Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bastard of Istanbul, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)
Разпознаване и корекция
NomaD (2014)

Издание:

Автор: Елиф Шафак

Заглавие: Копелето на Истанбул

Преводач: Емилия Л. Масларова

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт

Редактор: Виктория Иванова

Художник: Shutterstock

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0648-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3611


Посвещавам на Еюп и Пехразат Зелда

Имало едно време, когато Божиите твари нямали чет, точно като зрънцата пшеница, и било грях да говориш много…

Началото на една турска…

… и на една арменска приказка

I.
Канела

Каквото и да пада от небето, не го проклинай. Включително дъжда.

Каквото и да се сипе, колкото и проливен да е пороят или ледена — суграшицата, никога не бива да ругаеш онова, което са ни отредили небесата. Знае го всеки. Включително Зелиха.

Въпреки това този първи петък от юли, докато вървеше по тротоара, покрай безнадеждното задръстване из улиците, и бързаше за часа, за който вече бе закъсняла, тя псуваше като хамалин, съскаше и не спираше да ругае разместените плочи и високите си токове, мъжа, който я преследваше, шофьорите, които вкупом натискаха трескаво клаксоните, макар и всички в града да бяха наясно, че шумът няма да помръдне автомобилите, цялата Османска династия, която навремето е превзела Константинопол и после не се е отказала от грешката си, и, разбира се, дъжда… проклетия летен дъжд.

Дъждът е жива мъка тук. В други части на света един порой вероятно ще бъде посрещнат от почти всички и всичко като благодат, като нещо добро за реколтата, добро за фауната и флората и, ако случайно ви е обзела романтика, добро за влюбените. Не и в Истанбул. За нас дъждът не опира до това, че ще се мокриш. Нито пък до това, че ще се цапаш. За нас дъждът е свързан с ярост. Той е кал, безредие и гняв, сякаш и без него са ни малко. И битка. Винаги битка. Като котета, метнати в кофа с вода, ние — общо десет милиона на брой — се борим напразно с капките. Не може да се каже, че в тази схватка сме съвсем сами, защото в нея се включват и улиците с допотопните си имена върху ламаринени табели и надгробните камъни на безброй светии, пръснати във всички посоки, включват се и купчините боклук, които чакат почти на всеки ъгъл, чудовищно огромните строителни изкопи, които не след дълго ще се превърнат в лъскави модерни сгради, и чайките… Всички се вбесяваме, когато небесата се отварят и се заизсипват по главите ни.

После обаче, щом последните капки достигат земята, а много други са се закрепили едва-едва по измитите от прахта листа, в онзи незащитен миг, когато и ти, и самият дъжд не сте съвсем сигурни дали най-после е спряло да вали, в онзи промеждутък всичко притихва. В една безкрайна минута небето сякаш се извинява за бъркотията, в която ни е оставило. А ние — с капки, стичащи се по косата ни, с вода по маншетите и уплаха в погледа, извръщаме очи към небето, което сега е в по-светъл оттенък на лазурното и е по-ясно от всякога. Взираме се нагоре и неволно се усмихваме. Прощаваме му — както винаги.

В онзи момент обаче все още валеше като из ведро и Зелиха изобщо не бе готова да прощава. Не носеше чадър, защото се беше зарекла, че щом е достатъчно глупава да хвърля куп пари и да купува поредния чадър от поредния уличен търговец, колкото да го забрави някъде веднага щом грейне слънце, заслужава да се мокри до кости. И без това беше късно. Вече беше вир-вода. Ето по какво дъждът приличаше на скръбта: правиш всичко възможно да не те засегне, да си останеш сух и невредим, но ако и когато не го постигнеш, настъпва миг, в който започваш да възприемаш дъжда не като капки, а като несекващ порой, и затова решаваш, че вече е все едно и можеш да се намокриш.

Дъждът се стичаше от тъмните къдрици по широките рамене на Зелиха. И тя като всички жени в семейство Казанджъ се беше родила с гарвановочерна къдрава коса, но за разлика от тях предпочиташе да я носи така. Нефритенозелените й очи, обикновено широко отворени и изпълнени с пламенна интелигентност, от време на време се присвиваха и се превръщаха в две резки на пълно безразличие, присъщо само на три вида хора: безнадеждно лековерните, безнадеждно отчуждените и безнадеждно обнадеждените. Тъй като Зелиха не спадаше към никой от тях, безразличието й — колкото и мимолетно да бе — беше трудно обяснимо. То прикриваше като с балдахин душата й, за да я направи безчувствена като след упойка, но след миг се изпаряваше, оставяйки Зелиха сама в тялото й.

Ето как се чувстваше тя в онзи първи петък на юли: напълно безучастна, сякаш упоена, настроение, направо пагубно за човек, който като нея преливаше от живот. Дали заради това днес Зелиха не изпитваше никакво желание да се бори с града, а и с дъжда заедно с него? Докато безразличието й ту изникваше, ту се скриваше като йо-йо със свой си ритъм, махалото на настроението й се люшкаше между две крайности: Зелиха ту изпадаше във вцепенение, ту започваше да фучи.

Тя бързаше по тротоара, а уличните продавачи на чадъри, дъждобрани и шалове от изкуствени материи в крещящи цветове я оглеждаха развеселени. Зелиха успяваше да не обръща внимание на погледите им, точно както успяваше да не обръща внимание на погледите на всички мъже, плъзгащи ненаситно очи по нейното тяло. Продавачите зяпаха неодобрително и лъскавата халка на носа й, сякаш именно тя обясняваше защо Зелиха се е отклонила от свенливостта и така се е превърнала в знак на похотливостта й. Зелиха се гордееше много с пиърсинга, защото си го беше направила сама. Беше я заболяло, но тя нямаше намерение да се отказва нито от него, нито от стила си. Колкото и да я преследваха мъжете, колкото и да я укоряваха другите жени, колкото и невъзможно да й беше да върви по разместените плочи на тротоарите и да скача на ферибота, колкото и да й натякваше майка й… нямаше сила на света, която да принуди Зелиха — по-висока от повечето жени в града — да се откаже от късите поли в ярки цветове, от тесните блузи, подчертаващи налетите й гърди, от копринените чорапи и, да, от високите токове, с които стърчеше над всички.

Тя стъпи върху поредната клатеща се плоча на тротоара, видя как калната локва отдолу се разплисква и оставя тъмни петна по теменужената й пола и отново започна да сипе ругатни. Беше единствената в семейството и една от малкото сред всички туркини, която употребяваше толкова вещо, несдържано и настървено нецензурен език, затова, почнеше ли да ругае, не се спираше, сякаш наваксваше за всички други. И този път не бе по-различно. Докато тичаше, Зелиха проклинаше общинската управа, минала и настояща, защото още от малка не помнеше да е имало дъждовен ден, в който плочите по тротоара да са били изравнени и поправени. Ала още преди да е завършила с ругатните, тя внезапно спря, вдигна брадичка, сякаш заподозряла, че някой я е повикал, но вместо да се огледа, за да види дали наоколо има познати, се взря нацупена в опушеното небе. Присви очи, въздъхна тежко и изруга отново, този път обаче дъжда. По неписаните и ненарушими правила на Маминка, както наричаха баба й, това си беше чисто богохулство. Може и да не обичаш дъжда, със сигурност не си длъжен да го обичаш, но при никакви обстоятелства не бива да кълнеш нещо, дошло от небесата, защото нищо не пада отгоре от само себе си и зад всичко стои Всемогъщият Аллах.

Зелиха със сигурност знаеше неписаните и ненарушими правила на Маминка, но този първи петък на юли се чувстваше достатъчно покварена, за да й е все тая. Пък и казаното — казано, станалото — станало. Зелиха нямаше за кога да съжалява. Закъсняваше за часа при гинеколога. Нещо, на което човек наистина не бива да гледа през пръсти, защото в мига, когато забележиш, че закъсняваш за гинеколог, можеш да решиш изобщо да не ходиш.

До Зелиха се приближи такси със заден калник, облепен със стикери. Шофьорът, груб на вид мургав мъж със засукани надолу мустаци и златен преден зъб — вероятно насилник, когато не обикаляше с таксито, — беше смъкнал прозорците и бе надул до дупка една от местните рок радиостанции, по която бяха пуснали Like a Virgin[1] на Мадона. Имаше рязко несъответствие между съвсем традиционния вид на мъжа и необичайните му музикални предпочитания. Той удари рязко спирачките, подаде глава през прозореца и след като подсвирна на Зелиха, ревна:

— Виж какво имам!

Думите след това бяха заглушени от Зелиха:

— Какво те прихваща, негодник такъв? Не може ли една жена да се разхожда спокойно из града?

— Защо да се разхождаш, след като мога да те откарам? — попита шофьорът. — Нали не искаш сладкото ти телце да се намокри?

Докато Мадона крещеше от колата: „Страхът ми се стопява бързо, пазя всичко за теб“, Зелиха започна да ругае, с което наруши поредното неписано и ненарушимо правило, този път не на Маминка, а на Женското благоразумие. Никога не ругай мъж, който те преследва.

Златното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследва мъж, не му отговаряй, защото жена, която отговаря на преследващ я мъж и — не дай си, боже — го ругае, само го нахъсва още повече!

Зелиха знаеше добре това правило и не бе толкова неразумна, че да го нарушава, но този първи петък на юли не приличаше на другите и сега в нея беше надигнало глава някакво друго Аз, много по-безгрижно, дръзко и стряскащо ядосано. Именно тази втора Зелиха, сега заселила се в почти цялото й вътрешно пространство, пое нещата в свои ръце и започна да взима решения от името на двете. Сигурно заради това тя продължи да ругае колкото й глас държи. Заглуши и Мадона, а минувачите и продавачите на чадъри се струпаха да видят какво става. В суматохата мъжът, който преследваше Зелиха, трепна и отсъди благоразумно, че е излишно да се забърква с една разярена жена. Но шофьорът на таксито не беше нито толкова предпазлив, нито толкова свит, защото посрещна с усмивка суетнята. Зелиха забеляза, че зъбите му са изненадващо бели и съвършени, и неволно се запита дали не са металокерамика. Полека-лека отново усети как я плисва адреналин, от който сърцето й започна да бие по-ускорено и й причерня пред очите, и си даде сметка, че точно тя от всички жени в семейството някой ден може и да убие мъж.

За неин късмет точно тогава мъжът в тойотата зад таксито изгуби търпение и натисна клаксона. Сякаш изтръгната от кошмар, Зелиха дойде на себе си и потрепери при мисълта в какво ужасно положение е изпаднала. Както винаги се стресна, че е склонна към насилие. В миг се успокои и се отдръпна, после се помъчи да се провре през тълпата. Но в бързината десният й ток хлътна между клатещите се плочи на тротоара. Вбесена, Зелиха издърпа крак от локвата под плочата. Токът й обаче не излезе — счупи се и с това й напомни за едно правило, което не е трябвало да забравя:

Сребърното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследва мъж, не губи самообладание, защото, загуби ли самообладание, започне ли да нервничи, преследваната жена само ще си утежни положението.

Таксиметровият шофьор се изсмя, клаксонът на тойотата отзад ревна още веднъж, дъждът се усили и няколко минувачи изцъкаха в хор, макар че така и не се разбра какво точно не одобряват. В суматохата Зелиха зърна лъскавия стикер, блестящ във всички цветове на дъгата отзад на таксито: „НЕ МЕ НАРИЧАЙ НЕГОДНИК! — гласеше той. — НЕГОДНИЦИТЕ СЪЩО ИМАТ СЪРЦЕ!“ Докато стоеше и гледаше недоумяващо думите, тя изведнъж усети нечовешка умора — такава умора и стъписване, сякаш онова, с което се беше сблъскала, не бяха делничните проблеми на истанбулчанките. Сякаш бе таен шифър, съставен от далечен ум специално за нея — да го разчете, а тя, нали беше обикновена простосмъртна, не е успяла. Не след дълго таксито и тойотата потеглиха, а минувачите тръгнаха всеки по своя път, оставяйки Зелиха, която държеше счупения ток нежно и покрусено, сякаш е мъртва птица.

Е, в безредната вселена на Зелиха може и да имаше мъртви птици, но със сигурност не и нежност и покруса. Тя не искаше и да чуе за такива неща. Изправи гръб и се постара да продължи на един ток, колкото и непохватно да се получаваше. След малко вече бързаше сред множеството с чадърите — куцукаше с оголени изумителни крака, сякаш е фалшива нота. Теменужена нишка, изключително неподходящ оттенък в плетеницата от кафяво и сиво и още кафяво и сиво. Колкото и да не се вписваше цветът, тълпата бе толкова огромна, че скоро погълна несъзвучието и вкара отново Зелиха в такт. Тълпата не се състоеше от стотици тела, които дишат, потят се и изпитват болка, тя сякаш бе едно-единствено тяло, което диша, поти се и изпитва болка под дъжда. Все едно дали под дъжда или под слънцето. Да вървиш в Истанбул, означаваше да вървиш в крак с тълпата.

Зелиха тръгна покрай десетките груби на вид мъже, които, без да продумват, бяха застанали един до друг по стария мост Галата и стискаха в едната ръка чадър, а в другата — въдица, и им завидя, че умеят да стоят на едно място и да чакат с часове риба, каквато не съществува, а и да съществува, е толкова дребна, че не става за друго освен за стръв за друга риба, която няма да се хване никога. Колко изумително беше умението да постигаш достатъчно, постигайки малко, а вечерта да се прибереш у дома с празни ръце и въпреки това да си доволен! На този свят спокойствието пораждаше късмет, а късметът — блаженство — най-малкото така подозираше Зелиха. По този въпрос можеше да се ограничи само с подозрения, защото никога дотогава не бе вкусвала такова спокойствие и се съмняваше това да се случи някога. Най-малкото днес. Днес точно нямаше да се случи.

Докато прекосяваше Капалъ Чарши, колкото и да бързаше, забави крачка. Нямаше време да пазарува, щеше само да влезе да надзърне — каза си тя, докато разглеждаше витрините. Запали цигара и докато димът се виеше на нагъната струйка от устата й, се почувства по-добре, почти успокоена. В Истанбул не се гледаше с добро око на жена, която пуши по улиците, но на кого му пукаше! Зелиха вдигна рамене. Нима вече не бе обявила война на обществото? С тази мисъл тя се насочи към по-старата част на пазара.

Тук имаше продавачи, особено на бижута, които я познаваха по име. Зелиха имаше слабост към лъскавите аксесоари от всякакъв вид. Към кристалните шноли, брошките с фалшиви диаманти, проблясващите обици, перлените бутониери, шаловете на ивици като зебра, атлазените чантички, шифонените кърпи, копринените понпони и към обувките, винаги на високи токове. Нямаше ден, в който да е минала през пазара и да не се е отбила в поне няколко магазина, за да се попазари и накрая да плати много по-малко от сумата, посочена за неща, каквито изобщо не е смятала да купува. Днес обаче само мина покрай няколко сергии и погледна една-две витрини. Нищо повече.

Поспря при щанд, отрупан с какви ли не стъкленици, бурканчета и шишенца с най-различни билки и подправки от всякакъв вид и във всякакъв цвят. Сети се, че сутринта една от трите й сестри я е помолила да й вземе канела, въпреки че не помнеше коя точно от трите. Беше най-малкото от четири момичета, които никога не бяха съгласни помежду си, макар и всяко от тях да бе убедено, че винаги е право и няма какво да усвои от другите — но може много да ги научи. Зелиха се чувстваше така, сякаш не е уцелила с една цифра печелившия билет от лотарията. Откъдето и да го погледнеше, не можеше да се отърси от усещането, че е подложена на непоправима несправедливост. Въпреки това купи канела, но не стрита на прах, а на пръчици. Продавачът й предложи чай, цигара и сладки приказки и тя не отказа нито едно от трите. Докато седеше там и си бъбреше, плъзгаше нехайно поглед по рафтовете, докато не видя стъклен сервиз за чай. Това също беше в списъка с неща, на които Зелиха не можеше да устои да не купи: чаши за чай на позлатени звезди, тънки нежни лъжички и чупливи чинийки с позлатени пояси около кръста. У тях сигурно вече имаше най-малко трийсет чаени сервиза, всичките купени от нея. Но не пречеше Зелиха да вземе още един, те се чупеха така лесно.

— Толкова чупливи — промърмори тя тихо.

Единствена Зелиха от всички жени в семейство Казанджъ можеше да се вбеси, задето се е счупила чаена чаша. От своя страна, седемдесет и седем годишната Маминка бе разработила съвършено друг подход.

— Пак са ни урочасали! — възкликваше тя, ако някоя от чаените чаши се пукнеше и се разпаднеше. — Чухте ли какъв зловещ звук? Пук! Прокънтя право в сърцето ми. Пак ни е урочасал някой завистник и злобар. Аллах да ни пази!

Щом се счупеше чаша или се пукнеше огледало, Маминка въздъхваше от облекчение. Ами да, щом не можеш да заличиш от лицето на този бясно въртящ се свят всички злодеи и нечестивци, е за предпочитане уроките да се проявят в това, че се е счупило парче стъкло, отколкото да проникнат дълбоко в непорочните Божии души и да им съсипят живота.

Двайсет минути по-късно Зелиха нахълта в лъскав кабинет в един от най-заможните квартали на града: в едната ръка държеше счупения ток, а в другата — нов сервиз чаени чаши. Едва след като влезе, се сети със свито сърце, че е забравила на Капалъ Чарши опакованата канела.

* * *

В чакалнята имаше три жени, и трите с ужасна коса, и един мъж с почти никаква. От начина, по който седяха, Зелиха тутакси забеляза и цинично отсъди, че най-непритеснена е най-младата от жените, която разглеждаше вяло картинките в моден журнал — явно я мързеше да чете статиите и вероятно бе тук, за да си вземе нова рецепта за противозачатъчни, пълната блондинка при прозореца, която бе на около трийсетина години и чиито черни корени плачеха за боядисване, се поклащаше нервно от крак на крак и очевидно мислеше за друго — сигурно беше дошла за профилактичен преглед и годишната цитонамазка. Третата, която беше с кърпа на главата и бе дошла с мъжа си, явно се владееше най-малко от трите: ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу, а веждите й бяха сключени. Зелиха предположи, че сигурно не може да забременее. Каза си, че това наистина може да е неприятно — зависи откъде го погледнеш. Лично тя смяташе, че безплодието не е най-страшното, което може да сполети една жена.

— Здравейтеее! — изчурулика медицинската сестра и си лепна тъпа превзета усмивка, усвоена толкова добре, че не изглеждаше нито тъпа, нито превзета. — Вие ли сте за три часа?

Очевидно се затрудняваше да произнася „р“ и сякаш за да навакса, хвърляше изключителни усилия да натърти върху звука, като повишаваше тон и отново се усмихваше всеки път, щом езикът й се натъкнеше на зловещата буква. За да й спести това бреме, Зелиха кимна веднага — вероятно прекалено въодушевено.

— И защо точно сте тук, Госпожице Три часът?

Зелиха успя да подмине нелепостта на въпроса. Вече знаеше, че в живота остро й липсва именно това безусловно и всеобхватно ведро женско настроение. Някои жени се бяха посветили на това да се усмихват и го правеха със спартанско чувство на дълг. Зелиха не проумяваше как изобщо можеш да се научиш да правиш толкова естествено нещо, което е толкова неестествено. Но тя подмина въпроса, отекнал някъде в съзнанието й, и отговори:

— За аборт.

Думата увисна във въздуха и всички зачакаха да бъде осмислена. Очите на медицинската сестра се смалиха, после се разшириха, а усмивката върху лицето й помръкна. Зелиха неволно изпита облекчение. Безусловното и всеобхватно ведро женско настроение пробуждаше в нея отмъстителност.

— Имам час… — продължи тя, като прибра зад ухото си една къдрица и остави останалата коса да падне като плътна черна шамия около лицето и по раменете й. Вдигна брадичка, от което орловият й нос изпъкна още повече, и почувства необходимост да повтори — с една идея по-високо, отколкото бе смятала, или може би не. — Защото трябва да направя аборт.

Разкъсвана дали да впише безпристрастно новата пациентка, или да я изпепели с поглед заради дързостта, медицинската сестра застина над отворената пред нея огромна тетрадка с кожена подвързия. Минаха още няколко секунди и чак тогава тя се зае да пише бързо. През това време Зелиха промърмори:

— Извинявайте, че закъснях. — Часовникът върху стената показваше, че е трябвало да бъде тук преди четирийсет и шест минути, и докато бе извърнала очи към него, за миг Зелиха изглеждаше така, сякаш се носи нанякъде. — Заради дъжда…

Беше малко нечестно спрямо дъжда, защото за забавянето й вина имаха и задръстванията, клатещите се плочи по тротоара, общината, мъжът, който я беше преследвал, шофьорът на таксито, да не говорим, че бе поспряла и да напазарува, но Зелиха реши да не споменава всичко това. Може и да бе нарушила Златното правило на благоразумната истанбулчанка, може да бе нарушила и Сребърното правило на благоразумната истанбулчанка, но нямаше никакво намерение да престъпва Медното правило:

Медното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследват, забрави за случилото се веднага щом продължиш нататък, защото само ще се ядосваш, ако цял ден мислиш за него!

Беше достатъчно умна да знае, че ако сега отвореше дума как са я преследвали, другите жени не само нямаше да я подкрепят, а щяха да проявят склонността в случаи като този да укорят тормозената си посестрима. Затова Зелиха отговори кратко и единственият виновник си остана дъждът.

— Възраст, госпожице? — поинтересува се медицинската сестра.

Този въпрос вече я подразни и беше напълно излишен. Зелиха погледна с присвити очи жената, сякаш тя е мъглявина, която не се вижда добре. Изведнъж си спомни тъжната истина за себе си: своята възраст. Подобно на доста жени, свикнали да се държат така, сякаш изобщо не ги вълнува на каква възраст са, Зелиха се притесняваше, че все пак е много по-млада, отколкото й се иска да бъде.

— На деветнайсет години съм — призна си тя.

Веднага щом изрече думите, се изчерви, сякаш всички тези хора я бяха заварили гола.

— Необходимо е, разбира се, съгласието на съпруга ви — продължи медицинската сестра, но вече не с чуруликане, и без да губи време — веднага зададе друг въпрос, за чийто отговор вече се досещаше: — Мога ли да попитам, госпожице, омъжена ли сте?

Зелиха забеляза с крайчеца на окото как пълната блондинка вдясно и забрадената жена вляво се наместват притеснено. Притисната от изпитателните погледи на всички в помещението, Зелиха престана да се мръщи и се усмихна блажено. Не че този мъчителен миг й беше приятен, но дълбоко стаеното безразличие току-що й бе пошушнало да не обръща внимание на чуждото мнение, защото до довечера то ще изгуби всякакво значение. Наскоро Зелиха беше решила да изкорени от речника си някои думи — сега се сети за това и си каза: защо да не започне с думата „срам“? Все пак не набра смелост да изрече на глас онова, което всички в чакалнята вече бяха разбрали. Тя нямаше съпруг, който да дава съгласие за аборта. Нямаше баща. Вместо БА-БА[2] имаше само ПУ-СТО-ТА.

За неин късмет това, че няма съпруг, се оказа предимство при попълване на формулярите. Както личеше, не се налагаше да представя ничие писмено съгласие. Бюрократите с техните правила не проявяваха чак такова желание да спасяват незаконородените, както децата на семейните. В Истанбул новороденото без баща не бе нищо повече от поредното копеле, а копелето не беше нищо повече от поредния разклатен зъб в устата на града, който всеки момент ще падне.

— Родно място? — продължи мрачно медицинската сестра.

— Истанбул!

— Истанбул ли?

Зелиха сви рамене, все едно питаше: че къде другаде? Тя беше част от този град! Толкова ли не личеше от лицето й? В края на краищата, Зелиха се смяташе за истинска истанбулчанка и сякаш за да укори медицинската сестра, задето е пропуснала да забележи такъв очевиден факт, се завъртя на счупения си ток и се самопокани на стола до забрадената жена. Чак тогава забеляза съпруга й, който седеше, без да се помръдва, почти скован от притеснение. Той не толкова я укоряваше, колкото се бореше с неудобството да е единственият мъж тук, в тази откровено женска зона. За миг й дожаля за него. Мина й през ума да го повика да попушат на балкона, защото бе сигурна, че той е пушач. Но щеше да се изтълкува превратно. Неомъжена жена не можеше да иска такова нещо от семеен мъж, а от един семеен мъж се очаква да проявява враждебност към друга жена, когато седи до съпругата си. Защо беше трудно да се сприятелиш с мъже? Защо изобщо трябваше да е така? Защо просто не можеха да излязат на балкона, да попушат заедно, да разменят няколко думи и после всеки да си продължи по пътя? Зелиха седя дълго, без да казва нищо, но не защото беше капнала от умора, каквато всъщност бе, не защото й беше писнало от цялото това внимание — на нея наистина й беше писнало, а защото й се искаше да е до отворения прозорец и беше зажадняла за звуците по улицата. В помещението се просмука пресипналият глас на един търговец:

— Мандарини… Пресни дъхави мандарини.

— Чудесно, продължавай да викаш — промърмори си Зелиха.

Не обичаше тишината. Всъщност я ненавиждаше. Нямаше нищо против хората да я гледат по улиците, на пазара, в чакалнята на лекаря, тук и там, ден и нощ, нямаше нищо против да я зяпат и да се взират в нея, сякаш я виждат за пръв път. Все някак щеше да издържи на погледите им. Но онова, на което не можеше да издържи, бе тяхното мълчание.

— Мандаринаджийо… мандаринаджийо… По колко е килото? — провикна се някаква жена от горния етаж на една сграда отсреща.

Зелиха открай време се забавляваше с това, че жителите на града измислят с такава лекота, без всякакво усилие най-невероятни имена за съвсем обикновени професии. Беше достатъчно да добавиш към всяка стока, продавана на пазара, едно „-джия“, и само за миг в дългия списък с градски професии се появяваше поредното съществително. Така, в зависимост от онова, което си изнесъл за продан, могат да те нарекат „мандаринаджия“, „геврекаджия“ или… „абортаджия“.

Сега вече Зелиха нямаше съмнения. Не че й трябваха доказателства за нещо, в което бе сигурна, но все пак си направи изследване в новата клиника до тях. В деня на „тържественото откриване“ работещите там бяха организирали шумно посрещане на шепа видни гости и бяха наслагали всички букети и венци точно при входа, така че и минувачите по улицата да научат за празненството. Зелиха отиде още на другия ден в клиниката и цветята вече бяха увехнали, но плакатите си бяха все така пъстри. БЕЗПЛАТЕН ТЕСТ ЗА БРЕМЕННОСТ С ВСЯКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА КРЪВНАТА ЗАХАР, пишеше на един от тях с главни фосфоресциращи букви. Зелиха не знаеше каква връзка има между двете, но въпреки това си направи изследването. Когато резултатите бяха готови, се оказа, че кръвната й захар е в нормата, а тя самата е бременна.

— Вече можете да влизате, госпожице! — извика от вратата медицинската сестра, борейки се с поредното „р“, което нямаше как да пропусне при подобна професия: — Лекарят… ви чака.

Зелиха грабна кутията със сервиза за чай и счупения ток и скочи на крака. Усети, че всички глави в помещението са се извърнали към нея и не пропускат и най-малкото й движение. При други обстоятелства щеше да нахълта възможно най-бързо в кабинета. Сега обаче движенията й бяха видимо бавни, едва ли не лениви. Точно преди да излезе от чакалнята, Зелиха поспря и сякаш някой е натиснал бутон, се обърна с ясното съзнание кого точно да погледне. Там, в средата на погледа й, попадна едно изключително огорчено лице. Забрадената жена се смръщи — кафявите й очи бяха помръкнали от негодувание, а устните й мърдаха и сипеха проклятия по лекаря и деветнайсетгодишното дръзко момиче, което се канеше да махне детето. Защо Аллах е дарил с рожба момичето, а не нея?

* * *

Лекарят беше едър мъж, който с изправената си стойка излъчваше сила. За разлика от сестрата, в погледа му нямаше оценки, нито на устните му — неразумни въпроси. Всичко в поведението му издаваше добро отношение към Зелиха. Той я накара да подпише някакви документи, после други — в случай, че нещо се обърка по време или след процедурата. До него Зелиха имаше чувството, че се е отпуснала и е като във вата, а това бе лошо, понеже, почувстваше ли се отпусната, като във вата, тя ставаше уязвима като чуплива чаена чаша, а станеше ли уязвима като чуплива чаена чаша, я избиваше на плач. А ако имаше нещо, което наистина мразеше, то това бе именно плачът. Още от малка презираше отдън душа ревлите и се беше зарекла никога да не се превръща в ходеща нещастница, която рони сълзи и се тръшка за щяло и нещяло — такива около нея имаше в изобилие. Беше си забранила да плаче. До този ден като цяло бе успяла да удържи на думата си. Ако и когато очите й се напълнеха със сълзи, Зелиха просто си поемаше въздух и си припомняше какво си е обещала. Затова този първи петък на юли отново направи каквото правеше винаги, за да преглътне сълзите: пое си дълбоко въздух и издаде брадичка — да се види, че е силна. Този път обаче нещо се обърка ужасно и въздухът, който бе поела, излезе като хлип.

Лекарят не изглеждаше изненадан. Беше свикнал. Жените винаги плачат.

— Няма страшно, няма страшно — каза той в опит да успокои Зелиха и надяна медицински ръкавици. — Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред. Просто ще потънете в дълбок сън. Ще се унесете, ще сънувате, а още преди да е свършил сънят, ще ви събудим и ще се приберете у вас. После няма да помните нищо.

Разплачеше ли се Зелиха, всичко й се изписваше на лицето и страните й хлътваха, от което изпъкваше още повече най-отличителната й черта: носът! Забележителният орлов нос, който подобно на сестрите си бе наследила от своя баща и който, за разлика от техните, бе още по-гърбав и дълъг.

Лекарят я потупа по рамото, връчи й хартиена кърпичка, а после й подаде цялата кутия. Винаги държеше върху бюрото си кутия с такива кърпички. Фармацевтичните фирми ги раздаваха безплатно. Освен химикалки, бележници и други неща с логото им произвеждаха и хартиени кърпички за пациентки, които не можеха да се спрат и плачеха ли, плачеха.

— Смокини… вкусни смокини… Хубави зрели смокини!

Дали беше същият търговец, или този бе друг? Как го наричат купувачите?… Смокинаджия? — помисли си Зелиха, докато лежеше неподвижно на масата в кабинет, притеснително бял и безупречно чист. Нито инструментите, нито скалпелите я плашеха така, както тази пълна белота. Нещо в белия цвят напомняше за тишината. И двете бяха изпразнени от живот.

Докато се опитваше да се отскубне от цвета на тишината, Зелиха се разсея от черно петно на тавана. Колкото повече го гледаше, толкова повече то й заприличваше на черен паяк. Първо не мърдаше, после запълзя. Ставаше все по-огромен, докато инжекцията проникваше във вените на Зелиха. След няколко секунди тя вече се чувстваше толкова отмаляла, че не можеше да помръдне и пръст. Докато се съпротивляваше на въздействието на упойката, се разрида отново.

— Сигурна ли сте, че го искате? Дали да не помислите още малко? — попита лекарят с кадифен глас, сякаш Зелиха бе купчина прах и той се притесняваше, че ако заговори по-високо, ще я отвее с дъха на думите си. — Ако предпочитате да се откажете от решението си, още не е късно.

Не, беше късно. Зелиха знаеше, че трябва да го направи сега, този първи петък на юли. Днес, или никога.

— Нямам какво да обмислям. Не мога да я родя — чу се да пелтечи.

Лекарят кимна. Сякаш чакала това негово движение, внезапно в кабинета нахълта петъчната молитва от съседната джамия. След секунди към нея се присъедини втора джамия, после трета и четвърта. Зелиха се смръщи от притеснение. Беше й неприятно, че молитва, предвидена да звучи на най-чистия човешки глас, е лишена от всичко човешко в този електрически вой, гръмнал над града от микрофони и високоговорители. Не след дълго врявата вече бе оглушителна и Зелиха заподозря, че високоговорителите по всички джамии наоколо са се повредили. Или това, или ушите й бяха станали свръхчувствителни.

— Още една минута, и всичко ще приключи… Не се притеснявайте.

Каза го лекарят. Зелиха го погледна изпитателно. Наистина ли толкова личеше от лицето й, че се дразни от електромолитвата? Не че я вълнуваше. Само тя от всички жени в семейство Казанджъ бе открито невярваща. Като малка й беше приятно да си представя, че Аллах й е най-добрият приятел, в което, разбира се, нямаше нищо лошо, с тази малка подробност, че другата й най-добра приятелка беше бъбриво луничаво момиче, което още от осемгодишно се бе пристрастило към пушенето. То бе дъщеря на жената, която идваше да им чисти — възпълна кюрдка с мустак, който невинаги си правеше труда да бръсне. По онова време идваше по два пъти в седмицата и всеки път водеше и дъщеря си. Не след дълго Зелиха и момичето се сприятелиха много и дори си порязаха показалците, за да смесят кръвта си и да станат кръвни посестрими до гроб. Цяла седмица двете ходеха с окървавени превръзки около пръстите — знак, че са се побратимили. В онези дни, започнеше ли да се моли, Зелиха все се сещаше за тази кървава превръзка — де да можеше Аллах да се побратими с нея… да й стане кръвна посестрима…

Прости ми — започваше да се извинява тя на мига, а после го повтаряше още и още веднъж, защото, когато се извиняваш на Аллах, трябва да го направиш три пъти: — Прости ми, прости ми, прости ми.

Знаеше, че не е хубаво да го прави. Не можеше и не биваше да приравнява Аллах на човек. Той нямаше пръсти, всъщност нямаше и кръв. Не беше хубаво да му приписваш човешки качества — да Му приписваш де, — а това не беше лесно, защото всяко от деветдесет и деветте му имена — Му имена, — се свеждаше до качество, присъщо на човека. Аллах беше всевиждащ, а нямаше очи, всечуващ, а нямаше уши, можеше да се пресегне и да достигне до всеки, а нямаше ръце… От цялата тази информация осемгодишната Зелиха стигна до извода, че Аллах може и да прилича на нас, но ние на Него — не. Или обратното? При всички положения човек трябваше да се научи да мисли за него — за Него де, — без да мисли за Него като за него.

Всичко това вероятно нямаше да я смущава особено, ако един следобед тя не зърна окървавена превръзка и върху показалеца на по-голямата си сестра. Онова момиче — кюрдката — явно се беше побратимило и с нея. Зелиха се почувства предадена. Чак тогава проумя, че ако има някакви възражения към Аллах, то те са не че той — Той де — няма кръв, а че има прекалено много кръвни сестри, за които трябва да се грижи, и накрая не се грижи за никоя.

След това случайното приятелство не продължи дълго. Конакът[3] беше огромен и занемарен, майката на Зелиха бе вечно намръщена и опака и затова жената, която идваше да им чисти, скоро напусна, отвеждайки със себе си и дъщеря си. След като остана без най-добра приятелка, чието приятелство всъщност си беше доста съмнително, Зелиха почувства леко негодувание, без обаче да знае към кого — към жената, която беше напуснала и вече не им чистеше, към майка си, задето я е принудила да си тръгне, към двуличната си най-добра приятелка, към по-голямата си сестра, която й е отмъкнала кръвната сестра, или към Аллах. Тъй като останалите бяха извън обсега й, тя избра Аллах — за негодуванието си. А щом от малка се чувстваше неверница, не виждаше причина да не бъде такава и като голяма.

От поредната джамия екна призив за молитва. Молитвите се множаха и кънтяха, сякаш описваха кръгове вътре в други кръгове. Колкото и да е странно, в този миг в лекарския кабинет Зелиха се притесни, че ще закъснее за вечеря. Запита се какво ли ще има за ядене довечера и коя от трите й сестри е сготвила. Всяка от тях правеше добре някоя рецепта и в зависимост кой е готвил Зелиха можеше да се моли за различно ядене. Много й се ядяха пълнени зелени чушки — особено сложно ястие, тъй като всяка от сестрите й го приготвяше различно. Пълнени… зелени… чушки… Дишането й стана по-бавно, а паякът заслиза надолу. Зелиха се помъчи да не откъсва поглед от тавана и изпита чувството, че с хората в кабинета не се намират в същото пространство. Тя навлезе в царството на Морфей.

Тук светлината беше много ярка, почти ослепителна. Зелиха тръгна бавно и предпазливо по мост, където гъмжеше от автомобили и пешеходци, а също от неподвижни мъже с въдици, по чиито кукички се гърчеха червеи. Докато Зелиха се провираше между тях, на която и плоча да стъпеше, тя се клатеше и за неин ужас отдолу нямаше друго освен пустота. Ужасена, не след дълго Зелиха забеляза, че каквото е долу, същото е и горе и че от синьото небе валят плочи. Щом някоя от тях паднеше от небето, поредната плоча долу на тротоара също се разклащаше. И горе на небето, и долу под земята имаше само едно: ПУ-СТО-ТА.

Докато отгоре валяха плочи, които разширяваха още повече кухината долу, Зелиха изпадна в ужас, уплашена, че ненаситната бездна ще я погълне.

— Спрете! — кресна, а плочите под краката й продължиха да се клатят. — Спрете! — заповяда на автомобилите, които се задаваха с шеметна скорост и после я подминаваха. — Спрете! — замоли минувачите, които я изтласкваха встрани.

— Моля ви, спрете!

Когато се събуди, беше сама, в непозната стая, и й се гадеше. Пълна загадка бе как изобщо се е озовала тук, но Зелиха нямаше желание да я разгадава. Не чувстваше нищо, нито болка, нито печал. Затова отсъди, че накрая безразличието все пак явно е надделяло в надпреварата. На чистата бяла маса в съседния кабинет бяха махнали не само детето, но и сетивата й. Някъде може би имаше сребърна въдица. И тя можеше да отиде за риба и накрая да се справи: да стои неподвижно часове наред, без да се чувства разстроена и изоставена, сякаш животът е пъргав заек, който може само да гледа отдалеч, но не и да хване.

— Готово, най-после дойдохте на себе си! — На вратата с ръце на кръста стоеше медицинската сестра. — Майко мила! Как само ни уплашихте! Изкарахте ни ангелите! Имате ли представа как пищяхте? Ужас!

Зелиха продължи да лежи неподвижно, без да мига.

— Минувачите на улицата сигурно са си помислили, че ви колим… Направо не проумявам как не дойдоха от полицията!

Не дойдоха, защото това тук е истанбулската полиция, а не ченгетата здравеняци от американските филми — помисли си Зелиха и най-после си позволи да примигне. Още не разбираше с какво е подразнила сестрата, но не видя защо да я дразни допълнително и изрече първото извинение, което й хрумна:

— Сигурно съм пищяла, защото ме е боляло…

Но колкото и убедително да бе извинението, то бе отхвърлено на мига:

— Няма как да ви е боляло, госпожице, защото лекарят… не ви е оперирал. Дори не сме ви докосвали!

— Как така?… — подхвана Зелиха, но не се доизказа: опитваше се не толкова да намери отговора, колкото да разбере тежестта на собствения си въпрос. — В смисъл че… че не сте…

— Не, не сме — въздъхна медицинската сестра, както се държеше за главата, сякаш усещаше, че всеки момент ще я заболи. — И дума не можеше да става лекарят да прави каквото и да било, докато пищяхте така, сякаш ви дерат. Не ви хвана упойката, жено, първо дрънкахте някакви небивалици, после пък започнахте да пищите и да ругаете. За пръв път от петнайсет години виждам такова чудо. Морфинът явно ви подейства два пъти по-бавно.

Зелиха заподозря в тези думи известно преувеличение, но не й се спореше. Посещението й при гинеколога бе започнало преди два часа и тя вече беше разбрала, че от пациентката се очаква да говори само ако я питат.

— А след като упойката най-после ви хвана, направо не можехме да повярваме, че няма да се разпищите отново, затова лекарят каза: така и така, дай да изчакаме, докато главата й се избистри. Ако наистина иска да прави аборт, може да махне детето и по-нататък. Пренесохме ви тук и ви оставихме да спите. И вие наистина си поспахте хубаво.

— Значи не е имало… — Сега не можеше да изрече думата, която днес следобед бе изтърсила толкова дръзко пред непознати. Докосна се по корема и замоли с очи утеха, но медицинската сестра бе последният човек, който можеше да й я даде. — Значи тя е още тук…

— Е, още не знаете дали е „тя“ — поправи я бездушно сестрата.

Но Зелиха знаеше. Просто знаеше, и толкоз.

Когато излезе на улицата, вече се здрачаваше, а изпита чувството, че е ранна утрин. Вече не валеше и животът изглеждаше красив, почти управляем. По улиците още имаше задръствания и кал, но въздухът след дъжда миришеше на свежо и от това целият град сякаш бе осветен. Тук-там деца джапаха из локвите, наслаждавайки се на дребното прегрешение. Ако изобщо имаше време за съгрешаване, това беше точно този мимолетен миг. Един от редките моменти, когато изпитваш чувството, че Аллах не само бди, но и се грижи за нас, един от моментите, когато ти се струва, че Той е наблизо.

Зелиха си помисли, че Истанбул сякаш се е превърнал в блажен метрополис, романтично живописен, точно като Париж — не че някога беше ходила в Париж. Покрай нея прелетя чайка, която изписука зашифровано послание, и Зелиха бе на ръба да го разчете. За половин минута беше на път да повярва, че е пред прага на ново начало.

— Защо не ме остави да го направя, Аллах? — чу се да шепне, но още щом думите излязоха от устата й, тя се извини ужасена на атеистката в себе си:

Прости ми, прости ми, прости ми.

Под дъгата Зелиха закуцука към дома си, като стискаше кутията с чашите за чай и счупения ток, и кой знае защо, не беше така обезсърчена, както през последните седмици.

* * *

И така някъде към осем вечерта в този първи петък на юли Зелиха се прибра вкъщи, в позанемарения конак с високи тавани от османско време, който изглеждаше неуместно сред пет пъти по-високите жилищни блокове от двете му страни. Качи се бавно по витата стълба и завари цялото семейство Казанджъ около широката маса горе — всички бяха погълнати от вечерята, явно не бяха сметнали за нужно да я чакат.

— Здравей, непозната! Идвай да хапнеш — възкликна Бану, като изви врат над хрупкавите пилешки крилца, запечени във фурната. — Пророкът Мохамед ни съветва да споделяме храната си с непознати.

Устните й лъщяха, бузите също, сякаш се бе постарала да размаже мазнината от пилето по цялото си лице, включително по бляскавите си кафеникавосиви очи. Беше дванайсет години и четиринайсет килограма по-голяма от Зелиха и приличаше по-скоро на нейна майка, отколкото на сестра. Ако се вярваше на приказките й, имала странно храносмилане, което трупало всичко, влязло през устата й, и човек може би щеше да й повярва, ако тя не твърдеше и че каквото и да погълне, дори вода, тялото й пак ще го превърне в излишни килограми, затова никой не може да я вини, че е дебела, или да иска от нея да пази диети.

— Познай какво имаме днес за вечеря — продължи весело Бану и се закани с пръст на Зелиха, а после грабна поредното пилешко крилце. — Пълнени зелени чушки!

— Днес явно ми е щастлив ден! — отбеляза Зелиха.

Тазвечерното меню изглеждаше великолепно познато. Освен огромно пиле имаше таратор, карнъярък[4], пилаки[5], кадънбуду кюфте[6], от предния ден, туршия, току-що приготвен чьорек[7], кана айран и да, пълнени зелени чушки. Зелиха придърпа веднага един стол — гладът й надделя над нежеланието да вечеря със семейството си в навечерието на такъв тежък ден.

— Къде беше, госпожичке? — промърмори майка й Гюлсюм, която в предишен живот сигурно е била Иван Грозни.

Тя изправи рамене, вдигна брадичка, сключи вежди, после извърна свъсено лице към Зелиха, сякаш така щеше да разчете мислите на най-малката си дъщеря.

Двете жени, Гюлсюм и Зелиха, майка и дъщеря, стояха свъсени една срещу друга — бяха готови за кавга, но не им се започваше. Зелиха първа извърна очи. Знаеше колко ще сгреши, ако си покаже рогата пред майка си, затова си наложи да се усмихне и се постара да отговори, макар и с недомлъвки.

— Днес на пазара имаше големи намаления. Купих чаен сервиз. Направо е страхотен! Със златни звезди и лъжички в същия цвят.

— Жалко, много са чупливи — прошепна Джеврийе, втората по възраст от сестрите Казанджъ, учителка по турска история в частна гимназия.

Винаги се хранеше здравословно и балансирано и носеше косата си прибрана на съвършено закрепен нисък кок на тила, от който не се подаваше нито едно кичурче.

— На пазара ли си ходила? Защо не купи канела на пръчици? Сутринта ти казах, че днес имаме сутляш, а канелата вкъщи е свършила и не можем да го поръсим.

Бану се свъси между два залъка, но този въпрос я занимава само стотна от секундата. Имаше си теория за хляба, която обичаше да разяснява редовно и прилагаше постоянно, и тя гласеше, че ако по време на ядене не захраниш достатъчно с хляб стомаха си, той няма да „знае“, че е заситен, и ще иска още храна. За да разбере стомахът, че е пълен, човек трябва да яде много хляб с всичко. Затова Бану ядеше хляб и с картофите, и с ориза, и със спагетите, и с бюрека, а ако решеше да даде на стомаха си много по-ясен сигнал, ядеше хляб с хляб. Вечерята без хляб си беше грях, който Аллах можеше й да прости, но Бану — определено не.

Зелиха стисна устни и замълча — чак сега се беше сетила за съдбата на пръчиците канела. Избегна въпроса и си взе от пълнените чушки. Всеки път можеше да определи с лекота кой ги е приготвил: дали Бану, дали Джеврийе или Фериде. Ако ги беше правила Бану, те се оказваха пълни с неща, които иначе щяха да им липсват остро, включително с фъстъци, кашу и бадеми. Ако ги беше приготвила Фериде, чушките щяха да са пълни с ориз и всяка от тях щеше да е толкова издута, че щеше да е невъзможно да я ядеш, без да я отвориш. Склонността й да натъпква догоре чушките вървеше ръка за ръка с любовта й към най-различните подправки, с които бяха поръсени нейните долма[8]. В зависимост от съчетанието й се получаваше или изключително добре, или просто ужасно. Но сготвеше ли ги Джеврийе, те винаги сладняха, защото тя добавяше пудра захар на всичко, което ставаше за ядене, сякаш за да заличи горчилката в своята вселена. А днес ги беше правила тя.

— Бях на лекар… — прошепна Зелиха и махна внимателно ципата на долма.

— На лекар ли! — свъси се Фериде и вдигна във въздуха вилицата като показалка, която да насочи към далечна планинска верига върху карта, сякаш се намираше не сред роднините си, а пред ученици в час по география. Беше й трудно да те погледне в очите. Чувстваше се по-добре, когато разговаряше с предмети. Затова отправи думите към чинията на Зелиха: — Не видя ли вестника сутринта? Оперирали са деветгодишно дете от апандисит и са забравили, моля ти се, вътре цяла ножица. Толкова ли не знаеш, че много от лекарите в тая страна са си направо за затвора заради лекарски грешки?

От всички жени в семейство Казанджъ Фериде бе запозната най-добре с медицинските процедури. През последните шест години й бяха сложили осем различни диагнози, всяка от които звучеше по-странно от предишната. Не беше ясно дали лекарите не могат да постигнат единомислие, или самата Фериде се трудеше неуморно, за да си навлече нови болежки. Не след дълго вече беше все едно. Здравият разсъдък беше обетована земя, нещо като Шангри-ла, която тя бе напуснала още преди да навърши двайсет години и в която смяташе да се върне някой ден. По пътя спираше за какви ли не причудливи почивки със странни имена и страховито лечение.

Още като малка Фериде си беше особнячка. Учението не й вървеше и тя проявяваше интерес единствено към часовете по физическа география, а в часовете по физическа география проявяваше интерес едва към няколко неща, на първо място от които — атмосферните слоеве. Любимите й теми бяха как озонът е проникнал в стратосферата и връзката между теченията по повърхността на океаните и атмосферата. Беше усвоила цялата информация, която бе успяла да събере за височинната стратосферна циркулация, особеностите на мезосферата, вятъра в долините и бризовете, циклите на Слънцето и тропическите ширини, а също за размера и формата на Земята. Каквото и да запомнеше в училище, после го изстрелваше у дома и изпъстряше всеки разговор с данни за атмосферата. Всеки път, когато показваше колко много знае за физическата география, обясняваше с нечувано въодушевление и се рееше високо над облаците, като скачаше от атмосферен слой на атмосферен слой. После, година след като завърши, Фериде започна да проявява признаци на неадекватност и отчуждение.

Макар че с времето интересът й към физическата география не пресекна, той породи любопитство към друга тема, от която Фериде изпитваше огромно удоволствие: произшествията и злополуките. Всеки ден четеше третата страница на таблоидите. Катастрофи по пътищата, серийни убийства, урагани, земетресения, пожари и наводнения, неизлечими болести, зарази и непознати вируси… Фериде преглеждаше всичко. Избирателната й памет попиваше местните, националните и задграничните бедствия колкото да ги съобщи най-неочаквано на другите. На Фериде не й трябваше много време да помрачи всеки разговор, тъй като по рождение беше склонна да вижда във всичко и навсякъде лошото, а ако лошо нямаше, да си го измисли.

Ала новините, които оповестяваше, не разстройваха другите, тъй като те отдавна вече не й вярваха. Семейството й бе намерило само един начин да се справя с лудостта й и той беше да я отъждествява с липсата на достоверност.

Първата диагноза, която сложиха на Фериде, беше „язва от стрес“ и никой в семейството не погледна сериозно на нея, защото „стресът“ се бе превърнал в нещо като изтъркана фраза. Веднага щом той проникна в турската култура, истанбулчани го посрещнаха с такава неописуема радост, че в града се появиха безброй пациенти, страдащи от него. Фериде бе пътувала непрестанно от едно свързано със стреса заболяване към друго, изненадана колко необятна е тази земя, тъй като явно всичко можеше да бъде обяснено със стреса. След това се позадържа при натрапливата невроза, конверсионното разстройство и психотичната депресия. Веднъж успя да се натрови и в диагнозата й написаха „Нощна сянка“[9], име, което й харесваше най-много от всичките й недъзи.

На всеки етап от пътуването към лудостта Фериде променяше цвета на косата и прическата си, затова след известно време лекарите, опитващи се да проследят промените в психиката й, започнаха да си водят нещо като дневник на прическите. Къси, средно и много дълги, а веднъж подстригана нула номер глава; щръкнали, пригладени, бухнали и на плитки; подложени на тонове лак, гел и пяна за коса; окичени с шноли, стъкълца или панделки; в пънк стил или на прибран кок — като на балерините; боядисани във всевъзможни оттенъци — всичките й прически бяха мимолетни и преходни, докато заболяването й си оставаше непоклатимо и нелечимо.

След дълго пребиваване в „тежкото депресивно състояние“ Фериде се прехвърли на „пограничното разстройство“, понятие, тълкувано доста произволно от различните членове на семейство Казанджъ. Майка й свързваше думата „погранично“ с полицията, митницата и всичко незаконно, затова видя във Фериде „чужденка престъпница“. Ето защо започна да се отнася още по-подозрително към лудата си дъщеря, на която по начало не вярваше. За разлика от нея сестрите на Фериде виждаха в „пограничното състояние“ главно някакъв предел, а предела свързваха с образа на смъртоносна урва. Известно време се държаха с Фериде изключително внимателно, сякаш е сомнамбул, който върви по зид с височина няколко метра и може всеки момент да падне. Маминка обаче свързваше „пограничното състояние“ с ръба на дантелените си покривки и изучаваше внучка си с изострено любопитство и състрадание.

Наскоро Фериде се беше изселила в поредната диагноза, която никой не можеше дори да произнесе, камо ли да разтълкува: „хебефренична шизофрения“. От този миг нататък бе останала вярна на новата си придобивка, сякаш най-после си беше изяснила понятията, нещо, от което се нуждаеше остро. Каквато и да беше диагнозата, Фериде живееше по правилата на собствената си приказна страна, чиито граници не бе прекрачвала.

Този първи петък на юли обаче Зелиха не обърна внимание на прословутата омраза на сестра си към лекарите. След като започна да се храни, си даде сметка, че цял ден е умирала от глад. Почти механично изяде резен чьорек, наля си чаша айран, боцна с вилицата още една зелена долма, за да я сложи в чинията си, и разкри информацията, която набъбваше вътре в нея:

— Днес ходих на гинеколог…

— На гинеколог! — повтори начаса Фериде, но не добави нищо повече.

Гинеколозите бяха лекарите, с които имаше най-малък опит.

— Днес ходих на гинеколог, за да правя аборт — довърши изречението Зелиха, без да поглежда към никого.

Бану изпусна пилешкото крилце и се вторачи в краката си, сякаш те имаха нещо общо, Джеврийе стисна силно устни, Фериде изписка, а после, кой знае защо, прихна, майка им разтърка нервно чело, понеже усети как се приближава първата аура на ужасното главоболие, а Маминка… ами Маминка просто продължи да си яде таратора. Може би защото от няколко месеца беше оглушала. Може би защото страдаше от началните стадии на деменция. Или просто защото смяташе, че не е станало кой знае какво. С Маминка човек никога не знаеше.

— Как си могла да съсечеш детето си? — попита ужасена Джеврийе.

— Не е дете! — сви рамене Зелиха. — На този етап бих го нарекла по-скоро малка капка. По-научно е.

— Научно било! В това няма нищо научно, има само хладнокръвна жестокост! — разплака се Джеврийе. — Жестока и хладнокръвна! Ето каква си.

— Е, в такъв случай имам добри новини. Не съм го убила… не съм я убила… все едно. — Зелиха се извърна спокойно към сестра си. — Не че не исках. Исках, и още как! Опитах се да махна капката, но, кой знае защо, не се получи.

— В смисъл? — попита Бану.

Зелиха се постара да изглежда смела.

— Аллах ми прати вест — обясни тя безизразно със съзнанието, че не е хубаво да говори такива неща в семейство като нейното, но въпреки това го изрече. — И така, лежа там упоена, с лекаря и медицинската сестра, застанали от двете ми страни. След няколко минути операцията ще започне и детето ще изчезне. Завинаги! Но тъкмо да ме хване упойката върху операционната маса, чувам молитва от една джамия наблизо… Тиха е, гали ме като кадифе. Обгръща цялото ми тяло. После, веднага след като молитвата свършва, чувам шепот, сякаш някой ми казва тихо на ухото: „Не убивай детето!“.

Джеврийе трепна, Фериде се изкашля притеснено в салфетката, Бану преглътна, а Гюлсюм се свъси. Само Маминка остана далеч, в по-добри земи — вече си беше изяла таратора и чакаше покорно следващото ядене.

— И точно тогава… — продължи с разказа Зелиха — тайнственият глас ми заповяда: „Оооо, Зелиха! Оооо, грешнице в праведното семейство Казанджъ! Остави детето да живее! Още не го знаеш, но то ще бъде водач. Ще бъде монарх.“

— Няма как да бъде монарх — прекъсна я учителката Джеврийе — не пропускаше случай да покаже колко знае. — Вече няма монарси, ние сме съвременна нация.

— „Оооо, грешнице, това дете ще управлява другите! — продължи Зелиха, като се престори, че не е чула урока. — Не само тази държава, но и целия Близък изток и Балканите и целият свят ще знае името й. Това твое дете ще поведе масите и ще донесе на човечеството мир и справедливост!“ — Зелиха замълча и въздъхна. — И така, добри новини за всички! Детето е още в мен! Не след дълго ще сложим на масата още една чиния.

— Копеле! — възкликна Гюлсюм. — Искаш да вкараш в семейството незаконородено. Копеле!

Въздействието на думата се разпростря, все едно някой хвърли камъче в спокойна вода.

— Как не те е срам! Винаги си позорила семейството — смръщи се разгневена майката. — Я си погледни тая халка на носа… И грима, гнусните къси поли и пфу, тия високи токове. Ето какво се случва, когато се обличаш… като проститутка! Трябва да благодариш ден и нощ на Аллах, трябва да си признателна, че в семейството няма мъже. Щяха да те убият.

Не беше точно така. Не това, че са щели да я убият, а че в семейството няма мъже. Имаше. Някъде. Но си беше вярно и че в семейство Казанджъ имаше много по-малко мъже, отколкото жени. Върху целия род сякаш тегнеше черна магия и поколение след поколение мъжете с името Казанджъ умираха внезапно и преждевременно. Съпругът на Маминка, например — Ръза Селим Казанджъ, бе издъхнал най-неочаквано на шейсет години — просто престанал да диша. После, при следващото поколение, Левент Казанджъ беше починал от инфаркт още преди да е навършил петдесет и една година и така бе последвал примера на баща си и на бащата на неговия баща. Човек оставаше с впечатлението, че от поколение на поколение продължителността на живота при мъжете в рода се скъсява.

Един от братята на дядо им беше избягал с руска проститутка колкото тя да го ограби и той да умре от премръзване в Санкт Петербург, друг техен роднина се бе отправил към мястото на вечния си покой, след като доста пийнал се беше опитал да прекоси магистралата и го беше блъснала кола; различни племенници си бяха отишли още преди да навършат и трийсет: един се бе удавил, когато по пълнолуние влязъл пиян да поплува, друг пък бил улучен от куршум, изстрелян от запалянко хулиган, който се веселял, след като футболният му отбор спечелил купата, трети паднал в двуметров ров, прокопан от общината по време на ремонт на канавките. Имаше и един втори братовчед — Зия, който си тегли куршума ей така, без видими причини.

Поколение след поколение, сякаш подчинявайки се на неписано правило, мъжете в рода Казанджъ умираха млади. Никой от сегашното поколение не бе живял повече от четирийсет и една години. Решен да не повтаря модела, друг брат на дядо им беше правил всичко възможно да живее здравословно и бе внимавал много да не преяжда, да не ходи по проститутки, да си няма вземане-даване с хулигани, да не близва алкохол и да не се докосва до нищо, от което ти се размътва умът, а накрая минавал покрай един строеж и върху него паднало парче бетон. Така си беше отишъл и Джелал, далечен братовчед, любовта на живота на Джеврийе и неин съпруг, загинал по време на спречкване. По причини, които и досега си оставаха неизяснени, Джелал бе осъден на две години затвор по обвинение във взимане на подкуп. По онова време присъствието му в семейството се свеждаше до редките писма, които той пращаше от затвора, толкова смътни и неясни, че когато дойде вестта за смъртта му, всички освен жена му я посрещнаха така, сякаш са изгубили трета ръка, каквато всъщност никога не са имали. Той си отиде от този свят по време на сбиване, но не защото са го ударили или повалили, а защото стъпил на електрически кабел с високо напрежение, докато се опитвал да намери място, откъдето да вижда по-добре как другите затворници си разменят удари. След като изгуби любовта на своя живот, Джеврийе продаде къщата и дойде да живее при останалите от семейство Казанджъ като учителка по история без всякакво чувство за хумор и със спартанска дисциплина и самообладание. Точно както в училище се бореше с преписването, у дома тя се бе впуснала в нещо като кръстоносен поход срещу невъздържаността, разцеплението и спонтанността.

В семейството имаше още един мъж: Сабахатин, добродушният, но и точно толкова свит съпруг на Бану с неговото нежно сърце. Макар че не им беше кръвен роднина и на вид беше изключително як — направо пращеше от здраве, — макар че двамата още бяха женени на хартия, ако не броим краткия период след медения месец, Бану прекарваше повече време в семейния конак, отколкото при съпруга си. Физическото им отчуждение направо биеше на очи и когато Бану съобщи, че чака близнаци, всички започнаха да се шегуват, че няма как да е бременна. Но зловещата съдба на мъжете в рода Казанджъ застигна близнаците още в ранна възраст. След като и двамата починаха съвсем невръстни от детски болести, Бану се пренесе за постоянно в семейната къща и през следващите години рядко навестяваше мъжа си. От време на време отскачаше да провери дали е добре, но по-скоро като загрижена роднина, а не като любяща съпруга.

В семейството имаше още един мъж — Мустафа, единственият син в сегашното поколение, безценна перла, дарена от Аллах сред четири момичета. Левент Казанджъ си беше наумил да прави, да струва, но да има син, който да наследи фамилното име, затова още от малки четирите сестри Казанджъ се чувстваха като неканени гостенки. Първите три деца бяха все момичета. И Бану, и Джеврийе, и Фериде живееха с усещането, че са нещо като встъпление преди истинското начало, случайна прелюдия в сексуалния живот на родителите си, толкова настървено се опитваха майка им и баща им да имат момче. Колкото до петото дете — Зелиха, тя знаеше, че е зачената с надеждата съдбата да се покаже щедра два пъти поред. След като най-после се бяха сдобили с момче, родителите й искаха да проверят дали ще им провърви достатъчно, че да се роди още едно.

Мустафа бе безценен от деня, в който се появи на бял свят. Бяха взети поредица мерки, той да бъде предпазен от мрачната съдба, причакваща всички мъже в рода. Като дете Мустафа бе окичван с какви ли не мъниста и амулети против уроки, щом проходи, постоянно го държаха под око и до осем години го оставиха с дълга коса — като на момиче, за да заблудят ангела на смъртта Азраил. Ако някой се обръщаше към него, казваше: „Ей, момиченце“, или „Ела насам, малката!“. Въпреки че Мустафа се учеше добре, животът му в гимназията не бе особено сладък заради неговата необщителност. Истински цар у дома, той явно не искаше да бъде един от многото в класната стая. Не дружеше с никого и когато Гюлсюм реши да направи празненство по случай завършването на училище, се оказа, че няма кого да поканят.

Мустафа бе нагло необщителен извън дома си, боготворен като неоспорим цар вкъщи и с всеки рожден ден зловещо се приближаваше към участта на мъжете в рода Казанджъ, затова много скоро бе решено, че няма да е зле да го пратят в чужбина. Само за месец накитите на Маминка бяха продадени и с парите от тях осемнайсетгодишният син на семейство Казанджъ замина от Истанбул в Аризона, където се записа да следва за инженер-агроном, специалист по биосистеми, с надеждата да се спаси и да доживее до дълбока старост.

Затова, когато онзи първи петък на юли Гюлсюм се скара на Зелиха и й каза, че трябвало да бъде благодарна, задето в семейството няма мъже, в думите й имаше зрънце истина. Зелиха не отговори. Вместо това отиде в кухнята, за да намери и да нахрани единственото мъжко същество в къщата: сребрист котарак с неутолим глад, необичайна любов към водата и куп симптоми на обществен стрес, които в най-добрия случай можеха да се тълкуват като независим нрав, а в най-лошия — като невроза. Казваше се Паша Трети.

В конака на Казанджъ бяха живели поколения котараци — точно като хората, но за разлика от тях се радваха на любов и без изключение си отиваха от старост. Макар че всяка от котките си имаше свой нрав, котешкото родословие в дома се отличаваше с два гена — надделяваше ту единият, ту другият. Това, от една страна, беше „благородническият“ ген, наследен от дългокосместата сивкавобяла персийска котка, която Маминка беше донесла със себе си като младоженка през двайсетте години на ХХ век („Котката й е единственият чеиз“ — подигравали се съседките тогава). От друга страна, понякога избиваше „уличният“ ген, дошъл от неизвестен, но очевидно уличен кафеникав котарак, с когото бялата персийска котка бе успяла да се съвкупи при някое от бягствата си. Поколение след поколение двете генетични особености като че ли се редуваха за надмощие в котките, живеещи под този покрив. Не след дълго семейство Казанджъ вече не си правеше труда да търси нови и нови имена и просто следваше котешкото родословие. Ако бяха бели и пухкави, със сплескано носле, и приличаха на потомци на аристократичната жилка, котенцата получаваха името Паша Първи, Паша Втори, Паша Трети… Ако връх вземеше уличният ген, те биваха назовавани Султан — по-висше име, издаващо убеждението, че уличните котки притежават свободен, независим дух и не им трябва да се умилкват на никого.

До този ден разликата в имената без изключения намираше отражение и в нрава на котките под този покрив. Потомците на благородното потекло се оказваха сдържани, зависими, кротки и постоянно се миеха, за да заличат всички следи от човешки допир, всеки път, щом някой ги помилваше, а котките от втората група бяха по-любопитни и издръжливи и си умираха за странни лакомства като шоколада.

Паша Трети въплъщаваше изцяло отличителните черти на своето родословие и стъпваше напето и надменно, сякаш ходеше по натрошено стъкло. Имаше две любими занимания, на които се отдаваше при всеки удобен случай: да гризе електрически кабели и да наблюдава птиците и пеперудите, които обаче от мързел не гонеше. Второто занимание понякога му втръсваше, докато първото — никога. Поне по един-два пъти бе гризал всички налични кабели, беше драскал по тях, беше ги повреждал и прекъсвал. Въпреки че доста често го беше хващал ток, Паша Трети бе доживял до зряла, преклонна възраст.

— Ела, Паша, много си ми добричък — каза Зелиха и му даде няколко парчета от любимото му бяло саламурено сирене.

После си сложи престилка и се зае да мие камарата тенджери, тигани и чинии. След като приключи със съдовете и се успокои, се върна на масата, където откри, че думата копеле още витае във въздуха, а майка й още се въси.

Всички седяха неподвижно, докато някой не се сети за десерта. Стаята се изпълни с вдъхваща спокойствие сладка миризма: Джеврийе се запретна да налива млякото с ориз от огромната тенджера по купичките. Докато го правеше с добре усвоена лекота, Фериде вървеше след нея и поръсваше всяка купичка с кокосови стърготини.

— Щеше да бъде много по-вкусно с канела — замърмори Бану. — Бива ли такова нещо, да забравиш да купиш…

Зелиха се облегна на стола, вдигна нос и вдиша от въздуха, сякаш пушеше невидима цигара. След като издиша малко по малко умората, усети как йо-йото на безразличието отново пада надолу. Тя се почувства притисната от бремето на всичко, което се беше случило и не се бе случило, в този тежък адски ден. Огледа масата и при вида на купичките със сутляш с кокосови стърготини отгоре я замъчиха все по-силни угризения на съвестта. Без да извръща поглед, Зелиха прошепна с глас, толкова тих, че сякаш изобщо не беше нейният:

— Съжалявам… — промълви тя. — Толкова съжалявам.

Бележки

[1] „Като девица“ (анг.)

[2] Баба̀ — баща (турски). — Б.а.

[3] Тук — голяма богаташка къща (турски). — Б.пр.

[4] Имамбаялдъ (турски). — Б.пр.

[5] Салата от фасул (турски). — Б.пр.

[6] Кюфтета с ориз (турски). — Б.пр.

[7] Козунак (турски). — Б.пр.

[8] Зеленчуци с ориз, сарми (турски). — Б.пр.

[9] Едно от имената на Solanum Dulcamara, по-известно като Червено кучешко грозде, чиито плодове и стъбло са силно токсични. — Б.ред.