Юлиане Сартена
Не се влюбвай в младоженеца (13) (Как красивата Кейт направи голяма грешка)

През следващите дни нищо не се промени.

Кейт беше все така мълчалива и от ден на ден ядеше все по-малко.

Баща й и Стивън Бергер само можеха да гадаят за причината да е толкова тъжна и мълчалива. И двамата смятаха, че причината е у роднините й в Европа, макар тя да беше отрекла това.

— Нещо се е случило там. Това дете се промени толкова много, не мога да я позная — каза Пол Съливан. — Тези немски префърцунени графове, барони, крале… само те са направили нещо на малката ми Кейт.

Стивън Бергер се опитваше да се въздържа от подобни коментари, но и той нямаше добро мнение за роднините на Кейт в Европа. То се основаваше най-вече на представата му за тях, създадена от чутото от Пол Съливан. Какво ли бяха причинили на бедната Кейт тези сноби?

Кейт се опита да заживее отново стария си живот. Тя се зае с образованието си и се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. Пол Съливан обаче виждаше, че дъщеря му е нещастна и продължаваше да обвинява за това немските й роднини. Сега гневът му беше насочен към братовчедка й Янина. Сигурно тя беше казала или направила нещо, с което да нарани малката му Кейт. Ах тези превзети сноби!

— Кейт не е излизала от стаята си днес — замислено каза Пол Съливан, поглеждайки към къщата.

Стивън Бергер пусна черното агънце, което току-що беше прегледал, и погледна към прозореца на стаята й.

— Трябва по-често да излиза на чист въздух — каза той.

— И аз това й казвам, но тя все ми обяснява, че имала да учи. Откакто се върна от Германия, все учи, учи… Дали няма да иска да дойде с теб на някое от посещенията ти в околните ферми? Преди й харесваше да разнообразява деня си така.

— Ще я попитам — отвърна ветеринарят. — Сега обаче трябва да се връщам в клиниката.

Той тръгна през поляната към колата си, която беше паркирал под сянката на високо дърво. Малко след като потегли към клиниката, се размина с кола, шофирана от млада руса жена. Тя му махна да спре и свали прозореца си, за да го пита за пътя.

Стивън Бергер веднага разпозна немския й акцент.

— Търся една ферма — каза тя. — Ферма за овце.

Той се засмя.

— Наоколо има доста такива.

— Да, нали — усмихна се тя. — Собственикът на фермата, която търся, се казва Съливан. Пол Съливан.

— Аха — каза Стивън Бергер.

— Знаете ли я?

Той кимна, гледайки я изпитателно.

— Ще ми покажете ли накъде да карам?

— Познавате ли господин Съливан?

Тя се засмя.

— Да, лично го познавам. Обаче идвам при дъщеря му, Кейт Съливан. Тя ми е братовчедка.

Стивън я погледна изпитателно.

— Вие сте Янина фон Вайнхайм, така ли?

Някак неволно той огледа главата й, но не откри златна корона, каквато може би очакваше. Освен това младата дама не изглеждаше нито надменна, нито превзета. Преструваше се. Ах, тези превзети сноби, колко добре се преструваха! Лицемери такива!

— Да, аз съм. Откъде знаете името ми? — учудено попита младата графиня.

— Приятел на семейството съм. Знам, че Кейт наскоро се върна от посещение при вас в Германия.

Янина кимна.

— Прав сте. Точно от там пристигам.

Тя щеше да продължи, но реши, че няма нужда да обяснява историята на живота си на непознат и спря. Въпреки това младият мъж й направи много добро впечатление. Той беше симпатичен и изглеждаше сериозен и любезен.

— Далече ли е фермата? — попита тя.

— Не, наблизо е. От там идвам.

— Накъде да карам?

— Ами малко е сложно за обяснение, може да се объркате. По нашите пътища маркировката не е много добра, за разлика от Германия. Ако имате малко време, мога да ви заведа дотам, но първо трябва да отида до клиниката си, която е съвсем наблизо. След това ще ви покажа пътя.

— Чудесна идея — каза Янина.

Тя обърна колата и го последва до клиниката.

— Доктор Стивън Бергер — каза тя, след като прочете табелката на вратата.

— Да. Моля да ме извините, забравих да ви се представя. Казвам се Стивън. Стивън Бергер.

— Янина фон Вайнхайм.

Той й подаде ръка за поздрав. Сега вече можеха да се смятат за официално запознали се.

— Влезте, ако искате — предложи той. — Само да взема един мехлем за коне и тръгваме.

Тя го последва в клиниката — спартански обзаведена, но много чиста и подредена.

— Приятели ли сте с Кейт? — поинтересува се тя, докато той търсеше мехлема в шкафа до прозореца.

— Да — отвърна той.

Каква случайност, че братовчедката на Кейт беше срещнала точно него, опитвайки се да намери фермата на Пол Съливан. През последните дни той беше слушал много за нея и семейството й. Тя сигурно не предполагаше колко много младият лекар беше мислил и говорил за нея, баща й и майка й. Сега, след като я видя на живо, Стивън Бергер се замисли, че представата му за Янина фон Вайнхайм беше съвсем различна от реалността. Той си представяше някаква превзета и надменна, зле изглеждаща германка, а се оказа, че съвсем не е така. Не, Пол Съливан не беше прав в подозренията си за тази млада дама. Тази красива и общителна графиня не можеше да причини на Кейт нещо толкова лошо. Просто не би могло да се случи — Стивън беше напълно убеден в това.

Янина отвърна на изпитателния му поглед с искрена усмивка.

— Сигурно се питате дали аз не съм от тези превзети и злобни графини, които сте гледали по филмите.

Стивън беше смаян. Тя сякаш беше прочела мислите му.

— Извинявам се — каза той, — но аз наистина имах някаква представа за вас, която се оказа твърде погрешна.

— Така ли?

— Да. Кейт е добра моя приятелка и аз все още не мога да си обясня защо се върна толкова нещастна и съсипана от посещението си при вас в Европа.

Янина го погледна с големите си сини очи.

— Аз си задавам абсолютно същия въпрос. Проблемът е, че и аз нямам никакъв отговор. Нямам никаква представа защо си тръгна така ненадейно и даже се надявах, че като неин приятел можете да ми помогнете с намирането на логично обяснение.

Той вдигна рамене.

— Да си призная, нямам ни най-малка представа какво й се е случило там при вас.

Тя го изгледа изпитателно.

— Аха. И решихте, че вината за това може би е у нас, така ли?

— Ами как да ви кажа… — объркано започна Стивън Бергер, но Янина го прекъсна.

— Няма смисъл да увъртате, разбирам съмненията ви. Искам обаче да ви уверя, че не съм направила нищо на Кейт. На мен също ми дойде като гръм от ясно небе, когато видях, че стаята й е празна, а тя си е тръгнала за Нова Зеландия, без да каже на никого у дома, и то точно преди сватбата ми. Майка ми е съсипана — шаферката ми си тръгна. За нея това е равносилно на катастрофа.

Той поклати глава и се засмя искрено.

— И сега вие сте дошли, за да си върнете шаферката, така ли?

— Не точно. На първо място искам да поговоря с Кейт и да разбера какво се е случило. Ние сме добри приятелки и досега сме си споделяли абсолютно всичко.

Стивън Бергер не се усъмни в думите й и за миг.

— Може да имате повече късмет от мен. Аз не успях да разбера нищо, абсолютно нищичко — каза той.

Янина го погледна изпитателно и се замисли какви точно бяха отношенията му с Кейт. „Приятел“? Какво означаваше това? Този млад доктор изглеждаше повече от добре и правеше впечатление на сериозен и честен човек. Всяка жена можеше да се влюби в него… но Кейт не беше споменала нищо за никакъв мъж в Нова Зеландия…

Мислите й бяха прекъснати от силен шум. Някой чукаше на вратата като обезумял.

Доктор Бергер отиде да отвори. Отвън стоеше възрастна дама, разтреперана от ужас и страх, държаща кошница в ръка.

— О, докторе, какъв късмет, че ви заварих, преди да сте излезли! Моля да прегледате малката ми Фифи. Случи й се нещо ужасно. Точно бяхме тръгнали на разходка, когато иззад ъгъла изневиделица се появи кола и я блъсна. Задното й краче кърви силно, моля, помогнете й. Толкова я обичам!

Стивън Бергер внимателно извади кученцето от кошницата и го сложи на манипулационната маса.

— Обикновено не се занимавам с кучета, не са ми специалност, но за тази рана ще се погрижа — каза той, след като обстойно прегледа животинчето.

— Моля ви, оперирайте я или направете каквото друго е нужно. Няма значение колко ще струва, само да се оправи.

— Положението не е толкова лошо, но не трябва да губим и секунда повече. Ще ми е нужен помощник.

— С удоволствие бих ви помогнала, но аз почти не виждам — каза старата дама.

— Аз ще ви помогна, докторе — каза Янина.

Стивън Бергер я погледна скептично. Дали тази руса красавица от Европа щеше да се справи с подобна задача?

— О, мило дете, ще съм ти безкрайно благодарна — каза старата дама.

— Добре — каза Стивън. — Всичко, което трябва да правите, е да следвате указанията ми.

Той упои кученцето и подаде на Янина чифт гумени ръкавици.

— Моля, подайте ми пинцетата.

Янина погледна инструментите и веднага намери този, който поиска докторът.

— Така. Сега, моля ви, дръжте здраво дясното задно краче.

Раната на кученцето беше отворена и кървеше. Янина се изненада, че не й стана лошо при вида на кръвта. Обикновено припадаше при подобни гледки. Тя действаше спокойно и внимателно и наблюдаваше работата на младия лекар с голям интерес.

Стивън Бергер почисти раната и след няколко манипулации я заши.

— Ще се оправи ли Фифи? — уплашено попита старата дама.

Доктор Бергер кимна.

— Със сигурност. Раната не беше толкова сериозна, колкото изглеждаше. Освен това сестрата ми асистираше чудесно — погледна той към Янина и се усмихна.

Тя леко се изчерви. В момента беше горда от себе си.

— Можете да вземете Фифи и да я заведете у дома — каза докторът. — Само не я вадете от кошницата, докато не се събуди от упойката.

— Така ще направя — каза старата дама. — Хиляди благодарности, докторе, цяло щастие беше, че ви открих. А вие сте истински ангел, дете мое.

Последните й думи бяха отправени към Янина.

Доктор Бергер я изпрати до вратата и се върна при красивата графиня от Германия.

— Това беше госпожа Пиърс — каза Стивън. — Тя живее съвсем сама само с кученцето. За нея то е всичко на света.

— Значи за това беше толкова уплашена — каза Янина.

— Да. По света има толкова много самотни хора — замислено отвърна Стивън.

— А вие към тях ли спадате? — попита тя, поглеждайки го изпитателно. Въпросът беше неочакван и може би твърде личен, но Стивън нямаше нищо против да й отговори.

— В известен смисъл — да. Бих казал, че съм сам, но не и самотен. Във всеки случай съм необвързан.

И двамата замълчаха и се замислиха.

— Но какво правим още тук, нали трябваше да ви водя във фермата на Съливан? — каза Стивън Бергер.

— Да, би било много мило от ваша страна.

Те излязоха и тръгнаха.

— Сигурно ще се видим пак, докато съм тук — каза Янина, докато си вземаха довиждане пред вратата на фермата.

— Предполагам — отвърна той.

— Не предполагайте, а елате скоро.

Той се усмихна.

— Всички млади графини от Европа ли са толкова решителни и настойчиви като вас?

Янина отметна русата си коса, която вятърът беше разпилял.

— Ако се казват Янина фон Вайнхайм — да, такива са.