Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Виктория Хислъп

Заглавие: Островът

Преводач: Златина Минчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ИнфоДАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Редактор: Даниела Кръстанова

Художник: Светлозар Петров

ISBN: 978-954-761-411-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4569


Двадесет и първа глава

След кръщенето Гиоргис остана назад, докато хората заизлизаха през големите двойни врати на църквата към слънчевата светлина отвън. Искаше да види внучката си отблизо, но освен това искаше да говори с майка й. Досега Ана дори не знаеше, че баща й е там, но когато се обърна да излезе от църквата, тя го забеляза и ентусиазирано му помаха през морето от хора, които сега се точеха покрай него, подемайки отново разговорите, които бяха водили преди службата да започне. Сякаш измина цяла вечност, преди да стигне до него.

— Татко — каза оживено тя, — толкова се радвам, че можа да дойдеш.

Говореше му така, сякаш беше някой стар приятел или далечен роднина, с когото отдавна бе изгубила връзка, но много се радваше да поднови познанството си.

— Ако наистина си толкова доволна, че дойдох, защо не си идвала да ме видиш повече от година? Не съм ходил никъде — каза той, добавяйки подчертано — освен на Спиналонга.

— Съжалявам, татко, но не се чувствах добре в началото и в края на бременността, а тези летни месеци бяха толкова горещи и неудобни.

Нямаше смисъл да критикува Ана. Никога не бе имало. Тя винаги бе успявала да извърти укорите и да накара обвинителя да се почувства виновен, неискреното й държание не беше нещо повече от онова, което бе очаквал.

— Мога ли да се запозная с внучката си?

Маноли се бе задържал в предната част на църквата, където се бяха насъбрали хора да се възхитят на кръщелницата му. Тя все още беше свързана с него с бялата панделка и той сякаш не възнамеряваше да я пуска. Начинът, по който я държеше толкова близо до себе си, бе изпълнен с обич, но и собственически. Най-после той се приближи по пътеката към мъжа, който почти му бе станал тъст. Те се поздравиха и Гиоргис се вгледа в онова, което се виждаше от малката му внучка, потънала в много катове дантела и отново дълбоко заспала.

— Красива е, нали? — каза Маноли с усмивка.

— Според това, което мога да видя от нея, да — отвърна Гиоргис.

— Също като майка си! — продължи Маноли, вдигайки засмян поглед към Ана.

Не беше си спомнял за Мария от месеци, но чувстваше, че е длъжен да се осведоми за нея.

— Как е Мария? — попита той, а гласът му бе достатъчно изпълнен със загриженост и интерес, за да подлъже всеки страничен слушател, че все още я обича. Този въпрос трябваше да бъде зададен от Ана, и сега тя мълчаливо чакаше да чуе отговора, питайки се дали в крайна сметка Маноли не е все още тайно влюбен в сестра й. Гиоргис бе повече от щастлив да заговори за по-малката си дъщеря.

— Чувства се много добре и симптомите й почти не са се влошили, откакто е там — каза той. — Прекарва повечето от времето си, помагайки на прокажените, които не могат да се грижат за себе си. Ако имат нужда от помощ с пазаруването и готвенето, тя го върши вместо тях, и освен това продължава да има успех с билковите си лекове.

Онова, което не спомена, бе, че повечето от жителите на острова сега провеждаха лечение. Нямаше смисъл да му придава голямо значение, тъй като дори той не знаеше какво означава всъщност. Разбираше, че инжекциите, които получаваха, можеха да облекчат симптомите, но не знаеше нищо повече. Определено не вярваше в лекарство за проказата. Беше чиста фантазия да си представя, че най-старата болест на света може да бъде изкоренена, и не би си позволил да се отдаде на такива мечти.

Докато завършваше фразата си, Андреас се приближи.

— Калиспера, Гиоргис. Как си? — попита той доста официално. Бяха разменени уместните любезности и после дойде моментът всички да излязат от църквата. Александрос и Елефтерия Вандулакис се въртяха отзад. Елефтерия все още се срамуваше от пропастта между тях и Гиоргис Петракис и тайно съчувстваше на стареца. Ала нямаше смелост да го признае гласно. Това би означавало да се опълчи на съпруга си, който все така остро усещаше срама и петното от това да има такава близка връзка с колонията на прокажените.

Членовете на семейството напуснаха църквата последни. Брадатият свещеник, великолепен в позлатените си алени одежди и висока черна калимявка, стоеше на слънцето и се смееше с група мъже. Навсякъде около него си бъбреха жени в ярки рокли на цветя и тичаха деца, които се промъкваха между възрастните и се гонеха с писъци. Вечерта щеше да има празненство и вълнението се усещаше във въздуха като електрически заряд.

Щом Гиоргис излезе от мраморната прохлада на църквата „Агиос Григориос“, го посрещна стена от трепкаща жега, която го замая. Той примигна на ослепителната светлина, а по бузите му се изтърколиха капки пот подобно на хладни сълзи. Яката на вълненото му сако го бодеше неприятно. Трябваше ли да остане с тази тълпа и да се весели цяла нощ? Или беше по-добре да се върне в селото си, където познаваше всяка извита уличка и очукана входна врата и това го успокояваше? Тъкмо възнамеряваше да се опита да се измъкне незабелязано, когато до него изникна Ана.

— Татко, трябва да дойдеш и да пийнеш с нас. Настоявам — каза тя. — Ако не дойдеш, това ще навлече лош късмет на бебето.

Гиоргис вярваше във влиянието на съдбата и колко е важно да се пазиш от лошите духове и злата им сила така, както вярваше в Господ и всичките му светци, и тъй като не искаше да докара каквото и да е нещастие на това невинно дете, не можеше да откаже поканата на дъщеря си.

Веселбата вече беше в разгара си, когато паркира камиона си под едно лимонено дръвче на дългата алея, която водеше към дома на Вандулакис. На терасата пред къщата свиреха група музиканти. Звуците на лютня, лира, мандолина и критска гайда се вплитаха и разделяха и макар танците още да не бяха започнали, атмосферата беше натежала от очакване. На дълга маса бяха подредени редици чаши, хората си наливаха от бъчвите с вино и пълнеха чиниите си с мезе, малки кубчета сирене, едри маслини и току–що приготвени долмадес[1]. Гиоргис постоя малко, преди да си вземе от храната. Познаваше един–двама от хората и за известно време се включи в учтив разговор с тях.

Когато започнаха танците, онези, които искаха да танцуват, се присъединиха, докато останалите стояха отстрани и гледаха. С чаша в ръка, старецът наблюдаваше как танцува Маноли. Гъвкавото тяло и енергичните стъпки го правеха център на вниманието, както и усмивката му и начинът, по който подканяше и насърчаваше с викове. При първия танц той не спря да върти партньорката си и наблюдателите се замаяха. Отмереното думкане на тъпана и страстната настойчивост на лирата имаха хипнотизираща сила, но онова, което бе омаяло публиката, бе гледката на човек, напълно увлечен от ритъма на музиката. Пред себе си виждаха мъж с рядката способност да живее за мига и самата му освободеност показваше, че не дава пет пари какво мислят хората.

Гиоргис откри, че дъщеря му стои до него. Усети топлината от тялото й още преди да я види, но докато не спреше музиката нямаше смисъл да говорят. Беше твърде шумно. Ана скръсти ръце и отново ги отпусна и Гиоргис усети колко е неспокойна. Изглеждаше сякаш отчаяно й се иска да е сред танцьорите и когато музиката спря и в кръга се включиха нови хора, а някои се оттеглиха, тя бързо се промъкна, за да заеме мястото си — редом до Маноли.

Започна нова мелодия. Тази беше по-спокойна, по-тържествена, танцьорите бяха изправили глави и се люлееха напред и назад, наляво и надясно. Гиоргис ги погледа известно време. Мярна Ана през гората от ръце и въртящи се тела и видя, че се е отпуснала. Усмихваше се и разговаряше с партньора си.

Докато дъщеря му бе погълната от танца, Гиоргис се възползва от възможността да си тръгне. Дълго след като малкият му камион избумтя надолу по алеята и излезе на главния път, той все още дочуваше музиката във въздуха. Стигна в Плака и се отби в кръчмата. Тук щеше да намери непринуденото другарство на старите си приятели и тихо място, където да седне и да обмисли деня.

Не Гиоргис, а Фотини разказа на Мария за кръщенето на следващия ден. Нейният брат Антонис й бе описал подробно всичко.

— Явно не е оставил бебето и за минута! — нареждаше Фотини, възмутена от безочливостта му.

— Смяташ ли, че това е подразнило Андреас?

— Защо? — попита Фотини. — Очевидно той не подозира нищо. Освен това, така е бил свободен да обикаля и да говори със съседите си и другите гости. Знаеш колко е вторачен във всичко, свързано с имотите — нищо не обича повече от разговорите за реколтата на посевите и тонажа на маслините.

— Но не мислиш ли, че Ана е искала да я подържи?

— Честно казано, не мисля, че е толкова майчински настроена. Когато се роди Матеос, аз не можех да търпя да не е в прегръдките ми. Но всеки е различен и това наистина не изглежда да я притеснява.

— А и ми се струва, че Маноли е имал идеалното извинение да я обсеби. Всички го очакват от кръстника — каза Мария. — Ако София е негово дете, това е бил единственият ден от живота му, в който е можел така да се възторгва от нея, без никой да се усъмни.

И двете замълчаха за малко. Отпиха от кафето си и най-накрая Мария заговори.

— И така, наистина ли мислиш, че София е дете на Маноли?

— Нямам и най-малка представа — отвърна Фотини. — Но той определено се чувства силно привързан към нея.

 

 

Андреас бе възхитен от раждането на София, но през следващите няколко месеца започна да се тревожи за жена си. Тя изглеждаше болна и уморена, но като че се оживяваше, когато Маноли се отбиваше у тях. В момента на кръщенето Андреас не бе осъзнавал силните искри, които прескачаха между съпругата му и братовчед му, ала през следващите месеци започна да се съмнява за многото време, което Маноли прекарваше в дома им. Положението му като член на семейството и сега нонос на София беше едно нещо, но честото му присъствие в къщата беше друго. Андреас започна да забелязва как настроението на Ана можеше да се промени в мига, в който Маноли си тръгне — от фриволно на намръщено, от весело на раздразнително, и забеляза как най-топлите й усмивки бяха запазени за неговия братовчед. През повечето време се опитваше да прогони тези мисли от ума си, но имаше други неща, които събуждаха подозренията му. Една вечер се върна от имението и намери леглото неоправено. Това се случи още няколко пъти, други два пъти той забеляза, че чаршафите бяха само леко пригладени.

— Какво й става на прислужницата? — попита той. — Ако не си върши задълженията, трябва да я изгоним.

Ана обеща да поговори с нея и известно време нямаше поводи за недоволство.

 

 

Животът на Спиналонга продължаваше също както преди. Доктор Лапакис идваше и си отиваше всеки ден, а доктор Кирицис получи разрешение от болницата в Ираклион да увеличи посещенията си от едно на три седмично. В една есенна вечер, докато пътуваше от Спиналонга към Плака, нещо го впечатли много силно. Вече се бе здрачило, слънцето бе залязло зад планините, а цялата крайбрежна ивица, лишена от светлината му, бе потънала в почти пълен мрак. Но когато погледна назад, той видя, че островът все още бе окъпан в златното сияние на последните слънчеви лъчи. На Кирицис му се стори, че така е правилно.

В действителност Плака имаше много от характеристиките, които човек би очаквал от един остров — уединено, самодостатъчно и затворено към външния свят място — докато Спиналонга бръмчеше от живот и енергия. Неговият вестник, „Звездата на Спиналонга“, чийто главен редактор все още беше Янис Соломонидис, публикуваше извлечения от световните новини заедно с коментари и мнения. Имаше и рецензии на филми, които предстоеше да бъдат показани през идните месеци, и извадки от творчеството на Никос Казандзакис. Седмица след седмица излизаха откъси от идеалистичната му книга „Свобода и смърт“[2] и жителите на колонията поглъщаха думите, изчаквайки всяка седмица следващата част, която след това обсъждаха в кафениона. Когато критският писател получи Международна награда за мир през юни същата година[3], вестникът дори препечата речта му при приемането й. „Ако не желаем да позволим на света да потъне в хаос, трябва да освободим любовта, която е затворена в сърцата на всички хора“, бе казал Казандзакис. Думите получиха отклик у читателите на Спиналонга, които твърде добре съзнаваха разрухата и страданието както в Гърция, така и по-надалеч, от които затварянето на този остров толкова дълго ги бе защитавало. Мнозина от тях се наслаждаваха на възможността да раздвижат умовете си и с часове седяха и предъвкваха най-новите думи на този литературен и политически Голиат, както и на други съвременни автори. Няколко от атиняните получаваха пратки с книги всеки месец, които увеличаваха размера на вече доста голямата библиотека на острова, която всеки можеше да използва свободно. Може би защото мечтаеха да се махнат, те непрекъснато гледаха навън, отвъд мястото, където живееха.

Вечер кафенионът и таверната преливаха от клиенти и сега дори имаха конкуренция в лицето на втора малка таверна. Всички парцели земя откъм гърба на острова обещаваха да дадат добра реколта това лято и на двуседмичния пазар имаше много за купуване и продаване. Островът беше в по-добро състояние от когато и да било преди. Условията бяха по-удобни дори от времето, когато турците бяха построили домовете си.

От време на време Мария си позволяваше да изрази чувството си на безпомощност пред Фотини.

— Сега, когато знам, че има шанс да бъдем излекувани, е по-мъчително — каза тя, стискайки длани. — Можем ли да мечтаем или трябва просто да бъдем щастливи с настоящия момент?

— Никога не е лошо да си доволен от настоящето — отбеляза Фотини.

Мария знаеше, че приятелката й е права. Нямаше какво да губи, ако можеше да се задоволи с онова, което имаше тук и сега. Ала едно нещо я измъчваше — какво щеше да последва, ако се излекуваше.

— Какво ще стане тогава? — попита тя.

— Ще се върнеш при нас в Плака, нали? Също както преди.

Фотини изглежда пропускаше същността на проблема. Мария заби поглед в дланите си и после вдигна очи към приятелката си, която плетеше на една кука края на бебешко палтенце, докато си говореха. Отново беше бременна.

— Но ако вече не съм на Спиналонга, никога няма да видя доктор Кирицис отново — каза тя.

— Разбира се, че ще го видиш. Ако ти не живееш тук, той вече няма да е твой лекар и нещата може да са различни.

— Знам, че си права, но това ме изпълва със страх — каза Мария. Тя посочи вестника, който лежеше на масата, отворен на откъса от книгата на Казандзакис. — Виж това — каза тя. — „Свобода и смърт“. Обобщава съвсем точно положението ми. Може и да получа свободата си, но когато това стане, няма да е по-добро от смърт, ако вече не мога да се виждам с доктор Кирицис.

— Още ли не ти е казал нещо?

— Не, нищо — потвърди Мария.

— Но идва да те вижда всяка седмица. Това не говори ли достатъчно?

— Не съвсем — каза откровено Мария. — Макар че разбирам защо не може да каже нищо. Не би било правилно.

Мария не издаваше с нищо тревогата си, когато виждаше Кирицис. Вместо това използваше времето с него да поиска съвет как да помогне на пациентите в блока, за които се грижеше. Тези хора се нуждаеха от незабавна помощ за болките, които всекидневно понасяха. Някои от проблемите им бяха необратими, но други можеха да бъдат облекчени с подходящата физиотерапия. Мария искаше да се увери, че правилно ги инструктира как да правят упражнения, тъй като някои от тези пациенти рядко успяваха да отидат на лекар. Тя се хвърли в работата си по-енергично от всякога. Нямаше да мисли постоянно за онова, което виждаше като далечна възможност да напусне Спиналонга. Връщането у дома би породило много смесени чувства, не само за нея, но и за мнозина други. За тях островът беше донякъде необходимо скривалище и мисълта да го напуснат беше горчиво–сладка. Дори когато вече не бяха заразни, много от тях щяха да носят белезите от болестта — странно пигментираната кожа, извитите ръце, деформираните стъпала. Реабилитирането на тези пациенти беше работа за още един живот.

Тя не знаеше, че лекарите изследваха отново и отново пациентите, които първи бяха получили лечението преди около година. Петима от тях изглеждаха напълно изчистени от бацила. Един от тези хора беше Димитри Лимониас, друг беше Теодорос Макридакис. През всичките тези години след като Пападимитриу го бе победил в борбата за кметското място, Макридакис поддържаше политическата си опозиция срещу атиняните, които без усилия се бяха превърнали в управляваща класа. Сега напълнял и побелял, той все още се кандидатираше на изборите, но всяка година подкрепата за Пападимитриу нарастваше и гласовете за Макридакис намаляваха. Той почти нямаше нищо против. Защо да има? Условията на живот за всички тях се бяха подобрили видимо, откакто бе пристигнал на острова преди толкова години, и той знаеше не по-зле от всеки, че това до голяма степен се дължеше на неговите атински приятели. Отношението му към тях се бе смекчило през годините и той продължаваше да им се противопоставя единствено, за да може да поддържа оживените дискусии с тях в кафениона.

— Знаеш, че скоро ще имаме добро основание да освободим тези пациенти, нали? — каза Кирицис с рядка усмивка.

— Да — отвърна Лапакис. — Но най-напред ще ни трябва одобрение от властите, а те може да не искат да го дадат толкова бързо.

— Ще помоля да ги освободят при условието, че ще продължат с лечението още няколко месеца и ще ходят на контролни прегледи още година след това.

— Дадено. Щом получим одобрението на правителството, ще съобщим на пациентите, но не преди това.

Минаха седмици, преди да се получи писмо. То заявяваше, че пациентите трябва да показват негативен резултат в продължение на цяла година, преди да могат да напуснат острова. Кирицис бе разочарован от забавянето, до което щеше да доведе това, но дори така, целта, към която се стремеше, вече им се струваше достижима. През следващите няколко месеца изследванията оставаха чисти и изглеждаше като че ли първата дузина можеха да си тръгнат преди Коледа.

— Можем ли вече да им кажем? — попита Лапакис една сутрин. — Някои от тях продължават да ме питат кога ще стане и ми е трудно постоянно да ги залъгвам.

— Да, мисля, че е време. Смятам, че вече няма опасност от релапс при никого от тях.

Първите няколко пациенти посрещнаха вестта за чистото си здравно удостоверение с радостни сълзи. Въпреки че обещаха да не разгласяват новината няколко дни, нито Лапакис, нито Кирицис си въобразиха и за миг, че това е възможно.

В четири часа Димитри пристигна и седна да чака реда си. Пациентът преди него — жената, която работеше в пекарната, излезе с мокро от сълзи лице, бършейки белязаните си бузи с голяма бяла кърпичка. „Трябва да са й съобщили лоши новини“, помисли си Димитри. В четири и две минути Кирицис подаде глава от вратата и го повика да влезе.

— Седнете, Димитри — каза лекарят. — Имаме новини за вас.

Лапакис се наведе напред с грейнало лице.

— Получихме разрешение да ви освободим от колонията.

Димитри знаеше какво би трябвало да почувства, но сякаш вцепенението, което преди бе поразило ръцете му, сега се бе върнало и бе превзело езика му. Той не помнеше много от живота си преди Спиналонга. Това беше домът му, а колонистите бяха неговото семейство. Истинските му роднини отдавна бяха спрели да поддържат връзка с него и сега той нямаше представа как би ги открил. Лицето му се бе обезобразило много от едната страна, което тук не беше проблем, но във външния свят щеше да привлича вниманието. Какво щеше да прави, ако си тръгнеше, и кой щеше да преподава в училището?

Стотици въпроси и съмнения се въртяха в ума му и минаха няколко минути, преди да може да проговори.

— Бих предпочел да остана тук, докато допринасям с нещо — каза той на Кирицис — отколкото да оставя всичко зад себе си и да пристъпя в неизвестността.

Не беше единственият, който проявяваше неохотност да си тръгне. И други се страхуваха, че видимото наследство на болестта винаги ще остане с тях и ще ги отличава, и имаха нужда от допълнително уверение, че ще успеят да се реинтегрират. Все едно отново бяха опитни зайчета.

Въпреки опасенията на тези неколцина, това беше знаменателен момент от историята на острова. В продължение на повече от петдесет години прокажените бяха пристигали, но никога не си бяха тръгвали и имаше благодарствен молебен в църквата и празненство в кафениона. Теодорос Макридасис и Панос Склавунис, атинянинът, който бе основал процъфтяващото кино, бяха първите, които заминаха. На входа на тунела се събра малка компания да се сбогува с тях и двамата се опитваха да спрат сълзите си, но без особен успех. Колко им тежаха смесените чувства, когато се ръкуваха с мъжете и жените, техните приятели, с които бяха споделяли всичко толкова много години. Никой от двамата не знаеше какво им готвеше животът отвъд тази ивица вода, докато се качваха в лодката на Гиоргис, с която щяха да преминат от познатото в неизвестността. Щяха да пътуват заедно чак до Ираклион, където Макридакис щеше да се опита да започне отново стария си живот, а Склавунис щеше да вземе кораб до Атина, със съзнанието, че не може да възстанови кариерата си на актьор. Не и със сегашния си вид. И двамата пазеха добре медицинските документи, които ги обявяваха за „чисти“ — през следващите няколко седмици щеше да има няколко случая, в които щяха да са задължени да ги покажат, за да удостоверят официално, че са излекувани от болестта.

Месеци по-късно Гиоргис донесе на Спиналонга писма от двамата мъже. И двамата описваха големите трудности при опита да се впишат отново в обществото и разказваха как всички, които ги разпознават като хора, живели в колонията на прокажените, ги третират като прокудени. Разказите им не бяха обнадеждаващи и Пападимитриу, който беше получателят, не ги сподели с никого. Други от първата лекувана група също вече си бяха тръгнали. Всички бяха от Крит, бяха получили добро посрещане от семействата си и си бяха намерили работа.

Още пациенти продължиха да се възстановяват през следващата година. Лекарите водеха педантична документация за първата дата на лечение на всеки и колко месеца тестът е бил негативен.

— До края на годината ще останем без работа — каза сардоничният Лапакис.

— Никога не съм мислила, че безработицата ще ми бъде цел в живота — отговори Атина Манакис, — но сега е.

До края на пролетта, с изключение на няколко десетки пациенти, които бяха реагирали толкова зле на лечението, че се бяха принудили да спрат да се подлагат на него, и някои, които изобщо не бяха се повлияли, беше ясно, че лятото може да донесе чисти здравни удостоверения за всички. През юни на Спиналонга лекарите и Никос Пападимитриу вече обсъждаха как трябва да организират всичко.

Гиоргис, който беше превозил онези първи излекувани мъже и жени от Спиналонга, вече броеше дните, преди Мария да се качи отново в лодката му. Немислимото сега бе станало реалност, но въпреки това той се страхуваше, че може да изникне някаква спънка, някакъв непредвиден проблем, за който не са помислили.

Сдържаше в себе си и вълнението, и тревогите си и много пъти се налагаше да си прехапва езика, когато дочуваше обичайните нетактични приказки в кръчмата.

— Колкото до мене, няма да ги приветствам с развети знамена — каза един от рибарите.

— О, стига — отвърна друг. — Имай малко жал към тях.

Онези, които не бяха крили неприязънта си към колонията на прокажените, сега с известен срам си спомняха нощта, когато плановете да нападнат острова почти бяха излезли от контрол.

Рано една вечер в кабинета на Лапакис кметът на острова и тримата лекари обсъждаха как да отбележат събитието.

— Искам светът да узнае, че напускаме, защото сме излекувани — каза Пападимитриу. — Ако хората си тръгнат по двойки и тройки и се промъкват в нощта, това отправя погрешно послание към всички на сушата. „Защо се прокрадват?“, ще попитат те. — Искам всички да знаят истината.

— Но как предлагате да го направим? — попита тихо Кирицис.

— Мисля, че трябва да си тръгнем заедно. Искам празненство. Искам благодарствен пир на сушата. Не мисля, че е твърде много.

— Трябва да мислим и за онези, които не са излекувани — каза Манакис. — Те нямат какво да празнуват.

— Надяваме се, че пациентите, на които предстои дългосрочно лечение — каза дипломатично Кирицис, — също ще напуснат острова.

— Как така? — попита Пападимитриу.

— В момента очаквам да ми дадат пълномощия да ги прехвърля в болница в Атина — отговори той. — Там ще получат по-добри грижи, а и във всеки случай правителството няма да финансира Спиналонга, когато тук останат твърде малко хора.

— В такъв случай — каза Лапакис — мога ли да предложа да позволим на болните да напуснат острова преди излекуваните? Смятам, че за тях ще бъде по-лесно така.

Всички бяха съгласни. Пападимитриу щеше да получи публичната изява на новопридобитата свобода, а онези, на които предстоеше да се излекуват, щяха тактично да бъдат прехвърлени в болницата „Санта Барбара“ в Атина. Сега оставаше само да уредят всичко. Това щеше да отнеме няколко седмици, но скоро определиха датата. Това беше двадесет и пети август, денят на Агиос Титос, патронът на цял Крит. Единственият сред тях, който таеше опасения заради факта че дните на Спиналонга като колония за прокажени са преброени, беше Кирицис. Можеше никога повече да не види Мария.

Бележки

[1] Лозови сърми. — Бел.прев.

[2] Позната у нас с оригиналното си заглавие „Капитан Михалис“. — Бел.прев.

[3] На 28 юни 1956 г. Казандзакис е удостоен с Ленинска награда за мир. — Бел.прев.