Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Виктория Хислъп

Заглавие: Островът

Преводач: Златина Минчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ИнфоДАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Редактор: Даниела Кръстанова

Художник: Светлозар Петров

ISBN: 978-954-761-411-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4569


Единадесета глава

— Хей! Антонис! Я ела за малко!

Повикването беше небрежно, с господарски тон. Андреас бе спрял камиона си на известно разстояние от мястото, където Антонис сечеше няколко стари и вече безплодни маслинови дървета, и му махаше да се приближи. Антонис спря работа и се подпря на брадвата си. Още не беше свикнал да бъде изцяло на разположение на младия си господар. Скитанията от последните няколко години, макар и безкрайно тежки и неприятни, му бяха давали радостното усещане за свобода и сега му беше трудно да свикне и с разписанието на деня, и с идеята, че трябва да се завтича с готовност при всяка заповед на шефа си. Не беше само това, имаше и по-специална причина да негодува срещу този мъж, който стоеше и му викаше от седалката на камиона си. Заради нея му се искаше да забие брадвата си във врата на Андреас Вандулакис.

Антонис лъщеше от пот. Капчици бяха нашарили челото му, а ризата му бе залепнала за гърба. Беше едва краят на май, но температурите вече бяха високи. Нямаше да се завтече, поне не веднага. Издърпа безучастно тапата на кратунката в краката си и отпи голяма глътка вода.

Ана… До миналата седмица Антонис почти не я беше забелязвал и определено не беше се замислял за нея, но в нощта на църковния празник тя бе събудила у него страст, която не му даваше да спи. Отново й отново преживяваше момента на прегръдката им. Беше траял десет кратки минути, може би дори по-малко, ала за Антонис всяка секунда се бе проточила колкото цял ден. После всичко бе свършило. Пред очите му възможността за любов му бе отнета. Беше наблюдавал Андреас Вандулакис от момента на пристигането му и го бе видял да танцува с Ана. Тогава, още преди битката да е започнала, разбра кой е спечелил войната. Всички шансове бяха против него.

Антонис се помъкна към Андреас, който не забелязваше нюансите на поведението му.

— Ти живееш в Плака, нали? — каза Андреас. — Искам да предадеш това от мое име. Днес.

Подаде му плик. Антонис нямаше нужда да го поглежда, за да познае чие име е написано върху него.

— Ще го занеса по някое време — каза той престорено безразлично, като сгъна писмото на две и го пъхна в задния джоб на панталона си.

— Искам да се достави днес — каза строго Андреас. — Да не забравиш.

Двигателят на камиона му заработи шумно и Андреас бързо излезе от нивата на задна скорост, вдигайки сухата пръст в мръсен облак, който се задържа във въздуха и напълни с прах дробовете на Антонис.

— Защо да нося проклетото ти писмо? — изкрещя Антонис, щом Андреас се скри от поглед. — Дяволите да те вземат!

Знаеше, че това писмо ще подпечата собственото му нещастие, но знаеше и че няма друг избор, освен да се постарае да го предаде невредимо. Ако не изпълнеше тази задача, Андреас Вандулакис бързо щеше да научи и тогава щеше да му го изкара през носа. Твърдият плик остана в джоба му през целия ден. При всяко сядане на Антонис хартията проскърцваше и той се измъчваше, представяйки си как го разкъсва, смачква го на малка топка и го хвърля в някоя пропаст или го наблюдава как бавно изгаря на малкия огън, запален, за да разчисти част от останките от сеченето на дърва. Единственото, което не го изкушаваше, бе да отвори писмото. Не можеше да понесе да го прочете. Не че имаше нужда. Беше напълно ясно какво пишеше вътре.

Ана се изненада да види Антонис на прага си в тази ранна вечер. Беше почукал на вратата с надеждата да не я завари вкъщи, ала ето че тя стоеше там, със същата широка усмивка, която тъй безразборно хвърляше на всеки, който се изпречеше на пътя й.

— Нося ти писмо — заговори Антонис, преди тя да успее да каже нещо. — От Андреас Вандулакис. — Думите засядаха в гърлото му, но той се овладя и ги произнесе без никаква емоция, което му донесе някакво извратено задоволство. Очите на Ана се разшириха от нескрито вълнение.

— Благодаря — каза тя и взе от него плика, който вече бе омекнал и смачкан, като внимаваше да не среща погледа му. Сякаш бе забравила жарката им прегръдка. „Нима не беше означавала нищо за нея?“ — зачуди се Антонис. Тогава му бе изглеждала като начало на нещо, ала сега виждаше, че целувката, която за него бе изпълнена с толкова надежда и очакване, за нея е била само начин да улови един миг на удоволствие.

Ана пристъпи от крак на крак и той разбра, че няма търпение да отвори писмото и иска той да си върви. Тя отстъпи назад, каза му „довиждане“ и затвори вратата. Звукът от затръшването й беше като плесница.

Вътре в къщата Ана седна на ниската маса и с разтреперани ръце отвори плика. Искаше да се наслади на момента. Какво щеше да намери? Изразително страстно излияние? Думи, избухващи на страницата като фойерверки? Чувства, тъй трогващи, както гледката на падаща звезда в ясна нощ? Като всяко осемнадесетгодишно момиче, очакващо подобна поетичност, тя със сигурност щеше да се разочарова от писмото на масата пред нея:

Скъпа Ана,

Искам да те видя отново. Моля те, заповядай с баща си на обяд следващата неделя. Майка ми и баща ми очакват с нетърпение да се запознаят с вас.

Твой: Андреас Вандулакис

Въпреки че съдържанието я развълнува, приближавайки я с още една стъпка към бягството от Плака, официалността на писмото я попари. Ана мислеше, че при доброто си образование Андреас ще владее изкусно думите, ала в тази набързо надраскана бележка имаше горе-долу толкова чувства, колкото в скучните учебници по древногръцка граматика, които с удоволствие бе оставила зад гърба си заедно с училищните си дни.

 

 

Обедът се състоя своевременно, а след него и много други. Ана винаги бе придружавана от баща си в съответствие със строгия етикет, спазван и от бедни, и от богати в тези ситуации. При първите пет-шест посещения някой прислужник идваше по обяд да вземе бащата и дъщерята с колата на Александрос Вандулакис, закарваше ги до импозантната градска къща с портик на входа в Неаполи и ги връщаше отново у дома точно в три и половина. Схемата винаги беше една и съща. При пристигането им ги въвеждаха в просторна приемна, където всяка мебел бе покрита с богато и сложно избродирани бели дантелени покривки, а в един огромен бюфет блестеше колекция от изящен, почти прозрачен порцелан. Тук Елефтерия Вандулакис често им предлагаше чинийка със сладко и чашка с ликьор, като изчакваше да оставят празните съдове на поднос, щом приключеха. След това всички отиваха в мрачната трапезария, където маслени картини на страховити мустакати прадеди ги гледаха втренчено от облицованите с ламперия стени. Дори тук официалностите продължаваха. Александрос се появяваше, прекръстваше се и казваше „добре дошли“, на което посетителите отговаряха в един глас с думите „драго ни е да сме с вас“. Беше едно и също всеки път, докато накрая Ана знаеше почти по минути как ще протече срещата им.

Гостуване след гостуване те сядаха на изкусно резбованите столове с високи облегалки пред тъмната, полирана до блясък маса и учтиво приемаха всяко ястие, което им поднасяха. Елефтерия правеше каквото беше по силите й, за да накара гостите си да се отпуснат. Много години преди това тя бе минала през същото изпитание, когато предишното поколение на фамилията Вандулакис бе проучвало дали е подходяща за съпруга на Александрос, и помнеше непоносимата скованост на всичко, все едно бе ставало вчера. Ала въпреки сърдечните й усилия разговорът не вървеше и Гиоргис и Ана болезнено осъзнаваха, че ги изпитват. Това трябваше да се очаква. Ако това беше ухажване — а все още никой не го беше формулирал по този начин — трябваше да определят правилата за действие.

Към момента на седмата среща семейство Вандулакис се бяха изнесли към разпростряната къща в голямото имение в Елунда, където прекарваха месеците между септември и април. Ана започваше да губи търпение. Не беше оставала насаме с Андреас от онзи танц през май и тя се оплака една вечер на Фотини и майка й:

— Не може да се каже, че и тогава бяхме сами, цялото село ни гледаше! Защо всичко става толкова бавно?

— Защото, ако това е правилното и за двама ви, и за семействата ви, няма нужда да се бърза — отвърна мъдро Савина.

Ана, Мария и Фотини бяха в къщата на Ангелопулос, под предлог, че се упражняват в ръкоделие. Всъщност се бяха събрали, за да обсъдят „положението с Вандулакис“, както го наричаха. Ана вече се чувстваше като животно на пазара, за което преценяват доколко е подходящо. Може би все пак не трябваше да се цели толкова високо. Ала тя бе решена да не остави ентусиазма си да угасне. Беше навършила осемнадесет, училището отдавна беше зад гърба й и тя имаше само една амбиция: да се омъжи изгодно.

— Просто ще приема следващите няколко месеца като състезание по търпеливост — каза тя. — И във всеки случай, през това време имам татко, за когото да се грижа.

Естествено, Мария беше тази, която всъщност се грижеше за Гиоргис и която знаеше, че ще бъде вкъщи още дълго, оставяйки настрана собствената си мечта да стане учителка. Но тя си замълча. Дори в най-подходящите моменти не беше добра идея да се противопоставя на Ана.

Едва през пролетта на следващата година Александрос Вандулакис се убеди, че въпреки разликите в богатството и положението им няма да бъде грешка, ако синът му вземе Ана като своя невеста. В крайна сметка тя беше извънредно красива, достатъчно умна и явно предана на Андреас. Един ден, след поредния обяд, двамата бащи се върнаха в приемната сами. Александрос Вандулакис заговори направо:

— Наясно сме с неравенството на този потенциален съюз, но сме уверени, че той няма да доведе до нежелани последствия за двете страни. Съпругата ми ме убеди, че Андреас ще бъде по-щастлив с дъщеря ти, отколкото с всяка друга жена, която някога е срещал, така че стига Ана да изпълнява дълга си като съпруга и майка, не намираме истински възражения.

— Не мога да ви предложа кой знае каква зестра — каза Гиоргис, изтъквайки очевидното.

— Много добре знаем това — отговори Александрос. — Нейната зестра ще бъде обещанието й да бъде добра съпруга и да помага с каквото може при управлението на имотите ни. Това е важна задача и има нужда от добра жена зад кулисите. След няколко години ще се оттегля и върху Андреас ще падне голям товар.

— Сигурен съм, че ще се старае с всички сили — каза просто Гиоргис. Чувстваше се в небрано лозе. Размерите на богатството и властта на това семейство го плашеха, отразени във всичко, с което бяха заобиколени: големите тъмни мебели, пищните килими и гоблени и ценните икони, които висяха по стените като израз на авторитета на тази фамилия. Но си напомни, че нямаше значение дали той се чувства у дома си тук. Важното беше дали Ана наистина можеше да привикне към такова великолепие. Тя с нищо не показваше, че в дома на Вандулакис се чувства по друг начин, освен точно на мястото си, въпреки че за него тази къща беше като чужда страна. Ана умееше да отпива деликатно от чаша, да се храни изискано и да казва каквото трябва, все едно беше родена за това. Разбира се, той знаеше, че тя просто играе роля.

— Важното е, че основното й образование е добро. Съпругата ви я е изучила добре, кирие Петракис.

Гиоргис запази мълчание при споменаването на Елени. Семейство Вандулакис знаеха, че майката на Ана е починала преди няколко години, но той не смяташе да им разкрива нещо повече от това.

Когато се върнаха вкъщи този следобед, Мария ги чакаше. Сякаш знаеше, че тази среща е била решителна.

— Е? — каза тя. — Предложи ли ти?

— Още не — отговори Ана. — Но знам, че ще се случи, просто го знам.

Мария знаеше, че сестра й иска да стане Ана Вандулакис повече от всичко на света и също й го пожелаваше. Това щеше да я изведе от Плака и да я пренесе в другия свят, за който винаги си бе мечтала, където нямаше да се налага да готви, чисти, кърпи или преде.

— Нямат никакви илюзии — каза Ана. — Знаят в каква къща живеем и знаят, че няма да донеса богатство със себе си, само няколко бижута от майка ни, това е всичко…

— Значи знаят за мама? — прекъсна я невярващо Мария.

— Знаят само, че баща ни е вдовец — сряза я Ана. — И това е всичко, което ще узнаят.

Темата бе затворена, все едно беше кутия с капак на пружина.

— И какво следва сега? — попита Мария, отдалечавайки ги от опасността.

— Ще чакам — каза Ана. — Ще чакам, докато ми предложи. Но междувременно това е мъчение и ще умра, ако не го направи скоро.

— Ще го направи, сигурна съм. Явно е, че те обича. Всички казват така.

— Кои всички? — запита остро Ана.

— Не знам, но според Фотини всички в имението смятат така.

— И какво знае Фотини?

Мария разбра, че се е изпуснала. Въпреки че в отминалите дни между момичетата не бе имало много тайни, през последните месеци това се бе променило. Фотини бе споделила с Мария как брат й е влюбен в Ана и колко се дразни, когато работниците в имението говорят само за предстоящия годеж между сина на господаря и селското момиче. Горкият Антонис.

Ана не остави Мария на мира, докато не й го каза.

— Антонис е. Той е обсебен от теб, не може да не го знаеш. Разказва на Фотини всички клюки от имението и всички казват, че Андреас ще те помоли да се омъжиш за него.

За момент Ана бе погълната от удоволствие, като разбра, че около нея се въртят разговори и предположения. Харесваше й да знае, че е център на внимание и искаше да научи повече.

— Какво още казват? Продължавай, Мария, кажи ми!

— Казват, че си взима жена, която е по-долу от него.

Това не беше каквото Ана очакваше и определено не беше онова, което искаше да чуе. Тя отговори разпалено:

— Какво ме е грижа какво мислят? Защо да не се омъжа за Андреас Вандулакис? Определено не бих се омъжила за някого като Антонис Ангелопулос. Той няма нищо освен ризата на гърба си!

— Не говори така за брата на най-добрата ни приятелка — и освен това, причината да няма нищо е, че беше заминал да се бие за тази страна, докато други си останаха у дома и си напълниха джобовете.

Прощалният изстрел на Мария с този хаплив коментар дойде твърде много на Ана. Тя се нахвърли върху сестра си, която, както винаги, когато се оказваше въвлечена в спор с необузданата Ана, избра да не й отвръща. Тя избяга от вкъщи и тъй като бягаше по-бързо от Ана, скоро се изгуби от погледа й в лабиринта от улички в далечния край на селото.

Мария беше господарка на самообладанието. За разлика от нестабилната си сестра, чиито емоции, мисли и действия винаги бяха на показ, тя беше внимателна. Обикновено запазваше чувствата и мнението си за себе си, забелязвайки, че хората често съжаляват за изблиците на емоции или невнимателни думи. През последните няколко години се беше научила да владее чувствата си по-добре от всякога. По този начин даваше вид, че е доволна, главно за да предпази баща си. Понякога обаче си позволяваше лукса на спонтанното избухване и когато то дойдеше, действаше като гръм от ясно небе.

Въпреки мненията на работниците от имението и остатъчните опасения на Александрос Вандулакис, годежът се състоя през април. Младата двойка беше оставена насаме в мрачната дневна след вечерята, която бе още по-скована от обикновено. Ана толкова бе чакала годежа, че когато моментът най-после настъпи и Андреас поиска ръката й, тя не изпита силни чувства. Беше разигравала тази сцена в ума си толкова често, че когато наистина се случи, беше като актриса на сцена. Чувстваше се вцепенена, неискрена.

— Ана — каза Андреас, — искам да те попитам нещо.

Нямаше нищо романтично, бленувано или дори бегло магично в това предложение. Беше практично като дъските, върху които бяха стъпили.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Ана беше достигнала целта си, бе спечелила облога със самата себе си и бе показала подигравателен жест на всички, които смятаха, че не е достойна да влезе в семейство на земевладелци. Това бяха първите й мисли, когато прие ръката на Андреас и за пръв път го целуна истински и страстно по устните.

Както беше обичайно по време на годеж, бъдещите роднини на Ана започнаха да я отрупват с подаръци. Купуваха й красиви дрехи, копринено бельо и скъпи дрънкулки, така че, когато най-после дойдеше време да стане Вандулакис, да не й липсва нищо, при все че баща й не можеше да й даде много.

— Сякаш всеки ден е празник — каза Ана на Фотини, която бе дошла да види най-новата партида луксозни неща, доставени от Ираклион. Малката къща в Плака бе изпълнена с аромата на разточителството и в този следокупационен период, когато чифт копринени чорапи бе достижим само за най-богатите жени, чеизът на Ана беше гледка, за която всички момичета се бяха наредили на опашка. Светлобежовите сатенени камизоли и нощници, които лежаха в кутии между слоеве от крепирана хартия, бяха като извадени от холивудски филм. Когато вдигнеше някоя дреха, за да я покаже на приятелките си, тъканта струеше между пръстите й като вода, изливаща се в басейн. Надхвърляше дори собствените й най-разюздани фантазии.

Седмица преди самата венчавка в Плака започнаха работа върху традиционната погача венец. Голям кръг от седмолистно тесто беше украсен със сложни шарки във вид на стотици цветя и папратови листа, а на последния етап от изпичането му бе глазиран до златистокафяво. Непрекъснатият кръг символизираше намерението на невестата да остане със съпруга си от началото до края. Междувременно в дома на Вандулакис сестрите на Андреас започнаха да украсяват брачното ложе в бъдещия дом на двойката с копринени тъкани и бръшлянови венци, нарове и лаврови листа.

Годежът бе отпразнуван с охолно тържество, а за самата сватба през март на следващата година не бе скъпено нищо. Преди службата, която трябваше да се състои в Елунда, гостите пристигнаха в дома на Вандулакис. Бяха странна смесица. Богаташи от Елунда, Агиос Николаос и Неаполи се бяха разбъркали с работниците от имението и десетки хора от Плака. Когато зърнаха Ана, хората от старото й село зяпнаха. На гърдите й подрънкваха достатъчно златни монети за цял трезор, а от ушите й висяха обици, отрупани със скъпоценни камъни. Тя блестеше на пролетната светлина и с наситеночервената си традиционна сватбена премяна беше като излязла от „Приказки от хиляда и една нощ“.

Гиоргис я гледаше с гордост и известно объркване и се учудваше, че това е собствената му дъщеря. Беше почти неузнаваема. В този момент повече от всякога му се искаше Елени да е там, за да види първородната им дъщеря толкова красива. Запита се какво ли би си помислила за това, че Ана отива в такова видно семейство. Дъщеря му приличаше много на съпругата му, но една част от Ана му беше напълно непозната. Струваше му се невъзможно той, скромният рибар, да има нещо общо с това видение.

Мария бе помогнала на Ана да се приготви сутринта. Ръцете на сестра й трепереха толкова силно, че се наложи да закопчае всяко копче вместо нея. Знаеше, че това беше желанието на Ана и че така постигаше най-голямата си цел. Беше уверена, че сестра й толкова често е репетирала ролята на грандама в мечтите си, че няма да й е трудно да свикне с реалността.

— Кажи ми, че това наистина се случва — каза Ана. — Не мога да повярвам, че наистина ще бъда кирия Вандулакис!

— Истина е — увери я Мария, питайки се в същото време какво щеше да означава в действителност за сестра й да живее в онази величествена къща. Надяваше се да е нещо повече от изящни бижута и елегантни дрехи. Дори за Ана тези неща можеха да имат граници.

Смесицата от гости правеше събитието необикновено, ала още по-нетрадиционно бе предсватбеното тържество, което се проведе в дома на младоженеца, а не на булката, както бе по традиция. Всички разбираха причините за това. Нямаше нужда да ги произнасят на глас. Що за гощавка можеха да им предложат в дома на Гиоргис Петракис? Елегантните дами от Неаполи започваха да се кискат само при мисълта за това, точно както бяха направили, когато бяха чули, че момчето на Вандулакис се жени за дъщерята на беден рибар. „Какво за бога си мислят в това семейство?“, бяха се подсмихвали. Каквото и да си мислеха хората за този брак, всички дойдоха, за да се насладят на изискания обяд от печено агнешко, сирене и вино от собствената реколта на Вандулакис и когато двестата стомаси се напълниха, дойде време за сватбената церемония. Накрая през Елунда премина разнородна процесия от коли, камиони и магарета, впрегнати в каруци.

И за бедните, и за богатите критяни ритуалите на сватбената церемония бяха едни и същи. Два стефана, простите сватбени венци, направени от изсушени цветя и треви, се свързваха с панделка, полагаха се на главите на двойката от свещеника и се разменяха три пъти, за да скрепят съюза. След това свекървата на Ана щеше да ги сложи в рамка и да ги окачи над семейното легло, така че, както беше поговорката, никой да не потъпче брака. През повечето време думите на свещения ритуал се губеха сред бърборенето на присъстващите, но когато булката и женихът най-накрая подадоха ръце на свещеника, църквата притихна. Тръгнаха в спокоен танц около олтара, танцът на Исая, и гостите знаеха, че скоро ще излязат навън на слънце.

Следвайки младоженците, които се возеха в карета, всички отново се стекоха в дома на Вандулакис, където бяха наредени маси за още един пир. Хората ядоха, пиха и танцуваха до късна доба, а точно преди изгрева беше изстрелян пушечен залп, с който бе отбелязан краят на празненството.

 

 

След сватбата Ана повече или по-малко изчезна от живота на Плака. Идваше веднъж седмично да види баща си, но с течение на времето започна вместо това да изпраща кола, която да го вземе, и така появите й в Плака намаляха и се разредиха. Като съпруга на бъдещия собственик на имението тя се оказа с много променено социално положение. Но това не беше проблем за нея. Беше точно каквото искаше — разрив на връзката с миналото.

Ана се хвърли в новата си роля и скоро откри, че задълженията й като снаха бяха не по-малко тежки от тези на съпруга. Прекарваше всеки ден в компанията на Елефтерия и приятелките й, като или ги посещаваха, или ги приемаха в дома си, и точно както се бе надявала, всички те се радваха на свобода, която граничеше с безделието. Основното й задължение бе да помага в управлението на домакинството на Вандулакис, което в общи линии означаваше да се погрижи прислужницата да е подредила обилна трапеза за мъжете, когато се върнеха вечер.

Тя жадуваше да направи промени в двете семейни къщи, да махне тъмните драпирани завеси и мрачната мебелировка. Не спря да опява за това на Андреас и накрая той дръпна майка си настрани, за да я помоли за разрешение, а Елефтерия на свой ред се допита до истинския глава на семейството. Всичко трябваше да се прави по този начин.

— Не искам голямата къща да се променя твърде много — каза Александрос Вандулакис на жена си, имайки предвид къщата в Елунда. — Но Ана може да удари една боя на къщата в Неаполи, ако иска.

Младоженката се посвети на тази задача и скоро бе завладяна от ентусиазъм за тъкани и тапети, като се отбиваше непрекъснато при един вносител на изтънчени френски и италиански стоки, който имаше елегантен магазин в Агиос Николаос. Това й даваше занимание и поглъщаше вниманието й и Андреас беше облагодетелстван, защото в края на всеки ден я намираше оживена и весела.

Друго от задълженията й бе да надзирава тържествата за панегирия, които семейство Вандулакис уреждаше за работниците си. Ана беше майсторка на преструвките. На тези празненства понякога усещаше по себе си очите на Антонис Ангелопулос и вдигаше очи, за да срещне суровия му поглед. Понякога той дори говореше с нея.

— Кирия Вандулакис — казваше той с преувеличена почтителност и твърде нисък поклон. — Как сте?

Държанието му караше Ана да трепне и тя отговаряше съответстващо рязко.

— Добре, благодаря.

С тези думи му обръщаше гръб. И погледът, и държанието му оспорваха правото й да бъде там като по-високо поставена от него. Как смееше?

Бракът на Ана промени не само нейния статус, заминаването й означаваше и промяна в положението на Мария. По-малката сестра сега безспорно придоби ролята на господарка в собственото си домакинство. Мария бе влагала много от енергията си да задоволява и да укротява сестра си и от това, че Ана вече я нямаше, товарът й стана по-лек. Тя вложи обновената си енергия във въртенето на домакинството на Петракис и вече често ходеше с баща си да прави доставки до Спиналонга.

За Гиоргис, който не можеше да оставя цветя на гроба на Елени, всяко посещение на острова беше възможност да си спомни за нея. Той продължаваше да отива и да се връща с доктор Лапакис и в добро, и в бурно време и при тези пътувания лекарят говореше за работата си, разкривайки на Гиоргис колко от прокажените бяха близо до смъртта сега и колко му липсваха посещенията на доктор Кирицис.

— Той носеше намек за нещо хубаво в бъдещето — бе казал Лапакис уморено. — Самият аз не вярвам много в това, но видях как вярата може да бъде нещо хубаво, цел сама по себе си. За някои от прокажените бе достатъчно да вярват, че Кирицис може да ги излекува, за да спрат да искат да умрат. Много от тях сега чувстват, че не им е останало за какво да живеят.

Лапакис бе получил няколко писма от стария си колега, в които той обясняваше отсъствието си и изразяваше дълбоко съжаление. Кирицис все още бе зает с възстановяването на пострадалата болница в Ираклион и в момента не можеше да пожертва време, за да продължи изследванията си. Вътрешно Лапакис започна да се отчайва и изливаше душата си пред Гиоргис. Повечето хора биха се молили на Бог с превити колене, но при липсата на вяра Лапакис се опираше на верния си лодкар, чието страдание винаги щеше да бъде по-голямо от неговото.

Въпреки че хората продължаваха да умират от болестта, за онези с по-леката разновидност животът на Спиналонга все още бе изпълнен с неочаквани неща. След края на войната имаше по две филмови прожекции седмично, пазарът бе по-добър от всякога, а вестникът процъфтяваше. Димитри, който сега беше на седемнадесет, вече бе започнал да преподава на пет и шестгодишните, докато по-опитен учител пое по-големите деца. Той продължаваше да живее в къщата на Контомарис, уговорка, която носеше голямо щастие и на двете страни. Доколкото това беше възможно, островът бе обхванат от принципно чувство на задоволство. Дори Теодорос Макридакис вече нямаше желание да създава неприятности. Той обичаше хубавите спорове в кръчмата, но отдавна се бе отказал от идеята да завземе позицията на върховна власт. Никос Пападимитриу се справяше със задачата твърде добре.

 

 

Мария и Фотини бяха заети с рутинните ежедневни задачи, които ги пренесоха през следващата година като танц, с безкрайно повтаряща се поредица от стъпки. С тримата си синове Савина Ангелопулос се нуждаеше от помощта на своята силна и способна дъщеря, за да изхранва мъжете в къщата и да се грижи за тях, така че и Фотини, подобно на Мария, имаше домашни задължения, които я задържаха в Плака.

Дори ако Елени бе искала нещо по-добро за дъщеря си от това да остане в селото, не би могла да мечтае за по-съвестно дете от Мария. В ума на момичето нямаше никакво съмнение дали би трябвало да прави нещо друго, вместо да се грижи за баща си, дори ако някога бе мечтала да стои пред свои ученици с тебешир в ръка, както бе правила майка й. Подобно на щампованите мотиви по старите им завеси, всички такива стремежи отдавна бяха избледнели.

Двете момичета споделяха радостите и ограниченията на това съществуване няколко години и през цялото време, в което изпълняваха задълженията си, не си помислиха, че имат истинска причина да се оплакват. Имаше да се носи вода от селската чешма, да се събират дърва за печките, да се мете, да се преде, да се готви и да се тупат килими. Мария редовно събираше мед от своите кошери на покрития с мащерка хълм над Плака. Той бе толкова наситено сладък, че няколко години не бе имало нужда да купува и един грам захар. В задните дворове на къщите им стари тенекии от зехтин преливаха от босилек и мента, а пропуканите и вече неизползваеми питои[1], големи делви, някога използвани за съхранение на вода и течно масло, ставаха прекрасен дом на внимателно гледани здравец и лилии.

Момичетата бяха наследници на хилядолетна тайно развила се народна традиция и вече ги смятаха за достатъчно пораснали, за да ги научат на занаятите и уменията, които се бяха предавали на поколенията без писмен запис. Бабата на Фотини беше забележителен източник на такива знания и им показваше как да боядисват вълна с извлек от листенца на ирис, хибискус и хризантема и как да сплитат оцветени треви в изкусно изработели кошници и рогозки. Други жени им предаваха знанията си за вълшебните ползи от местните билки и те често ходеха надалече в планината, за да търсят дива салвия, лавдан и лайка заради лечебните им свойства. В спорните дни се връщаха с пълна кошница от най-ценната билка, ориганум диктамнус[2], за който казваха, че лекува рани, възпалено гърло и стомашни проблеми. Мария винаги имаше точната отвара за баща си, ако се разболееше, и скоро стана известна в селото с полезните си лекове.

При дългите си походи в планината събираха и хорта[3] — богатите на желязо планински треви, които бяха основна част от всяка диета. Някогашните им детски игри на брега, при които си правеха питки от пясък, бяха заменени от по-зрели развлечения, при които ги правеха от тесто и подправки.

Една от най-важните задачи на Мария от късна есен до ранна пролет бе да поддържа огъня вкъщи. Той не само осигуряваше топлина и уют, докато навън виеха зимните ветрове, а и поддържаше жив духа на къщата. Спити — гърците използваха една и съща дума за „дом“ и „къща“ — беше божествен символ на единството, а техният се нуждаеше от постоянни грижи повече от другите.

Колкото и обременителни да изглеждаха домашните задължения на Мария в очите на някой градски жител — или дори за Ана, която сега живееше в известен лукс — винаги имаше време за бъбрене и сплетни. Къщата на Фотини беше център на това. Тъй като безделието се смяташе за грях, сериозното занимание клюкарстване се осъществяваше в невинната обстановка на шиене и бродиране. Това не само намираше работа на ръцете на момичетата, но и им даваше възможност да се подготвят за бъдещето. Всяка калъфка, възглавничка, покривка и покривало в дома на една омъжена жена бяха изтъкани или избродирани от нея самата, майка й или майката на майка й. Ана беше изключение. През няколкото години, в които бе седяла в компанията на шивачките, до много по-стари и по-мъдри жени от нея, тя беше завършила само малък ъгъл от една калъфка. Това беше симптом на постоянния й бунт. Инатът й беше прикрит. Докато другите момичета и жени шиеха и си говореха, пръстите й бездействаха. Тя размахваше иглата си, жестикулираше и правеше шарки с конеца си във въздуха, но рядко пробождаше плата. За късмет се бе омъжила в семейство, в което всичко беше осигурено.

В определени моменти от годината момичетата се заемаха със сезонни задачи, които изискваха да са навън. Присъединяваха се в боричкането при гроздобера и първи влизаха в коритото да мачкат преливащите от сок плодове. След това, точно преди есента да се обърне на зима, се включваха в тълпата, която брулеше маслиновите дървета, за да се изсипят плодовете в отворените кошове под тях. Такива дни бяха изпълнени със смях и закачки и завършването на общата работа често се отбелязваше с танци и веселба.

Една по една, членките на този безгрижен, но зает кръг от млади жени напускаха групата. Намираха си съпрузи, или, както ставаше по-често, им ги намираха. Като цяло те бяха младежи от Плака или от някое съседно село като Врухас или Селес. Родителите им обикновено се познаваха от години и понякога планираха съюза между децата си още преди да са се научили да броят или да пишат имената си. Когато Фотини обяви собствения си годеж, Мария усети как светът й свършва. Ала тя изрази единствено удоволствие и радост, упреквайки се мълчаливо за завистта, която изпитваше, докато си представяше как ще прекара остатъка от живота си на прага със старите овдовели гарги, плетейки дантели по залез.

Фотини, също като Мария, вече беше на двадесет и две години. Баща й доставяше риба на таверната на брега от много години и собственикът, Ставрос Даварас, освен надежден клиент му беше и добър приятел. Синът му Стефанос вече работеше при баща си и един ден щеше да поеме заведението, в което през делничните дни посетителите се точеха полека, а на празник и в неделя прииждаха като река. Павлос Ангелопулос възприемаше Стефанос като добра партия за дъщеря си, а на вече установената взаимна обвързаност на семействата се гледаше като на добра основа за този брак. Двамата се познаваха от деца и вярваха, че между тях ще възникнат чувства, които ще придадат искра на онова, което в крайна сметка беше просто уговорка. Беше уредена скромна зестра и щом годежът изтече по обичайния начин, се състоя сватбата. Голямата утеха на Мария бе фактът, че Фотини нямаше да живее по-далеч от нея, отколкото преди. Въпреки че Фотини сега имаше по-различни, по-трудни задължения — работа в таверната освен воденето на домакинството и маневрирането из минното поле на живота при родителите на мъжа си — двете жени продължаваха да се виждат всеки ден.

Решена да не издава тревогата си от това, че се бе оказала последната от топящата се група, Мария се хвърли по-ентусиазирано от всякога в синовните си задължения, като все по-често придружаваше баща си при пътуванията му до Спиналонга и се стараеше къщата й винаги да е изрядно подредена. За една млада жена това далеч не беше задоволяващо. В селото се възхищаваха на отдадеността й към Гиоргис, но в същото време липсата на съпруг я поставяше в по-ниско положение. Животът на стара мома се смяташе за проклятие, а да остане без мъж в село като Плака, означаваше ежедневни публични унижения. Ако остарееше още, без да си намери годеник, уважението за преданото й държание бързо можеше да се превърне в презрение. Проблемът сега беше, че в Плака нямаше много подходящи мъже, а Мария не желаеше да помисли за мъж от друго село. Беше немислимо Гиоргис да се откъсне от Плака и следователно и за Мария преместването беше немислимо. Понякога тя смяташе, че шансовете да се омъжи не са по-големи от тези да види обичната си майка да влиза в стаята.

Бележки

[1] Ед.ч. питос — голям объл глинен съд с остро дъно и широко гърло. — Бел.прев.

[2] Диктамнус или критски риган. — Бел.прев.

[3] Събирателно наименование на различни видове диворастящи ядливи треви и растения като глухарче, киселец, копър, див праз и др. — Бел.прев.