Включено в книгата
Мечове в града
Антология на съвременното българско фентъзи
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Форматиране
WizardBGR (2017 г.)

Издание:

Заглавие: Мечове в града

Издание: първо

Издател: ИК „Екопрогрес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Весислава Савова

ISBN: 978-954-2970-25-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1895


Минаха четири години от нападението. Никой не знае от къде се взеха — някои твърдят, че са дошли от звездите, други пък казват, че са излезли от недрата на нашата собствена планета. Това, което знам, е, че започнаха да хващат и модифицират нашите хора. Наричаме ги Модове. Използват ги, за да превземат планетата Земя. Също така търсят мен.

* * *

Когато започна всичко бях на двадесет и три години, току-що бях завършила висшето си образование и се мъчех да намеря работа по специалността си. За човек без особено богат опит и в положението, в което се намираше световната икономика, това беше много сложно. От тази гледна точка, може и да намирам нещо положително в инвазията.

Оттогава нещата много се промениха — сега водя една група от около двеста души, не сама, разбира се, но съм нещо като морален лидер. Морален лидер с пушка. Но времената го изискват — днес всеки над дванадесет години е въоръжен. А как се случи да съм им лидер — не знам. Чуждите, както наричаме нашествениците, много старателно се опитват от самото начало да ме заловят. Никой не може да е сигурен защо, но аз подозирам, че е свързано с факта, че съм една от малкото, които са успявали да убият техен войн с голи ръце. Нещо, което направих по чиста случайност, ако ме питате. А може би и малко по-специалните ми умения.

И така вече трета година около мен се събират хора. В началото бяха само приятели, които да ме пазят, а след това всякакви хора искаха да са с мен. Успявам да намеря най-сигурните места и добри източници на храна и смятам, че това е причината да се навъртат наоколо. Въпреки това е изтощително, пък и много плашещо да осъзнаеш, че толкова хора разчитат на теб за живота си. А да не знаеш причината за това може направо да ти изкара въздуха от дробовете.

Ето ме сега — вървя из сравнително добре запазения Мол в източната част на София, който е наше убежище последните два месеца. Има два основни входа и един подземен. Лесно го защитаваме, разполагаме с достатъчно място за всички, а се оказа и пълен с храна. В паркинга заварихме много коли, които учудващо лесно запалиха, а в близост намерихме и няколко източника на оръжие. Добре сме си тук… поне за момента.

Хората ме поздравяват и продължават ежедневните си дейности, децата, които са малки за училище, играят наоколо, а по-големите са по магазините — класни стаи. Животът се опитва да продължава да тече нормално. Или поне до колкото можем да наречем нормално положението, в което сме.

Стоя загледана в нищото и се опитвам да си спомня онези първи дни на нападението. Всичко започна някъде в Казахстан — още тогава се посмях добре на манията за величие на американците. Разпространи се като чума. В началото започнаха обезпокоителни новини по медиите за размирици, но съвсем скоро любителски клипчета със странни същества се появиха в интернет. Твърде високи и някак разкривени, правеха впечатление с накъсаните си движения и металическия тембър на гласовете си. Тогава още имахме ток, интернет, и други удобства. Животът ни беше хубав — по-късно осъзнах колко хубав.

Само за дни Чуждите превзеха централна и северна Азия. Избиваха по-слабите и модифицираха силните. Последните кадри, които можехме да видим, бяха на хора, маршируващи с неестествена походка, с метални пластини по телата и тежковъоръжени, които избиваха села и градове. С времето Чуждите се оттеглиха от бойното поле и оставиха само Модовете да разчистват планетата. Само след три месеца хората бяхме изчезващ вид, притиснат до стената и принуждаван да се крие и да бяга.

Всички се надявахме, че военните ще ни осигурят някаква безопасност, но те паднаха бързо. Базите бяха сринати, а войниците изтребвани един по един. Откъдето минеха, оставяха само унищожение и, което беше добре за нас, разхвърляни навсякъде оръжия. След това дойде Прахът — тъмен газ, които обви планетата за около час и остана във въздуха още толкова. Когато се разнесе, видяхме жертвите. Половината от вдишалите го бяха разхвърляни по земята тела с лица изпълнени с ужас и болка. Другата половина… не искате да срещате такъв — невъзможно издути мускули, кървясали очи и сияеща кожа. Някои го нарекоха „радиация“, други — „мутация“, но аз повече харесвам „тъмна магия“, така или иначе всички ги наричаме Светещите. Когато видите такъв да изпраща блестящи топки енергия от ръцете си право към вас, ще разберете избора ми.

За част от оцелелите, като мен и Тео — единият от генералите ми — Прахът означаваше малка промяна в същността ни. Добихме сили, които искаме да си мислим, че са ни бонус срещу Чуждите. Аз например съм изключително трудна за залавяне — по-бърза от останалите и невъзможна за забелязване, когато искам, а и въртя мечове, все едно съм родена с тях. Тео е непробиваем — куршумите отскачат от него като топчета, а остриетата дори не оставят следи. В групата ни има още няколко даровити — едно момиче има шесто чувство, две момчета са с рентгеново зрение, една жена разви изключително силен слух и още няколко хлапета станаха по-бързи от нормалното. И всички имаме нещото, което със смях наричаме „белязване“ в памет на много популярна книга преди инвазията. Аз обичам да си мисля за това като за намиране на сродна душа, но кой ли ме пита мен…

Някак успяхме да се окопитим и да се опитаме да бъдем някаква съпротива. Събраха се големи групи хора и започнаха опити за възвръщане на територии и хора. По трудния начин разбрахме, че нямаме шанс за нито едно от двете. Градовете и земите, които Чуждите държаха, бяха изключително добре охранявани от Светещи, а хората — изцяло променени. Най-добрите оцелели доктори се опитваха да разкачат Модовете, но нямаха успех и всички загиваха. До Светещ беше невъзможно да се доближиш. Отказахме се на втората година от опитите за лечение. Малко след това и от битките за земи. Сега бягаме и се крием. Надяваме се, че нещо ще има успех. Продължаваме да търсим.

Оживените разговори на децата ме откъснаха от мислите ми — явно часовете за днес са приключили. Наоколо стана като мравуняк. Хората се насочиха към столовата, смееха се и се държаха нормално. Повече отколкото ми харесва. И все пак е хипнотично да ги гледам такива. Семейства заедно, младежи по двойки, хлапета, замерящи се с топки. Заобиколена съм от толкова хора и все пак съм сама. Това е и причината да се храня отделно — понякога цялата тази радост ми идва в повече.

Имам си любимо место в Мола — на последния етаж, съвсем близо до изходите към паркинга на покрива. Барикадирали сме вратите там, но въпреки това държим постоянна охрана за всеки случай. Обикновено когато съм в такова настроение, аз поемам смяната и за това се насочих натам. Момчетата са доволни, че ги сменям и тръгнаха към столовата с другите. Има едно място, от което мога да видя всичко надолу, а това е около една трета от Мола.

Отново се отнасям в спомени. Например деня, в който изгубих семейството си. Третият ден, откакто нахлуха в България. Помня го все едно бе вчера. Вече беше сигурно, че се насочват към София, помитайки всичко по пътя си. Майка ми и баща ми бяха отишли да се разбират с някакви роднини да се скрием в тяхна вила в планината. Така и не се върнаха. Имам по-голям брат, който за щастие сега е с мен, но тогава не беше. Не можеше да се свърже с годеницата си и бе тръгнал да я търси. Аз стоях сама вкъщи и се опитвах да реша кое е необходимо и кое жизненоважно да събера като багаж. Имах приятел, който щеше да дойде при мен всеки момент, но това така и не се случи.

Докато чаках, който и да е да се прибере, взривовете започнаха. Веднага, противно на всички правила за безопасност, се залепих на прозореца. По това време живеехме на осмия етаж в един от по-крайните южни квартали. Гледката ме порази — източна София вече я нямаше, а в центъра се извисяваха черни стълбове дим и премигваха странни светлини. Стоях като хипнотизирана на прозореца, докато брат ми не нахлу в апартамента с годеницата си — ужасени и целите в сажди. Тогава осъзнах какво се случва — разтичах се из апартамента и събрах най-важното в два големи сака. Той ги отнесе в колата, а аз оставих бележка с точните ни координати, взех още някои неща, които сметнах за важни и изхвърчах към колата.

Стигнахме до предварително уговорено място, което засега беше безопасно. Там се събрахме с някои приятели и малко роднини. Беше решено, че ще стоим на това място четири дни ако не ни намерят, а след това ще се преместим. Трябваше да чакаме. Явно и други хора се бяха сетили за това място и непознати идваха непрекъснато. До края на деня се събрахме близо сто души. Повече не дойдоха.

Изчакахме уречените четири дни и накрая тръгнахме. Много се разпръснаха, но около половината останахме заедно — решихме, че имаме повече шанс така. Движихме се заедно от едно безопасно място към друго. Така успяхме да оцелеем повече от три месеца. Но тогава пуснаха Праха. Останахме по-малко от половината. Дълго обикалях с оцелелите, които наброявахме едва осемнайсет души. Накрая открихме и други малки групи. Обединихме се с някои, с други просто се разминавахме по пътищата. Всеки търсеше спасението си.

Огледах се — вече беше тъмно, глъчката беше стихнала. Само след минути дойде и нощната смяна. Не се учудиха да ме видят тук. Поздравихме се и слязох към кухнята, за да се опитам да се нахраня. Поредния скучен и неползотворен ден мина. Утре ще трябва да изляза с малка група и да набавим някои неща, но пак ще е същия ден. Следващия също. И така, докато не се преместим. По една или друга причина.

* * *

Отидох да закуся с останалите от командния център. Огледах събралите се добре — Теодор е с около година по-голям от мен, с глава по-висок, но както всички малко по-слаб отколкото трябва, но въпреки това, с добре оформено тяло; генерал Иванов — единствения военен сред нас, на средна възраст, някога много здрав, а сега просто едър; д-р Стефанов — опитен хирург, на около четиридесет, с бръчици от смях около устата; последен е Валентин — бил е полицай, докато все още имаше ред, малко след тридесетте и доста заглеждан от жените в лагера. Липсваха вождовете на клановете, както аз ги наричам — предишните водачи на трите най-големи групи, присъединили се към нас. Бяха силни личности и запазиха високото си положение и след като групите им станаха едни от нас. Лина — жена на около четиридесет, с горда осанка и винаги в пищни дрехи, дори и на път, водеше към четиридесет души, но така и не знам защо; Силвия за мен беше майката на годината — освен за нейните три деца се грижеше за още шестнадесет, които спасила от някакъв приют, а след това и за още петнадесет възрастни — всички я обожаваха; Атанас — прехвърлил петдесетте, но занимавал се с изграждане на къщи цял живот, беше успявал да намира укритие за десет семейства.

Четиримата обсъждат нещо над разпъната карта, показват ми маршрута за днес. Ще трябва да обиколим две болници и няколко магазина за храна. Осъзнавам, че скоро ще трябва да се местим, но нямам желание за това.

— Дали имаме шанс да останем незабелязани тук още месец, примерно? — Мъжете се стреснаха от рязката ми смяна на темата. Пръв се окопити Иванов:

— Не знам… ако успеете да намерите достатъчно провизии днес, можем да останем спокойно още поне седмица. За повече не знам.

Тео се приближи до картата и забоде пръст в нея:

— Ние сме тук. Обходили сме този район — и очерта с пръст средно голям участък на запад от Мола. — Днес вече ще тръгнем на юг. Влязохме от източната страна и знаем, че там няма нищо, но пак ни остава северната.

— Винаги можем да разширим търсенето — подхвърлих аз. Изгледаха ме доста скептично, както и очаквах.

— Това означава да навлезем в територията на Чуждите — посочи очевидното докторът.

— Иначе пак ще трябва да се местим — опитах се настоявам аз. — Хората се чувстват добре тук и…

— Знам, че мислиш за хората, но няма как да останем на едно място за твърде дълго време и го знаеш — продължи да ме убеждава Иванов.

Реших да не споря повече — това е битка, която не мога да спечеля. Не и по този начин. Просто трябваше да изчакам и да си направя нещата така както искам. Останах, дослушах плана и си доядох закуската в тишина. Не бях в настроение последните дни и това си личеше — хората нещо не ме приемаха както трябва.

— Кога ще сме готови да тръгнем? — опитах се да се върна в разговора.

— Не се безпокой… — Тео се опита да тръгне към мен.

— След 30 минути — каза Иванов.

Излязох от стаята и се насочих към оръжейната. Тео ме настигна по средата:

— Защо си в лошо настроение?

— Просто не искам да се местя… поне не още — смотолевих.

— Какво те задържа?

Замълчах за малко. Огледах се:

— Преди често пазарувах от тук… беше ми като любимо…

— Здравейте — прекъсна ни Стоян от оръжейната — един от моя отряд. Поздравихме се и той се впусна да ни въоръжава за днешното излизане.

Докато разглеждах поредната иновация по пистолетите си, някъде над мен се чу пронизителен писък. Двамата с Тео се спогледахме и останахме заслушани — децата бяха предупредени да не викат, но понякога забравяха. Можеше и сега да имаме късмет и да минем само с едно или няколко сгълчани деца. Само секунди след първия писък започнаха да летят и още. Това беше — явно бяхме открити.

Напълно забравила какво точно ми обясняваше Стоян, пъхнах пистолетите в кобурите на кръста си, метнах на гърба си двата къси меча както си бяха в ножниците (за улеснение ги бях кръстосала и зашила с презрамка през гърдите — така знаех, че няма да ги изгубя, но няма и да ми пълнят ръцете или да ме спъват), грабнах първия автомат, който ми попадна пред очите и хукнах към стълбите. Нямаше нужда да викам някого — специалният ми отряд вече беше около мен и заедно се насочихме нагоре. Група от седем души сме, четирима от които имаме дарби, а другите — най-добрите стрелци и бойни партньори, които може да намери човек.

Тичайки из Мола, се замислих как го обикалях преди, но сега нямаше нищо общо. Подсмихнах се на себе си. Стигнахме третия етаж, но от тук като че ли животът бе изтръгнат. Точно където сме би трябвало да има малка жилищна част. Но хора няма. Започнах да се оглеждам с надежда да намеря източника на виковете, които естествено бяха стихнали точно преди да изкачим последния ескалатор. Тогава Иво ме докосна по лакътя. Това беше знак, че е видял нещо, което само двамата с брат му могат. Те са едни от нас — „надарените“. Погледнах в посоката, в която и той беше вперил поглед — една точка от тавана малко в страни от вратите на паркинга. В този момент нещо тежко падна горе и се разнесе поредният писък.

Няма нужда да давам команди — за месеците, в които работим като екип, почти можем да си четем мислите, а и имаме процедури за такива случаи. Тео и близнаците Борис и Иво се насочиха напред, аз оставам точно зад тях, а след мен са Стоян, Ники и Мишо. Тримата винаги застават на опашката, защото не бяха получили нищо от извънземните ни „приятели“. За това пък носеха най-големите пушки — „всяко зло за добро“, както самите те обичат да се шегуват.

Веднага след като изкачихме и последните стъпала, ги чух — няколко хлипащи деца. Не бях сигурна за броя им и привлякох вниманието на Борис. Той вдигна три пръста и ни посочи точно къде се намират. В това време Иво се въртеше в кръг и се опитваше да установи заплахата. Накрая спря и поклати глава разочаровано. Брат му също опита, но и той не успя.

— Значи влизаме на сляпо — почти без звук казах аз, а момчетата кимнаха.

— Трябва да намерим копелето — чух Мишо зад себе си.

— Децата са ни приоритет! — натъртих аз и Мишо вдигна ръце в знак, че няма да спори. — Извеждаме ги на безопасно място и после се почистваме.

Докато се разбирахме за тактиката на действие дойдоха и хората на Валентин. Ники се върна няколко стъпала назад и им докладва плана. Само минута след като бяхме стигнали, се насочихме към вратата на паркинга. Ясно си личи къде е разбита — от едната страна лисваше малкото парче стъкло (единственото парче стъкло, което бяхме оставили за наблюдаване). Точно до него личаха следи от изгорено, където трябваше да е част от барикадата:

— Мод — проклех тихо. — Пригответе пълнителите и да влизаме. — Всички кимнаха.

— Знаем процедурата — намеси се Тео. — Влизам първи и поемам каквото има като огън. След това Близнаците, за да огледат добре, а после сте вие четиримата. Целта ни са децата. Ясно? — Всички кимнахме отсечено и той пристъпи през отвора.

Обикновено в този момент започват откосите, но не и сега. Тишината беше почти оглушителна. Изчаках малко и дадох сигнал на близнаците да влизат. Трябваше им около минута преди да кажат, че е чисто. Нямах време да се чудя какво става — пристъпих през отвора, а след себе си чувах стъпките на останалите.

Паркингът изглежда наистина празен, но въпреки това е достатъчно огромен за да може да се скрие нещо в някой ъгъл. Иво и Бобо са на определено разстояние един от друг и с погледи вперени в пространството наоколо. Но все още нищо.

Едно от децата проплака и чак тогава успях да се съсредоточа върху тях. Бяха три хлапета от малките — на възраст около пет-шест години, две момичета и едно момче. Бяха се скупчили до някаква колона съвсем близо до врата и изглеждаха повече от ужасени. Момчето кървеше. Това ми беше достатъчно — прехвърлих пушката през рамо и се впуснах към децата. Не се опитах да ги разпитвам — просто им показах с жест да пазят тишина:

— Сега ще ви заведем при родителите ви, но трябва да сме много бързи — прошепнах на децата. — Ще е като състезание с награди. — Това вече привлече вниманието им и най-накрая се съсредоточиха върху гласа ми. — Който намери майка си и баща си най-тихо, ще получи плик с лакомства от мен. Разбрахте ли ме? — Личеше им, че са объркани и не смеят да мръднат, но кимнаха.

— Ники, Мишо, поемете момичетата! — Те ми кимнаха. — Стояне, момчето ще трябва да се носи — не знам къде му е раната и… — Той не ме остави да довърша, а се наведе и пое детето в ръцете си.

Тогава видях от къде капе кръвта — огромно кърваво петно ме гледаше от средата на гърба на детето. Пребледнях.

— Нося го директно при Доктора — отсече Стоян. Кимнах и се приближих до хлапето:

— Как се казваш?

— Симо — проплака детето.

— Симо, този батко ще те заведе право при доктор Стефанов, за да те прегледа и след това ще намери майка ти. Разбираш ли ме? — Той кимна. Обърнах се към Стоян: — Той е едно от децата на Силвия…

— Знам — прекъсна ме той. — Ще се видим след малко.

Тримата събраха децата и бързо и сравнително тихо успяха да ги вкарат на вътре. На паркинга останахме само близнаците, Тео и аз. Трябваше да намерим проблема и да го решим. Тео ни посочи кой на къде да тръгне и поехме в четирите посоки.

Тръгнах на север. Не знам дали беше най-подходящата посока за мен. От една страна имаше много колони, около които можех да остана незабелязана, но от друга същите тези колони можеха да оставят всеки незабелязан. Местех се от колона на колона, като се опитвах едновременно да мисля, че съм невидима и да се оглеждам за Мода, който беше някъде наоколо. Много е странно, че не ни нападна. А това, че не можем да го намерим, е още по-озадачаващо. Обикновено винаги се впускат в атака или стоят като статуи на открито. Не са от най-умните и досега не сме ловували такъв. Определено е странно.

Стигнах до края на моя участък, но нищо. Всичко беше станало твърде бързо и нямахме време да вземем каквито и да е комуникатори с нас. С други думи, нито знам къде са останалите, нито има начин да им кажа моето положение. Знам само, че никой не е намерил още целта. Но липсата на шум от стрелба ме притеснява. Стигнах до перилото и се надвесих, за да проверя улицата долу. Чиста е. Е добре, моят район е празен. Обърнах се да се връщам, а срещу мен стои видимо подобрен Мод. По дяволите! Тези неща не са тихи — как се е оказал зад мен и не съм разбрала?

Нямаше къде да се крия, а реших, че няма да викам към останалите, в случай че има още някой Мод наоколо. Има нещо различно в този. Някога е бил висок и доста добре сложен мъж в разцвета на силите си. Сега е с метална пластина, покриваща половината му лице, нещо като метални ботуши, от раменете му висят останки от някаква риза, под кожата на гърдите му светят някакви индикатори, а едната му ръка липсва и е заменена с една от извънземните пушки, от които толкова исках да си намеря. Дотук никаква разлика с обикновен Мод, но има нещо почти грациозно в движенията му. И нещо нередно интелигентно в останалото му око. Бях като хипнотизирана, докато не се приближи твърде близо за пушката ми. Посегна с ръката, която му беше останала, към мен. Пръстите бяха на сантиметри от рамото ми, когато чух вик някъде зад Мода — Иво крещеше по мен и се опитваше да ме накара да се размърдам. Това ме върна в реалността, а тя никак не ми хареса.

Приведох се толкова, колкото да избегна пръстите на нападателя си и направих широка крачка назад. По време на отстъпването си изтеглих двата меча от ножниците и застинах в защитна поза. Модът не направи нищо. Щеше да е фасулско. Прехвърлих тежестта на предния си крак и замахнах с двете остриета чисто и прецизно — както съм го правила стотици пъти преди. Случилото се ме потресе и обърка тотално. Мечовете разпориха празния въздух пред мен. Залитнах от инерцията и паднах на коляно. Не защото имах проблем с атаката си, а от изненада — аз никога не пропускам целта си с мечовете. И при никакви обстоятелства от такова разстояние! Пред мен обаче нямаше цел.

Останах на коляно за опора и се огледах нервно наоколо. Пред мен беше само Иво.

— Модовете са бързи, но това е невъзможно! — викнах истерично към близнака. — Виждаш ли го някъде?

Той поклати глава.

— Щях да го видя, ако се беше придвижил… — започна Иво — но той просто изчезна…

И двамата стояхме и се оглеждахме все едно от това ни зависи животът. А той наистина ни зависеше от това. Само секунда по-късно от западния край — този на Бобо — се чу откос. И двамата се хвърлихме натам. В момента, в който стигнахме, Тео застана до мен. Видяхме Бобо зад някаква колона, а пред него същия Мод — моят Мод, но вече с драскотина от куршум на единия крак. Борис ни видя и наведе пистолета си. Само това и чаках — втурнах се напред в атака. Подмолна атака в гръб, но нямах никакво намерение да го оставя да ми се изплъзне втори път. Той извъртя главата си към мен и ми се усмихна. Днес за втори път се заковах на място потресена. Случилото се след това обаче ме остави вцепенена. Модът просто се разтвори във въздуха и изчезна, оставяйки след себе си вихрушка от прашинки.

— Не мога да повярвам — чух собствените си мисли от устата на Бобо, който излизаше от укритието си.

— Той да не… — опита се да оформи въпрос брат му.

— Той телепортира ли се току-що? — попита Бобо, продължавайки да изказва моите мисли на глас.

— Или е това или просто са станали супер неустойчиви и се разтварят във въздуха! — опита се да си направи шега Иво.

— Каквото и да се случи, не можем да го оставим така! — Гласът ми звучеше по-пискливо, отколкото ми се искаше.

— Не можем да му позволим да ни разиграва! — отсече Тео. — При всяко положение сме разкрити. Трябва да се върнем и да кажем на останалите веднага.

Останалите трима кимнахме и се насочихме тичешком към вратата. На отвора ни чакаха хората на Валентин, които пазеха да не минава никой, който не трябва. Тео им обясни с няколко думи положението, а през това време аз и близнаците се впуснахме в търсене на нещо, с което да затворим отвора поне временно. Накрая успяхме да барикадираме дупката с подръчни материали и се спуснахме надолу. Разделихме се на първия етаж — двамата с Тео се насочихме към командния център, момчетата на Валентин тръгнаха към оръжейната, а близнаците към болничното отделение и кухните, за да предупредят и да помогнат за събирането на багажа.

Връхлетях първа в стаята. Вътре бяха Иванов, Валентин, Силвия и Атанас — Лина и докторът липсваха. Първата ми мисъл беше защо Лина я няма. После ми хрумна, че Силвия е тук:

— Силвия, ти защо си тук? — Прозвуча по-грубо, отколкото исках.

— Проблем ли имаш някакъв? — погледна ме тя с учуден поглед.

— Не… просто — започнах аз, но не знаех да продължа.

— Как е синът ти? — притече ми се на помощ Тео.

— Синът ми? — Тя се обърка още повече. — Как да е синът ми?

— Стоян или някой от другите не те ли намери? — продължи той.

В момента, в който зададе въпроса си вратата се отвори без почукване и в стаята връхлетя Стоян:

— Най-… после. — Думите му излизаха на пресекулки. — Обикалям на… всякъде… да те намеря… Силвия. — Не успяваше да говори нормално — явно беше обикалял, тичайки.

— Сред децата, които намерихме горе, беше и синът ти Симо — намесих се аз. — Стоян трябва да го е завел в болничната част… — Тя не ме дочака да довърша, а изхвърча от стаята. — Стояне, намери Мишо и Ники, а след това потърсете близнаците — те ще ви обяснят какво да правите. Би трябвало да са някъде из кухните и болничната част. — Той само кимна и излезе.

— Някой няма ли да обясни какво става? — попита Иванов. Двамата с Тео се спогледахме и аз примирено завъртях очи. Обърнах се към останалите в стаята:

— Имаме пробив в сигурността — започнах. — На горния паркинг имаше Мод. Явно знаят къде се намираме и си играят с нас.

— Какво имаш предвид? — намеси се Валентин.

— Не ни нападна — само ни разиграваше по покрива.

— Как така? Те нито са толкова умни, нито са толкова бързи. Толкова ли не успяхте да го гръмнете?

— Този е някакъв нов модел — по-добре въоръжен и има нещо интелигентно в него — обясни Тео. — И се телепортира.

— Телепортира? — почти извика Атанас.

— Или са станали твърде неустойчиви и се разтварят във въздуха, както каза Иво — отвърнах. — Но не ми се вярва. Смятам, въпреки желанията ми, че тук вече не сме в безопасност. Трябва да се изнесем от града и да се надяваме, че няма да ни гонят.

— Права си — каза Иванов с измъчен глас. — С тази нова способност не знам колко имаме шанс…

— Но ще опитаме — довърших заглъхналото му изречение. — Не е време за страх и предаване.

— Знаеш, че той нямаше това предвид — каза Валентин. — Просто не вижда как ще стане този път.

— Май е най-добре да се опитаме да се защитаваме — поде Атанас. — Ако успеем да барикадираме…

— Това ли ви е решението? — не можех да повярвам. — Да се крием като мишки? Та тези хора разчитат на нас с живота си! — С всяко изречение повишавах глас. — Не можем да останем щом те могат да влязат! Ще сме като на заколение!

— Те нямаха това предвид — опита се да ме успокои Тео. — Нали?

— Няма да сме на заколение, ако се подготвим добре — опита се отново да настоява Атанас. Избухнах:

— Имаме ранени! Има възрастни! Пълно е с деца! — Не можех да повярвам, че водя този разговор. — Аз дори не го одрасках! А ако не е сам? А ако има и Светещи? Само един и сме свършени! — В този момент през вратата влязоха Силвия и Стефанов:

— Защо викате? Чувате се на половината етаж и плашите хората допълнително — скара ни се тя.

— Откриха ни и сега Атанас и Иванов се опитват да ни убедят да останем и да се защитаваме, а ние се опитваме да ги накараме да бягаме — обясни с две думи Тео.

— Можем да се пазим — настоя Иванов.

— Тук ще сме като мравуняк под краката на зло дете — застана на моя страна и Силвия.

— Имаме къде да скрием хората — каза Атанас.

— И като умрат всички войници, после какво? — продължи Силвия.

— Никой няма да умира! — настоя Иванов. — Няма да мръдна хората си от тук!

— Обричаш ги на… — започна Тео, но не го оставих да довърши.

— Няма да ви слушам! — креснах аз. — Инициирам „Код 22“! Веднага! — Те ме погледнаха стреснато.

Никога никой не беше искал това, но не можех повече да чакам. Сега трябваше да решат доколко ми имат доверие. „Код 22“ означава обявяването на един от нас за едноличен главнокомандващ — трябва мнозинството от водачите да са съгласни. Тук липсваше само Лина, значи ми трябват четири гласа. Нямам какво да губя. Погледнах всеки един поотделно. Това мое искане ги обърка много, но нямаше какво да правят — бяха длъжни да гласуват.

— Слушам ви? — подканих ги да реагират.

— Няма какво да ни слушаш — отговори ми ядосано Иванов. — Щом толкова искаш, гласуваме! Който е „за“, да вдигне ръка.

Всички се спогледаха, но никой не помръдна. Започвах наистина да се ядосвам. Тогава Тео вдигна ръка — знаех, че няма да ме изостави. Силвия го последва почти веднага. Погледнах Атанас в очите и веднага разбрах, че не мога да разчитам на него. За генерала бях сигурна. Оставаха доктора и Валентин. Още докато се обръщах към тях ръката на Стефанов се вдигна нагоре. Всичко зависеше от Валентин. Най-вероятно щяхме да умрем в този Мол. И тогава той вдигна ръка. Това беше нужният ми глас. Видях как очите на Иванов се разшириха от изумление, но нямаше избор.

— Решено е — каза примирено той. — Сега ти ще решиш, как да ни убиеш.

— Никой няма да умира под мое командване! Благодаря ви за доверието! — кимнах на гласувалите. — Няма да съжалявате.

— Сега какво? — попита докторът.

— Генерале, изпрати една част от хората си да подготвят колите и камионите за дълъг път. Ще тръгнем с възможно най-малко коли, а от оставащите да набавят резервни части. Другите да помогнат в болничната част. Валентине, твоите хора да се разпръснат и да помогнат на хората със събирането на нещата. Нека са готови за път до два часа. Теодоре, оръжейната и кухнята са за твоите хора. Докторе, няма да имаме нужда от теб тук — виж си пациентите и семейството. Атанас, Силвия и аз ще се разпръснем из хората и ще помагаме с подготовката, докато вие тримата — обърнах се към Валентин, Иванов и Тео — ще решите от тук накъде. Единственото условие е да ни изкарате от града бързо. Всички ли ме разбраха?

— Няма да се справим — опита се отново да спори Атанас. Само го изгледах твърдо и той сви устни примирено. Кимнах им и излязох, следвана от доктора, Атанас и Силвия.

Още не можех да проумея какво направих, но станалото станало — няма връщане назад, а и не искам да има. По-добре да се опитаме да се измъкнем дори и с битка, отколкото да се оставим да ни затиснат между тези стени. Почти веднага видях Лина и се насочих към нея:

— Лина! — Тя се обърна към мен с усмивка — не знаеше какво се случва. Приближихме се една към друга и тя тръгна да ме заговаря:

— Здравей, как си дн…

Прекъснах я:

— Инициирах „Код 22“ и беше приет! — Тя се стъписа. — Съжалявам, че беше без теб, но нямах време — евакуирам Мола.

— Защо бягаме? — Усмивката й угасна, но тя остана видимо спокойна. Благодарих за реакцията й и липсата на опити за спорове.

— Откриха ни и се опасявам, че ще ни нападнат скоро. — Тя кимна разбиращо.

— Отивам да подготвя хората си. — Сега аз кимнах. — Колко време имаме?

— След два часа на паркинга.

— Ще се видим там. — И тя изчезна сред хората.

Започнах да обикалям бившите магазини, които сега бяхме пригодили за живеене и да разнасям новината, че се изнасяме бързо. От близо година не ни се е налагало да правим това и хората започваха да се лутат наоколо, без да са сигурни как да постъпят. Опитвах да помогна с каквото мога, но не се задържах много при никой. За времето, за което обиколих единия цял етаж, имаше вече готови хора за път, започнали да помагат на другите. Нямаше какво да правя тук повече и се насочих към долното ниво и към моето спално помещение. Не разполагах с много неща — събрах ги набързо в един сак и се спуснах до паркинга да видя как върви подготовката.

Хвърлих си сака и оръжията, с изключение на мечовете, в моя джип и се завъртях наоколо. Подготвяха конвоя от четиринадесет автомобила, които щяха да са защитни — само бойци и оръжие, и трите линейки, които имахме. На гърба на Мола имахме обезопасен паркинг, на който бяха трите ни автобуса и четирите камиона с провизии. Оставаха четиридесет минути до тръгване. Докато се чудех как да помогна, се появиха останалите хора на Иванов с болничното оборудване и четиримата пациенти, които бяха на носилки. Отдръпнах се, за да не преча и се насочих към горните етажи.

Хората се бяха приготвили и нещата им вече бяха натоварени. Бойците довършваха товаренето на камионите и колите долу. Почти нямаше хора вече в Мола. Ето че може, подсмихнах се на себе си като отговор към Атанас. Насочих се към командния център, за да видя как върви при тях. Вървях из почти празния коридор — от време на време ме подминаваха въоръжени хора, които носеха багаж към колите или просто проверяваха помещенията. Почти бях стигнала, когато нещо силно ме притесни зад гърба ми. Полазиха ме тръпки и ми стана рязко студено. Това чувство ме обземаше само, когато бях попаднала в засада. Но няма как да съм заплашена от нещо — та аз съм вътре в нашата крепост за последните няколко месеца. Наоколо има хора… бързо обходих с очи наоколо без да се обръщам — нямаше никой. Бавно се завъртях и първото, което видях беше светлината, влизаща през единия вход на Мола. Вратите бяха през три магазина от мен, но светлината беше много ярка, а видимостта ми беше слаба. И тогава го видях.

Полускрит зад някаква колона ме гледаше Модът от паркинга горе. Сигурна бях, че е той, но как се беше озовал там? Сетих се как и се ядосах сама на себе си защо дадох толкова много време за подготовка. Ето че сега влязоха и аз се бях провалила. Поне нямаше хора наоколо — нямаше да видя никого как умира.

Докато се чудех как да постъпя, Модът излезе от укритието си и се обърна към мен. Въпреки светлината, ясно можех да видя злобната му усмивка. Това ме подлуди. Следващото, което проумях, беше как летя към него с мечовете в ръка — като ще умирам първа, поне нека да окажа малко съпротива. Той продължаваше да се усмихва и този път не се премести. Напротив — вдигна ръката-пушка и стреля по мен. Изстрелът изкънтя оглушително в затвореното помещение и в отговор се чуха викове наоколо. Не се обърнах да погледна какво улучи. Спуснах се отгоре му и използвах единия меч, за да избутам встрани оръжието му. Имах чист достъп до торса и гърлото му. Това щеше да е лесно. В момента, в който замахнах към гърдите му, той изчезна. Това започваше да ме дразни много. Изругах под нос и се огледах дали няма да се появи някъде наоколо.

Викът на Тео „Зад теб!“ ме накара да се наведа точно на време. Над главата ми прелетя изстрелът и срещна стената отсреща, оставяйки огромна черна дупка в нея. Без да се изправям, се завъртях на пръсти и посегнах с остриетата. За жалост Модът се оказа по-далеч и нямаше никакъв ефект от тази ми маневра. Само на няколко крачки пред мен той се подготвяше да стреля отново, вдигнал ръката си към мен. Не и този път. Хвърлих се срещу него, а той само отстъпи крачка в страни и пак се усмихна. Но това се надявах да направи. Вдигнах високо мечовете и с преценено движение ги прокарах под мишницата и от външната страна на ръката, точно под рамото. Усетих как остриетата изпълниха целта си и отстъпих встрани зад него.

Модът се завъртя към мен все още с онази дразнеща усмивка на лицето си и понечи да вдигне оръжието си към мен. Този път не му се получи. Той погледна изумено ръката си, която отказваше да му служи. Двете тънки червени струйки издаваха къде са минали остриетата — бях прерязала мускулите му и ръката беше неизползваема. Той я погледна почти уплашено. Отново ме втрещи — откога Модовете осъзнават какво се случва с тях и наоколо изобщо? Нали са просто машини за убиване? И тогава ми светна — правеха ги по-човешки, по-близки до нас. Използваха слабостта ни един към друг срещу нас. Надяваха се, че като запазят повече човешко в тях, ще ни бъде по-трудно да ги убиваме. Този път проработи — не вдигнах повече оръжията си към него. Сянка на надежда мина през мен — може би ще успеем да го спасим. И тогава изстрел от пистолет ме върна на земята. На главата на Мода се появи грозна дупка от голям калибър патрон и ме опръска с кръв.

Модът остана още само секунда на краката си, а след това се сгромоляса в краката ми. Зад него стоеше Тео, а от дулото на пистолета му се вдигаше пушек. И преди да го видя, знаех, че той стреля — само неговият много специален пистолет оставяше такива дупки. Тъкмо щях да му се развикам защо го е убил, когато върнах погледа си върху трупа в краката си. В единствената си длан стискаше обикновен девет милиметров човешки пистолет. Тео ме беше спасил, а аз отново се бях оставила да ме хипнотизират. Внимателно трябваше да помисля над случилото се и да се опитам да се преборя със себе си, но след като напуснехме града.

— Добре ли си? — чух гласа на Тео от далеч. Дори не го погледнах — продължавах да разглеждам тялото пред себе си. — Попитах те нещо!

— Да, добре съм — отговорих. Смътно осъзнавах, че наоколо е пълно с въоръжени мъже и жени, които се бяха впуснали да защитават Мола, но така и не вдигнах очи, за да се огледам. — Как върви подготовката?

— Хората са натоварени, провизиите също и определихме маршрута. Остана да се натоварим по колите долу. — Кимнах, като все още не го поглеждах. — Хайде да тръгваме.

— Идвам ей сега — отговорих.

Продължих да разглеждам тялото. На пръв поглед нямаше нищо по-различно от останалите Модове, но нещо не ми позволяваше да сваля очи от него. Около мен стана твърде тихо, но продължавах да го изучавам. Не успявах да намеря определена част в главата — нещо като пластина или голям чип, който се подаваше обикновено от раните. Бях виждала достатъчно отворени глави на Модове, за да знам, че винаги има — така ги контролираха. Тук обаче това липсваше. След като го установих това, вдигнах глава, за да споделя откритието си, но наоколо нямаше жива душа. Чак сега осъзнах, че и осветлението не работи — единствената светлина идваше от вратата до мен. Чух моторите на колите долу и разбрах, че се изнасят. Трябваше да стигна до улицата отвън и да се кача на някоя. Докато размишлявах как да ги настигна, по врата ми отново избиха студени тръпки. Леко се извъртях към вратата и силуетът, който се очертаваше на светлината, не остави и капка съмнение в мен какво се задава — Светещ.

С два бързи скока се придвижих към по-тъмната част на коридора и се скрих между две колони. Ако досега можеше да се спори какво стои на вратата, то огромната топка енергия, която направи вратите на трески, не остави никакви съмнения. Бях в голяма опасност и най-вероятно нямаше да се измъкна. За разлика от Модовете, за Светещите се знае, че са изключително бързи, в контраст с размерите им, интелигентни, а и виждаха идеално както на светло, така и на тъмно. Да му избягам имах минимален шанс. Да го убия — още по-малък.

Той влезе през вратата със сигурна стъпка, явно очаквайки съпротива. След като обаче нищо не се случи, направи още няколко крачки навътре. Спря и се огледа. Съсредоточих се с всяка клетка в тялото си да остана незабележима и се надявах да проработи. И тогава моторът на кола изкънтя из коридорите. Идваше отдолу и много добре знаех, че стои и чака мен. Звукът привлече вниманието на нападателя и той се отправи по коридора в моята посока. Защо реши насам, не зная, но трябваше да измисля какво да направя и то бързо. С удивително тиха стъпка Светещият се приближи към мен и се върнах върху мислите относно това да не ме забележи. Свих се още повече към колоната и той ме подмина, без да ме усети. „Отново проработи“, отдъхнах си на ум. И после видях възможността си.

Огромното същество пред мен бе оголило гърба си и се беше концентрирало в това, което е пред него. Много бавно излязох от скривалището си и вдигнах мечовете високо. Надявах се да успея поне да го раня, за да дам шанс на останалите да избягат. Взех на един дъх разстоянието между нас и замахнах към раменете му. Мечовете се удариха с трясък в съществото, но само се плъзнаха по кожата му. Дори не го одрасках. Но за това пък му привлякох вниманието. А и се сетих защо не сме убивали такъв преди — бяха бронирани.

В мига, в който мечовете не пробиха, аз отскочих назад. В същия момент съществото се извърна към мен и замахна с ръка, все едно да прогони муха. Имаше нещо едновременно комично и обидно в жеста му. Не успя да ме улучи, защото предвидливо се бях отместила по-далеч. Затова пък ме видя почти веднага. Гадно самодоволство се изписа на лицето му. Писна ми — днес за четвърти път войн на Чуждите ми се смееше в лицето. Единият от нас щеше да умре сега. Най-вероятно аз, но все пак нямаше да се дам без бой. А и изпълних задачата си да го разсея от останалите.

Чудовището хвърли светеща топка по мен, но успях да я отбягна без особена трудност. Не можеше да се каже същото за някакъв магазин зад гърба ми, който изглеждаше така, все едно е гръмнала бомба вътре. Докато се опитвах да върна равновесието си след избягването на атаката, към мен полетя още една топка. Тя само успя да ме изгори леко по дясната ръка. Въпреки това успях да задържа двата меча и застанах в отбранителна поза. В момента, в който Светещият оформи трета топка, куршум го улучи в едната ръка. Вътрешно се надявах да пробие кожата и да излезе от другата страна, но той само остави отворена порезна рана и падна в краката му. Ако не друго, куршумът поне го разсея от мен и провали поредната топка енергия.

Отдръпнах се назад. Пред липсващите вече врати беше спрял джип, от който беше слязъл Тео с автомат в ръка. Той ми помаха да се приближа, но нямаше как да стигна достатъчно бързо. Дадох му сигнал да стреля и той ме послуша — явно мислеше, че ще ме прикрива. Моят план обаче беше друг.

Преместих се леко встрани и се вгледах внимателно в местата, където го улучваха куршумите. И тогава видях шанса си. Кожата на Светещия беше цялата на плитки рани, които обаче идеално пасваха на моите остриета. Успях да се приближа странично до чудовището и дадох знак на Тео да спре да стреля. Миг тишина и след това проехтя свистенето на мечовете ми, които откриха и перфектно попаднаха в две от по-големите рани на гърдите на Светещия. Остриетата потънаха на около една трета от дължината си, а това никак не беше достатъчно и се разочаровах. Тогава го усетих — съществото пред мен напрягаше мускули и се готвеше за атака. В последния момент пуснах дръжките на мечовете и се свих в краката му, а той запрати поредната топка енергия някъде зад мен. Само се надявах да е достатъчно далеч от вратата.

Светещият се отпусна само за момент, но това ми беше напълно достатъчно — скочих, хванах се за мечовете и използвах тежестта на тялото си, за да забия остриетата по-навътре. Усетих как пронизаха мускулите като масло — явно твърдостта беше само на кожата. С последни сили съществото се напрегна, но вече беше късно — целите мечове бяха забити дълбоко в гърдите му. Мислех, че това е краят, но последното му напрягане не е било, за да не ми позволи да го пронижа. Усетих топлината твърде късно — топката енергия ме удари в корема и ме запрати назад.

Последното, което помня, е лицето на Тео, надвиснало над моето — окъпано в светлина и ужасено. Усмихнах му се. Той ми отвърна, но неговата усмивка не стигна до очите ми. Имах чувството, че го виждам за първи път — тъмните му очи искряха, имаше малка бръчица между веждите и най-прекрасната усмивка на света. Нещо в мен се преобърна и не беше контузия от битката. Нещо дълбоко в мен като че ли се намести, докато го гледах и тогава осъзнах, че той е моята сродна душа. Прекрасната ирония на съдбата — той е дясната ми ръка от години, но точно сега, когато умирам, ще разбера, че е Той. Опитах се да се подсмихна.

— Кое е забавното? — попита ме той.

— Аз… — Трудно говорех, но не знам защо. — И ти… — Опитах да поема дъх, но ми беше ужасно трудно — все едно някой ми е стъпил на гърдите. Захриптях в опит да му кажа още нещо, но той поклати глава:

— Не говори сега. — Опитваше се да звучи спокойно. — Докторът ще те прегледа и ще се оправиш. Само трябва да ги настигнем.

— Умря ли? — успях най-накрая да изговоря думите. Той се усмихна вече истински.

— Да! Ти успя! Уби го! — Усмихна ми се и после пред очите ми стана черно. Тео ме разтърси и успях да фокусирам отново. — Хей! Не ме оставяй! Чу ли? — Молеше ли ме? Не съм сигурна. Опитах се да му кажа нещо, но усетих нещо топло на устните си — да не би да ме целуна? По дяволите и съдбата. Няма начин да отвърна, колкото и да искам. Той отново си отдалечи лицето. Усмихнах му се:

— И аз… — с последния си дъх успях да кажа и след това всичко почерня.

* * *

Събудих се във висока бяла палатка. Нямах спомен за това място. Огледах се наоколо — явно беше някакъв вид полева болница. Имаше още пет легла, освен моето, но всичките — празни. В дъното на палатката, в големи шкафове бяха наредени всякакви медицински консумативи. До леглото ми имаше система и някакъв апарат, който май отчиташе дали съм жива. Някъде под леглото се чуваше някаква помпа. Цялата бях бинтована и с тръбички, влизащи в мен. А до мен, на доста неудобен на вид стол, седеше Тео. Беше сложил главата си в дясната ми длан, а едната му ръка беше преметната през мен. Спеше. Усмихнах се леко, после реших да видя имам ли тяло и какво му е.

Опитах да помръдна единия си крак, но не успях. Това ме стресна. С цялата си воля накарах другия си крак да мръдне и да се удари в първия. Това успях да го направя и ме заболя от подритването, което е добра новина — има какво да ме боли. От движението ми Тео се събуди. Първо се стресна, но след това очите му срещнаха моите и той се усмихна облекчено:

— Добро утро!

Опитах се да му отговоря, но в устата ми имаше нещо, което ми пречеше.

— Изчакай малко — каза и излетя от палатката. След малко се върна с доктор Стефанов, който провери нещо по апаратите наоколо, усмихна ми се и извади някаква тръбичка от гърлото ми.

— Опитай сега — насърчи ме той.

— Избягахме ли? — най-накрая успях да питам. Те двамата се засмяха.

— Намираме се на шестдесет километра североизточно от София в планината. Всички се измъкнахме тъкмо навреме — отговори ми докторът. Погледнах въпросително.

— Взривиха Мола само десет минути след като се измъкнахме — обясни ми Тео. Кимнах.

— Откога съм така? — попитах.

— Вече единадесети ден — каза Стефанов и добави с усмивка. — Тео беше до теб през цялото време. Имаше сериозни вътрешни травми, три счупени ребра, натрошена ръка и изкълчен глезен. Успях да овладея всичко и до няколко дни ще можеш да си на крака отново. Сега ще ви оставя да се видите — каза тактично и излезе от палатката.

— И ти какво? — попита Тео след известно време тишина. Погледнах го неразбиращо. — Не помниш ли разговора ни, след като уби Светещия?

Помнех, разбира се, но до преди мъничко не бях сигурна случило ли се е или съм бълнувала.

— Помня — казах почти на себе си.

— Е… — той ме подкани след още малко време.

— И аз теб… — смотолевих. Но явно това му беше достатъчно, приближи се към мен и ме целуна. Сега вече му отвърнах. След по-малко време отколкото исках, той се отдръпна.

— Всички ли са добре? — продължих с разпитите си.

Той кимна:

— Всички са добре, а тук липсват само част от хората на Атанас, самият Атанас и малка група от другите. — Погледнах го въпросително. — Атанас реши да се отцепи и взе хора със себе си. Смятат, че толкова голяма група е трудна за криене и че ти си опасна. — Той се подсмихна. — Прав им път, мен ако питаш. Таман ще имаш по-малко хора да водиш.

— Ние да водим — поправих го. Той поклати глава.

— Хората те избраха официално. Ти ще си ги водиш, а аз ще ти се смея отстрани. — Той се усмихваше с всяка дума все повече.

— По дяволите! — изругах аз, а след това проплаках: — Не искам това…

— Всичко ще се нареди, само…

— Хей! Вижте кой се е наспал! — Викът на Иво от входа на палатката прекъсна Тео.

— Вече бяхме решили, че ще спиш сто години! — засмя се и Ники след като влезе, а след него — и останалите трима.

Зарадвах се да ги видя. Те наобиколиха леглото ми и започнаха един през друг да говорят, как съм била убила Светещия и какво се случвало след това. Започнали да се учат да въртят мечове, но им трябвал свестен учител и да съм приключвала почивката си, за да свърша това. Виждах надеждата за успех срещу Чуждите в очите им — нещо, което не бях откривала сред хората от много време. Значи имахме още някакви шансове. Погледнах Тео. Той не се беше отдръпнал и на сантиметър от мен, а пръстите ни бяха преплетени. Да, определено имаме шанс.

Край