Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (4)

Трета глава

Ласуейд хол, 1906

На долния етаж се чуваше тропот от залитащи стъпки. Лора чу как на пода се разбива стъклото на закачената на стената снимка. Веднага след това последва вой на внезапно побесняло куче. Само дето не беше куче.

Тя притисна ръка към устата си, за да заглуши надигащия се от ужас вик. После скочи на крака, които едва я държаха, и забърза през всекидневната. Трябваше да заключи вратата. Всички стаи в къщата имаха вътрешни ключалки. Гостната. Трапезарията. Библиотеката. Собствената й спалня. О, господи! Най-вече спалнята й. Тя опипа с треперещи пръсти и се опита да усети хладния метал, но ключът не беше там. Къде беше тогава? Господи, къде можеше да бъде? Кой го беше преместил? Свлече се на колене, драскайки с нокти по килима, докато тежките стъпки, звукът от разбити предмети и гръмките ругатни се чуваха все по-близо и изпълваха цялата къща.

Изправи се бързо, втурна се към прозореца на отсрещната страна и отмести райбера, за да го отвори. После смъкна долната част до крайния предел. Отворът беше широк само толкова, колкото да легне по корем на перваза и да се провре през него. Първо краката… Миг по-късно се озова насред бодливите розови храсти, които опасваха къщата.

За момент остана да лежи сред тях — охлузена, насинена, изподраскана и трепереща. И тогава го чу. Потресаващия пукот от разцепващата се врата на стаята й, разбита с ритник.

С върховни усилия на волята си успя да стане, въпреки че влажната земя сякаш я дърпаше надолу. Роклята й се бе заплела в острите тръни, от които някак си се освободи, след което се затича през моравата към навеса, под който градинарят Грег съхраняваше инструментите си. Ключът беше скрит под една греда наблизо. Щом се озова вътре, припряно заключи вратата и седнала върху няколко струпани чувала, надникна през малкия прозорец в очакване тъмнината да замени падналия здрач.

Къщата тънеше в мрак. Тя преднамерено бе освободила прислугата за този ден. Предишната вечер бе изпратила Карълайн при Даяна, защото мястото не беше подходящо за двегодишно дете.

Сега бяха само двамата. В схватка. Пред тях се простираше бойно поле, на което войната можеше да продължи цяла нощ. Притвори очи, облегна се на вдъхващата сигурност дървена греда и пое с пълни гърди аромата на младите посеви, съвсем наскоро засети във влажната почва. Все още чуваше трясъците и шума, идващи откъм къщата, но не искаше да мисли за щетите, нанесени на дома им.

Градината вече бе обгърната от тъмнина и къщата се виждаше като огромна сянка между дърветата. През последния час наоколо цареше тишина и униние, които й позволиха да подремне няколко минути. Внезапно обаче се разбуди, подобно на животно, инстинктивно усетило приближаваща опасност.

Тя впери поглед към къщата и забеляза проблясък светлина в един от прозорците. Тежка тишина бе надвиснала заплашително над студената нощ, докато наблюдаваше, примряла в очакване.

Последва нов проблясък, този път от друга стая. Дали беше газова лампа? Или пък клечка кибрит, поднесена към цигара? Взираше се, без да се осмели дори да примигне. Къщата беше голяма, на три етажа, с множество прозорци и стоеше смълчана, сякаш също в очакване да се случи нещо ужасно.

И тогава я видя. Светлината беше от свещ, носена от стая в стая. Сякаш търсеше нещо. Другата ръка също беше вдигната нагоре, а пръстите й трескаво се бяха вкопчили в дръжката на брадва.

На следващата сутрин Лора откри, че окаченият й във всекидневната портрет беше нарязан и платното висеше на тесни ивици от позлатената рамка.