Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (1)

Първа глава
„Невъзможна каскада“

Нощта бързо наближаваше и моето време изтичаше. Задната врата на изоставената фабрика висеше на пантите си, когато се проврях през процепа и видях, че светлината вътре вече чезнеше; хукнах нагоре по паянтовото стълбище към първия етаж; лъчите на вечерното слънце се изливаха през високите прозорци, но светлината нямаше да се задържи още дълго; трябваше веднага да се захвана за работа.

Свалих раницата от раменете си, оставих я на прашния под и започнах да вадя инструментите, от които имах нужда. Не бяха много, само моят смартфон, ролетка за измерване, маска за лице и двете части на дървена рампа, която бях строил в свободното си време. Бях премислил всичко в главата си и нямаше да ми отнеме много време, за да подготвя каскадата.

Първо разтегнах ролетката от стената и отбелязах две места: едното на пет метра от стената, а другото на осем метра от нея. Построих рампата и я сложих на мястото на пет метра, насочена към стената, след което внимателно поставих телефона на мястото на осем метра от нея и включих видеокамерата му на запис. Извадих един последен предмет от раницата: моят скейтборд.

Сложих маската си и стъпих с крак на борда. Поех си дълбоко въздух, изтласках се напред и набрах възможно най-висока скорост, преди рампата да ме изстреля от пода. Издигнах се на около четири метра във въздуха и направих завъртане на 360 градуса по време на полета. Наклоних тялото си така, че колелцата да се плъзнат по люпещата се боя на стената; след това предизвиках гравитацията, като бавно се спуснах надолу по стената, на заден ход, и направих салто до земята. Бордът се преметна във въздуха и го улових с дясната си ръка. Направих знак „V“^[1] към камерата с лявата и изревах „Победа!“

Току-що бях изпълнил една невъзможна каскада, каквато никой на планетата не можеше да изпълни. Но не съм от тези, които се хвалят, и затова нося маска; всъщност съм един доста скромен човек.

Родният ми град се наричаше Мейбрук, най-отдалеченото предградие и място, което бе толкова скучно, че го бях преименувал Дълбрук^[2]. Жителите на предградието ме познаваха просто като Рос Бентли, Рос Бентли самотника или Рос Бентли особняка, но милиони хора по целия свят ме познаваха под моя онлайн псевдоним Гоча365. Познаваха ме, защото навсякъде в интернет имаше клипчета с невъзможните ми каскади.

Изпълних и записах каскадата със скейтборд още два пъти и щях да опитам и трети, но тази вечер слънцето бързаше да избяга от Дълбрук и времето ми бе изтекло. Прибрах нещата си и се измъкнах през задната врата, след което скочих на борда си и се насочих към вкъщи. Вълнуващата част от живота ми бе свършила, поне за няколко часа. Беше се завърнала реалната и твърде отегчителна страна на моя живот.

Сложих си слушалките и увеличих звука на телефона, докато карах по пътя за Дълбрук към жилищния комплекс. Предишния ден бях свалил три албума и се наслаждавах на най-добрия и енергичен от тях. Винаги слушах музика, без нея животът ми в предградието щеше да бъде непоносим.

Мразех Дълбрук и всичко, свързано с него. Старото поколение бе съставено от старомодни клюкари, а техните потомци бяха сбирщина от противни кретени; повечето бяха безмозъчни глупаци, които се движеха само на големи групи. Двете поколения бяха еднакво ужасни.

Когато се прибрах вкъщи, отворих вратата на антрето и заварих къщата такава, каквато бе всяка вечер; лампите бяха загасени и всичко бе притихнало, с изключение на всекидневната. Когато оставих слушалките да увиснат на гърдите ми, чух тихото мърморене на телевизора и видях как синята му светлина проблясва през вратата.

Тръгнах нагоре по стълбите, но познатият глас извика от дневната:

— Ти ли си?

— Не — отвърнах, докато изкачвах скърцащите стъпала.

Разбира се, че бях аз! Кой друг, по дяволите, би могъл да бъде? Никой не ни бе идвал на гости от три години, откакто бившият ми класен ръководител се отби, за да поговори с нас за моето поведение в час.

Винаги отговарях остроумно на глупавите въпроси на баща ми. Това ми изглеждаше като подходяща реакция. Понякога разнообразявах отговорите си и казвах:

— Не, това е холографско изображение на Рос Бентли, изпратено, за да те успокои. Истинският Рос е навън, харчейки всички пари, които припечелва от смотаната си работа в супермаркета.

Татко винаги се смееше на отговорите ми. Може би затова ми задаваше глупави въпроси. Кой знае? Иначе не разговаряхме много; от години между нас имаше отчуждаване.

Когато влязох в стаята си, събух маратонките и плъзнах борда под леглото. След това изпразних раницата и я прибрах в гардероба, скочих на леглото и включих лаптопа. Беше време да се гмурна в тайния си живот и вълнението ме гъделичкаше по цялото тяло; щях да направя нещо, което да изуми света… или поне няколкото хиляди души, които редовно ползваха Youtube. Това бе моят начин да водя таен живот; записвах своите удивителни трикове и каскади и ги качвах в интернет. Това бе единственият начин да избягам от досадата на живота си като Рос Бентли в заспалото предградие на Дълбрук.

Свързах телефона си с лаптопа и прехвърлих трите видеофайла, след което ги изгледах на по-големия екран. Реших да запазя един и да изхвърля другите в кошчето. Кръстих клипа „Невъзможната каскада“.

Това име ми хареса, защото много точно описваше клипа. Влязох в канала ми в Youtube, където имаше над двадесет подобни клипа, и качих едноминутния видеофайл.

„Невъзможната каскада“ бе най-амбициозният и впечатляващ клип, който някога бях правил, и стомахът ми беше кълбо от нерви, докато го качвах на място, където можеше да го гледа целият свят или поне всеки, който попадне на него. Нервите се дължаха най-вече на това, че предишните ми записи бяха посрещнати със смесени чувства; много хора сметнаха, че са хитри фейкове^[3]. Това много ме подразни. Най-много мразя да ме наричат фейк.

Защо това ме дразнеше толкова? Защото винаги съм бил истински. Толкова истински, че нямах никакви приятели, защото не се опитвах да бъда някой, който не съм; не се преструвах, че харесвам хора, които мразех, и не се държах така, сякаш ненавиждам хора, на които държах. От време на време се чувствах самотен, но това е цената, която трябва да платиш за това, че си истински. Клиповете ми със скейтборд каскади и фрийрън^[4] бяха толкова истински, колкото бях аз; нямаше абсолютно никакви номера.

Винаги минаваше известно време, преди да започнат коментарите, така че започнах безцелно да сърфирам из мрежата. Но не попаднах на нищо интересно и не след дълго се озовах в страницата ми във Facebook. Тя беше като капан за мишки; беше ми трудно да извърна очи, в случай че нещо се случи, но винаги отнемаше много време да стане нещо. Имах само седем приятели, като шест от тях бяха хора, които едва познавах, така че обикновено минаваше много време, преди да се случи нещо.

Фактът, че имах само седем приятели във Facebook изобщо не ме тревожеше. Всъщност получих много покани за приятелство, предимно от местни момичета, които бяха около година по-малки от мен. Не ги добавих, въпреки че понякога се изкушавах да го направя.

Единствената причина всяка нощ да се взирам във Facebook бе едно от по-големите момичета от Дълбрук, Джема Райт. Бяхме приятели от цяла вечност, а по-рано имахме и общи часове в училище. Едно време бях сериозно хлътнал по нея, но й прави чест, че нито веднъж не спомена постоянното ми зяпане и лигавене. Всичко това се промени, когато имах възможността да я опозная. Веднага станахме приятели и привличането, което изпитвах към нея, бързо угасна. Джема бе единственият човек в света, с когото можех да разговарям, и тя винаги ми даваше добри съвети.

Някои нощи тя се появяваше онлайн и си говорехме за ежедневни неща и работа (работехме в един и същ супермаркет, откакто завършихме последната си година в училище), но понякога исках да говоря за по-сериозни неща, особено за това как да се сдобря с татко. Лошите ни взаимоотношения ми причиняваха болка и исках да кажа на някого за това. Беше ми дотегнало да се чувствам толкова изолиран.

Но знаех, че това щеше да прозвучи адски глупаво, така че си говорехме за ежедневни неща и се оплаквахме от колегите си. Имаше и още едно нещо, което исках да й кажа, но бях решил, че никога нямаше да мога да го направя — нито на нея, нито на когото и да било. Как можеш да споделиш с някого своята най-дълбока и тъмна тайна? Не знам. Не можех да допусна някой да разбере тайната ми — новината щеше да плъзне като горски пожар и животът ми щеше да стане още по-непоносим. Често ме сочеха тийнейджъри, които казваха: „Това е самотникът!“ или някаква подобна глупост, но ако тайната ми се разчуеше, те щяха да крещят: „Ето го изродът! Стой далече от него, опасен е.“ Нямах нужда от подобен тормоз в живота си.

Изглежда Джема не възнамеряваше да се появи, така че оставих лаптопа в заспало положение и започнах да си търся нещо за правене. Седнах на бюрото и събрах листата, които го покриваха. Това бяха моите концептуални рисунки; преди да снимам своите „невъзможни“ клипчета, аз ги планирах до най-малката подробност. Това не бяха груби скици, а приличаха на архитектурни рисунки с точни ъгли и прецизни измерения и изчисления на ефектите на издигането и плъзгането. Предполагам, че не бях средностатистически тийнейджър — това бе очевидно от предметите, които съставяха безпорядъка в стаята ми.

Разбира се, притежавах обичайните неща за човек на моята възраст: игрална конзола „Плейстейшън“, iPod докинг станция, стар чифт футболни обувки, книги за „Хари Потър“ и „Максимум Райд“^[5]и колекция от дивидита и видеоигри, но освен това навсякъде в стаята ми бяха пръснати странни приспособления. Това бяха моите специални ребуси. Изобретих ги, за да ме развличат, и смятах, че нямаше други като тях; наистина вярвах, че никой друг на планетата не можеше да си играе с тях.

Ребусът, с който прекарвах най-много време, единственият, който още не бях разрешил, се казваше „Мраморна звезда“. В общи линии ставаше дума за парче дебел картон с дупка в центъра. На картона имаше няколко малки мраморни топчета за игра, подредени във формата на петолъчка. Малко извън звездата имаше голямо топче. Целта на тази игра бе да се търкулне голямото топче към центъра, то да разпръсне останалите топчета и да попадне в дупката в центъра. Може да звучи лесно, но трудното в тази игра бе топчетата отново да се подредят във формата на звезда, преди голямото да достигне дупката. Но, разбира се, никой нямаше достатъчно бърза ръка, за да разреши този ребус.

„Едноминутен пинг-понг“ беше първият, който изобретих. Състоеше се от една визитка и едно топче за пинг-понг. Оставяш визитката на пода и тупкаш топчето върху нея. Можеш да докоснеш топчето само веднъж, но то трябва да тупка поне една минута и всеки път трябва да тупка върху визитката.

„Хоризонтална карта“ беше един от най-трудните ребуси. Трябва да изправиш карта за игра на ръба й. Беше точно толкова просто и непрактично.

Имаше и нормални игри, но ги бях приспособил към своите собствени специфични таланти. На вратата висеше мишена за дартс, но аз обичах да играя на „Три попадения в центъра на сляпо“. Сядах с гръб към вратата и хвърлях стреличките през рамо, без да гледам. Винаги уцелвах центъра с поне една от тях. Ако исках, можех да стана най-успешният играч на дартс в света, но никога не играех пред хора. Бях научил урока си за спортуването на публично място, когато бях по-малък.

Едно време бях много специален футболист, който вкарваше по шест гола средно на мач, от всякакви невероятни ъгли и ненормални разстояния. Дори имаше отбори от английската висша лига, които преследваха подписа ми. Но им отказах, дори на „Манчестър Юнайтед“, защото все ме питаха как вкарвам такива невероятни голове. Не можех да им отговоря честно; тайната ми трябваше да остане скрита и спрях да играя футбол, когато бях на четиринадесет.

Това бе причината за отчуждението между мен и баща ми, който беше ревностен футболен фен. Не можеше да разбере защо бях обърнал гръб на такава обещаваща кариера, а аз не смеех да му кажа истината. Бяха минали три години оттогава, а отношенията ни все още бяха лоши. Той загуби работата си една година след моето „ранно пенсиониране“ и постоянно не ни достигаха пари, което сякаш допълнително влошаваше проблемите помежду ни; можех да припечелвам много пари като футболист и нямаше да живеем толкова мизерно. Но аз отказвах да бъда откровен с него по въпроса и след време той спря да ми го задава.

Просто не можех да спортувам на публично място и точно това ме накара да записвам каскадите си със скейтборд и свободно бягане с маска и под псевдонима Гоча365. Единствената ми публика бяха непознати хора от други държави, които прекарваха твърде много време, сърфирайки из Youtube.

Маската бе необходимост. Част от живота ми. Виждате ли, всички мои ребуси, игри, спортни постижения и каскади бяха напълно невъзможни. Единствено човек, който може да мести неща с ума си, можеше да ги направи. Това е тайната ми — аз мога да местя неща с ума си.

Зяпах капаните за мишки Youtube и Facebook още няколко часа, но никой не гризна сиренцето, така че изключих лаптопа и си легнах. Когато бях готов за сън, просто си помислих за тъмнина и ключът на лампата изщрака, потапяйки стаята в мрак.

Между другото, аз бях единственият човек в света, който можеше да направи това.