Юлиане Сартена
Условие за влюбване (1) (Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й)

— Повярвай ми, ти ще си на корицата — каза Щефани Вайгерт, докато си тръгваше от училище заедно с принцеса Елена.

Елена фон Монхайм се усмихна и поклати глава, вдишвайки с пълни гърди от свежия пролетен въздух. Той ухаеше на млада трева — работниците косяха голямото игрище до сградата на училището.

— Защо пък точно аз да съм на корицата?

— А кой да е, ако не ти? Никой не изглежда по-добре от теб с тази твоя дълга коса и красиво лице с благородни черти на принцеса…

— Глупости — каза Елена фон Монхайм, но Щефани беше твърдо уверена в това, което казва, и дори не я чу, а продължи:

— Елена, ти не само изглеждаш като принцеса от приказките, ти си истинска принцеса от плът и кръв. Няма списание за мода, което да откаже да те сложи на корицата.

Принцеса Елена все още беше доста скептично настроена, за разлика от приятелката си, която вече кроеше планове за бъдещето.

— Снимката ти на страниците на списанието ще е чудесна първа стъпка в света на модата за теб. Кое осемнайсетгодишно момиче не иска да стане част от този свят на слава, пари и безгрижен живот?

— Аз ще стана на осемнайсет чак през юли — скромно отвърна принцеса Елена.

— Е, и? Вече сме април. До юли остават по-малко от три месеца.

Принцеса Елена прокара ръка през косата си.

— Три месеца може и да не са много, но в случая са важни — каза тя. — Докато не навърша осемнайсет, не мога да вземам такива решения сама.

— Как така? Искам да кажа… — Щефани се замисли, опитвайки се да приведе в своя защита факти, за да не бъде голословна. — Пралеля ти не може да ти откаже, тя изпълнява всички твои желания.

— Леля Луизе няма да има нищо против, права си. Ти обаче забрави за настойника ми.

— О, боже, наистина забравих, че имаш настойник. Това ми звучи направо като от роман от XIX век. Вие благородниците живеете в по-различен свят от нас обикновените хора — замислено каза Щефани.

Принцеса Елена фон Монхайм прие тази забележка със смесени чувства. От една страна се чувстваше обременена от това, че вече беше почти на осемнайсет години, а за всяко свое решение трябваше да иска одобрение от настойника си. От друга страна обаче принц Едуард фон Фрайберг й беше опора в трудни моменти и винаги й помагаше с ценни и добре обмислени съвети.

— Я кажи как изглежда този твой настойник? — с усмивка попита Щефани. — Какъв е той? Старец с дълга бяла брада ли?

— Не, не е старец и няма дълга брада — троснато отвърна Елена, която се подразни от въпроса.

— Добре де, няма брада — продължи Щефани. — Но със сигурност е възрастен и достолепен господин, нали? Ако аз имах настойник…

Принцеса Елена въздъхна. Приятелката й явно имаше доста странна представа за това как изглежда един настойник. Тя искаше да види изражението й, когато се срещне с принц Едуард фон Фрайберг. Той не беше никак възрастен, а много добре изглеждащ млад мъж. Елена винаги с гордост заставаше до него, когато го представяше на някого или се появяваха на публични места заедно. Принцът обаче гледаше твърде сериозно на задълженията си към Елена и смяташе, че трябва да контролира и направлява всяка нейна стъпка до момента, в който навърши осемнайсет години.

Елена и Щефани седнаха на една пейка в двора на старата гимназия.

— Добре — каза Щефани. — Да оставим настойника ти засега.

— Ами не можем да го оставим — замислено каза Елена. — До осемнайсетия си рожден ден съм длъжна да се съобразявам с мнението му по всички въпроси.

— Добре де, разбрах. Само че той едва ли е наясно с това, че откриващият се пред теб шанс е уникален. Снимки, модни вестници и списания… истинска мечта. Какво по-хубаво може да има от това?

След като завършеше гимназия, Щефани искаше да учи моден дизайн. За нея светът на модата беше всичко — най-прекрасното, което човек може да иска и мечтае. Елена беше убедена, че приятелката й щеше да постигне успех в тази сфера. Щефани беше умна и упорита и не се предаваше пред нищо.

Щефани беше изпратила свои снимки и на Елена в едно модно списание, което търсеше „нови лица“. Принцеса Елена не беше особено въодушевена от идеята и с изненада разбра, че е избрана за фотосесия в Хамбург.

— Ами не съм много сигурна — отвърна Елена, знаейки, че принц Едуард едва ли щеше да погледне с добро око на тази фотосесия, все пак скоро й предстоеше дипломиране.

Щефани обаче беше по-въодушевена от всякога и нищо и никой не можеше да развали приповдигнатото й настроение.

— Само си представи твоя снимка на цяла страница, а под нея надпис: „Принцеса Елена фон Монхайм“.

Принцеса Елена се замисли за това как би реагирал настойникът й, виждайки списанието. Принц Едуард беше едва на трийсет и пет години, но в някои отношения беше твърде старомоден и дори закостенял. Със сигурност нямаше да му хареса фамилното име да стои в някакво си модно списание.

Това обаче беше нещо, което Щефани не можеше да разбере. За нея снимка на корицата беше чудесен старт на обещаваща кариера в света на модата — нито повече, нито по-малко.

Имаше и нещо друго, което можеше да провали пътуването до Хамбург за фотосесията.

— Лошото е, че следващата седмица имам изпити за завършване на гимназията. Няма да имам време за пътуване — каза Елена.

— Ако не използваш шанса си сега, едва ли някога ще получиш втори такъв — отвърна Щефани.

— Съгласна съм. Обаче фотосесията е чак в Хамбург, а в деня, в който трябва да пътувам, имам устен изпит. Ти знаеш това не по-зле от мен.

— Е и какво? Ще кажеш, че си болна.

— Болна? За изпит за завършване?

— Ще сме в Хамбург най-много два дни. Ще вземеш изпита на следващата дата. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да се замисля. Е, разбира се, ако не се страхуваш от настойника си…

— Не бъди злобна! — ядоса се Елена. — Какво общо има той?

— Ами така, както изглежда, много общо. Самата ти каза, че зависиш от решението му.

— Той може да ми даде съвет, но аз ще направя това, което искам.

— Ами ето, значи не ти е нужно позволението му, за да пътуваш до Хамбург.

— Нека не говорим за настойника ми — каза Елена. — За днес ми дойде в повече.