Сам Грийн
Полет 103 (17)

16.

14 ноември

Бейрут, Ливан

Дан Фоли беше тих човек с прошарена коса, но това не го състаряваше. Кожата му беше гладка, а усмивката спокойна. „За човек, който от три години ръководи бюрото на ЦРУ в Бейрут, изглежда в добра форма“ — помисли Джим Прентис. Повечето хора на негово място щяха да са си изгризали ноктите и да са си оскубали косите. Обаче Фоли имаше вид на човек, който може да поглъща напрежението така, както гъбата попива вода.

Все едно нищо не го засяга.

Дори ставащото.

Фоли цял живот беше служил в Агенцията. Някои от момчетата, които постъпваха при тях, първо бяха изкарали няколко години в армията. Други идваха след няколко години в бизнеса. Обаче Фоли беше започнал работа в ЦРУ веднага след Харвард. Баща му беше дипломат, завършил кариерата си като заместник-посланик в Испания, и Фоли бе имал избор между Държавния департамент и Агенцията. Беше избрал нея, защото не е нужно да носиш вратовръзка през цялото време. Освен това нямаш определено работно време.

— Въпросът е, че нямаме никаква представа къде ги държат — каза той със спокоен и сдържан глас. — Нямаме дори следа, която да води към някаква следа…

Екипът, с други думи Джим Прентис, Скот Валентин и Бен Ханолд, беше кацнал на бейрутското летище „Рафик Харири“ късно снощи след полет, който ги отведе първо в Рим, а оттам се прехвърлиха на самолета за Бейрут. От летището ги откараха в апартамент, който Агенцията наемаше в една кооперация в дипломатическия квартал Баабда. Тази сутрин извървяха за десет минути разстоянието от апартамента до бюрото, което се намираше на дискретно разстояние от силно охраняваното американско посолство — на третия етаж на обикновена делова сграда под една туристическа агенция и над някакво бюро за структурно инженерство. „Те може също да са прикрития на чужди разузнавания“, пошегува се Джим, докато оглеждаха табелките във фоайето. В нито един от офисите не кипеше трескава дейност.

Дан Фоли ги прие веднага и ги покани в личния си кабинет. „Не се радва да ни види“, забеляза Джим и разменените с Бен и Скот погледи потвърдиха впечатлението му. Бяха очаквали подобно нещо. Всеки в Агенцията защитаваше своята полянка яростно като животно маркираната си територия. Нямаше съмнение, че що се отнася до Фоли, той смяташе откриването на заложниците за своя работа. Последното, от което имаше нужда, беше да пристигнат трима юнаци от Главната квартира и да му казват какво да прави. Трябваше да предположат, че той ще иска да се провалят. „Обзалагам се, че би предпочел да намерят заложниците мъртви в пристанището, отколкото да ги спасим ние“ — беше се пошегувал Джим, докато се качваха с асансьора на третия етаж.

— Няма ли информатори? — попита сега.

— Напротив, стотици — отговори Фоли. — Тук е Бейрут. Понякога дори на плъховете им писва от тукашния морал. Но досега не е изскочило нищо.

— Очакваше ли се подобно нещо? — попита Бен. — Някакви приказки, които да подсказват отвличанията? Нещо, което да сочи, че Хамас са готвили подобно изпълнение?

— Нищо подобно не сме чули.

— И каква с оценката ти? — намеси се Скот.

Фоли се замисли за миг, после каза:

— Има две възможности. Те имат две искания. За затворниците и за пари. Може да е само заради едното.

— Че нима Хамас има нужда от пари? — попита Сам.

— Разбира се. Операцията, която провеждат в тази страна, е скъпа. Откакто започна гражданската война, икономиката рухна напълно. Вече никой не върти търговия, така че изнудването за пари срещу защита вече не носи сумите, с които бяха свикнали.

— Мислех, че иранците ги финансират.

— Отчасти — отговори Фоли. — Но и те не разполагат с бездънна яма. А и си имат собствени проблеми.

— Може да е заради затворниците — отбеляза Скот.

— Разбира се — потвърди Фоли. — Прегледахме имената на типовете, които искат от Израел да освободи. Повечето са изпълнители с нисък ранг, фронтово пушечно месо, хванати по време на акция. На никой не му пука дали са застреляни, или заловени. Но сред тях има и няколко важни клечки.

— Кои? — попита Бен.

Забеляза как Фоли се поколеба колко информация да разкрие и колко да запази за себе си.

— Има един тип, Махер Хусами. Преди не бяхме чували за него, но излезе, че е един от главните организатори на финансирането на Хамас. Знае къде са всички банкови сметки. Израелците изстискаха част от информацията от него, но не цялата. Има и един друг, Бани Ершаид. Той се занимава с контрабанда на оръжие. Поддържа връзки с руснаците, китайците, либийците и дори ИРА във Великобритания. Осигурява всички оръжия, от които Хамас има нужда. Познава контрабандните маршрути и местата, където трябва да отидеш, за да купиш екипировка последна дума на техниката, знае дори цените. Предполагам, че всъщност искат да измъкнат тези двамата.

— Някаква идея къде ги държат? — попита Бен.

— Както вече казах, нямаме дори следи…

— Обаче техниките…

— Както добре знаете, техниките при взимането на заложници са добре отработени — прекъсна го Фоли. — Не е голяма философия. Разполагаш с мрежа от тайни убежища и местиш заложниците от място на място. Обикновено се прави на всеки двадесет и четири часа. Използват отдалечени къщи и ограничаваш информацията до колкото може по-малък кръг хора.

— Докато някой не пропее…

— Точно така — потвърди Фоли. — Но дори да се случи, вероятно ще е прекалено късно.

— И никой не е проговорил досега?

— Много хора говорят, но няма нищо съществено.

— Тогава как можем да се сдобием със следа, по дяволите? — възкликна Джим.

— С подкуп — отговори Фоли. — Трябва да намерим човек, който много се нуждае от пари и е готов да говори. Този човек няма да дойде сам при нас. Ние трябва идем при него.

— И?

— Работим по въпроса — отговори Фоли, без да се мъчи да прикрие раздразнението си. — Ако смятате, че можете да се справите по-добре, заповядайте. Повярвайте, никой няма да се зарадва повече от мен, ако успеем да измъкнем заложниците.

Джим се изправи, за да си вървят, Скот и Бен го последваха.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече — каза Фоли.

Джим кимна. Тримата слязоха по стълбите до фоайето, излязоха на улицата, завиха наляво и тръгнаха към апартамента.

— Има нещо, което не ни казва — обади се Джим.

— Никой не обича да му пращат хора от Главната квартира — каза Скот. — Пък и ние не очаквахме да ни се зарадва.

— Не е това. — Джим тръсна глава. — Нещо друго е.