Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (12)

Глава 11

Мария Халдорсдотир живееше на тиха уличка в Тингхолт, от другата страна на хълма, с изглед към градското летище. Тук къщите бяха по-големи, по-величествени по исландските стандарти. Уличката бе пълна с джипове „Мерцедес“, „БМВ“, „Ланд Роувър Дискавъри“, а пред къщата на Мария бе спряно едно „Порше Кайен“. „Рейндж Роувърът“ на Магнъс се вписваше добре в тази картинка.

Вятърът се усили и Магнъс и Вигдис извървяха леко приведени краткото разстояние от колата до входната врата. Магнъс натисна звънеца. Мария отвори само след няколко секунди. Бе висока, слаба, с дълга черна коса и дълги крака, обути в тесни дънки и кафяви ботуши.

— Заповядайте — покани ги тя. — Ингилейф е тук.

— Ингилейф? — изненада се Магнъс.

— Здрасти, Магнус — Ингилейф се появи откъм всекидневната и го целуна. — О, здравей, Вигдис. Нямаш нищо против, че съм тук, нали, Магнус? Мария ми е приятелка.

— Би било по-добре, ако ти не присъстваш на разговора с Мария.

— По-добре ли!? Ти и мен отначало само ме разпитваше. Не искам да използваш същите похвати и с Мария. — Двете се спогледаха и се разсмяха.

За пореден път Магнъс се почувства по бели гащи. Макар първият му разговор с Ингилейф да бе чисто професионален — на него присъстваше и Вигдис — впоследствие Магнъс се сближи със свидетелката повече от приетото.

Той погледна към Вигдис. Тя се опитваше да не се разсмее.

— Хубаво — каза Магнъс, — но няма да ни прекъсваш.

В момента, в който го каза, осъзна, че думите му са напълно безсмислени.

Мария ги въведе в хола. Той бе голям и елегантен по минималистки исландски начин — с бели стени, светъл дървен под и мебели, направени от стъкло и дърво. Гладки абстрактни скулптури позираха с разкривените си форми в очакване на посетители. Картините по стените бяха светли, оригинални и хващаха окото. Тропически цветя надаваха гордо глави от вазите си.

Без съмнение Мария бе добър клиент на Ингилейф.

Магнъс набързо огледа семейните снимки. Две бяха на Мария и някакъв хилав мъж с посребрени слепоочия, облечен в скъп костюм. Мъжът й. Явно бе преуспял, съдейки по цената на къщата.

Магнъс, Ингилейф и Вигдис седнаха, а Мария сипа кафе. На холната масичка имаше каталог, отворен на бебешки мебели, Мария и Ингилейф явно го бяха разглеждали. Магнъс тайно погледна дали Мария няма коремче, но не забеляза нищо такова.

— Спокойно — каза Ингилейф и кимна към каталога. — Не е за нас, Магнус.

— Дори не ми е хрумвало — отговори той.

— Напротив — усмихна се Ингилейф.

— За мен са — намеси се Мария. — Бременна съм в третия месец.

— Честито — поздрави я Магнъс. Прочисти гърло и се опита да установи някакъв контрол върху разговора. — Така, Мария, кажи ми, откъде познаваше Оскар?

Тя пое дълбоко въздух.

— Оскар… Той беше доста по-възрастен от мен. Не си спомням къде точно се запознахме, но за първи път привлече вниманието ми на вечеря у една приятелка — Бирта. Ингилейф, нали я познаваш?

Ингилейф кимна.

— Това беше през 2003-та, преди шест години. След това всички заедно отидохме да танцуваме. Веднага си пролича, че той ме харесва.

— По това време е бил още женен, нали?

— О, да — каза Мария, — но този брак бе обречен.

Магнъс повдигна въпросително вежди.

— Оскар и Камила бяха гаджета още от гимназията — обясни Ингилейф. — Тези бракове винаги приключват бързо. Просто е въпрос на време.

Магнъс я изгледа укорително.

— Съжалявам — каза тя.

— Ингилейф е права — продължи Мария. — Явно беше, че си търси жена. В крайна сметка преспахме заедно. И така продължихме две години.

— Жена му знаеше ли?

— Мисля, че не. Или поне така мислеше Оскар.

— Значи връзката ви е била сериозна?

— Да — каза Мария, за първи път колебливо. — Наистина го харесвах. Беше хубав мъж, забавен и жив. Около него миришеше на успех. Всичко, което докоснеше, се превръщаше в злато — Мария се усмихна. — Веднъж ме заведе в южна Франция за уикенда. Настанихме се в един чудесен хотел с прекрасен изглед към Средиземно море. Отидохме в едно от казината в Монте Карло. Аз залагах малки суми на червено и предимно губех. Той раздели залога ми на три и сложи една част на числото четиринайсет — рождената ми дата. И изгуби. После сложи втората трета пак там и пак изгуби. Повдигна вежди към мен за позволение да заложи и последната част и аз му кимнах. Имах му доверие. И той спечели! Над хиляда евро! Това никога не може да се случи на мен, а на него — почти със сигурност. Просто си беше победител по природа, разбираш ли?

— Добра партия.

— И аз така помислих — каза Мария. — Но мисля, че допуснах типичната грешка за една любовница: надявах се, че ще напусне жена си, за да се ожени за мен — Мария въздъхна. — После разбрах, че е водил на купон някакво курве от лондонския офис на банката. Попитах го как я мисли. Обеща ми това да не се повтаря. Но то се повтори, разбира се.

— Със същата жена ли?

— Не. С друга. Мисля, че първата наистина е била флирт за една нощ. Втората също живееше в Лондон. Още не си бе купил къщата в Кенсингтън, но пътуваше често до Англия. Стана ми ясно, че когато е там, хойка. Разбираемо е, защото в Рейкявик трябваше да се крие от две жени: съпруга и любовница.

— Кога се случи това?

— Преди около четири години.

— И ти го заряза?

— Да. А шест месеца по-късно се запознах с Хенрик — Мария хвърли поглед към снимката на хилавия мъж.

— Той беше много по стока — обади се Ингилейф.

— И оттогава не си виждала Оскар?

— Не. Така де, засичахме се няколко пъти по разни сбирки, но никога насаме — долната й устна затрепери. Това изненада Магнъс: до този момент Мария говореше напълно спокойно за бившия си любовник. — Той беше добър човек. Не знам дали е извършвал някакви финансови престъпления, но съм почти сигурна, че не е. Той беше честен, разбираш ли? Можеше да му се довериш — тя се втренчи в Магнъс, предизвиквайки го да й се противопостави.

На Магнъс му хрумна, че човек, който е изневерявал и на жена си, и на любовницата си, но продължават да го смята за честен, трябва да е бил много харизматичен.

Това бе странното с жертвите на убийство: не можеш да се срещнеш с тях, естествено, но ги опознаваш все по-добре с течение на разследването. Колкото повече Магнъс научаваше за Оскар, толкова по-интересен му ставаше. Беше ли той наистина злият банкер, за какъвто го представяше пресата?

Независимо какъв човек е бил, не е заслужавал да умре.

Вигдис си записваше всичко.

— Знаеш ли името на тази жена?

— Не. Той не ми го каза.

— Да е била рускиня? — попита Вигдис.

— Не. Англичанка, адвокатка май.

— Ясно. А първата? Флиртът за една нощ?

— Курвето ли? О, тя си беше исландка. Работеше за „Одинсбанки“ в Лондон. Но сега е в Рейкявик.

— А знаеш ли как се казва? — попита Магнъс.

— Да, Харпа. Харпа Ейнарсдотир.

 

 

Фрики стоеше на един от терминалите на летище Кефлавик и гледаше екрана с надпис „Пристигащи“, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. Къде се бави тя, по дяволите!? Самолетът от Варшава кацна преди двайсет минути. Това е предостатъчно да си вземе багажа и да мине през митницата, нали? Фрики никога не бе летял. Всъщност, това бе първото му стъпване на летище и нямаше никаква представа какво точно се случва от другата страна на двукрилата врата. Може би митничарите са я задържали? О, боже! Може би имиграционните не са я пуснали в страната!

Тази мисъл му бе непоносима. Загриза нокътя на палеца си. Къде се бави, по дяволите!?

Фрики се побърка от радост, когато Магда му написа във Фейсбук, че е успяла да намери евтин самолетен билет и ще дойде да го види. Познаваха се от един хотел, където тя работеше като камериерка, а той — като готвач. Фрики се бе депресирал, когато останаха без работа, защото, за разлика от него, тя трябваше да се върне в Полша. Това се случи в началото на януари, точно след Нова година. Оттогава насам успяваха да поддържат връзката си чрез чудесата на Скайп и Фейсбук. Тя бе малко по-голяма и много по-разумна от него. Когато беше с нея, той се променяше: ставаше по-спокоен, повесел, по-добър.

И след няколко минути щеше да я види, ако имиграционните не са я задържали.

От друга страна, Фрики бе неспокоен. Откакто изгуби работата си, той му отпусна края и Магда веднага щеше да усети това. Той си беше диване и все се забъркваше в какви ли не неприятности. Но въпреки това преди години се записа на курс за готвачи. Оказа се, че е роден за това. Нещо повече, готвенето го успокояваше, изсмукваше енергията, която иначе отиваше за пиянство и сбивания. Фрики бе много горд, че го взеха на работа в „Хотел 101“ — най-оборотният в Рейкявик. Там му беше добре. Той бе хубавеляк и без проблеми си намираше момичета, но съзнаваше, че именно новооткритото му професионално самочувствие привлече Магда.

Като неизбежен резултат от кризата, едно от най-популярните места в Рейкявик остана почти без клиенти. Фрики знаеше, че с Магда не са останали без работа по своя вина.

Оттогава насам животът му стана труден. Той живееше при майка си — чистачка на офиси, в Брейдхолт, бедно предградие на столицата. Ежедневието му стана болезнено скучно. Отново започна да взима наркотици и да краде. И всичко това, защото един ден лаптопът му ненадейно изгоря. С него изгоря и връзката му с Магда. Колкото и да опитваше, Фрики не успя да поправи компютъра. Затова открадна един лаптоп, който някакъв идиот бе оставил на седалката в колата си.

След това нежеланият спомен от онази ужасна януарска нощ нахлу неканен в главата му.

За пореден път.

Със сигурност не биваше да споделя това с Магда. Тя няма да може да го разбере.

— Фрики!

Той се огледа и я видя. Къде беше блял досега!?

— О, Фрики! — тя се забърза към него, целуна го и го прегърна силно.

Всички мисли за януарската нощ се стопиха.

 

 

Магнъс мина покрай двама младежи, които се прегръщаха в халето „Пристигащи“, и се огледа за някой, който може да е сержант Пайпър. Нямаше представа как изглежда тя и не носеше табела с името й. Но бе сигурен, че може да разпознае едно ченге, било то британско.

Телефонът му иззвъня. Братовчедка му Сиба.

— Обадих се на чичо Ингвар. Открих коя е била другата жена.

Магнъс пое дълбоко въздух.

— Кажи — но все още не бе сигурен, че иска да знае.

— Унур. Унур Агустсдотир. Както подозирах, била е приятелка на Маргрет от училище. Учили заедно педагогика в Рейкявик, а после и двете си намерили работа тук.

Името му бе познато. Магнъс я помнеше смътно от детството си. Усмихната руса жена, която понякога им идваше на гости. И май се казваше Унур.

— Значи мама ги е запознала с татко?

— Предполагам.

— Чичо Ингвар каза ли ти къде е тя сега?

— Върнала се в Стикисхолмур преди десетина години. Преподава в едно училище там. Мъжът й е колега на чичо от болницата.

— Благодаря ти, Сиба. Много ти благодаря.

— Смяташ ли да се срещнеш с нея? Не те съветвам.

— Не знам. Просто не знам.

Кутията се отваряше. Кутията, в която Магнъс бе набутал всичко неприятно. Четирите години в Бярнархьофн, изневярата на баща му… И сега всичко това изтичаше навън.

Магнъс не можеше да затвори кутията.

През по-голямата част от съзнателния си живот. Магнъс бе обсебен от по-късни събития, събития от годините след пристигането му в Америка.

Баща му Рагнар бе убит, когато Магнъс бе двайсетгодишен. Убиха го в къщата, която Рагнар няколко години подред наемаше за лятото от свой колега от университета. Къщата се намираше в Дъксбъри — малко градче на брега, южно от Бостън. По време на убийството новата жена на Рагнар. Катлийн, била в града, където казваше, че имала да урежда някакъв проблем с канализацията на жилището им там. Оли, както Магнъс наричаше брат си в Щатите, бил на плаж с приятелката си, а Магнъс работеше като сервитьор в един ресторант през ваканцията.

Някой беше влязъл в къщата през отключената предна врата, беше намушкал Рагнар в гърба и го бе довършил с няколко удара в гърдите.

Полицията направи всичко възможно да намери убиеца. Единствената улика беше светлорус косъм, от който можеше да се извлече частична ДНК картина. Магнъс бе убеден, че виновникът е мащехата им, но се оказа, че по това време, тя била в леглото на някакъв техник по климатични инсталации. След като полицията се отказа от по-нататъшно разследване, Магнъс прекара дълги часове в опити да разреши случая сам. В крайна сметка успя да открие един мистериозен брадат орнитолог, който бил забелязан да се навърта около къщата. Но новият потенциален свидетел не беше видял или чул каквото и да било. А и нищо не го свързваше с Рагнар.

Поредната задънена улица.

Магнъс така и не се отказа, но вниманието му винаги бе насочено към Америка, където баща му явно нямаше никакви врагове.

Докато в Исландия имаше врагове. Ако Халгримур обвинява Рагнар за алкохолизирането на дъщеря си и за смъртта й, той със сигурност може да се брои за враг на Рагнар.

Ето защо Магнъс трябваше да говори с Унур Агустсдотир и да отвори капака на тъмната кутия от миналото.

— Магнъс?

— Аз! — той видя ниска руса жена с уморено лице и приветлива усмивка.

— Шарън Пайпър — тя му подаде ръка и той я стисна.

— Добре ли пътува?

— Кацнахме с доста друсане заради вятъра. Имате ли изобщо дървета на този остров? Все едно се озовах на луната.

— Чувал съм, че казвали на американските войници, преди да ги пратят тук, че към всяко дърво е привързана по една руса девица.

— Ти затова ли дойде?

— Аз всъщност съм исландец — каза Магнъс. — Живея в Щатите от дванайсетгодишен, но дори и на мен ми трябваше време да свикна. Можем ли да отидем направо в полицейската централа, или искаш първо да минеш през хотела?

— Давай по работа.

Докато пътуваха по трийсетте километра права отсечка между Кефлавик и Рейкявик, Магнъс стискаше здраво волана с две ръце, за да не ги издуха вятърът от пътя.

— Цялата страна ли е такава? — попита Пайпър, загледана през прозореца към кафявата вулканична сгурия.

— Не цялата — отвърна Магнъс. — Преди няколко хиляди години имало голямо вулканично изригване. Вече се вижда къде мъхът е започнал да пробива през лавата. След още няколко хиляди години, той ще стане на почва и ще поникне трева.

— Не мислиш ли, че за още няколко хиляди години човешкият род съвсем ще съсипе земята?

— Ами… не — отговори Магнъс. Пайпър явно е ченге — еколог. Това беше нова порода за него, макар да подозираше, че Исландия е пълна с такива.

— Уж е минало толкова много време, а сякаш изригването е станало преди година, или дори вчера. Как живеят тези хора тук?

— Исландците са корав народ. През осемнайсети век имало друго изригване и цялата страна била покрита с пушилка в продължение на няколко години. Растенията и добитъкът измрели, а населението спаднало до под трийсет хиляди души. Но дори тогава те не се отказали — останали си тук.

— Те ли? — попита Пайпър. Защо казваш „те“?

— „Ние“ имам предвид — усмихна се Магнъс. — В известен смисъл се чувствам като чужденец в собствената си родина.

— Къде живееш в Щатите?

— В Бостън. Работех като детектив от отдел „Убийства“. Нещо като теб, но с повече пищови.

— Ясно — каза Пайпър. — Макар че и в Лондон има ужасно много оръжие напоследък.

— Чувстваш ли се уязвима, когато не носиш пистолет? — поинтересува се Магнъс. Винаги се бе питал това, когато мислеше за британската полиция.

— В повечето случаи — не — отговори Пайпър. — Но все повече полицаи започват да минават обучение с огнестрелно оръжие. Все още не са ме заплашвали с пистолет. А теб?

— Няколко пъти — отговори Магнъс. — Това ми беше най-трудно, когато дойдох тук. Ченгетата в Исландия не носят пистолети.

— А престъпниците?

— Не и докато аз не се появих — каза Магнъс.

Не се гордееше с това, че привлече доминикански поръчков убиец от Бостън в Рейкявик — убиец с пистолет, който рани Арни. Най-големият проблем с оръжията бе, че понякога наистина се налага да застреляш някой от лошите. Магнъс го бе правил два пъти: веднъж в началото на кариерата си, още като униформен, а втория път — тази година, когато двама мъже се опитаха да го убият.

Сънищата още го измъчваха. Сънуваше онзи плешив дебелак на улицата в Роксбъри, който му каза, че разполага с информация по убийството, което Магнъс разследваше. Като последен глупак, Магнъс последва мъжа в една странична уличка. Със закъснение Магнъс забеляза, че момчето на ъгъла има татуировка на банда от друг квартал. Приклекна, обърна се, стреля… Хлапето падна. Магнъс се завъртя и гръмна дебелака право в плешивото теме. И всичко започва отново и отново… нощ след нощ.

Въпреки всичко, Магнъс все още се чувстваше гол без пистолет.

Камионът пред тях се разклати от особено силен порив на вятъра.

— Боже! — възкликна Пайпър и опря ръце в арматурното табло.

Магнъс стисна волана на „Рейндж Роувъра“ още по-силно. Бели пръски пяна хвърчаха от вълните, които се плъзгаха по океана от лявата им страна.

— Нещо ново по разследването? — попита Магнъс.

— Нищо съществено — отговори Пайпър. — Все още се опитваме да открием някакво руско участие в убийството, макар че май няма да успеем. Един графолог изследва почерка на бележката, която открихме пред къщата на Оскар Гунарсон. Според него, не е написана от руснак.

— Значи целта на бележката е била да отвлече вниманието?

— Така излиза.

— Дадохте ли на свидетеля да чуе исландски акцент?

— Да. Заведохме я в исландското посолство и тя чу как говорят хората там. Според нея, акцентът на куриера може и да е бил исландски, но английският му е бил много добър.

— Интересно.

— Да. Разбира се, може да е бил и истински куриер от някой контакт на Гунарсон в Лондон, но още не сме открили кой е искал да му изпрати нещо.

— А самият убиец? Той на исландски ли е говорел?

— Заведохме и приятелката в посолството. Каза, че езикът, който е чула, може и да е исландски, но не беше сигурна.

— Нещо по въпроса с моторите?

— Нищо. Но разбрахме нещо за оръжието. Пистолетът е бил използван при престрелка в Луишъм преди два месеца — това е в Лондон — но никой не е бил убит или дори ранен. Това най-вероятно означава, че оръжието е втора ръка. Нося списък с исландски граждани, с които знаем, че Гунарсон е бил във връзка в Лондон. Искаш ли да го погледнем?

— Разбира се. Уредил съм среща със специалния прокурор по финансовите престъпления. Това може да те ориентира как са свързани Оскар и „Одинсбанки“ с миналогодишното разследване на банковата криза.

— Добре. Благодаря. Ти откри ли нещо?

— Нищо по руската връзка — каза Магнъс. Почуди се дали да каже на Пайпър за Харпа, но Балдур бе категоричен по този въпрос. Фактът, че Харпа веднъж с правила секс с Оскар преди четири години не доказва нищо. Рейкявик е малък град и макар това да не означава, че всеки е спал с всеки, подобни съвпадения не бяха изключени.

Четири години? А Харпа има тригодишен син. Хм…

— Магнъс?

Магнъс поклати глава.

— Извинявай, нещо се отвеях.