Серия
Записки на младия лекар
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Тьма египетская, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Михаил Булгаков

Заглавие: Избрано

Преводач: Борис Мисирков; Лиляна Минкова

Година на превод: 1986; 1989

Език, от който е преведено: Руски

Издател: ИК „Фама“

Година на издаване: 2007

Тип: сборник

Националност: Руска

Редактор: Игор Шемтов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-597-303-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6974


Но къде е, къде е на рождения ми ден целият свят? Къде са електрическите фенери на Москва? Хората? Небето? През прозорците не се вижда нищо! Тъма.

Ние сме откъснати от хората. Най-близките газени фенери са на девет версти от нас, на гарата. Там сигурно примигва някое фенерче, издъхва сред виелицата. В полунощ ще префучи с вой бързият за Москва и даже няма да спре — изтрябвала му е гаричката, погребана в снеговете. Освен ако релсите са затрупани.

Най-близките електрически фенери са на четирийсет версти, в околийския град. Сладък е животът там. Има кино, има магазини. Докато сред полята вие и трупа сняг, може би на екрана се огъва тръстика, олюляват се палми, мержелее се тропически остров…

А ние сме сами.

— Тъма египетска — каза фелдшерът Демян Лукич, поотдръпнал пердето.

Той се изразява приповдигнато, но много точно. Наистина египетска.

— Хайде още по чашка — поканих аз. (Ах, не ни корете! Нали и ние — лекарят, фелдшерът, двете акушерки — също сме хора! С месеци не виждаме никого освен стотиците болни. Ние работим, ние сме погребани в снега. Нима не бива на рождения ден на доктора да пийнем по две чашки взет с рецепта разреден спирт и да си замезим с купена в околийския град сардела?)

— За ваше здраве, докторе! — каза прочувствено Демян Лукич.

— Пожелаваме ви да свикнете тук! — каза Ана Николаевна и докато се чукаше, пооправи официалната си пъстра рокля.

Пелагея Ивановна, втората акушерка, се чукна, отпи, бързо приклекна и разрови с ръжен жарта. По лицата ни затрептя горещ блясък, от водката усещахме топлина в гърдите.

— Наистина не проумявам — заговорих аз възбудено, загледан в роя искри, политнали изпод ръжена — какво е направила тази селянка с беладоната. Просто кошмар!

По лицата на фелдшера и на акушерките заиграха усмивки.

Случаят беше следният. Тази сутрин в кабинета ми се намъкна румена булчица, някъде към трийсетте. Тя се поклони на акушерския стол зад гърба ми, измъкна от пазвата си шише с широко гърло и угоднически занарежда:

— Благодаря ви, гражданино доктор, за капките. Толкоз, ама толкоз да ми помогнаха!… Та ви моля — още една стъкленичка.

Взех от ръцете й шишето, погледнах етикета и ми притъмня. На етикета с енергичния почерк на Демян Лукич беше написано: „Tinct. Belladonn…“ и т.н., „16 декември 1917 година“.

С други думи, вчера аз бях предписал на булчето немалка доза беладона, а днес 17 декември, на рождения ми ден, тя беше пристигнала с празно шише и с молба за още.

— Ти… ти… вчера цялото ли го изпи? — попитах с не своя си глас.

— Цялото, цялото, бащице — пееше със сладък глас булката. — Господ здраве да ви дава за капките — половин бурканче, като се прибрах, и половин бурканче, преди да си легна. Веднага ми олекна…

Облегнах се на акушерския стол.

— Аз по колко капки ти казах? — попитах я сподавено. — Само по пет, нали?… А ти, булка, какви ги вършиш, а? А ти… нали аз…

— Честна дума, изпих ги! — уверяваше ме жената, решила, че не вярвам да се е лекувала с беладоната ми.

Хванах с две ръце румените бузи и се завзирах в зениците. Зеници като зеници. Доста красиви, съвсем нормални. И пулсът на невястата беше превъзходен. Нямаше абсолютно никакви признаци за отравяне с беладона.

— Но това е невъзможно!… — казах аз и креснах: — Демян Лукич!!!

Демян Лукич изскочи в бяла престилка от аптечния коридор.

— Демян Лукич, порадвайте й се, вижте какво е направила тази хубавица! Не ми го побира умът…

Жената, разбрала, че нещо е сбъркала, уплашено въртеше глава.

Демян Лукич грабна шишето, помириса го, повъртя го в ръце и каза строго:

— Лъжеш, миличка. Не си пила от лекарството!

— Ама честна… — започна жената.

— Булка, я не ни баламосвай — строго изкриви уста Демян Лукич, — на нас всичко ни е пределно ясно. Я си признай, на кого даде от капките?

Жената вдигна нормалните си зеници към прясно варосания таван и се прекръсти.

— Да пукна…

— Стига, стига… — мърмореше Демян Лукич и се обърна към мене: — Докторе, те знаете ли какво правят? Пристигне ей такава артистка в болницата, дадат й лекарство, а тя като си иде на село, всички жени почерпи.

— Няма такова нещо, гражданино фелшар…

— Стига! — отсече фелдшерът. — Осма година съм тука. Знам ви. Бе капнала е във всяка къща от шишенцето — продължи той да ми обяснява.

— Пак от тези капчици ми дайте — помоли умилно жената.

— А, не, булка — отговорих аз и си избърсах потта от челото, — с тези капки вече няма да те лекуваме. Мина ли ти стомахът?

— Ама то начаса ми олекна!…

— Е, чудесно. Сега други ще ти дам, и те много помагат.

Дадох на жената валериан и тя си замина разочарована.

Та този случай обсъждахме в докторската ми квартира на моя рожден ден, а навън като тежка завеса се беше спуснала виелична египетска тъма.

— Това нищо не е — говореше Демян Лукич, дъвчейки деликатно рибата в олио, — това нищо не е: ние вече сме свикнали. Но вие, драги докторе, след университета, след столицата, ще има доста, доста време да свиквате. Пущинак!

— Ах, какъв пущинак! — повтори като ехо Ана Николаевна.

Виелицата забоботи някъде в комините, прошумоля зад стената. Алени отблясъци заиграха по тъмния лист ламарина край печката. Благословен да е огънят, сгряващ медицинския персонал в този пущинак!

— За предшественика си, за Леополд Леополдович, чували ли сте? — подхвана фелдшерът, предложи галантно цигара на Ана Николаевна, запали и той.

— Чудесен лекар! — каза възторжено Пелагея Иванна, загледана с блеснали очи в благодатния огън. Празничното гребенче с фалшиви камъчета припламваше и гаснеше в черните й коси.

— Да, забележителна личност — потвърди фелдшерът. — Селяните просто го обожаваха. Знаеше как да ги подхване. Да легне под ножа на Липонтий — веднага! Те вместо Леополд Леополдович му викаха Липонтий Липонтиевич. Вярваха му. Ама и той умееше да говори с тях. Пристига, значи, веднъж за преглед приятелят му Фьодор Кривогледия от село Дулцево. „Така и така, Липонтий Липонтич — казва му, — гърдите ми са се задръстили, едва дишам.“ И в гърлото нещо сякаш ми дращи…

— Ларингит — казах аз машинално, свикнал, след един месец лудо препускане, със селските мълниеносни диагнози.

— Точно така. „Е — казва му Липонтий, — ще ти дам един лек. След два дена си здрав. Заповядай — това са синапени пластири, френски. Единия ще си лепнеш на гърба, между плешките, другия — на гърдите. Ще ги подържиш десет минути и ще ги махнеш. Марш! Действай!“ Взе оня пластирите и си замина. След два дена — ето го пак на преглед.

„Какво има?“ — пита го Липонтий.

А Кривогледия:

„Абе, Липонтий Липонтич, казва, каква е тая работа? Не помагат тия ваши пластири, ама хич.“

„Глупости! — отговаря Липонтий. — Как може френските пластири да не помогнат? Ти май не си ги слагал, а?“

„Е как — казва — да не съм ги слагал? Още си стои даже…“

И се обръща с гръб, а то пластирът залепен върху кожуха му…

Аз прихнах, а Пелагея Иванна се закиска и заудря ожесточено цепеницата с ръжена.

— Ще прощавате, но това е виц — казах аз, — невъзможно е!

— Виц ли? Виц било! — викнаха една през друга акушерките.

— Виц значи? — възкликна ядосано фелдшерът. — Е, трябва да ви кажа, че тук целият ни живот е низ от такива вицове… Такива неща стават, че…

— Ами захарта? — възкликна Ана Николаевна. — Пелагея Иванна, разкажете за захарта!

Пелагея Иванна затвори душника и заговори, навела очи:

— Пристигам аз в същото това Дулцево, при родилка…

— Знаменито село е това Дулцево — не се сдържа фелдшерът и добави: — Прощавайте! Продължете, колега!

— Преглеждам я аз, както му е ред — продължи колегата Пелагея Иванна, — и усещам под пръстите си в родовия път нещо странно… Ту ронливо, ту на късчета… Оказа се, че е захар — на пясък.

— Хубав виц, нали? — отбеляза тържествено Демян Лукич.

— Изви-не-те… нищо не разбирам…

— Бабата! — обясни ми Пелагея Иванна. — Знахарката ги научила. Трудно ражда — им рекла. Детенцето не ще да излезе на белия свят. Та трябва да се подмами. И така го подмамвали — със сладичко!

— Ужас! — казах аз.

— Карат родилките да дъвчат коси — рече Ана Николаевна.

— Защо?

— Дявол ги знае. Два-три пъти са ни докарвали такива родилки. Лежи, горката, и плюе. Устата й пълна с косми. Поверие има — че уж раждането щяло да е по-леко…

Очите на акушерките заблестяха от спомените. Дълго седяхме край огъня, пиехме чай и аз слушах изумен. Научих, че когато се налага да докарат родилка от селото й в нашата болница, Пелагея Иванна винаги сяда в последната шейна: да не се разколебаят по пътя и да върнат жената в ръцете на бабата. И как веднъж при неправилно положение на плода окачили родилката за тавана надолу с главата, та детенцето да се преобърнело. И как една баба от Коробово, чула, че лекарите пробиват околоплодния мехур, така накълцала с кухненски нож главичката на бебето, та даже толкова прочут и сръчен човек като Липонтий не могъл да го спаси, пак добре, че отървал майката. И как…

Отдавна бяхме затворили вратичката на печката. Гостите ми си отидоха в пристройката. Видях как известно време мътно светеше прозорчето на Ана Николаевна, после угасна. Всичко изчезна. Фъртуната се смеси с гъстата декемврийска вечер и черна завеса скри от мен и небето, и земята.

Разхождах се из кабинета и подът поскърцваше под краката ми, а кахлената печка излъчваше топлина и се чуваше как някъде деловито гризе мишка.

„А, не — разсъждавах аз, — ще се боря с тъмата египетска точно толкова време, за колкото ме е пратила съдбата ми в този пущинак. И таз добра — захар на пясък!…“

В мечтите ми, зародени на светлината на лампата със зелен абажур, се появи огромният университетски град, а в него клиника, а в клиниката — просторна зала, постлан с плочки под, блестящи кранове, бели стерилни чаршафи, асистент с островърха, много мъдра, прошарена брадичка…

В такива мигове едно почукване винаги вълнува и плаши. Аз трепнах…

— Аксиния, кой е? — попитах и се наведох над перилата на вътрешната стълба (докторското жилище беше на два етажа: горе — кабинетът и спалнята, долу — трапезарията, още една стая, с неизвестно предназначение, и кухнята, в която живееха готвачката Аксиния и мъжът й, несменяемият пазач на болницата).

Тежкото резе издрънча, долу се появи и се залюля светлина на лампа, лъхна студ. После Аксиния доложи:

— Ми болен е дошъл…

Откровено казано, зарадвах се. Още не ми се спеше, а от гризането на мишката и от спомените ми беше станало малко тъжно и самотно. Пък и щом казва болен, значи не е жена, не е най-страшното — раждане.

— Може ли да върви?

— Може — отговори с прозявка Аксиния.

— Да дойде в кабинета.

Стълбата дълго скърца. Качваше се солиден, много тежък човек. Междувременно аз вече бях седнал зад бюрото и внимавах двайсет и четири годишната ми жизненост да не напира много-много от професионалната обвивка на ескулапа. Дясната ми ръка лежеше върху слушалката като върху револвер.

През вратата се намъкна фигура в овчи кожух и с валенки. Калпакът беше в ръцете на фигурата.

— Защо толкова късно, уважаеми? — попитах изтежко, колкото да кажа нещо.

— Прощавайте, гражданино доктор — отговори ми с приятен, мек бас фигурата, — ама е грозна виелица! Нямаше как, позабавихме се, та ще прощавате.

„Учтив е човекът“ — помислих си с удоволствие. Фигурата много ми хареса и даже гъстата червеникава брада ми направи добро впечатление. Изглежда, за брадата се полагаха известни грижи. Собственикът й не само я подстригваше, но даже я мажеше с вещество, в което лекар, прекарал макар и кратко време на село, лесно можеше да разпознае олио.

— Какво има? Свалете кожуха. Откъде сте?

Кожухът легна като планина върху стола.

— Треската ме измъчи — отговори болният и скръбно ме погледна.

— Треска ли? Аха! От Дулцево ли сте?

— Тъй вярно. Мелничар съм.

— М-да, а как ви мъчи? Я ми разкажете.

— Всеки ден, стане ли дванайсет, и ме заболява главата, после целият пламвам… Друса ме час-два и ме отпусне.

„Диагнозата е готова!“ — иззвънтя победно в главата ми.

— През останалото време добре ли се чувствате?

— Краката ми не държат…

— Ясно… Разкопчайте се! Хъм… така.

До края на прегледа болният ме очарова. След тъпите бабички, уплашените деца, които с ужас се дърпаха от металическата шпатула, след сутрешната история с беладоната университетското ми око си отпочиваше на мелничаря.

Той обясняваше разбираемо. Оказа се освен това, че е грамотен, пък и всяко негово движение беше пропито от уважение към любимата ми наука — медицината.

— Вижте какво, драги — обяснявах му аз, докато го почуквах по широките топли гърди, — имате малария. Периодична треска… Разполагам в момента със съвсем свободна стая. Настоятелно ви съветвам да останете тук. Ще бъдете под непрекъснато наблюдение. Ще ви полекувам най-напред с прахчета, ако не помогнат, ще ви направим инжекции. Ще ви оправим. Е? Ще останете ли?…

— Покорно ви благодаря — отговори ми най-учтива мелничарят. — Само хубави неща съм чувал за вас. Всички са доволни. Много помагате — тъй казват… И за инжекциите съм съгласен, само да оздравея.

„Не, наистина — светъл лъч в тъмата!“ — казах си аз и седнах до бюрото да пиша. С толкова приятно чувство, сякаш не непознат мелничар, а родният ми брат беше дошъл да ми погостува в болницата.

На едната бланка за рецепта написах:

Chinini mur 0,5

D.T. dos. N10

S. За мелничаря Худов

по едно прахче в полунощ.

И се подписах със замах.

А на втората бланка:

Пелагея Ивановна! Настанете мелничаря във 2-ра стая. Той е с malaria. По едно прахче хинин, както обикновено — 4 часа преди пристъпа, значи в полунощ.

Ето ви изключение! Интелигентен мелничар!

Вече в леглото, поех от ръцете на навъсената и прозяваща се Аксиния следния отговор:

Драги докторе! Изпълних всичко. Пел. Лобова.

И заспах.

… И се събудих.

— Какво? Какво има? Какво има, Аксиния? — замърморих аз.

Аксиния стоеше и срамежливо се прикриваше с пола на бели точки върху тъмен фон. Стеариновата свещ треперливо осветяваше съненото й разтревожено лице.

— Ми Маря ей сега дотърча, Пелагея Иванна заръчала веднага да идете.

— Какво е станало?

— Мелничарят от втора стая, рече, душа берял.

— Каквоо? Умира? Как тъй ще умира?

Босите ми крака в миг усетиха хладния под — не можех да си улуча чехлите. Чупех кибритените клечки и дълго не намирах фитила, докато най-сетне спиртникът не вдигна синьо пламъче. Часовникът сочеше точно шест.

„Какво значи това?… Какво значи това? Нима не е малария? Че какво му е? Пулсът беше чудесен…“

След не повече от пет минути, в обути наопаки чорапи и разкопчано сако, рошав и с валенки, аз префучах през още съвсем тъмния двор и влетях във втора стая.

Върху разхвърляното легло със смачкан чаршаф само по болнично бельо седеше мелничарят. Осветяваше го малка газена лампа. Червеникавата му брада беше разчорлена, а очите ми се сториха черни и огромни. Олюляваше се като пиян. Озърташе се ужасен и тежко дишаше…

Санитарката Маря гледаше зяпнала моравото му лице.

Пелагея Ивановна, със закопчана накриво престилка и гологлава, се втурна насреща ми.

— Докторе! — възкликна тя пресипнало. — Кълна ви се, аз не съм виновна! Кой можеше да очаква? Нали и вие в бележката — че бил интелигентен…

— Какво е станало?

Елагея Ивановна плесна с ръце и каза:

— Представяте ли си, докторе? Той глътнал наведнъж и десетте прахчета хинин! В полунощ.

Беше мътно зимно разсъмване. Демян Лукич прибираше стомашната сонда. Миришеше на камфор. Легенът на пода беше пълен с кафеникава течност. Мелничарят лежеше изтощен, пребледнял, завит догоре с белия чаршаф. Стърчеше само червеникавата му брада. Наведох се, напипах пулса и се убедих, че мелничарят благополучно е прескочил трапа.

— Е, как си? — попитах го.

— Тъма египетска ми е пред очите… О… ох… — отговори ми той със сподавен бас.

— И на мен — троснах му се аз.

— Кво? — попита мелничарят (той още недочуваше).

— Само едно ми кажи бе, чичо: защо го направи? — викнах по-високо в ухото му.

А мрачен и неприязнен бас отговори:

— Бе кво ще си играя на шикалки — си рекох. — По едно прахче… Изгълтах ги наведнъж, и готово.

— Но това е чудовищно! — възкликнах аз.

— Виц! — като зашеметен от гняв се обади фелдшерът.

„А, не… аз ще се боря. Да… Аз…“ И сладкият сън ме погълна след тежката нощ. Като пелена ме обви тъмата египетска… и в нея видях себе си… с меч или може би със слушалка в ръка. Вървя… боря се… В този пущинак… Но не сам. С мен е цялото мое войнство: Демян Лукич, Ана Николаевна, Пелагея Иванна. Всичките в бели престилки и вървим все напред и напред…

Хубаво нещо е сънят!…

Край