Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (52)

Седма глава

Четири часът сутринта. Телефонът в апартамента на Сатинов звъни. Тамара го чува в просъница, скача от леглото и установява, че вече държи слушалката до ухото си. Не е спала, откакто отведоха Марико, а истински — от ареста на Джордж. Всяка нощ се плъзга по повърхността на съня и всяка сутрин се чувства разбита. И не е само тя: всички родители на децата от Детското дело се чувстват по същия начин. Вижда ги пред златните порти, как се мъчат да се усмихнат, да преживеят деня с този ужасен меч, който виси над главите им. Питаше се кой би могъл да създаде такава адска ситуация, при която не им бе позволено дори да говорят за своите притеснения, освен шепнешком нощем и в сънищата, които се опитват да не си спомнят?

— Другарят Сатинов там ли е? — гласът на телефона е безизразен.

— Не съм сигурна. Мога да ида да проверя — отговаря Тамара.

— Със съпругата на другаря Сатинов ли говоря?

— Да?

— Бъдете в Лубянка в седем часа сутринта.

— О, боже. Какво ми казвате?

— Можете да приберете децата си.

Тамара избухва в сълзи и плаче толкова необуздано, че Сатинов се втурва в стаята, изплашен, че ги е сполетяла още по-голяма беда. Но не. Новините са добри и той уверява в това съпругата си, като я взема в прегръдките си. Не могат да си легнат отново. Трябва да бъдат готови да потеглят към Лубянка.

* * *

Бе рано сутринта и Сенка почти не бе спал. Сигурен беше, че ще се случи нещо хубаво. Каква бе изненадата, която му бе обещал Комаров? Майка му ли? Дали щеше да дойде, за да го отведе вкъщи? Спасил ли я беше? Цяла нощ ушите му бучаха от ударите на изпълненото с вълнение и копнеж сърце.

— Събуди се, момче! — извика Бламанж тъмничарката. — Обличай се!

— Има ли новини? Вкъщи ли се прибирам? — попита Сенка.

Бламанж вдигна подобните си на лопати ръце — забранено бе арестантите да се информират каква ще бъде съдбата им.

— Сложи си най-хубавите дрехи, малък професоре! Имаме изненада за теб. Сега затвори очи!

Фокус-бокус! — и ето го, окачен на закачалка зад нея. Костюмът на Сенка, риза и вратовръзка.

— Костюмът ми! Толкова ще се радвам да изляза от тази пижама!

— Бъди благодарен — каза Бламанж, — не всички наши „гости“ имат този късмет, уверявам те.

Сенка облече любимия си костюм с риза и вратовръзката като на възрастен, изяде закуската, като не пропусна да забележи допълнителната бучка захар и втората филия черен хляб. После двама пазачи го поведоха към стаите за разпити и той се запита това ли е пътят за навън, това ли е пътят към майка му?

Представи си усмивката на Дашка, разтворените й обятия, нейния сладък аромат.

Но пазачите отвориха вратата на друга стая за разпити, където го очакваше полковник Лихачов, Омара.

— Мислех… — Почувства се така, сякаш щеше да заплаче всеки момент.

— Знам какво си си мислил — каза Омара, дърпайки от цигарата. — Но ако искаш да си отидеш у дома, трябва да подпишеш това. — Той бутна през бюрото малък куп листове, закрепени с кламер.

— Какво е? — попита Сенка.

— Това са твоите самопризнания.

— Моите самопризнания ли? Но аз вече признах за тетрадката.

— Трябват ни други самопризнания.

Сенка потисна спазъма на плача, който се надигаше в гърлото му, докато се мъчеше уморено да пресметне как да постъпи. Веднъж бе чул баща си да казва на майка му: „Има само едно правило: никога не признавай каквото и да било!“. А сега го изправяха пред това! И неясният образ на майка му отново изчезва в далечината.

— Тук е записано всичко, което си ни казал, и трябва само да го подпишеш — рече Омара.

Сенка седна на твърдия стол и погледна листовете. Изведнъж започна да се съмнява, че майка му изобщо е тук. Мамеха го и той за момент позволи отчаянието да го залее. След това събра сили и зачете, започвайки от заглавието „Протокол от разпитите на Семьон Генрихович Доров“. Страница след страница, пред него се нижеха реплики като от театрална пиеса, неговите отбелязани на всяка линия с „Доров СГ“. Не си спомняше всичко, но написаното му се струваше вярно, така че се върна на първата страница, която бе отпечатана с едър шрифт:

Аз, Семьон Генрихович Доров (роден 1935 г.), признавам, че съм бил член на антисъветска конспирация и заедно с група други деца от 801-во училище, членуващи в антисъветска младежка организация, наречена „Клуб на фаталните романтици“, съм заговорничил за свалянето на съветската власт и съм замислял терористични действия срещу членове на Политбюро.

Подпис и дата: …

Семьон Генрихович Доров

— Искаш ли да видиш майка си?

— Да.

— Тогава подпиши и сложи край на това.

— Но аз никога не съм бил член на клуба. Бях твърде малък. Знам, че не бива да го подписвам.

— Вече си подписал едно самопризнание.

— Аз наистина взех тетрадката. Но никога не съм заговорничил срещу държавата. Аз съм само на десет години.

— На дванайсет ще бъдеш достатъчно голям, за да получиш най-строгото наказание.

Сенка трепна.

— Да, говорим за смъртна присъда. Можем просто да те държим тук още няколко месеца и после — бум! Така че подписвай.

— Никога не съм заговорничил и не съм длъжен да подписвам. Не съм сторил нищо! — Сенка не можеше да сдържа повече сълзите и се разплака.

Лихачов потръпна, вбесен от рева му. Реши, че работата с деца е много неблагодарна.

— Стегни се, затворник! — кресна той. — Подпиши!

— Няма, няма! Каквото и да ми сторите, няма да подпиша. Знам, че не бива! — След всичко, което бе преживял, той се боеше, че неговото самопризнание може да бъде използвано срещу баща му и майка му.

— Господи. Всички трябва да го подпишат.

— Всички ли? — Сенка вдигна поглед към Лихачов. Той носеше сам своето бреме, но кой още бе тук? Дали Минка беше наблизо? — Сестра ми ще подписва ли?

Лихачов отново потръпна, протегна се и после изви пръстите на ръката си назад, докато изпукаха.

— Добре, ела с мен. — Той избута Сенка от стаята и нататък по коридора, отвори друга врата и го натика в стая със стъклена стена, покрита с транспарант.

— Сенка!

Беше Минка, все още в хубавата си червена рокля. Изглеждаше много по-слаба, но иначе си бе все същата. Двамата се втурнаха един към друг, прегърнаха се и се разцелуваха през сълзи.

— Каква сладка двойка — каза Лихачов на полковник Комаров, който беше в стаята с Минка.

Минка задържа ръката си върху тесните рамене на Сенка.

— Подписа ли нещо? — попита го тя.

— Не — отвърна той, триейки очите си с ръкавите на сакото. — Реших, че не бива.

— Аз също — каза Минка.

— Но ти беше член на Фаталните романтици — пошушна й Сенка.

— Мисли за мама и татко! — отвърна му тя, също шепнешком.

— Никакво шушукане! — озъби се Лихачов. — Просто подпишете. И двамата.

— Аз няма да подпиша — каза Минка.

Комаров задъвка чуканчето си и после каза на Лихачов:

— Да помогнем ли малко?

Лихачов кимна, Комаров отиде при транспаранта и щракна ключ.

— Кой е това, а?

От малките високоговорители прозвуча женски глас с лек френски акцент, който каза:

— Много ли ще се бавят, Генрих? Къде са?

Беше майка им.

— Престани, Дашка — отвърна гласът на баща им. — Това не зависи от нас. Служителите на държавна сигурност работят по правилата на съветското правосъдие. Така че ще чакаме.

Комаров изключи високоговорителите.

— Те са в съседната стая. Искате ли да ги видите, или не?

— Подписвате или оставате в затвора — добави Лихачов.

Минка и Сенка си стискаха ръцете.

— Няма да подпишем, нали, Минка? — каза Сенка, възвърнал донякъде авторитетния си професорски тон.

— Съжалявам, другарю полковник — каза тя. — Ние сме сигурни, че не бива да подписваме.

— Чувстваме се много храбри — твърдо добави Сенка. — Няма да подпишем!

Комаров погледна към Лихачов, който излезе от стаята. После освободи транспаранта, който се нави нагоре и откри чакалня. Сенка и Минка видяха родителите си да седят притеснено редом с Елена Титоренко и Сатинови. Всички мълчаха.

— Другите подписали ли са? — попита Минка. — Джордж и Влад?

— Разбира се. Всички трябва да направят самопризнания — каза Комаров.

— Тогава защо не са там, отвън?

— Всички трябва да подпишат. Това е заповед от горе!

— Виж! — каза Сенка изплашено и пискливо. — Той говори на мама! Казва им, че никога няма да излезем оттук! Дали да не подпишем?

Полковник Лихачов говореше с родителите им, баща им стана, погледна към огледалното стъкло, после доближи, посочи към тях и Комаров включи микрофоните.

— Деца — каза Генрих Доров, — там ли сте? Минка? Сенка? Аз не ви виждам, но полковникът казва, че ме чувате. Подпишете веднага и си идвате вкъщи!

Лихачов се върна с леко самодоволен вид.

— Ето, чухте — каза той.

Минка и Сенка се спогледаха.

— Видях мама — каза Сенка. — Тя е в съседната стая!

Минка го прегърна, тя също плачеше.