Линкълн Чайлд
Третата порта (1)

Пролог

Докторът си сипа чаша кафе в помещението за почивка, протегна ръка за цилиндъра с кондензирано мляко на прах, но реши, че е по-добре да си го спести, и вместо това от очукания лабораторен хладилник извади кутийка соево мляко. Докато бъркаше кафето с пластмасовата бъркалка, се отправи по бледия балатум към групичка кресла с дебели подлакътници. През затворената врата проникваха обичайните звуци: тракането на инвалидни колички и носилки, врещенето и писукането на машинариите, боботенето на болничния интерком.

Един лекар, каращ третата си година стаж, на име Дегуело беше проснал въздългите си крака на две от овехтелите кресла. „Типично“, каза си докторът. Стажантите имаха способността да заспиват веднага, независимо дали в хоризонтално, или във вертикално положение и без значение колко е неудобна позата. Когато лекарят седна на креслото до него, стажантът прекъсна тихото си похъркване.

— Здрасти, докторе. Колко е часът?

Лекарят стрелна поглед към големия часовник, монтиран над редицата шкафчета покрай стената.

— Десет и четирийсет и пет.

— Добре — изпъшка Дегуело. — Това означава, че съм спал само десет минути.

— Поне си успял да подремнеш — отбеляза лекарят. — Нощта е спокойна.

Дегуело отново затвори очи.

— Два инфаркта на миокарда. Един строшен череп с отворена рана. Цезарово сечение по спешност. Едно изгаряне трета степен. Порезна рана с проникване в бъбрека. Една проста и една съчетана фрактура. Възрастен господин, който паднал от носилка. Свръхдоза оксидон. Свръхдоза метамфетамини. Свръхдоза амфетамини. И всичко това — той въздъхна и направи пауза — се случи през последния час и половина.

Лекарят отпи глътка кафе.

— Както вече казах — спокойна нощ. Погледни нещата и откъм хубавата им страна. Още можеше да правиш визитации в Масачузетската многопрофилна.

Стажантът не отговори веднага. След кратко мълчание измърмори:

— Докторе, все още не мога да разбера. Защо през петък се жертваш върху олтара на спешното отделение? Искам да кажа, че аз нямам друг избор. Но ти си известен анестезиолог.

Лекарят допи кафето и хвърли чашката в кошчето за боклук.

— Ще помоля за по-малко любопитство в присъствието на ближния. — Той си помогна с ръце, за да стане. — Хайде, обратно в окопите.

Вече в коридора, лекарят се огледа сред сравнителното спокойствие. Пое към приемната на спешното в другия край, когато забеляза някакво раздвижване. Главата на една от сестрите се стрелна нагоре.

— Автомобилна катастрофа — обясни му тя. — Един пострадал. Пристига всеки момент. Приготвих втора травматологична зала.

Лекарят веднага зави към посоченото помещение. Докато крачеше натам, вратата на спешното отделение се отвори шумно, за да пропусне двойката фелдшери, които вкараха вътре количката, следвани от двама полицаи. Лекарят веднага разбра, че положението е сериозно. Трескавите действия, израженията им, кръвта по екипите и лицата — всичко това сигнализираше отчаяние.

— Жена, на трийсет и нещо — излая единият от фелдшерите. — Не реагира.

Лекарят им махна да влизат бързо и подвикна на един стажант:

— Бързо докарай операционна количка! — Стажантът кимна и хукна. — И се обади на Дегуело и Корбин — извика подире му.

Фелдшерите вече вкарваха носилката във втора травматологична зала и маневрираха с количката, за да я доближат до масата.

— По моя команда — каза единият от фелдшерите, докато завъртаха тялото. — И внимавай с предпазната яка. На три — едно, две, трии!

Пациентката беше прехвърлена на масата, а носилката бутната настрана. Лекарят успя да зърне бледата бяла кожа, канелената коса, блузата, някога бяла, но сега напоена с кръв. Кръвта беше оставила следа от капки по пода, водейки началото си от района на нараняването.

Нещо тревожно, подобно на студено електрическо напрежение, започна да тупти в тила му.

— Била е ударена странично от пиян шофьор — докладва единият от фелдшерите. — На път за тук вече предадох кода за сърдечно-белодробен арест.

В помещението се струпаха стажанти, последвани от Дегуело.

— Знаете ли кръвната група? — попита лекарят.

— Да, 0 отрицателна.

Хората вече действаха трескаво, включваха монитори, вкарваха операционни колички. Лекарят се обърна към един от стажантите.

— Звънни в кръвната банка и поискай три банки. — В този момент се сети за следата от капки по балатума. — Не, по-добре ги направи четири.

— Хипоксия^[1] — извика една от сестрите точно в мига, когато вътре се втурна Корбин.

Дегуело заобиколи масата и се наведе да погледне неподвижната жертва.

— Да, изглежда цианозна.

— Докарайте клинична лаборатория за кръвни газове — отсечено нареди лекарят. Вниманието му беше привлечено от корема на жената, сега затворен, но потънал в кръв. Бързо повдигна временната превръзка. Ужасяващата отворена рана, набързо зашита от фелдшерите, кървеше обилно. Обърна се към една от сестрите и й посочи мястото. Тя го почисти и той погледна отново.

— Сериозна коремна травма — каза той. — Възможен преден подбелодробен пневмоторакс. Ще ни трябва перикарден дренаж.

Обърна се към фелдшера.

— Какво, по дяволите, е причинило раната? Не е ли имала въздушна възглавница?

— Плъзнала се е под нея. Арматурното табло се строшило на две като клон и тя се надянала на него. Наложи се да влязат през тавана с ножиците. Ужасна картинка, приятелю. Поршето й беше напълно сплескано от джипа на пияното копеле.

„Порше“. Малкото студено електрическо напрежение в главата му отново потрепна, този път по-пронизващо. Той се изправи, за да се опита да погледне главата, но Дегуело му пречеше.

— Значителна травма от удар — обяви стажантът. — Ще трябва да направим компютърна томография на главата.

— Кръвното налягане е спаднало до осемдесет на трийсет и пет — обяви една от сестрите. — Пулсовата оксиметрия е седемдесет и девет.

— Поддържайте кръвното налягане — нареди лекарят.

Загубата на кръв беше прекалено голяма, шокът твърде силен: разполагаха с минута или най-много с две, за да я спасят. Влезе друга сестра, която носеше кръвните банки, закачи ги на стойката за инфузия.

— Това няма да свърши работа — прецени лекарят. — Имаме нужда от дебела игла за преливане на кръв, защото кръвта й изтича твърде бързо.

— Един милиграм епинефрин — каза Корбин на една от сестрите.

Тя се обърна към превързочната количка, грабна спринцовка с по-голяма игла и дръпна отпуснатата ръка на жената, за да я инжектира. Докато го правеше, погледът на лекаря падна върху женската ръка: тънка, много бледа. На нея имаше един-единствен пръстен: платинен годежен пръстен с красив звезден сапфир с цвят на уиски върху черна повърхност за фон. От Шри Ланка. Много скъп. Знаеше, защото той го беше купил.

Изведнъж из помещението запищя остър сигнал.

— Пълен арест! — изкрещя една сестра.

За миг лекарят остана неподвижен, парализиран от ужас и ледено неверие. Дегуело се обърна към една от сестрите и сега лекарят можа да види лицето на жената: косата й бе потъмняла и чорлава, очите — отворени и вторачени, устата и носът — скрити под дихателния апарат.

Сухата му уста се раздвижи.

— Дженифър — изграчи той.

— Сърцето й спря — изпищя сестрата.

— Трябва ни лидокаин — извика Корбин. — Лидокаин! Веднага!

В този миг парализата изчезна толкова бързо, колкото беше настъпила. Лекарят се обърна към щуращата се сестра.

— Дефибрилатор! — изрева.

Тя се втурна в другия край на помещението и задърпа количката с апаратурата.

— Зарежда се!

Един стажант се приближи, инжектира лидокаина и се дръпна назад. Лекарят грабна електродите, но едва успяваше да контролира треперенето на ръцете си. Това не можеше да се случва. Трябваше да е сън, лош сън. Когато се събуди, ще бъде в стаята за почивка, плъзнал се надолу в креслото, а Дегуело ще хърка в съседното.

— Зареден! — докладва сестрата.

— Пазете се! — Лекарят чу нотката отчаяние в гласа си. Когато останалите отскочиха назад, той сложи електродите върху голия кървав гръден кош и пусна електрошока. Тялото на Дженифър се скова, после падна обратно върху масата.

— Права черта — изкрещя сестрата, която наблюдаваше монитора за жизнените функции.

— Зареди отново! — нареди лекарят. Ново дълбоко писукане се включи към царящата какофония.

— Хиповолемичен шок^[2] — измърмори Дегуело. — Изобщо не сме имали шанс.

„Те не знаят — помисли си лекарят, сякаш беше на хиляди километри от тук. — Те не разбират.“ Усети как една-единствена сълза се събра в ъгълчето на окото му и се стече по бузата.

— Зареден! — извика сестрата при дефибрилатора.

Той притисна електродите и тялото на Дженифър отново подскочи.

— Няма реакция — подвикна сестрата.

— Това е — обяви Корбин с въздишка. — Итън, мисля, че вече трябва да се откажеш.

Ала лекарят захвърли електродите настрана и се зае да прави сърдечен масаж. Усещаше тялото й хладно и безразлично, помръдващо мързеливо под енергичните движения на неговите ръце.

— Зениците са неподвижни и разширени — докладва наблюдаващата сестра.

Лекарят обаче не обърна внимание, а сърдечният му масаж ставаше все по-бесен и отчаян.

Шумът в травматологичната зала, който беше започнал да става все по-трескав, сега захвана да отмира.

— Нулева сърдечна дейност — обяви сестрата.

— По-добре да я обявиш — повтори Корбин.

— Не! — озъби се лекарят.

Всички в помещението се обърнаха към него, доловили отчаянието в гласа му.

— Итън? — попита учудено Корбин.

Но вместо да отговори, лекарят започна да плаче.

Всички в помещението се умълчаха, някои гледаха неразбиращо, а други отместиха от неудобство погледи. Всички, освен един от стажантите, който отвори вратата и тихо закрачи по коридора. Лекарят, който продължаваше да плаче, знаеше къде отива. Отиваше да донесе саван.