Джоан Харис
Руническа светлина (5)

1

Беше пет минути след полунощ в Края на света, три години след Свършека на света, и както обикновено в катакомбите на Вселенския град не се виждаше и чуваше нищо, с изключение, разбира се, на плъховете и (ако вярвате в тях) духовете на мъртвите.

Маги Риди не се страхуваше нито от едните, нито от другите. Тя беше високо, слабо момиче с прави, тъмни вежди и очи със странен сиво-кехлибарен цвят. Носеше от онези бели шарфове, които жителите на Края на света наричаха „берга“, и алена туника, която се спускаше над гамашите и ботушите й. Беше единствената останала пазителка на тези изоставени катакомби и плъховете бяха нейната плячка. Тя можеше безпогрешно да уцели плъх от триста крачки разстояние с арбалет или прашка. Животните вече я познаваха много добре и се криеха, когато тя излезете на лов.

Що се касае до духовете, Маги от почти три години обикаляше галериите всяка нощ и никога не беше зървала нито един. Наистина имаше истории за страховита битка тук, при която само за един ден са били унищожени десет хиляди от силите на Ордена. Но от тях и от противниците, с които се бяха сражавали, нямаше и помен. Нямаше дори духове, които да разкажат историята.

Естествено, навън историите изобилстваха, но Маги Риди не вярваше в тях и още по-малко вярваше на хората, които ги разказваха, и просто не им обръщаше внимание, точно както не обръщаше внимание и на духовете, като вместо това се доверяваше на очите си и се стараеше да не допуска плъховете в катакомбите.

Разбира се, Добрата книга предлагаше собствена версия на събитията. Според Книгата Откровение десетте хиляди са се изгубили в Блаженството — време, предсказано от раждането на Новата епоха, когато Безименният призовал верните нему на оръжие и те се освободили от смъртната си плът и били преродени в съвършените си тела на бреговете на Първия свят.

Маги вярваше в Добрата книга. Както баща й и братята й преди нея, тя беше истински последовател на Ордена и ако беше момче, досега и тя щеше да е познала Блаженството и щеше да е отведена в Небесния град, вместо да я оставят тук да се оправя с бъркотията в Края на света.

Маги се замисли, че част от проблема е, че макар много да се говори за Блаженството и за точното естество на насладите, които очакват правоверните, когато настъпи щастливият ден, никой не е съвсем наясно какво ще се случи с изоставената плът. Тя си беше представяла своеобразно небесно пролетно почистване, при което телата ще бъдат прибрани като по чудо, но когато накрая това се бе случило и десет хиляди членове на Ордена внезапно се бяха освободили от земните си тела (включително професорите, магистрите, учениците и Екзаминаторите, които се занимаваха с полева работа), последствията се бяха оказали катастрофални.

Бяха нужни шест месеца, за да се отърват от труповете. Донякъде причината беше, че никой от Края на света не искаше да поеме отговорността за това. Разчистването, както и осигуряването на здравни услуги, беше работа на Ордена и то трябваше да бъде извършвано (и заплатено) от официални представители на Ордена.

Мрачната истина обаче беше, че нямаше представители на Ордена, нито официални, нито неофициални. И така телата се разлагаха и воняха, докато след още много срещи и комисии те бяха обявени за обществена опасност за здравето и бяха извозени с каруци и изгорени.

Това беше преди три години. Тогава Маги беше на четиринайсет и точно преди да избухне чумата, тя беше изпратена да остане при леля Рийни в Райдингс, докато майка й претърсваше отвратителните трупове за останките на двама Екзаминатори, които бяха нейни синове.

Разбира се, официално Екзаминаторите на Ордена нямаха семейства. Първото нещо, което ученикът трябва да стори, преди да заеме мястото си на син на вярата, е да обърне гръб на родителите си, да се откаже от името си и да приеме номер. Бащата на Маги уважаваше това. Като брат на Екзаминатор, наскоро почетен с дара на Словото, добре знаеше, че не трябва да кара синовете си да се срамуват заради намесата му. Той беше по-малкият син на търговец на вълна и сам беше копнял да влезе в Ордена, но неговият баща можел да си позволи да загуби само единия от синовете си и така брат му Илайъс получил този шанс, докато Донал изучил семейния занаят.

Години по-късно, когато самият той беше станал баща, се бе преместил във Вселенския град и се беше заклел да даде на синовете си възможността, която му е била отказана, и когато дойде моментът — да се откаже напълно от тях, както беше правилно и редно според правилата на Ордена. Но майката на Маги не беше давала такъв обет. Мнозина бяха майките като нея, които не се подчиняваха на Закона и се промъкваха в сградите на Университета през нощта въпреки опасността да ги арестуват — а понякога и да им наложат по-лошо наказание от това — за да могат да осигурят прилично погребение на погубените си синове.

Сюзън Риди беше платила скъпо за това. По време на една от нощните си обиколки на телата хвана хеморагична треска и това сложи край на търсенията и на живота й, макар и не преди да предаде заразата на съпруга си, медицинската сестра, бакалина, неговия братовчед, всичките му клиенти и един човек, дошъл да събере труповете.

Докато Маги се върне у дома, от чумата бяха умрели хиляда души. Краят на света беше под карантина. Телата бяха прочистени и Университетът на неизменните истини беше просто празна черупка. Богатството му беше плячкосано, библиотеките — изоставени, а огромните му зали и амфитеатри бяха пълни само с прах.

Навярно можеше да остане при леля си. Предишният й живот бе изчезнал. Но Рийни имаше свои деца и ходеше да дои кравите в съседната ферма. А и Маги не беше свикнала с порядките на хората в Райдингс, които й се струваха почти непристойни със селските си привички и пренебрежителното отношение към ходенето на църква и светите дни и които й се присмиваха заради начина, по който се обличаше, на акцента й от Края на света и на онова, което наричаха „градски навици“.

И така, без семейство, без дом и без приятели, Маги се върна в Края на света. Намери си работа в една кръчма близо до стария Университет, където й осигуряваха храна, подслон и едно пени на ден, за да си покрива разходите. Тя не харесваше клиентите, които често бяха груби и пиеха твърде много, но кръчмата се наричаше „Приобщаването“, което в началото я бе накарало да си помисли, че по някакъв начин е свързана с Ордена. Съдържателката беше госпожа Блекмор, престорено морална жена с берга на вдовица и малки, кръгли, пронизващи и алчни очи. По време на чумата беше натрупала състояние от продажба на амулети на лековерните. Съпругът й беше умрял, помагайки на болните, или поне така твърдеше въпросната госпожа Блекмор. Всъщност самият той беше прихванал треската, докато плячкосваше труповете. Сега вдовицата му беше изградила предприятието си върху репутацията на съпруга си светец, като разказваше истории за храбростта му, предупреждаваше наляво-надясно за Пророческото племе, следеше за рунически знаци и подобни неща и надуто проповядваше въздържание, докато продаваше най-лошата, вкиснала и разредена с вода бира в целия Край на света.

И докато Маги свикваше с новия ред и новия си живот във Вселенския град, тя разбра, че голямата чума не е най-страшното нещо, случило се тук. В отсъствието на Ордена в града беше избухнала нова чума — чумата на алчността и беззаконието, които се бяха настанили в цялата южна част на Вътрешността.

Едноокият Один би разбрал това. Редът и Хаосът идваха на приливи и отливи и надигането на едното от двете неизбежно водеше до упадъка на другото. Не че Пророческото племе се беше издигнало много, но си оставаше фактът, че десет хиляди членове на Ордена бяха унищожени в един-единствен ден и Хаосът се бе втурнал да запълва празнините, оставени от тях.

Ала тази победа едва ли бе донесла голяма утеха на Один. Без съмнение Ордена вече го нямаше, но за трите кратки години, последвали войната, Краят на света се бе превърнал в окаяно място. Без контрола на Ордена той беше завладян от жестокостта, анархията и алчността, до които често водят парите. Вече ги нямаше важните фигури, облечени в черни роби, бъбривите групи ученици, тихите кафенета, параклисите и книгите.

Сега вместо тълпите да се забавляват с Очиствания, улиците бяха залети от чуждестранни търговци, надпреварващи се да предлагат стоките си. В дните на Ордена пристанището на Края на света беше контролирано много строго. Чуждестранните търговци бяха облагани с високи данъци, а нелегалните стоки бяха изземвани и унищожавани. Само уважаваните търговци имаха право да продават и те продаваха почитани и необходими стоки. Пиянството беше забранено, както и уличниците и танцьорките, и макар да съществуваше черен пазар (за луксозни и екзотични стоки), такива нежелани посетители като циганите, амбулантните търговци, хайманите и жителите на Външността беше по-вероятно да бъдат оковани в пранги, подложени на Екзаминация, изгонени или дори обесени, отколкото да бъдат посрещнати с добре дошли на Катедралния площад.

Но сега портите бяха отворени. Вече не връщаха корабите и щом мълвата за това се разнесе, истинска напаст от чуждоземни търговци нахлу в пристанището на Края на света.

Тези търговци продаваха всичко, което човек може да си представи — коприни и кожи, сладкиши и пайове, маймуни, сливи и пурпурни багрила, морски раковини, отрови и роби варвари от другата страна на Единното море, истински и фалшиви скъпоценни камъни, твърд алкохол, странни джунджурии, любовни магии, портокали и стъклария, изсушените органи на диви зверове. И постепенно тези търговци бяха завладели града и докарваха с екзотичното си присъствие тълпи от купувачи, зяпачи, комарджии и крадци. Освен това с тях дойдоха и всякакви престъпления, болести, наркотици и насилие. Те печелеха и губеха цели състояния на комар и продаваха в робство онези, които не можеха да си платят дълговете. Живееха като крале или военачалници, кичеха се с бижута, носеха мечове, имаха робини и съблазняваха младите и лековерните с обещания за лесно забогатяване.

За Маги, която едва изкарваше достатъчно пари, за да оцелее, и която работеше часове наред в мръсната кръчма, изглеждаше така, сякаш светът, който познава, се е превърнал в Пандемониум. Дори и Университетът бе завладян от новопристигналите. Празните трапезарии бяха превърнати в танцувалия зали, а колежите — в публични домове, кръчми и игрални зали.

В началото имаше известна съпротива — най-вече от местните жители на Края на света, които се страхуваха, че един ден Орденът може да се върне. Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко и не толкова ревностни ставаха последователите им. Никой не се беше появил, за да поеме контрол над положението. Орденът не се беше върнал, нито пък чумата. Няколко човека твърдяха, че са виждали духове около изоставените сгради, но зловещите коридори на Вселенския град се оказаха далеч не толкова зловещи, когато бяха изпълнени с множество танцьорки и музиканти, и бавно, но сигурно заразата започна да се разпространява навътре, като завладяваше църквите, читалните и залите. Дори и Великият квадрат сега беше превърнат във форум, където половината обитатели на Края на света — или поне така изглеждаше — идваха да лудуват в нощите на Седмия ден.

Тук имаше танцуващи мечки на вериги и пищни угощения, при които се ядеше от гърбовете на голи уличници, пушачи на екзотични треви, фалшиви магьосници, гадатели и луди пророци, които проповядваха словата на изчезнали демони и победени богове. Там, където винаги бе преобладавала скромността, сега се появяваха нови моди. Някои жени дори излизаха на улиците с непокрити глави и голи рамене. Сякаш светът, който Маги познаваше, бе изчезнал за три години и като че ли никой друг, освен нея не го бе грижа за това.

Тя беше запазила вярата си. Покриваше главата си с берга, както повеляваше Добрата книга. Не ядеше месо на светите дни и винаги се миеше, преди да си каже молитвите. Макар че Ордена вече го нямаше, тя спазваше дните за пости и следваше законите му, защото в този нов, неморален свят старите обичаи я караха да се чувства в безопасност.

Разбира се, тя никога не се беше сблъсквала с чумата, нито пък в действителност беше ставала свидетел на Блаженството. Беше се върнала у дома от Райдингс, за да разбере, че е сираче без никакви пари и сама в град, който не можеше да познае. За да намери утеха, младата й, романтична душа се беше затворила и тя беше успяла да убеди себе си (поне донякъде), че е герой от Старите дни — самотен оцелял от Бедствието.

Най-малкото дете — и единствена дъщеря — в петчленно семейство, Маги от край време беше най-умната. Макар никога да не беше ходила на училище, тя тайно се беше научила да чете и през годините благодарение на неделните проповеди на Джим Парсън и на тайно прочетените откъси от книгите на братята й с мъка бе успяла да натрупа повече познания, отколкото някой изобщо би могъл да предположи — разкази за демоните от Пророческото племе, за Аезир и Ванир, за техните войни и накрая за това как бяха откраднали руните от Древното писмо и си бяха построили цитадела, от която да управляват Деветте свята. Тя знаеше как те са ликували и как са изработили оръжия и магически предмети, как са се отправяли в търсене на приключения, как са водили война срещу Ледения народ и са били предадени от един от своите — Хитреца, а накрая са били победени от Безименния заради арогантността си.

Това било Бедствието, или Рагнарьок, както го наричали тогава. Но Бедствието не унищожило Пророческото племе. Вместо това то ги принудило да се изпокрият — отслабени, но все още опасни като опустошителен огън, който пълзи под земята. И Добрата книга беше обещала, че скоро ще настъпи окончателното Очистване и Идеалният ред ще триумфира завинаги над Хаоса…

Разбира се, в дните на Ордена на всички истории се гледаше като на нещо опасно — дори и на онези от Добрата книга — и единствено на посветените членове бе позволено да влизат в огромните библиотеки на Вселенския град. Но сега Маги беше свободна да прави каквото си пожелае. Макар че по-голямата част от златото на Ордена беше плячкосано — включително и странните символи с форма на кръст, които Екзаминаторите носеха на шията си — много от книгите бяха останали и именно тях тя търсеше с все по-голяма страст. Знаеше, че това е опасно, но въпреки това беше изпълнена с все по-нарастваща носталгия по полузабравените светове, скрити в тях.

Някои бяха научни и алхимични книги, в които се посочваха различните свойства на металите и солите. Някои бяха книги по география отпреди Новата епоха. Много бяха на езици, на които тя не можеше да чете, или в тях имаше думи, които не разбираше. Някои бяха илюстрирани с малки, направени на ръка рисунки на животни и птици. Други бяха непристойни и съдържаха любовна поезия или изображения на голи жени. Някои представляваха дълги списъци на древни крале. Оскверняването на Университета от търговците все повече се задълбочаваше и Маги знаеше, че е само въпрос на време някой предприемчив човек да се захване да разпродава книгите от библиотеките или да ги използва за горене в огнището си. Затова тя вземаше колкото може повече от тях и ги отнасяше на безопасно място — един коридор под Църквата на приобщаването, който наскоро бе открила.

Засега тази малка църква в сърцето на Университета беше останала почти непокътната. Някои от стъклата на прозорците й бяха отмъкнати, но аналоят върху огромния дъбов амвон все още си стоеше и върху него се намираше най-голямата книга, която Маги някога бе виждала. Твърде голяма, за да бъде открадната досега, тя беше почти с размера на детска люлка, подвързана в кожа и злато и натежала от загадъчната тежест на думите в нея. Маги копнееше да погледне вътре, но тя вероятно бе заключена със златна закопчалка и устоя на всичките й усилия да я отвори.

Но от онова, което намери под аналоя в онзи ден, дъхът й секна. Защото под една от дъските на огромния резбован амвон Маги откри тайна врата, оставена полуотворена по време на Блаженството — първия от многото скрити входове към катакомбите на Вселенския град.

От този ден насетне Маги прекарваше по-голямата част от нощите си в катакомбите. Плячкосването на Университета вече беше започнало и тя знаеше, че не след дълго някога изоставените сгради ще се изпълнят с хора и няма да са само нейно владение.

Но катакомбите бяха друга работа. Коридорите под Университета се простираха на мили разстояние във всички посоки — алеи от студен камък, подобни на лабиринт тунели, ветровита пещери, изоставени складове, пълни с кости и прах. Над главата й грабителите ставаха все по-самонадеяни, но никой не се осмеляваше да слиза под земята и никой не можеше да попречи на набезите й, докато тя навлизаше все по-дълбоко под града.

За нея това се превърна в нещо повече от игра. За три години тя направи няколкостотин карти, в които бе указано местоположението на повече от хиляда стаи, пещери, крипти, тунели, кладенци, стълбища, скрити врати, пътища, входове, изходи, проходи, в които можеше само да се пълзи, и задънени места.

Някои от тези галерии бяха чисти, други бяха покрити с прах, който стигаше почти до коленете. Повечето от тях бяха голи и неизползвани, но веднъж тя намери една висока гробница, построена изцяло от човешки кости. Черепи бяха наредени в декоративни орнаменти по напречните греди, а колоните бяха направени от дълги, сухи наръчи от бедрени и лакътни кости, замазани с косми, хрущяли, мазнини и пръст. Друг път откри стая, пълна с консервирани меса и зеленчуци и няколко каси вино. Освен това срещаше множество плъхове, но преди всичко намираше безжизнен камък, отекващи празни помещения и замръзнали артерии — мъртвото сърце на Вселенския град.

Но по време на един от нощните си набези Маги се спъна в разклатен камък, под който беше забит дълъг златен ключ. Тя го взе и го сложи на врата си. Беше красива вещ, макар и може би твърде натруфена, за да има някакво практическо приложение. Ала не след дълго й дойде наум да го пробва в златната ключалка, която заключваше огромната, подвързана с кожа книга, която бе открила върху аналоя в Църквата на приобщаването…

И така дъщерята на търговец на вълна от Райдингс намери и прочете Книгата Слова.

Страниците бяха големи и се прелистваха трудно, а хартията беше едновременно твърда и странно крехка, затова Маги трябваше да полага големи усилия да не я натроши. Но изписаните на ръка букви бяха изящни, а рисунките представляваха миниатюрни сцени от Затворените книги, портрети на герои, готвещи се за нападение, змии, дракони, демони и отдавна изчезналото Пророческо племе, които често разказваха загадъчни, ужасни и изпълнени с обещания истории.

Тъй като се опасяваше от вандали или крадци, Маги бе завлякла съкровището си (не без затруднения) до мястото под амвона и оттам го бе пренесла в своята тайна библиотека. Там тя държеше всичките си откраднати книги и почтително бе подпряла Добрата книга в стената. И макар че текстът беше много стар и често й беше трудно да схване смисъла му, тя почувства силата на древното писмо и често през нощта допълзяваше до библиотеката и на светлината на свещта прокарваше пръсти по цветния текст, шепнеше си странните и прекрасни слова и сънуваше.

Като дете тя беше учена да се пази от сънищата. Но докато Маги растеше и се опитваше някак да преживява в мизерията на Вселенския град, тя откри, че сънищата й доставят все по-голямо удоволствие. Родителите и роднините й ги нямаше вече. Приятелите, които имаше, се бяха пръснали. Сега единственото, с което разполагаше, бяха сънищата, изпълнени с картини от Книгата. Тя сънуваше за битки и демони, за Пророческото племе и за боговете, за Небесната цитадела, за Черната крепост и за Хаоса отвъд нея. Но преди всичко сънуваше Последните дни, Бедствието и последното Очистване на всички Светове, когато чумата, престъпленията, гладът и смъртта ще бъдат прогонени завинаги и тримата велики Ездачи с мечове от пламък ще препуснат по Средните земи, ще посекат грешниците и ще въздигнат правоверните от праха.

И тогава ще дойде Огнен кон…

И името на неговия Ездач е Клане.

И тогава ще дойде Морски кон…

И името на неговия Ездач е Предателство.

И тогава ще дойде Въздушен кон…

И името на неговия Ездач е Лудост.

Това определено беше най-любимият сън на Маги. Тя знаеше каква опасна игра играе (защото демоните могат да влязат в света през сънищата), но въпреки това не можеше да се откаже от тях. И така, в мрака на Вселенския град, заобиколена от забравени книги, унасяна в сън от шепота на вятъра в тунелите и от далечния звук на музика над главата й, тя сънуваше за Словото, за Блаженството и за Бедствието, което предстоеше. Най-вече мечтаеше за Ездачите на Последните Дни, които с времето все повече се приближаваха, и откри, че ако си затвори очите, можеше почти да ги види — особено един от тях с младо, загоряло от слънцето лице, със светла коса, вързана на опашка с кожена лента, и със син цвят на очите, който толкова се различаваше от синевата на морето — мъгливо синьо като планините, които се мержелееха в далечината, и студено като върховете в далечния Север.

Беше странен и красив сън. Странен, защото Маги някак си знаеше, че е истински и че това мъртво и почти забравено място е мястото, на което му е предопределено да дойде. Още по-странното беше, че понякога тя усещаше, че самите сънища сякаш го зоват на свой собствен език — таен език като онзи от книгите, превърнали се в новия смисъл на живота й.

И така, докато повечето хора правеха всичко възможно да не сънуват, Маги стана ловец на сънища. И колкото повече сънуваше, толкова по-реални ставаха те за нея и толкова повече разбираше, че Свършекът на света ще започне тук, между развалините на Вселенския град, и че тя също ще изиграе своята роля в него.

Точно тази мисъл, а не книгите или плъховете, бе причината Маги Риди да идва тук всяка нощ, да върви по пустите коридори, да чете странни и забравени текстове, да отваря разядени от ръжда ключалки и да мечтае за онзи славен ден, в който всичко онова, за което бе копняла, внезапно ще се сбъдне.

Някой ден това щеше да се случи. Някой ден щеше да настъпи нейното време.

Изпълнена с вяра, Маги чакаше между откраднатите си книги, изучаваше ги и сънуваше, без да подозира, че на шестстотин мили разстояние, в далечния замръзнал Север, в селище, полускрито сред планини и сняг, две вечно бдителни очи най-сетне са се обърнали по посока на гласа й и че след три години чакане сънищата й най-сетне са започнали да се сбъдват.