Серия
Уайман Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642


Пролог

Декември 1972 г.

Долината Таурус-Литроу

Маре Серенитатис

Луната

На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби.

Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена.

От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да занесат на Земята. Шмит го направи и двамата мъже се затътриха към ръба на кратера Шорти, където видяха същата оранжева пръст, очевидно изхвърлена при сблъсъка.

От Хюстън поискаха да се вземе проба от второ място. За тази цел избраха малък кратер, който се намираше близо до Шорти; щяха да го изследват на третия ден — надяваха се, че и там ще видят същата оранжева пръст. Шмит го кръсти Ван Сърг, на името на един професор геолог от Харвард, който пищеше хумористични разкази под псевдонима „Професор Ван Сърг“.

Ден трети се очертаваше като дълъг и изтощителен. Прахът засипваше екипировката им и пречеше на работата. Онази сутрин Сърнан и Шмит бяха отишли с Лунарния Роувър до подножието на планините, ограждащи Таурус-Литроу, за да проучат една гигантска каменна река, наречена Трейсис Рок, която очевидно се бе образувала от планинските възвишения преди милиони години, оставяйки дълбока следа в пръстта. С огромни усилия успяха да се придвижат до един от хълмовете, привлечени от странно изглеждащ заоблен камък, колкото да открият, че е пълна нула в научно отношение. По всяка вероятност бе изхвърлен на склона при сблъсък преди милиони години. Двамата астронавти се спуснаха по стръмния ронлив склон, подскачайки като кенгура, Шмид издаваше звуци, докато скачаше насам-натам, преструвайки се на скиор от класа, и подвикваше на шега:

— Не мога да си управлявам краката. Шу-у-у-мп. Шу-у-у-мп. Доста трудно се постига качествено въртене на бедрата.[1] Сърнан направи ефектен скок, приземявайки се невредим в дълбоката прахообразна пръст.

Двамата мъже се изтощиха, докато стигнат Ван Сърг. Когато наближиха, се наложи да прекарат Лунарния Роувър през район от камъни с големината на футболна топка, изхвърлени от кратера. Шмит, геологът, си помисли, че изглеждат странни.

— Все още не ми е ясно какво е ставало тук — каза той, пристигайки пръв. Всичко тънеше под дълбок слой от прах. Никъде не се виждаше и намек за оранжева пръст.

Оставиха роувъра и тръгнаха през отломките. След малко Шмит съобщи за Хюстън:

— Голям кратер със загладен ръб. Но дори и тук го има онова прашно наметало, което покрива ръба и частично скрива камъните. Има го долу, а доколкото мога да кажа — и по стените. В самия кратер се вижда голяма купчина от камъни, вероятно петдесет метра в диаметър — не, това е много, — по-скоро трийсет метра в диаметър.

Междувременно пристигна и Сърнан.

— Мили боже! — прошепна той, когато погледна към поразяващия погледа кратер.

Шмит продължи:

— Камъните в района са силно разтрошени, както и онези по стените. — Но когато се огледа за оранжева пръст, не видя нищо подобно, само огромно количество сиви лунни камъни с конусовидна форма, раздробени от силата на удара. Изглеждаше обикновен кратер, на не повече от шестдесет или седемдесет милиона години. Връзката с Хюстън изчезна. Независимо от това Шмит и Сърнан се заеха да събират проби и да ги слагат в номерирани торби за образци.

— Ще вземем още една проба, която ще бъде от вътрешността на каменния блок.

Шмид се огледа и едно парче камък, дълго около десет инча, с формата на плочица, привлече вниманието му.

— Трябва да вземем точно това — промърмори той, макар да си помисли, че ще е твърде голямо за торбата. Вдигнаха го с щипците.

— Нека да държа този край — предложи Сърнан, докато се опитваха да го наместят в плика за проби. После спря и се вгледа внимателно. — Е, виждаш ли това? Виждаш ли белите фрагменти вътре? — И той посочи множеството бели парченца, забити в камъка.

— Аха — измърмори Шмит, вглеждайки се в петната отблизо. — Знаеш ли, може да се окаже, че са парчета от снаряда. Не знам. Щото не прилича на… Не е от дъното. Добре. Да го приберем. Кой номер е?

— 480 — прочете Сърнан отпечатания отстрани номер.

Междувременно от Хюстън бяха станали твърде нетърпеливи заради прахосаното време на Ван Сърг, още повече че тук не бе забелязана никаква оранжева пръст. Бяха накарали Сърнан да напусне кратера и да направи 50-милиметрови снимки на Северния масив, докато Шмит прави „радиална инспекция“ на наносния пласт, окръжаващ Ван Сърг. Бяха прекарали почти пет часа навън. От Хюстън наредиха да зарежат всичко и да напуснат обекта. Обратно към роувъра направиха последно гравиметрично измерване и взеха последна почвена проба, затвориха разкопките и се върнаха на Лунарния модул. На следващия ден Сърнан и Шмит напуснаха долината Таурус-Литроу, ставайки последните човешки същества (поне засега), които са се разхождали по Луната. „Аполо“ 17 се завърна на земята на 19 декември, 1972-а година.

Лунна проба 480 се присъедини към 421 кг. други лунни камъни от мисията „Аполо“ на лунарната приемателна лаборатория в космическия център „Джонсън“ в Хюстън, Тексас. Осем месеца по-късно, с края на програмата „Аполо“, лунарната приемателна лаборатория бе затворена и съдържанието й бе изпратено в нова сграда, оборудвана с високотехнологична апаратура в центъра „Джонсън“, наречена хранилище за образци и производствена лаборатория, или за кратко ХОПЛ.

По време на осеммесечния период преди пренасянето на лунните камъни в новата постройка, камъкът, известен като „лунна проба 480“ изчезна. По същото това време всички обекти, свързани с откриването му, се изгубиха от компютърния каталог и файловете на хард диска.

Ако днес отидете на ХОПЛ и се допитате до базата данни на регистъра на лунните проби, изписвайки LS480, ще получите следното грешно съобщение:

ИЗДИРВАНЕ: LS480

?> НЕВАЛИДЕН НОМЕР/НЯМА ТАКЪВ НОМЕР

МОЛЯ ПРОВЕРЕТЕ НОМЕРА НА ЛУННАТА ПРОБА И ОПИТАЙТЕ ОТНОВО

Бележки

[1] Всички разговори по-горе са от оригиналните записи на мисията „Аполо“ 1, издадени от Appolo Surface Journal от Ерик М. Джоунс. Copyright © 1995 by Eric M. Jones. — Б.а.