Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (1)

— Тръгваш ли с мен към къщи, Нел? — попита Ана Шолц, отмятайки назад огненочервената си коса.

— Благодаря, но протоколът трябва да е на бюрото на Петерсен до края на деня — въздъхна Нел Флеминг и потърка врата си. Страшно я болеше.

Ана я погледна разочаровано.

— Ами добре тогава. И не се преработвай чак толкова. Не искаме да разглезваме Петерсен твърде много, нали?

— Да, права си — усмихна се Нел и отново заудря бързо по клавишите на лаптопа си. Не й беше никак лесно да се концентрира след поредния напрегнат работен ден в приемната на директора на химическия завод „Петерсен“, но положи всички усилия, за да събере мислите си и да свърши всичко докрай. За усърдната си работа тя много рядко получаваше похвала от Аксел Петерсен. Той беше на мнение, че служителите му трябва да работят по 24 часа на ден, ако се налага. Той самият постъпваше така и очакваше същото от всички около себе си.

Нел остави папката на бюрото му. Той почти не забеляза присъствието й и само леко се усмихна машинално.

— Аз ще тръгвам, господин Петерсен — каза тя и бързо излезе от стаята, преди той да успее да й възрази.

По пътя за навън Нел за пореден път си зададе въпроса защо все още работеше тук. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година тя отдаваше цялата си енергия, усърдие и креативност на тази компания, вместо да преследва мечтата си и да отвори своя собствена фирма.

Слизайки с асансьора към облицованото с мрамор, хром и стъкло фоайе, тя за пореден път се самообвини, че беше твърде нерешителна да поеме риска да напусне и да започне да работи за себе си. Осъзнаваше, че й липсваше смелост, за да започне собствен бизнес, а това беше нейната най-голяма мечта от години.

С бързи стъпки тя прекоси фоайето, махна за довиждане на охраната и излезе навън. Вечерта беше хладна и дъждовна.

Нел беше свикнала с това. Почти всеки ден оставаше след работа и се прибираше много късно у дома. Сега трябваше да стигне до спирката на трамвая без чадър. Винаги го забравяше някъде.

Мокра до кости, тя се качи в трамвая, където не намери свободно място и се наложи да пътува права до дома. Когато стигна до входа, все още валеше, макар и малко по-слабо. Не срещна никого от съседите си, които по това време обикновено излизаха, за да разходят кучетата си. Дори неуморната госпожа Хекман, която не се плашеше от лошото време, днес не беше излязла, за да разходи пудела си Синди.

Нел влезе във входа и опита, доколкото беше възможно, да изтръска капките дъжд от русата си коса, след което отвори пощенската си кутия. На пръв поглед — нищо необичайно — реклами и сметки, които натоварваха до краен предел и без това оскъдния й бюджет. Един сивкав плик обаче прикова погледа й. Не беше нито реклама, нито сметка. Изглеждаше доста различно от всички други писма. По надписа се познаваше, че беше от някаква адвокатска и нотариална кантора от Мюнхен. Какво ли беше това?

Когато влезе в апартамента си, тя го остави на масичката в коридора — наследство от рано починалата й майка — и съблече мокрия си шлифер. След като се преоблече и изсуши, тя отново взе плика. Беше от нотариална и адвокатска кантора „Росбах и синове“. Какво ли искаха от нея тези хора?

Текстът беше написан от Себастиан Росбах — адвокат и нотариус, който искаше да се срещне с нея по повод някакво наследство. Той предлагаше да се видят в петък в кантората му, като предварително се беше погрижил да й купи билет за самолет до Мюнхен, който тя да вземе от гишето за чекиране на летището.

Нел си направи сандвич със сирене, сипа си чаша червено вино и взе телефона. Реши да пробва да се обади в тази кантора, макар да беше вече доста късно. За нейно учудване още на второто позвъняване й отговори сдържан делови женски глас — явно имаше хора, които работеха и до по-късно от нея. Дамата обаче й каза, че не може да й даде никаква информация по телефона. Всичко щяло да й бъде обяснено, когато пристигне в кантората на адвоката.

Не й оставаше нищо друго, освен да се обади в службата и да помоли Аксел Петерсен да я освободи от работа в петък. Както и очакваше, той не беше приятно изненадан от тази нейна молба, но все пак й позволи да си вземе отпуск.