Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Виктория Хислъп

Заглавие: Островът

Преводач: Златина Минчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ИнфоДАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Редактор: Даниела Кръстанова

Художник: Светлозар Петров

ISBN: 978-954-761-411-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4569


Девета глава

Въпреки че екзекутираният едва на метри от брега им прокажен не бе означавал много за хората от Плака, след този инцидент омразата, която изпитваха към германците, се усили. Това бе довело реалността на войната до къщния им праг и ги накара да осъзнаят, че сега селото им бе също толкова уязвимо, както и всяко друго място в този световен конфликт. Реакциите бяха различни. За мнозина Бог бе единственият извор на истински мир и понякога църквите преливаха от хора, приведени в молитва. Неколцина от старите, например бабата на Фотини, прекарваха толкова много време в компанията на свещеника, че постоянно носеха със себе си сладкия аромат на тамян. „Баба мирише на восък“, викаше Фотини, подскачайки около старицата, която се усмихваше благосклонно на единствената си внучка. Дори ако не изглеждаше Господ да им помага особено да спечелят войната, вярата й говореше, че Той е на тяхна страна и когато разказите за унищожаването и оскверняването на църкви стигаха до нея, те само засилваха убеждението й.

Панегирия, дните на светците, все още се празнуваха. Свещениците изваждаха иконите от сигурните им места и ги понасяха в процесия, следвани от градския оркестър в почти нечестива какофония на медни и ударни инструменти. Можеше да липсват разточителното пируване или фойерверките, ала когато реликвите се връщаха невредими в църквата, хората пак танцуваха лудо и пееха запленяващите си песни с още повече страст, отколкото в мирно време. Ядът и безпомощността от продължаващата окупация се отмиваха от най-добрите вина, но при пукването на зората и връщането на трезвеността всичко си беше както преди. В тези моменти онези, чиято вяра не беше твърда като скала, започваха да се питат защо Бог не отговаря на молитвите им.

Германците несъмнено се изумяваха от тези прояви на сакралното и на необичайно светското, но бяха достатъчно умни, че да не ги забраняват. Все пак се месеха както можеха, като привикваха на разпит свещеника точно преди да започне служба или претърсваха къщи в разгара на танците.

На Спиналонга всеки ден палеха свещи за онези, които страдаха на сушата. Жителите на острова добре знаеха, че критяните живеят в страх от немската жестокост и се молеха за бърз край на окупацията.

Доктор Лапакис, който вярваше в силата на лекарствата повече, отколкото в Божията намеса, започна да се обезсърчава. Знаеше, че изследванията и тестовете са повече или по-малко изоставени. Бе пратил няколко писма до Кирицис в Ираклион, ала тъй като не получи отговор в продължение на месеци, стигна до извода, че колегата му сигурно се занимава с по-наложителни проблеми, и се примири, че ще трябва да почака дълго, преди да го види отново. Лапакис увеличи посещенията си на острова от три до шест пъти в седмицата. Някои от прокажените се нуждаеха от постоянно внимание и Атина Манакис не можеше да се справи сама. Една от тези пациенти бе Елени.

Гиоргис никога нямаше да забрави деня, когато дойде на острова и видя вместо стройния силует на жена си ниската и набита фигура на Елпида, нейната приятелка. Сърцето му заби по-бързо. Какво се бе случило с Елени? За пръв път не идваше да го посрещне. Елпида заговори първа.

— Не се тревожи, Гиоргис — каза тя, опитвайки се да звучи успокоително. — Елени е добре.

— Къде е тогава? — в гласа му имаше очевидна нотка на паника.

— Трябва да прекара няколко дни в болницата. Доктор Лапакис я държи под наблюдение за малко, докато гърлото й се подобри.

— А ще стане ли това? — попита той.

— Надявам се — каза Елпида. — Сигурна съм, че лекарите правят всичко, което могат.

Думите й бяха необвързващи с нещо категорично. Елпида не бе по-наясно с шансовете на Елени да оцелее от самия Гиоргис.

Гиоргис остави пакетите, които бе превозил, и бързо се върна в Плака. Беше събота и Мария забеляза, че баща й се върна много по-рано от обикновено.

— Кратко посещение беше — каза тя. — Как е мама? Носиш ли писмо?

— Боя се, че няма писмо — отговори той. — Тази седмица не е имала време да пише.

Това бе напълно вярно, но той излезе от вкъщи бързо, преди Мария да може да го пита още нещо.

— Ще се върна до четири — каза. — Трябва да ида да си поправя мрежите.

Мария усети, че нещо не е наред, и чувството се задържа през целия ден.

През следващите четири месеца Елени лежеше в болницата, твърде болна, за да докрета през тунела и да се види с Гиоргис. Всеки ден, когато закарваше Лапакис на Спиналонга, той се взираше напразно, очаквайки да види как го чака под боровете. Всяка вечер Лапакис му даваше отчет, в началото с притъпена версия на истината.

„Тялото й все още се бори с болестта“, казваше той, или „Мисля, че днес температурата й спадна малко“.

Ала докторът скоро разбра, че създава фалшиви надежди и че колкото повече ги засилва, толкова по-трудно ще бъде, когато дойдат последните дни — а някакво усещане под лъжичката му говореше, че те ще дойдат. Не че лъжеше, когато казваше, че тялото на Елени се бори. То бе влязло в яростна битка, при която всяка тъкан се бореше с бактерията, която се опитваше да доминира. Лепра треската имаше два възможни изхода: рязко влошаване или подобрение. Лезиите по краката, гърба, врата и лицето на Елени се бяха умножили и тя лежеше, измъчена от болка, без да може да намери облекчение, както и да се обърнеше. Тялото й беше сбор от язви, които Лапакис третираше според възможностите си, придържайки се към основния принцип, че ако ги държи чисти и дезинфекцирани може да сведе до минимум бурно размножаващите се бактерии.

По време на тази фаза Елпида доведе Димитри да види Елени. Сега той живееше в дома на Контомарис по уговорка, която всички се бяха надявали да бъде временна, ала вече изглеждаше, че ще бъде за постоянно.

— Здравей, Димитри — промълви Елени. После, обръщайки глава към Елпида, успя да изрече още само две думи: — Благодаря ти.

Гласът й беше много слаб, но Елпида знаеше какво означава казаното: тринадесетгодишното момче сега беше в нейните способни ръце. Това поне можеше да й даде някакъв покой.

Бяха преместили Елени в малка стая, където можеше да бъде сама, далеч от погледите на другите пациенти и без да ги притеснява, нито да бъде притеснявана от тях посред нощ, когато агонията се усилваше и чаршафите й се напояваха от треската, а стоновете й не спираха. Атина Манакис се грижеше за нея в тези черни часове, като поднасяше с лъжица рядка супа към устните й и мокреше с гъба пламналото й чело. Погълнатата супа обаче ставаше все по-малко и една нощ Елени вече не можеше да преглъща. Дори вода не можеше да премине през гърлото й.

Когато на следващата сутрин Лапакис завари пациентката си да се бори за глътка въздух, без да може да отговори на нито един от обичайните му въпроси, той осъзна, че Елени е стигнала до нов и може би последен етап.

— Кирия Петракис, трябва да погледна гърлото ви — каза той меко. С новите рани около устните й той знаеше, че ще й причини болка дори да си отвори устата достатъчно широко, за да може да погледне вътре. Прегледът само потвърди страховете му. Той погледна доктор Манакис, която стоеше от другата страна на леглото.

— Ще се върнем след минута — каза той, хващайки дланта на Елени.

Двамата лекари излязоха от стаята и затвориха леко вратата след себе си. Доктор Лапакис каза тихо и забързано.

— Има поне дузина лезии в гърлото и епиглотисът е възпален. От отока дори не можах да видя задната стена на фаринкса. Трябва да се постараем да я облекчим — не мисля, че й остава много.

Той се върна в стаята, седна край Елени и пое ръката й. Задухът й сякаш се беше влошил за няколкото мига, през които ги нямаше. Беше онзи момент, до който бе стигал преди с толкова много пациенти, моментът, в който знаеше, че няма какво повече да направи, освен да бъде до тях в последните часове. Издигнатото разположение на болницата й даваше най-добрата картина на Спиналонга и докато седеше край леглото на Елени и слушаше изключително затрудненото й дишане, той се взря през големия прозорец, който гледаше през водата към Плака. Помисли си за Гиоргис, който по-късно щеше да потегли към Спиналонга, надбягвайки се с белите коне през морето.

Сега дишането на Елени идваше на пресекулки и очите й бяха широко отворени, преливащи от сълзи и изпълнени със страх. Той виждаше, че в края на този живот няма да има покой и сграбчи ръцете й в своите, сякаш се опитваше да я подкрепи. Седя така два, може би дори три часа, преди краят най-сетне да дойде. Последният дъх на Елени бе напразна борба за още един, който не дойде.

Най-доброто, което един лекар можеше да каже на съкрушеното семейство, бе, че обичният им човек е починал в мир. Беше неистина, която Лапакис бе изричал преди и с готовност щеше да изрича отново. Той побърза да излезе от болницата. Искаше да чака на кея, когато Гиоргис пристигнеше.

На известно разстояние от брега лодката се издигаше и спускаше сред високите вълни на ранната пролет. Гиоргис се учуди, че доктор Лапакис вече го чака. За пасажера му беше необичайно да бъде там пръв, ала освен това в изражението му имаше нещо, което караше Гиоргис да се чувства нервен.

— Може ли да останем тук за момент? — попита го Лапакис, съзнавайки, че трябва да му съобщи новината сега, на това място и да му даде време да се овладее, преди да се върне в Плака и да се изправи пред дъщерите си. Той протегна ръка, за да помогне на Гиоргис да слезе от лодката, после скръсти ръце и впери поглед в земята, подритвайки нервно едно камъче с върха на обувката си.

Още преди лекарят да заговори, Гиоргис разбра, че надеждите му ще бъдат разбити.

Двамата седнаха на ниската каменна стена, построена около боровете, и се обърнаха към морето.

— Тя е мъртва — промълви Гиоргис. Беше отгатнал новината не само от бръчките на умора, които изнурителният ден бе оставил по лицето на Лапакис. Един мъж просто може да усети кога съпругата му вече я няма.

— Много, много съжалявам — каза лекарят. — Накрая нямаше какво да направим. Почина в мир.

Той обгърна с ръка раменете на Гиоргис, а по-старият мъж отпусна глава в ръцете си и започна да плаче с толкова тежки и обилни сълзи, че те се пръскаха по изцапаните му обувки и потъмняваха земята около стъпалата му. Поседяха така повече от час и вече беше почти седем, небето бе потъмняло, а въздухът захладнял, когато сълзите престанаха да се стичат по лицето му. Беше пресъхнал като изстискан парцал и бе достигнал онзи момент от скръбта, когато с отминаването на първите огромни вълни на мъката настъпва изтощение и странно чувство на облекчение.

— Момичетата ще се чудят къде съм — произнесе той. — Трябва да се връщаме.

Докато подскачаха нагоре-надолу през водата в почти пълната тъмнина в посока на светлините на Плака, Гиоргис призна на Лапакис, че бе скрил от дъщерите си колко сериозно е било състоянието на Елени.

— Бил си прав да го направиш — успокои го Лапакис. — Само преди месец и аз все още вярвах, че може да спечели битката. Никога не е погрешно да имаш надежда.

Беше много по-късно от обикновено, когато Гиоргис се върна вкъщи и момичетата бяха започнали да се безпокоят за него. В мига, в който влезе през вратата, те разбраха, че се е случило нещо ужасно.

— Мама е, нали? — попита настоятелно Ана. — Нещо й се е случило!

Гиоргис се срина. Той се хвана за гърба на стола с изкривени черти. Мария пристъпи напред и го прегърна.

— Седни, татко — каза тя. — Кажи ни какво е станало… моля те.

Гиоргис седна на масата, опитвайки се да се успокои. Изминаха няколко минути, преди да успее да проговори.

— Майка ви… е мъртва — почти се задави с думите.

— Мъртва! — изпищя Ана. — Но ние не знаехме, че ще умре!

Ана никога не бе приела факта, че болестта на майка й може да има само един реален, неизбежен изход. Заради решението на Гиоргис да скрие от тях влошаването й, новината беше огромен шок и за двете. Все едно майка им бе умряла два пъти и трябваше да преживеят отново страданието, което бяха изпитали преди почти пет години. По-голяма, но не много по-мъдра, отколкото на дванайсет години, Ана най-напред почувства гняв, че баща им изобщо не ги беше предупредил и че тази катастрофа бе дошла от нищото.

В продължение на половин десетилетие фотографията на Гиоргис и Елени, която висеше на стената до камината, бе осигурявала на Ана и Мария образа на майка им, който носеха в мислите си. Единствените им спомени от нея бяха размити — за майчина добрина и аурата на щастливо повтарящите се дни. Отдавна бяха забравили истинската Елени и имаха само тази идеализирана нейна снимка в народна носия: дълга, богато набрана пола, тясна престилка и великолепна салтамарка[1], бродирана риза с цепнати до лактите ръкави. С усмихнатото си лице и дългата тъмна коса, сплетена и навита около главата, тя беше архетипът за критска красавица, уловена завинаги в момента, когато бе щракнал затворът на фотоапарата. Винаги бяха лелеяли надеждата, че тя ще се върне, и когато се бе заговорило за лекарство, очакванията им се бяха повишили още повече. А сега това.

Риданията на Ана от горната стая се чуваха на улицата и чак до площада на селото. Сълзите на Мария не дойдоха толкова лесно. Тя погледна баща си и видя човек, физически смален от мъката. Смъртта на Елени слагаше край не само на надеждите и очакванията им, а и на едно приятелство. Животът му се бе преобърнал с изгнанието й, ала сега бе променен непоправимо.

— Починала е спокойно — каза той на Мария по-късно, докато двамата вечеряха. Бяха сложили чиния за Ана, но не можеха да я придумат да слезе долу, камо ли да яде.

Нищо не ги беше подготвило за последствията от смъртта на Елени. Тричленното семейство бе само временно, нали? В продължение на четиридесет дни в предната стая гореше кандило в знак на почит, а вратите и прозорците на дома им останаха затворени. Елени бе погребана на Спиналонга под една от бетонните плочи, които образуваха общото гробище, ала в Плака бе помената със запалването на една-едничка свещ в църквата „Агиа[2] Марина“ на края на селото, където морето бе толкова близо, че се плискаше в стълбите на храма.

След няколко месеца Мария и дори Ана преживяха мъката си. За известно време личната им трагедия бе затъмнила събитията от широкия свят, ала когато излязоха от пашкула на скръбта, всичко около тях продължи както преди.

През април дръзкото отвличане на генерал Крайпе, командир на Севастополската дивизия в Крит, засили напрежението на острова. С помощта на членове на Съпротивата съюзнически войници, дегизирани като германци, бяха устроили засада на Крайпе и въпреки многобройните хайки бяха успели да го измъкнат от щаба му близо до Ираклион през планините до южния бряг на Крит. Оттам съюзниците бяха изпратили най-ценния си военнопленник в Египет. Имаше опасения, че ответните мерки за това дръзко отвличане ще са по-варварски от всякога. Ала немците показаха, че терорът, който все още налагаха, е щял да се случи така или иначе. Една от най-лошите вълни бе през май. Вангелис Лидаки бе видял изпепелените села на връщане от Неаполи.

— Унищожили са ги — повтаряше той. — Сравнили са ги със земята.

Мъжете в кръчмата слушаха невярващо описанията му на пушека, който все още се издигаше от пепелта на погълнатите от огъня села южно от планината Ласити, и сърцата им изстиваха.

Няколко дни след тази случка един вестник, публикуван от германците, се озова в Плака посредством Антонис, който се бе отбил, за да успокои родителите си, че още е жив. Тонът му бе не по-малко заплашителен от обикновено:

Селата Маргарикари, Локрия, Камарес и Сактурия и околните части от нома Ираклион бяха изравнени със земята, а жителите им си получиха заслуженото.

Тези села са приютявали комунистически отряди и ние обявяваме цялото население за виновно за това, че не е доложило за тези предателски дейности.

В района на Сактурия бандитите се разхождаха необезпокоявани с пълната подкрепа на местното население и намираха подслон. В Маргарикари предателят Петракгеоргис открито празнува Великден с жителите.

Чуйте ни внимателно, критяни. Разберете кои са истинските ви врагове и се пазете от онези, заради които си навличате възмездие. Винаги сме ви предупреждавали колко е опасно да сътрудничите с британците. Вече губим търпение. Германският меч ще унищожи всеки, който е свързан с бандитите и британците.

Хората си предаваха листа от ръка на ръка, четяха го на глас и повтаряха написаното, докато хартията не се изтъни. Това не попари непоколебимостта на селяните.

— Това показва, че отчаянието ги притиска — каза Лидаки.

— Да, но и ние започваме да губим вяра — отговори жена му. — Колко още можем да издържим? Ако спрем да помагаме на тези андарте, ще можем да спим спокойно.

Разговорът продължи до късна доба. За повечето критяни да се предадат и да сътрудничат бе нещо, което противоречеше на всички техни инстинкти. Трябваше да се съпротивляват, да се борят. Освен това, те обичаха да се бият. От дребните спорове до десетилетните кървави вражди между семействата, мъжете процъфтяваха при стълкновения. За разлика от тях, много от жените се молеха горещо за мир и смятаха, че молитвите им са получили отговор, защото четяха между редовете и усещаха падащия боен дух на окупаторите.

Отпечатването и разпространението на тези листовки може и да беше продиктувано от отчаяние, ала независимо от мотивацията зад тях бе фактът, че селата бяха унищожени. Всяка къща в тях бе превърната в димяща развалина, а околният пейзаж бе белязан от зловещите силуети на почернели, изкривени дървета. Ана настоя пред баща си, че трябва да кажат на немците всичко, което знаят.

— Защо да рискуваме да унищожат Плака? — запита упорито тя.

— Една част е просто пропаганда — намеси се Мария.

— Но не всичко! — рязко отвърна Ана.

При все това пропагандната война не се водеше само от германците. Британците организираха собствена кампания и виждаха, че е ефективно оръжие. Те отпечатваха вестници, които създаваха впечатление, че позициите на врага отслабват, разпространяваха слухове за британски десант и преувеличаваха успешните действия на Съпротивата. „Капитулацион“[3] беше основната тема и германците се събуждаха с големи букви „К“, изписани навсякъде по постовете, казармите и автомобилите им. Дори в селата като Плака майките неспокойно чакаха синовете им да се приберат от вандалски рисувателни набези. Разбира се, момчетата бяха възхитени, че допринасят с нещо за борбата, и нито за миг не си помисляха, че се излагат на опасност.

Тези опити за спъване на германците може да бяха дребни сами по себе си, но помагаха да се промени голямата картина. Из цяла Европа течението се обръщаше и твърдата хватка на германците над континента се пропукваше. На Крит бойният дух бе толкова нисък, че немските войници бяха започнали да се оттеглят, някои дори дезертираха.

Мария бе тази, която забеляза, че малкият гарнизон в Плака се е махнал. Точно в шест часа винаги имаше демонстрация на сила, марш по главната улица, който трябваше да сплашва, от време на време с разпит на някой срещнат по пътя.

— Има нещо странно — каза тя на Фотини. — Нещо е различно.

Не им отне много време да разберат какво беше. Вече беше шест и десет, а познатият звук от тежките обувки не се чуваше.

— Права си — отвърна Фотини. — Тихо е.

Напрежението, което висеше във въздуха, сякаш се бе разсеяло.

— Да отидем да се разходим — предложи Мария.

Вместо да тръгнат бавно към плажа както обикновено, двете момичета извървяха главната улица до края й. Точно на това място беше къщата, която бе щаб на немския гарнизон. Входната врата и кепенците бяха широко разтворени.

— Ела — каза Фотини. — Ще погледна вътре.

Тя се повдигна на пръсти и надникна през предния прозорец. Виждаше маса без нищо по нея освен един препълнен с угарки пепелник и четири стола, два от които бяха небрежно килнати на пода.

— Изглежда, че са си отишли — каза развълнувано тя. — Ще вляза вътре.

— Сигурна ли си, че няма никого вътре? — попита Мария.

— Доста съм сигурна — прошепна Фотини, докато пристъпваше през прага.

Като се изключат няколко разпилени боклука и пожълтял немски вестник, хвърлен на пода, къщата беше празна. Двете момичета изтичаха вкъщи и съобщиха вестта на Павлос, който веднага отиде в кръчмата. За час новината обиколи селото и вечерта площадът се напълни с хора, които празнуваха освобождението на своето малко ъгълче от острова.

Само броени дни по-късно, на 11 октомври 1944 година, Ираклион бе освободен. Беше достойно за отбелязване, че въпреки всичките кръвопролития от изминалите няколко години, немските части бяха ескортирани мирно извън градските порти без никакви жертви, насилието бе запазено за онези, които бяха смятани за колаборационисти. Въпреки това немски войски продължаваха да окупират части от Западен Крит и минаха няколко месеца, преди ситуацията да се промени.

 

 

Една сутрин в началото на лятото на следващата година Лидаки бе надул радиото в кръчмата. Миеше чашите от предната вечер по обичайния си немарлив начин, като ги изплакваше в купа с мътна вода, след което ги забърсваше с парцал, който вече бе използвал да забърше няколко локвички на пода. Подразни се леко, когато музиката внезапно бе прекъсната от новинарска емисия, но наостри уши, когато долови тържествеността на тона.

— Днес, осми май 1945 година, германците официално капитулираха. След няколко дни всички вражески войски ще се изтеглят от района на Ханя, и Крит отново ще бъде свободен.

Музиката започна отново и Лидаки се зачуди дали обявлението не е било трик на собственото му въображение. Подаде глава през вратата и видя Гиоргис да бърза към него.

— Чу ли? — попита той.

— Чух! — отговори Лидаки.

Значи беше истина. Бе дошъл краят на тиранията. Въпреки че хората на Крит винаги бяха вярвали, че един ден ще прогонят врага от острова си, когато този миг дойде, радостта им бе неудържима. Трябваше да се вдигне празненство, което да засрами всички празненства.

Бележки

[1] Връхна дреха със или без ръкави, стигаща до кръста. — Бел.прев.

[2] Света (гр.). — Бел.прев.

[3] Капитулация (нем.). — Бел.прев.