Барбара Делински
Завръщане на острова (13)

Единайсета глава

Тя тръгна, обзета едновременно от нетърпение и трепет. Бризът, шумолящ из листата на дърветата около пътя, беше по-пронизващ, отколкото предишните нощи, и разхлаждаше раменете и краката й. Погледна тревожно към небето. На запад се събираха облаци и очевидно предвещаваха наближаването на бурята, забавила полета на Никол. Влажността се беше увеличила и вече се всмукваше в косата й. Навсякъде се усещаше горчиво-соленият плътен дъх на морето.

Отказа се от разходката пеша, върна се в къщата, преоблече се в дънки и пуловер и се качи в джипа. Само няколко минути по-късно спря до отбивката към къщата на Коул.

Може би работеше по покрива и тази вечер. Но още не беше достатъчно късно. И с тази приближаваща буря? Не беше сигурна дали изобщо щеше да излезе.

Сви в завоя и за първи път видя къщата на дневна светлина. Капакът, който Лео беше сменил, стоеше здраво, но останалите бяха провиснали и докато наскоро покритият с мушама покрив изглеждаше като нов, ветропоказателят се нуждаеше от свежа боя. Горкият, съвсем се беше изтъркал.

Зеленината наоколо беше нещо съвсем друго. Дори и отдалече виждаше безброй нюанси на зеленото, един от друг по-наситени.

Когато беше попитала Лео къде е погребана Сесили, той не й бе отговорил. Внезапно я обзе подозрението, че прахът й бе разпръснат над тази земя, за да подхранва за вечни времена мистерията около живота й.

Докато вървеше по пътеката, Шарлот търсеше в предните прозорци някакъв знак за живот. Там, където в спомените й се бяха развявали пердетата на Сесили, сега имаше щори. Макар да бяха отворени, не се виждаше нищо. Но усещаше уханието на градината и за момент спря, замаяна от сладникав мирис. Навя й спомени за предишната вечер, когато бе минала оттук напряко към брега. Следвайки аромата, тръгна покрай лехата, която свършваше почти до дърветата, където храсталакът беше станал висок почти колкото нея. Тук нямаше билки, а само ситни бели цветчета с формата на звезди, меки на допир и омайващи с уханието си. Щом поднесе пръсти към носа си, нещо дълбоко в нея потръпна.

Уплашена, изтри ръце в дънките си. Не знаеше какво беше посланието на Сесили, но чувстваше, че губи контрол над себе си. Беше дошла тук с определена цел, която нямаше нищо общо със секса.

Отдръпна се от цветята и продължи по пътеката. Щом приближи къщата, храстите се раздвижиха и между тях се появи Мечо. Дълго потисканият страх зашепна в нея, но веднага замлъкна, когато той започна да души около нея с вдигната глава и да я гледа умолително. Едно старо животно, което не можеше да й стори зло.

Мъжът беше нещо съвсем друго. Не можеше да предвиди действията му.

Къщата нямаше веранда, а само три стъпала, водещи към входната врата. Потъмнялото чукче сякаш я очакваше.

Нуждаеше се от време, за да се стегне, а може би и да събере кураж от уханието на билките, което сега заглушаваше аромата на белите цветчета, затова приседна на второто стъпало, стъпила с крака на земята. Мечо застана до нея. Подпря лакти на коленете си и прокара пръсти по твърдата му козина и зарасналите белези на веждите му. Кучето примижа от удоволствие.

Магията на момента беше разрушена от рязко изсвирване откъм задната страна на къщата. Присвивайки назад уши, животното погледна по посока на звука, после обратно към нея.

— Той е с мен! — подвикна Шарлот на Лео. Не се огледа, докато тежките стъпки от ботушите не се приближиха и дори тогава се поколеба. Стриите бяха само част от притесненията й. Тук беше замесен и секс.

Но и двете бяха факт. Нищо не можеше да промени. И стоически вдигна поглед.

За предполагаем главорез той беше ниско подстриган. Късата коса помогна. Както и следите от скорошно бръснене. Привлекателен? Същите издадени скули и стегната челюст, които навремето бяха крещели внимание!, сега принадлежаха на обикновен мъж. Също както и възмъжалото му тяло, което обясняваше физическата страна на случилото се предишната нощ. Но нея я притесняваше именно другата страна.

Той изглеждаше неуверен, въпреки че изражението му не издаваше много. Всичко бе в очите му. Виждайки ги за първи път на дневна светлина, установи, че не са черни, а много тъмносини. И тревожни, докато се местеха от нея към кучето.

— Спогодихте се, а? — измърмори мъжът.

Шарлот погали Мечо по главата.

— На колко години е?

— Не знам. Намерих го под навеса, когато се върнах от затвора. Ветеринарят предположи, че не е на повече от три.

Това трябва да е било преди десетина години, което правеше тринайсет.

— Колко дълго живеят такива животни?

— От девет до дванайсет. Той е наполовина ротвайлер, наполовина помияр. А те карат повече. Поне на това разчитам. — Беше застанал на няколко крачки от нея и я гледаше, без да мига. — Е, вече знаеш моите тайни. А какви са твоите?

Можеше просто да извърне очи, но му го дължеше. И каза тихо:

— Наистина имам дете. Исках да кажа, че съм раждала, но се отказах от него.

— Защо?

— Не бях омъжена. За разлика от баща му. — Чувайки думите, изречени на глас, тя се почувства гнила до мозъка на костите си — безразсъдна и развратна като собствените си родители, на които никога, никога не бе искала да прилича. Това беше само едно от нещата, които я бяха преследвали през изминалите десет години.

— Защо си се забъркала с обвързан човек?

— По онова време още не беше женен. Беше само сгоден. — Преглътна с усилие. — За най-добрата ми приятелка.

Очакваше някаква присъда, но лицето му си оставаше все така безизразно.

— Обичаше ли го?

— Господи, не. Точно това беше най-голямата нелепост. Случи се само веднъж, при това съвсем случайно. Бяхме доста пияни.

Погледът му улови нейния.

— Снощи не пихме нищо.

— Ами… да — извърна очи тя. — И точно това ме плаши най-много.

— Притесни се, че забелязах стриите по корема ти?

Тогава внезапно я порази една мисъл.

— Откъде знаеше какво е? — попита Шарлот. Беше прекалено сигурен. Не беше женен, не беше ставал баща. Или поне нямаше съпруга и деца на Куинипиг. Може би някъде другаде?

— Прекарал съм много уикенди из склоновете — посочи към плажовете на Оукърс той. — С бинокъл.

С бинокъл.

— Това е отвратително — отбеляза тя. — Те все още са там, нали знаеш? Видяхме ги миналата неделя. И да, наистина има жени, които не се притесняват от стриите по корема си.

— За разлика от теб — върна я към основната тема Лео. Сигурно беше за добро, колкото и да беше трудно за нея.

— Предпочитам да не ги показвам. На никого не съм казала.

— Но сподели с мен.

— Бях принудена след онова, което се случи.

— Беше само секс.

Тя го разбра погрешно и се докачи:

— Аз бях откровена. Ако не ги беше видял, нямаше да се притеснявам цяла нощ. Сексът си е секс, но това беше нещо различно. Не ме питай какво, защото през цялото време се опитвам да си го обясня и единствената дума, която ми хрумва, е тази. Откровеност.

Тогава изражението му се промени и отрази нейния гняв. Гласът му беше нисък и груб:

— Е, добре тогава. Нека си поговорим откровено. За какво си дошла?

Тонът му сякаш я зашлеви през лицето.

— Днес? Сега?

— Не. Всяка нощ от сряда насам.

— В събота не съм идвала — слабо възрази тя.

— Защо дойде изобщо? — изстреля в отговор той. — Ето те тук, идеалната жена за мен, способна да поправи покрива, сякаш създадена, за да ме прелъсти. Заради готварската книга ли е всичко? Или заради билките?

Тя седна, изправена, върху стъпалото.

— Да те прелъстя. Случилото се между нас не беше планирано. Нима не схвана смисъла на онова, което ти казах? Последния път, когато идвах тук, направих огромна грешка. Защо бих искала да я повторя отново? — Осъзнаваше, че бе изрекла повече, отколкото би трябвало, но думите напираха сами. Откровеност? О, да. Остана загледана в него известно време, после се изправи, наведе глава и притисна с пръсти веждите си. — Нищо няма да излезе. Стъмва се. Трябва да си вървя.

— Недей — побърза да я спре той и в гласа му, както й се стори, се прокрадна неувереност. Когато се осмели да го погледне, изражението му отново бе станало сурово. — Просто имах нужда да разбера.

— Дали те използвам? — извика Шарлот. — Ако беше така, щях ли да бъда толкова обсебена от случилото се помежду ни, колкото съм сега? — После премисли и продължи: — Може би обсебена е прекалено силна дума. По-скоро притеснена. Не го правя, Лео. Не пътувам из целия свят, за да въртя любовни връзки, и ако се притесняваш, че може да съм забременяла от теб, недей. Взела съм предпазни мерки. Веднъж вече преживях последиците на безразсъдството.

Гласът му беше по-нисък от всякога.

— Раждането на дете не може да се нарече безразсъдство.

За неин ужас очите й се напълниха със сълзи, но не можеше да спре нито тях, нито напиращите думи:

— Но е точно такова, ако в продължение на девет месеца си усещал как расте в теб, чувствал си всяко движение, после си преминал през раждането, държал си го в ръцете си и си го обичал, дори изцапано с кръв, и когато най-сетне си решил, че никога не можеш да се откажеш от него, акушерката го отнася и си наясно, че повече няма да го видиш… — Млъкна рязко. Скръсти ръце пред гърдите си и опита да се успокои.

Дълго време той не проговори.

— Седни — каза накрая и прибави ниско: — Моля те.

Тя седна, но най-вече защото краката едва я държаха. Чувстваше ги отмалели, сякаш някой ги беше вързал здраво, а после внезапно ги беше освободил. Цялото й тяло беше схванато, което вероятно се дължеше на тичането по-рано през деня, а и емоционалното й състояние не предразполагаше към облекчение. Обикновено не говореше за детето. Всъщност никога не го споменаваше. Честно казано, дори не мислеше за него. Момиченцето беше попаднало в добро семейство. Беше извадило късмета да се радва на живот, какъвто Шарлот не би могла да му предложи. От всичко това можеше да си направи заключението, че бе постъпила правилно.

Лео се настани на другия край на стъпалото, оставяйки достатъчно разстояние помежду им. Наведе се напред и подпря лакти върху коленете си. Преплете пръстите на ръцете си и се загледа в пътеката.

— Доста убедителен аргумент.

Шарлот наблюдаваше кучето, което беше необичайно спокойно.

— Не съм търсила убедителност. Обикновено ми се налага да поработя доста, за да я постигна.

— Имаш предвид статиите си. Проверих те в „Гугъл“. Доста време се занимаваш с това. Винаги ли си искала да станеш писател?

Понечи да отговори на въпроса му, но внезапно млъкна.

— Проверил си в „Гугъл“? — попита накрая и го изгледа подозрително. — Имаш интернет?

— А ти нямаш ли?

— Да, но аз не живея като отшелник на края на света.

— Аз не живея съвсем… като отшелник — неловко се размърда той. — Сърфирам из Мрежата. Знам какво става наоколо. — Отпусна се назад, подпря лакти на горното стъпало и изражението му стана ако не равнодушно, то поне толкова безизразно, колкото, когато го беше видяла за първи път. — Онези неща, които пишеш… Колко време ги редактираш?

— Докато реша, че стават.

— И как преценяваш?

— Просто го усещам. Сигурно е част от дарбата. Не съм най-добрият писател, но съм изключително придирчив читател. Когато препрочитам написаното и виждам как героите ми оживяват, знам, че съм си свършила работата.

Лео се замисли над думите й. После веждите му се свъсиха като на кучето му.

— Случвало ли ти се е да работиш дълго над някоя статия и накрая да я запратиш в кошчето за боклук?

— Да.

— Защото редакторът не я е харесал?

— Защото аз не съм я харесала.

— Ами ако той те накара да направиш нещо, което смяташ за неправилно?

— Неправилно ли?

— Нещо, което ще те злепостави като автор. Случвало ли ти се е?

Не й се наложи да мисли дълго.

— Искаш да кажеш, да ме накара да си измисля нещо?

— Правила ли си го?

Шарлот погледна през рамо и открито срещна погледа му.

— Не. Тогава едва ли биха ме наели отново, но няма значение. Има и други издателства.

Когато той се загледа отново към пътеката, тя се зае да изучава профила му. Въпреки че мракът смекчаваше чертите, те бяха изненадващо интелигентни за човек, за когото се предполагаше, че не блести с особен ум. А за мъж, чиито социални контакти се считаха за примитивни? Е, добре. Значи сърфираше в Мрежата. Което, естествено, не го правеше майстор на светските разговори. Беше се срещала с много изискани хора, които не можеха да се сетят какъв друг въпрос да й зададат, освен по колко статии на година пише.

Лео Коул се оказа истинска изненада. Беше го разбрала още предишната нощ на плажа, когато се бе притеснил дали не й е причинил болка. Но нямаше представа какъв беше в действителност.

Поокопитил се, той я погледна.

— Сега пък какво има?

— Какво да има?

— Искаш ли да отидем на брега и да се чукаме? — Единият ъгъл на устата му се повдигна леко в нещо, което можеше да мине и за усмивка. Чувство за хумор?

— Не — отвърна тя, макар и не много категорично.

— Защо?

— Първо, защото думата не ми харесва. Второ, и двамата трябва да сме наясно, че никак не съм лесна. И трето, защото всеки момент ще завали.

— Не, няма. Поне до сутринта.

— Откъде знаеш?

— Вътре имам метеорологична станция, която ме уведомява за времето на всеки кръгъл час. Никога не греши.

Очакваше нещо по-близко до природата, като например, че усеща приближаването на бурята по ъгъла, под който се накланят билките му.

— Метеорологична станция. И компютър. Като погледне къщата ти, човек не може да допусне, че в нея ще се намери нещо, което да не е останало от края на миналия век. Остава да ми кажеш, че имаш и плазмен телевизор.

Той поклати отрицателно глава и се загледа в покрива.

— Става тъмно. Искаш ли да ми помогнеш да го покрием?

 

 

Шарлот нямаше намерение да му отказва. За първи път сам я молеше за помощ. Дали беше искрен? О, да. Няколко рула битумни керемиди бяха спретнато подредени до стената, където преди беше подпрян капакът на прозореца. Идеална работа за двама.

Разпънаха стълбите и се качиха на импровизираното скеле с първото платно. След като го поставиха на покрива, Лео го нагласи, а тя го придържаше, докато той го закрепваше с пирони. Второто и третото бяха монтирани за много кратко време. С удоволствие би поработила с чука, за да се наслади на силата си, но имаше само един, а и той не й предлагаше да го отмени. Позволи му тази проява на мъжественост като благодарност, задето бе направил кошмарния разговор по-безболезнен.

Междувременно не си проговориха, което я устройваше напълно. Целият й ден беше преминал във вътрешни спорове със себе си и въпреки че причината не беше изчезнала, разговорът с Лео й се бе отразил разтоварващо.

Почти бяха стигнали до върха на покрива, когато телефонът в джоба й започна да вибрира. Никол й пращаше съобщение, че е пристигнала в Портланд. Когато го прочете, забеляза, че Лео я наблюдава.

— Кой е? — попита той.

— Никол — отвърна тя и прибра обратно телефона.

— Все още ли е в Ню Йорк?

— Пътува насам. — Погледна го и установи, че очите му са приковани към устните й. Веднага след това се захвана за работа, но вече я бе накарал да се замисли. Като се изключи неприятният момент със стриите, той се бе оказал надарен любовник. Зачуди се къде задоволява нуждите си обикновено.

— Имаш ли приятелка?

— Не. — „Чук, чук, чук“, не спираше чукът. — А ти имаш ли приятел?

— Не.

— Защо?

— Прекалено много пътувам.

— Нямаш ли постоянен дом?

— О, да. Апартамент в Ню Йорк.

— Там ли беше отседнала Никол?

— Не, беше със съпруга си. Намира се в Бруклин и едва стига за мен. А те могат да си позволят стая в хотел в Манхатън. — „Колкото и да струва“, продължи мислено. С пари определено не можеше да се купи щастие. Все още чуваше разстроения глас на приятелката си.

Сложиха още две платна, преди да я осени една мисъл. Героят от „Сол“ бе излязъл в морето през нощта, за да прибере приятеля си. Лео не беше точно „герой“, но също живееше на остров. Беше физически здрав, умел плувец и щом притежаваше достатъчно мъжественост да върти чука с всичка сила, сигурно знаеше нещо и за корабоплаването.

— Можеш ли да управляваш лодка? — попита неочаквано.

Той изсумтя.

Приемайки го за „да“, тя продължи:

— Имам нужда от помощта ти, Лео. Ще й се наложи да прекара нощта в Рокланд, ако не отидем да я вземем.

Мъжът изглеждаше развеселен.

— Ние?

— Не мога да тръгна сама. Освен това си ми длъжник.

— За какво?

— Задето ти помогнах за покрива. Е, имаш ли лодка, или… можеш ли да вземеш от някого? О! — възкликна, спомнила си внезапно. — Ти никога не ходиш на континента.

— Кой ти каза това? — обидено я погледна той.

Не й се искаше да стовари проклятието на Коул върху главата на Мелиса.

— Няма значение.

— Естествено, че има, по дяволите. — Отпусна чука и я изгледа. Беше очи в очи, без този път да са замесени устните, но тя ги усети. Тези тъмносини очи бяха истинска бездна, а дълбоко в нея тя съзря гордост. — Знам как се стига до континента. Ако не ходя там, то не е, защото не мога, а защото не искам. Но нямам нищо против да те закарам.

Искаше й се да му вярва. Да прибере Никол още тази вечер у дома, би било като отговор на молитва.

— Как?

— С магическо килимче — отвърна той и ъгълчето на устата му отново се изви насмешливо. После попита: — Кога ще пристигне в Рокланд?

— Към полунощ.

— Колко е часът сега?

— Десет и петнайсет — погледна часовника си тя.

— Помогни ми да приключа с това, после иди да вземеш джипа и ме чакай до завоя.

След като се разпореди, вдигна чука и чукането започна отново.

Шарлот предположи, че има собствена кола, и се запита каква ли беше, колко стара и дали не се срамуваше да я използва. Не че имаше някакво значение. Не й се налагаше да ходи чак до къщата за джипа. Колата я очакваше малко преди отбивката на пътя.

Въодушевена, че може да направи нещо за приятелката си, тя й написа съобщение, после помогна на Лео да довърши покрива.

 

 

Веднага щом стълбите бяха сгънати, Лео изчезна зад ъгъла, без да й обясни или да я покани да го придружи, но се върна скоро с дънки и бейзболна шапка. Дънките бяха стари и прилепваха добре към тялото му. Забеляза някаква издутина в задния им джоб, която можеше да бъде от портфейл, но не видя никакви ключове. Щом влезе в джипа, отмести седалката назад, за да направи място за краката си.

Докато шофираше, студеният вятър развяваше косата й. Щеше да се притесни да не би да завали, ако по някаква необяснима причина не вярваше в прогнозата на Лео. Той познаваше времето тук точно толкова добре, колкото всеки друг на острова, освен това беше син на Сесили.

Ръцете му бяха голи. „Мъжете имат гореща кръв“, беше й казал веднъж, но тя се питаше дали няма да му стане студено, когато излязат в открито море. На нея и на сушата не й беше топло. Веднага щом паркира на пристанището, грабна дебелия си пуловер от задната седалка и го облече.

Кеят беше безлюден. С изключение на няколкото души в ресторанта, Куинипиг потъваше в сън.

— Ще се видим на дока — заяви Лео и изчезна към задния вход на заведението. Остъклената врата хлопна зад гърба му, но малко след това той отново се появи с голям плик и връзка ключове. — Вечерята — заяви и без да дава обяснения за ключовете, я поведе към мократа хлъзгава страна на кея.

Шарлот нямаше представа на кого беше лодката, която щяха да ползват, но със сигурност беше нова и доста стабилна. Без много усилия той развърза въжетата, отблъсна я от брега, включи мотора и я насочи към океана в• безлунната нощ. Докато гледаше отдалечаващите се светлини на Куинипиг, тя усети, че започва да й се гади. Фаровете разпръсваха рехавата мъгла, а лодката се движеше леко по повърхността на водата.

Застанала зад него, тя се опитваше да види хоризонта.

— Откъде знаеш накъде да я насочиш? — попита накрая, надвиквайки вятъра, като се улови за металната странична дръжка.

— Правил съм го и преди — извика в отговор той. — Нервна ли си?

— Аха. Малко. Не виждам нищо.

Лео натисна някакво копче и пред нея се появи джипиесът.

— Ето — посочи той. — Приятелката ти е тук.

Шарлот се загледа в монитора. Беше точен, движеха се в правилната посока.

— Къде е кесията? — попита той.

Тя я измъкна изпод седалката и я отвори. Макар и разнасяна от силния вятър, миризмата, идваща отвътре, не можеше да се сбърка с нищо.

— Малки хапки! — провикна се възторжено. Те бяха един от неизменните специалитети на Дори — дребни парченца от омар, задушени в масло. Не се използваха подправки, а само малко галета, колкото да поеме мазнината и да ги направи по-леки.

— Искаш ли?

Изкушението беше голямо.

— О, не. Вече вечерях.

— Има достатъчно за двамата — увери я той, като загреба една шепа и започна да слага хапките една след друга в устата си. Не изви очи към небето в екстаз, но изглеждаше много доволен.

Шарлот го погледа известно време, преглътна на няколко пъти, накрая въздъхна и също бръкна в кесията. Лео беше прав — имаше достатъчно и за двамата. Тя се наслаждаваше на всеки залък и се чудеше дали идеята за вечеря беше негова.

Щом изядоха и последната хапка, тя изтърси пакета, пъхна го в джоба си, за да не го отнесе вятърът, и отново застана до Лео.

Никой не заговори. Би било напразно усилие при рева на мотора и скърцането на лодката, докато пори вълните. Но имаше нещо вълнуващо в това да стои до Лео Коул с развята коса. Едно нещо беше сигурно. Той се чувстваше точно толкова уверен на мостика, колкото и на покрива на къщата си. Сякаш изобщо не забелязваше хапещия вятър. Нито пък тъмнината, което говореше, че или познава идеално пътя, или има безрезервно доверие на уреда пред себе си.

Светлините на Рокланд се появиха след изненадващо кратко време. Лео сръчно намали, обърна и остави вълните да носят лодката последните няколко метра до кея, където стоеше Никол — самотна дребна фигура с оставен до нея багаж и всички земни неволи, стоварили се върху отпуснатите й рамене.

Катерейки се, за да слезе от лодката, Шарлот се втурна към нея, прегърна я и Никол се разплака. Не каза нищо, само хлипаше на рамото й, както й се стори, цяла вечност. Най-сетне се отдръпна, изтри лицето си с опакото на ръцете и се огледа за куфара.

— Той вече го качи в лодката — меко каза Шарлот, при което приятелката й се загледа, за да види кой беше този „той“.

Влажните й очи се разшириха от изумление.

— Лео Коул? — изрече само с устни, после тревожно прошепна в ухото на Шарлот: — Ти ми обеща.

Но приятелката й вече я водеше към лодката.

— Ще поговорим за това утре. Точно сега имаш нужда да се прибереш у дома.