Серия
Огнена светлина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firelight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2016 г.)
Корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Софи Джордан

Заглавие: Огнена светлина

Преводач: Яна Йотова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Станимир Йотов

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-060-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1990


1

Взирам се в езерото и знам, че рискът си струва. Водата е тиха и спокойна. Като полирано стъкло. Дори слаб полъх не раздвижва тъмната повърхност. Ниски мъгли се стелят над плавното очертание на планините и се издигат към пурпурно небе, което изглежда като ранено. Дъхът ми нетърпеливо потрепва на устните ми. Слънцето всеки момент ще изгрее.

Лазур пристига задъхана. Не си прави труда да подпре колелото на стойката. То издрънчава на земята до моето.

— Не чу ли, че те викам? Знаеш, че не мога да карам бързо като теб.

— Не исках да пропусна това.

Най-накрая слънцето надниква иззад планините, образувайки тънка златисточервена линия, която проблясва върху тъмната повърхност на езерото.

Лазур въздъхва и знам, че и тя като мен си представя как светлината на утрото докосва кожата й.

— Ясинда — казва тя, — не трябва да правим това. — Но гласът й не звучи убедително.

Заравям ръце в джобовете си и се поклащам на пръсти.

— Ти искаш да си тук не по-малко от мен. Погледни слънцето.

Преди Лазур отново да започне да протестира, свалям дрехите си. Скривам ги зад един храст и заставам до водата, треперейки, но не от утринния хлад. През тялото ми преминават тръпки на възбуда.

Дрехите на Лазур също падат на земята.

— Това няма да се хареса на Касиан — казва тя.

Намръщвам се. Като че ли ме е грижа какво си мисли Касиан. Той не ми е гадже. Макар да ме изненада вчера в часа по летателни маневри, когато се опита да ме хване за ръката.

— Не разваляй мига. Точно сега не искам да мисля за него.

Една от причините за този малък бунт е желанието ми да бъда далеч от Касиан. Вечно присъствие! Винаги е някъде наоколо. Гледа ме с тъмните си очи. Чака. Би могъл да има Тамра. Дълго време се надявах да пожелае нея, мислех си, че гордостта му ще го накара да предпочете нея пред мен. Някоя друга, само не и мен. От устните ми се откъсва въздишка. Просто мразя да ме оставят без избор.

Но има много време, докато нещо се реши окончателно. Няма да мисля за това сега.

— Да вървим. — Укротявам мислите си и поглъщам всеки звук около себе си. Клоните с техните сиво-зелени листа.

Птиците, реещи се на фона на зората.

Студена мъгла обгръща прасците ми. Свивам пръсти върху неравната земя, броейки мислено камъчетата под краката си. И познатото помръдване в гърдите ми започва. Човешката ми външност се стопява, изчезва, заменена от по-дебелата ми драконова кожа.

Лицето ми се изпъва, страните ми се изострят, неуловимо се променят, разтеглят се. Дъхът ми вече не е същият с преобразяваното на носа ми, от който изниква гърбица. Крайниците ми се отпускат и издължават. Усещането от разпъването на костите ми е приятно. Вдигам лице към небето. Облаците вече не са просто сиви петна. Мога да ги видя, сякаш се рея из тях. Усещам хладната им влага да целува тялото ми.

Не продължава дълго. Може би една от най-бързите ми трансформации. Мислите ми са свободни и бистри. Когато наоколо е само Лазур, е по-лесно. Няма го Касиан с мрачния му поглед. Няма я мама със страха в очите й. Няма ги и останалите — наблюдаващи, критикуващи, преценяващи.

Винаги преценяващи.

Крилата ми порастват, малко по-големи от дължината на гърба ми. Разгръщат се като прозрачен воал и във въздуха се разнася нещо като тих шепот — почти въздишка. Сякаш и те търсят облекчение. Свобода.

Познато трептене се надига в гърдите ми. Подобно на мъркане. Обръщам се към Лазур — готова е, виждам я красива до мен. Преливаща в синьо. Под изгряващата слънчева светлина откривам оттенъци на розово и виолетово върху тъмносинята й драконова кожа. Малък нюанс, който не бях забелязвала преди. Виждам го едва сега с настъпването на зората, когато се готвим да полетим. Макар прайдът[1] да забранява да правим това през деня. Но толкова много неща остават невидими през нощта.

Гледайки надолу, се наслаждавам на златисточервения матов оттенък на гладките си ръце. Мисълта ми скача. Спомням си за един къс кехлибар в съкровищницата на семейството ми. Сега кожата ми изглежда по същия начин. Като балтийски кехлибар, осветен от слънцето. Измамно е. Кожата ми изглежда нежна, но е здрава като броня. Мина много време, откакто за последен път видях себе си по този начин. Твърде много време мина, откакто за последен път усетих слънчевите лъчи по тялото си.

Лазур мърка тихо до мен. Очите ни се срещат — очи с уголемени ириси и тъмни вертикални цепнатини за зениците. Знам, че вече е забравила притесненията си. Тя се взира в мен с пламтящите си сини ириси, щастлива, че е тук, също като мен. Нищо, че нарушихме всички правила на прайда, напускайки тайно защитената територия. Сега сме тук. И сме свободни.

Повдигам се на пръсти и отскачам във въздуха. Плясвам с криле, здравите им ципи се разтягат, докато ме издигат нагоре.

Рея се в кръг.

Чувам смеха на Лазур до себе си, нисък и гърлен звук.

Над нас се извива вятър и меката слънчева светлина целува кожата ни. Когато вече сме достатъчно високо, тя се спуска рязко надолу към езерото, наклонена леко на една страна, и полетът й е толкова бърз, че тялото й губи очертанията си.

Свивам устни.

— Фукла! — извиквам, усещайки дълбокото буботене на драконовата реч в гърлото си, докато тя се гмурка в езерото и остава под водата няколко минути.

Като воден дракон, винаги когато се гмурка, отстрани на тялото й се появяват хриле, които й позволяват да диша под водата… ако пожелае завинаги. Една от полезните способности, която предците ни са придобили, за да оцелеят. Не всеки от нас го умее, разбира се. Аз не го мога.

Аз правя други неща.

Носейки се над езерото, чакам Лазур да се появи. Най-накрая тя изскача на повърхността сред блестящ фонтан от вода. Тялото й сияе във въздуха, от крилата й се разлитат пръски.

— Много добре! — казвам.

— А сега ти!

Поклащам глава и отново политам, гмуркам се между хребетите на планините, пренебрегвайки подканите на Лазур: „Хайде, страхотно е!“

 

 

Не харесвам дарбата си. Бих дала всичко, за да я променя. Да бъда воден дракон. Или Фрейзър. Или визиокриптер. Или оникс. Или… Всъщност списъкът е доста дълъг.

Но аз съм това.

Аз бълвам огън. Единственият огнедишащ дракон в прайда от повече от четиристотин години. Това ме направи по-популярна, отколкото бих искала да бъда. Откакто навърших единайсет години, престанах да бъда Ясинда. И вместо това станах огнедишащ дракон. Поради което прайдът взема решения за живота ми, като че ли разполага с него. По-лоши са и от майка ми.

Изведнъж дочувам нещо друго, освен свистящия вятър и шепнещата мъгла по заснежените била, които ме заобикалят. Слаб далечен звук.

Наострям уши. Спирам да се рея в плътния въздух.

Лазур вдига глава, драконовите й очи премигват и напрегнато се взират.

— Какво е това? Самолет?

Звукът се усилва и бързо се приближава, вече е силно бучене.

— Трябва да се снижим.

Лазур кимва и се спуска. Аз я следвам, поглеждайки косо назад, където виждам единствено назъбената линия на планините. Но чувам още нещо. Усещам още нещо.

Приближава се.

Звукът ни преследва.

— Да се върнем ли при колелетата? — Лазур поглежда назад към мен. Черните й коси, изпъстрени със сини ивици, се развяват като знаме под напора на вятъра.

Колебая се. Не искам това да свърши. Кой знае кога пак ще можем да се измъкнем. Прайдът винаги ме следи така зорко, и Касиан винаги…

— Ясинда! — Лазур сочи с искрящия си син пръст нещо в небето.

Обръщам се и поглеждам. Сърцето ми спира.

Над ниските склонове кръжи хеликоптер — изглежда толкова малък в далечината, но нараства, приближавайки се и разкъсвайки мъглата.

— Бързо! — извиквам аз. — Снижи се!

Спускам се надолу, крилата ми са прибрани, краката ми са опънати като стрела, в съвършен ъгъл за постигане на максимална скорост.

Но не достатъчно голяма.

Перките на хеликоптера бумтят във въздуха ожесточено. Ловци! Вятър раздира очите ми, докато се спускам със скорост, с каквато никога не съм летяла.

Разстоянието между мен и Лазур се увеличава. Изкрещявам, извръщайки се назад, разчитайки мрачното отчаяние в бистрите й очи:

— Лаз, не изоставай!

Водните дракони не са създадени да бъдат бързи. И двете знаем това. Гласът й се извива в ридание и по задавените нотки разбирам колко добре осъзнава безизходното положение, в което се намира.

— Опитвам се! Не ме оставяй! Ясинда! Не ме оставяй!

Зад нас хеликоптерът продължава да ни настига. Смразяващ ужас сковава устата ми, когато още два се присъединяват към него, убивайки сетната надежда, че е бил обикновен хеликоптер, правещ панорамни снимки. Това е ескадрила и те определено ни преследват.

Същото ли се беше случило и с татко? Такива ли са били последните му мигове? Тръсвайки глава, прогонвам мисълта от ума си. Няма да умра днес и няма да позволя тялото ми да бъде разкъсано и продадено на парчета.

Кимвам към приближаващите се върхове на дърветата.

— Ето там!

Дракитата никога не летят ниско над земята, но сега нямаме избор.

Лазур ме следва, лъкатушейки в моята въздушна струя. Приближава се до мен и в уплахата си едва не подминава дърветата. Аз спирам и дрейфувам във въздуха, гърдите ми яростно се повдигат.

Хеликоптерите кръжат над главите ни, бумтенето им е оглушително. Раздвижват дърветата, превръщайки ги в зелена пяна.

— Трябва да се преобразим! — казва Лаз, задъхано.

Като че ли можем да го направим! Твърде сме ужасени. Дракитата не могат да приемат човешка форма, когато са уплашени. И това е механизъм за оцеляване. Дълбоко в себе си ние сме драки и оттам черпим силата си.

Взирам се през мрежата от люлеещи се клони, която ни крие, усещам миризма на бор и горски плодове.

— Мога да се овладея — настоява Лаз на нашия гърлен език.

Поклащам глава.

— Дори и да можеш, рискът е твърде голям. Трябва да изчакаме да си отидат. Ако открият две момичета тук, където преди малко е имало два женски дракона, може да станат подозрителни. — Студ сковава сърцето ми. Не мога да позволя това да се случи. Не само заради мен, а заради всички. Заради всички дракита по света. Тайната за способността ни да се превръщаме в хора е най-голямата ни защита.

— Ако не се приберем вкъщи до час, с нас е свършено!

Прехапвам устни, за да не й кажа, че имаме по-сериозни проблеми от това дали прайдът ще разбере за измъкването ни. Не искам да я плаша повече, отколкото вече е изплашена.

— Трябва да се скрием за малко!

Друг звук се прибавя към бумтенето на перките от хеликоптера. Ниско бръмчене във въздуха. Малките косъмчета на тила ми настръхват. Там има нещо друго. На земята. Нещо, което се приближава.

Поглеждам към небето. Дългите ми, подобни на нокти на птица пръсти се свиват и отпускат, крилата ми вибрират в едва контролирано движение. Инстинктът ми подсказва да полетя, но знам, че те са там горе. Чакат. Кръжащи като ястреби. Наблюдавам тъмните им очертания през върховете на дърветата. Сърцето ми се свива. Те няма да си отидат!

Бутвам Лаз, за да ме последва към гъстите клони на висок бор. Прибираме крилата си близо до тялото. Скриваме се сред боцкащите иглички, борейки се с драскащите клони. Задържаме дъха си, чакаме.

След това земята се раздвижва, гъмжаща от превозни средства: камиони, джипове и кросови мотори.

— Не — казвам дрезгаво, следейки с очи колите и въоръжените до зъби мъже. В каросерията на един камион двама мъже са се навели в готовност до оръдие, изстрелващо голяма мрежа. Сезонни ловци. Те знаят какво правят. Те знаят какво преследват.

Лаз трепери толкова силно, че клонът, на който сме се свили, започва да се клати, листата шумолят. Моторите са най-отпред, движейки се с шеметна скорост. Шофьорът на един от джиповете жестикулира от прозореца.

— Вижте дърветата — извиква той, гласът му е дълбок и ужасяващ.

Лаз помръдва. Стискам ръката й по-силно. Един мотор е точно под нас. Шофьорът носи черна тениска, плътно прилепнала по младото му, мускулесто тяло. Кожата ми се опъва почти болезнено.

— Не мога да остана тук — казва Лаз приглушено до мен. — Трябва да се махна!

— Лаз — изръмжавам глухо, с нотки на отчаяние в гласа си. — Те точно това искат. Опитват се да ни накарат да излетим. Не изпадай в паника.

— Аз… не мога — отвръща тя през стиснати зъби. Стомахът ми се свива, знаейки, че няма да издържи. Поглеждам какво става долу на земята, след това нагоре към хеликоптерите и променям решението си.

— Добре. — Преглъщам. — Ето какъв е планът. Разделяме се…

— Не…

— Аз първа ще излетя. Щом тръгнат след мен, ти се насочваш право към езерото. Гмурваш се и оставаш там… колкото се наложи.

В тъмните й очи проблясва влага, вертикалните линии на зениците й пулсират.

— Разбра ли? — питам.

Тя кимва сковано, ноздрите й се свиват, когато си поема дълбоко въздух.

— Т-ти… какво ще правиш?

Насилвам се да се усмихна, но това ми причинява болка.

— Ще летя, разбира се.

Бележки

[1] Общност при някои животни от семейство котки и приматите, характеризираща се с определена социална структура и взаимоотношения. — Б.пр.