Гавин Смит
Ветеран (14)

13.
Северната част на Атлантическия океан

Отиваме в Ню Йорк — казах аз, като се надявах да прозвучи достатъчно категорично.

— Да не си изгуби ума? — попита Езичника, който очевидно не беше усетил моята категоричност.

— В Ню Йорк не е ли опасно? — включи се и Мораг.

— В сравнение с кое друго място? С предградията на Хъл? Да, ако никой не го напада. Или с платформите? А може би с Голямо куче 4? Не смятам — отвърнах саркастично.

Препускахме бясно, малко под скоростта на звука, на около три метра над вълните на Северно море нагоре по крайбрежието. Отново покрай Дънди, откъдето бяхме тръгнали с Мораг. Намирахме се в тесния трюм на преустроената реактивна шейна за бързо нападение. В началото вероятно боен кораб, този плавателен съд беше променян толкова много пъти, а може би и дострояван, така че вече беше позагубил доста от приликата с първоначалната си форма.

Имаше вид на издължено сиво бронирано превозно средство с клиновидна форма, което успяваше едновременно да бъде аеродинамично и грозно. За да се засилят способностите за незабележимо придвижване, от конструкцията му бяха премахнати всички прави ъгли, а в момента оръжията бяха прибрани зад прикриващи стени. С две думи, приличаше точно на купчина грозно, но полезно желязо, каквото и беше.

Пилотът руснак ни се представи по високоговорителя. Казваше се Михаил Ривид и ни увери, че е управлявал подобни шейни за руските Спецназ, но аз имах чувството, че всички руски пилоти на шейни казват така. Езичника ни беше уверил, че Ривид е добър пилот, но според приятелите му във Фостъртън бил леко откачен, обаче хората винаги говореха така за руснаците и за пилотите на шейни. Все пак не беше изключено да си е малко луд, защото летеше на височина три метра над Северно море със скорост малко под хиляда и двеста километра в час, постижение, на което бе способен само някой с много силно изкуствено подсилени рефлекси.

Както всички други пилоти на антигравитационни превозни средства от нисък клас, Ривид беше химера. Той беше включен направо към машината, което беше задължително предвид скоростта, с която се движеше, и степента на контрол, която се изискваше. И той, както повечето химери, беше сериозно осакатен. Можеше да съществува само в своеобразна технологична утроба, снабдена със сложен набор от навигационни прибори в предната част на шейната.

Тази утроба се грижеше за всичките му нужди. Храната, която беше много разнообразна и вкусна, се подаваше чрез венозна система, а катетърът беше смущаващо видим. Притежаваше сензорен линк, който му позволяваше да изпита усещане като при нечие докосване, а светът около него се състоеше от халюцинации на призрачни фигури, които срещаше в мрежата. В един момент изпитах завист, преди да осъзная, че дори и аз бях прекалил със самосъжалението си.

Шейната беше тялото на Ривид. Той беше толкова силно свързан с нея, че беше развил особена интимност, която повечето хора не успяват да постигнат и с любовниците си. Беше много повече от онова, което аз изпитвах, когато се свързвах с мотора си. Но именно затова химерите бяха толкова добри пилоти, понеже ако ги свалят, не можеха да се измъкнат. Изглежда, че това ги караше да държат ума си буден.

— Пътуването до Ню Йорк ще струва малко повече — каза Ривид. Гласът му стържеше от евтиния високоговорител, но въпреки това усетих тежкия му акцент. — Повече гориво и повече… вълнение. Но ще се наложи да се отбием до Фарьорските острови.

— Ходил ли си друг път? — попита Езичника.

По високоговорителя се чу пращене, което впоследствие разбрах, че беше смях.

— Разбира се! Ходил съм чак на Барни! Защо да не съм ходил и в Ню Йорк?

Не съм много сигурен, че схващах логиката му, затова попитах:

— Наистина ли там е толкова гадно, колкото разправят?

— Дори по-лошо! Много кърваво! Много… вълнуващо! И опасно, ако не си пират.

— Ти искаш ли да ходиш там? — Езичника попита Ривид.

— Защо не! Повече пари за мен.

Езичника се умърлуши, а после се обърна и ме погледна, докато седяхме в тясното помещение. Многократно по-силното земно притегляне ни приковаваше към креслата, понеже шейната не успяваше докрай да го компенсира. Правехме остър ляв завой, а аз се намирах от дясната страна на шейната. В един момент се оказа, че гледах надолу към Езичника и Мораг, които седяха закопчани на своите седалки отсреща.

— Моля да ме извините — чу се жизнерадостният глас на Ривид, в който нямаше и следа от разкаяние.

— Чуй ме — започна Езичника. — Ако отидем там, рискуваме да провалим всичко. Хайде да отидем някъде другаде и да завършим проекта си — добави, а аз знаех, че ми говореше за неговия „Бог“.

— Според теб в Русия ще сме в по-голяма безопасност, така ли? — попитах. — Но ти сам каза — там всички са продажни. Много добре знаеш, че ще намерят начин да платят по-висока цена за твоята сигурност. Освен това руските власти, без значение престъпни или не, ще сътрудничат на хората, които ни преследват по начин, по който хората на Балор не биха постъпили.

Мораг потръпна при споменаването на името Балор^[1]. Като повечето нейни връстници, тя познаваше славата му на престъпник, с когото плашеха децата. Киборг, преобразен да прилича на някое от митичните морски чудовища, който управляваше своето пиратско царство сред руините на Ню Йорк.

Но двамата с Езичника знаехме и друго. Балор беше служил в специалните части, при морските пехотинци. Може даже да е бил и на пряко подчинение на Ролистън.

Някои от войниците, главно момчета от улицата, се подлагаха на операции, за да заприличат на чудовища. Имаше цели подразделения от върколаци, таласъми, че дори и същества от прастари предания като германския епос. Но често пъти не ставаше дума само за промени във външния вид. Върколаците се сдобиваха и с много по-остро обоняние, и с остри нокти и зъби, и прочее. Излишно е да обяснявам, че ако на улицата тези придобивки може и да вършеха някаква работа, на бойното поле от тях нямаше никакъв смисъл. Останалите войници смятаха, че преиграват, или гледаха на тях като на будещо насмешка недоразумение. Именно поради това рядко ги вземаха в специалните отряди. Балор и неговите чудовища бяха единственото изключение. Той не даваше пет пари какво ще си помисли някой за него. Държеше на това, да бъде различен. Не искаше да прилича на човек. Искаше да бъде морско създание.

По-голямата част от военната си служба Балор прекарал на бойното поле в студените дълбини на лишените от живот океани на студената мъртва планета Проксима от Кентавър. Беше претърпял съществени преустройства за осъществяване на подводни операции на невероятно голяма дълбочина. Всъщност бяха подменили твърде голяма част от естественото му тяло, докато новото било оформено по такъв начин, че да прилича на някое морско чудовище от митологията. Промяната във формата му беше толкова сполучлива, че единствения път, когато го видях, затаих дъх. В него не беше останало нищо човешко: изглеждаше толкова извънземен, колкото и Те. Освен това се носеха слухове, че се е подложил на неврохирургична операция, за да промени начина си на мислене, като заличи всяка следа от човешки разум.

Обаче това не беше всичко. По-важното нещо беше окото му! Дори и да беше просто приумица или препратка към неясна древна митология, за това око се носеха много повече гадни слухове, отколкото за Тях дори. Че било експериментално оръжие, че било увреждане, което сам си бил причинил, че било продукт на Тяхна технология, да не говорим, че се споменаваха и някои не особено приятни сексуални практики, свързани с очни кухини, но се съмнявам някой да е коментирал това последното в близост до него.

Балор беше старши подофицер, не помня с какъв точно чин. Отрядът му беше известен като Фоморите. Преобладаващата част бяха водолази, а не войници от Кралската морска пехота като повечето от служилите в специалните морски части, и обожаваха Балор. Затова му бяха изцяло предани. Повечето си бяха направили операции, за да изпълняват подводни мисии на голяма дълбочина, и също бяха променили вида си да приличат на морски чудовища.

Това, че в един момент е престанал да слуша офицерите си и е започнал сам да организира собствени мисии, също беше само непотвърден слух, но началниците му първо се разтревожиха, а после се уплашиха от неспособността си да държат Балор и момчетата му в подчинение. Затова го накараха да напусне армията. Фоморите го последваха и никой дори не се опита да ги спре. После изчезнаха.

Това стана преди десет години. Но само след три години те отново се появиха. Само че този път начело на коалиция от престъпници, които се подвизаваха по моретата, и ветерани, събрани от различни национални военноморски и специални части на морски пехотинци. Тук влизаха представители на британските специални части на морските пехотинци, на американските Тюлени, на италианските морски пехотинци на Сан Марко, на американските специални отряди за морски операции и на руските морски Спецназ. Те превзеха онова, което беше останало от Ню Йорк, като изтикаха вилнеещите там банди и подивели племена, които се бяха заселили там след евакуирането на жителите на града поради рязкото покачване на нивото на Атлантическия океан. Укрепиха частично потопения град и го превърнаха в смъртоносен лабиринтоподобен капан за всеки, който се опиташе да влезе в него без тяхно позволение. Под управлението на Балор Ню Йорк се превърна в свободно пристанище, средище на пирати, контрабандисти и на всевъзможни престъпни начинания.

Американското правителство се беше опитало на няколко пъти, без особен ентусиазъм, да отвоюва града, но накрая се отказа, понеже разбра, че това създава повече главоболия, отколкото си струваше. Пак злите езици разправяха, че американските власти се бяха спазарили с Балор. Те щяха да отклоняват всички кораби, които можеха да контролират, а да плащат, като всички останали, на Балор за протекцията на онези рейсове, чийто курс не можеха да променят, докато накрая се научиха да търпят самопровъзгласилото се пиратско царство в Ню Йорк.

Виждате ли сега какъв беше проблемът, когато ставаше дума за Балор: всичко, свързано с личността му, почиваше на митове и единственото, което хората действително знаеха за него, бяха слухове. Да не говорим, че имаше един, от който ме побиваха тръпки, и той беше, че Балор и Сивата дама някога били любовници. Не знам защо лично мен това ме смущаваше повече от всичките гадости, цялата му откаченост и способността му да плаши правителства.

— Ти виждал ли си го? — попитах Езичника.

— Кого? Балор ли? Не. А ти? — отвърна той, но продължаваше да ми изглежда умърлушен.

— Веднъж. Мисля, че това беше последната му мисия в армията. А пък аз за първи път отивах на Сириус. Направи ми впечатление, че някои доста корави мъже и жени се отдръпваха от пътя му, като го видеха.

За миг се замислих за чудовището с ръст около два метра и половина, което бях видял, когато слизахме от транспортния кораб. Още ме побиваха тръпки при тази мисъл. Погледнах напрегнатото лице на Мораг. Не мисля, че двамата бивши войници от специалните части, които я придружаваха, правеха достатъчно, за да я успокоят.

— Но какво от това — излязох от унеса си аз. — Ние няма да имаме лично вземане-даване с Балор. Ще си траем, ще намерим Мадж, а после ще решим какво да правим.

— Не ми харесва тая работа — рече Езичника. — Мораг, ти какво мислиш?

Мораг беше учудена, че някой изобщо се интересува от мнението й. Затова помисли малко, преди да каже:

— Смятам, че компютърната програма е най-важна.

— Кое, онова с бог ли? Шегуваш се, нали? — изненадах се аз.

— Според теб този Мадж може ли да ни помогне? — настоя тя.

— За какво? Да откриете Бог ли? Не бих казал — започвах да губя интерес към подобен разговор.

— В такъв случай може би трябва да отидем в Русия — каза тя, но не ми прозвуча сигурна в думите си.

— Вижте, правете каквото искате. Аз мога и самичък да стигна до Ню Йорк и да намеря Мадж. Не ми трябвате. Освен това, струва ми се, че Ню Йорк е единственото място на света, където на Ролистън ще му бъде доста трудно да ме убие — избълвах аз.

Бях вбесен, макар че и аз не знаех от какво. Мораг отмести погледа си и настана неловко мълчание.

— Аз отивам с Джейкъб — изведнъж се обади тя.

Езичника погледна първо единия, после другия. Виждаше се, че не е щастлив от решението й, но накрая каза:

— Значи, в такъв случай всички отиваме в Ню Йорк.

 

 

Веднага щом наближихме зоната за кацане, стана напечено. Чувах китарното соло на Бък, придружавано от почти нестихващия вой на шестте миниоръдия на тежковъоръжения хеликоптер. Когато слуховите ми филтри се задействаха, този звук ми се стори учудващо успокоителен, понеже те изрязваха най-лошата част от шума, и аз виждах на екрана проследяващият лъч да проучва въздуха с досада.

Под нас се беше ширнало кално поле, застлано с телата и останките от бронирани автомобили — и едните, и другите от нашата армия. Още в хеликоптера бях усетил лекия полъх отвън. Скочихме на земята и веднага щом хлътнахте в мрежата от траншеи, се разгърнахте в боен ред. Тренировките, здравият разум и опитът вземаха връх над замъгленото от дрогата и умората съзнание, като ни водеха към най-добрите укрития и ни показваха най-добрите места за стрелба, докато заемахме позиции за отбрана.

Смътно осъзнавах, че още с кацането започнаха да ни обстрелват. Почти не виждах отлитащия хеликоптер, но вълната от раздвижения въздух от неговото постепенно отдалечаване достигаше до мен. Придвижвахме се от укритие в укритие на прибежки. Правехме всичко възможно да избегнем съприкосновението, защото се намирахме в сърцето на Тяхната офанзива, а и бездруго нямахме никакво желание да се сражаваме. Не че Те също си даваха много зор да ни открият.

Механизираното им настъпление се разиграваше над главите ни. Всеки път когато над нас преминеше някой от тежкотоварните им бронетранспортьори, със синкавите светлинки на шестоъгълните енергийни матрици, ние се изпокривахме, заравяхме се в калта или застивахме неподвижно. Единственото, за което трябваше да се тревожим, бяха Техните уокъри, както и свободно вилнеещите Берсерки. Но понеже битката се водеше предимно между артилерията, военновъздушните сили и бронираните машини, и едните, и другите се срещаха относително рядко, макар че на мен всичко това ми приличаше повече на безреден разгром.

От време на време небето се озаряваше от Техните енергийни лъчи и от черните светлини. Ответният огън на нашите войски — под формата на плазма, шрапнели и ракети — се чуваше още по-надалече и все по-рядко. Над главите ни току се извиваше писъкът на някой от Техните бойни самолети, завърнал се от мястото на далечното кръвопролитие.

 

 

Лежах по гръб, заровен в калта, и гледах как над мен преминава един от Техните тежки танкове, като се наслаждавах, не за първи път, на красотата на енергийните матрици. Изглежда, че мина известно време, преди да си дам сметка, че събитията около нас започваха да стават опасни, и едва по-късно да осъзная, че всъщност врагът стреляше по нас, въпреки че най-вероятно всичко се случваше много по-бързо, отколкото ми се струваше. Оживените рефлекси и събудените нерви, заедно с бойната дрога, с която се бяхме натъпкали, се бореха с почти пълното физическо изтощение и създаваха този странен, призрачен междинен свят, в който пребивавах.

Един от Техните уокъри, органически мек с височина близо три метра, беше стъпил с единия си крак в окопа, в който временно се бяхме подслонили. Напомпаните му, подобни на течност пипала се протегнаха да сграбчат Дейвид Браунсуърд, мълчаливеца от Ливърпул, който тичаше към нас. Брауни ни вгорчи живота, като пусна многоспектърен дим и се опита да заглуши радиоелектронните ни сигнали, които биха могли да издадат местоположението ни, преди да хукне да бяга към нас с всичка сила.

Данните на дисплея, предоставени ми от останалите от отряда, ми показаха, че в окопа ни бяха проникнали Берсерки, стоварени от тежкия танк зад нас. Не си направих труда да давам заповеди. Момчетата и момичетата си знаеха работата. Лазерът на рамото ми се подаде навън. Лъчът одраска уокъра, но се задейства в синхрон с компютъра, за да блокира една от моите ракети, преди гранатата на Брауни да се взриви напълно.

Обърнах се с гръб към уокъра и започнах да стрелям с леката картечница над главите на моите хора срещу вражеските пехотинци, които идваха откъм гърба ни. От една от двете еднакви тръби на гърба ми от само себе си се изстреля лека, високоексплозивна противотанкова ракета. Усетих противотанковия снаряд едва когато носителят му се отдели на около три метра над главата ми.

Окопът се изпълни с твърди като кост шрапнели, които проникваха в жива плът и които уокърът изстрелваше на откоси. От силата на многобройните удари по твърдия нагръдник и шлема паднах на земята. Един от изстрелите успя да пробие жилетката от втвърдяваща се инерционна броня и заседна в протезата ми.

Изправих се от легнало положение до позиция за стрелба и продължих да стрелям назад над главите на моите другари, като с помощта на компютъра насочвах леката картечница срещу вражеските пехотинци, които ни нападаха по фланга. Берсерки. Гърбави, тромави, с четири ръце, те бяха бледо подобие на хора, а телата им бяха изградени от хитин и някаква черна течност. Всеки от четирите им крайника завършваше с някакъв вид оръжие. С нещо, което граничеше с безразличие, започнах да изстрелвам по тях бронебойни и хидрошокови куршуми, като всеки изстрел придобиваше допълнително ускорение от гаусовата приставка в края на цевта, като по този начин надхвърляше даже скоростта на ултразвука.

Взривът на бойната глава на противотанковия снаряд разтърси земята зад мен и посипа всичко с кал. Нямах представа дали моята ракета беше достигнала целта си, дали беше се заблудила от радиоелектронните хитрини на Брауни, или пък беше неутрализирана от противоракетната защита на уокъра, която използваше черна светлина.

Заради слуховите филтри чувах над мен постоянния пронизителен тътен на дългите откоси от релсотроните на Грегър и Бибс, които се целеха на сляпо по предполагаемото местонахождение на уокъра, понеже оптичните им прибори бяха затруднени от стелещия се наоколо многоспектърен дим.

Брауни се хлъзна и падна в калта до мен, като преди това запрати една граната опасно близо до операторите на релсотроните, за да попречи на напредващия откъм тила отряд Берсерки. Той изруга, когато гранатата засече. Докато се опитваше да задейства оръжието, изведнъж нещо го изтръгна от земята. Почувствах посипалата се върху мен топла влага и видях пипалата на уокъра да разкъсват Брауни още във въздуха. Къде беше отишъл адреналинът ми? Възможно ли беше да съм изцедил и последната капчица?

Претърколих се и натиснах спусъка на микровълновия излъчвател на върха на моята лека картечница, когато уокърът се хвърли към мен. Имаше онзи странен, деформиран, разцентрован вид, който Те придобиват, когато са ранени. Нищожната милисекундна пауза, която ми подари излъчвателят, беше достатъчна, за да задействам останалата част от пълнителя на леката картечница, като стрелях в нещото от упор, най-вероятно без да му причиня особени щети. Но видях, че започна да се олюлява, докато свръхзвуковите откоси се сипеха върху него един след друг. Грегър се придвижи още малко напред и застана между мен и съществото. Уокърът най-сетне се прекатури и започна бързо да се разкапва, като киша, преди да се слее със заобикалящата ни кал. Едва сега забелязах, че лицето на Бибс бе заприличало на кървава пихтия, вероятно от някой от изстрелите с твърдите като кокал шрапнели. Тя се свлече в калта, а аз минах покрай нея. Е, сега вече Те щяха да ни преследват. Сега вече Те знаеха, че сме тук.

Заредих пълнителя на леката картечница с нови двеста куршума. Нямаше никакво значение, че Биби Стърлинин беше мъртва. Нямаше значение, че беше сложен край на съвкупността от преживявания, които определяха съществуването й като разумно същество. Нямаше значение, че авантюристично настроената издънка на човек от корпоративните среди можеше с лекота да се присъедини към отрядите на Мамините синчета или да се отърве от военната служба, че навремето беше моя приятелка и дори след едно тежко напиване, любовница. Единственото, което имаше значение, беше да приберем боеприпасите й.

— Вземете боеприпасите й — казах, без да имам някого предвид.

Ако разполагахме с време, щяхме да свалим от нея и всички приспособления, съгласно действащите заповеди. Е, поне сега всички се евакуираха, така че отрядите, които наричахме Лешоядите, нямаше да минат след това и да съберат чарковете й за бъдещи импланти.

 

 

Дори нямах усещането, че спя. По-скоро ми се струваше, че моторът на развалена машина угасва, но сънищата със сигурност ги имаше. Събудих се, наострил сетива от пронизителния вой на шейната. Поне биологичният часовник в главата ми работеше. Бях спал почти осем часа. Не можех да рискувам да използвам вградения джипиес, понеже можеха да проследят сигнала, но най-вероятно вече наближавахме Ню Йорк. Знаех, че ще се наложи да намеря някой кибердоктор.

Огледах трюма. Миризмата беше непоносима, особено като се има предвид, че нямахме време да се поизмием след нападението в Хъл, а в моя случай, съдейки по адската смрад, това, в което се бях въргалял, бяха отпадни води от канализацията.

Мораг спеше. Езичника се беше включил в мрежата и беше изпаднал в транс, и сигурно работеше по програмата си „Бог“. Опитах се да не гледам Мораг, докато спи.

— Ривид — извиках тихичко.

— Кажи, приятел — увеличеният звук на гласа му избоботи.

Мораг се сепна.

— Минахме ли Фарьорските острови? — попитах.

— Да, там презаредихме, но не останахме много дълго. Ти май беше доста уморен.

Дори и през евтините руски високоговорители гласът му ми се стори отнесен.

Мораг се събуди, а очите й бяха мътни.

— А всичко наред ли е? — попитах Ривид.

— Не съм сигурен — отвърна той.

— Какво стана? — попита сънената Мораг.

— Опитвам се да проследя нещо, някакъв силен сигнал на около двайсетина морски мили от нас в северна посока. Засякох го преди известно време, но не ми се стори нещо важно, обаче сега смени курса си и се опитва да ни настигне.

— А ще успее ли? — казах.

— Не, източникът е много голям и много бавен.

— Мораг, можеш ли да се свържеш с Езичника и да му кажеш, че имаме нужда от него?

После се обърнах отново към Ривид.

— А какво може да е?

— Не съм сигурен. — Не беше останала и следа от предишната му безгрижност. Долавях в гласа му единствено напрегната съсредоточеност. — Сигналът е с доста смущения. Или се опитват да го заглушат, или това нещо е снабдено с макар и не толкова добра технология за незабележимо придвижване.

Това, което чувах, никак не ми харесваше. Започваше да ми звучи твърде военно.

— А можеш ли…

— Обстрелват ни! Готови за маневри! — прокънтя металическият писък.

В този момент се наклонихме така рязко, че можех да се закълна, че докоснахме повърхността на Атлантическия океан. Чух воя на следящите системи, докато се мъчеха да отворят люковете на оръжейните гнезда.

— Можем ли да помогнем? — изкрещях на Ривид.

— Езичник, опитват се да блокират системите ми. Имам нужда от теб, обади се! — извика Ривид.

Езичника беше все още потънал в транса си. Обърнах се към Мораг, за да разбера защо не беше успяла да се свърже с него.

— Няма страшно. Той знае и вече работи по въпроса. Аз ще помогна — каза тя, предугадила въпроса ми.

Изведнъж преградите в трюма се задействаха. Видях, че бяха покрити с някакъв вид тънък екран, на който се появиха множество изображения от различните камери на повърхността на шейната, както и от датчиците. От север към нас летяха две ракети. Не съм сигурен, че гледката на нападението се отразяваше добре на обзелото ме чувство за безпомощност.

— Искаш ли да се включа към оръжията? — надвиках рева на моторите на шейната, когато отново рязко се наклонихме напред.

Последва тирада на руски, която достигна до мен като поредица от ужасно изкривени звуци. Гледах как снопове твърда червена светлина от лазерните системи за противоракетна отбрана на шейната разполовяват небето. Картината ми заприлича на почти непрекъсната решетка от светлинни лъчи, през която ракетите се впуснаха в поредица от защитни маневри, за да избегнат лазера.

Знаех, че Езичника и Мораг ще се опитат да отблъснат всякакви опити за нападение с електронно оръжие, като в същото време блокират или овладеят ракетите. Едната вече летеше нагоре. На екраните около мен всичко стана оранжево. Ударната вълна блъсна шейната и аз извиках, защото мразех нищо да не зависи от мен. Беше най-обикновена бойна глава, но с доста големи размери. Помислих, че шейната ще се преобърне. Вместо това тя се завъртя върху бурния океан, като подскачащо по повърхността камъче, хвърлено от някое дете. Все още не можех да разбера как Ривид успя да я овладее. Въпреки че забелязах, че беше напълнил катетъра веднага след това. Разбирах много добре какво му е.

— Да ви го начукам! Мамка му! — изкрещя металическият глас на Ривид.

Докато още се въртяхме, забелязах, че беше изстрелял няколко ракети клас „земя-земя“. Знаех, че ще се свърже с Езичника, който щеше да им осигури електронно прикритие и да блокира невидимите вражески предохранителни мерки, така че ракетите на Ривид да могат в крайна сметка да ги ударят.

Обаче втората ракета, която бяха изстреляли по нас, беше наистина сериозен проблем. Дори и Ривид да успееше да я свали с помощта на лазера или на другите хитрини, които в момента прилагаше, тя вече беше твърде близо до нас и сигурно все пак щеше да ни унищожи.

— Излетяха три, не, четири машини. Доколкото виждам, са хеликоптери. Здраво са ни погнали — каза Ривид.

Не разбирах защо се притеснява за това в момента. Със сигурност ракетата беше по-належащият ни проблем. Виждах на екраните на стената как тя се приближава към нас, а четирите хеликоптера видях върху екрана на сензорния дисплей. Съдейки по скоростта им, не използваха перките, а само реактивните двигатели.

В следващия миг ракетата просто падна в океана. Малко след това се чу взрив, но водата подави по-голямата част от силата му. Почувствах как шейната се издигна нагоре и силно подскочи от подводната експлозия, но Ривид я овладя.

— Браво, Езичник — измърморих едва чуто.

Да удариш летяща ракета, си беше повече от впечатляващо.

Екранът над главите ни показваше онова, което беше останало от Статън Айлънд и Бруклин. Приближавахме сушата със скорост над осемстотин километра в час, а хеликоптерите вече ни застигаха. Видях на екрана първо едно предупреждение, че ракетите ни са блокирани, а след това и второ.

Летяхме над пролива Статън Айлънд. Вече съвсем ясно виждах хеликоптерите на екрана. Бяха американски морски пехотинци. Предупреждението за блокирането на ракетите изчезна вероятно защото имаше смущение в сигнала, но видях как един от хеликоптерите избухна в пламъци, когато изстреляхме втората блокирана ракета. От шейната излетяха други, по-безобидни оръжия, а лазерният лъч отново проряза небето. Ню Йорк изглеждаше като сив град от съборени кули, които стърчаха над водата.

Изведнъж Ривид рязко наклони шейната. Хеликоптерът отново зае прав ъгъл спрямо тъмните води. Аудиоимплантите заглушиха звука от откосите на релсотрона, които отскачаха по бронирания корпус на шейната. Лазерът прихвана и унищожи изстреляната към нас ракета и чух безсмисления ответен огън от нашия релсотрон.

В следващия миг вече бяхме в Ню Йорк. Докато се спускахме надолу по Бродуей, изведнъж притъмня, а силуетите на разрушените сгради прекалено силно се размиха, за да можем да различим някоя забележителност. В последния момент усетих мощната експлозия зад нас, която взриви един от хеликоптерите.

— Кой стреля по него? — попитах, като имах предвид унищожения хеликоптер.

— Една от местните установки за ракети „земя-въздух“ — отвърна Ривид.

Зачудих се дали имаше конкретна причина да не се целят в нас.

Ривид се промъкваше между потопените във водата сгради, а върху нас се посипваха отломки от откосите на релсотроните и експлозиите на ракетите. Играехме си на криеница сред каньони от стомана и бетон, запълнени с вода. Гонеха ни, а ние преминавахме под мостове, сключени от срутени небостъргачи. Успях да разгледам дребните, хищнически на вид и подобни на насекоми хеликоптери, които ни преследваха, а релсотроните от двете страни на предниците им ми заприличаха на челюсти.

В разгара на поредната ракетна атака Ривид премаза предницата на шейната, като се блъсна в една от сградите. През цялото време куршумите бяха по петите ни, докато прелитахме през изоставените и разбити офиси, за да излезем от другата страна, а после отново се спуснахме във водата. След това Ривид пак пое курс към града. Шейната забави ход, управлението й вече не изглеждаше толкова стабилно. Три хеликоптера все още ни преследваха. Докато летяхме, виждахме под себе си още ракетни установки и други отбранителни системи, но по всичко личеше, че нюйоркчани нямаха намерение пак да ни помогнат.

— Джейкъб, приятелю — изпращя неясно гласът на Ривид от евтиния високоговорител, — мислиш ли, че това е лебедовата ни песен?

Според мен въпросът му беше до голяма степен реторичен. Искам да кажа, че можех да го помоля да ни остави да слезем, пък и хеликоптерите можеха да не ни забележат, но ми се стори, че щеше да е несправедливо спрямо него, понеже бе въвлечен в тази ситуация заради нас.

— Можеш да ни оставиш да слезем — прозвучах като страхливец и лицемер в собствените си уши.

— Разочароваш ме — каза Ривид. Звучеше натъжен. — Аз пък мислех, че ще се бием докрай.

Да, ама аз не бях участвал в боя по никакъв начин и това ме гнетеше.

Последният път, когато се бях почувствал така безпомощен, беше по време на един катастрофален нощен десант на Голямо куче 4. Гледахме как, докато нашата десантна совалка се приземяваше, от небето падаха други совалки, по-бързи от нашата, обвити в пламъци и свалени от Техните ракетни установки „въздух-въздух“.

Ривид не изчака да му отговоря. Той зави рязко на ъгъла на Седмо Авеню и Западна 34-та улица. Хеликоптерите ни следваха плътно, задействайки последващото горене на турбините в момента, в който пресичахме Шесто Авеню. Ривид даде пълна газ и увредените двигатели изсвистяха, докато завивахме на север по Пето Авеню с такава бясна скорост, че почти се изкачихме по стената на една от сградите сред плясък от вода. Продължи нагоре по Пето Авеню, забави ход и сви към една порутена, осеяна с отломки сграда, която вероятно е била паркинг на няколко етажа. Изфорсира съпротивляващата се шейна нагоре по спираловидната рампа, като използваше тежестта на бронираното возило, за да събаря по пътя си древните изгорели скелети на автомобилите, чак до покрива.

И там, горе, спря.

— Това ли е планът ти? — изкрещях.

— И бездруго действаме без план — успя да отвърне Ривид, понеже в същия момент първият хеликоптер изникна от ъгъла на Пето Авеню, на около шейсетина метра над главите ни.

Чувах приглушения тътен на откосите на релсотрона по бронирания корпус на шейната. Най-напред се появиха две, а после и трето предупреждение, че ракетите ни са блокирани.

— Какво става? — извика Мораг, когато тя и Езичника, който изглеждаше много разтревожен, излязоха от транса си.

Чух как няколкото изстрела със свръхзвукова скорост преминаха в постоянен тътен, който филтрите ми свеждаха до поносими нива, понеже Ривид също беше започнал да стреля с релсотрона на шейната. Усетих, чух и видях на екрана как Ривид изстреля една ракета „земя-въздух“, докато около нас непрекъснато избухваха ракети, а една от тях най-накрая ни уцели. Ударът ни натисна обратно в креслата, за които бяхме привързани, а шейната подскочи назад от неговата сила и се удари в един бетонен стълб.

Главата ми бучеше и успях само да видя как хеликоптерът, който ни беше ударил, изчезна обратно зад ъгъла на Пето Авеню, последван от ракетата „земя-въздух“. Взривът отнесе страничната част на сградата на ъгъла, а избухналият в пламъци хеликоптер падна във водата.

— Така му се пада! — извиках.

Мораг ме погледна ужасено.

Езичника погледна към нея и извика към Ривид:

— Колко още ракети „земя-въздух“ останаха?

— Тази беше последната. — Обаче имаше още два хеликоптера. — Все пак не беше лошо, нали? Шейна срещу хеликоптер, а?

— Много добре — рекох.

Погледнах образите от радара върху екрана на страничната стена. Двата хеликоптера кръжаха около нас, като използваха околните сгради за прикритие. Предполагам, че проявяваха по-голяма бдителност, след като Ривид беше свалил вече третия. Усмихнах се, понеже видях, че срещу нас се намираше сериозно пострадалата, но все още гордо изправена и все така внушителна Емпайър Стейт Билдинг. А после и мостовете в двете посоки. Те пресичаха като мрежа Манхатън, свързвайки най-здравите в архитектурно отношение сгради над каналите. От двете страни на Пето Авеню към нас летяха малки бързи хеликоптери. Това сигурно бяха хората на Балор. Позната ми беше тактиката им: предпочитаха да се бият в потопените във водата лабиринти от гъсто разположени улички.

Детекторите за движение изпратиха предупреждения за голямо оживление в непосредствена близост до нас от всички страни: от околните сгради, от мостовете и дори от водата. Вероятно местните жители бяха толкова ядосани на пилотите на хеликоптерите, колкото и на нас. Единственото нещо в наша полза беше, че те бяха Мамини синчета, в противен случай щяха да се трепят от сутрин до вечер по моретата на Проксима на Барни.

След това се случи нещо прекрасно. Първият хеликоптер изникна от ниските части на 35-та улица в северна посока. Светнаха предупрежденията за блокиране на ракетите и върху корпуса на шейната отекна звукът от откосите на релсотрона. От покрива на сградата, която се намираше на ъгъла на Пето Авеню и 35-та улица, видях как някой хвърли нещо. Докато падаше надолу, то се разтвори като чашката на цвете и стана още по-голямо. Мина известно време, преди мозъкът ми да проумее какво беше всъщност, понеже и той като мен самия беше изненадан от избрания нискотехнологичен прийом. Всичко се случваше много бавно — но в крайна сметка мрежата от много здрава стомана се разгъна и кацна върху перките на хеликоптера и ги оплете. Машината повися във въздуха известно време. Видях как пилотът се опита да изключи перките и да премине на реактивна тяга, но остриетата на мрежата останаха здраво впримчени. Хеликоптерът започна да пада, като се удряше в сградите, повличайки след себе си водопад от отломки, преди да изчезне във водата отдолу.

А после станах свидетел на едно от най-откачените неща в живота ми. Последният хеликоптер се прокрадна като хищник, с наведена надолу предница, кажи-речи, на нивото на шейсетия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. След което видях как на екрана се появиха едно след друго две предупреждения за блокиране на ракетите. Сега летеше над Пето Авеню. Ривид беше уловил случващото се на една от външните камери на шейната и беше увеличил образа, за да виждаме ясно. Някакъв взрив изби бронираното стъкло и оттам се появи нечия фигура, на около шейсетина етажа над земята и петдесет и пет над нивото на водата. Тримата гледахме онемели от ужас.

Фигурата взе набързо двайсетината метра до хеликоптера и го сграбчи за корпуса. Ривид показа тялото в едър план. Нямаше човешки вид, но аз веднага познах чудовището, увиснало отстрани на летателната машина. Видях и ужасения вид на пилота. Виждах съвсем ясно как ноктите на чудовището се бяха впили в бронята на хеликоптера, сграбчили своята плячка. Балор се облегна назад. В свободната си ръка държеше някакво сгъваемо копие. Видях как го заби през бронята в пилотската кабина. Пилотът извика. Балор извади обратно копието през дупката. Хеликоптерът се заклати бясно и започна да кръжи, докато падаше към източната страна на Пето Авеню, далече от отчупената горна част на Емпайър Стейт Билдинг.

Ние още гледахме, когато Балор пусна хеликоптера и падна, а после се гмурна под водата. Болезнено бавно, хеликоптерът сякаш пресече Пето Авеню и се блъсна в сградата отсреща, превръщайки се в купчина непотребно желязо, преди да потъне във водата, с прекършени и изпочупени перки. И именно тогава си помислих, че Балор е нещо повече от киборг със страховита външност.

— Ъ, момчета — каза Мораг.

Погледнах екраните над нас. От всички страни към нас прииждаха фигури. Следваха някаква тактика и плътно ни обграждаха.

— Е, сега вече можете да излезете — каза Ривид.

Имаше ли наистина в гласа му неприязън, или на мен така ми се стори?