Петко Р. Славейков
Спомен

По Н. Батюшков

На запад слънцето трепти, едва гори

        и в огнени вълми мъждее.

Усмислен месецът занича през гори

        струите си как Етър лее.

Заспало все и пусти речни богове,

        едвам е чут, като чуртят водите

и вятърът като люлей горите

        и шепне с листовете.

 

Сам тука по разбъчканите камъни

        на таз огромната направа

пълзя и мярка ми се между тъмнини

        следа от миналата слава:

съсипани стени, обрасли трапища,

        палати срутени, с земята уравнени,

твърдини мъховити, църкви запустени,

        с зарити гробища.

 

Вред тишина, мълчанье мъртво в тез места,

        едвам едно възпоменанье

живей и ме вглъбява в сладостна мечта,

        за да пригледвам със мълчанье

там, там, където е обрасло с буренак,

        где вятърът люлей пусналата коприва,

где месецът насилам зарите си впива

        под дребний камънак.

 

Там някога юнак, от битви уморен,

        в дома от старина оставал,

изпращал сина си на бой и ободрен

        своята сабя му подавал.

 

1852 г.