Андрю Фукуда
Ловът (1)

Пролог

Някога бяхме много повече. Убеден съм в това. Не достатъчно, че да напълним стадион или дори кинозала, но със сигурност повече, отколкото сме на брой днес. Истината е, че едва ли изобщо е останал някой. Освен мен. Така става, като си деликатес. И всички жадуват да те вкусят. Оказваш се изчезнал вид.

Една от нашите беше открита в училището ми преди единайсет години. Дете на първия си ден в детската градина. Погълнаха я почти незабавно. Къде й беше умът? Може би внезапното (а винаги е внезапно) усещане за самота в дома й я беше довело в училище с погрешната идея, че ще открие компания. Учителката обявила, че е време за следобеден сън, и малката останала да стърчи, прегърнала мечето си, сама насред стаята, докато останалите деца се хвърлили към тавана с краката напред. В този миг с нея било свършено. Свършено. Със същия успех можеше да свали фалшивите си кучешки зъби и да се просне на земята, поднесла се за неизбежното пиршество. Останалите деца са се втренчили надолу с широко ококорени очи: Хей, какво си имаме тук? Казаха ми, че тя се разплакала с глас. Учителката стигнала първа до нея.

Появяваш се на училище едва след възрастта за детска градина, когато вече няма задължителен следобеден сън. Макар че пак можеш да бъдеш заловен най-изненадващо. Веднъж треньорът ми по плуване беше така ядосан заради апатичното представяне на отбора ни по време на училищно състезание, че принуди всички ни да подремнем в съблекалнята. Имаше си сериозно основание за това, разбира се, но основанието му едва не ме изобличи. Между другото, с плуването няма проблем, но не се захващайте с други спортове, ако не се налага. Защото потта издава. Потта е нещо, което се отделя, ако се загреете прекалено, появяват се капки течност, които наподобяват бебешко лигавене. Гадост, знам. Всички други остават свежи, чисти и сухи.

Аз ли? От мен се стичат вади. Така че забравете за тичане, забравете за тенис, забравете дори за състезателен шахмат. Но плуването е добро, защото прикрива потта.

Това е само едно от правилата. Съществуват много други и всички те ми бяха втълпявани от баща ми още от раждането ми. Никога не се усмихвай, не се смей и не се кискай. Не плачи и не допускай очите ти да се насълзят по друга причина. Винаги поддържай неутрално изражение на стоик; единствените емоции, които някога се прокрадват на лицата на хората, са глад за хепъри и похот, а аз очевидно нямам нищо общо с никоя от тях. Никога не забравяй да намажеш обилно с масло цялото си тяло, ако си позволиш да излезеш навън през деня. Защото в свят като този е трудно да обясниш слънчев загар и дори съвсем слаб тен. Има още толкова много правила, които стигат да напълнят цяла тетрадка. Не че някога съм проявявал склонност да ги запиша. Да бъдеш заловен със списък с правила би било също толкова изобличаващо като слънчевия загар.

А и баща ми напомняше за правилата всеки ден. По време на закуска, докато слънцето залязваше, споменаваше няколко от многото. Като например: не завързвай приятелства; не допускай небрежността да заспиш по време на час (скучните дисциплини и дългото пътуване с автобус бяха особено опасни); не прочиствай гърло; не си позволявай да си най-добър на изпитите, макар те да представляват истинска обида за интелигентността ти; не се съблазнявай да се възползваш от добрия си външен вид, без значение колко ти налитат момичетата, никога не се поддавай на изкушението. Защото неизменно трябва да помниш, че външността ти е проклятие, а не благословия. Никога не го забравяй. Изреждаше всичко това, докато преглеждаше за последно ноктите ми, за да се увери, че не са нащърбени или издраскани. Тези правила вече са се вкоренили толкова дълбоко, че са като безспорни природни закони. Никога не съм се изкушавал да наруша, което и да било от тях.

С изключение на едно. Когато за първи път започнах да пътувам с тегления от коне училищен бус, баща ми забрани да се обръщам назад и да му махам за довиждане. Защото хората не правят така. В началото ми беше трудно да спазвам това правило. В първите няколко вечери, щом попаднех в на автобуса, ми струваше огромно усилие да остана неподвижен и да не погледна назад, за да помахам за сбогуване. Беше като рефлекс, като неподлежаща на потискане кашлица. По онова време бях още хлапе, а това правеше нещата двойно по-трудни.

Наруших това правило само веднъж, преди седем години. Случи се в нощта, когато баща ми влезе в къщата, олюлявайки се, дрехите му бяха раздърпани, като че бе участвал в сбиване, и на врата си имаше пробив. Беше проявил небрежност, само моментно невнимание, и сега трябваше да се погрижи за прорезите на врата си. Личеше си, че вече е наясно. Гледаше като обезумял, а ръцете му трепереха, когато ме сграбчи с всичка сила.

— Сега си сам, синко — произнесе през стиснати зъби, а гърдите му се разтресоха от конвулсии. Няколко минути по-късно, когато целият започна да трепери, а лицето му стана плашещо студено на допир, той се изправи. Втурна се навън под светлината на изгряващото слънце. Заключих вратата, както ми беше поръчал да сторя, и изтичах в стаята си. Зарових лице във възглавницата и закрещях с пълно гърло. Знаех какво прави точно в този миг: отдалечава се възможно най-много от къщата, преди да се трансформира и лъчите слънчева светлина да се превърнат във водопад от киселина, която прогаря косата му, мускулите, костите, бъбреците, белите дробове и сърцето.

На следващата вечер, когато училищният бус спря пред къщата с изпускащи пара от големите им влажни ноздри коне, аз наруших правилото. Не можех да се спра: обърнах се назад при качването. Но тогава това вече нямаше значение. В сумрачното зараждане на нощта алеята беше пуста. Баща ми го нямаше там. И така щеше да бъде завинаги.

Баща ми беше прав. Този ден останах сам. Някога бяхме семейство, състоящо се от четирима, но това беше преди много време. После останахме само двамата с баща ми и това ми стигаше. Чувствах липсата на майка ми и сестра ми, но бях прекалено малък, за да изградя истинска връзка с тях. Представляваха неясни силуети в съзнанието ми. Понякога обаче дори и днес чувам песента на женски глас и това винаги ме сварва неподготвен. Чувам го и си казвам: „Майка ми наистина имаше прекрасен глас“. Баща ми, от друга страна… На него те му липсваха ужасно много. Никога не го видях да плаче. Дори след като се наложи да изгорим всички снимки и тетрадки. Но понякога се събуждам по средата на деня и го заварвам да се взира навън през незакритите прозорци, слънчевите лъчи играят по посърналото му лице, а широките му рамене се тресат.

Баща ми ме беше подготвил за самотата. Беше наясно, че този ден все някога ще настъпи, макар да ми се струва, че дълбоко в себе си вярваше как той ще е последният останал, а не аз. Прекара години да набива правилата в главата ми, така че ги знаех по-добре, отколкото познавах самия себе си. Дори сега, докато се приготвям за училище на здрачаване, по време на изтощителния процес на почистване, пилене на ноктите, бръснене на ръцете и краката (а в последно време и на няколко косъма по гърдите), втриването на крем (за да прикрия миризмата), полиране на изкуствените ми уголемени кучешки зъби, чувам гласа му в главата си как изрежда правилата.

Същото се случва и днес. Нахлузвам чорапите си и долавям гласа му. Обичайните предупреждения: „Не оставай никъде за преспиване. Не тананикай и не подсвирквай.“ Но после дочувам едно правило, което споменаваше само веднъж най-много два пъти годишно. Казваше го толкова рядко, че може би не представляваше правило, а по-скоро нещо друго, като например житейски девиз. „Никога не забравяй кой си.“ Така и не разбрах какво имаше предвид баща ми с това. Все едно да кажеш, не забравяй, че водата е мокра, слънцето е ярко, а снегът е студен. Напълно излишно е. Няма начин да забравя кой съм. Напомня ми се във всеки миг на всеки ден. Всеки път, когато бръсна краката си или сдържам кихавица, или потискам смях, или се преструвам, че потрепвам заради промъкнал се случаен лъч светлина, ми се напомня кой съм.

Една фалшива личност.