посрамила цялото семейство и че Господ никога няма да й го прости.

— Разбира се, че ще го разберат. Ти прочете ли и другите материали в списанието?

— Не, защо? — попита Кармен и протегна съвършеното си тяло на канапето, от което разговаряше с Алегра.

— На следващата страница вероятно пишат, че някаква жена е родила петорка идентични близнаци на Марс. А две страници по-нататък вероятно споменават за жена, родила маймуна, или пък неидентифициран летящ обект. Ако има хора, които да вярват на подобни безумия, на кого би му пукало, че ти си прибягнала към пластична операция на лицето едва на двадесет и три годишна възраст? Да вървят по дяволите, Кармен. Налага се да свикнеш с подобни неща. Трябва да обръгнеш, защото в противен случай ще те побъркат.

— Вече го направиха — нещастно промълви тя.

Двете разговаряха още цял час. Най-накрая Алегра затвори телефона и отиде да си вземе един душ. Тъкмо бе излязла от банята и сушеше косата си, когато колата на Брандън спря на алеята.

Тя се появи на вратата само по халат. Мократа й коса падаше свободно по гърба й, по лицето й нямаше никакъв грим. В някои отношения така беше още по-красива и Брандън я обичаше точно такава — естествена, чиста и секси.

— Уха! — възкликна той, целуна я вместо поздрав, последва я вътре и тя заключи вратата след тях. Беше десет часа вечерта, а Брандън изглеждаше изтощен. Той остави куфарчето си във фоайето и я обгърна с ръце. — Заради това посрещане определено си струваше да работя толкова до късно — рече той, целуна я и пъхна ръка под халата. Алегра беше напълно гола отдолу.

— Гладен ли си? — попита тя между целувките.

— Умирам от глад — отвърна той, но очевидно говореше за нея, а не за вечерята.

— И какво би желал? — през смях попита Алегра, игриво обви дългите си крака около него и свали сакото му.

— Струва ми се, че искам гърдички… а може би краче… — дрезгаво промълви той, а после я целуна отново.

Само миг по-късно двамата седяха на леглото й, Брандън разкопчаваше ризата си и я изпиваше с поглед, пламнал от желание. Изглеждаше уморен след дългия работен ден, но желанието му бе силно и неподправено. Не искаше дори да разговаря с нея, копнееше единствено да погълне тялото й.

Тя му помогна да свали ризата и панталона си. Само няколко минути по-късно двамата лежаха голи на леглото й и се любиха на приглушената светлина на настолната лампа, която Алегра бе оставила да свети.

Брандън бе изцяло погълнат и запленен от тялото й. Час по-късно двамата лежаха един до друг уморени и преизпълнени със задоволство. Алегра започваше да се унася в сън, когато го усети да става от леглото, и това я разбуди.

— Къде отиваш? — попита тя, претърколи се на една страна и отвори очи, за да разгледа високото му, стройно тяло в цялото му великолепие. Двамата бяха красива двойка и толкова си приличаха на външен вид, че понякога хората ги мислеха за брат и сестра.

— Късно е — с извинение промълви той и се зае бавно да събира дрехите си от пода на спалнята й.

— У вас ли се прибираш? — Алегра изглеждаше изненадана. Седна в леглото и го изгледа с недоумение. Той като че ли се смути. Та те дори не бяха разговаряли тази вечер. Любиха се и веднага след това заспаха. Алегра не искаше той да си тръгва.

— Помислих си… Утре ще трябва да изляза много рано и не ми се щеше да те будя. — Чувстваше се неловко, но очевидно нямаше търпение да си тръгне час по-скоро. Често постъпваше така.

— Какво значение има, че ще ставаш рано? Аз също трябва да съм на крак в ранни зори. — Изглеждаше наранена от решението му. — Тук имаш чисти ризи. И аз ще ставам рано. Толкова ми е приятно, когато спим заедно.

Беше приятно и Алегра знаеше, че на него също му харесва, но също така знаеше, че той предпочита да се прибира в собствения си апартамент. Обичаше да разполага със собствено пространство, да е заобиколен от личните си вещи. Неведнъж през изминалите две години й бе повтарял, че обича да се буди в собственото си легло, но въпреки това рядко се любеха в неговия апартамент. Той като че ли предпочиташе да идва при нея, в дома й, но поне при половината от посещенията си се прибираше у дома. По някакъв странен начин в подобни случаи Алегра се чувстваше използвана и захвърлена. Всеки път, когато той си тръгваше и я оставяше сама в къщата, душата й се изпълваше със самота. Беше споделила с психотерапевта си, че в такива моменти се чувства изоставена. Едновременно с това обаче не желаеше да се поставя в положение на молителка, не желаеше и да го принуждава да остава против волята си. В повечето случаи премълчаваше, но се чувстваше ужасно разочарована.

— Бих искала да останеш, Брандън — тихо рече тя, но не добави нищо повече.

Най-накрая той се запъти към банята, а после се върна в леглото при нея. Тази нощ вероятно му бе по-лесно да остане, отколкото да продължава спора.

Двамата лежаха един до друг и Алегра го погледна с усмивка. Във връзката им може и да имаше неизяснени моменти като неговия развод и желанието му да спи сам, но тя нито за миг не се съмняваше в любовта си към него.

— Благодаря ти, че остана — тихо промълви Алегра и се сгуши в прегръдката му.

Той нежно погали бузата й, а след това я целуна. Миг по-късно вече похъркваше.

Бележки

[1] Лос Анджелис — Б.ред.