Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Виктория Хислъп

Заглавие: Островът

Преводач: Златина Минчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ИнфоДАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Редактор: Даниела Кръстанова

Художник: Светлозар Петров

ISBN: 978-954-761-411-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4569


Двадесета глава

Не отне много време да се разчуе из Спиналонга, че е бил потушен бунт срещу острова. Скоро всички знаеха, че доктор Кирицис съвсем сам е разпръснал буйната тълпа и това го направи героят на деня. Той се върна следващата сряда както обикновено и повече от всякога нямаше търпение да види Мария. Осъзнаването, че има такива силни чувства към нея, го бе изненадало и цяла седмица почти не бе мислил за нищо друго. Нейният познат силует в зелено палто беше на кея, за да го посрещне, и днес на лицето й грееше широка усмивка.

— Благодаря ви, доктор Кирицис — каза тя още преди той да излезе от лодката. — Баща ми ми разказа как сте се изправили срещу онези мъже и всички тук са ви много благодарни за това, което сте направили.

Кирицис вече беше стъпил на твърда земя. С всяка частица от себе си искаше да я прегърне и да й признае любовта си, но такава спонтанна постъпка противоречеше на цял живот сдържаност и той знаеше, че не може да го направи.

— Всеки би направил същото. Не беше нищо — каза той тихо. — Направих го за вас.

Толкова непредпазливи думи. Знаеше, че трябва да бъде по-внимателен.

— И за всички останали на острова — добави бързо.

Мария не каза нищо и Кирицис нямаше представа дали изобщо го е чула. Както обикновено, те тръгнаха заедно през тунела, без да говорят, а камъчетата по настилката хрущяха под стъпалата им. Имаше мълчалива уговорка, че Кирицис ще дойде в дома й на кафе, преди да отиде в болницата, но когато стигнаха завоя на тунела, той веднага видя, че днес нещо беше различно. Изходът беше тъмен и обичайната гледка на главната улица на Спиналонга не се виждаше. Причината скоро се изясни. Огромно множество от може би двеста души се бе събрало там. Почти всеки обитател на острова, който бе достатъчно здрав, бе излязъл от вкъщи, за да поздрави доктора. Деца, младежи и старци с бастуни и патерици бяха дошли в мразовитата утрин, с шапки и вдигнати яки, за да изразят благодарността си. Когато Кирицис излезе от тунела, от всички страни избухнаха аплодисменти и той спря на място, слисан от това, че е център на вниманието. Когато ръкоплясканията утихнаха, Пападимитриу пристъпи напред.

— Доктор Кирицис. От името на всеки жител на този остров бих искал да ви благодаря за онова, което направихте миналата седмица. Разбираме, че ни спасихте от нахлуване и по всяка вероятност от наранявания и смърт. Всички тук ще са ви вечно благодарни за това.

Гледаха го очи, изпълнени с очакване. Искаха да чуят гласа му.

— Вие имате също толкова право на живот, колкото и всеки на сушата. Докато мога да направя нещо по въпроса, никой няма да унищожи това място.

Отново избухнаха аплодисменти, а след това жителите на острова постепенно се разпръснаха и се заеха с обичайните си дела. Кирицис бе зашеметен от овациите и си отдъхна, когато вече не беше обект на толкова много внимание. Сега Пападимитриу дойде и тръгна с него.

— Нека ви придружа до болницата — каза той, без да знае, че така лишаваше доктора от скъпоценните минути с Мария. При множеството хора наоколо Мария вече знаеше, че не може да очаква Кирицис да дойде в дома й. Би било напълно неуместно. Тя погледа как той се отдалечава и се върна вкъщи. Две чаши стояха насред малката й масичка и когато напълни една и седна да изпие кафето, което се вареше на печката, тя се обърна към въображаемата фигура, седнала насреща й.

— Е, доктор Кирицис — каза тя. — Вече сте герой.

Междувременно Кирицис мислеше за Мария. Как би могъл да изчака до следващата сряда, за да я види? Седем дни. Сто шестдесет и осем часа. Ала имаше много неща, които да го разсеят. Болницата бе под напрежение. Десетки от прокажените се нуждаеха от спешни грижи и при положение че имаше само двама души да вършат всичко, Лапакис и Манакис бяха повече от облекчени да го видят.

— Добро утро, Николаос! — извика Лапакис шеговито. — Най-добрият доктор на Крит, а вече и светец на Спиналонга!

— О, стига, Христос — отговори Кирицис, леко сконфузен. — Сам знаеш, че би направил същото.

— Знаеш ли, не съм сигурен. Доколкото чувам, са били доста буйни.

— Е, всичко това беше миналата седмица — каза Кирицис, загърбвайки случката. — Трябва да се захващаме с днешните проблеми. Как са пациентите ни?

— Да отидем в кабинета ми и ще ти обясня какво става.

На бюрото на Лапакис имаше купчина папки. Той започна да ги взима една по една и да описва накратко на колегата си текущото състояние на всеки от пациентите, лекувани със субстанцията. Повечето от петнадесетте показваха признаци на положителна реакция, макар и не всички.

— Двама са в тежко реактивно състояние — каза Лапакис. — Единият поддържа температура от около четиридесет градуса от последното ти идване, а Атина току-що ми каза, че тази нощ другата е държала буден целия остров с виковете си. Непрекъснато ме пита как е възможно ръцете и краката й да са безчувствени и все пак да усеща такава ужасна болка. Нямам какво да й отговоря.

— Ще я погледна след минута, но мисля, че най-доброто, което можем да направим сега, е да преустановим лечението. Има добра вероятност да протича спонтанно оздравяване и в такъв случай сулфонът може да навреди.

Щом двамата лекари прегледаха набързо записките, дойде време да направят визитациите си. Това беше тежка задача. Един от пациентите, покрит с гнойни подутини, заплака в същинска агония, докато Лапакис прилагаше разтвор на трихлорацетилова киселина, за да изсуши лезиите. Друг изслуша мълчаливо Кирицис, който му обясни, че най-добрият начин да се справят с мъртвите кости в пръстите му ще е ампутацията, проста операция, която може да бъде направена без анестезия, тъй като в тази част от тялото си пациентът нямаше чувствителност. Трети бе видимо обнадежден, когато Лапакис му описа трансплантацията на сухожилие, която планираше да направи на ходилото му, за да може да проходи отново. Застанали до леглото на всеки пациент, лекарите се разбираха с него какъв е следващият етап. За някои това беше перспективата за обезболяващи инжекции, за други можеше да бъде изрязване на лезиите.

После започнаха да пристигат първите от приходящите пациенти. Някои имаха нужда само от нови превръзки за язвите по краката си, но за други лечението беше по-изтощително, особено за една жена, от чийто нос трябваше да бъде отстранен лепроматозен израстък и бяха приложени дузина тампони с адреналин, за да спре кървенето.

Всичко това ги държа заети до ранния следобед, а след това беше време да видят пациентите, които получаваха новото лечение. Едно започваше да става ясно. Няколко месеца след началото на изпитанията новите дози от терапията със субстанцията даваха окуражителни резултати, а страничните ефекти, от които се бе опасявал доктор Кирицис, не се бяха проявили при повечето пациенти. Всяка седмица той дебнеше за симптоми на анемия, хепатит и психоза, всичките докладвани от други лекари, които прилагаха дапсон, но с облекчение виждаше, че никой от тях не се проявява.

— Към момента сме повишили дозата на опитните си зайчета от двадесет и пет на триста милиграма дапсон три пъти седмично — каза Лапакис. — Това е максималното, което мога да им дам, нали?

— Определено не бих препоръчал нещо по-високо и ако това дава такива резултати, мисля, че трябва да го приемем за горна граница, особено като имаме предвид дължината на периода, през който ще получават инжекциите. Най-новите указания са да продължим с предписването на дапсон в продължение на няколко години след като проказата на пациента е престанала да бъде активна — каза Кирицис, помълча малко и добави: — Ще отнеме много време, но ако това доведе до лекарство, не мисля, че някой от тях ще се оплаче.

— Какво ще кажеш да започнем лечението на следващата група?

Лапакис бе и развълнуван, и нетърпелив. Никой не би имал самонадеяността да обяви, че тези прокажени са излекувани, и щяха да минат няколко месеца преди да направят изследвания, за да видят дали бактерията на проказата е елиминирана от организма им. Нещо в него му говореше, че след всички тези години на приказки, фалстартове и отсъствие на истинска надежда за лек, е достигната повратна точка. Примирението, дори отчаянието, можеха да бъдат заместени от надеждата.

— Да, няма смисъл да чакаме. Мисля, че трябва да изберем следващите петнадесет възможно най-скоро. Както и преди, трябва да са в добро общо състояние — каза Кирицис.

С цялото си същество той искаше да направи така, че Мария да влезе в този списък, но знаеше, че би било непрофесионално да окаже влияние. Умът му се отклони от разговора за новото лечение към мисли кога отново ще види Мария. Всеки ден щеше да му се стори като век.

 

 

Следващия понеделник Фотини пристигна на острова както обикновено. Мария искаше да й разкаже за възторженото посрещане на доктор Кирицис като герой от миналата седмица, но виждаше, че Фотини едва сдържа някаква новина. Още щом премина прага на Мария, тя я обяви.

— Ана е бременна!

— Най-после — каза Мария, без да е сигурна дали новината е добра или лоша. — Баща ми знае ли?

— Няма как да знае, иначе със сигурност щеше да ти е казал нещо, нали?

— Предполагам, че е така — каза замислено тя. — Ти как разбра?

— От Антонис, разбира се. Всички казват, че имението бръмчи от предположения от седмици!

— Разкажи ми тогава. Кажи ми какво разправят — каза Мария, нетърпелива да научи подробностите.

— Ами, от цели седмици никой не беше виждал Ана извън къщата и се говореше, че се чувства зле, и след това един ден миналата седмица тя най-накрая се появи пред хората — видимо напълняла!

— Но това не означава задължително, че е бременна! — възкликна Мария.

— Напротив, означава, защото го обявиха. Минали са три месеца и половина.

През първите няколко месеца от бременността си Ана бе съсипана от прилошаването. Всяка сутрин и през целия ден й се гадеше и повдигаше. Не задържаше нищо от храната си и в продължение на няколко седмици лекарят й се бе съмнявал, че бебето изобщо ще оцелее. Никога не беше виждал жена толкова болна, така изтощена от бременността, а щом повръщането премина, се появи друг проблем. Тя започна да кърви. Сега единственият начин, по който можеше да спаси бебето, беше пълната почивка на легло. Но изглежда, че детето бе решено да се задържи, и през четиринадесетата седмица от бременността всичко се стабилизира. За голямо облекчение на Андреас съпругата му се вдигна от леглото.

Измършавялото лице, което бе гледало Ана от огледалото само преди месец, сега отново бе закръглено и щом се обърнеше настрани, тя ясно виждаше издутина. Тесните й палта и рокли, които й бяха запазена марка, бяха прибрани в дъното на гардероба и сега тя носеше по-широки дрехи, под които коремът й бавно растеше.

Това беше повод за празнуване в имението. Андреас отвори избата си и в една ранна вечер всичките му работници се събраха под дърветата пред къщата да пият от най-хубавото вино от миналата година. Маноли също беше там и неговият глас се чуваше най-силно, когато вдигаха наздравици за идващото дете.

Мария слушаше невярващо, докато Фотини й описваше тези скорошни събития.

— Не мога да повярвам, че не се е постарала да отиде да види татко — каза тя. — Никога не мисли за никого освен за себе си, нали? Да му кажа ли, или да изчакам тя да се сети да го направи?

— На твое място бих му казала. Иначе със сигурност ще научи от някого другиго.

Помълчаха за малко. Появата на дете обикновено бе повод за голямо вълнение, особено сред жените и близките роднини. Ала не и този път.

— Предполага се, че е от Андреас?

Мария бе произнесла непроизносимото.

— Не знам. Според мен дори и Ана не знае, но Антонис казва, че клюките още се носят. Всички с радост вдигаха тостове за безопасното идване на детето, но зад гърба на Андреас имаше много шепот и предположения.

— Това не е много изненадващо, нали?

Двете поговориха още малко. Това важно за семейството развитие бе засенчило другите събития и временно отклони Мария от мислите за Кирицис и мъжествената му постъпка от предишната седмица. За пръв път от много седмици Фотини установи, че не слуша непрекъснатото бърборене на Мария за доктора. „Доктор Кирицис това, доктор Кирицис онова!“ — бе закачила Мария, която бе добила цвета на мак, когато Фотини й изтъкна тази постепенно нарастваща обсебеност.

— Ще трябва да кажа на татко за Ана възможно най-скоро — каза Мария. — Ще му го съобщя, все едно е най-добрата новина на света, и ще кажа, че Ана е била твърде болна, за да дойде да го види. Така или иначе е наполовина вярно.

Когато се върнаха на кея, Гиоргис бе разтоварил всички сандъци, които доставяше, и седеше на стената под дървото, като пушеше спокойно цигара и наблюдаваше пейзажа.

Въпреки че бе седял тук хиляди пъти, всеки ден климатът и светлината се съчетаваха и създаваха различна картина. Понякога голите планини, които се издигаха зад Плака, бяха сини, друг път бяха бледожълти или сиви. Днес, с ниските облаци по цялото небе, те изобщо не се виждаха. Вятърът вдигаше части от морската повърхност и създаваше области с леки пръски, които се завихряха над водата подобно на пара. Морето се маскираше като котел с кипяща вода, но всъщност беше леденостудено.

Гласовете на двете жени го извадиха от унеса му и той стана, за да приготви лодката за тръгване. Дъщеря му забърза стъпките си.

— Татко, не бързай да тръгваш. Имам новина. Наистина хубава новина — каза тя, като се стараеше да звучи ентусиазирано.

Гиоргис спря. Единствената добра новина, която се надяваше да чуе някой ден, бе, че Мария може да си дойде у дома. Това беше единственото нещо, за което се молеше.

— Ана ще има бебе — каза тя просто.

— Ана? — каза неопределено той, сякаш почти бе забравил коя е. — Ана — повтори, гледайки в земята. Истината беше, че не бе виждал голямата си дъщеря повече от година. От деня, когато Мария бе започнала живота си на Спиналонга, Ана не бе го посетила нито веднъж и тъй като Гиоргис беше персона нон грата в къщата на Вандулакис, контактът между тях бе прекъснат. Първоначално това много го натъжаваше, но с минаването на времето, макар да знаеше, че родителската връзка винаги ще я има, той започна да забравя дъщеря си. От време на време се чудеше как две момичета, създадени от едни и същи майка и баща и получили еднакво отношение от деня на раждането си можеха да израснат толкова различни, но това бяха всичките мисли, които отделяше за Ана напоследък.

— Това е добре — каза най-после той, мъчейки се да намери отговор. — Кога?

— Смятаме, че трябва да се роди през август — отвърна Мария. — Защо не й пишеш?

— Да, може би трябва да го направя. Ще бъде добър предлог да възстановим връзка.

Как трябваше да реагира на вестта за предстоящата поява на първото си внуче? Бе виждал няколко от приятелите си да преливат от възторг, когато бяха станали дядовци. Едва предишната година най-добрият му приятел Павлос Ангелопулос бе отпразнувал раждането на бебето на Фотини с импровизирана веселба с пиене и танци и сякаш цялото население на Плака се бе стекло в бара да празнува заедно с него. Гиоргис не си представяше как се напива с цикудия при раждането на бебето на Ана, но това поне беше причина да й пише. Щеше да помоли Мария да му помогне при съставянето на писмото по-късно тази седмица, но нямаше за къде да бърза.

 

 

Два дни по-късно беше време за посещението на доктор Кирицис. Когато идваше на Спиналонга, той трябваше да става в пет сутринта и след дългото пътуване от Ираклион последните няколко мили бяха изпълнени с очакване да усети вкуса на силното кафе на устните си. Виждаше, че Мария го чака, и днес вътрешно репетираше думите, които щеше да й каже. В ума си виждаше някого като себе си, който говори ясно, но е изпълнен със страст, спокоен, но пламнал от чувства, но щом слезе от лодката и се изправи пред красивото лице на жената, която обичаше, осъзна, че не бива да прибързва толкова. Въпреки че го гледаше с очите на приятелка, тя му говореше с гласа на пациент и като неин лекар той осъзна, че мечтите му да й признае любовта си са само това — мечти. Беше изключено да премине бариерата, която положението му създаваше.

Те минаха през тунела както обикновено, но този път, за негово облекчение, в края му нямаше хора, които да го приветстват. Както винаги чашите бяха на масата и Мария бе спестила време, като бе приготвила кафето предварително.

— Хората още говорят за това как ни спасихте — каза тя, взимайки кафеника от печката.

— Много любезно от тяхна страна, че са толкова признателни, но съм сигурен, че скоро ще го забравят. Надявам се само тези хулигани да се държат настрана в бъдеще.

— О, мисля, че ще го направят. Фотини ми каза, че всичко е било подпалено от слуха, че едно местно момче е било отведено в Ираклион, за да го изследват за проказа. Е, детето и баща му се върнаха миналата седмица. Отишли са да видят бабата на момчето в Ханя и са решили да останат там няколко дни. Детето изобщо не е било болно.

Докато слушаше внимателно Мария, Кирицис твърдо реши да държи чувствата си под контрол. Да постъпи иначе, би било погрешно, компрометиране на положението му.

— Имаме някои много окуражаващи резултати от изпитваното лечение — каза той, сменяйки темата. — Някои от пациентите наистина показват подобрение.

— Знам — каза тя. — Димитри Лимониас е един от тях, а вчера говорих с него. Казва, че вече усеща промяна.

— Тя може да е в голяма част психологическа — каза Кирицис. — Започването на каквото и да е лечение обикновено дава на пациентите голям стимул. Доктор Лапакис съставя списък на хората, от които ще изберем следващата група. Надяваме се в крайна сметка почти всички на Спиналонга да получат новото лекарство.

Искаше да й каже, че се надява тя да бъде в този списък. Искаше да й каже, че всичките му години на научни изследвания и изпитания ще имат смисъл, ако тя бъде спасена. Искаше да й каже, че я обича. Не произнесе никоя от тези думи.

Колкото и да му се искаше да остане още в хубавата къща на Мария, трябваше да си върви. Беше трудно да се изправи пред още седем дни преди да я види отново, но не понасяше неточността у себе си или у другите и знаеше, че в болницата го чакат. Срядата беше като лъч светлина в мрака на изнурителната, изпълнена с преумора седмица за доктор Лапакис и доктор Манакис и това правеше прилежната точност на Кирицис още по-важна. Допълнителната натовареност, която новата терапия създаваше за двамата лекари, ги докарваше до границите на издръжливостта им. Те не само трябваше да лекуват хората в лепра реакция, но вече имаха и пациенти, които страдаха от страничните ефекти на лекарството. Вече много вечери Лапакис не си тръгваше от острова преди десет часа, като понякога се връщаше в седем сутринта. Скоро щеше да се наложи Кирицис да помисли за зачестяване на посещенията си на Спиналонга до два или дори три пъти в седмицата.

В рамките на няколко седмици доктор Лапакис избра следващата си група от кандидати за лечение. Мария беше една от тях. Една сряда в средата на март, когато дивите цветя започваха да се разпростират по склоновете от северната страна на Спиналонга и стегнатите пъпки на бадемовите дървета се разпукваха в цвят, Кирицис потърси Мария в дома й. Беше шест часът и тя се изненада да чуе почукване на вратата по това време. Беше още по-удивена да види доктора на прага си, когато знаеше, че обикновено той бърза да посрещне баща й, за да започне дългото си пътуване обратно към Ираклион.

— Доктор Кирицис. Влезте… Какво мога да ви почерпя?

Вечерната светлина сияеше като опушен кехлибар през газените завеси. Беше все едно селото навън е погълнато от пламъци и доколкото Кирицис го беше грижа за подобно нещо в този момент, това можеше и да се случва. За изненада на Мария той взе дланите й в своите.

— Следващата седмица ще започнете лечение — каза той, гледайки право в очите й, и с абсолютна сигурност добави: — Един ден ще напуснете този остров.

Беше репетирал толкова много думи, но когато моментът дойде, той призна любовта си с беззвучен жест. За Мария хладните пръсти, които бяха хванали нейните и леко ги стискаха, бяха по-интимни, по-красноречиви от всяка подредба на любовни слова. Животворното усещане за допир на плът с плът почти я зашемети.

През всички онези часове, в които тя и Кирицис бяха седели и разговаряли за абстрактни неща, тя бе осъзнавала, че дори в интервалите, в които се промъкваше тишина, се чувства цяла и доволна. Беше подобно на чувството, което изпитваше, когато намереше изгубен ключ или портмоне. След трескавото търсене и намирането усещаше спокойствие и цялостност. Това беше чувството да бъде с доктор Кирицис.

Не можеше да не го сравни с Маноли, от когото цветистите думи и закачливото поведение се изливаха необуздано, като вода от спукана тръба. При най-първата им среща в дома на Вандулакис той бе сграбчил ръцете й и ги бе целунал, сякаш бе страстно влюбен. Да, точно това беше: тя знаеше с абсолютна сигурност, че Маноли не беше влюбен в нея, а в идеята да е страстно влюбен. И ето го Кирицис, който по всичко показваше, че не осъзнава собствените си чувства. Бе твърде зает и погълнат от работата си, за да може дори да разпознае признаците или симптомите.

Мария вдигна очи. Сега погледите и ръцете им бяха преплетени. Взорът му преливаше от топлина и състрадание. Нито един от двамата не знаеше колко дълго останаха така, въпреки че времето стигаше да свърши една епоха от живота им и да започне друга.

— Ще ви видя следващата седмица — каза Кирицис накрая. — Дотогава се надявам доктор Лапакис да ви е определил дата за започване на лечението. Довиждане, Мария.

Когато Кирицис си тръгна от дома й, Мария проследи с поглед тънката му фигура, докато не се скри зад ъгъла. Чувстваше се така, сякаш винаги го е познавала. Всъщност за пръв път го бе зърнала преди повече от половината си живот, когато бе посетил Спиналонга в дните преди немската окупация. Въпреки че тогава не я беше впечатлил, сега се затрудняваше да си спомни какво е било да не е влюбена в него. Какво бе живяло в онова огромно пространство, което сега заемаше Кирицис?

Макар че Мария и докторът не си бяха разменили нито една дума, която някой да разпознае като любовна, тя имаше много да разказва на Фотини. Когато тя пристигна следващия понеделник, беше очевидно, че нещо се е случило с нейната стара приятелка. В другарството им се усещаше и най-неуловимият знак за промяна в настроението. Най-тънкият намек за нещастие или заболяване винаги се издаваше от косата, която изглеждаше изгубила блясък, кожата, която беше бледа, или очите, в които липсваха обичайните искри. Жените забелязваха тези неща една у друга, точно както забелязваха огънчето в погледа или неугасващата усмивка. Днес Мария сияеше.

— Изглеждаш сякаш си се излекувала — пошегува се Фотини, оставяйки чантата си на масата. — Хайде, кажи ми. Какво е станало?

— Доктор Кирицис… — започна Мария.

— Все едно нямаше да се сетя — подразни я Фотини. — Продължавай…

— Не знам какво да ти кажа всъщност. Той дори не каза нищо.

— Но направи ли нещо? — подкани я Фотини със страстта на приятелка, жадна за подробности.

— Подържа ръцете ми, това е всичко, но означаваше нещо. Сигурна съм.

Мария съзнаваше, че държането на ръцете можеше да прозвучи незначително на някого, който все още е част от големия външен свят, но дори на останалата част от Крит все още бе задължителна определена официалност между необвързаните мъже и жени.

— Каза, че скоро ще започна лечение и че един ден мога да напусна този остров… и го каза така, сякаш не му е безразлично.

Всичко това може би изглеждаше като немощно доказателство за любов. Фотини дори не се беше запознавала официално с Кирицис, така че коя беше да съди? Ала пред очите си виждаше най-добрата си приятелка, окрилена от щастие. Поне това беше съвсем реално.

— Какво биха си помислили хората, ако знаеха, че има нещо между теб и доктора? — Фотини беше практична. Тя знаеше как говореха хората в малките градчета, а на Спиналонга не беше по-различно от Плака, където връзка между лекар и негова пациентка щеше да накара клюкарките да се застоят на праговете до късните часове.

— Никой не трябва да научава. Сигурна съм, че някои хора са забелязали как той идва в къщата ми в сряда сутрин, но никой не е казал нищо. Поне не в лицето ми.

Беше права. Злите езици се бяха опитали да сплетничат, но на острова харесваха Мария, а злобните приказки обикновено се задържаха само когато някой вече беше започнал да става непопулярен. Онова, което притесняваше Мария повече от всичко, беше да не помислят хората, че получава привилегии в лечението — първото място на опашката за инжекции например или някаква друга облага, колкото и незначителна да е тя, щяха да са достатъчни, за да пламне завист. Това би се отразило зле на Кирицис и тя бе решена да се увери, че той не е подложен на никакви критики. Хората като Катерина Пападимитриу, която се беше показала доста склонна да се меси в чуждите работи, бяха виждали Кирицис да излиза от дома й много пъти, а за жена, която искаше да контролира всичко около себе си, това беше притеснително. Съпругата на кмета бе направила всичко възможно да разбере от Мария защо Кирицис ходи при нея, но Мария нарочно се бе държала необщително. Имаше право на личен живот. Другият източник на неприятности бе Христина Хрусталакис, неофициалният глашатай на града, чиито опити да злепостави Мария по някакъв начин бяха продължили неотклонно през последната година. Тя ходеше в кафениона всяка вечер и без каквото и да е основание намекваше на всеки, когото срещнеше, че на Мария Петракис не може да се вярва.

— Тя се е събрала със специалиста, да знаете — шепнеше театрално тя. — Помнете ми думите, ще бъде излекувана и ще си тръгне от острова преди всички нас.

Това й даваше сили да продължава, тази мисия да подклажда гняв и недоволство. Бе опитала — и не бе успяла да направи същото с майката на Мария, сега щеше да направи всичко възможно да наруши душевното спокойствие на дъщерята. Ала Мария бе достатъчно силна, за да понесе това държание и достатъчно влюбена в доктора, за да направи това щастието й неприкосновено.

 

 

Курсът на лечение на Мария започна същия месец. Симптомите й се бяха развили бавно и през осемнадесетте месеца от пристигането й на острова безчувствените участъци по кожата й се бяха разпространили в незначителна степен. За разлика от толкова много от обитателите на острова, тя не страдаше от загуба на усещането в стъпалата и дланите на ръцете, което означаваше, че не е много уязвима към раните и язвите, които бяха отнели на толкова много от прокажените способността да ходят и да се грижат за себе си. Ако в обувката й попаднеше остро камъче, тя скоро разбираше за това, а гъвкавите й длани се свиваха около дръжките на големите тигани, които използваше в блока, със същата лекота както винаги. Това я правеше една от късметлиите, но въпреки това тя чувстваше необикновено облекчение от усещането, че най-сетне се правеше нещо, за да се борят с болестта. Въпреки че още не беше унищожила тялото й, тя вече бе нанесла достатъчно щети в живота й.

Пролетният вятър, сорокос, задуха от юг, проправяйки си път из планините към залива Мирабело, където вдигна морето в бяло безумие. Междувременно на сушата дърветата, вече обсипани с напъпили листа, започнаха да шепнат. Колко по-приятен звук беше това от тракането на сухите, голи клони. Сега, когато беше почти май, слънцето се появяваше силно и сигурно всеки ден и потапяше пейзажа в цвят. Едноцветното небе и скали изчезнаха и сега светът се облече в синьо, златисто, зелено, жълто и лилаво. В началото на лятото птичите песни възторжено огласяха дните, а после дойдоха два месеца, през които природата застина в неподвижния въздух и ароматът на рози и хибискус бе наситил атмосферата. Листата и цветовете се бяха мъчили да поникнат по заспалите през зимата дървета и растения и останаха съвършени през целите юни и юли, преди да се свият, изгорени и изсъхнали, под слънчевия пек.

Доктор Кирицис все така посещаваше Мария в дома й веднъж седмично. Те продължаваха да не изричат нищо за чувствата си един към друг и в мълчанието им имаше нещо магично. То беше съвършено крехко като сапунен мехур, който се издига в небето и е толкова видим, толкова цветен, но не бива да бъде докосван. Един ден Мария неволно се запита доколко майка й и баща й някога бяха говорили за любов. Тя правилно предположи, че рядко го бяха правили — в щастливия им брак сякаш не бе имало нужда да споменават нещо толкова сигурно, толкова недвусмислено.

През тези летни месеци Мария, а вече и повече от половината жители на Спиналонга продължаваха лечението с дапсон. Те знаеха, че това не е мигновен лек — или, както по-сардоничните го наричаха, „почивка от бесилката“ — но поне им даваше надежда и дори онези, които все още чакаха за терапията си, се къпеха в отразен оптимизъм. Ала не всички процъфтяваха. През юли, само две седмици след започването на курса си, Елпида Контомарис изпадна в лепра реакция. Лекарите не можеха да бъдат сигурни дали това е последица от лечението със субстанцията, но веднага спряха инжекциите и правеха каквото могат, за да облекчат агонията й. Температурата й вилнееше безконтролно и в продължение на десет дни не падна под четиридесет градуса. Сега тялото й беше покрито с разранени язви и всеки нерв беше болезнен — нямаше поза, в която да й е удобно. Мария настояваше да я види и в нарушение на всички болнични правила доктор Лапакис я пусна в малката стая, където лежеше старицата, която ту хлипаше, ту се обливаше в пот.

През полузатворените си клепачи Елпида разпозна Мария.

— Мария — прошепна дрезгаво тя, — не могат да направят нищо за мен.

— Тялото ти се бори с болестта. Не трябва да губиш надежда — призова я Мария. — Особено сега! За пръв път откогато и да било са толкова сигурни в лекарството.

— Не, чуй ме — Елпида замоли Мария през парещото, неконтролируемо було на болката. — От толкова дълго ми е зле. Сега просто искам да си отида. Искам да бъда с Петрос… Моля те, кажи им да ме пуснат.

Седнала на стар дървен стол до леглото й, Мария пое безсилната ръка на Елпида. „Беше ли това — запита се тя — същата смърт, която бе изстрадала и майка й? Същата жестока битка, в която изтощеното тяло се оказваше под атака без никакви средства за защита?“ — не беше присъствала, за да се сбогува с майка си, но щеше да остане с Елпида до края.

По някое време през тази гореща вечер Атина Манакис дойде да я отмени.

— Отиди да си починеш малко — каза тя. — Няма да е добре за теб, ако седиш тук цяла нощ, без да хапнеш и пийнеш нещо. Аз ще остана с Елпида за известно време.

Дишането на Елпида вече бе станало плитко. За пръв път изглеждаше така, сякаш не изпитва болка. Мария знаеше, че може би не й остава много и не искаше да пропусне края й.

— Ще остана — твърдо каза тя. — Трябва да го направя.

Предчувствието на Мария беше правилно. Не след дълго, в най-тихия час на нощта, между последните действия на хората и първото раздвижване на птиците, Елпида изпусна последна въздишка и си отиде. Най-сетне бе освободена от съсипаното си тяло. Мария плака, докато не свършиха сълзите и енергията й. Скърбеше не само за старата жена, която й бе дарила толкова много приятелство след пристигането й на острова, а и за майка си, чиито последни дни трябваше да са били също толкова изпълнени с агония както тези на Елпида.

Погребението накара всички на острова да се стекат в малката църква „Свети Панталеймон“. Свещеникът направи опелото на прага, за да могат стотината души, които стояха на напичаната от слънцето улица да го споделят с онези, които се бяха наблъскали в хладната вътрешност на храма. Когато песнопенията и молитвите свършиха, покритият с цветя ковчег бе понесен начело на дълга процесия, която бавно се заизкачва по хълма към болницата и блока и зави към необитаваната страна на острова, където скалите рязко се спускаха към тъмните мрачни води. Някои от по-старите се качиха на дървените седла на магаретата си, за да изминат този дълъг път, други правеха всяка крачка бавно и внимателно и пристигнаха в гробището дълго след като тялото бе положено в земята.

Беше последната седмица на юли, а празникът на свети Панталеймон бе на двадесет и седмия ден от месеца. Изглеждаше едновременно и добър, и лош момент за такова честване. От една страна, с тъй скорошното погребение на една от най-обичаните членки на общността им изглеждаше сякаш светецът покровител на лечението не си вършеше работата. От друга страна, мнозина на Спиналонга, които се лекуваха със субстанцията, показаха ранни признаци на възстановяване. При някои лезиите вече не се разпространяваха, при други, с възвръщането на кръвта в тъканите, парализата сякаш си отиваше. Поне за няколко души изглежда предстоеше да се случи чудо. Празненството за рождения ден на свети Панталеймон трябваше да се проведе, дори хората да смятаха, че трябва да скърбят заради загубата на приятелката си.

Предишната вечер бяха опечени специални хлябове и сладкиши, а в самия ден хората се изредиха в църквата, за да запалят свещ и да се помолят. Вечерта имаше танци и пеене на мантинади, а липсата на ентусиазъм, с която се бяха отличавали последните няколко празника, бе изчезнала. Когато вятърът задухваше в тяхната посока, хората в Плака дочуваха звуците на лира и бузуки, които се носеха откъм водата.

— Хората имат нужда от бъдеще — отбеляза Мария пред Кирицис, когато бяха седнали на масата й през следващата седмица. — Дори ако не са сигурни какво ще им донесе то.

— Какво дочувате да казват? — попита той. Тя беше неговото ухо в истинския свят на колонията на прокажените.

— Все още никой не говори за заминаване — каза тя. — Мисля, че всички разбираме, че още е много рано. Но настроението е различно. А хората, които не са започнали лечение, стават неспокойни. Знаят, че наистина е важно.

— Това няма значение. Може да изглежда бавно, но ви обещавам, че лечението наистина ще има резултат.

— Колко бавно ще бъде? — попита тя. Никога не бяха обсъждали подробно въпроса колко време щеше да отнеме всичко.

— Дори когато болестта вече не е активна, ще трябва да продължим с лечението още една или две години, в зависимост от тежестта на случая — отвърна той.

По времевата скала на тази древна болест, най-старата, позната на човечеството, само една или две години бяха като един миг. Но когато Кирицис погледна Мария, той осъзна, че му се струват като вечност. И за нея беше така, въпреки че никой от двамата нямаше да го изрече гласно.

Сякаш за да балансира смъртта с живот, в края на август дойде новината, че бебето на Ана се е родило. Една петъчна сутрин Гиоргис пристигна, за да каже на Мария. Още не беше видял детето, което беше момиче, но предния ден Антонис бе дотичал в Плака да му съобщи. Раждането не бе протекло лесно. Ана се бе чувствала зле няколко седмици в края на бременността си и тежките родилни мъки бяха продължителни. Макар още да беше слаба, лекарят я бе уверил, че бързо ще се възстанови и ще е готова да роди пак. Нищо друго обаче не бе толкова далеч от намеренията й. За щастие бебето беше здраво и вече се чувстваше чудесно.

Раждането на дете в семейството накара Александрос Вандулакис да омекне към Гиоргис Петракис и сега той усещаше, че моментът е добър за помиряване. Старецът бе останал в немилост достатъчно дълго. Няколко дни по-късно дойде покана за Гиоргис да присъства на кръщенето. То щеше да се проведе следващата седмица и след него щеше да има гощавка и веселба, нещо, за което критяните винаги бяха готови. Появата на дете в семейство Вандулакис след почти десетилетие чакане бе повод за голяма благодарност и празненство както в рода, така и в общността, свързана с него. Никой не се радваше на прекъсването на естествения ред, което се получаваше, когато хората, които притежаваха земята и осигуряваха работни места, не успяваха да се сдобият с деца. Сега, когато Ана Вандулакис бе родила едно дете, никой не се съмняваше, че може да роди друго и че следващия път то ще е момче. Това би осигурило веднъж завинаги продължението на стария род през следващото поколение.

Кръщенето се проведе в същата църква в Елунда, в която Ана и Андреас се бяха венчали преди девет години. Колко много неща се бяха променили оттогава, мислеше си Гиоргис, докато седеше на една твърда дървена седалка в дъното на църквата и заедно с десетките други хора чакаше дъщеря си и съпругът й да пристигнат с бебето. Бе дошъл възможно най-късно и сега седеше, свит в сакото си, стараейки се да избегне разговорите с другите членове на семейство Вандулакис, които не бе виждал от близо две години. Александрос и Елефтерия вече бяха в предната част на църквата, когато пристигна, а до тях седеше Маноли, който оживено разговаряше с хората на реда зад него и жестикулираше, докато разказваше някакъв анекдот, от който публиката му се заливаше от смях. Беше все така хубав, тъмната му коса бе малко по-дълга, отколкото Гиоргис я помнеше, а белите му зъби блестяха на фона на потъмнялата му кожа. Трябва да тъгува за Мария, помисли си Гиоргис, щом все още не е намерил друго момиче, за което да се ожени. Тогава хората се надигнаха. Свещеникът бе влязъл и вървеше по пътеката, следван от Андреас и Ана. Тя носеше мъничък вързоп от бяла дантела.

Гиоргис остана поразен от вида на дъщеря си. Очакваше да види лъчезарността на майчинството, но вместо това фигурата, която мина покрай него бе почти изпита. Спомни си как бе изглеждала Елени след раждането на двете им деца и как бе запазила своята здравословна пълнота, която изглеждаше естествена за жена, която е носила дете всичките тези месеци. Ала Ана бе тънка като млада лозичка и изглеждаше крехка. Не бе я виждал от дълго време, но фигурата й не беше такава, каквато бе очаквал. Андреас си беше същият, помисли си Гиоргис, доста скован и изпънат и все така наясно с по-високото си положение.

Бръмченето на оживените разговори стихна и множеството замлъкна, сякаш никой не искаше да събуди бебето. Макар детето да бе в блажено неведение за всичко освен за топлината на майчината прегръдка, това беше важен момент за него. Докато не я кръстеха, София, както щеше да се казва, беше изложена на „лоши очи“, но щом ритуалът завършеше, духовната й безопасност щеше да бъде осигурена.

Когато останалите хора отново седнаха, Маноли излезе напред. Освен свещеника и бебето, той беше ключовата фигура при кръщенето: нонос, кръстникът. Съгласно критската традиция, детето имаше един кръстник, който беше най-важният човек в живота му след майката и бащата. Събралите се слушаха пеенето на свещеника и гледаха как водите отмиват несъществуващите грехове на бебето, наблюдавайки как се създава духовната връзка между Маноли и София. Дадоха му бебето и той го целуна по челото. Докато го правеше, го обгърна неописуемо сладкия аромат на новородено. Нищо не изглеждаше по-естествено от това да се отнася с това мъничко безтегловно същество като със скъпоценно съкровище.

В последния етап от ритуала свещеникът обви чиста бяла панделка около раменете на Маноли и я завърза, за да създаде символичен кръг, обграждащ мъжа и детето. Маноли сведе поглед към сладкото лице на бебето и се усмихна. Сега тя беше будна и тъмните й, невинни очи се вглеждаха нефокусирано в неговите. На лицето му би видяла изражение на чисто обожание и затова никой не се усъмни и за секунда, че той винаги ще обича и ще милее за кръщелницата си, безценната си филиоца.