Нима съм последният страхливец на света? Ама че ужас!… Съвсем сам с два милиона беснеещи героични луди, въоръжени до зъби…

Селин, „Пътешествие до края на нощта“.

На Бруклин Уолтър

Първа част
Следващите дни

Летяха в небето като птици на сътворението, гневни и развълнувани, събудени от една и съща първична мисъл, избухващи в бял облак от перушина, неспокойни и грациозни, понесли се по стесняваща се спирала надолу към земята, приближаващи на една ръка разстояние, а след това още по-близо — за да се види, че това всъщност не са никакви птици, а хартия. Горящи листа. Всички малки птички бяха хартия. Пърхаха, рееха се, ставаха все по-големи — падащи късчета и обезумели листа, някои димящи, с обгорени краища, пламващи ярко в открития въздух, докато от тях не остане нищо, освен крехък черен ръб… а после съвсем нищо, само празнина и слаб намек за дим. Зад горящото ято се надигна силен плач и стон, разбуненото черно ято се пръскаше, птиците пърхаха в кипналото небе и в този момент всичко, което не бе пушек, бе хартия. И чудно красиво.

— Брайън? Наред ли е всичко?

Очите на Брайън Реми трепнаха и най-сетне се отвориха към пода на апартамента. Лежеше на една страна, проснал се през мъхестата гранична линия на килима. От това място светът се фокусираше на отделни фрагменти. Омазани в засъхнала кал ботуши. Кутии от пица. Вестници. Стъклена чаша. И нещо малко извън полезрението…

Петънцата в очите му се пръснаха и погледът му се фокусира отново — мъка на мъките, празна бутилка „Ноб Крийк“. И двамата се бяха катурнали успоредно на дясната си страна на килима — квинтета уиски и той. Рамо до рамо, както излизаше. Каза си да диша и успя да накара дробовете си да изхриптят. Примигна и петънцата и точките се разбягаха пред очите му в търсене на прикритие. Откъм входа на апартамента отново долетя викът на госпожа Любах:

— Брайън, чух гърмеж! Какво стана?

Самият Реми не бе чул никакъв гърмеж, но въпреки това бе склонен да вярва на буквалисти като госпожа Любах. А пък и един гърмеж би обяснил приглушения писък в ушите му. И болката, когато раздвижи главата си. Напрегна се да вдигне брадичка и видя непосредствено до бутилката пистолета си — инертен и неспособен на нищо, лежеше си сред трохите и космите на килима. Ако изчакаше достатъчно дълго, нечия облечена в гума ръка щеше да го вдигне и да го постави в найлоново пликче с надлежното етикетче. Също като него самия, тъй като не се движеше — вярно, в по-голям плик, но в крайна сметка същия — дебел найлон, последното нещо, което подуши, преди пред очите му да се мерне вратата на хладилния камион.

От другата страна на вратата се разнесе приглушеният глас на госпожа Любах:

— Брайън? Отивам да се обадя на полицията.

— Аз съм полицията. — Гласът му бе незначителен и слаб в черепа му; не можеше да каже със сигурност дали думите наистина са излезли от устата му.

— Брайън?

Седна и огледа апартамента ателие — сплескан матрак на пода, закърпени с гипс стени, боядисани прозорци. Докосна с длан лявата страна на главата си. Косата му бе лепкава и сплъстена, сякаш бе лежал в сироп. Отдръпна ръката си. Естествено. Кръв.

Добре. Време беше да се размърда.

— Един момент, госпожо Любах — каза той на вратата, този път малко по-силно.

Изправи се, замаян и слаб, опита се за пореден път да открие несигурната връзка между причина и следствие — дълъг ден, пиене, горест, стрелба, изтощение. Или в някакъв друг ред. Подпря се на печката, напипа кърпата за чинии и притисна края й към главата си. Погледна към масата и сцената му се видя като декор на постановка. Кухненският стол бе прекатурен, а на малката масичка, на която бе седял, се мъдреше неумолим натюрморт — парцал, малка стъклена чашка, смазка, телена четка, бележка.

Добре. Това беше проблем. Тези петна в паметта му, а може би в живота му, серията празнини — дълги накъсани ивици, празни пространства, в които обикновено се намираха обясненията на най-основни неща. За момент се опита да подреди главоблъсканицата по начина, по който би подходил, ако беше на работа. Смазката можеше да означава злополука, но пък бележката? Що за ненормалник ще напише бележка, преди…

Да си почисти оръжието?

Вдигна листа: „Etc…“.

Et cetera?

Странна работа. Нямаше абсолютно никакъв спомен. И въпреки всичко бележката бе пред очите му, написана със собствения му почерк. Добре. Имаше някакъв прогрес. Каквото и да бе станало, каквото и да бе направил, то бе странно. Пъхна бележката в джоба си, после вдигна стола и се наведе да вземе пистолета, олюля се, сложи предпазителя и внимателно остави оръжието на масата.

— Брайън?

— Идвам.

Отиде до стената и пъхна пръст в прясната дупка в тухлата зад стола. След това отстъпи назад, притисна кърпата към главата си, трепна от разкъсващата болка и когато тя отмина, отиде до вратата. Открехна я едва-едва към коридора и оранжевото лице на госпожа Любах изпълни празното пространство между вратата и касата.

— Брайън? Какво стана? Три през нощта е.

— Така ли?

— Има наредба за шума, Брайън. — Гласът прозвуча частица от секундата след движението на устните й, като в лошо дублиран филм. — Правила — продължи тя. — И изведнъж — гърмеж. Хората работят. Всички сме с разклатени нерви, Брайън. Ако не си ранен, целият този шум е непристоен.

— Ами ако съм ранен?

Госпожа Любах не му обърна внимание.

— Само си представи какво си помислихме, когато чухме гърмежа.

Бе дребна и слаба, с къса права побеляла коса и широки черти; тежкият й грим бе сложен малко накриво и й придаваше вид на набързо оцветена статуетка или на вратар от джаги. Навремето счетоводител. А сега, доколкото май си спомняше, не бе сигурна каква точно трябва да е. Не могат ли хората просто да се върнат на старата си работа? Сякаш нищо не се е случило?

— Всички знаем, че въздухът може да пламне всеки момент — каза тя.

— Не мисля. — Реми премести кърпата.

— Приятелят на Дженифър от 6A казва, че всички ще загазим, когато вятърът се промени. Мислиш ли, че е вярно, Брайън?

— Не зная. — Нямаше представа кой е приятелят на Дженифър, коя е тази Дженифър, нито пък кой живее в апартамент 6A или накъде е духал вятърът преди това.

— Не ни казват какво има в пушека. На теб казват ли ти, Брайън? Казват ли ти какво има в пушека?

— Никой не ми е казвал нищо.

— А ти би ли казал на мен, ако ти кажат?

Не бе сигурен как точно да отговори на това.

— Едва ли. — Тя се наведе напред и зашепна: — Карл от 9F казва, че било само въпрос на време. Твърди, че тънем в канцерогени. В бульона на собственото си измиране. Точно това бяха думите му. Въпрос на време. Бульон. Той е атеист. Много учен. Студен.

Госпожа Любах се озърна през рамо.

— Имам приятелка в болницата. Непрекъснато се раждат деца с увреждания. Слепени венци. Хора без крака. Не обичам да се озовавам в тълпата, Брайън.

Реми усети как кръвта се стича по шията му и пълни ямката между ключиците му.

Госпожа Любах проточи врат, за да го разгледа по-добре, и каза:

— Спонтанно кървене.

— Не. Чистех пистолета си и…

Взираше в него, сякаш той знаеше как да завърши изречението.

— Et cetera — каза той.

Но госпожа Любах като че ли бе изгубила интерес към раната на главата му и към гърмежа, който я бе довел до вратата му.

— Вече няма да ходя в центъра — каза тя. — Няма да пътувам с метрото и няма да влизам в сгради с повече от десет етажа. Дори се замислям дали да не напуснем града.

Реми нагласи кърпата.

— Ще ида да се оправя, госпожо Любах.

— Бях под душа — каза тя, сякаш я бе попитал. — Бях под душа, а понякога водата съвсем отслабва. И сега така стана, и когато излязох от банята, иззвъня телефонът. Беше сестра ми, каза ми да включа телевизора. Живее в Уилмингтън. Токът й спря точно в този миг. — Госпожа Любах вдигна вежда. — В Уилмингтън! Нищичко не разбирам, Брайън.

Реми свали кърпата от главата си.

— Трябва да се оправя, госпожо Любах.

— Кога според теб всичко отново ще стане нормално?

Нормално. Самата дума му изглеждаше едновременно позната и странна, подобно на потиснат спомен. В един момент нещата са били нормални.

— Честно казано, не съм сигурен.

— Приятелят ти каза, че всичко ще започне да се оправя, когато се разчистят всички бумаги.

— Приятел?

— Младежът, който те търси тази сутрин. Книжният тип.

— Книжен тип?

Госпожа Любах отвори уста да отговори, но…

Реми седеше в спешното отделение срещу някакво виетнамско момиче с насълзени очи, което държеше кесия около явно изгорената си ръка. Беше на десетина години, облечено с някаква пижама. Зяпаше Реми. На всеки няколко секунди затваряше очи и въздъхваше. После ги отваряше, взираше се отново в него и ги затваряше, сякаш самата гледка й причиняваше болка. Май бе самичко. Реми се огледа, но в спешното нямаше други хора, с изключение на възрастния доброволец, който седеше на рецепцията и четеше някаква дебела книга с твърди корици. Не след дълго Реми стана и отиде до него — мъж с очи като раковини и бяла четина на бузите; така и не вдигна поглед от книгата. Реми надникна и видя, че под твърдата подвързия се крие опърпано книжле с меки корици. Отначало му се стори, че страниците са празни, но после забеляза, че просто е в края на главата и на страницата има само няколко думи: нищо по-безнадеждно от тази свобода, това чакане, от тази неприкосновеност…

Изчака, но мъжът така и не вдигна поглед; дори не обърна страницата, а просто продължи да чете отново и отново — нищо по-безнадеждно… това чакане…

— Извинете — обади се накрая Реми. — Но момичето…

— Казах ви вече, господин Реми, само минутка — отговори доброволецът. — Моля, седнете. Докторите знаят всичко за вас.

Старецът го погледна в очите и не отмести поглед, и най-сетне обърна страницата и Реми прочете първия ред от следващата глава: И той се отскубна свободен…

— Но момичето…

— Знаят за състоянието ви — каза мъжът.

Реми се отскубна свободен и се върна на мястото си. Виетнамчето отново въздъхна, рязко отвори очи и се вгледа спокойно в него, сякаш чакаше да й отговори на някакъв въпрос. В крайна сметка на Реми му се наложи да извърне очи.

Погледът му се спря върху малкия телевизор на една колона в центъра на чакалнята: даваха някакви новини. Изпита пристъп на дежа вю — познаваше всеки ням образ още преди да се появи и му се струваше, че новините са станали тапет в ума му, безкрайна въртележка в главата му — наклонени криле, разцъфнали пламъци, бели пера, които стават черни, а след това сиви, безкрайно сиви, гейзери от сиво, покрити с прах сиви скитници, закриващи сиви уста със сиви ръце и бягащи от сив прибой, както и птиците, бели — безкрайни облаци и ята от бележки, СПИСЪЦИ И кореспонденции, рееха се безмълвно във въздуха и изчезваха в пепелявия мрак. Затвори очи и видя онова, което виждаше винаги — късове тъкан, нишки на откъсване и израждане, неми фойерверки, облицовката на очите му се натрошава, блещука и се лющи в бульона зад тях — светлинни и носени на повърхността петна, танцуващи като парченца хвърлена в света хартия.

В дните след това — когато всичко бе избледняло от слънцето и покрито с пепел, когато димният ореол все още бе надвиснал над острова — партньорът на Реми, Пол Гутерак заяви, че никога не се бил чувствал по-щастлив. Пол и Реми караха един от новите форд екскържъни, осигурени от Федералната агенция за управление при извънредни ситуации — „адски печена машина“, бе казал Пол, бяла, с черни бронебойни прозорци, яки брони, обсипан със звезди и ивици заден прозорец и малко найлоново флагче, което яростно се развяваше на антената. Хората се бяха наредили по Уест, развяваха свои собствени флагчета, викаха и издигаха плакати и лозунги: „Бог да пази…“, „Помогнете ни да отмъстим…“ и „Няма да се пречупим“.

Пречупени — точно такива ги виждаше Реми. Натрошени и събрани отново с липсващи парчета. Стояха на прегради и зад барикади по улицата, облечени в тениски с националното знаме и фуражки с твърди козирки, оживени от минаването на Пол и Брайън подобно на фигури в старо влакче на Дисни, скърцащи и бръмчащи разбойници. Карибски пирати. Някакво момче в ръгбистка блуза с дълги ръкави размахваше над главата си скейтборд с изобразен знак ин-ян, до него една жена беше гушнала териерче. Две мацки с джинси и обувки с високи токчета, брадат тип с вълнено палто и стотици други, купища лица; бяха толкова много, че след няколко пресечки Реми вече не можеше да ги гледа и трябваше да се обърне напред. А те продължаваха да надават радостни възгласи, сякаш отчаяно желаеха да бъдат забелязани в този свят. Плачеха. Поздравяваха. Викаха на Реми да им обърне внимание, но той гледаше напред, докато не се сляха в едно, лицата от кордона се плъзгаха покрай него, а гласовете се смесиха, докато той се мъчеше да определи копнежа им.

— Точно това имам предвид. Ние сме прочути, по дяволите — каза Гутерак по начин, по който някой би признал, че е алкохолик. Може би Пол бе прав по някакъв свой начин — това означаваше да си прочут и да гледаш как хората отчаяно се отразяват в блясъка на преминаването ти.

Пол отби от Уест Стрийт преди тунела и паркираните в две редици динозаври — микробусите на телевизионните компании, товарните и хладилните камиони. Спряха за чаша кафе в един деликатесен магазин на ъгъла: на прозореца бе закрепен американски флаг. Имаше цветя в гърнета и правоъгълни саксии, току-що полети и кървящи с мръсна вода по прашния тротоар. Това поне бе нещо — спомняше си, че ден-два след онова по магазините нямаше никакви цветя. На вратата на магазина някаква възрастна двойка им се усмихна и вдигна палци. Брайън намести фуражката си — притискаше прекалено силно грубите шевове, с които се бе сдобил в спешното отделение.

— Виж сега, не казвам, че се радвам, че се случи — рече през зъби Пол. Имаше телосложение на кегла за боулинг — широк в бедрата и с тесни рамене. Говореше с крайчеца на устата си, досущ като подсказващ комарджия. — Нищо такова. Но трябва да признаеш, Брай…

— Нищо няма да признавам, Пол. — Главата го болеше.

— Не, виж сега, не искам да кажа…

— Зная какво искаш да кажеш — прекъсна го Реми. — Просто не искам да го чуя.

— Не съм шибан малоумник, Брай. Зная, че е политически некоректно. Няма да го кажа на никой друг. Но хайде сега… между нас двамата… Искам да кажа… ние сме живи, човече. Как можем да не се чувстваме…

— Не искам да мисля за това, Пол. Не искам да говориш за това как се чувстваш.

— Не, не ме разбираш — каза Пол и разтърка врат.

Наредиха се на опашката, но хората отстъпиха и ги пуснаха напред. Докато минаваха, една жена в кожух сякаш оживя и се пресегна да ги потупа по раменете на новите куртки „Стартер“, отпуснати от шефовете за всички ченгета. Реми понечи да вземе дъвка, но ръката му леко се отплесна и кокалчетата му закачиха кутия „Сникърс“. Като че ли никой не забеляза.

Пол тръгна да плаща, но продавачът махна с ръка и отсече:

— Героите пият без пари. — Хората от опашката заръкопляскаха. Пол бутна на продавача три долара и каза:

— Благодаря, господине. — И преглътна буцата, която се мъчеше да го задави.

— Бог да ви благослови! — каза някаква старица: буташе детска количка с куче в нея.

— Благодаря, госпожо — отвърна Пол. — Бог да благослови и вас.

Кучето се загледа в Реми и в крайна сметка той трябваше да извърне поглед.

Когато излязоха, Реми погледна през рамо да види дали хората в магазина са се раздвижили, но отражението на небето в стъклените витрини скриваше всичко. Събираха се облаци. Господи, какво ли щеше да направи дъждът с пепелта и праха? И хартията, снежните купища резюмета, паметни бележки, доклади и товарителници — какво щеше да стори дъждът на хартията? Знаеше, че точно сега трябва да се състоят срещи и съответните служители да се подготвят точно за тази вероятност — мащабната операция по възстановяването на хартията да не се усложни от валежите.

Качиха се в колата.

— Точно това имам предвид — случилото се преди малко — каза Пол. — Не можеш да отречеш, че това е най-страхотното чувство: да се отнасят така с теб. Точно за това говорех, Брай. За нищо друго.

Реми затвори очи.

— Преди никой не казваше нищо, освен да се оплаква от призовки или да ни се зъби защо не сме спипали изрода, разбил колата му — не преставаше Пол. — А сега… безплатно кафе! Потупване по гърба! Зная, че известно време отсъства от работа, но, господи, не ти ли се вижда някак… приятно?

Реми се скри зад кафето си.

Пол върна екскържъна в движението.

— Искам да кажа, извънредните дежурства. И гадостите, които трябва да правим. Да водим Янките на обиколка в Нулата. Шибаните Янки. А виж само какво правехме преди това. Да прибираме дрехите на Шефа от химическо и да размотаваме гаджетата му из града. Да стоим на събрания с малоумниците. Не ми казвай, че го предпочиташ. И не е само това… не е само облекчението. Има и нещо друго, може би дори нещо… — Той се наведе напред и за миг Реми си помисли, че е напълно обезумял. — Нещо лошо. Сещаш ли се?

Реми се загледа през прозореца към дълбокия каньон от прашно стъкло и гранит, към палетите бутилирана вода край улицата и щайгите с дарени ръкавици и овесени закуски. Следваха редици нови камиони; двайсетина се бяха наредили на опашка като някакви мрачни траулери, минаващи пресечка след пресечка — Екшън, Айуитнес и Фърст Ет, вдигнати нагоре чинии като длани на литургия, следвани от камиони с открити ремаркета, натоварени с изкривени греди, а зад тях, в края на процесията, линията чакащи хладилни камиони и черният ВМ камион — временната морга, където…

— Разбираш ли, искам да кажа… — бореше се с думите Пол.

— Зная… какво искаш да кажеш — тихо отговори Реми. — И може би си прав. Но има неща, които не можем да кажем сега. Ясно? Не можеш да кажеш, че никога досега не си бил толкова щастлив. Дори и да го мислиш, не можеш да го кажеш. Всичко е… има неща… които трябва да оставим на мира. Трябва да си ги оставим, както са си, и да не казваме нищичко за тях.

— Като парчето череп.

Реми потърка уста. На втория ден в Нулата бе намерил в останките парче от женски череп, сиво и твърдо. Не знаеше какво да го прави, така че го пусна в една кофа. Целия следобед претърсваха прилежащия район, но не откриха никакви други части от тялото — само това петнайсетсантиметрово парче чело и опърлена коса. Парамедикът и човекът от екипа за събиране на улики спориха десетина минути какво да правят с парчето, преди да се сетят да го извадят от кофата и да го пуснат в един от хлъзгавите си чували за тела. Реми го отнесе до хладилния камион и го остави да лежи като жаба в спален чувал на празния под. Пол отваряше дума за това парче най-малко по пет пъти на ден. На кого ли било? Къде ли се била озовала останалата част от главата? Дали щели просто да го погребат? Накрая Реми отсече, че не иска повече да се говори за това — не иска да обсъжда какво е да държиш парче от глава, колко тежи, колко твърдо, самотно и безполезно изглежда, или как имат повече чували и хладилни камиони, отколкото са им нужни, и как вилнелите тук сили не са оставили достатъчно големи части от тела.

— Разбираш ли, не ме чуваш правилно, Брай — продължи Пол.

— Чувам те.

Пол спря при контролно-пропускателния пункт, пред някакви момчета от Националната гвардия с нервни физиономии и карабини М-16, застанали от двете страни на дребен полицай. Ченгето приближи и постави крак върху стъпалото на колата. Пол бръкна в пазвата си и извади идентификационните си табелки. Подаде ги на ченгето.

— Здрасти, шефе — каза ченгето. — Как е?

— Адски тежко дежурство, нали се сещаш.

— Проклети ненормални шибаняци.

— Аха. Точно. Прав си.

Пол протегна ръка. Реми свали табелките от врата си и му ги даде. Пол ги показа на уличното ченге, то си записа нещо и ги върна на Пол, който на свой ред ги предаде на Реми.

Ченгето потупа капака на екскържъна.

— Хубава машинка.

— Федералните ни я бутнаха.

Ченгето кимна към двамата гвардейци.

— А на мен ми се паднаха само тия двама тъпаци. Сигурен съм, че някой от тях ще ме простреля в крака, преди да се свърши.

— Може да са с гумени патрони.

— В някой съвършен свят, нали? А бе тука е същински ад, шефе. — Ченгето тупна отново капака на колата, отстъпи назад и им махна да продължат.

Реми го гледаше и донякъде се чудеше на начина, по който двамата си разменяха думата „шефе“: загатваха с нея всичко ценно, твърдото скеле на почтителната лоялност, даваща шанс на всеки долу да се издигне — да има свой собствен екип, шофьор, групи, право да се разпорежда с бюджета и да решава проблеми на сигурността — с две думи, един ден самият той да стане шеф. Нима самият Реми не се бе изкатерил търпеливо по същата стълба? А сега… сега какво? Смътно си спомни как смяташе, че това е корумпирана и лоша система, но трябваше да признае… тя съществуваше за дни като днешните.

Гутерак мина през пункта под бурята от аплодисменти и размахвани знаменца. Включи за секунда сирената, докосна с два пръста челото си и промърмори:

— Иска ми се да мога да направя нещо за тези хора. Каквото и да е. Да им кося градинките.

Реми се облегна и се опита да диша през устата. Миризмата вече не го напускаше. Беше се настанила в косъмчетата на носа и във фибрите на дробовете му — цялото му тяло като че ли миришеше, сякаш миризмата се бе просмукала през порите му с фина сива прах — остра и лютива, брашно от мъртвите. Бе изненадан от жестокостта на въздуха тук, парлив от праха и свободните молекули на горяло… горяло какво ли не. Изумително бе, че въздухът може да пари. „Забравихме го в страха си от ядреното разпадане и синтез, от радиацията, заразите, ударните вълни и разрушенията — помисли си. — Забравихме за огъня“.

— Видя ли хлапето на Дъргън по телевизията?

„Моля те, млъкни“.

— Пораснало е. Не го бях виждал, откакто всички играехме софтбол. Това имам предвид… с хлапето на Дъргън. Искам да кажа… честно… по-добре него, отколкото мен. Нали? Хайде. Признай си. По-добре неговото хлапе да плаче по телевизията, отколкото моето. Или твоето. Нали?

Реми се взираше през прозореца.

— А сега Дъргън… мъртъв като пън, никога вече няма да види хлапето си. А вместо него можех да съм аз, нали? Само че вместо да съм мъртъв, дори не съм ранен… или разорен. Или без работа. Вместо това ми натресоха извънредни дежурства. Пускат ме зад кулисите до Спрингстийн, нали? Дъргън е някъде на парчета, а аз вече дори не мога да накарам някого да ме остави да си платя шибаното кафе. И всичко това, защото аз стоях тук, а той — там. Нали? Просто искам да кажа…

— Зная — прекъсна го Реми. — Моля те, Пол.

Свали фуражката си и почеса лепенката на главата си.

Гутерак го погледна.

— Подстригал си се.

— Да. — Реми отново нахлупи фуражката.

— Защо?

— Снощи се прострелях в главата.

— Е… — Известно време Пол караше мълчаливо, загледан право напред. — Отива ти.

Нулата приличаше на разбунен мравуняк. Един пожарникар с очи като на енот бе чул нещо, най-вероятно писък на разкъсвана стомана, и бе убеден, че някой го е повикал. Спасители с противогази и хирургични маски се суетяха в югозападния край на купчината, пъхаха глави в цепнатините, спускаха се надолу, ровеха между гредите. Реми бе гледал как земята започва да се движи под краката им, но когато успяха да отместят едни метални отломки, намериха под тях други — костенурка под костенурка, огънати стоманени черупки на невъобразима дълбочина, а под тях — жили от течен огън, към които копаеха като обезумели с надеждата да пречистят някаква ярост.

— Като мравки на някой шибан мравуняк — каза Пол, докато вървяха — прекалено високо, винаги прекалено високо, и Реми го сграбчи за китката. Сякаш Пол бе затрил някъде филтъра за отделяне на ума от устата си. Вече казваше всичко, което му хрумваше. — Не мислиш ли? Нима наистина не приличаме на мравки?

Не можеше да си спомни дали Гутерак винаги си е бил такъв, или безчувствеността му е нещо ново. Обърна се към него да му каже да млъкне, но точно в този миг пожарникарят с очи на енот вдигна ръка и бригадите с кофите замръзнаха, вперили погледи в димящите пукнатини, безмълвни като камъни, сякаш участваха в някаква детска игра, сякаш отчаяно се надяваха да чуят през бръмченето на генераторите, строителните машинарии и ниското жужене на гласове. Пожарникарят гледаше към тях — не, право през тях. По дяволите.

— Знаеш ли какво? Вече едва понасям шибаните димаджии — каза Пол. — Винаги съм ги мразил тези противни разглезени смотаняци. Най-храбрите, дрън-дрън. Старите са мързеливи тлъсти отрепки, а младите по цял ден…

— Пол… — почна Реми, но партньорът му продължи да приказва.

— А цялата тая дандания и всичките тия тълпи са заради тях. И за какво? Хайде да видим как мързеливите задници блъскат тука, нали? Как някой натъпкан със стероиди шибаняк купува контрабандна пиячка в Хейтс. Но сега не мога да им завиждам. Кучите синове просто влязоха вътре. Нали? Мамка му. Получиха всички свирки, обраха целия каймак. Шибаняците просто влязоха. Половината не бяха на смяна, но въпреки това влязоха. Не зная дали аз…

— Затваряйте си шибаните уста! — Горкият димаджия тичаше покрай купчината и викаше на хората, които вече се взираха с празни погледи в него, докато той не остана единственият, който издаваше някакви звуци. — Моля, затворете си шибаните уста! Защо просто не можете да запазите тишина? Толкова ли е трудно да млъкнете?

Пол и Реми се оттеглиха една пресечка назад. Трябваше да се срещнат с помощник-шефа Кейри при южния вход на огромното бунище, под Б — Тръста, наричан от Гутерак, Кобура, непосредствено на юг от Миризливото място. Всички знаеха, че там мирише ужасно лошо, и всички знаеха каква е вонята, но никой не можеше да намери източника й. Асансьор? Стълбище? Противопожарна шахта? Преди няколко години, когато бе все още женен, Реми бе сритал тиквения фенер на хлапето си под верандата и напролет отдолу се разнасяше същата воня. Хората направо полудяваха, когато я надушваха в южната част на Нулата и не можеха да открият разлагащото се нещо. А сега, когато миризмата започваше да отслабва, нещата започваха да се влошават още повече, сякаш губеха онова, което се намираше някъде там. Беше виждал как хората бърчат носове и поглеждат към небето, сякаш просто трябва да положат малко повече усилия. И това бе още едно от нещата, за които не можеше да се говори. И найлоновите торби лежат на купчини по тротоарите, хладилните камиони чакат празни, а ти разравяш купчината с проклетите кофи, сякаш сваляш чакъл от планина, знаеш какво се е случило долу, можеш да го надушиш, забързаното разлагане и разпадане, подобно на горяща хартия.

Бригадите с кофите отново се хванаха на работа — днес бяха само шест, а шефовете се мъчеха да спрат дори тях, за да могат да докарат тежки машини и да разкарат отломките. Машините обикаляха по краищата на купчината, пробиваха си път навътре, пробваха околните сгради и дърпаха изкривените метални греди като някакви пасящи жилава трева коне. В крайна сметка димаджиите, ченгетата и каските щяха да отстъпят пред машините — всички го знаеха — и редът щеше завинаги да се обърне, хората щяха да бъдат изтикани да похапват по краищата, докато машините лапат в центъра.

— Тия шибаняци само ни губят времето. — Пом-шефът Кейри вървеше към Реми и Гутерак с каска на главата и едно от новите лъскави якета. Дрехите ги правеха да приличат на някакъв отбор по софтбол. — Опитвах се да се свържа с вас по некстелите.

Пол сви рамене.

— Преди два дни дадох моя на Кубаяк. Каза, че тази седмица ще получим нови.

Пом-шефът се опули.

— Дал си некстела си на Кубаяк?

— Мислех си, че ще получим нови, шефе.

— Какво? Не ви ли дадоха?

— Не!

— И сте предали вашите?

— Стига, шефе. Защо ми триеш сол? Казах ти, мамка му.

Пом-шефът сбърчи дългото си чело чак до каската, кацнала върху черната му четинеста коса. Обърна се към Реми.

— Вярно ли е? Наистина ли не сте получили нови некстели?

— Не зная — каза Реми.

Кейри се обърна и извади уоки-токито си.

— Пирело! Какво правиш, лайно смотано? Къде са ми некстелите, мамка му? Хората ми са без радиостанции.

Пом-шефът се отдалечи — крещеше в шепата си — и Реми се обърна към купчината. От три страни се подаваше вода от пожарните, наредени на края на огромната димяща джунгла: огънят бушуваше в корените й и от купчината изскачаха пламъци. Отблизо не получаваш по-добра представа от какво са съставени димящите листа и лози, освен някои неща като щорите например. Навсякъде имаше щори. Колко ли можеше да са? Милиард? Накъдето и да се обърнеше, Реми виждаше посивели щори, увиснали на огънати греди като небрежно метнато лятно пране. Жадуваше за приятното спокойствие на суровите числа. Какъв процент от купчината бе стомана? А щори?

И хартия. Колко процента бе хартията? По-голямата част от нея бе успяла да опита едно наистина драматично бягство; спомни си как хартията излетя в небето като ято птици, зарея се над всичко и после започна да се спуска над града. Можеше да е от някаква полза да се знае какъв процент от купчината е хартия. И хора. По-голямата част от отломките бе стомана, бетон и щори, и можеш да си благодарен за това, тъй като тези материали предимно си стояха на място. Хората обаче бяха нещо различно. Хартията също. Хората и хартията се бяха подпалили, отлетели или избягали, а след това бяха станали значително по-малко, отколкото в началото; бяха издухани и пръснати като семена на глухарчета в буря.

Това като че ли разстройваше не само него, и Реми предположи, че тъкмо то обяснява появата на новата агенция — Службата за свобода и възстановяване с нейните две независими бюра — Департаментът по възстановяване на останките, или ВО — бивши военни следователи, детективи, първокласни лекари и хора от бърза медицинска помощ, и още по-секретният Департамент по документацията, или Двойното Д, съставен предимно от пенсионирани служители на военното разузнаване и внимателно подбрани библиотекари и счетоводители, за които се носеха слухове, че са минали на обучение при Специалните части. Тъкмо трудността на работата им правеше ДД така важен, както бе заявил Шефът пред Конгреса; по-късно администрацията възприе думите, му по сутрешните блокове и най-гледаните предавания и ги повтаряше на всеки няколко минути по новинарските емисии; „Най-важно е да възстановим търговските ни записи, доказателството за мястото ни в света, за гъвкавостта на икономиката ни, на работата ни, на живота ни. Ако не направим основен отчет на изгубеното, ако не успеем да съберем всички документи, то обединените срещу нас сили вече са победили. Вече. Са. Победили“.

Докато гледаше масивните ребра, потрошения стоманен екзоскелет, простиращ се докъдето му видят очите, димящите кости, увити в сиво, подобно на хиляди изхвърлили се на сушата китове, обезцветени и разлагащи се на открития въздух, Реми трудно можеше да си представи, че онези не са победили. Мисълта обаче се оттегли, когато прескочи дебелите намотки проводници и противопожарни шлангове и тръгна към ямата. Тя бе най-трудното място за него, тъй като се състоеше от същите безкрайни безформени отломки като купчината, само че обърната наопаки. Слънчевата светлина се отразяваше от каските на спасителите, които се спускаха в празното пространство, теглени от загадъчната сила на гравитацията; един след друг, подобно на зърна на броеница, те влизаха през една дупка и излизаха от друга. Помисли си, че тези дупки са направени от нещо по-могъщо и от огъня, от някаква сила, способна да наблъска осемстотин метра вертикална стомана и живот в петнайсетметрова яма. „Може би съществуват сиви дупки“, помисли си.

Присви очи, мъчеше се да свикне с гледката и си представяше високопланинско езеро, заобиколено от обширна димяща желязна гора; пушекът не бе пушек, а топла есенна мъгла, реещ се спомен за някаква мъглива утрин в лагер от детството му. Беше му познато, не като някакво реално място, което бе виждал, а като запомнена пощенска картичка, остър пристъп на съжаление, който не можеше да локализира точно. Каза си, че това не означава, че е изгубил; човек може да свикне с какво ли не.

Хрумна му, че засега се справя доста добре с този ден. Не беше излязъл от релси и това го накара да почувства нещо като гордост. Може би се оправяше. Може би празнините щяха да изчезнат, пукнатината в ума му — или каквото там бе — щеше да се запълни. Може, би мислите му започваха да се събират. И точно в този момент нещо на кръста му завибрира. Той го свали от колана си и го зяпна; не бе сигурен кога точно се е сдобил с пейджър. Натисна бутона отгоре и на малкия екран се появи една-единствена думичка — „СЕГА“.

Впери поглед в устройството. Сега? Сега какво? Нещо в съобщението го смрази и Реми отстъпи настрани от Гутерак, който наблюдаваше съсредоточено бригадата с кофите. Прибра пейджъра в джоба си и тръгна на юг по улицата към една позната витрина — любимия му призрачен бар с изпотрошени назъбени стъкла и потънал в прах. Отвори разнебитената врата и влезе.

Вътре имаше малка кръгла маса за помощник-сервитьора, който никога нямаше да дойде: две чаши за мартини — в едната все още имаше сива маслинка, чаша за уиски със сода и сламка за разбъркване. Столовете бяха преобърнати, сякаш клиентите бяха скочили от тях и бяха избягали. Реми бе дошъл тук на втория ден и бе забелязал три банкноти под една от сивите чаши за мартини. Всеки ден очакваше някой да прибере бакшиша, но спасителите само добавяха още към него — може би за късмет, но по-вероятно от ирония — и под прашната чаша се натрупа цял букет от двадесет или тридесет еднодоларови банкноти. Отмъкни пиячката и остави бакшиш. Реми извади един долар от портфейла си, вдигна чашата и пъхна банкнотата под нея. Потупа масата. Сега… какво да си налее? Бутилките от горната лавица зад бара бяха изчезнали; момчетата бяха започнали да опустошават следващата редица — празна бутилка „Кънейдиън Мист“, „Гилбис“ и тъй нататък, макар да бе останало малко „Букърс“ Хубав джин, точно каквото търсеше. Прохладен, чист, недвусмислен. Погледна под тезгяха за чиста чаша. Чудесен призрачен бар.

Вдигна поглед. На входа стоеше слаб мъж с тъмен костюм и с куфарче в ръка. Беше по-млад от Реми, но висок приблизително колкото него, с къса военна прическа. Точната му възраст обаче трудно можеше да се определи, тъй като имаше най-младоликата физиономия, която Реми бе виждал у възрастен — сякаш на тялото на адвокат бяха присадили главата на десетгодишно момче. Носеше бадж с име („Маркъм“) на джобчето — в правителствен стил, — но дори и да бе от федералните, не ставаше ясно от коя точно агенция. Маркъм се усмихна и остави куфарчето си на бара, като плъзна настрани една прашна чаша. Реми си помисли дали да не се престори на барман, като някакъв последен мохикан, който не е избягал през онзи ден. Зачуди се дали да не предложи на Маркъм питие и за миг му хрумна колко хубав би могъл да е животът с простата размяна на топлина и удобство срещу хладни пари, звънваща на бара чаша, дългата глътка, парцал за чистене на бара — какво повече му трябва на човек? Кой призрачен барман би имал дупки в паметта или би се събудил с простреляна глава? На кой ли призрачен барман биха се губели цели дни или би му се наложило да убеждава партньора си да спре да приказва? Кой призрачен барман би страдал от времеви отклонения?

— Разбирам защо искахте да се срещнем тук — каза мъжът с бебешкото лице. — Подходящо място.

Реми не знаеше какво да отговори. Наистина ли беше определял среща? На този?

— Още в началото трябва да отбележа, че всички сме развълнувани от възможността да използваме помощта на човек с вашия опит — каза мъжът и се усмихна многозначително и замислено, — който да разшири правомощията ни. Ясно е, че нямаме дългата история на другите следствени служби. — Мъжът се наведе напред. — Честно казано, всички копнеем да покажем на бюрото и агенцията, че не сме просто поредните чиновници. И, ако мога да добавя лично от себе си, с нетърпение очаквам…

Иззвъня мобилен телефон и Маркъм вдигна пръст към Реми, докато отговаряше.

— Не, няма проблем. Да. Всъщност в момента съм с него. — Вдигна глава и погледна Реми в очите. — Ще го питам. — Закри микрофона. — Имате ли нужда от нещо друго?

Реми погледна надолу към бара. Имаше нужда от този джин, но явно момчето — мъж не го питаше точно това. Вдигна прашната чаша, но тя се изплъзна от пръстите му и заедно с нея се изплъзна и моментът — Реми посегна към падащата чаша и откри…

Този ден за обиколката се появиха само двама от Янките, което очевидно хвърли в смут Гутерак. Реми погледна към тях и разпозна едрия втори питчър и резервния кетчър на задната седалка. Погледна надолу и видя, че пръстите му все още държат несъществуващата вече чаша. Надяваше се поне да е успял да си изпие джина. Поклати глава и отново погледна незначителните бейзболисти.

— Май Шефът е изчерпал списъка с едрите риби — каза Пол. Беше вбесен. Реми разпозна играчите — младия резервен питчър, за когото всеки се надяваше, че един ден ще стане голямата звезда, и кетчъра, който навремето бе показал някои номера на хлапето на Шефа. За Реми нямаше значение кои точно янки са тук, но Пол очевидно бе ядосан и явно се чудеше какво означава това — дали не са изпаднали в немилост по някакъв начин. Каза на Реми, че е чул как Банермън и Дули развеждали Брус Уилис, а Лопес и Дънфи дори се уредили с роли в „Сексът и градът“.

Пол беше бесен.

— Какво не бих дал за един час в кола с онази проклета Сара Джесика. Шибаният Кейри… знае какво ми е отношението към Сара Джесика. Това е неуважение!

Реми се огледа в купето. „Само по-тихо, само по-тихо, само…“

— Не става дума за секс. Мисля, че си има стил. Обичам малките й полички и как носи… как им викаш… надиплени дрешки. — Обърна се към Реми.

— Иска ми се Стейси да носеше повече надиплени дрешки.

Реми се загледа навън.

— Да не искаш да кажеш, че Стейси е прекалено дебела за надиплени дрешки?

— Ами… не зная, Пол — отвърна Реми.

— Значи смяташ, че жена ми е тлъста?

— Не. Разбира се, че не.

— Хе-хе, просто се ебавам, пич. Разбира се, че е тлъста. Аз знам, че е тлъста. Криспи Крем знае, че е тлъста. Уайт Касъл, Шуанс, Бъргър Кинг — и те знаят, че е тлъста. — Пол отново се загледа в пътя. — Просто казвам… ние с теб едва ли не умираме тук и получаваме двама смешници… Нищо лично — каза на огледалото за обратно виждане.

Питчърът сви рамене. Кетчърът, който не знаеше английски, се усмихна и вдигна палци.

Пол отново погледна Реми. Този път гласът му бе по-тих.

— Просто съм бесен… шибаният Лопес развежда Сара Джесика.

— Пол…

— Какво ще й покаже, мамка му? „Ето там се скрих под бюрото и напълних гащите“, това ли?

Караха по Уест стрийт за втори път за днес, сивият облак се спускаше върху тях, минаваше под хората, които стояха по перилата и пожарните стълби, навеждаха се през прозорци и ги следяха с камери. Янките зяпаха през прозорците и пазеха почтително мълчание. На всеки няколко минути Пол пускаше сирената, за да разчисти пътя, но Реми усещаше, че хич не му е до това.

— И още нещо — каза Пол високо; Реми усети опасността и затвори очи. — Виждате ли как числото продължава да намалява? Осем хиляди. Седем? Шест. Като спадаща подутина. Мисля си, че може би пак ще се върне до нулата. Нали се сещате? Искам да кажа, къде са телата? Може би ще се окаже, че през оня ден всички са си били по домовете. Може пък дори да се окаже, че сме спечелили хора, когато всичко това свърши.

Както обикновено, никой не знаеше как да отговори на Гутерак, затова той просто продължи:

— Как ли ще обяснят това? Повече хора, отколкото в началото? Дали няма някакъв трик, а?

Докато приближаваха Нулата, Пол започна да нервничи, думите се бореха коя по-напред да излезе от устата му. Реми усещаше как се подготвя. Всеки от водещите имаше своя версия за това място, свои имена за различните забележителности. Реми видя как един пожарникар и един оксиженист влизат в онази дълбока част, която се наричаше Ямата или Дупката. Останалите развеждащи — и особено хората на Шефа — признаваха, че имената на Гутерак са най-добрите. Някои дори се възприеха от всички — Ребрата, Катедралата, Копията, Пустотата, Голямата праскова, Сухият водопад. Може би това бе талантът на Пол — не можеше да престане да говори за неща, за които много други не бяха в състояние да говорят. Гутерак винаги започваше обиколките си от Уест Стрийт, откъдето бяха дошли с Реми през онзи ден. Обикаляше на изток, после на север и накрая се връщаше на юг и винаги привършваше точно при дупката, където все още се виждаше колата на Реми с изпотрошени стъкла и потънала до осите в чакъл и хартия. И макар да не развеждаха Сара Джесика, а само някакви си Янки, Пол щеше да потисне разочарованието си и да направи онова, което правеше винаги. Да говори.

— Дойдохме ето оттук — каза Пол на състезателите, когато приближиха КПП-то на Уест стрийт. — Бях тръгнал по поръчение на Шефа в центъра — да купя любимия му замразен йогурт, — когато ми се обадиха. Брайън също беше на път, така че спря да ме качи и подкара по Уест точно както минаваме сега, всичко е потънало в пушек, стигаме тук в южния край и както стоим и гледаме цялата ужасия, и изведнъж — баам — удря вторият и после всички бягаме… и изобщо не беше както сте видели по телевизията, тя бе чак ей там, всичко изглеждаше нереално, докато някои не почнаха да скачат и да размахват ръце като луди, сякаш можеха да премислят, но, разбира се, не можеха… а ти ги гледаш как стават все по-големи и по-големи… пръскат се като някакви шибани балони с вода, само че по-плътно, нали разбирате… тупват и… и… и се пръскат… а после Брайън се запиля някъде и останах сам и обикалях значи, гледах ги всичките тези хора и хлапето пожарникар, никога няма да забравя малкото му лице, някакъв новобранец гледа в небето, а аз дори нямам нужда да проверявам какво вижда, защото чувам стона и онзи трясък, а след това стана така тихо — зловещо тихо, нали разбирате, само за част от секундата, толкова кратко, че нямаш дори време да си помислиш — ох, мамка му, колко е тихо — но по очите на хлапето разбирам, че е лошо, и тогава връхлита онова ужасно стържене и рев, сякаш гръмотевица е изтрещяла в главата ти, десет шибани секунди гръм, етажите поемат надолу, и щом всичко това почва, онзи пожарникар прави най-лудото и най-храбро нещо, което съм виждал — започва да тича към нещото, докато аз бягам в обратната посока към колата на Брайън, и се хвърлям към нея и точно тогава попадаме насред лайняния вихър и онази вълна разбива всичко около нас, черна и гъста, блъска ме под колата на Брайън и чак до отсрещната страна, и зная, че ще бъда погребан с всички летящи лайна наоколо, и не мога да дишам и виждам, а вятърът продължава да носи горещи лайна — ето ръката ми, това изгаряне е от някаква гадост, а също и този белег, имам четири шева — и почвам да пълзя на четири крака, докато не се натъквам на ъгъла на някаква сграда и изпълзявам през някакъв счупен прозорец към някакви хора, и не мога да определя дали съм вън, или вътре, пълна тъмнина е, мога само да кажа, че подът под целия прахоляк е от мрамор, така че решавам, че явно съм вътре, и сякаш пълзя цяла вечност, след което ставам и тръгвам, и изведнъж се озовавам сред стотици други, като същински призраци, сиви и всички кашлят, и всички излизаме едновременно от този облак като някакви шибани деца на Коледа, и никой не казва нито дума, нито една думичка, и всички вървим към Батъри Парк, сякаш някой е натиснал копче и всички сме онемели. Можехме единствено да крачим. Просто да крачим.

Янките го зяпаха ококорени.

Пол премигна.

— Избързвам. Ще разкажа всичко, след като влезем. Някакви въпроси дотук?

Никакви.

После на Пол му хрумна нещо.

— О, о, о! Вижте очите на Брайън.

Реми разтърка слепоочията си.

— Хайде бе, човече. Покажи им.

Реми се обърна и отвори широко очи. Пол обичаше да е сигурен, че хората са видели скъсания кръвоносен съд в дясното око на Реми.

— Получи така наречената рутинна мускуларна дезинтеграция. Знаете ли какво означава тази гадост?

Не знаеха.

— Макуларна дегенерация — поправи го Реми. — И отлепване на ретината.

Десетки пъти бе казвал на Гутерак, че състоянието на зрението му няма нищо общо с кръвоизлива в дясното му око и съответно с онзи ден, че проблемите са му от години. Пол обаче настояваше това да бъде включено в обиколката.

— Ето виждате ли, шибаните му очи се люпят. Отвътре! Страшно, а? Искам да кажа, минахме през сериозни гадости тук.

Питчърът трепна.

— Ама че гадост!

— Да — каза Реми на гениалната резерва и си помисли колко ли хубаво е положението му — резерва, седи на скамейката и чака да те замести, когато ти свърши горивото. Животът би бил много по-лесен, ако всички бяхме наблюдавани от треньор, който да следи и за най-малката проява на умора или объркване, от специалисти край тъчлинията, готови да се намесят и да спасят работата ни, да съберат стореното дотук, да се погрижат да не попилеем края на добре изживяния си живот. Една добра резерва би спасила кариерата му, брака му… какво друго? Точно това искаше Реми — някой, който да го спаси.

Наредиха се трети на опашката пред КПП-то.

— Какви са ония неща? — попита питчърът.

— Ония ли? — Пол погледна навън. — Хладилници. Хладилни камиони.

— За…

— За трупове.

— Господи, да не би…

— Камионите ли? Не, празни са — Пол заговорнически се наведе между седалките. — Не казвайте на никого, но всъщност… не можем да намерим хората. Само парченца. Тук-там някой труп. Но повечето са… — Пол потърка пръсти, сякаш стриваше брашно. После подкара колата.

Спряха на КПП-то и ченгето пристъпи напред.

— Здрасти, шефе. Как е?

— Адски тежко дежурство, нали се сещаш — отвърна Гутерак.

Вече не бях ли тук, запита се Реми. Не съм ли чувал този разговор? Дали празнините не го връщаха назад? Дали не прескачаха като надраскана грамофонна плоча? Може би щеше да успее да се върне и да си изпие джина, или пък да разбере какво искаше онзи тип в призрачния бар. Усети вибрация, постави длан на колана си и отново напипа пейджъра.

— Проклети ненормални шибаняци — тъкмо казваше ченгето.

— Аха. Точно така.

Бившата му жена Карла живееше оттатък Джерико с новия си съпруг Стив в огромна нова къща — четири спални, три тавански стаи, две бани, нещо, наречено хол, и красива тухлена фасада — точно там се озова Реми, на дивана, пиеше слабо кафе от хубав китайски порцелан. Някъде половин година преди развода Карла бе заявила, че трябва да започна да живея живота си или да полудея, и на следващия ден отвори големия дъбов шкаф и почна да използва сватбения порцелан за всяко хранене; тази сутрин Реми слезе долу и намери малкия Едгар да яде зърнената си закуска в плитка изрисувана на ръка купа от костен порцелан. След половин година Реми и Карла се разделиха.

Стив отлепи устни от гърлото на будвайзера.

— Лично аз ли? Не разбирам какво значение има кого бомбардираме, стига да продължаваме да сме отгоре. Изправи ги до стената. Прочисти къщата. Не е нужно да ти ги казвам тия неща, нали?

— Да. Не е нужно. — Реми погледна триптиха училищни снимки на лавицата — блестящият Едгар на шест, на десет, на шестнадесет, с дълга черна коса, разделена на път и падаща на кичури над абсолютно гладкото му чело. На последната снимка бе с ръгбистка блуза и цупеше долната си устна — не непокорно, а като човек, размишляващ за начина на действие на фотоапарата. Вече не приличаше на Реми, както когато бе малък; навремето гледаше сина си и му се струваше, че са взели части от него, за да го направят.

— Е, никога не сме имали по-добър повод — продължи Стив. — Аз лично бих ползвал „Таймс“ за наръчник. Бих отишъл в ООН и бих казал — хайде да се споразумеем. Ако страната ви се появи на първата страница на „Таймс“ заради нещо друго, освен туристическа дестинация, с вас е свършено. Трябваше да сме вдигнали бомбардировачите във въздуха преди пушекът да се разнесе.

— Пушекът още не се е разнесъл — тихо каза Реми.

— Точно това имам предвид! — Стив отпи голяма глътка и насочи гърлото на бутилката към Реми. — Виждаш ли? Точно за това говоря. Да не си губим времето да отделяме виновни от невинни. Да се оправят после.

Реми прочисти гърлото си — да започна да живея живота си или да полудея — и се наведе напред.

— Стив? Можеш ли да ми кажеш какво правя тук?

— Точно така! — Стив се облегна на дивана. — Ако не накараме онези задници да си платят… какво изобщо правим тук?

— Имам предвид… можеш ли да ми кажеш къде е Карла?

— Ами… Мисля, че е съгласна с мен, но нали ги знаеш какви са жените. Малко се размекват, когато се стигне до дърпането на спусъка.

— Имам предвид къде е физически, Стив. Ами Едгар?

Стив се разсмя.

— Това беше добро. Ама че си смешен, човече. Все го повтарям на хората. Страхотен си. Казвам им, ако бях на мястото на Карла, щях да остана с теб. Ти си хиляди пъти по-готин от мен. Можеш дори да твърдиш, че изглеждаш по-добре, макар че от класическа гледна точка сигурно ще ме приемат за по-красив. И по-млад. Това е ясно. И освен това изкарвам повече. — Той махна към къщата — по-висок съм… може би по-мъжествен, по-атлетичен… макар че ти като бивше ченге сигурно можеш да ми нариташ задника, ако решиш… поне в онзи ден… да не би да отслабваш?

— Не съм сигурен.

— Кой номер панталони носиш?

— Не зная… трийсет и втори.

— А дължината?

Реми сведе поглед.

— Трийсет и три?

— Трийсет и две на трийсет и три? Сериозно? — Стив стана, повдигна ризата си и се потупа по шкембенцето. — Аз съм трийсет и пет на трийсет и четири. Нещата при нас загрубяват, когато обиколката стане по-дълга от дължината от чатала. Без майтап, нали?

Реми отпи глътка кафе и затвори очи, питаше се дали не може да предизвика празнина, да отвори очи и да се намери на друго място. Гледа известно време танцуващите марионетки под клепачите си, следеше как се носят през ретината му. Когато отвори очи, Стив си беше все още пред него и го гледаше съсредоточено.

Чу стъпки по стълбите и едва не извика от облекчение, когато Карла се появи със стиснати устни. Едгар се мъкнеше зад нея. Карла носеше тесни плитки тийнейджърски джинси, голяма тениска с широко деколте и маратонки. Колкото повече остаряваше, толкова по-младежки дрехи носеше. Седнаха до Стив на дивана, срещу Реми.

— Съжалявам — каза Карла. — Беше се заиграл с една видеоигра.

Едгар носеше черен елек над сивата си тениска. Усмихна се търпеливо на майка си.

— Не е видеоигра — каза и погледна Реми. — Нарича се Империя. Мрежова симулация… нещо като алтернативен свят. С характерни герои, ориентиран към действия и противодействия. Точно като в реалния свят.

Да, помисли си Реми, реалният свят е ориентиран към действията и противодействията. Трябваше да го запомни.

Карла се усмихна.

— Искаш ли още кафе, Брайън?

— Не — каза Реми. — Но благодаря.

— Е… ти ли ще почнеш? — попита тя.

— Ъъъ… нека да си ти.

На лицето на Карла се изписа раздразнение. Стив дръпна ръката си от рамото й, сякаш се беше опарил.

— Ще ида да си взема още една бира — каза той и намигна на Реми. — Ще ви оставя да се наговорите.

Карла пое дъх.

— Ами… явно… това е поредният важен въпрос, който баща ти оставя на мен… така че, Едгар… до нас достигна вестта… — Тя погледна отново Реми, сякаш за да се увери дали началото е добро.

Реми кимна. Изведнъж му призля. Що за вест бе достигнала до тях? Наркотици? Бременно момиче? Честно казано, предпочиташе наркотиците. Не беше готов да става дядо, да поеме отговорността за още някого. Внезапно се почувства виновен, че не се е безпокоил повече за момчето. Едгар бе едва деветгодишен, когато Реми разбра, че синът му е по-умен от него, и от този момент започнаха да се отдалечават един от друг, сякаш Едгар бе достигнал височината на баща си и бе продължил да расте в посоки, които си оставаха непостижими за Реми. И, честно казано, той просто бе престанал да се притеснява за него. Сякаш вече просто нямаше какво да направи за него. А сега… каквото и да беше, надяваше се да не е постоянно. Надяваше се, че проблемът има решение. Голям щастлив край. Или пълен шаш.

Но пък едва ли биха го привикали в Джерико заради нещо незначително.

— До нас достигна вестта, че… ами… — Карла затърси подходящите думи. — Брайън, сигурен ли си, че не искаш ти да се заемеш? В края на краищата, свързано е преди всичко с теб.

— Ъъъ… не. Мисля, че е по-добре ти да го кажеш.

Карла се обърна към Едгар. Пое дъх и пак погледна Реми.

— Едгар. Скъпи. Учителката по физика се обади вчера… и… каза… — Сякаш се бе озовала в задънена улица и се мъчеше да перифразира думите си във въпрос. — Излиза, че си разправял на всички в училище, че баща ти е загинал в онзи ден, в… ами… в събитията от онзи ден.

Едгар кимна, сякаш майка му току-що бе поставила някаква математическа задача.

— Ммм — каза той. — Дааа. Имах усещането, че ще е точно заради това.

Реми се приведе напред, овладян от смесица от облекчение и нещо на няколко километра южно от облекчението.

— Ами… нали разбираш… баща ти не е мъртъв. Ето го пред теб.

Едгар погледна татко си, отметна косата от очите си и отново кимна.

— Дааа.

Карла погледна Реми за помощ. Той не й предложи такава. Стив обаче се върна с бирата си, прекрачи страничната облегалка на дивана и седна.

— Едгар, защо разправяш наляво и надясно, че старецът ти е мъртъв?

— Ами… — Едгар пое дълбоко дъх. — Нека първо кажа, че оценявам загрижеността ви. — Усмихна се топло на Реми. — Разбира се, зная, че баща ми не е мъртъв. Не се заблуждавам и определено не искам да е мъртъв. — Наклони глава на една страна. — Не съм казвал на никого, че е мъртъв. Просто не поправих това впечатление.

Сви рамене, сякаш това обясняваше, всичко, но никой не каза нито дума. Едгар се изсмя нетърпеливо.

— Вижте. Ами ако за час по английски бях написал разказ за момче, изгубило баща си? Сега щяхме да говорим за отличната ми оценка, а не да ме гледате като побъркан. — Разсмя се отново, сякаш това бе всичко.

Реми не можеше да измисли нито думичка в отговор.

— Едгар, миличък — обади се Карла. — Не става дума за разказ. Оставил си съучениците ти да повярват на тази история. Класната ти каза, че си седял на чина си и си плакал. Че си излязъл по време на теста по физика и че изобщо не си влязъл по физкултура.

— Да…

— Е, не те разбирам.

Едгар сви рамене, сякаш това бе най-лесното нещо на света.

— Ако бях изгубил баща си, щеше ли наистина да очакваш, че ще се явя на теста? Или че съм играл фризби?

— Ами… не. Нямаше.

— Добре — каза Едгар, сякаш това решаваше проблема.

Карла се понамести в дивана и заговори с онзи нежен глас, който Реми помнеше от ужасните помирителни разговори преди скъсването им.

— Скъпи, това да не би да означава, че не виждаш баща си достатъчно често? За това ли става въпрос?

Едгар пак наклони глава.

— Заради това, че работи прекалено много ли, миличък? Че все го няма?

— Не.

— Тогава заради пиенето му? Да не се опитваш да кажеш на баща си, че начинът му на живот ще го убие? Да не би това да е някаква метафорична смърт? Това ли се опитваш да ни кажеш, скъпи?

Реми се зачуди докъде ли ще стигне този разпит. Може би беше свързан с онзи път, когато флиртуваше с една сервитьорка пред Карла. Или пък с факта, че не харесваше семейството й? Навика им да хвърлят мръсните си дрехи до леглото?

Стив се наведе напред, за да помогне.

— Да не би да се мъчиш да впечатлиш мацките, Еди? За това ли става въпрос, приятел? Опитваш се да докопаш някой симпатичен задник, а?

— Не, Стив — търпеливо отвърна Едгар. — Не се опитвам да… докопвам задник.

На Реми му се прииска собственият му глас да можеше да е толкова безизразен, когато си има вземане-даване с новия съпруг на Карла, да говори така иронично, без в гласа му да се долавя ирония. Изведнъж гордостта от сина му го преизпълни и му хрумна, че ако наистина бе умрял, щеше да спести на Едгар този неловък разпит.

— Е, мисля, че заслужаваме обяснение — каза Карла. — Това е всичко.

Момчето се огледа за помощ. Когато Едгар бе малък, Реми обикновено намираше утеха в парчетата от самия себе си, които виждаше в разтревожения поглед на момчето, в жестовете и мимиките му, в нещата, от които се страхуваше. Но сега Едгар бе така самоуверен, че Реми едва си спомняше защо синът му изобщо се е нуждаел от закрилата, която му бе осигурявал някога. Едгар му бе чужд, непознат с дълга гъста коса, жилави ръце и отсечен свръхинтелектуален начин на говорене, който го караше да изглежда, сякаш чете.

— Добре — каза синът му. — Първо, след като се съгласявам да говоря за това искам да знаете, че не се извинявам. Това си е изцяло моя работа. — Едгар пое дълбоко дъх и се загледа в килима. — Скръбта е нещо лично.

— Добре, Едгар, скъпи. Но за какво скърбиш? За развода ли? За неспособността на баща ти да се ангажира емоционално…

— Знаеш ли, мисля, че изяснихме това — прекъсна я Реми.

— Скърбя за мъртвия си баща! — Едгар започваше да губи търпение. — Не зная защо ви е толкова трудно да го разберете.

— Но… баща ти не е мъртъв, скъпи.

— Зная. — Едгар разтърка слепоочията си, сякаш разговорът с тези слабоумници му бе непосилен. — В онзи ден не загинаха ли бащи?

— Разбира се, че загинаха.

— И оставиха ли осиротели деца?

— Естествено.

— А аз имам ли баща?

— Да, разбира се.

Той разпери ръце, сякаш приключваше някакъв фокус.

— Тогава защо ви е толкова трудно да повярвате, че мога да скърбя за същото, за което и онези други деца? Предполагам, че предпочитате да се държа като всички останали и да скърбя като цяло. Е, съжалявам. Не съм устроен по този начин. Скърбенето като цяло е лъжа. Какво всъщност оплакват хората от Уайоминг? Загубата на сигурност? Някаква разбита илюзия, че прекараният в покупки и гледане на телевизия живот е изпълнен със смисъл? Празнотата на техните палмтопи, каравани и торбести джинси? Огледай се, мамо. Всеобщата скръб е мимолетна емоция, също като похотта. Уклон, просто някакъв слаб споделен момент в културата, като финалния епизод на някое популярно телевизионно предаване. Липсва й тежест. На следващия ден се събуждаш и се чудиш за кога е насрочена следващата катастрофа. А истинската скръб… о, Господи! — Едгар наклони глава и загледа майка си. — Истинската скръб ти тежи толкова много, че не можеш да си представиш. Смъртта на баща… е най-дълбокото нещо, което съм изживявал. — Очите му като че ли започнаха да се пълнят със сълзи. — Трудно ти е да станеш от леглото. А вие искате да се явявам на тест! Да играя софтбол! Шегувате ли се? Понякога едва успявам да си поема дъх. Не мога… да го преодолея. И не искам. Единственият начин да се разбере нещо подобно е да се мине през него. Иначе остават само числата. Три хиляди? Четири хиляди? Как може да се скърби за число?

Гласът му се сниши до шепот.

— Така че… да… избрах да съсредоточа мъката си върху конкретен човек. Върху смъртта на баща ми. — Сви рамене и отново загледа килима. — И знаете ли, честно казано, очаквах малко повече подкрепа от ваша страна.

— Аз… — Карла погледна Стив, после Реми и отново се обърна към сина си. — Аз…

Реми стисна с всички сили очи, после ги отвори отново. „Още са тук“. С изключение на Стив, който бе усетил, че възможността за майтап се е изпарила, и се бе измъкнал.

Едгар не беше приключил.

— Задайте си следния въпрос — какво ме прави по-различен от някое хлапе, чийто баща наистина е загинал в онзи ден?

— Фактът, че съм жив? — обади се Реми. Дори за самия него гласът му сякаш прозвуча от съседната стая.

— Съгласен — каза Едгар, без да поглежда баща си в очите. — Добре, сега да вземем онова хлапе, което наистина е изгубило баща си, но успява да се справи по някакъв начин, като получава утеха от приятелката си, с пиене или с писане на стихове. Ще му кажете ли, че не скърби достатъчно? Ще кажете ли на едно нещастно хлапе да прави всичко възможно, за да се чувства още по-зле от смъртта на баща си?

— Не… — Карла поклати глава. — Не. Разбира се, че не.

— Тогава не ми казвайте, че не бива да съм съсипан от смъртта на моя баща просто защото не е мъртъв! Искам да кажа… по дяволите, мамо! Предвид всичко смятам, че се справям доста добре… Знаеш ли, че има деца, които всеки ден се качват на черешата? Продават дрога. Това ли искаш да правя?

— Не, разбира се, че не. — Карла се разплака; най-големият й страх бе, че детето й може да стане наркоман. — Не искаме. Нали, Брайън?

Реми гледаше право напред. Честно казано, би предпочел Едгар да си дръпне малко трева и да признае, че баща му е жив, но предпочете да премълчи.

— Съжалявам, скъпи — каза Карла. — Съжалявам, че се разведохме, и съжалявам за баща ти.

— Благодаря. — Едгар оправи черния си елек. — Благодаря. Това означава много за мен. Наистина.

Известно време всички гледаха върховете на обувките си, след което Карла протегна ръце. Едгар стана, отиде до нея и се прегърнаха. Заплакаха заедно. Реми ги гледаше от мястото си и откри, че може да си представи друг живот, в който никога не ги е срещал. Карла погледна към него и избърса очи.

— Е, Брайън. Предполагам, че моментът е подходящ да му кажеш твоята новина.

— Сигурно — каза Реми.

Карла постави длани върху бузите на Едгар.

— Скъпи, баща ти получи ново назначение в работата. И ще отсъства дълго. Всъщност много скоро ще замине. Зная, че моментът не е подходящ, щом си така разстроен от смъртта му, но той ще се върне. Обещава. Нали обещаваш, Брайън?

— Да — каза Реми. — Обещавам.

Едгар го погледна и Реми се опита да свърже с нещо очите му, но изведнъж си спомни. Когато Едгар бе малък, не можеха да го изкарат от ваната. Прекарваше по цели часове в нея, легнал по гръб и загледан в тавана. Карла винаги добавяше топла вода, пръстите на ръцете и краката му ставаха като стафиди, а когато го попиташ дали е готов, те поглеждаше с умоляващите си нетърпеливи очи, сякаш си прекалено тъп, за да проумееш сериозността на заниманията му в банята. Харесваше му, че вижда тези очи отново, че се взират в него от майчината прегръдка в другия край на стаята. Всъщност моментът бе толкова хубав, че сърце не му даде да попита Карла къде всъщност заминава.

През нощта Нулата бе осветена като сцена. Или операционна. Беше тихо — не точно мирно и спокойно, но поне човек можеше да мисли. За Реми работата изглеждаше не така театрална, загубата — по-лична, не така показна, колкото през деня, когато всички позираха пред фотоапаратите и телевизионните камери, когато мъката и гневът се превръщаха в конкуренти. През нощта хората оставаха сами с пустотата си. Бригадите почти се отказваха от символичното си място и кофите им се трупаха на огромна купчина, а минималният персонал работеше тихо, без френетичната жилка на дневната смяна. Генераторите пухтяха, машините бръмчаха и хората се криеха в дългите сенки зад прожекторите. Реми предпочиташе нощта. Струваше му се… уместна. Освен това в тъмното имаше по-малко зяпачи. Светът се държеше по-добре, стоеше неподвижен.

Неколцина пожарникари седяха на ръба на една паднала стена и ядяха дажбите си от метални кутии; бяха свалили дихателните маски на вратовете си и клатеха крака във въздуха като деца, които ловят риба на кея. На десетина метра по-нататък един „маскиран“ строителен работник седеше на жълтия си железен кон — тежките му челюсти се бяха насочили надолу в очакване на разрешение да захрупа купчината. Под тях се чуваше тихото бръмчене на пуснатите на празни обороти камиони, тежко оборудване и преносими генератори, приглушени разговори на инженери и оксиженисти. Някой бе направил купчина от избити нитове в краката на Реми — приличаше на колекция топчета. Дали бе нарочно натрупана с някаква цел, или бе просто продукт на някой, който се е чудел какво да прави тук? Маса народ стоеше наоколо и умираше да свърши нещо. Каквото и да е. Може би самият той бе направил купчината. Не му се вярваше, но нитовете го изнервиха и пробудиха у него желание да се махне. Тръгна безцелно и се озова на една странична улица, загледан в редицата овъглени и смазани коли, събрани и натрупани една върху друга, с отчупени брони и странични огледала. От каплите висяха парчета изгоряла гума.

Тръгна покрай тях; внезапно ежедневните неща станаха загадъчни и подтикващи към размисъл като археологически находки. Чаши за кафе. Колонки за паркиране. Веднъж Едгар бе писал съчинение за Помпей и Реми се сети за свалените от интернет снимки, за гипсовите отливки на лица, чинии, супници и сандали, неочакваните артефакти от нечий живот, замръзнал заради отвратителния късмет. После вниманието му бе привлечено от нещо друго — сиво и познато, докато не се фокусира пред очите му — колан на самолетна седалка. Останките от самолетите отиваха в специално отбелязани контейнери, така че Реми взе колана и го добави към купчината части от двигатели и тапицерия на седалки. Наблизо кучкари хранеха две запъхтени немски овчарки, трета лежеше свита на кълбо върху една огъната метална греда и дремеше. Кучетата погледнаха Реми, подушиха въздуха, решиха, че все още не е труп, и свалиха едновременно глави. Реми ги заобиколи отдалеч, можеше да решат да променят мнението си. От другата страна на Уест стрийт се озова в студена тъмна празна сграда с разнебитена фасада; мраморното фоайе бе покрито с пухкава сива пепел, счупени стъкла и хартия, както и с отпадъци от пожарникарите — маси и сгъваеми столове, матраци, бутилки от минерална вода и стълби. Лъчът на фенерчето му освети нещо в средата на помещението — обувка. Отиде до нея, наведе се да я разгледа, вдигна я — единайсети размер. Мокасина. Опита се да измисли сценарий, в който собственикът й е все още жив, но въображението му се оказа безсилно. Остави обувката на мястото, където я бе намерил. Някои неща просто се оставяха там, където си ги намерил; фактът, че и други хора са минавали покрай същите предмети, създаваше нещо като ритуал.

Тръгна бавно по голямото стълбище, покрай купчините хартия, избутани по краищата като сняг покрай добре отъпкана площадка. Предполагаше се, че от ДД просто още не са разчистили тези бумаги, макар да му се струваше, че бе чул нещо за скрити камери, поставени така, че да уловят дали някой спасител или работник не наднича в документите. Стигна втория етаж и тръгна по тесния коридор, от който се откриваше гледка към Нулата. Помещението бе затрупано с прах и още хартия, отново избутана като сняг от двете страни, за да се направи място за минаване. Гледащите към Нулата прозорци бяха изпотрошени; от рамките стърчаха черни зъби. Загледа се през един назъбен отвор към добре осветената купчина. По краищата отломките бяха тъмни, черна бъркотия от неясни форми, но центърът блестеше; сякаш гледаше гимназиална среща по футбол в средата на кратер от бомба. Навсякъде висяха американски знамена — от кранове и булдозери, закрепени на порутени стени и през купетата на размазаните автомобили. Искрите на оксижен на една висока метална рамка осветяваха земята отдолу. Някакъв тип в черно бавно се спускаше покрай една метална греда в почерняла стоманена пукнатина, докато не останаха да се виждат само раменете и главата му; не след дълго изчезнаха и те. Навсякъде клечаха хора, почиваха си или размишляваха. Групи строителни работници и огнеборци вървяха по улицата, навели закачулени глави и със скрити зад дихателни маски лица. Подушваха въздуха и съседите си, след което продължаваха напред.

Бе уморен. Замота се по коридора, чудеше се дали няма да намери местенце, където да подремне. Стигна до магазин за дрехи, малък бутик. Дрехите бяха съвсем миниатюрни, малките джинси приличаха на бебешки дрешки, покрити със същия прахоляк, кръгла лавица с някога шарени пуловери с ръце два пъти по-дълги от телата, всички сега оцветени в един и същ оттенък на сивото. Изчисти от коричката прах и противопожарна пяна един етикет с цена. Деветдесет и два долара — не деветдесет или деветдесет и пет, а деветдесет и два. Опита се да си представи магазина през онази сутрин — някаква жена гледа цената и се мъчи да реши дали си заслужава да даде толкова пари за един пуловер. Деветдесет и две. Числото, твърдата му безпрекословност, не му даваше мира. Дали жената е пуснала етикета и е побързала да излезе навън? Или е купила някой от пуловерите в очакване на настъпващата зима? В нормална ситуация никога не би се замислила за мястото, откъдето е купила дрехата, но сега винаги щеше да я свързва с онзи ден; сега пуловерът се бе превърнал в най-важната дреха в живота й. А може би го бе купила предния ден и го бе облякла с надеждата онзи тип от Човешки ресурси най-сетне да я забележи. И е носила пуловер като този, когато е търчала приведена по забуленото от дим стълбище с куп непознати и неизвестни, храбреци и кутсузлии, набутани в едно и също тясно пространство, докато светът се е сгромолясвал отгоре им.

Пусна пуловера и излезе от магазина. Продължи по коридора до приемната на някаква счетоводна фирма. Прокара длан по едно прашно кожено канапе. Странична врата водеше към малка фитнес зала — три универсални гладиатора, крос тренажор и два велоергометъра плюс изоставени сиви бутилки минерална вода. В ъгъла имаше телевизор; Реми си представи как счетоводителите си носят тук обяда и следят борсовата информация по Си Ен Би Ес, докато секретарките минават покрай тях с тесни полички и трика, за да потренират…

Излезе в коридора. Друг пръснат прозорец гледаше към Нулата. На пода под него имаше купчина хартия и отпадъци. Наведе се и измъкна работен бележник с размерите на мотелска библия. Избърса праха. Върху корицата със златни букви бе гравирано някакво име — Дж. АДИЧ — следвано от адрес и телефонен номер. Отвори го. Всяка страница бе посветена на един-единствен ден — ангажиментите в горната част, бележките от срещите — в долната. Въпросният Адич бе имал срещи всеки ден — прекалено много. Сигурно бяха хиляди. Какво ли можеше да прави човек на толкова много събрания? Бележките в долната част бяха неразбираеми — предимно числа. Повечето от срещите като че ли се бяха провеждали в ресторанти и кафенета. Може би е бил снабдител на ресторанти, помисли си Реми. Прелисти дните, като нервно приближаваше края.

Когато стигна до въпросния ден, откри само две определени срещи — едната в четири следобед и една сутринта, записана с малки печатни букви: „Реми: Прозорците — 9:00. Рано“.

Побиха го тръпки. Задържа бележника в протегнатата си ръка, примигна и прочете отново. Естествено, че не можеше да е той. Трябваше да е някой друг Реми. Никога не бе чувал за човек на име Адич. Вярно, Реми не беше много често срещано име, но несъмнено го носеха и други. Просто съвпадение, помисли си той — странно наистина, но нали тъкмо такива са съвпаденията — странни. И въпреки това вътре в него се обаждаше някакво колебливо гласче — В същия ден? Моето име?

Погледна бележника. Думата Рано бе подчертана. Колко рано бе пристигнал Дж. Адич? Прекалено рано и се бе изпарил, а бележникът бе изхвърчал през прозореца, прелетял беше през улицата и се беше озовал в тази сграда. А какво се бе случило с другия Реми? Може би нямаше да е зле да провери списъка с изчезналите и да види дали не е умрял някой с фамилия като неговата.

И тогава чу гласовете. Някой викаше от улицата долу. Отначало си помисли, че викат на него, и виновно пусна бележника. После обаче осъзна, че гласовете идват отвън, вдигна го и го пъхна под дрехата си. Затича се в тръс по осеяния с боклуци коридор към мраморното стълбище и виковете.

На Уест стрийт няколко ченгета тъкмо задържаха трима пожарникари, които бяха дошли пияни откъм Хейтс и се бяха счепкали с един от строителните екипи. Беше се събрала тълпа. Младите огнеборци бяха по джинси и тениски, макар да бе студено; опънатите им жили изскачаха под кожата, сякаш всеки момент щяха да я пръснат. Всичките бяха мустакати или с катинарчета — и с изцъклени пиянски очи. Един почервенял строителен бригадир със свалена дихателна маска стоеше зад ченгетата, сочеше ги с дебелия си пръст и настояваше димаджиите да бъдат арестувани; командващият ченгетата обаче държеше просто да ги разкарат.

— Аз ще ги поема — каза Реми и излезе от сенките.

На нощния шеф му трябваха няколко секунди, за да види кой и какъв е.

— Какво правите тук?

Реми замълча за момент. После каза:

— Бих могъл да попитам същото.

Това като че ли подейства. Без да се замислят много-много, пожарникарите се заклатушкаха зад него по Уест стрийт към колата му. Единият заспа веднага щом се качи. Другите двама зяпаха през противоположните прозорци. Бяха толкова млади, че за миг Реми си спомни за една нощ преди години — как прибира Едгар и две негови приятелчета от кино. Само… не, не беше правилно. Издиша в дланта си и изпита странно успокоение от миризмата на Нулата. Мина покрай светлините на центъра и пое на запад, докато не откри един булевард, който потече под него като черен поток със златни линии в средата, все по-бързо и по-бързо, жълтите таксита отбиваха от пътя му и затваряха движението зад него; наду фалшиво радостната сирена и реши да не обръща внимание на светофарите; колата почти се вдигаше на две колелета на завоите. Вдигна деветдесет и две мили, колкото бе цената на пуловера — просто така, — кривна, за да избегне нещо, което се оказа петънце в окото му, съживено от ярките улични светлини, и най-сетне отпусна газта. Напомпаните пожарникари зяпаха с увиснали ченета.

— Много яко караш — обади се единият.

— Благодаря.

Предложи им да ги откара по домовете им, но димаджиите предпочетоха да се върнат в командата си за закуска, така че ги остави там. Искаше да ги попита нещо, каквото и да е, но те слязоха от колата, без да кажат нито дума, разкършиха рамене и закрачиха към сградата на пожарната, украсена с картички и букети, с безброй кошници за пикник по стълбите и стени, покрити със снимки на усмихващи се мъртъвци. Бяха толкова малки. Реми ги гледаше как влизат вътре и за миг им завидя за братството им и за топлия им дом.

Новината дойде някъде преди обед — Шефът искал да се види с Реми утре. Двамата с Гутерак бяха във Фреш Килс: развеждаха двама щатски сенатори из обширното бунище. Пол попита Реми дали се притеснява от срещата.

— Не зная — честно отвърна той.

— Е, би трябвало — каза Пол през хартиената си маска. Притесняваше ли се? Опита се да си спомни. Понякога празнините бяха такива — не подозираше за губещото се време, само дето не можеше да се сети за една или друга подробност — как е научил, че Шефът иска да го види, как е стигнал до заключението, че работата е сериозна, дали знае нещо повече за срещата. Там, където трябваше да има информация, нямаше нищо. Телефонно обаждане? Това бе най-очевидният отговор, но Реми не си спомняше за никакви обаждания. Дори не беше сменил телефона си. Беше някъде сред всички онези щори и гадости. Може би съобщението бе пристигнало по пейджъра, който носеше на колана си? Или пък Шефът се бе обадил на Пол, за да уреди срещата. Той определено изглеждаше по-притеснен от него. Но защо пък да играе ролята на посредник?

Това бяха най-характерните празнини — празноти не толкова в паметта му, колкото в нишката на събитията, в причините за някои неща. Откри, че е мокър, но не си спомняше да е валяло. Беше сит, но нямаше спомен да е ял. Предполагаше, че не е чак толкова важно как е разбрал, че Шефът иска да го види, с изключение на това, че би трябвало да може да си спомни дали е станало по телефона, или някой му е казал. Вместо това сякаш винаги бе знаел, че утре в три следобед има среща на четири очи и че Пол е изнервен от това.

— Не забравяй — изчаквай въпросите, обмисляй ги добре и отговаряй бавно. — Хартиената хирургическа маска заглушаваше гласа на Гутерак.

— Добре — отвърна Реми през собствената си маска.

Пол се обърна. Стояха на паважа в края на огромното бунище — истински лунен пейзаж от разбит бетон и изкривена стомана. Джобове метан клокочеха и бълваха под отпадъците; това бе градската история в боклук — филтри за кафе на Анди Уорхол, потници „Етел Мерман“, тютюн за дъвчене „Мики Мантъл“. Сякаш всеки порив на вятъра вонеше по някакъв радикално нов начин, а сега се добавяха и новите хълмове от отпадъци. Над тях кръжаха чайки, разперили криле и яхнали вълните прах. Финият прах бе навсякъде, носеше се във въздуха и обагряше в червено слънцето, което тук като че ли бе по-високо, сякаш самото небе се отдръпваше с погнуса от вонята.

Реми гледаше как сенаторите в работните си ботуши спират и се здрависват с двама работници в космически костюми, които събираха с гребла и вили двуметрова купчина отпадъци в края на бунището. Мразеше начина, по който разнасяха въздуха с пълните с бетон и отпадъци шлепове. Миризмата не бе така остра като при Нулата и имаше за съперник метана, но прашната зона и вонята те откриваха и Реми си представяше как един ден всичко на този свят ще се сведе само до фин прах, който ще измести дори въздуха, така че не само ще го подушваш, но и ще го вдишваш и усещаш по кожата, в устата, чак до костите като мраз; целият свят щеше да потъне в прах — все по-фин и по-фин, докато не остане нищо, освен пълна липса на субстанция и смисъл.

Край брега чайките се издигаха на теченията метан и воня и се спускаха сред стрелите на товарните кранове на брега и шлеповете към боклукчийските камиони, следени от едри типове с анцузи и златни гривни, които чакаха за местата си. Разбитите отломки се разтоварваха от кранове и кораби и камионите се включваха в безкрайната върволица, за да изсипят товара си върху хълмовете на мястото, където сякаш бе катастрофирал цял въздушен флот, разделен на групи по дванадесет машини, под зоркото и невидимо наблюдение на предполагаемите служители от Службата за свобода и възстановяване. Реми трудно възприемаше самите купчини — преплетена стомана, отпадъци и бетон, и колкото и дълго да претърсваш сивата маса, няма да попаднеш на нищо нормално като телефон, компютър или лампа. Всичко това бе просто… изчезнало, предполагаше той, превърнато в прах и безкрайни тонове съвсем дребни частици, неразпознаваеми парченца чакъл, които ще бъдат смесени в големите бетонобъркачки на бъдещите строежи. Често виждаше как някой камион се отклонява към групата големи временни постройки наблизо, натоварен с набързо събрана хартия и органичен материал, превърнати в пъзел части от хора.

— Вчера намериха брадичка — каза Пол. — Няколко обезформени пръста, част от стъпало… а завчера попаднаха на цяла глава. Това е най-голямото парче засега, поне на това място.

— Пол…

— Глава — повтори Пол. — Можеш ли да си представиш, Брай? Виж ми главата. Можеш ли да си представиш как просто… изниква? Или пък твоята. Как сме я пропуснали? Можеш ли да си представиш главата ти да е някъде тук, погребана под всичко това, шибаната стомана отгоре и лайната на дъното? Какво ли би било изражението ти, как мислиш?

Реми се размърда неудобно.

Единият сенатор, дебелият, с напъханите в ботушите панталони, вървеше към тях. Беше се мъчил цяла сутрин и сега бе зачервен и останал без дъх. На два пъти се бе разплаквал и сега очите и носът му бяха сиви. Стигна до Пол и Реми и махна хирургическата си маска; очите му бяха червени и му се гадеше. Несъмнено беше повръщал.

— Не издържам.

— Да — каза Гутерак. — Напълно ви разбираме.

— Не очаквах, че ще е толкова…

— Ужасно — подсказа Гутерак.

— Да — каза сенаторът.

— Видяхте ли брадичката?

— Не — отвърна сенаторът.

— Завчера намериха глава. Най-голямото парче, което съм виждал.

— Наистина ли? — Сенаторът се огледа неспокойно.

— Въпреки това парчетата не са достатъчно — каза Гутерак. — Прекалено много хора все още се водят изчезнали. Дори не доближаваме броя им.

Сенаторът кимна и погледна назад към работниците с космическите костюми.

— Имам чувството, че искат да кажа нещо. А нямам представа какво. Никаква.

— Кажете им, че вършат добра работа — каза Пол.

Сенаторът кимна, пое си дъх няколко пъти и избърса потта от челото си.

— Благодаря — каза и отново си сложи маската. Реми и Гутерак го гледаха как се отдалечава, спъва се в нещо, полита напред и отскача назад, когато дланите му докосват отпадъците. Изправи се и започна да си проправя път през купчините стомана и чакъл.

— Иди си го начукай, дебелако — тихо, почти нежно каза Гутерак след него.

После между двамата отново се настани тишината. На моста Реми погледна назад, отвъд изтощените сенатори, към чезнещия зад тях остров. На бариерата при изхода Пол долепи пропуска към прозореца. Някъде бяха направени сметки, установени самоличности, дадени заповеди и не след дълго се озоваха от другата страна.

— Тия неща вече могат да ти четат и мислите, когато дойдеш на моста — каза Пол на сенаторите, макар Реми да имаше чувството, че говори на него. — Нови са. Свръхсекретни. Строго поверителни. Току-що ги сложиха.

Сенаторите се спогледаха.

— Засега обаче не работят особено добре. Има проблеми с екипите, доколкото научавам… Всичките шибани мисли на хората, които влизат и излизат от града… Не могат да се справят с тях, с всички лайняни неща, за които си мислят хората. Имат шест големи зали и вързани за жиците агенти следят какво си мислят хората на влизане и излизане от острова. Имат си преводачи, психиатри, карти и машини за еспресо, но въпреки това им идва прекалено много. Само изтощението… просто не се справят. И с всеки ден изостават все повече и повече.

— Пол — каза Реми.

— О, просто се ебавам със сенаторите — каза Гутерак. — Те знаят, че си правя майтап, нали, приятелчета? Нали? — Усмихна им се в огледалото за задно виждане толкова дълго, че Реми едва потисна желанието си да сграбчи волана. — Просто се ебавам с тях.

Оставиха сенаторите пред хотела им в центъра, но Пол не потегли веднага. Обърна се в седалката си към Реми и каза:

— Виж какво. За тази среща с шефа утре. Внимавай. Мисли за нея като за разговор с вътрешното контраразузнаване, посещение на психиатър или разбор на престрелка. Чаткаш ли? И, за бога, Брай, не казвай нищо за мен. За бога. Ако не те пита за мен, не казвай нито една шибана думичка. А ако те пита как я карам, кажи му — екстра. Нищо повече. Не искам проблеми. Кажи му, че не си виждал никакво шантаво поведение, никакво споменаване за кошмари, никакви подобни неща. — Пол млъкна и обмисли думите си, сякаш дъвчеше последен залък от сандвич. Вдигна пръст. — Освен… нали знаеш… освен ако не мислят, че е шантаво, че нямам кошмари. Тогава им кажи, че съвсем съм се омазал… че не мога да спя… че непрекъснато рева. И, боже, аз ли наговорих кретениите оня ден?

— За некстелите ли? — попита Реми.

— Некстелите? Не. Заеби телефоните, Брайън. Имам предвид ония идиотии за щастието. Помниш ли? За онова, че времената са хубави? Погребенията и тъй нататък? Трябва да забравиш за тия лайна, ясно?

— Ясно — каза Реми.

— Нали?

— Да. Добре.

— Аз… просто се ебавах тогава. Просто исках да става майтап. Не мислех онова, което казвах. Дори не зная за какво съм говорил.

Примижа, сякаш е изял нещо кисело, и махна с ръка.

— Ясно — каза Реми. — Вече го забравих.

— Но това не означава, че съм нещастен. Ако искат да го знаят.

— Естествено.

— Просто съм екстра. Екстра. Но не и щастлив. Или най-малкото — не безпричинно щастлив. — Пол задъвка нокътя на палеца си, хвърли поглед през рамо и потегли.

Движението бе претоварено, колите непрекъснато тръгваха и спираха, такситата пулсираха като кръвни клетки. Гутерак бе прекалено разсеян, за да пуска сирената. Някакъв бял пътнически ван спря до тях, возещите се вътре долепиха лица към прозорците и започнаха да им махат и да вдигат палци, но Пол бе загубил тръпка дори към това и продължи да кара мълчаливо, без да обръща внимание на поздравите им.

Реми затвори очи и загледа лющещия се тапет по вътрешността на клепачите си. Ивиците фибри се спускаха надолу в желето. „Като супа…“ Понякога това му действаше успокояващо. Отвори очи и видя, че Гутерак пак дъвче нокътя на палеца си, докато прокарваше екскържъна през мудния трафик.

— Отпусни се — каза Реми. — Сигурен съм, че това няма нищо общо с теб, Пол. Няма за какво да се безпокоиш.

— Да. — Гутерак кимна неспокойно и погледна през прозореца към наредилите се по тротоарите хора, които бурно поздравяваха отиващите към Нулата коли. Измъкна пропуска от козирката си и го метна отзад. — Все още.

Спряха при входния пункт на Уест стрийт и същото ченге пристъпи напред.

— Здрасти, шефе. Как е?

— Адски тежко дежурство, пич.

— Проклети ненормални шибаняци.

— Аха. Точно така.

Реми се отпусна в седалката и подуши…

Димът се понесе през гората от прашна стомана.

— Хей. Добре ли си?

Мъжът пред Реми свали дихателната си маска. Бузите му бяха розови; очите отгоре бяха очертани със сажди. Носеше тежък комбинезон и дебели ръкавици като на оксиженист и му подаваше жълта двайсетлитрова кофа.

— О, извинявай. Реми извърна поглед от облака и хвана дръжката на кофата — тази бе лека, само няколко изкривени парчета алуминий, може би от някаква вентилационна шахта, сиви и безформени — и я предаде на двете ръце зад себе си, бяха на някакъв остарял пожарникар, който се мъчеше да не изостава. Кофите продължаваха да постъпват ритмично, както в игра от тип „познай какво следва“. Гледаш раменете на човека пред теб, за да видиш дали ще се напрегне от товара, преди да го поемеш ти; ръкавиците на Реми се бяха изтъркали. По дланите му вече излизаха пришки.

Последваха още тежки кофи, след което — подаването спря и Реми използва момента да се огледа. Навсякъде имаше палатки; зачуди се кога са пристигнали — на всеки няколко минути идваха спасителни екипи от Охайо, Мисури, Мейн, доброволците сякаш изпълзяваха от пукнатини и цепнатини, разни хора го питаха дали иска шоколадов десерт, вода или чорапи. Имаше ужасно много чорапи. Някой да се е обаждал за чорапи? Самият той имаше ли нужда от чорапи?

Мъжете в редицата пристъпиха напред и се заоглеждаха като очакващи междучасие деца, мъчеха се да разберат защо подаването на кофи е спряло. Отломките хрущяха под ботушите им като мокър сняг. Реми се отдели от извиващата се редица хора да види какво става напред. И както му се случваше все по-често и по-често, разбра, макар да не го помнеше точно — кофите спираха поради една-единствена причина. Вместо товар по опашката бавно започна да се предава въпрос.

— Ченгета? Има ли ченгета? Има ли ченгета в редицата?

Пристъпи напред и вдигна ръка. Закрачи внимателно през парчетата, стъпваше предпазливо; огънатата стомана и алуминий поддаваха под краката му. Докато минаваше покрай останалите в редицата, мъжете му кимаха или го докосваха по гърба. Беше горещо. Дъхът му стържеше в маската. Странно усещане — унизяващо и ужасяващо — да те извикат пред останалите. В предната част редицата рязко се изкачваше нагоре и после се спускаше в някаква димяща цепнатина. На половината път до дъното й един як оксиженист се беше настанил на почерняло парче стомана. Мъжът свали маската си и вдигна една кофа към Реми. Вътре имаше нещо сиво, навито и плоско и отначало Реми видя поглъщаща плъх змия, но миг по-късно осъзна какво е това пред очите му. Кобур. Покрит с прах колан и кобур. Полицейски колан и кобур.

— Засега не сме намерили нищо друго — каза оксиженистът. — Но си помислихме… някой може да… не зная… ще го вземете ли?

Реми се наведе над ръба на цепнатината и протегна ръка…

Шефът провеждаше ежедневната среща в залата за събрания в Джавиц и подготвяше хората за поредната серия пресконференции. Носеше спортни панталони, полицейско поло и сатенено сако. Преобличаше се по пет-шест пъти на ден. Всяка сутрин второстепенните шефове караха началник-щабовете си да правят справка с началник-щаба на шефа каква ще е последователността на костюмите. Всички държаха подръка най-малко едно покрито с прах яке; то по някакъв магически начин задължително ги спасяваше от допълнителни умувания.

Подобно на някаква звезда на пилон, Шефът стоеше на тясната страна на П-образната маса, покрита със странна синя покривка — сякаш се бяха събрали на празненство по случай пенсиониране или на нечия годишнина. Второстепенните шефове бяха подредени от двете му страни според важността на поста си — неговият capo di capi, Шефът — мерзавец, после Шефът на пожарникарите с унилите очи, на чистотата, настаняването и спешните служби, туризма и правните въпроси, както и двама шефове, които Реми никога не бе виждал. Спомни си срещите, на които бе присъствал като полицейски офицер за свръзка в градския съвет. Ролята им бе всеки месец да отчитат числа пред шефа и всеки път нагласяваха отчетите няколко минути преди това, като произволно завишаваха онези, които Шефът обичаше да са по-големи (прокурорските дела), и намаляваха онези, които предпочиташе да са по-ниски (жалбите против града). Шефът обичаше всички на тези срещи да са в полезрението му, за да може да ги гледа един след друг, без да му се налага да си мърда главата.

Реми сведе поглед. Все още бе покрит с прах, бе облечен с работния комбинезон и с ботушите. Неколцина души бърчеха носове, докато го гледаха. Промъкна се покрай стената с второстепенните шефове, capos de regime и началник-щабове, външния пръстен от момчета за всичко, кариеристи и подлоги, шофьори и гъзолизци, които седяха зад комисарите и директорите и им подаваха разни бумаги и наръчници, водеха бележки, разясняваха едно или друго и от време на време се обръщаха да говорят по мобилните си телефони, за да уредят обяд с някоя любовница или близък приятел. Зад Шефа имаше голяма карта на града, цялата набодена с карфици, както и една по-детайлна карта на Нулата. Таванът бе нисък и бял и сякаш смазваше помещението. В ъглите бяха разположени прожекторите на телевизиите; светлината им бе сякаш течна и заливаше ниското помещение.

Правеха ежедневното обобщение, преглеждаха списъка на жертвите и атмосферата в залата бе подходящо тиха и напрегната; помощникът четеше имената на загиналите и на онези, които едва-едва се държат — продажбите на нетрайни стоки са намалели с шестнадесет пункта; на трайните — с четиридесет и четири; предварителната продажба на билети — с петдесет и девет; на място — с осемдесет и един; приходите от ресторанти и хотели — надолу с петдесет и два. При вестите за касапницата Шефът поклати глава — магазините не успяваха да изплатят наемите си, някои от любимите му ресторанти заплашваха да хлопнат кепенци. Погледна по онзи свой начин — загрижено и същевременно решително — и разтърка слепоочията си, докато слушаше числата.

— Не. Не, не, не. — Един снимачен екип записваше срещата за идните поколения или за нещо друго и Шефът се постара да им даде време за следващия кадър, преди да продължи. — Слушайте — каза накрая. — Ето за какво става въпрос. За това. Онези кучи синове мразят свободите ни. Мразят начина ни на живот. Мразят латиноамериканските ни барове и японските ресторанти, денонощните мексикански закусвални… Мразят самото ни… икономическо благосъстояние. Ние водим тази война с портфейлите и портмонетата си, като резервираме маси в ресторантите, ходим в Музея за модерно изкуство, като спираме за питие в „Плаза“, И ще отвърнем на удара. Ще отвърнем, та дори това да означава всеки американец да си скъса гъза!

Последваха аплодисменти и кимания, след което Шефът седна. Появиха се бележници с планове за деня, графици и схеми, показващи къде трябва да застане всеки по време на следващата пресконференция. Някой метна кутия с шапки в средата на масата и всички посегнаха към нея. Когато приключиха, на масата оставаха четири фуражки на пристанищните власти и докато Шефът четеше някакво обобщение, началник-щабът му вдигна ръце към сведените глави в стаята.

— Хайде, народе. Някой трябва да смени полицейската фуражка с пристанищна.

Направиха размяната, после някой спомена, че момчетата от „Джетс“ искали да дойдат и Шефът, моментално наостри уши.

— Всички ли?

— Да, сър.

— Какво, всичките двадесет и двама?

— Всъщност това са само състезателите. Целият отбор са петдесет.

Започнаха да обсъждат защо на един футболен отбор ще му трябват петдесет играчи и дали е честно да слагат здрави състезатели на скамейката на контузените, след което дискусията се насочи към това дали няма да успеят да се уредят с фланелки за децата си, а може би само с фланелките на звездите, или пък на целия отбор, както и кои всъщност са звездите на „Джетс“. После един помощник до стената промърмори, че ще е невъзможно да се заведат петдесет души до Нулата, без да се попречи на работата.

— Невъзможно? По дяволите, ако реша, ще пусна не само „Джетс“, но и „Шаркс“! — Шефът стовари юмрук върху масата и снимачният екип се засуети. — Да не съм чул втори път тази дума. Ясно ли е? Що за послание носи тя? Че е невъзможно да заведем някакъв си малък футболен отбор, където искаме? Че е невъзможно да си намерим добро къри в два след полунощ? Светът ни гледа и ако някой ми каже, че не мога да закарам „Джетс“ на сцената на националната трагедия… тогава майната му, друго оправдание не ми трябва.

Съставиха се планове за закарването на „Джетс“ до центъра, срещата приключи, светлините на снимачния екип угаснаха, предизвикателните погледи изчезнаха и различните шефове и шефчета заизлизаха от помещението, като се поздравяваха един друг за куража и съчувствието. Шефът погледна Реми и му кимна да остане. Обърна се и промърмори нещо на съветниците си и на двама комисари. После седна на мястото си, наведе глава и зачака залата да се опразни.

Когато всички излязоха, погледна Реми с пресилена усмивка. Здрависаха се и се настаниха в ъгъла на дългата съвещателна маса. Шефът го гледаше. Сложи крак върху крак и после отново седна нормално, явно чакаше нещо. Един от помощниците му — крехък младеж с кръгли очила — му донесе бежова папка с щампа СИГУРНОСТ на корицата. Шефът остави папката в скута си и изчака помощника да се махне. После се усмихна като куче пазач, в смисъл оголи зъби.

— Как си, Брайън?

Реми си спомни предупрежденията на Гутерак.

— Добре, сър. Идеално. Много добре. Превъзходно. Екстра.

— Чудесно.

Последва още зяпане. После Шефът отвори папката. Реми ясно виждаше, че вътре има един-единствен лист и че той явно е празен, но Шефът се преструваше, че прелиства някакви страници. Дори в един момент наплюнчи пръстите си.

Реми се размърда на мястото си, чудеше се какво ли уж пише на листа. Шефът шумолеше с хартията и лекичко пръхтеше.

— Един момент — каза той и прокара пръст по страницата. — Да, да. Точно така. Et cetera.

— Сър?

Шефът вдигна поглед.

— Първо, искам да ти благодаря, че се съгласи на това. Когато чух какво търсят, за мен имаше само един избор. Твоето съчетание на вещина и готовност за саможертва, желанието да направиш каквото трябва… Но преди да приключим окончателно, исках да се срещнем лице в лице, в случай че си взел друго решение.

Реми се разсмя. Нямаше спомени да е вземал каквото и да било решение.

— Ами…

Шефът наклони глава.

— Честно казано… не съм сигурен за какво говорите.

— Какво искаш да кажеш?

— Не… не зная какво правим тук.

Лицето на Шефа пламна и той се наведе напред.

— Надявам се, че не поставяш под въпрос курса на страната?

— На страната ли? Не — побърза да каже Реми. — Не… не мисля.

— Добре. — Шефът сви устни. — Нищо друго не може да ме вбеси толкова. Точно това иска другата страна, Брайън. Искат да започнем да се питаме за действията си, преди дори да имаме възможността да ги извършим. Всеки въпрос, който си задаваме, е като любовно писмо до враговете ни.

— Не — запротестира Реми. — Не пращам никакви любовни писма…

Шефът сякаш едва сега си даде сметка, че вече не произнася реч пред камери.

— Естествено, че не пращаш. Ти си с нас. Ти, обикновеният човек. — Вдигна папката с единствения лист и завъртя очи към тавана. — Извинявай. Просто съм толкова… емоционален… когато си помисля как хората подлагат на съмнение решимостта ни, твърдото ни намерение да си върнем мястото в света, наследството ни, да съберем всичко изгубено, да възстановим данните за нашите хора, за нашата търговия… е, Брайън, не е нужно да ти казвам всичко това.

На Реми донякъде му се искаше да е нужно, но кимна и каза:

— Да, не е.

— Именно затова те избрах — заради всеотдайността ти към страната и заради непоколебимата ти лична лоялност. Ти си в уникална позиция, Брайън, истински пионер, мост между два свята. Намесата между полицията и градската прокуратура бе трудна, но съм сигурен, че това те е научило как да живееш в два различни свята — на костюмите и на значките. В известен смисъл сега ще трябва да го направиш пак — да живееш в два свята.

— Добре — каза Реми.

Шефът се усмихна.

— Това исках да ти кажа, Брайън. Исках да се уверя, че знаеш моята искрена… и пълна… — Гласът му секна и той зяпна папката в скута си. После отново започна да говори с обичайния си кампаниен тон. — С божия помощ ще съберем всяка разписка, всяка квитанция, всяко проклето листче… иначе… е, мисля, че знаеш.

— Сър?

— Те побеждават — прошепна Шефът.

— Побеждават ли, сър?

— Те побеждават, Брайън. Те… — Шефът отново отвори празната папка. — Те побеждават. — Сложи си очилата и погледна празната страница. — Между другото, докладите ти за сержант Гутерак са много информативни.

— Доклади? — Реми потърка слепоочието си, мъчеше се да си спомни дали е казал нещо за Гутерак. Зачуди се как ли може да си спомни нещо, което не помни да е правил. — Пол е добър човек.

— Да, спор няма.

— Пол е направо чудесен, сър.

— Взети са мерки. — Шефът потърка уста. — Зная, че това е и лична услуга към мен, Брайън. Твоята всеотдайност и саможертва…

Потърка отново уста и отново се впусна в поредната версия на вдъхновяващата си реч, но скоро словото му сякаш се сведе до несвързани думи.

— … Смелост… свобода… възстановяване… гъвкавост… вяра… разходи…

Поклати глава.

— И това, което правиш… е… очевидно е. — Шефът затвори папката и отново се съсредоточи. — Трябва ни обаче история. Ще я измислим покрай недъга. Какво искаш? Да си върнеш? Недъзите обичат да си връщат. Или предпочиташ да го направиш с очите си?

— С очите ми ли?

Реми инстинктивно затвори очи, за да провери нишките и петната, и когато ги отвори, видя…

Лицето, младо и гладко, лицето от призрачния бар го гледаше над същия тънък врат, израснал от тялото на същия онзи човек в същия черен костюм. Реми отново погледна съвършеното лице, подобно на празен лист под късата кестенява коса. Никога не бе виждал толкова гладка повърхност. Също като в призрачния бар, мъжът носеше неуточнен правителствен бадж, закрепен на джоба на гърдите — „Маркъм“.

Мъжът говореше.

— … Разбира се, опитът ви на улицата и в управлението. Това е уникално назначение и на пръв поглед изглежда, че е извадено от първоначалния… мандат на Свобода и възстановяване. Има твърдения, че назначението е донякъде незаконно навлизане в сферата на дейност на бюрото или агенциите, което е и една от причините да го отделим. — Маркъм махна с ръка. — Както и да е, ще решим правните въпроси, след като гръмнем бомбата. Сега не е нито времето, нито мястото за обсъждане на тези неща. Не съм ли прав? А?

Намираха се в малка зала за събрания с черни кресла и голи стени. Таванът бе висок; Реми чуваше някакви механични звуци от другата страна на вратата.

Маркъм продължаваше да говори.

— Разбира се, на работата ви трябва да се гледа изключително предпазливо. Аз ще съм основният ви човек за свръзка. Надявам се, че досега не сте разказали на никого за разговорите ви с нас.

— С…

— С нас — повтори Маркъм.

— Не съм. — Реми се разсмя нервно. — Е, мисля, че това не е проблем.

Половината от младото лице на Маркъм се усмихна.

— Добре.

— По дяволите, дори не зная кой сте.

Маркъм като че ли се сепна за миг, после се усмихна.

— Много добре. Браво. Бихте могли да се снимате в някой от учебните ни филми. — Задържа усмивката си още един миг, после сложи куфарчето си на масата и го отвори. — Добре тогава, искате ли да поговорим за това, за което сме се събрали?

Извади някаква снимка 20×25 и я плъзна по масата. На снимката имаше млада жена с кръгли бузи, тъмни очи и дълга черна коса. Готина. Седеше в някакъв ресторант-градина, облечена в лека вечерна рокля, и вдигаше чаша мартини към камерата.

— „Гибсън“ — каза Маркъм.

— Какво?

— Казахте мартини. Това не е мартини. „Гибсън“ е. Лукчета вместо маслини. — Показалецът му с безупречно оформен маникюр посочи малката чаша.

Нима беше казал мартини на глас?

— Да, направихте го. Но ето, вижте, това е „Гибсън“. — Маркъм отново посочи чашата. — Могат да се различат лукчетата. Ето, тук се виждат по-добре.

Разрови се в куфарчето и намери друга снимка, показваща питието в едър план. Образът бе размазан, но наистина нямаше съмнение, че в чашата има две малки бели лукчета.

— Аз лично не обичам лукчета, предпочитам маслините — каза Маркъм. — Никакво пимиенто. Честно казано… какво е това пимиенто? Плод? Зеленчук? Или бобово? Искам да кажа, хайде стига… — Говореше с тон на комик. — Нима подобно нещо се среща в природата?

— Мисля, че означава чушка — каза Реми.

— Зная. Исках да… — Маркъм очевидно бе разочарован от провалената шега. — Ох… — Махна снимката с лукчетата и посочи момичето. — Това е Марч Селиъс.

Реми погледна снимката. Мардж?

— Не. Марч. Пише се точно като месец март на английски.

Реми прехапа устна, за да не позволи от устата му да излизат още думи. Погледна отново направената в ресторанта снимка. Навсякъде се виждаха папрати.

— Работеше за една фирма, уреждаща правните въпроси за вносители на различни стоки чрез международни договори, консорциуми и така нататък. Стажантка. Нали се сещате. — Маркъм избухна в смях, но възвърна сериозното си изражение толкова бързо, че Реми се зачуди дали не е имал поредната празнина. — Специалността й е доставка, търговско право, тарифи и нефт. Знае идеално гръцки, но също така владее арабски и малко фарси. Работила е много за близкоизточни и средиземноморски компании — гръцки, италиански, саудитски, сирийски и ливански. Интелигентно момиче, само̀, пие умерено, либерално; през деветдесетте организираше благотворителни кампании за палестинци, протестираше против израелските окупатори, такива неща. Малко дивичка, обича чашката, но не сме я засичали с наркотици. Не се боеше от секса, но по онова време нямаше трийсет. Работеше за Ей Ди Ар почти две години. Офисите на фирмата бяха на най-горните етажи, така че, както можете да се досетите, компанията бе ударена доста здраво — двадесет и трима от служителите й, всички, които са били на работа онази сутрин, се водят безследно изчезнали. Макар че… — Реми отново погледна снимката — броят на безследно изчезналите може да се сведе до двадесет и двама… ако някой махне госпожица Селиъс от официалния списък.

— Значи смятате… че не би трябвало… да е в официалния списък?

— Имаме основания да смятаме… — Маркъм отново замълча. — Имаме сведения… — Последва нова пауза. — Имаме известни доказателства, че… госпожица Селиъс може и да не е загинала в онзи ден. Всъщност може би е жива.

Реми зачака продължението, но на Маркъм като че ли му доставяше удоволствие да разкрива нещата едно по едно.

— Как така? — попита най-сетне Реми.

Маркъм сплете пръсти и постави показалци на устните си.

— Въз основа на възстановяването на документите и интервютата се появи теорията, че е възможно тя да е била предупредена и да е избягала малко преди…

Маркъм отново замълча. Реми се насили да заговори.

— Не разбирам.

Маркъм си сложи гумена ръкавица, бръкна в куфарчето си и извади затворено найлоново пликче, в което имаше някакво картонче. Сложи го на масата, после го дръпна назад.

— Разбира се, това е строго секретно — каза и отново побутна пликчето напред, сякаш в него се криеше някаква вълшебна тайна.

Реми посегна към пликчето. Вътре имаше малка картичка. Върху нея със синьо мастило бе написана рецепта за нещо на име морски език с ядки. Прочете го до последната съставка (1 ч.л. морска сол) и начина на приготвяне (Накисва се в студено пресован зехтин) чак до указанията (Оставете за пет минути, гарнирайте с две резенчета портокал и сервирайте). Зяпна рецептата, после отново погледна Маркъм. За няколко секунди се възцари пълна тишина.

— Рецепта — каза Реми.

— А! Явно някой е завършил колеж! — каза Маркъм. — И къде според вас намерихме тази рецепта?

— Ами… нямам представа.

— Знаете ли къде се намира Кристъл Бийч?

— Не.

Маркъм го изгледа подозрително, но продължи:

— Кристъл Бийч е в южната част на Онтарио, на Абино Бей, оттатък езеро Ери, недалеч от Бъфало. Чудесно местенце. Макар през зимата да е студено… студено като трезвена лесбийка на ергенски купон. Можете да си представите. — Отново изчака да последва смях, след което стана сериозен. — Намерихме рецептата… във вещите на една четиридесет и шест годишна домакиня, Линда Вендрън. Госпожа Вендрън твърди, че в същия ден е била на летище „Кенеди“, тръгвала си от посещение при сестра си и чакала полета до Бъфало, когато чула за атаките. Не разбирате ли накъде бия?

— Не.

— Когато летището затворило, госпожа Вендрън не успяла да отлети за Бъфало, така че се върнала в дома на сестра си. Накрая, чак след два дни, взела автобус. Много претъпкан автобус, както твърди. — Маркъм се наведе напред. — Въпросната госпожа твърди, че е намерила рецептата на мястото си в автобуса. Взела я, защото… решила, че изглежда вкусно. Помислила си, че съпругът й ще хареса ястието: той обича ядки.

— А вие… не й вярвате, така ли?

Маркъм изглеждаше засегнат.

— Вярваме й, разбира се. Е, за всеки случай я сложихме на детектора на лъжата. — Поклати глава. — Но защо някой ще лъже за ядките? Кой не обича ядки? Особено в рибна рецепта — крехко филенце. Ядките прибавят допълнителен чар, нещо хрупкаво. Плътност. Накиснати са в мед. Вероятно може да се замести с царевичен сироп. Но там изрично е записано мед. Щипка лют червен пипер. Морска сол. После печеш двайсет минути на слаб огън. Добавят се лукчета. Чудесна гозба за през лятото. Вкусна. Лека. Направихме я в лабораторията, просто за да сме сигурни, че е… нали разбирате… вкусна. — Маркъм се облегна назад. — Може би ще я сготвим пак. Ще ви се обадя.

Наведе се отново напред, пак докосна с показалец устните си.

— Въпросът обаче не е какъв е вкусът на рибата, нито дори какво вино трябва да сервирате с нея — мисля, че ще върви гевурцемайнер, а може би и шардоне. Въпросът, Брайън, е следният — кой е оставил рецептата в автобуса?

— Тя ли? — Реми вдигна снимката.

— Марч Селиъс. — Маркъм разпери ръце, сякаш правеше фокус. — Гръцка фамилия. Имигрантка второ поколение. По-голямата й сестра живее в града, занимава се с недвижими имоти. По-малкият й брат е в Канзас Сити при родителите й. Татко й държи гръцки ресторант.

Реми отново погледна рецептата.

— И какво ви кара да предполагате, че тази рецепта е на… — той погледна снимката — на Марч?

— Не можем да си позволим лукса да предполагаме, Брайън.

И бръкна в куфарчето за друга снимка. На нея пак беше Марч, държеше няколко червени балона, върху които със сребърни букви пишеше Честит 26-и рожден ден. Бръкна отново в куфарчето и извади едър план на един детайл и бижутерска лупа.

— Ето — каза и побутна снимката към Реми. — Разгледайте внимателно. Над рамото й.

Отначало му бе трудно да го различи, но после… да, нямаше място за съмнение. На преградата зад Марч Селиъс се мъдреше точно тази написана на ръка рецепта за морски език с ядки, която лежеше на масата между двамата.

— Господи, това е изумително — каза Реми.

— Благодаря.

— Имам предвид, откъде сте знаели да търсите… — Трудно му бе да свърже всичко това. — Как… Искам да кажа… това е просто хартийка. И всичко това за…

Маркъм стана много сериозен.

— Какво казвате, Брайън?

— Нищо… нищо не казвам. Просто съм изумен. Просто не разбирам откъде сте знаели да свържете… и сте свършили всичко това заради една… рецепта? — Реми отново погледна през бижутерската лупа. — Дори не сте знаели, че тя е свързана по някакъв начин с онзи ден… Искам да кажа… може да я е свалила от стената още преди месеци.

Маркъм отново посочи снимката с балоните.

— Двадесет и шестият й рожден ден е бил шест дни преди атаката. Точно тогава е направена снимката, на рождения й ден — шест дни преди предполагаемата й смърт.

— Може би някой друг е взел рецептата след… Искам да кажа, хартията се разлетя навсякъде, нали?

Маркъм кимна, сякаш бе очаквал подобен отговор.

— По рецептата няма прах, Брайън. Абсолютно никакъв. Проверихме в лабораторията. Веднага след като сготвихме рибата. Това листче е било в куфарче или чанта. Не е излетяло от сградата. Било е взето преди това.

Реми отново погледна снимката в офиса. Момичето на нея бе по-хубаво, срамежливо и с широко отворени очи. Стори му се, че е влюбено в човека зад фотоапарата.

— Да, и ние мислим така — каза Маркъм.

Господи. Пак ли казваше на глас каквото мисли? Вдигна поглед, но Маркъм като че ли не го забелязваше. Постави двете снимки една до друга — усмихващата се Марч в ресторанта и усмихващата се Марч на бюрото.

— Снимките са направени с един и същ фотоапарат. Фотографът е ключът. Любовник. Може би таен. Намерим ли го, наполовина сме решили случая — каза Маркъм. — Смятам, че ако намерим фотоапарата, има голям шанс Марч Селиъс да се окаже жива. А също и голям шанс заедно с нея да намерим някой, който би се оказал интересен за вас.

Реми го следваше бавно, сякаш мислите му се влачеха през тиня.

— За кого става въпрос?

Маркъм пак бръкна в куфарчето и извади още една снимка. Марч седеше на малка масичка на някакъв покрив заедно с красив млад мъж от Близкия изток с набола коса и брада; дълбоко разположените му очи сякаш се взираха през обектива.

— Снимката е направена на покрива на блока на Марч. Тя сготвила, а един съсед сервирал и направил снимката. Мъжът е Бишир Мадаин — продължи Маркъм. — Емигрант от Саудитска Арабия. От дванадесет години живее в Съединените щати. Работил е за голяма фирма вносител. Имал романтична връзка с госпожица Селиъс допреди около година и половина. Никой не го е виждал от сутринта на атаките. Възстановихме документация — телекси, имейли, поръчки по каталог, които биха могли да подскажат, че господин Мадаин е член на спяща клетка тук. Смятаме, че е възможно да е знаел предварително за атаките и че вероятно е решил да предупреди старата си приятелка.

— Но пак не разбирам как…

Маркъм плъзна по масата две страници протокол от разпит. Отгоре се къдреше щампата СИГУРНОСТ и съкращението ДД.

— Въпросната сутрин в 7:12 часа, малко след пристигането си, госпожица Селиъс се обадила в сервиза да оправят лазерния принтер на нейния етаж. В 7:48 часа, както се вижда от интервюто, техникът пристигнал. Винаги намирал госпожица Селиъс за… — Маркъм погледна бележките си — огън мадама. Онази сутрин пофлиртувал с госпожица Селиъс, която според твърденията му не била в пълно неведение относно намеренията му и не се отнасяла с безразличие към свалките му. Пичът бачкал, когато телефонът на Марч иззвънял. Тя изглеждала развълнувана от обаждането. Техникът тъкмо махал един заседнал лист от принтера. Вдигнал глава и видял Марч Селиъс да върви към асансьора, плачела. Самият той тръгнал няколко минути по-късно, слязъл долу и бил, доколкото знаем, последният човек, напуснал етажа преди… — устните на Маркъм оформиха думата бум и той сви рамене, сякаш това обясняваше всичко.

Реми се изненада, когато се чу да задава въпроси.

— Някой виждал ли я е да напуска сградата? Или след това? Има ли други доказателства, че е жива?

Маркъм изглеждаше поласкан.

— Точно заради такива въпроси се спряхме върху вас.

Реми погледна протокола и каза:

— Не зная. Имам предвид, не е ли възможно това обаждане да е нещо съвсем друго? Разправия с приятел? Може пък да не е отивала към асансьора. Може да е отишла до тоалетната. И тъй, с какво разполагате — с една рецепта и разгонен техник. И това би трябвало да докаже, че е била предупредена за атаката?

Маркъм посочи детайлното изображение на работното място на Марч Селиъс.

— Представете си стените на работното място на една млада жена. Целите в снимки и рецепти, анимационни герои и будистки коани. А сега да кажем, че е имала разправия с приятеля си, както казвате, и изтичва към тоалетната. Наистина ли би спряла да свали нещата от стените? Би ли прибрала рецепти и снимки? Какво би я накарало да й хрумне, че вече няма да се върне?

Маркъм Отново разпери ръце и започна да събира бумагите си. Погледна Реми.

— Някакви въпроси, преди да започнете?

Реми не знаеше откъде да започне.

— Всичко това изглежда толкова… повърхностно. Може би причината е в мен, но… — Разтърка очи, мъчеше се за незнайно кой път да махне драскотините. — Имам голям проблем… със свързването на нещата.

Маркъм го изгледа дълго, след което кимна и го погледна така, сякаш щеше да заплаче.

— Зная. Трудно е. Понякога забравям през какъв ад сте минали. Не мога да си представя какво е било. Никой от нас не може. Трудно е. И не става по-лесно. Но точно затова поискахме вас. — Бръкна в куфарчето и извади картичката в пликчето. — Прочетете последния ред.

Реми се подчини. Гарнирайте с две резенчета портокал и сервирайте.

Маркъм му подаде друг едър план, този път от снимката на Марч и Бишир Мадаин на покрива. На подноса между двамата ясно се виждаше нещо като риба, гарнирано с две портокалови резенчета. Маркъм вдигна вежди, сякаш бе предоставил още едно неопровержимо доказателство, и прибра снимката.

— Вижте, ще е трудно. Нямам намерение да ви баламосвам. Трябва обаче да открием Марч Селиъс. И ако се установи, че тя е наистина… мъртва… е, тогава всичко е наред. Но ако са окаже, че е жива, значи имаме проблем. Всъщност имаме огромен проблем — добави и затвори куфарчето.

— Това е просто формалност — с професионален тон каза високата жена, беше някъде към петдесетте, и го погледна над стилните рамки на очилата си. Седеше зад широко бюро до рошав мъж, който бършеше носа си с влажна кърпичка.

— Няма правилни отговори — каза мъжът. — Спокойно.

— Хронична болка в гърба? — попита жената.

— Какво? — не разбра Реми.

— Просто за протокола — каза високата жена. — Формалност. Трябва да сложим отметка.

— Хронична болка в гърба? — попита мъжът.

Реми се огледа. На стената зад него имаше плакат, на който бе нарисуван мъж със забита в главата му метла и надпис „Трудовите злополуки не са шега работа“. Наведе се напред и каза:

— Гърбът ми е добре. Всъщност ако имам нужда от нещо, то е от някаква консултация. Разбирате ли, имам известен проблем с… фокусирането. Имам празнини. Изгубвам хода на нещата.

Те го зяпнаха.

— А очите ми… очите ми се разпадат. Макуларна дегенерация и отлепване на ретината. Виждам светлинки и петна.

Минаха няколко секунди. Реми се разсмя нервно.

— Синът ми разправя на всички, че съм мъртъв.

Продължаваха да го зяпат.

— И… пия много. Всеки ден. И… ъъ… — Реми разтърка очи. — Прострелях се в главата. Но си мисля, че е било случайно. Или… може би някаква шега.

Все така го зяпаха.

— Но… нали разбирате… добре съм.

Пак го зяпаха.

— Е… разбира се, ако не се броят празнините.

Мъжът задъвка химикалката си и погледна в папката, прокара пръст по някакъв списък. И каза:

— Хронична болка в гърба.

— Гледам доста телевизия, господин Реми — каза нервната жена със сребърния кичур в черната коса и хвърли поглед към телевизора в ъгъла на малкия апартамент.

Реми също погледна натам. На екрана някакъв мъж в комбинезон доближаваше парче дърво към струг. Звукът беше изключен.

— Не съм го спирала, откакто се случи онова нещо — продължи жената с кичура. — Няколко дни не откъснах поглед от новините. Дори го извъртях, за да мога да гледам от банята. Поръчвах храна по телефона и превключвах от канал на канал, гледах от различни ъгли, слушах говорителите и политиците. И после, просто ей така, преди няколко дни видях първото предаване, което не беше новини. В четири сутринта. — Жената дръпна от цигарата си. — За врачка. Нали я знаете, онази от Ямайка, която казва на хората какво ги чака в бъдеще? Всеки или ще си намери добра работа, или ще се влюби, нали така? Никой няма да се разболее от рак или да падне в шахта. Никой няма да има ден като предишния, самотен и тъжен, да седи пред телевизора и да поръчва храна по телефона. Никой няма да изгори на осемдесетия етаж на някаква сграда. Само нови работи и супер гаджета. Сигурно е била онази част от мен, която все още продължава да се надява, че Марч ще се върне… но гледам врачката, която разправя, че ще ти каже бъдещето срещу петдесетачка, после показват разни хора, помирили се с майките си, влюбили се или получили повишение… и точно тогава си помислих, че никога вече няма да видя Марч, и викнах на телевизора: „Добре, кучко! Къде беше, по дяволите?“

Реми се размърда и погледна в малкия бележник в ръката си. Вътре със собствения му почерк бяха написани разхвърляни бележки — името Ан Роджърс, адрес в Горен Ийст Сайд, думите съседка и семейни пари. Огледа апартамента — семпъл, следвоенен. Жената бе кльощава, с дълга черна коса със сребристия кичур в нея и с развлечена пижама. Беше запалила едновременно две цигари — едната стърчеше между дългите й поддържани пръсти, а другата димеше в пепелника.

Под Ан Роджърс и съседка следваше къс списък съкратени въпроси, също с почерка на Реми. Погледна първия. Онази сутрин? И каза:

— Онази сутрин.

— Онази сутрин ли? — Ан Роджърс пое дълбоко дъх и въздъхна. — Онази сутрин двете с Марч излязохме на работа. Като всеки ден. Отидохме заедно до станцията на метрото. Беше… шест и половина. Взехме си по една поничка в кафенето на Лекс. Тя си поръча капучино. Аз не употребявам кофеин.

Остави цигарата в пепелника и взе другата.

Реми се взираше в бележника си. Трябваше ли да записва всичко това? Че Ан Роджърс не употребява кофеин? Че има сребърен кичур в…? Имаше чувството, че всяка подробност ще стане важна, ако я запише, че важността й се определя от записките му.

— Запознахме се веднага, още щом се нанесе тук… някъде преди година. — Ан Роджърс прокара ръка през косата си. — Всеки ден се засичахме в коридора на тръгване за работа. Понякога вземахме заедно такси. Или пък вървяхме заедно до метрото. И тя работеше в центъра, макар че пътуваше два пъти по-дълго от мен. Изумително е, наистина. Никога не сме си казвали — хей, хайде да се чакаме в еди-колко си часа. Просто така се случваше. Излизам от апартамента да си взема нещо за хапване и Марч излиза да яде в същия миг. Като се замислиш, наистина е изумително.

Реми се замисли.

— Сигурно.

Ан Роджърс сви рамене.

— Както и да е, в онзи ден хванахме метрото и седнахме една до друга. Говорехме си за времето и за уикенда, стигнахме до Юниън Скуеър и аз слязох. Това беше. Предполагам, че е продължила към центъра.

Вторият въпрос бе Необичайно?

— Да сте забелязали нещо необичайно през онзи ден?

— Хмм. Момент. А, да. Случи се нещо. Почти три хиляди души умряха. Да. Включително най-добрата ми приятелка. И оттогава не мога да изляза от шибания си апартамент и да изключа шибания телевизор. Но иначе не, бих казала, че беше като всеки друг шибан ден.

— Не, извинете, аз… — Реми погледна надолу. — Имам предвид… сутринта. Забелязахте ли нещо необичайно онази сутрин? Преди това? Да е казвала нещо преди…

— О, извинете. Хмм. Момент. А, да. Каза, че имала лошото предчувствие, че ще умре в огнен ад.

Реми се размърда на стола.

— Вижте, не исках да ви разстройвам, госпожице Роджърс.

Ан Роджърс се взираше в него. Абсолютно безизразно.

Реми отново погледна бележките си. Въпрос номер три — Виждала ли се е с някого? Пое дъх.

— Знаете ли дала се е виждала с някого?

— Виждала?

— В смисъл интимна връзка.

— С кого се чукаше ли? Това ли ме питате, господин Реми? С кого се чукаше Марч ли? Това ли питате?

— Вижте, госпожице Роджърс, аз…

— Искате да знаете кой ебеше съседката ми ли?

— Ами…

— Тогава защо не попита направо, извратеняк шибан?

— Ами… нали попитах.

— Не, не попита. Попита ме дали се е виждала с някого. Аз се виждам с теб в този момент, но не се чукаме. Или се? Гот ли ти е в момента?

— Вижте, аз…

— Какво искаш да ти кажа? С кого се виждаше или с кого се чукаше?

— Всъщност… второто.

— Второто? Какъв ти е проблемът? Кажи го. Кажи го, лайно такова! Кажи: „Извинете, госпожице Роджърс, с кого се чукаше съседката ви?“

— С кого се чукаше съседката ви?

— Боже мой! Не е твоя работа, извратеняк шибан.

Реми се обърка.

— Вижте, не зная как стигнахме до…

— Какво те кара да мислиш, че може да знам такива неща? Бяхме съседки. Мога да ти кажа, че не се чукаше с мен. Това върши ли ти работа? Искаш ли пълен списък на хората, които не са ме чукали? Това ли искаш? Да взимам ли лист и да започвам?

Реми се изкашля и каза:

— Вижте, май нещо не се разбираме. Няма причина да…

— Няма причина да, какво? Няма причина да се разстройвам ли? Ти да не си идиот бе? Да не си си изгубил шибания акъл? Не видя ли какво стана?

Реми се опита да изкръшка. Погледна следващия въпрос. Онази нощ.

— Онази нощ… да сте чули или видели нещо… или някого в апартамента й?

— Еби, еби, еби! Наври ми го до ташаците! Еби ме по-яко! Ето. Доволен ли сте, господин Реми? Надърви ли се, кретен такъв?

Следващ въпрос. Бишир.

— Познавате ли мъж на име Бишир Мадаин?

Тя му махна, сякаш е някакво досадно насекомо.

— Еби, еби, еби! Не се прибра! Еби, еби, еби! Доволен ли си, извратеняко? Еби, еби, еби!

Реми затвори бележника си.

— Може би ще е по-добре да опитаме някой друг път, госпожице Роджърс.

Тя впери поглед в него за няколко секунди, после се обърна към телевизора. Взе дистанционното и се разнесе гласът на водещия.

— … абразивните материали ще свършат работа, макар че традиционната шкурка е все още…

Реми тръгна към вратата, но спря.

— Защо живееше чак тук?

Ан Роджърс раздвижи палец по дистанционното, едва успяваше да скрие отвращението си.

— Какво искаш от мен? Да не се опитваш да ме накараш да призная нещо?

— Не — каза Реми. — Просто се питам… — Какво се питаше? — Марч работеше във финансовия квартал…

— Да. Зная. Нали затова умря, шибан извратен боклук такъв!

Реми пропусна думите й покрай ушите си.

— И е живяла чак тук? В тази сграда? Със заплатата на стажантка? Просто няма смисъл. Можела е да си намери, толкова голям апартамент при реката на три пъти по-ниска цена. Откъде е имала тези пари?

Внезапно изражението на Ан Роджърс стана много спокойно. Очите й се присвиха.

— Не ми харесва какво намеквате — каза тя.

Реми разпери ръце.

— Какво намеквам?

— Не намеквате ли нещо?

— Нямам представа, честна дума — каза Реми.

Ан Роджърс вдигна ръка и метна дистанционното към…

Мъжът на вратата наближаваше четиридесетте, с тлъсто туловище между раменете и колената и посивяваща едноседмична четина. Скъпа прическа. Носеше черни спортни панталони и черна тениска. Беше бос.

— Да?

Реми свали ръка от звънеца и се огледа. Хубава къща на два етажа, сиво-синя, със свежа правоъгълна полянка отпред и детско колело, подпряно на една тойота „Лексус“ на мястото за паркиране. Погледна към улицата. Къщите бяха еднакви като планина домино, с американски знамена над верандата.

— Какво обичате? — попита мъжът.

— Ами… — Значката на Реми бе в ръката, с която звънеше, така че я показа на мъжа с надеждата, че единият от двамата ще се сети как да продължи. — Ъъъ, извинете, но… вие… къде се намирам?

Мъжът го зяпна.

— Енгълуд Клифс.

— О, да.

— Е, какво има?

Реми погледна надолу. В другата му ръка бе бележникът, който бе намерил край Нулата. Работният бележник на Дж. Адич. Аха.

— Как се казвате?

Мъжът леко се дръпна.

— Тони Адич. Защо?

— Ами… Намерих това. — Реми вдигна дебелия черен бележник. — Радвам се, че сте добре. Не знаех дали…

Адич зяпна бележника, сякаш гледаше призрак.

— Доста записани срещи има — отбеляза Реми.

Мъжът не каза нищо.

Реми се опита да изглежда безгрижно, сякаш бяха разменили някаква шега, докато чакат метрото.

— Странно. Когато го намерих, си помислих… какво всъщност правим на всички тези срещи? Аз самият ходех на много срещи, а сега… нямам представа за какво говорехме. Опита се да се разсмее — просто двама души, разговарящи за това как важни неща изведнъж могат да станат тривиални, но крайният резултат бе плосък и нескопосан.

Мъжът продължаваше да се взира в бележника.

— На баща ми е — каза той. — Джералд Адич. Как се е озовал у вас?

— О, господи — каза Реми. — Баща ви дали…

— Не. В момента го няма.

— Но той…

— Добре е. На някакво празненство за възрастни е. Мисля, че ще ходят в някакво казино. — Тони Адич взе бележника и го прегледа. Поклати глава.

— През шейсетте работеше в градската управа. Сега е пенсионер. Страда от деменция.

— Ясно — каза Реми. — Но нали разбирате, намерих го при…

— Да, благодаря ви — каза Тони Адич и затвори вратата под носа му.

Реми остана на верандата. Огледа отново квартала. Дали да почука пак? Да попита кой е онзи Реми, когото е познавал баща му? Изведнъж му се прииска да бе задържал…

Откъм хоризонта пълзеше сив, изпълнен с пушек тежък сумрак. Реми стоеше пред „Феймъс Рей“ на Шесто авеню и се мъчеше да реши дали е гладен… и видя снимка на Марч Селиъс с телефонен номер под нея. Витрината пред него се използваше като импровизирана дъска за обяви, покрита с отчаяни листовки; цялата фасада на магазина бе скрита от снимки на изчезнали, подредени в груби редове като макет на гимназиален годишник. Тази снимка бе различна от онези, които бе виждал преди, но жената несъмнено бе Марч. Усмихваше се любезно в някаква дневна; може би изглеждаше по-млада. Реми застана пред витрината и погледна през стъклото към плоските фотографии. Марч Селиъс бе сред всички останали, подобно на членовете на някакво изгубено време, чиито изображения са завинаги уловени тук. Всяка снимка бе залепена или отпечатана на лист хартия с описание на изчезналия и телефонни номера. Някои от бележките бяха молби за милост, сякаш изчезналите бяха отвлечени и имаше шанс да бъдат освободени, ако похитителите открият, че жертвите им също имат деца или че току-що са превъзмогнали раково заболяване; други бяха още по-прочувствени, с множество възклицателни знаци и описание на достойнствата на хората, трудолюбието им, любовта към семейството и точността — сякаш всичко това по някакъв начин можеше да помогне за идентифицирането им. Краищата на листата бяха започнали да се навиват. Подобни стени имаше на всяка втора пресечка. Изникваха в паркове и болници, училища и спирки на метрото — навсякъде, където хората се сещаха да залепят снимки. Веднага щом се появеше една, хората се втурваха от апартаментите и домовете си, за да запълнят цялата стена. Не можеше да има само една-единствена фотография на изчезнал; не биваше да остава абсолютно никакво свободно пространство на стената. А като оцелял, ти трябва да спреш и да гледаш снимките, тъй като именно това се иска от теб. Разбира се, те не бяха в неизвестност; вече бяха мъртви. Всички знаеха, че са мъртви. На тези стени не можеха да се намерят историите на хора, намерени живи (и спокойни — мечтата за поразените от амнезия, забутани някъде из крайградските болници), но въпреки това Реми спря и погледна. И докато стените правеха това тихо преминаване от изчезнали към мъртви, той ги гледаше по различен начин, мислено обръщаше листата и спираше на познатите — искрица разпознаване и надежда, — докато не се сещаше, че преди малко е видял същото лице на Уошингтън Скуеър или при Сент Винсънт; накрая започваше да се пита дали не ги е познавал всички, всеки един от тези хора, и когато се отдалечаваше от стените, понякога виждаше същите лица върху минаващите тела, в погледите на непознатите — погледи, изпълнени с мъка и объркване, невярващи и с чувство за предателство.

Забелязваше и разликите на стените; просто не можеха да се пропуснат. Навремето бе чел, че Америка е безкласово общество, но стените с изчезналите и мъртвите опровергаваха това. Стените представляваха свидетелство за класи и макар всички снимки да бяха разбъркани, Реми можеше мислено да ги раздели на три групи. Първата — банкери, юристи, брокери, директори и техните помощници, предимно бели, неколцина присадени чернокожи, повечето с костюми, смокинги или рокли, или снимани по време на сватби, дипломиране или на фирмени коледни празненства. Някои от най-младите като Марч носеха неофициално облекло — със семейството, или по-често някъде навън, излезли на излет в някакъв каньон или на карибски плаж. Тези хора винаги се усмихваха от следсмъртните си снимки — не точно защото бяха щастливи, а сякаш защото в един момент им е било казано, че няма от какво да се оплакват.

Втората класа се състоеше предимно от пожарникари, малко ченгета — почти всички мъже или младежи, повечето с мустаци, на стари ксерокопирани снимки, с униформи, на официални портрети, с рунтави бакенбарди или войнишки прически. Рядко се усмихваха, а на лицата им бе изписана строгост и всеотдайност. Бяха готови. Ако бяха показани на импровизирани снимки, лицата им неизменно бяха уморени, сякаш фотографите винаги бяха прекалено близо… прекалено горди. Всички тези хора гледаха по начина, по който бе виждал да гледат хора, загинали прекалено млади — сякаш са знаели, — поглед, който казваше, че това просто е повече от онова, за което са се пазарили, че са искали само живот, в който да могат да припечелват по нещо и да живеят нормално. Изглеждаха добри хора — бели, черни, латиноамериканци; всички имаха вида на хора, току-що пристигнали някъде. Реми си представяше мислите в балончета над главите им: „За децата ще е по-лесно“.

И накрая бе последният слой, работниците, които са били почти невидими преди това, лица в метрото или на автобусната спирка — черни, латиноамериканци, имигранти, имена с прекалено много съгласни или гласни, типовете, работещи в ресторанти и кафенета, пощи и охранителни фирми. Лицата им бяха мрачни като на престъпници — снимки от служебни карти, зърнести семейни портрети или запечатани от полароидни апарати моменти на принудително отпускане. Всички изглеждаха изтощени, сякаш са претърпявали катастрофи и преди онзи ден, подобно на оцелели при потоп хора, намерили спасение в клоните на някое дърво. Често изчезналите дори не заемаха централно място в снимката — можеше да се види как другите хора са били изрязани, докато не е останал само нещастникът в костюм втора ръка, застанал в някое лоби със скръстени отпред ръце. Кървящо търпение.

Така бе потънал в лицата, че не бе усетил появата на човека до себе си — близкоизточен тип към шейсетте, висок горе-долу колкото него, облечен в чудесно вълнено палто, със съвсем къса коса, кръгли очила и няколкодневна четина на грубото си лице.

— Да ви кажа ли какво съм смятал винаги? — попита той с едва забележим акцент; по говора му личеше, че носи протези.

— Добре — каза Реми.

Мъжът обърна гръб на стената.

— Винаги съм смятал, че има два вида хора — едни, за които всеки ден е битка за издигане, и други, за които всеки ден е битка за приспособяване. Няма други видове. Няма значение расата, религията или професията — или се опитваш да се издигнеш, или да се нагодиш. Това е единствената война — между издигащите се и нагажданите. Това е всичко.

Реми отново погледна снимките. Нима този човек искаше да каже, че общата смърт на всички тези хора е демократизиране? Не го виждаше по този начин, не можеше да си представи как накрая се обединяват, как търсят помощ един от друг по горящите коридори, взаимно се успокояват, докато горещината расте и земята ги свлича надолу. Беше видял прекалено много хора да падат сами и много лесно можеше да си представи как останалите плачат сами, свиват се сами и горят сами; изобщо са сами — както неизменно си отиваме от този свят, независимо по какъв начин е минал животът ни. Погледна собствените си ръце, с мазолите по дланите и пръстите и сивата мръсотия под ноктите.

— Липсва ни комунизмът — каза мъжът. — Не като форма на управление или икономика — ясно е, че там се провали, тъй като бе пропит от корупция и неефективност, като всяка подобна система. Липсва ни идеалът, детският оптимизъм. Без него светът потъва в цинизъм. Понякога си мисля, че ни трябва друга посока, политически или икономически път към морала и великодушието. На младини смятах, че вярата ми е път през бруталния модерен свят, но, честно казано, вече не съм сигурен. Може би всички трябва да преминем през това, а?

Човекът посочи снимките.

— Знаете ли, че Исус се споменава деветдесет и три пъти в Корана?

— Не — каза Реми. — Не знаех.

— Никой не го знае — каза мъжът.

После пъхна в ръцете на Реми един жълт плик.

— Мисля, че това е, което търсите — каза и си тръгна.

Тъмна в краищата и ослепителна в центъра, малката зелена точка висеше на неопределено разстояние от него и се плъзгаше напред-назад по ограничения хоризонт.

— Кажи, Брайън. Какво виждаш сега?

Брадичката и челото на Реми бяха притиснати в някаква гладка прохладна пластмаса. Зелената светлина се премести отново.

— Брайън? Сега виждаш ли линиите? Петната и пръчките?

— Да — отвърна Реми. — Линии. И нещо като вериги. Реят се.

— Добре. Погледни нагоре, ако обичаш.

Погледна нагоре.

— А сега надолу.

Надолу.

— Добре. Чудесно. Вече можеш да се облегнеш.

Реми се облегна в стола — който имаше възглавница за главата. Светлините се запалиха и очите му пламнаха, когато парчетата вътре се втурнаха да търсят убежище. Офталмологът с безумен поглед д-р Хълд носеше на главата си малко фенерче, приличаше на миниатюрна миньорска каска.

— Иска ми се да имах по-добри новини за теб. Положението ти обаче определено се е влошило. И то много. — Докторът го изгледа маниакално с изцъклените си под гъстите черни вежди очи. Надраска нещо в бележника си. — Определено не искам да летиш. Промяната в атмосферното налягане може да се отрази лошо на ретината ти. Мислиш ли, че шофирането ще е прекалено голям товар за теб?

— Не — отвърна Реми. — Аз съм си як.

— Е, ако наистина трябва да предприемеш това пътуване, най-добре ще е да го направиш с кола. Поне засега… докато не стабилизираме налягането.

— Добре — каза Реми. Значи просто щеше да се наложи да кара. — Ъъъ… доктор Хълд. Дали… случайно… Случайно да съм споменавал къде отивам?

Д-р Хълд не вдигна поглед от бележника си.

— Канзас Сити.

— Точно така, Канзас Сити — повтори Реми. Разсмя се, сякаш искаше да представи всичко това като шега, но докторът не му обърна внимание и заговори, без да се откъсва от бележника си.

— Как ти се отразява лечението? Имаш ли нужда от нова рецепта?

— Не зная.

Докторът го погледна с безумните си очи.

— Брайън, взимаш ли хапчетата, които ти предписах?

— Честно казано, напоследък имам проблем със запомнянето на някои неща. Имам… празнини. Все по-често… Възможно ли е да са страничен ефект от лекарствата?

Д-р Хълд махна миньорското фенерче.

— Какви празнини?

— Ами понякога…

Собственото му лице се взираше в него от огледалото на банята — оредяваща кестенява коса, рехава брада над изпъкналата челюст, кървави жилки в лявото око, далечна, едва доловима усмивка. Естествено всичко това бе покрито с петна като някакъв стар филм. Погледна надолу. Беше гол. Беше започнал да отслабва и стегнатите му мускули се издуваха под кожата. И бе наполовина възбуден.

— Добра половина — тихо каза той и се изненада от собствения си дрезгав глас.

Господи, пак ли се беше напил? Издиша в дланта си и надуши сладникава миризма. Бренди? Порто? Не пиеше порто. Наистина ли беше пил порто? Представи си сладникавото прохладно питие и изведнъж му се прииска да пийне една чаша. Може пък наистина да беше пил порто. Или може би трябваше да започне. Огледа се. Това не бе неговата баня. Добре. Подът бе покрит с малки редуващи се плочки; имаше мивка, аптечка и тоалетна. Всичко бе много чисто. Добре. Добре. На една поличка зад тоалетната чиния имаше свещички. Свещички. Намираше се в банята на жена. Е, няма лошо. Щом се намираше гол в непозната баня, по-добре…

— Всичко наред ли е?

Женски глас… младежки, може би малко неуверен, но… приятен.

Реми впери поглед във вратата.

— Да. Сега идвам.

Опита се да си припомни името на момичето. „Амелия? Олга? Мария?“ Господи, можеше да е какво ли не. „Бетси? Фил? Ротунда?“

Огледа се трескаво, отвори аптечката и затърси рецепти. Нямаше. В едно чекмедже намери две аптекарски шишенца. Прочете името на етикетите. Ейприл Крафт. „Ейприл. Крафт. Ейприл. Крафт. Ейприл. Крафт“. С Ейприл Крафт ли беше? Ами ако Ейприл Крафт беше съквартирантката, а не тази?

— Ъъъ… имаш ли съквартирантка?

Тя се разсмя от другата страна — тъжен далечен звук, затихна бързо.

Посегна към дръжката на вратата, но една тревожна мисъл го накара да замръзне. Беше ли правил секс вече? Не пикаеше ли обикновено след секса? Погледна полуерекцията си. От кой вид половина беше — преди или след! Ако вече го бе правил и се опиташе отново, можеше да не се справи. Можеше да изглежда… как точно? Храбър, заради положеното усилие? Или като глупак, който просто не може да сложи край? А ако още не бяха правили секс… Внезапно отново се сети за шишенцата. Отвори чекмеджето. Първото бе за целекса, предписана за „безпокойство и депресия“, второто — за пеницилин. Хората вземаха пеницилин за какво ли не. Нямаше причина да се предполага най-лошото. Беше ли използвал презерватив? Или се канеше да използва? Имаше ли презерватив? Ерекцията му изчезна.

— Побързай, моля… преди да съм размислила — каза тя. Ясно, значи е преди. Може би търсеше презерватив. Тя се позасмя малко, но в гласа й имаше нещо, което го накара да спре и да си помисли, че това не е просто нещо казано от нея, а колебливо съчетание, че моментът може да се изплъзне, както се изплъзваха толкова много други — изгубили контекст и значение и леко падащи на земята.

— Добре — каза той и посегна към…

Скоч. Долови вкуса в устата и почувства тежката чаша в ръката си. Пусна питието да се стече в гърлото му. Беше прекрасно. Затвори очи и се загледа как петната се зареяха като листа в езерце. Когато вкусът избледня, отвори очи.

— Еха! Страхотно е.

Седеше в стая с дъбова ламперия на кожен диван срещу някакъв представителен тип под петдесетте. Типът беше с костюм и поразителна риза — небесносиня с ослепително бяла яка и бели маншети, със златни копчета, които едва се показваха от сакото. Косата му бе грижливо сресана и извита на яката. Държеше копия на снимките на Марч Селиъс и гледаше кръвнишки.

— Виж какво, приятел — каза мъжът и Реми долови лек тексаски акцент. — И преди са ме изнудвали. Така че действай здраво. Вземи ми питието. Опитай се да ме заплашиш. Арестувай ме, ако искаш. Няма обаче да отговоря на нито един въпрос, докато не ми кажеш как намери името ми.

Реми изобщо нямаше представа и каза:

— Боя се, че не мога да го направя.

Изгледаха се продължително, след което Реми вдигна чашата.

— Мога ли да се надявам на още малко от това?

Мъжът потърка челюстта си с показалеца на дясната си ръка, после го вдигна.

Реми се огледа. Намираха се в някакъв клуб с богата тъмна ламперия на стената зад него, над нея се виждаше някакъв мрачен пейзаж и табела, върху която бяха гравирани имената на клубните членове. Двама мъже в екипи за тенис седяха през две маси от тях и ги наблюдаваха внимателно. Реми и този безупречно облечен тип седяха един срещу друг на кожени дивани в центъра на помещението от двете страни на богато украсена махагонова маса.

Приближи се един сервитьор и попита възпитано:

— Да извикам ли охраната, господин Елър?

— Не е нужно, Карлос. Всъщност можеш да донесеш още един скоч на господин Реми.

— А за вас?

— Не, благодаря.

Елър огледа богато обзаведеното помещение и изсъска:

— Добре. Познавах Марч… Да. Естествено.

Остави на масата снимката „Марч пие Гибсън“.

— И сте прав. Аз направих тази снимка. — После остави другата, на Марч в офиса. — Тази обаче не е моя. Не зная кой я е правил. Предполагам, че и двете са с нейния фотоапарат. Мъкнеше го навсякъде. И вечно го даваше на разни хора, за да я снимат. Казваше, че записва живота си, в случай че забрави нещо.

Споменът накара Елър да изгуби глас за момент. Разтърка челюстта си и продължи:

— Срещнахме се преди година. Току-що се бях преместил тук от Хюстън. Компанията ми има малко бизнес в Судан, петролни фючърси. Имахме известни… трудности с Хартум и наехме фирмата на Марч да ни помогне. Докато адвокатите вършеха черната работа, Марч ни даде някои културни съвети — как да заиграваме с определени семейства, чии гуши да напълним… Когато финализирахме първата част на сделката, я поканих на вечеря да отпразнуваме случая. — Той сви рамене и се огледа. — И да, господин Реми, малко след това ние се… чукахме, както се изразихте. Е, отговорих на въпроса ви. А сега бих желал вие да отговорите на моя. Как ме открихте?

Реми си помисли за идващото уиски. Искаше да разтегли срещата поне докато не го изпие.

— Не знаете ли?

Елър наклони глава.

— Не вярвам някой от приятелите й да е знаел. Мисля, че не е казала дори на сестра си. Притесняваше се, че излиза с женен мъж… Може би някой от работата? Или от блока й?

— Топло — протакаше Реми. След няколко секунди питието му пристигна и той взе чашата с цвят на карамел. — Наистина е много добро — каза на сервитьора. — Каква марка е?

— „Оубън“. Двадесет и две годишно.

— Страхотно. Наистина страхотно.

— Наемът за апартамента. — Елър се плесна по челото. Погледна чашата на Реми и се обърна към келнера. — Карлос. Можеш ли да донесеш на господин Реми цяла бутилка? Пиши я на моя сметка.

— Разбира се, господин Елър — отвърна Карлос и се отдалечи.

Реми задържа питието в устата си, наслаждаваше му се.

— Извинете избухването ми, господин Реми. Сега разбирам, че е било много тактично от ваша страна да се свържете с мен в този клуб, вместо в офиса или в дома ми, където това би могло… да се изтълкува погрешно. Наистина разумна постъпка.

— Благодаря — каза Реми и гаврътна уискито.

— Ще ви помогна с каквото мога… — Елър почука с пръст снимката на Марч с вечерната рокля. — Прав сте — това са олимпийските „Четири сезона“ в Сиатъл. Откъде разбрахте?

Реми сви рамене.

— Разбирам. — Елър кимна с нещо като възхищение. — Е… миналата пролет бях на една конференция там. Взех Марч с мен. Исках да разговаряме извън града. Беше доста чувствителна по отношение на брака ми. Каза ми, че откакто се преместила в града, все попадала на женени мъже. С изключение на онзи неин краткотраен приятел… май се казваше Базил или нещо подобно. Арабски студент, истински женкар. Тъкмо бяха скъсали. Беше доста огорчена — предполагам, че търсеше нещо различно. Както и да е, явно успях… ъъъ… успях да я накарам да си помисли, че съм разведен. Именно при онова пътуване, когато направих снимката, й обясних, че технически погледнато не съм разведен. — Елър се прокашля. — Че с жена ми продължаваме да живеем заедно.

Зачака отговор.

— Технически — повтори Реми.

— Да. — Елър прехапа устна. — Както и да е, Марч избяга. Не я видях няколко часа. Обикаляла Сиатъл. Когато се върна, видях, че е плакала. Физиономията й обаче беше решителна. Много решителна. Марч можеше да е решителна. Бе от онези хора, които реагират бурно, когато ги наранят. А тя бе наранена, и то как.

Реми си помисли, че Елър се чувства едва ли не горд от този факт, и извърна поглед.

— Започна с това, че й е писнало да се чувства жертва във всяка връзка, след което просто изреди всичко, което искаше от мен — бам, бам, бам. Апартамент. Мобилен телефон. Кола. Издръжка. Пари за дрехи. Каза, че ако ще става любовница, иска да бъде компенсирана като такава. — Елър се загледа в нещо над рамото на Реми. — Честно, господин Реми. Това избухване бе най-хубавото нещо, което можеше да се случи. И за двама ни. Може да ви прозвучи… студено. Но аз съм бизнесмен. Това ми е работата. Така разбирам нещата. Преговори. Сделки. Предпочитам да се придържам към нещата, които мога да контролирам. И погледнато по този начин, сделката бе… — Сведе поглед и за първи път изглеждаше като човек, който е изгубил някого. — Идеална.

Сред всички тези безполезни детайли в ума на Реми рязко изпъкна една дума.

— Кола? Значи сте й купили кола?

— Дадох й кола.

— Но тя е отивала на работа с метрото.

— Трябваше да съм малко дискретен по отношение на колата — смутено рече Елър. — Моята фирма… я осигури. Беше кола на компанията. Дадох й я във връзка с работата, която вършеше за нас. Марч я паркираше в гаража под офиса си. Използвахме я през уикендите, за да ходим до Кънектикът.

В този момент сервитьорът се върна с висока тясна бутилка и я постави на масата между тях. Уискито. Елър впери поглед в Реми в очакване на въпрос, но очите на Реми останаха заковани в питието. Елър прочисти гърлото си и запълни празнината.

— Около три седмици преди… — потърка устата си, — преди да загине, Марч ненадейно каза, че всичко е свършило. Както можете да се досетите, не бях особено щастлив. Попитах дали няма някой друг… и когато тя се поколеба, разбрах. Попитах я дали е старият й приятел, но тя отвърна, че няма никого. Че било просто… време.

Реми кимна.

— Зная какво си мислите. — Елър взе снимката и я погледна. — Дали чувствам някакво… облекчение, че Марч умря в онзи ден? Защото не ми се налага да затаявам дъх всеки път, когато телефонът у дома звънне? Или да се озъртам, когато отивам в апартамента й? Бях много огорчен от скъсването, няма да лъжа. Но и много държах на нея, господин Реми. Наистина. Имаше моменти, в които си мислех, че я обичам.

Реми не каза нищо.

— Сигурен съм, че не ми вярвате.

— Защо да не ви вярвам?

Елър изправи врат.

— Не ми пука, господин Реми. Хайде, подигравайте ми се. Марч знае какво изпитвах към нея. Спя спокойно. И…

Закашля се и сякаш бе на път да се пречупи, но бързо се овладя.

— Онзи ден… гледах телевизия и не бях на себе си. Опитах се да я намеря на мобилния телефон, но не успях да се свържа. Звънях в апартамента й, в болниците… Вечерта отидох у тях. Имам ключ. Просто седях и си мислех за нея, и… — Гласът му заглъхна и той разтърка челюст и сведе поглед, сякаш едва сега започваше да осъзнава мащабите на действията си. Вдигна очи. — Събрах всичко, което би могло да насочи към мен. Едно списание, върху което бе написано името ми. Самобръсначката и дезодоранта от банята. Бутилка вино. Взех всичко това… и си тръгнах. — Отново се загледа в точката над рамото на Реми, сякаш четеше аутокю. После пак погледна Реми в очите, вече овладял се, леденостуден. — Казахте, че отивате при семейството й в Канзас Сити?

— Нима?

— Едва ли им е разказала всичко за мен, но ако го е направила… можете ли да им кажете, че наистина съжалявам от цялото си сърце… за всичко?

— Разбира се.

— Нещо от това ще ви бъде ли от полза? — попита Елър.

Реми погледна уискито.

— Да.

Станаха. Елър оправи палтото си и погледна някакво петно на земята.

— Последния път, когато разговаряхме… бе две седмици преди това. Беше неделя. Попита ме как я карам. Майлс… синът ми… отиваше на мач. Споменах й го, а тя каза: „Надявам се да прекара страхотно“. Без никаква ирония. Марч щеше да стане превъзходна майка, стига да имаше тази възможност. — Въздъхна. — Господин Реми, ако знаете, че за последен път разговаряте с някого, какво бихте му казали?

Реми посегна към бутилката…

— Все си мисля, че забравихме нещо — каза Гутерак от другата страна на линията. Говореше като пиян.

— Какво искаш да кажеш? — Реми нагласи слушалката на ухото си. Той също говореше като пиян. — Какво сме забравили?

— Не само ние. Всички. Просто продължаваме нататък и… сякаш всички забравяме да направим нещо важно. Сякаш сме оставили котлона включен и сме отишли на пътешествие.

Реми не знаеше какво да каже. Погледна си часовника. Три след полунощ. Бе сам, напълно облечен, лежеше в леглото в някаква хотелска стая, която му бе напълно непозната. Носеше костюма, с който ходеше на погребения. Бръкна в джоба си и намери обява за погребение. С рисунка на гора и стих от Лука: „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша! Но нека бъде не моята воля, а твоята“. Отдолу се четеше името Доналд Майкъл Морон. О, господи! Не и Дони. Заедно бяха в академията. Знаеше ли за Дони преди това? Беше пиян и му се пиеше още, но нямаше нищо за пиене. Устата му бе като кадифе, топла. Отвори минибара.

— Какво забравяме, Пол? — Отвори едно миниатюрно шишенце тъмен ром и го изгълта.

— Хората — каза Пол, сякаш бе очевидно. — Забравяме хората. Искам да кажа… къде са те? Сякаш са в някаква гигантска стая някъде, седят, подпират се на стените и… само ако успеем да открием вратата и я отворим, всички ще са там вътре и ще ни зяпат. И ще си мислят, какво ви забави толкова много, по дяволите?

— Господи, Пол…

— Понякога ми се иска да бяхме в някой бар онази сутрин и да гледаме цялата история по Си Ен Ен. Разбираш ли ме? Завиждам на хората, които са гледали по телевизията. Видели са всичко. Питат ме какво е било и, честно казано, не зная какво да им отговоря. Понякога си мисля, че телевизионните зрители са видели повече от нас. Сякаш колкото по-далеч си от това, толкова по-смислено ти изглежда. По дяволите, още си мисля, че нямам никаква представа какво всъщност стана. Колкото и пъти да разказвам историята, тя продължава да ми изглежда безсмислена. Разбираш ли?

Реми искаше да каже нещо важно, но бе унесен от пиячката и празнините вече като че ли ставаха все по-чести. Вкопчи се в рамката на леглото, сякаш за да не изпадне от момента, докато не си спомни какво се е въртяло в главата му.

— Винаги е едно и също — каза Гутерак. — Когато са много, се скъсват да изразяват уважението си, да хвалят храбростта ми, какъв шибан герой съм, благодарят ми за саможертвата, но в мига, когато някой остане насаме с мен или изпият една-две чашки, започват да ме гледат шантаво и да питат какво се е чувало, когато телата падали на тротоара. Теб да са те питали такива неща?

Реми не можеше да отговори. Попита:

— Какво им казваш?

— Казвам им да плеснат с ръце колкото сила имат — толкова силно, че наистина да ги заболи. Те пляскат и аз им казвам — не. По-силно. Те пляскат отново и аз им казвам — не, наистина силно, мамка му! И те пляскат с такава сила, че чак се мръщят, а аз — не, наистина силно! И когато дланите им почервенеят и ги заболят, те казват — е, значи това се е чувало? А аз отвръщам — не. Изобщо не звучеше така.

— Пол, да си се замислял, че може би имаш нужда от помощ? Може би от малко почивка?

— Какво? Да се пиша инвалид заради гърба като теб ли?

Не можеше да определи дали Гутерак не му се подиграва. Знаеше, че гърбът му си е наред. Нали така?

— Не мисля, че съм инвалид заради гърба си, Пол — каза той. — Мисля, че работя върху нещо.

Гутерак се изсмя.

— Е, в такъв случай май ще трябва да отменя празненството по случай оттеглянето ти.

— Кълна се, Пол. Работя. По един случай.

— Така ли? Значи са натоварили слепеца с болния гръб с някакво голямо и свръхсекретно назначение, така ли?

— Гърбът ми е наред.

Пол отново се изсмя.

— И какво правиш на тази секретна мисия?

— Ходя по разни места… Разговарям с хора.

На Гутерак като че ли започваше да му писва да се майтапи.

— Така ли? И после какво?

Реми прибра погребалната обява в джоба си и разгъна другия лист, който намери там. Беше листовката от стената на Феймъс Рей, със снимката на Марч Селиъс и телефонния номер под нея. Остави я на леглото.

— Не зная — каза в слушалката. — Като че ли… дните просто прелитат край мен.

— Да — каза Пол. — Е, познато ми е това чувство.

Панталонът му се закачи за нещо остро. Беше тъмно и се налагаше да опипа стената на тесния павиран тунел, докато не попадна на крачола си, закачен за назъбения край на някаква тръба. Освободи го, като междувременно удари лакътя си в стената, и продължи да пълзи към светлината. Носеше дихателна маска и звукът от собственото му дишане отекваше в ушите му. Ръцете му бяха побелели от прах. Чуваше се звук като от зъболекарска машина. Двама други мъже пълзяха в тесния тунел пред него; подметките на туристическите обувки на по-близкия бяха на двайсетина стъпки пред него. Последва ги към струящата жълта светлина, която се люлееше напред в някакво по-широко пространство, докато двамата пред него не паднаха един след друг през отвора в някаква къса бяла пещера или — не, разпозна го дори и в сегашното му състояние… в подземен гараж, явно в Оранжевото ниво.

Изпълзя до отвора на тунела и се загледа навън. Бетонните колони край едната стена бяха поддали и покривът бе хлътнал, бе размазвал сребристи мерцедеси и черни БМВ-та и ги беше обвил с покривало фин прах. Някои от колите бяха с отворени врати, сякаш хората бяха излезли от тях и просто ги бяха зарязали. На земята до един автомобил имаше чанта за компактдискове и Реми си представи спасител, който си търси да слуша нещо по пътя си надолу. Подът на гаража бе мокър и в праха се виждаха следи от малките ручейчета, които бяха текли по цепнатините, образували се при срутването. Проводници със сервизни лампи бяха окачени като празнични гирлянди между оцелелите колони, голите крушки осветяваха усойното подземие, прашинките сияеха като светулки и хвърляха страховити сенки във всички посоки.

Изсули се от тунела и се озова на бетонния под. Двамата пред него вече ставаха и се изтупваха; лъчите на фенерите им създаваха стълбове прах и светлина. Единият бе Маркъм — човекът от Департамента по документацията, който му бе възложил да открие Марч Селиъс. Другия не го познаваше — по-възрастен, с комбинезон и работно яке. Непознатият свали маската си и Реми и Маркъм направиха същото. Гладкото лице на Маркъм се намръщи и той кихна.

Реми пое дъх и се задави от праха. Тук миризмата на Нулата бе още по-силна и не можеше да не се запита дали със спускането си надолу не са наближили някакво горещо мокро ядро; представи си цяла река от миризма, може би охранявана от забулен лодкар или файтонджия. Маркъм извади някакви планове от задния си джоб и отиде до останките на един мерцедес. Предната част на автомобила бе недокосната, ако не се броеше прахта, но купето бе смазано от рухналия бетон. Маркъм разгъна плановете, извади фенерче, включи го и го захапа със зъби.

Реми не помръдна и Маркъм извади фенерчето от устата си, направи му знак да се приближи и каза:

— Брайън. Моля те. Нямаме много време.

Реми отиде до него. Маркъм отново захапа фенерчето и приглади измачкания план. На него се виждаха нивата на подземния паркинг, предадени в изглед отгоре и отстрани, заедно с канализацията, стълбищата и асансьорните шахти и връзката на гаража с коридорите, водещи към спирката на метрото. Мъжът със сивия комбинезон посочи с чертожния си молив една дълга тънка линия на страницата, а после и срутилия се паркинг пред тях.

— Добре. Ние сме тук. — Посочи едно място на плана. — В североизточния ъгъл. Тук има шест подземни нива, изпълващи почти всичките шестнайсет акра — паркинг, търговска част, обществен транспорт, климатични инсталации, асансьори и друга машинария — истински кошер. Около шейсет процента от всичко това е било унищожено.

Прокара молива по дължината на един тунел.

— Според думите ви жената вероятно е паркирала колата си в тази част на гаража. Както ви казах… тя е блокирана, ако не и напълно срутила се. Може и да успеем да следваме тунела до линията към Ню Джърси, стига тя все още да е там. И да става за преминаване. Но оттук е пътят към мястото, на което искате да идете, а както сами виждате, той е блокиран. Ако минем оттук… — той прокара молива по чертежа, — ще попаднем на огън. Тук пък — на вода. Да не говорим, че вероятно целият район е заразен с фреон.

— Ама че избор — каза Маркъм, фенерчето му падна на земята и светлината френетично затърси спасителен изход в стените, преди да се скрие под един „Лексус“. — Огън, вода или отрова. Изгори, удави се или се задуши в собствената си повърня. Ако ми се наложи, лично аз бих избрал удавянето. А ти, Брайън? Приличаш ми на огнен тип… сякаш искаш да си отидеш колкото се може по-славно.

Реми вдигна фенерчето от земята, изгаси го и му го подаде.

Мъжът в комбинезона заговори на Реми, сякаш той бе шефът.

— Както ви казах горе, можем да стигнем най-много до това място. Може би и по-нататък, но след като се справят с огъня и изпомпат някои от долните нива. Но дори и тогава се съмнявам. — Посочи смазаните коли. — Можете да опитате най-долното ниво, B-6, след което да се помъчите да се качите нагоре, но, както казах, това е на двайсет метра под земята и участъкът или гори, или е под водата. Можем да отидем в северна посока, но там има опасност да се натъкнем на газ от старите фреонови резервоари.

Маркъм погледна сериозно Реми.

— Какво мислиш?

— А ти какво мислиш? — попита Реми.

Мъжът с комбинезона ги прекъсна.

— Вижте, оценявам, че това е важно. Искам да знаете, че ако имаше начин да го направим, бих… Но мисля, че вие двамата сте най-важните хора тук долу, поне колкото се отнася до мен. Искам да кажа, чух какво говореха за всички онези документи по телевизията. Но това е игла в… купа сено. — Той се огледа. — И то доста плашеща купа сено.

Реми огледа гаража. Рухналият ъгъл го безпокоеше. Какво имаше отгоре? Колко нагоре продължаваха отломките? До купчината ли? До Копията? Наблизо поток черна вода си течеше през разнебитения под и изчезваше в една цепнатина в стената. Откъде идваше тази вода? Май това бяха истинските въпроси, които трябваше да задават.

Маркъм вдигна ръце.

— Добре, Брайън. Ти трябва да решиш в този случай. Какво да направим? Да се върнем или да тръгнем по канала?

— Не… — Реми изненада и себе си, като се разсмя. — Не мога да кажа.

Мъжът с комбинезона погледна Маркъм, който въздъхна неодобрително, хвана Реми за лакътя и го дръпна настрани. Говореше съвсем тихо.

— Какво ти става днес, Брайън?

Реми се чу как отново се смее като безумец.

— Изобщо нямам представа какво правим тук.

Маркъм впери поглед в него, после кимна.

— Да, сигурно си прав. По дяволите, ако можехме да стигнем, до етажа, където фирмата й е паркирала колите си…

Отиде до мерцедеса и сгъна плана.

— Колата на Марч ли търсим? — попита Реми.

— Да, погледнато по този начин, наистина изглежда луда работа. — Маркъм се обърна към водача им. — Брайън смята, че е по-добре да се върнем.

Мъжът с комбинезона въздъхна.

— Разбрах. — Хвърли поглед през рамо към фаровете на потрошените коли, надничащи от срутения таван. — Не обичам да слизам тук.

Маркъм гледаше безизразно Реми. После каза:

— Не се безпокой, Брайън. И без това този опит нямаше особени изгледи за успех. Правилно постъпи.

Маркъм и мъжът с комбинезона си сложиха дихателните маски и отидоха до отвора, през който бяха допълзели тук. Реми погледна отново прашните стъкла, взиращи се неразгадаемо в него. После си сложи маската и ги последва обратно в…

— Една събота посред нощ свалям някаква келнерка и съм на път да й го начукам в гъза, когато шибаният ми пейджър полудява и си мисля, мамка му, жената е подушила, че не съм на работа този уикенд. Проверявам и кой мислиш, че било? Брайън. Шибаният Реми, ето кой.

Макинтайър си пое дъх, момчетата избухнаха в смях и Реми използва момента, за да се огледа. Беше се събрала близо половината от старата команда, шестима от хората на Шефа и още петима от полицейското управление — общо дванадесет души, в това число Реми и Гутерак, който седеше от дясната му страна и се смееше така, че не му стигаше дъх да каже нещо духовито.

— Нали? Нали? Та Реми беше бодигардче оная нощ — и не е нужно да издавам към кой шеф бяхме зачислени. Ще кажа само, че горкият Реми спеше в колата пред апартамента на някаква курва в Алфабет Сити, докато шефът оре, нали разбирате. — Момчетата се разсмяха разбиращо. — И точно тогава шибаният шеф се появява бос с разкопчани гащи и по потник — помниш ли? Помниш ли, Брай? Тъп дебел шибаняк, прекалено вбесен, че да ползва телефона, иска му се да каже на някой очи в очи да тръгва да търси поредната мръсница с пакет, нали? Съвсем е откачил, иска да докопа всеки травестит на шибаната улица. Ама че нощ! А онова магаре е толкова влюбено в собствената си власт и измислените си статистики, че наистина вярва, че това може да се направи, нали? Сякаш е просто някакво шибано число в графика — осемстотин или нещо подобно. Чудесно тогава, викам на Реми, обади се на патрула. А този гений тук — Макинтайър посочи Реми — казва, че шефът иска ние да го направим. И аз викам, ние ли? А Реми отговаря, да, ние. Веднага. А аз буквално наполовина съм го начукал на сервитьорката, разбирате ли? И казвам по телефона — веднага ли, Брайън? А той отговаря — веднага, Били. И аз — всичките ли, Брайън? Всички курви? А този невъзмутим шибаняк тук, задникът му със задник, мисли за момент и казва — ами… май всички курви с курове, Били.

Момчетата заблъскаха по масата и се запревиваха от смях. Пискливият смях на Кейри се извиси над врявата.

— А аз викам, как ще разберем кои са с курове, мамка му? И тоя кучи син…

Ново радостно квичене от страна на Кейри спря за миг разказа на Макинтайър и помещението се изпълни с пиянски смях — дълбоки немузикални крясъци и ревове като загряващ духов оркестър. Реми погледна към приятелите си и през тях, през сламките и петната в очите си към банкетната зала на италианския ресторант и към запазената маса, покрита с овални подноси, пръснати оглозгани кокали, изоставени купчини макарони, скилидки чесън и зелен фасул, празни бирени кутии, бутилки вино и чаши. За момент се разтревожи от апетита им и се запита дали изобщо могат да се заситят, но после го споходи една по-важна мисъл. Коя точно чаша бе неговата?

— Това! Страхотно! Копеле! Иха! — Макинтайър отново посочи Реми. — Казва, ами доколкото съм чувал, може да се познае по ръцете. А аз — какво можеш да познаеш по шибаните ръце? А и не забравяйте, че докато говоря с Реми, оправям оная сервитьорка. И точно тогава спираме за момент и двамата поглеждаме ръцете й. А Реми ми казва, можеш да познаеш по ръцете, че е жена. Гледам аз ръчищата на сервитьорката и викам: Господи, Брайън, ако можем да се доближим достатъчно, че да й видим ръцете, спокойно бихме могли и да ги опипаме за пакети.

— Аааа! — Гутерак нададе нещо, което бе по-скоро писък, отколкото смях, и тупна Реми по гърба.

— И така цялата нощ двамата с шибания Реми обикаляме, гледаме ръцете на курвите и, бога ми, всички ни приличаха на пичове, нали? И изпитах смесени чувства. Първо, започнах да се паникьосвам… ако шибаният шеф иска курви травестити, значи по-добре да намерим няколко мацета с хуйове, нали така? А от друга страна, почвам адски да се надървям, докато обикалям, гледам курвите и ми се иска не само да зяпам, ами и да ги пробвам. И точно тогава Брайън се сеща за онзи шибан доминикански боклук, дето го арестувал колко, пет-шест пъти, нали, Брай? Шибанякът въртял групичка травестити… как му беше името, мамка му… Кико… Кико…

— Рамирес! — обади се някой.

— Точно така! Точно така! — викна Макинтайър.

— Тоя шибан боклук Кико Рамирес, тоя проклет доминикански сводник живееше на Сто петдесет и трета край Бродуей. Отиваме там, измъкваме го от леглото на братовчедка му, смъкваме го долу и му викам — виж какво, лайно смотано, знаеш едни неща, дето ни трябват, нали се сещаш… много важно разследване, от първостепенна важност… играеш по свирката и си спестяваш два месеца, ясно ли е? Оня вика, к’во ви трябва, пичове, а аз му казвам — искам да ни намериш пет курви с пакети. Онова лайно смотано ни зяпва, все едно сме някакви шибани извратеняци, представяте ли си? И Брайън вика, не е за нас, Кико, а е за шефа.

Смехът се надигна отново.

— А оня боклук Кико явно знае за кой шеф става въпрос, защото кима, сякаш сме си поръчали пица. Просто свива рамене, чеше си малкия мустак и все едно вика, виж к’во, мой човек, за мен е все тая. Въпрос на вкус. Сещате ли се? Сякаш е шибан ветеран и е виждал какво ли не. Цялата помия на света.

Всички пак се разсмяха.

— Така и тримата се напъхваме в шибаната кола. Брайън и аз сме отпред, а Кико се наместил отзад, сякаш сме му шофьори. В един момент пичът си пали цигара, представяте ли си. Обръщам се и му викам, пич, я по-кротко. Опушваш колата на шефа и ще трябва да те очистя като парцал, ясно? И значи тръгваме по Бродуей, обикаляме Дюс, а онзи лайнар Кико зяпа през прозореца като шибан четиригодишен хлапак на парад, проверява всички курви и вика: Не, тая е женска. Оная е женска. И оная също. Накрая се обръщам и му викам, Кико, ще те застрелям в шибаната мутра, ако не ми намериш курва с хуй, мамка му!

Смехът избухна толкова силно, че Реми чак се притесни да не би някой да получи сърдечен пристъп.

— А Кико… шибаният загубеняк Кико просто зяпа през прозореца и на всеки няколко минути вика — не, тая е женска. Не, тая е женска. А ние с Реми си гледаме проклетите часовници и си мислим, че шефът ще ни го набута на закуска, сещате се. И накрая Кико се залепва на прозореца и вика, май ей тая. Да, май е мъжка. Спираме, приближаваме я и той казва, не, и тая е женска. И тук вече ми писва и му викам, мамка ти, Кико! Откъде разбираш, че не е мъж, да ти го начукам? А мазният педал посочва курвата и вика, по ръцете се познава бе, пич.

Помещението потъна в рев и гърлени стонове, застаряващите мъже се тресяха като в предсмъртна агония от смях и дори Реми откри, че се усмихва, без да си спомня историята, макар да му се искаше; помисли си, че няма кой знае какво значение, че може би най-добрите спомени са онези, които не помниш. Смехът постепенно се уталожи и момчетата изтриха сълзите си.

— Реч! Реч! — извика някой.

Останалите подеха възгласа.

— Реч! — завика Реми, преди да си даде сметка, че именно от него се очаква да говори.

Пом-шефът Кейри вдигна лявата си ръка.

— Чакайте. Чакайте. Преди да позволим на Реми да каже нещо, за което всички ще съжаляваме, имам нещо за вас, духачи такива. — Кейри се наведе. — Специално за случая. Нещо специално. — Изправи се с раница в ръце и я тупна на масата. — Поздрави от шефовете.

Отвори я и започна да вади часовници, кутийките бяха без капаци, сякаш бяха на изложение, приличаха на малки отворени ковчези. Започна да ги раздава. Един по един момчетата ги сложиха на дебелите си космати китки с възгласи от рода: „Еее, шефе“ и „А стига бе“.

— Мамка му, шефе. Това е прекалено много.

Кейри махна с ръка.

— Не е и половината на онова, което заслужавате, момчета. Вие сте най-добрият шибан екип в града. Сериозно го казвам. И останалите шефове са на същото мнение.

Реми погледна кутийката в ръката си. Беше от тъмно дърво с корона с остри върхове в центъра и думата „Ролекс“, отпечатана със златни букви.

— Хайде. Сложи го — каза Кейри.

Реми впери поглед в тъмното лице на златния часовник и примигна от блясъка на скъпоценните камъни. Избърса тънкия слой фин прах от стъклото.

— Това е ограничена партида „Джент Омега“. Часовникът на шибания Джеймс Бонд. Този на Реми е със златна плочка — каза Кейри.

Всички момчета бяха запретнали ръкави и държаха китките си вдигнати. Гутерак приближи ръката си до Реми.

— Виж бе, Брай! Отива ми, нали? Мамка му, да си помислял някога, че ще нося шибан „Ролекс“?

Под часовника на Реми имаше сгънат плик. Отвори го. Вътре имаше малка бележка, подписана от Шефа: „За новите възможности. И старата преданост“.

— Реч! — отново завикаха всички и Гутерак избута Реми да стане.

Той все още държеше часовника. Погледна го и се потърка по брадичката.

— Аз… не зная какво всъщност да кажа. Честно, не съм съвсем сигурен какво ми се случва. Нито защо.

Някои от момчетата се разсмяха. Други кимнаха, сякаш бе ударил в десетката, сякаш бе събудил спомени за безкрайната пустота от последните седмици.

Прокара пръсти по късата си коса.

— Искам да кажа… разбирам, че напускам. Пенсионирам ли се? Това е заради инвалидността ми, така ли?

Смехът се засили.

— В смисъл… не съм тръгнал към гроба, нали? Заради очите ли е?

Пом-шефът Кейри отново изцвили. Момчетата се превиваха от смях и се тупаха по гърбовете.

Реми сведе поглед към масата.

— Някой може ли да ми каже коя чаша е моята?

Това изглеждаше идеален край за речта му.

Вълни от смях се понесоха из помещението. Гутерак стана и го прегърна.

— Страхотно. Класически Реми. Обичам те, човече.

Останалите приближаваха един по един, поздравяваха го, прегръщаха го, казваха му да се отпусне, да погледне оптимистично на нещата и да не се притеснява и скоро Реми вече не можеше да си представи какво значение има какво точно става с него. Това бе важното — тези момчета, които бяха рискували живота си, тези, които го обичаха толкова много. И каквото и да бе нужно, за да се стигне до този случай… е, щеше да стане, независимо дали знаеше за него, или не.

— Дано си даваш сметка какъв късметлия си — каза Макинтайър.

— Отиваме в стриптийз клуба на приятелката на Копли, ще дойдеш ли? — попита Кейри.

— Не — каза Реми.

Макинтайър отново го прегърна.

— Ще ми липсваш, задник такъв.

Накрая Реми остана сам; гледаше как момчетата се запътват на групи по двама-трима към изхода. Гутерак му махна и тръгна с останалите. След като всички си отидоха. Реми внимателно прибра часовника в кутийката му.

Понякога празнините бяха като монтирани един върху друг кадри от филм, в които Реми се мъчеше да си поеме дъх; друг път сякаш се рееше или дори се замотаваше в моменти, които бяха приключили за всички останали. Може би трябваше да вземе нещо от подобни моменти? Извади часовника от кутийката и го загледа, почти очакваше да види как секундарникът замръзва на място в очакване той да бъде запратен в следващия момент. Стрелката обаче се плъзгаше грациозно по циферблата, отброяваше миг след миг… Прибра часовника, излезе от банкетната зала и тръгна по облицования с ламперия коридор към кухнята. Надникна през кръглия прозорец на летящата врата и видя някакъв стар пуерториканец с хартиена престилка, трудеше се над грамадната купчина чинии, тенджери и тигани. Отвори вратата, плъзна кутийката с часовника по пода и затвори. Погледна отново през прозореца. Старецът се навеждаше да вдигне часовника.

Продължи по коридора, мина през празния ресторант и излезе навън. Разпозна силуета на сградите от другата страна на реката. Огромната часовникова кула зад него се издигаше като дракон. Помисли си за циферблата. На часовниците нямаше нула. Всичко се повтаряше отново и отново. Без почивка. Без колебания. Без начало. Просто до следващото число. Студеното небе се разчистваше, облаците се разпръскваха между червеникавокафявите камъни. Стоеше на тротоара и гледаше към града, към изгорения връх на острова и ярката дупка в небето.

Въздухът бе прохладен и сух. Над главата му бръмчаха грамадни вентилатори. Реми стоеше в някакъв огромен самолетен хангар с бележка в ръка, явно от консултанта по информационни технологии Лара Кейн до Травис Фанинг от отдел кадри към „Андерсън Дуган Рипет“, фирмата на Марч Селиъс:

Отг.: доклад за състоянието: Защитна стена, Акробат, Наблюдение.

Копие: Дънкан, Уолъс, Селиъс.

UTMI работи съгласно заседанието от 8–4 и отделните инвентарни списъци на хардуер, софтуер, инструменти, макинтоши и ПС-та, обновления и принтери. За права на достъп за MGT групата вижте потвърждаващите имейли и записи…

Реми вдигна поглед. Хангарът бе пълен с хора, картотеки и маси с изгоряла и мръсна хартия. Временни флуоресцентни лампи висяха на три метра над пода по цялата дължина на хангара; самото пространство беше напълно заето от масите и картотеките, подредени в дълги, сякаш безкрайни редици. Доколкото можеше да види, всички маси бяха затрупани с хартия — бележки, формуляри, оставки и наказания, сякаш целият свят можеше да бъде призован от документите, които бе оставил след себе си. До всяка маса имаше картотека. От тавана висяха големи постери с написани върху тях букви. Реми погледна нагоре. На този над него пишеше AM — AZ. Постерите висяха през трийсетина метра и на всеки вероятно се падаха по десет маси и шкафове. В дъното на хангара едва различаваше друга група букви — CO — CY. Колко ли бяха общо хангарите, запита се. Пет? Осем? На всяка станция работеха по няколко души; някои се ровеха в купищата хартия на масите, други подреждаха папките. Всички бяха с бели хартиени дрехи, маски и бели ръкавици.

— Явно се интересувате и от непълните части — каза младата жена на масата пред Реми. Маската й бе свалена около шията.

— Части — повтори Реми. Гласовете им изглеждаха едновременно далечни и силни в подобния на пещера хангар, изпълнен с тихото бръмчене на толкова много други гласове.

Тя му подаде друг прашен лист, този път изгорен по краищата като идеално изпечена бяла ружа. Беше от счетоводна книга с няколко колони числа, макар че горният ред бе изгорял и не можеше да се разбере какво означават числата.

Общо за служителите	91	129	70	88
Компенсация	71	26	44	6
Осигуровки	11	11	12	11
Пътни и забавл.	9	92	14	71
ИТ (виж прил. на Селиъс)	463	903	138	314
Комуникации	21	34	42	12

Приближи листа до лицето си. Миришеше като Нулата. Беше покрит с вездесъщия, едва ли не течен прах. Погледна жената на масата. Беше висока и слаба, с очила. Косата й бе вързана отзад. Изглеждаше уморена. Наведе се напред.

— Опитвам се да обясня миризмата на хората и не успявам — сподели тя.

Усмихна се топло и му подаде друг лист. Вътрешен фирмен меморандум на тема „Статистика за капитализацията на ценни книжа към 7-01“. Копието бе адресирано към близо четиридесет души, сред които се четеше и „Селиъс“. Бележката в началото гласеше „Всички пазарни стойности са в милиони“. Следваше общият капитал:

	бр. книжа	средно претеглено	процент
АТ малка капитализ.	107	2009	49.4
АМ средна капитализ.	65	6795	6.7
Значителна капитализ.	62	67698	0.9

Вдигна поглед от листа и го подаде на красивата жена. Привлекателна…

— Това е интересно — каза тя и бързо му подаде друг лист — товарителница от венецуелски кораб — „Морски рак“. Като консигнатори се сочеха две компании, едната от които бе „Андерсън Дуган Рипет“. По-голямата част от документа си остана неразбираема за него. В края на листа бе отбелязано брутното тегло на кораба — 136.153.320 кг., както и:

Брой и вид товари, състоящи се от 06 контейнера от по 40’, заемащи полици: Дясно отделение, 5087.117.334 Ляво отделение, 5087.117.235. (подпис: Селиъс, Марч, за „Андерсън Дуган Рипет“).

Реми върна листа.

— Знаете ли, това май е достатъчно.

— Разбира се, ще ви ги изпратим, както и всичко друго, което намерим — каза тя. — Шон каза, че просто сте искали да видите как се работи.

— О, добре. — Реми се огледа, после се наведе и заговори тихо: — Имам ли нещо общо с всичко това?

Тя кимна.

— Зная. Доста информация има за обработка.

Реми огледа хангара и прочисти гърлото си под тихото бръмчене на многобройните гласове. Потърка устата си.

— Колко общо са хангарите като този?

Ъгълчето на устата й леко се вдигна в нещо като суха усмивка.

— Изпитвате ли ме, господин Реми?

— Не — каза той.

Жената се изправи.

— Доколкото разбрах, сутринта сте били в Резюмета и обяснителни писма, нали?

— Нима?

— Зная какво имате предвид. Елате, има едно друго място.

Нагласи си маската и тръгна. След кратко колебание Реми я последва. Всяка маса бе затрупана с планини изгоряла и прашна хартия — визитни картички, графики, списъци и фирмени канцеларски материали. Всички работници носеха бели хартиени гащеризони и ръкавици. Повечето си бяха сложили и хирургически маски. Някои го поглеждаха, но повечето бяха насочили вниманието си към хартията. Реми и жената стигнаха до една врата.

Над нея имаше плакат колкото билборд с цитат от Шефа: „Представете си физиономиите на враговете ни, когато разберат, че сме събрали и възстановили всяко листче!“ Навсякъде имаше подобни вдъхновяващи постери и лозунги с цитати на Шефа и президента. Под този имаше и един по-малък предупредителен знак от Службата за свобода и възстановяване: „Неоторизираното изнасяне на документи може да доведе до преследване за предателство според Закона за военно положение“.

Жената спря пред камерата над вратата — вероятно детектор за метали или нещо като скенерите, използвани в магазините за дрехи. Разпери ръце. Вратата избръмча и тя мина през нея. Реми също разпери ръце и бе пуснат да мине.

Озоваха се в дълъг тъмен алуминиев тунел, подобен на сглобени надлъжно една зад друга военни бараки. Тунелът направи завой под прав ъгъл и свърши с врата с надпис M.P.D. До нея имаше звънец и малък бял интерком. Един по-малък лозунг предаваше думите на президента: „Враговете ни са ненавистници, които мразят начина ни на живот и организация! Ще се изправим срещу тях!“ Жената застана пред вратата, но не докосна звънеца. Обърна се към Реми, който се взираше в нея.

— Господин Реми?

— Да.

— Знаете, че нямам право на достъп по-нататък, нали?

— О — каза той и отново погледна вратата. — Ами аз?

Тя се разсмя и го докосна по ръката.

— Ама че сте смешен.

— Благодаря — каза той.

Тя се обърна и тръгна по тъмния тунел.

Реми я гледаше да види дали няма да погледне през рамо, но тя не погледна. Той се обърна към вратата и натисна звънеца.

Вратата избръмча и ключалката изщрака. Реми изчака само… секунда и посегна към дръжката. Отвори и влезе…

— Сън. На такова ми прилича, на нещо като бълнуване.

Спомняше си, че бе чул същия глас от банята — гласа на неуверената жена. Лежеше през гърдите му, с гръб към лицето му, така че можеше да види единствено вихрушката от тъмна коса в топлото гнездо от одеяла и чаршафи на легло, което не познаваше — явно нейното. Усещаше краката си уморени. Взираше се в тъмната грива и усещаше вибрирането на собствения си корем, когато тя говореше, но не можеше да види лицето й.

— Нали ме разбираш? — попита тя. — Сънищата, които сънуваш, когато си болен… или си в полусъзнание, нито заспал, нито буден…

Реми се понадигна с надеждата да види лицето й, но различаваше единствено кичури тъмна коса. Гласът й бе нисък и колкото го чуваше, толкова и го усещаше.

— Не си сигурен кое е истинско и кое не… истинският свят нахлува в сънищата ти; но не можеш да се ориентираш… напълно… нито в него, нито в измисления. Телефонът звъни, а ти го гледаш и се чудиш дали трябва да отговориш, или това е сън и няма смисъл да се тревожиш дори ако телефонът изведнъж се превърне в котка.

Реми огледа спалнята. Имаше две тоалетни шкафчета. Нейното бе с огледало; от другата страна на леглото имаше друго, по-мъжко на вид, Неговото — с няколко шишета одеколон. Не бе неговият одеколон. Имаше и снимка в рамка, захлупена по очи. „Сигурно проснатият по очи върху шкафчето е неговият собственик“, помисли си.

— Чуват се и заглъхват гласове. Хора се реят над леглото ти. Отваряш очи, виждаш силуетите на истински хора и това също се превръща в сън — тези ореоли, тези призрачни фигури. Не можеш да определиш дали онова, което казват, е истина. Или част от съня. Не можеш да се събудиш и не можеш да заспиш. Физически си в онова… междинно място, движиш се в реалния свят, докато умът ти е сън.

Реми усети дланта й върху бедрото си и затвори очи.

— Ейприл? — опита той — тихо, едва ли не умоляващо.

Известно време тя не реагира и той се разтревожи, че е оплескал нещата.

— Да? — каза най-после тя. — Какво има, Брайън?

Изпита такова облекчение, че наистина е Ейприл и че знае името му, че не можеше да измисли какво да каже.

— Колко е часът?

— Осем и половина — отговори тя. — Защо? Трябва да ходиш някъде ли?

— Не зная. — Нямаше абсолютно никаква представа защо попита за часа — може би просто за да има някакъв детайл, в който да се вкопчи. Осем и половина. Погледна проснатото през гърдите му тяло. Искаше му се да може да види лицето й. Докосна кръста й, пръстите му пробягаха по гръбнака й. Кожата й бе гладка и влажна. Почувства се замаян… и осъзна, че я обича, макар да не можеше да си спомни лицето й и да нямаше представа коя всъщност е тя.

— Чел ли си някога научните статии в „Таймс“? — продължи тя. — Винаги ме карат да се чувствам ужасно самотна. Точно на това ми напомня чувството. Винаги има съобщения за някакъв нов експеримент с ускорител или за някаква нова частица, която си хвърчала из пространството от раждането на вселената, без да обяснят откъде всъщност са го разбрали. Откриват нови звезди, галактиките упражнявали въздействие върху други тела, говорят за разни ефекти, които могат да се определят само математически — и всичко това няма никакъв смисъл. И сега е нещо такова — сякаш всички сме станали теоретични, изкривяваме светлина или въздействаме гравитационно, но никога нищо не докосваме.

Страшно му се искаше да се съгласи с нея, но нямаше представа за какво говори. Очите му горяха, петната се издигаха като пепел от огън.

— Ейприл… всичко започва да ми се губи — прошепна той.

Тя го потупа по корема.

— Зная.

— Става все по-лошо.

— Зная. Каза ми.

— О. Добре. — Поне някой знаеше. Протегна ръка и усети топлината на гърба й. — Добре.

— Може би всички сме като хора в сънища — каза тя. — Знаем, че нещо не е наред, но не можем да се отърсим от илюзията. И може би бихме могли да се спасим един друг, но вместо това просто се разминаваме, изкривяваме се взаимно, движим се заедно през собствените ни сънища като несвързани грижи.

Реми погали…

Мъжът бе около петдесетте, висок, слаб и изискан, със скъпа прическа и скоби на зъбите. Носеше риза за голф и панталони с цвят каки — типично за човек, който здравата се е помъчил да изглежда небрежно.

— И тъй? — попита той. Седеше срещу Реми. Намираха се на маса в „Старбъкс“. Реми чуваше излизащото на пяна мляко някъде отзад.

— Дейв? Двойно карамелено макиато за Дейв? — каза човекът на бара.

Явно мъжът се казваше Дейв, защото стана и си взе макиатото. Върна се, седна и отпи глътка.

— Макиато означава марка. Би трябвало само да маркират латето с еспресо. Никога не го правят свястно. — Скобите на зъбите му се покриха с пара. Мъжът разпери ръце, сякаш очакваше Реми да каже нещо. — И тъй?

— И тъй — каза Реми.

— Какво желаете?

— Вие какво желаете?

Дейв наклони глава и го погледна като учител, току-що сгащил спящ ученик.

— Какво… мога да направя за вас, Реми?

— Предполагам, че зависи — каза Реми. — От това какво сте в състояние да направите за мен.

Дейв изглеждаше едновременно объркан и заинтригуван.

— Предполагам, че онова, което съм в състояние да направя за вас… зависи от това какво можете да ми предложите.

— А ако нямам какво да ви предложа?

Лицето му почервеня.

— Тогава сте пълен идиот, защото именно вие поискахте тази среща.

Точно от това се боеше. Отпи глътка от латето пред себе си. С канела.

— Добре. — Извади си бележника. — Бихте могли като начало да ми кажете какво знаете за Марч Селиъс.

— Аз какво знам ли? — Мъжът се изсмя през нос и очите му отново се присвиха, загледаха застрашително и на Реми му мина през ума, че това може и да не се окаже някое от стандартните му интервюта. — Наистина си ви бива, Реми. Искате да ви разкажа какво зная за Марч Селиъс ли? Добре. Ще ви разкажа. Зная, че аз поисках всички свързани с тази жена документи, и зная, че проклетите ви дресьори от ДД видяха в това възможност да ни го начукат. Затова, вместо да си сътрудничат с агенцията — с една истинска следствена служба, — отхвърлиха искането ни и решиха да започнат свое собствено разследване. И зная също, че всички те са просто шайка хартиени плъхове и затова се нуждаеха от наемник — от вас, — който да свърши цялата работа.

Реми отпи нова глътка от разбитата на пяна напитка, а слабият мъж със скобите продължи:

— Зная, че използват това разследване, за да оправдаят нечуваното си нахлуване в територията на агенцията. И зная също, че аргументират действията си единствено с идеята, че някаква си шавлива стажантка е може би жива, което е смешно.

— Нима? — попита Реми малко по-подозрително, отколкото му се искаше.

Дейв присви очи.

— А нима не?

— Не зная — каза Реми.

Дейв впери поглед в него.

— Какво знаете вие, Реми? Знаете ли нещо?

— Вероятно не.

Дейв отново наклони глава.

— Какво ви е предложението, Реми?

— Какво ви кара да си мислите, че предлагам нещо?

Мъжът се облегна назад и потърка квадратната си брадичка. По начина, по който прокара пръсти по нея, Реми си помисли, че сигурно навремето е носил брада.

Накрая Дейв се усмихна.

— По-добре не се бъзикайте с мен, Реми.

— Не го правя — увери го Реми.

Дейв се огледа.

— Добре, значи с вас ще поддържаме връзка извън официалните канали, нали? Ще покажем малко… професионална любезност? Това ли казвате?

— Не зная какво казвам.

Мъжът отново го прецени с поглед. После отпи голяма глътка от латето си.

— Добре. Ще ви отпусна малко въже. Но ако вие, аматьори такива, ни се изпречите на пътя в разследването, ще ви обеся. — Стана и взе напитката си. — Нали се разбрахме?

Реми отпи от чашата си и каза:

— Не особено.

Мъжът вече се отдалечаваше.

„ИЗЧЕЗНАЛ, НО… — Вечер на ученическото творчество“ — пишеше на ксерокопираната на зелена хартия програма; под думите имаше самотен пожарникарски шлем. Реми закъсня, седна на крайния стол на последния ред и загледа как сламките в очите му се роят на слабите светлини на сцената. Видя Карла и Стив на предните редове; Стив я бе прегърнал. Някаква жена се наведе и каза нещо на Карла, тя кимна и изви гордо устни.

Завесата рязко се вдигна сред стържене на въжета и макари. Сцената бе празна, ако не се броеше единственият лъч на прожектор, осветяващ поставен на стойка микрофон. Първо се появи плаха девойка с тъмни джинси, пристъпваше от крак не крак на всеки няколко секунди. Изпълни монолог, в който описваше как била на училище в онзи ден, изчакала майка й да я прибере, гледала всичко по телевизията, а късно вечерта научила, че чичо й не се върнал от работа и го водели за мъртъв. Обичала го много. Бил търговец на облигации и гей, единственият гей в рода, и тя го смятала за най-готиния от роднините си. Накрая описа яденето, което сготвил веднъж — паста с гъби шийтаке и сушени на слънце домати. Закле се, че всяка година на тази дата ще яде паста с гъби шийтаке и сушени на слънце домати. Монологът й завърши с думите:

— Въпреки че мразя гъби.

Аплодисментите бяха силни и продължителни, след което на сцената излязоха две слаби момчета и изпълниха рап парче в памет на загинал пожарникар, завършил училището им преди десет години („… виж-те ги по те-левизора, от-разяват ге-роизъма…“).

После дойде ред на Едгар. Гръмките аплодисменти свариха Реми неподготвен. Хората се занадигаха, за да виждат по-добре.

— Баща му — прошепна на съпруга си жената до него и кимна тъжно. И тогава синът му се появи с разрошената си черна коса и развлечена бяла риза. Изглеждаше добре, макар и малко кльощав, но беше странно да го вижда на сцената, под суровата светлина. Сякаш бе станал едновременно по-дребен, по-голям и бе много, много далеч. Седна на малката маса в лявата част на сцената и нареди шахматната дъска; която Реми му бе подарил навремето. Отиде до стойката, свали микрофона и се върна при масата. Дълго се взира в дъската, без да казва нищо.

— Татко ме научи да играя — каза Едгар и премести една пешка, Реми го побиха тръпки, когато го видя да играе шах самичък. — Показа ми как се движат всички фигури.

Премести коня, за да пази пешката, макар да играеше сам със себе си.

— Отначало имах проблеми с коня. Питах го, два напред и един настрани, или един настрани и два напред? Няма значение, отвърна татко. В крайна сметка попадаш все на същото място.

Разнесе се приглушен смях. Едгар изговаряше репликите на баща си с престорен по-дълбок глас и между всяка реплика уж изчакваше хода на противника си, след което се навеждаше над дъската. Фигурите на баща му обаче не се местеха.

— В крайна сметка попадаш все на същото място — повтори Едгар.

Премести друга пешка.

— Татко винаги ме оставяше да победя. Момче, пак ме би, така казваше. А когато бях на девет години, се случи най-странното нещо; сякаш дъската се отвори пред мен и можех да виждам във всички посоки едновременно. Вдигнах очи и разбрах, че той не може да вижда дъската по този начин. И че никога не е можел. Тогава го победих. Искам да кажа, наистина го победих. Бих го съвсем честно. Мисля, че беше пил. Татко попийваше. След това той спечели една игра, а после ме пусна да бия. Но онази вечер видях страха в лицето му. Беше се уплашил, че съм го победил честно. Че е изгубил от деветгодишния си син.

Едгар изнесе другия кон.

— Баща ми беше полицай, но винаги е искал да е нещо повече, затова посещаваше вечерни курсове по право. Отпадна. Известно време работеше като офицер за свръзка между полицията и градската управа. Веднъж го попитах какво значи офицер за свръзка и той ми обясни, че това е човекът, който стоял между нещата. Точно така си го представях. Като някой, който стига само наполовина до местата, към които иска да отиде. Веднъж ми каза, че винаги му се е искало да види Западния бряг, но така и не стигна по-далеч от Чикаго. Мислех си, щом това му е мечтата, какво толкова му пречи да стигне до Западния бряг? Не е като да пътува до Тибет, нали?

Отново се разнесе приглушен смях и Реми едва потисна желанието си да стане и да защити начина си на живот. Мислиш си, че винаги ще има време да отидеш някъде, а се оказва, че времето все не ти стига. Остана на мястото си.

— Такъв беше баща ми — продължи Едгар. — И след като го бих на шах, дълго виждах у него само това — незавършената половина от живота му. Може би такъв е животът на възрастните — достигаш някаква възраст и животът ти започва да се определя повече от нещата, които не правиш, отколкото от онези, които правиш.

Загледа се в дъската. Фигурите от отсрещната страна продължаваха да си стоят по местата. Накрая стана.

— В нощта, когато баща ми не се прибра, стоях при прозореца в стаята си и се питах какво ще се случи с всички проведени разговори и чувства, които изпитваме — онези, за които говорим, както и другите, за които мълчим. Дали всичко това просто се… изпарява? Ако единият от участниците в разговора е все още тук, продължава ли да съществува самият разговор? Или е изчезнал в момента на изчезването на другия? Често се говори за безусловната любов на родителите към детето, но това не е точно така. Всъщност нещата стоят другояче. Родителите избират да имат деца. Нито едно дете не е избрало да има родители. Тях просто ги има, когато един ден се събудиш. И не можеш просто да правиш секс и да се сдобиеш с други родители, ако тези двамата не стават.

Този път смехът бе по-силен. Едгар бе невероятен. Той също се разсмя и се отърси от цялото това съсредоточаване в пъпа си, сякаш бяха мислите на момче.

— Винаги ми се е струвало, че татко ми има нещо важно на езика си, нещо, което всеки момент ще ми каже. Помислих си за това в нощта, когато не се върна. За това как винаги мисли за нещата, които искаме да сме казали. Не зная какво бих казал на баща си. Зная обаче какво не бих му казал — татко, дори когато не съм те обичал… никога не съм искал ти да престанеш да обичаш мен.

Пъхна за момент ръце в джобовете си, после ги извади и се върна при масата.

— Никога не съм му го казвал, но след като станах на девет, можех да го бия на шах всеки път, когато си пожелая. Оставях го да ми позволява да побеждавам.

Посегна към една фигура и лъчът на прожектора угасна.

Седеше на предната дясна седалка в колата без отличителни знаци и наблюдаваше през малък бинокъл входа на някакъв ресторант. Задната врата бе боядисана в черно, прозорецът — покрит с железни решетки, а до него бяха натрупани празни щайги и кофи за боклук. Свали бинокъла и погледна наляво. Зад волана седеше Маркъм и четеше „Нешънъл Джиографик“.

— Има ли нещо? — попита той. Беше с изискан бежов костюм.

Реми погледна надолу. Самият той също беше с костюм — нов, тъмносин. Отново вдигна бинокъла към очите си.

— Не мисля.

Маркъм обърна една страница.

— Брайън, знаеш ли колко време прекарва еленът с кошутите?

— Не.

— Опитай да познаеш.

— Не зная.

— Зная, че не знаеш. Затова искам да познаеш. Ако знаеше, нямаше да познаваш, а щеше да ми кажеш. А какъв е смисълът от това?

— Ъъъ… цял живот?

— Не. Само един ден. Можеш ли да повярваш? Един ден. Цял животински вид, неспособен на по-продължителна връзка от една нощ. Не е ли съвършено? Имам предвид, ако беше елен?

Реми пусна бинокъла в скута си.

— Не зная.

— Не мислиш ли, че еленът е секси? Като за животно?

— Ами… не бих казал — отвърна Реми.

— Аз пък казвам. Не… не точно за мен, нали разбираш. Не казвам, че ми се иска да правя секс с кошута. Но като ги видиш как изглеждат с тези големи задници и дълги крака… донякъде са като хора. И с тези готини муцунки. Господи, бих оправил кошута. Естествено, ако бях елен. Знаеш ли какво? Не бих могъл да кажа същото за всяко животно. Ако бях хипопотам? Не. Или пък миеща мечка или нещо подобно? Бих предпочел да си умра девствен. Котка? Как ли пък не. Ви трябвало повече да ме привличат горилите или другите примати, но просто не мога да си го представя — ако изключим онези малките маймунки. Но кошута… Не зная, намирам я донякъде за възбуждаща… идеята как елените ги изчукват веднъж в годината и после просто изчезват в гората.

Реми отново вдигна бинокъла. Някакъв мъж се отдалечаваше от задната врата, с гръб към тях. Носеше найлоново пликче и вървеше към една паркирана кола.

— Търсим ли някого?

— Той ли е? — Маркъм грабна бинокъла от ръцете на Реми. — Да. Той е. Това е нашето приятелче. Да вървим.

И метна списанието на задната седалка.

— Не забравяй куфарчето.

Реми грабна намиращото се в краката му куфарче и двамата изскочиха от колата и забързаха по уличката.

— Искаш ли аз да говоря? — попита Маркъм.

— Май така ще е най-добре.

Маркъм ускори крачка.

— Извинете. Махуд?

Намиращият се на двадесетина крачки от тях Махуд се обърна и отстъпи от аудито. Беше пълен и плешив, със смътен близкоизточен вид. С блуза и над нея дълъг анорак.

— Махуд. Аз съм господин Маркъм, а това е господин Реми. — Маркъм показа значката си; мъжът я взе, разгледа я и му я върна.

— Как сте, Махуд?

— Не много добре, както можете да си представите — каза той. — Преди сума ти време съобщих за вандализма срещу ресторанта ми и цял ден ви чаках да се появите.

— Да — каза Маркъм. — Нас натовариха. Разбирате, че подобни случаи колкото щеш. Някои са доста сериозни. Налага се да наблягаме на онези с употребено насилие. Семейства, деца… такива работи… затънали сме до гуша.

— Семейства. Ох. — Махуд погледна Реми. Очите му бяха тъмни и неразгадаеми. — Нямах представа, че е имало насилие. Е, вижте. Да ви покажа ли писмото? У мен е. Тъкмо се канех да го отнеса в полицията.

Бръкна в плика и извади някаква бележка. На нея с червени печатни букви пишеше: ВЪРВИ СИ У ВАС, ЕБАЧО НА КАМИЛИ. ЗНАЕМ КЪДЕ ЖИВЕЕШ. Към бележката с телбод бе прикрепен, сбръчкан розов триъгълник. С опърлена четинка.

— Това свинско ухо ли е? — попита Маркъм.

— Идеята на някой смотаняк за майтап, нали? Дай на мюсюлманина свинско ухо. — Махуд се намръщи горчиво. — Дори не мога да го гледам, толкова се вбесявам. Синът ми е в американската армия. Моят син!

Очите му се напълниха със сълзи.

Реми впери поглед в бележката. Призля му. Тези печатни букви, това „И“. Господи… познаваше този почерк.

— Да. — Маркъм бе извадил бележник от задния си джоб. — Доколкото разбрах, хвърлили са камък в прозореца, нали?

— Да. Бележката и свинското ухо бяха залепени със скоч. Прозорецът ще ми струва четиристотин долара. Четиристотин долара! И не се покриват от застраховката ми.

— Да, доста гадно.

— Даже сложих табела „Аз съм пакистанец, а не арабин!“, но знаете ли какво си мисля? Мисля си, че не трябваше да го правя. Мисля, че в тази страна не би трябвало да обяснявам, че не съм терорист. Мисля, че всичко това си е само моя работа и ничия друга.

Почти се беше запенил. Избърса си устата.

— Да, наистина неприятно, Махуд. Иска ми се да можех да направя нещо, но случаите на тормоз са толкова много и… ако трябва да съм откровен… трудно ще е да раздухаме вашия случай… само заради един камък. — Маркъм прибра бележника в джоба си. — Всъщност трябва да се заемаме най-вече със случаите, в които има реално насилие. Както вероятно се досещате. Зная, че не е голямо успокоение. — Погледна Реми. — Ако наранят някого, ще дойдем веднага.

— Това е нечувано — каза Махуд. — И аз съм гражданин на тази държава.

— Да. Да, прав сте. Имам предвид… единственото, което мога да направя, е да напиша доклад и да кажа една добра дума за вас. А след това… мамка му, съжалявам. — Маркъм се обърна към Реми. — Освен ако нямаш някоя друга идея, партньоре?

Реми продължаваше да се взира в бележката и се мъчеше да разбере как…

Маркъм се обърна да си ходи, но не бе направил и една крачка, и пак се обърна.

— Вижте, Махуд. Може би ще успея да поставя вашия случай пред началниците си. Да видя дали не мога да им насоча вниманието към вас.

— Можете ли да го направите?

— Да, може би, ако… ако ни помогнете в едно друго разследване. Тогава може да се заемем по-сериозно с тормоза срещу вас. — Пак погледна Реми. — Какво мислиш, Брайън? Смяташ ли, че ще проработи?

Реми го изгледа неразбиращо.

— Да — реагира Маркъм, сякаш Реми се бе съгласил с него. — Брайън, нали носиш онези снимки? Може би Махуд може да ни помогне с тях.

Реми погледна куфарчето в ръката си. Отвори го. Вътре имаше три листа с по шест снимки на лист, всички на хора от Близкия изток. Подаде ги на Маркъм и избърса потта от лицето си.

— Опитваме се да открием някои чужденци, за които нямаме данни — небрежно каза Маркъм. — Някои приятелчета, които май не са били особено добри гости в страната. Ние… показваме тези снимки на собственици на ресторанти, таксиметрови фирми, нали се сещате… в случай че някой разпознае свой работник или клиент. Махуд, ако разпознаете някой от тях, може би ще успеем да привлечем малко повече внимание към вашия случай. Да осигурим малко повече спокойствие за семейството ви.

Махуд погледна Реми, после отново Маркъм.

— Не разбирам…

Маркъм сви рамене.

— Просто погледнете снимките.

Махуд разгледа първия лист и каза:

— Не. Не познавам никого.

Взе втория. След миг вдигна очи. Лицето му се зачерви.

— Това е Бишир! Малкият брат на снаха ми.

— Какво? — Маркъм погледна Реми, после отново се обърна към Махуд. — Наистина ли? Кой по-точно? Този ли? Този хубавец ли имате предвид?

Но Махуд не им показа за кого става дума. Отново ги изгледа.

— Казах на другите агенти, които идваха в ресторанта, че не съм го виждал повече от година. Жена ми им каза същото. Четири пъти го повтаряхме пред агентите. Защо продължавате да се интересувате дали зная къде е Бишир?

— А знаете ли?

Маркъм стана сериозен.

— Не! Не зная. Вече ви казах!

Маркъм се усмихна.

— Вижте, станала е просто малко объркване. Не е кой знае какво. Нямаме представа, че вече са ви показвали снимките, Махуд, иначе нямаше да ви губим времето. Не си мислете, че се опитваме да тормозим хората. — И се разсмя напрегнато и пискливо.

Махуд отстъпи крачка назад.

— Защо ме спряхте тук, вместо да влезете през главния вход на ресторанта? Или не искате да ви виждат?

— Какво? — Маркъм пъхна ръце в джобовете си. — Стига, Махуд. Не ставайте параноик. Зная, че сте добър гражданин.

— Да — каза Махуд.

— И че бихте направили всичко, за да помогнете на страната си.

— Разбира се.

— Е, погледнете го по този начин. Сега е вашият шанс.

— Кои сте вие?

— Вижте, няма причина да се разстройвате. Единственото, което искаме, е да ни помогнете да намерим Бишир. — Маркъм погледна Реми, после отново се обърна към Махуд. Гласът му бе напълно безизразен и съвсем тих. — Тогава може би ще успеем да защитим семейството ви.

— Аз не… — Махуд се запъна. Направи крачка назад. — Моля ви! Може би е в Маями… там живеят двама братя, които той… познаваше. Асан и… Камал. Когато ги чух за последно, единият от тях беше в Маями.

— Добре — каза Маркъм и му подаде бележника си. — Добре. Напишете имената им. Дори няма да споменавам, че сте ми ги дали вие. Нали?

Махуд пишеше в бележника, без да каже нищо.

— Искам да видите още една снимка — каза Маркъм. Протегна ръка към Реми, който погледна в куфарчето и видя още една разпечатка, която бе пропуснал. Извади я. Беше снимката на Марч Селиъс с Бишир. Подаде я на Маркъм и той я размаха пред лицето на пакистанеца. — Помните ли я, Махуд? Приятелката на Бишир, Марч. Помните ли я?

Махуд се вгледа.

— Да. Мисля, че имаха връзка преди около две години. Бишир има… много приятелки. Непрекъснато ги сменя.

— Знаете ли защо са скъсали?

Махуд изглеждаше притеснен.

— Не се занимавам с клюки…

— Знаете ли дали продължава да поддържа връзка с нея?

— Не. Нямам представа. Вижте, казах ви… Бишир не ни се е обаждал повече от година. Съжалявам. — Каза го на Реми и той извърна поглед. — Не мога да ви помогна да го намерите. Или да намерите нея. Съжалявам.

Маркъм прибра снимката на Марч Селиъс.

— Добре. Ще проверим. Наистина съм ви признателен за помощта. Надявам се, че няма да имате нищо против, ако ви потърсим отново за помощ, нали, Махуд? Имам предвид… за закрила на семейството ви.

— Кои сте вие? — отново попита Махуд.

— О… още един въпрос — каза Маркъм. — Направи ми впечатление едно особено ястие в менюто ви. Морски език с ядки. Това средиземноморска кухня ли е?

— Кухнята ни е разнообразна. Предлагаме дори тайландска юфка и пици.

— Ясно. — Погледът на Маркъм сякаш пробиваше дупки в него. — Разнообразна. Е, ще трябва някой ден да минем да я опитаме.

Махуд се обърна и побърза да се отдалечи. Реми и Маркъм го изпратиха с очи, после тръгнаха към колата.

— По дяволите, добър си — каза Маркъм и се засмя леко. — Как само стоеше мълчаливо… тръпки да те побият. Нямо ченге, лошо ченге, а?

Реми седна в колата, мъчеше се да си поеме дъх, да си спомни… Гадеше му се.

— Виж, май вече не мога да продължавам.

Маркъм го изгледа. Уличката бе притихнала, шумът на града се чуваше някъде в далечината.

— Добре — каза. — Следващия път аз ще се правя на гаден, а ти ще говориш.

Стоеше на тротоара пред апартамента си и гледаше как снежинките се спускат от небето. Всяка бе сякаш осветена отвътре, всяка бе като студена тайна. Хрумна му, че може би снеговалежът е само в очите му. И макар че бързо отхвърли тази мисъл, тя му се струваше страховито възможна — снегът да вали само в ретината му. Затвори очи, но петната бяха различни — познатата рееща се тъкан, нагоре-надолу, рееща се гравитация; отвори очи и отново видя снежинките. Докосна шевовете на главата си, скрити от наболата коса. Тъкмо се канеше да влезе, когато една лимузина се отдели от движението и спря пред блока. Без да изключва двигателя. Задният прозорец се смъкна с тихо бръмчене. Реми приближи, промъкна се между две спрени коли и видя кръглото лице на Шефа да се рее в тъмното. Наведе се да погледне в купето и очите му бързо свикнаха със слабата светлина. Шефът носеше смокинг, а срещу него седеше дебелият полицейски шеф — неговият смокинг бе стиснал здраво врата му, сякаш змия поглъщаше глиган. Говореше нещо, но млъкна, когато Шефът вдигна ръка. В колата имаше още двама мъже, по един от всяка страна — млади типове с малки кръгли очила и касетофони в ръце.

— Здрасти, Брайън — каза Шефът. — Съжалявам, че закъснях.

Прозорецът запълзя нагоре и Реми отстъпи, когато вратата се отвори.

Шефът слезе, следван от единия от младоците с кръглите очила.

— Да се поразходим — каза и затръшна вратата. Тръгнаха по тротоара. Лимузината запълзя след тях като старо куче, младокът с касетофона вървеше по петите им.

Реми го погледна. Шефът също хвърли поглед през рамо, сви рамене и каза:

— Анонимен писател.

Анонимникът все едно не ги чу.

Шефът погледна Реми.

— Е, Брайън, защо не ми разкажеш за какво става дума?

Мразеше тези моменти.

— Аз ли… се обадих?

Шефът се разсмя.

— Туш. Виж… съжалявам, че се забавих толкова много. Първия път, когато се обади, си помислих, че трябва да говоря пред съвета, да видя какво… какво можем да направим един за друг, докато технически още съм център на внимание. Ето ме. Какво си намислил?

— Не зная. — Реми отново се обърна към анонимника и той пак не отвърна на погледа му. — Не съм сигурен… за онова, върху което трябва да работя…

— Чакай. — Шефът го сграбчи за ръката и вдигна пръст, сякаш не искаше да чуе останалото. Кимна на анонимника и той изключи касетофона и отстъпи няколко крачки. После се обърна към Реми. — Е, вече те слушам.

— Просто… — Реми сви рамене. — Трудно ми е… да следя събитията. И може би съм… — Хвърли поглед през рамо към анонимника, той стоеше с ръце в джобовете. После се наведе към Шефа. — Може би съм направил някои… наистина лоши неща.

Шефът насочи пръст в лицето му.

— Виж, Брайън, не искам да се съмняваш нито за миг. Зная със сигурност, че не си направил нищо, което не е било абсолютно необходимо. Всъщност, чух… неофициално… много добри отзиви… от върха. Нали разбираш? — Устните му оформиха дума, която можеше да е Пентагона. — Твоята находчивост и всеотдайност, Брайън; ти нанасяш удар срещу… наистина геройски… истинско лидерство… показваш, че няма… не мога да започна да…

Реми разтърка слепоочията си.

— Чакай малко. Май зная какво те тормози — каза Шефът.

— Нима?

— Разбира се. Имаш чувството, че си сам.

— Да.

— Да не мислиш, че и аз не се чувствам така? — Той махна с ръка към града. — Ние поемаме страха им. А те си мислят, че не могат без нас, така ли? Без нас? Мислят, че всеки може да се заеме с това? След всичко, което направих за тези уплашени дребни шибаняци?

Изплю последната дума и се закашля.

— Не… — Шефът хвърли поглед към Реми и като че ли осъзна, че е изместил темата на разговора върху себе си. — Те са ни длъжници, Брайън. Онова, което открихме онзи ден… е наистина ценно. Може да натрупа цели състояния. Да печели избори. Войни. Това нещо… може да преобрази света. И те са ни длъжници за това.

Шефът погледна притихналите сгради.

— Междувременно какво означава всичко това? Това те питат, нали?

Реми не беше сигурен.

— Може би.

Шефът се обърна към лимузината и тя спря до него. Приличаше на живо същество — хлъзгав дълъг черен гущер, охраняващ Шефа. Той отвори вратата и направи знак на призрачния си спътник, който се намести на мястото, си навреме, за да хване края на разказвания от полицейския шеф виц за „… три тайландски курви и бутилка оризово вино“. Шефът послуша за момент, после се обърна към Реми и каза тихо:

— Виж какво. Трябва да вярваш в онова, което вършиш. Ще ти кажа две прости думи, които ще ти помогнат да продължиш. Две думи, които ще ти дадат известна представа накъде води всичко това, какво ще спаси теб и мен, какво ще спаси цялата страна. И това не е пластмасата.

Реми зачака двете думи.

— Затвори си очите — каза Шефът.

— Какво?

— Затвори си шибаните очи, Брайън.

Реми се поколеба, но затвори очи и видя нещо като снимка — черен екран с падащи снежинки и клечки, приличаха на пълзящи бактерии под микроскоп. Хартия, падаща на фона на чернота.

Шефът каза двете думи.

— Частен. Сектор.

Известно време Реми остана със затворени очи в очакване на още нещо. Чу как вратата на колата се затваря. Отвори очи. Лимузината бавно потегляше. Стоповете й примигнаха на ъгъла и червените им очи му хвърлиха последен поглед, после колата зави и той…

Седеше самичък край магистралата в покрайнините на града в новия екскържън и се взираше в огромния билборд. Двигателят бе спрян. Колите прелитаха край него. Огледа се. Сигурно бе имало буря. Земята край пътя бе мокра, по настилката се виждаха нападали листа. Небето бе тъмно и поресто като пемза; все още се усещаше миризмата на дъжд. Огледа се във всички посоки, но не разпозна отсечката от магистралата. Явно се намираше в околностите на някое градче или голям град — редица дървета го отделяха от някакви къщи и малък търговски център. Погледна си часовника. Два. Навън бе светло. Два следобед. Погледна отново билборда — рекламираше една от услугите в търговския център. Горната част бе изписана с курсив: Чисти интериори. Долната половина представляваше табло със сменящи се букви. На него пишеше Бог да благослови Америка. Нови мебели всеки ден.

В скута му имаше отворена пинта ирландско уиски. Ръцете му трепереха. Отпи и отново погледна билборда. Бог да благослови… Нови мебели. Взира се, докато думите не започнаха да заплашват, че ще придобият някакъв смисъл, след което запали екскържъна и потегли. Мина още две отбивки, които не разпозна, след което престана да има значение къде се намира. Просто продължи да кара.

— Искате ли да го чуете отново? — Гласът на мъжа се пречупи, успокои се, след което отново затрепери. Той прочисти гърлото си. — Извинете.

Носеше тъмносини панталони и бяла тениска; дрехите му бяха покрити с брашно, ръцете му бяха мускулести. Беше към петдесетте, с просто и приятно лице, мургав, с къдрава черна коса; очите му бяха зачервени и в тях блестяха сълзи. Реми седеше на покритото с постелка канапе за двама, а мъжът стоеше пред него в малкия хол. Около тях имаше семейни снимки — млади хора и деца, възрастни и сцени от почивки. На някои от тях разпозна Марч Селиъс. Мъжът пред него — явно беше баща й — държеше телефонен секретар, сякаш бе някаква свята реликва.

Реми погледна бележника си. Беше записал Просто исках да го знаете. Думите бяха подчертани. После имаше Двадесет минути преди и Сбогуване?

— Съжалявам — каза Реми. — Може би само още веднъж.

Бащата на Марч кимна, събра кураж и потрепери, когато натисна черното копче на секретаря. Гласът на млада жена изпълни стаята.

— Здрасти, мамо, здравей, тате.

Някъде зад Реми изхлипа жена.

— Марч съм. Сигурно вече сте тръгнали на работа. Ъъъ… Аз… Просто исках да поговорим. Имах… — Марч Селиъс въздъхна. Личеше, че е разтревожена. — Добре, няма нищо. Просто исках да ви кажа, че ви обичам и двамата и… и просто исках да го знаете. Е… чао.

В последните й думи се долавяше тъга. После един механичен глас каза:

— Вторник. Шест и петдесет и осем сутринта.

— Благодаря — каза Реми.

По бузите на господин Селиъс се стичаха сълзи. Изтри ги, сякаш бяха комари, които можеше да убие.

— Винаги отиваше рано на работа, защото работеше с Европа и Близкия изток. Когато се е обадила, е била сигурна, че сме тръгнали към ресторанта. Понякога си мисля, че е искала да ни каже нещо, но не и ние да й говорим. Не ни се позволяваше да задаваме въпроси за личния й живот.

— Обаждането е било в шест и петдесет и осем?

— Да. В седем… онази сутрин…

Шест и петдесет и осем онази сутрин. Четиридесет минути преди това. Само няколко минути след онова обаждане, което толкова я развълнувало според техника. Минути преди да напусне бюрото си.

Майката на Марч Селиъс, висока и привлекателна жена с широко лице и прошарена черна коса, влезе в стаята с чаша кафе. Именно нея бе чул да плаче в кухнята. Очите й бяха зачервени и подути.

— Заповядайте.

Остави кафето пред него. Масата бе покрита с албуми, ученически годишници и писма.

— Благодаря — отвърна Реми.

Вдигна чашата и в този миг жената се отпусна в обятията на съпруга си.

Двамата стояха прегърнати, раменете на жената се тресяха. Мъжът й също плачеше, но се мъчеше да го прави беззвучно. Реми се чувстваше неловко. Не можеше да си тръгне, тъй като домакините бяха при вратата, а той — на диванчето.

— Извинете ни за момент — успя да каже господин Селиъс.

— Разбира се — каза Реми.

Двамата излязоха и Реми разтърка очи. Прибра бележника в джоба си и огледа стаята. Взе един албум. В него имаше семейна снимка — родителите, Марч, малко момче и друго момиче — по-голяма сестра явно, по-слаба и по-светла версия на Марч, красива, и някак позната. Може би я бе разпитвал и бе забравил? Или усещането се дължеше просто на приликата й с Марч? Прелисти страниците и попадна на сватбените снимки на по-голямата сестра. Марч бе шаферка; брат им, който имаше същите тъмни коси и вежди, също. Отново погледна младоженката.

Марч…

Гърлото му пресъхна. „Ейприл?“

Впери поглед в снимката. Възможно бе, макар да не си спомняше лицето в момента, а само тила на момичето, с което бе — Ейприл? Ейприл Крафт.

Стана и се огледа. Навсякъде имаше снимки на двете сестри, но на нито една не се виждаше тилът… официални снимки пред натруфени столове и изкуствени пещери, импровизирани снимки на двете момичета в пижами на Коледа. Марч. Ейприл. През март и април ли са били родени? Дали това бе някакъв имигрантски номер, та имената им да звучат американски? А как се казваше брат им — Джун? Седна отново и разтърка слепоочия. Защо бе спал със сестрата на Марч Селиъс — защото го бе искал, или за да изкопчи информация? Наистина ли се интересуваше от нея, или… не искаше да мисли за алтернативата. Гърлото му бе солено и пресъхнало.

Господин Селиъс се върна.

— Извинете съпругата ми. Това я състари с двайсет години, господин Реми. Ужасно време за семейството ни.

— Да. — Реми се престори, че е вглъбен в бележника си. — Другата ви дъщеря…

— Ейприл… предполагам, че за нея това бе най-тежко. Да изгуби и двамата…

Реми го гледаше.

— За съжаление с Ейприл… — Господин Селиъс се намръщи. — Не разговаряме. Не сме разговаряли от години. Тя напусна първа и аз казах някои неща… Мислех си, че това ще я накара да разбере… но тя продължава да не ми говори. Не дойде дори на погребението на Марч. — Господин Селиъс сви рамене. — Може би й е дошло прекалено много, да изгуби Марч и Дерек в един и същи ден.

— Дерек… съпругът й?

— Да. Бяха разделени, когато се случи. Работеше в същата сграда, в която и Марч. Беше хоноруван юрист на друга фирма.

— Дерек… Крафт?

— Точно така.

— Как са се запознали?

Господин Селиъс като че ли не намери за странно, че Реми сменя темата и говори за другата му дъщеря.

— Марч ги запозна. Нейната фирма използвала фирмата на Дерек за някои договори и сигурно си е помислила, че и Ейприл би могла да се възползва. — Господин Селиъс въздъхна. — Бях бесен. Смятах Дерек за прекалено нахакан по отношение на жените. Честно казано, не одобрявах брака им. Той бе по-стар и прекалено… бърз. Всичко около него бе прекалено бързо. Разберете ме, не исках дъщерите ми да се местят в града, особено Ейприл. За Марч не се притеснявах чак толкова. Макар да бе по-малка, тя винаги изглеждаше… по-надеждна. За Ейприл обаче винаги съм се притеснявал. Не исках да се занимава с търговия на недвижими имоти. Просто не ставаше за това. Тя има ума на поет, прекалено е чувствителна и… усещаща. Прекалено много се доверява.

Реми усети зъбите си като шкурка.

— Исках Ейприл да си намери здраво стъпил на земята мъж, а не онзи хлъзгав юрист с неговата припряност. Затова отказах да платя за сватбата и… Ейприл бе бясна и заяви, че никога не е очаквала от мен да плащам за сватбата. Казах й, че позори семейството.

Прикри устата си с ръка, но успя да се овладее.

— Женен ли сте, господин Реми?

— Разведен.

— Имате ли дъщери?

— Син.

„… Който смята, че съм мъртъв“, едва не добави.

Господин Селиъс кимна и погледна снимката на собствения си син.

— Синовете са отплатата на дявола, нали?

— Вашият син…

— Огъстъс. Гъс.

— Да — каза Реми. Наистина пак месец. — Къде е сега?

— Той е… — Замълча, сякаш му бе трудно да го признае.

В затвора? В някоя секта?

— На забавление — каза господин Селиъс. — Живее в Лос Анджелис.

— О. Извинете.

Господин Селиъс сви рамене.

— Да. Но момичетата. Ах, момичетата. — Очите на възрастния мъж се насълзиха под черните мигли. — Сигурно съм бил суров и строг баща за тях, господин Реми. Макар че Марч все още ми говореше, никога не си и помисляше да ми разказва за живота си. И двете смятаха, че… не одобрявам живота им. Че съм прекалено старомоден. И предполагам, че съм бил именно такъв. Исках за тях… каквото са искали жените от векове. Брак и деца… Исках да работят в семейния ресторант, да останат тук, в Канзас Сити. За да мога да ги защитавам. — Той се наведе напред. — Когато бе на осем, Марч имаше кошмари. Всяка нощ… сънуваше, че пада. Почваше да пищи, а аз тичах до леглото й, прегръщах я и й казвах, че всичко е наред. Това постъпка на лош баща ли е, господин Реми? Да ви прилича на действията на суров и строг човек?

— Не.

Господин Селиъс вдигна очи и избърса устата си.

— Отчаяно искам да разбера какво се е случило с нея в онзи ден. Гледам телевизия, доколкото мога, но винаги се извръщам. Представям си я свита под някакво бюро, как плаче… или пада… както когато бе малка. Всеки път, когато показват онези падащи хора…

Сълзите бликнаха по четината по кръглите му бузи. Гласът му се пречупи.

— Просто искам да знам какво се е случило. Може би ще е прекалено тежко, но пък може би ще намеря и малко… покой. — Гласът му трепереше и се колебаеше, сякаш избутваше всяка дума през маска. — А така… Господин Реми, не мога да си простя, че не съм бил там.

— Не бихте могли да направите нищо — кротко рече Реми.

— Щях да я уловя — изплака той. — Щях.

Реми остави господин Селиъс да се овладее, после стана.

— Благодаря ви за отделеното време. — Погледна към сватбената снимка в отворения албум. Докато обличаше палтото си, погледна снимката, която бе прикрепена с кламер към бележника му Бишир Мадаин. — Познавате ли този човек?

Господин Селиъс погледна снимката.

— Не. Как се казва?

Реми сви рамене.

— Бишир Мадаин. Познавал е дъщеря ви.

Господин Селиъс впери поглед в снимката.

— Никога не съм чувал за него. — Въздъхна. — Но, както казах, тя не споделяше подобни подробности с мен.

— Добре. — Реми понечи да прибере снимката, но господин Селиъс протегна ръка и го спря. Загледа се отново и сълзите се появиха за пореден път.

Накрая го пусна и избърса очите си.

— И един последен въпрос — каза Реми. — Споменахте, че Ейприл била разделена със съпруга си, когато той…

— Да — каза господин Селиъс. — От няколко месеца, доколкото ми е известно.

— Знаете ли какво се е случило помежду им?

— Зная само каквото ми каза Марч… че Дерек не бил подходящ за нея.

— А тя… тъгуваше ли?

— Моля ви. — Мъжът сви устни. — Той беше неин съпруг, господин Реми.

— Разбира се. Извинете. — Реми подаде чашата на господин Селиъс и излезе.

Звукът на уискито бе онова, за което жадуваше понякога. Накланяш наполовина пълната бутилка, като например това дванайсетгодишно „Джеймсън“, и мехурчетата тихо бълбукат, докато бягат нагоре по гърлото към по-широката част на бутилката. И с всяко накланяне бълбукането става все по-дълбоко. Повтори звука отново и отново и топлината се разля по гърдите и подмишниците му.

Намираше се в долнопробна хотелска стаичка — две двойни легла и телевизор на подвижна поставка. Филмите на HBO за месеца бяха изписани на една картичка на нощното шкафче. Някой гледаше порно в съседната стая или на долния етаж; чуваше думкане, синтезирана музика и равномерно като тракането на метроном пъшкане. Повтори отново звука на уискито, получи малко по-малко топлина този път и тръгна към вратата. Намираше се на втория етаж на мотел, построен в П-образна форма около паркинг с камиони, каравани и два четвъртити седана. Сламките и петната се бяха поукротили. Бе нощ, но имаше пълнолуние и Реми виждаше оттатък паркинга обширно, оставено на угар поле, което сякаш се простираше до безкрая.

Без да оставя бутилката, тръгна покрай парапета, спусна се по застланото стълбище и излезе на паркинга. Магистралата минаваше зад мотела и отворената част на П-то гледаше към равнината. Пресече паркинга и застана пред полето. Мотелът зад гърба му се очертаваше самотно на фона на небето като изхвърлен на сушата кораб. Няколко камиона минаха с ръмжене по магистралата, но точно пред него имаше само лилаво като лавандула небе и горящата дупка на пълната луна. Над хоризонта се стелеше одеяло от сиво-бели облаци — съвършена права линия на нивото на очите, подобно на пода на сцена. Цветовете преливаха от черно през виолетово и аленочервено до тази сиво-бяла линия. Никога не бе виждал подобно нещо, но въпреки това не откриваше нищо особено в гледката. Просто поредица успоредни линии — линията на прерията, линията на хоризонта и линията на облаците — просто линии и горещата яма на луната. Просто линии, петната в очите му и бълбукането на мехурчетата в гърлото на бутилката.

Когато отвори очи, до него стоеше някакъв мъж. Стори му се, че го познава, макар да не беше съвсем сигурен. Към шейсетте, на вид от Близкия изток, с малки кръгли очила и чудесно сиво вълнено палто. Къса сива коса и няколкодневна четина. Четината и палтото така не си подхождаха, че му бе трудно да ги възприеме на един и същи човек. Двамата стояха един до друг на ръба на полето и гледаха залеза.

— Колко много страни има в тази страна каза мъжът. — Държави, пръскащи се на други държави, граничещи с планински масиви и могъщи реки. Понякога си мисля, че хората тук смятат, че когато някоя страна ги разочарова, ще могат просто да поемат на запад и да си намерят някоя друга. И тогава оставаш без свободно място.

Реми отново го огледа. Носеше джинси с изцапани колене и черна тениска, а над нея, колкото и шантаво да изглеждаше, бе това великолепно вълнено палто. Страшно познато му изглеждаше.

— Познавам ви — каза Реми.

— Нима? — Мъжът го погледна в очите.

— Не ви ли познавам? — попита Реми.

— Как бих могъл да ви отговоря? По-скоро бих могъл да кажа дали аз ви познавам, но обратното би било доста самонадеяно.

Реми не можеше да измисли какво да каже. И дори това му се струваше познато.

— Тогава може би ще можете да ми кажете дали се намирам на изток, или на запад от Канзас Сити.

Мъжът кимна.

— Да. Там сте.

Реми отпи още една глътка. И изведнъж му просветна.

— Не. Чакайте. Спомням си. В града. Пред „Феймъс Рей“. Дадохте ми плик.

— Не — каза мъжът. — Не съм.

— Дадохте ми.

— Какво имаше в плика? — попита мъжът.

— Ами… не зная.

— Значи ми казвате, че съм ви дал плик. И не можете да ми кажете какво е имало в него? Доста неубедителна история.

— Да, всъщност. — Реми отново се загледа в хоризонта.

— Изглеждате разтревожен.

— Да. Така е. — Засмя се. — Вече всичко започва да ми се губи. Дори и собственият ми живот.

— Разбира се — каза мъжът.

— Озовавам се в разни ситуации. Не зная как съм стигнал дотам или какво правя. Не зная какво ще се случи, докато не се случи. Правя неща, които не разбирам, и ми се иска да не съм ги правил.

— Може би всички виждат живота по този начин — каза мъжът.

Реми отпи голяма глътка уиски.

— А такъв ли е?

— Не зная. Какво ви кара да смятате, че сте особен случай?

Реми отново го огледа.

— И сте сигурен, че не съм ви виждал в града, така ли?

— Как мога да зная какво сте видели или не сте видели? Как мога да зная какво съществува в обектива на собствените ви очи? В онзи град живеят милиони. Трябва ли да ви казвам, че никога не съм бил един от тях? Че никога не съм минавал пред очите ви? Как мога да зная какво сте видели? Никой човек няма достъп до виждането на друг човек.

— Полудявам — каза Реми.

Мъжът отново погледна към хоризонта. После почука с пръст по бутилката в ръката на Реми.

— Казват, че това кара хората да полудяват.

— Кой го казва?

— Не зная. Мъдрите. Трезвите. Хората, които казват разни неща.

Реми му подаде бутилката.

— Веднъж едва не се самоубих. — Изненада се, когато се чу да се изповядва пред непознатия.

Мъжът отпи една глътка.

— Кога?

— Наскоро. — Реми докосна наболата коса върху шевовете.

— Как? — Мъжът отпи отново и му върна бутилката.

— Прострелях се в главата. — Реми се засмя. — Не е ли странно? Току-що ви казах, че съм се опитал да се самоубия, а вие попитахте кога и как, но не и защо?

— Защо?

— Ами… — Реми се загледа в земята, оцветена в пурпурно от лъчите на залязващото слънце. — Всъщност не зная. Отначало предполагах, че е било злополука. Но сега започвам да си мисля… — погледна мъжа, после отново сведе поглед към бутилката в ръката си, — че съм се страхувал от това какво бих направил, ако не бях постъпил така.

— Да — тихо каза мъжът. Отново се загледаха в залеза. После мъжът бръкна в джоба на палтото си и подаде на Реми друг жълт плик, след което закрачи през паркинга към единия седан и се качи в него, без да поглежда назад.

Реми знаеше, че ако чака достатъчно дълго, няма да е нужно да отваря плика и каквото трябваше да се случва, щеше да се случи. Тази мисъл би трябвало да го накара да се почувства свободен. Може би дори нямаше значение дали щеше просто да захвърли плика. Само че изпита любопитство и го отвори. Вътре имаше лист с името „Асан ал-Хафар“ — познато му беше, поне първото — и адрес на апартамент в жилищен блок на място, наречено Островът на съкровищата. Вдигна очи, но колата на мъжа бе изчезнала и следващата му мисъл бе…

Плъзгаше се, вкопчваше се, с ръце и пръсти, с вихрушка от сламки зад клепачите. Събуди се задъхан в застоялия въздух, обхванат от клаустрофобия, вързан с колан, допрял лице до някакъв студен кръгъл прозорец.

Огледа се. Намираше се в тъмен самолет. Седеше до прозореца, сам в редицата, в предната част на самолета. Надигна се и се огледа. Нямаше много пътници и всички те като че ли спяха, свити върху миниатюрни бели възглавнички, или държаха малки сиви одеяла, подобно на малки деца с плюшени играчки. Никой не помръдваше. Бе чувал истории за полети, при които вентилационната система излиза от строя, всички губят съзнание и самолетът се разбива. Честно казано, не би имал нищо против; просто щеше да продължи да спи. Погледна си часовника. 2:12. Навън бе тъмно, значи бе 2:12 през нощта. Коя часова зона? Имаше ли значение всъщност? Беше ли нагласил часовника си в Канзас Сити? Или показваше времето по Източния бряг?

Претърси се и най-сетне намери бордната карта, сгъната и напъхана в джоба на панталона му. „Маями“. Отиваше към Маями. На гърба на картата бе написал „Маркъм“ и номер на мобилен телефон. Загледа се в номера, после смачка картата и я напъха в джоба на седалката пред себе си.

Красива стюардеса с корейски черти дойде с чаша кафе и седна на мястото от другата страна на пътеката.

— Не зная дали трябваше да ви събуждам… дали групата ви изобщо би трябвало да спи, или не — прошепна тя. — Но изглеждахте толкова уморен, че не ми даваше сърце да ви безпокоя.

Реми взе кафето. За каква група ставаше въпрос?

Стюардесата стисна ръката му.

— Благодаря — каза Реми. — Знаете ли… май не би трябвало да летя. Заради очите ми.

Тя се разсмя учтиво, сякаш това бе някаква несполучлива шега. После стана и се отдалечи приведена, сякаш вървеше под хеликоптер. След като остана сам, Реми се потупа и откри в джоба на якето си пластмасова карта. Извади я и не се изненада особено, когато видя своя снимка, под която се четяха буквите НАОС^[1] и генерал-лейтенант от ВВС. Прибра я, облегна се и погледна през прозореца.

Мразеше миризмата на океана и начина, по който дълбае не само в носа ти, но и в устата и ушите ти, в цялата ти глава. Беше като миризмата на Нулата, задушаваща всичко и вездесъща. Носиш си я вкъщи и щом веднъж си я усетил, сякаш никога няма да те остави. Затвори очи и почувства друсането, докато се носеха през лекото вълнение; брегът се виждаше като стесняваща се лента зад тях. Слънцето залязваше също там и Реми долови хладния порив на морския вятър, който показваше, че пътуват към нощта. Усети как горещината се излъчва от кожата му, сякаш се бе нагрявала през целия ден и сега щеше да изстине. Намираше се в откритата кабина на дълъг десетина метра катер и седеше срещу Маркъм, който носеше някаква нелепа морска униформа и смешна шапка, и двете украсени със златна котва. Душеше въздуха като стар морски вълк, задържал се години наред на сушата. Единственият друг в катера бе човекът, който го управляваше — слаб латиноамериканец с кльощави рамене, облечен в черно яке и джинси; димът от дебелата му пура се разнасяше от него като сутрешна мъгла. До кормилото имаше компютърен дисплей, който показваше местоположението им на географска карта. Латиноамериканецът правеше справки с екрана, после се обърна и им се ухили широко.

— Готово! Вече сме в международни води, приятели! — извика. — Tres Cubanos, por favor!

Бръкна под седалката си, извади три дебели пури и подаде две на пътниците си.

Реми отказа, но Маркъм с радост се възползва от предложението.

— Мога ли да взема и твоята? — извика той през грохота на мотора и поривите на вятъра.

Реми кимна, затвори очи и остави вятъра да го блъска в лицето. Предполагаше се, че си го е заслужил, каквото и да бе това наказание. Димът от пурите се разнесе в соления въздух.

— Хей! — извика той на Маркъм. — Наистина ли съм генерал-лейтенант от военновъздушните сили?

Маркъм и латиноамериканецът избухнаха в смях.

— Разбираш ли какво имах предвид? — обърна се Маркъм към латиноамериканеца и той енергично кимна. — Абсолютен професионалист. Във всеки момент може да те закопае с някаква подобна изцепка.

Онзи поклати възхитено глава.

— С какво се занимавахте, преди да стане всичко това?

— Реми беше ченге — каза Маркъм. Погледна да види дали Реми слуша и добави тихо: — Аз пък бях главен готвач в един курорт в Айдахо.

— А стига бе — слиса се латиноамериканецът.

Реми отново затвори очи, остана дълго така и когато ги отвори, бе станало значително по-тъмно; слънцето бе потънало зад тънката, едва забележима брегова линия. Запита се дали е минало достатъчно време, или…

Един по-голям съд — малък кораб — се олюляваше на вълните пред катера. Може би бе стара рибарска гемия или кораб, използван за консервиране, с ръждясал корпус, покрит тук-там с раковини; профилът му растеше, докато го приближаваха. Ватерлинията бе отбелязана с червена като кетчуп ивица.

Изравниха се с него и на слабата светлина Реми видя как през мастиленочерния борд се спуска въжена стълба. Латиноамериканецът изключи двигателя и катерът се долепи до може би осем пъти по-високия кораб; разнесе се звук, сякаш съдовете се целуваха.

— Благодаря, Чък — каза Маркъм. — Веднага се връщаме. Чакай ни тук.

Метна на гърба си малка раница, хвана въжената стълба и тръгна нагоре. Реми също сграбчи мократа стълба и го последва, прехвърли се през борда на празната палуба — беше дълга около двадесет и пет метра, с двуетажна кабина и стълби, водещи към трюма. Горе нямаше никого, макар че от мястото си Реми виждаше мостика: до кормилото бе оставена чаша кафе.

Тръгнаха към кабината. Палубата леко се олюляваше под краката им. Реми погледна към тясното стълбище, водещо към осветен от голи крушки коридор. Преди да стъпи на първото стъпало, Маркъм се обърна.

— Добре. Готови ли сме? — И без да изчака отговор, хвана перилата и заслиза надолу. Миг по-късно Реми го последва.

Коридорът бе прекалено тесен, за да застанат един до друг, така че Реми вървеше зад Маркъм. Движеха се по дължината на кораба, минаваха покрай затворените заоблени врати на каютите. Не можеше да определи миризмата, или по-скоро да отдели смесицата различни миризми — на пот, сол, цигарен дим и силно кафе. Накрая Маркъм спря пред една, бяла метална врата, натисна дръжката и влезе. Реми го последва. Озоваха се в дълго тясно помещение с олющена боя по стените и тавана, осветено от силна гола крушка в центъра. Нямаше никакви мебели, само един хоризонтален метален прът, подобен на парапет в зала за репетиции — минаваше по ширината на помещението на около метър и половина от пода. Реми ахна.

Върху пръта като трофей бе провесен някакъв мъж. Ръцете му бяха вързани на гърба и преметнати през метала, така че висеше на подмишниците си; краката му се поклащаха на няколко сантиметра над пода. Не носеше нищо, освен тесни червени гащета и един червен чорап. В помещението бе студено и влажно и гъстите косми на гърдите му бяха мокри и сплъстени. Под краката му имаше кофа с вода. Раменете и ключиците на мъжа се издигаха много над главата му, която бе клюмнала безжизнено и от рошавата черна коса капеха капки. На отсрещната стена се бяха облегнали двама млади мъже с отегчени физиономии, с джинси и блузи, късо подстригани, смееха се на някаква шега.

— Здрасти, момчета. Почивка ли си правите?

— Решихме да ви го запазим. Още малко и щеше да стане пътник. — Единият от яките типове пристъпи напред, извади канче от кофата и плисна вода в лицето на мъжа. Главата му бавно се вдигна. Реми видя сцепените му бузи, чело и устни и предположи, че водата е солена. Човекът се огледа трескаво и очите му се спряха върху Реми, който се принуди да забие поглед в пода. Маркъм кимна и двамата биячи излязоха. Реми и Маркъм останаха сами с младия близкоизточен тип. Реми чу стъпките на двамата в коридора и след това по стълбите нагоре към палубата.

Маркъм пристъпи към мъжа.

— Здрасти, Асан. Аз съм Дулитъл. — Посочи Реми. — А това е Попинс. Знаеш ли защо си тук?

Асан се взираше в тях, без да отговори.

— Защото името ти се появи на едни чекове, Асан. На едни доста тлъсти чекове.

— Брат ми ме помоли да напиша онези неща. Преди години. Казах на другите… — започна Асан.

— На другите ли? Онези другите са гола вода, Асан. Не могат да затворят сделката. Бил ли си в Америка достатъчно дълго, за да научиш какво се случва, когато продавач на използвани автомобили се обръща към управителя да затвори сделката? Е, това сме ние. Ние сме по затварянето. И тъй, какво ще ми попречи да те разкарам от паркинга, а?

— Какво? — Асан го изгледа шашнато.

— Какво ще ми попречи да те спипам и да те метна през борда?

Асан поклати глава.

— Видя ли ги онези другите, Асан? Те са просто чираци. Ние сме партньорите във фирмата. Те са начинаещи. Ние сме спецовете.

— М-моля ви… — Устните на Асан бяха изцапани с бяла пяна. Говореше с акцент, който се проявяваше малко по-силно при съгласните. — Моля ви… не съм направил нищо нередно.

Помъчи се да се освободи и отново се отпусна.

Маркъм се обърна към Реми.

— Чу ли? Не е направил нищо нередно. — Обърна се отново към Асан. — Така значи. Винаги оставяш бакшиш петнайсет процента, никога не лъжеш данъчните и винаги си изхвърляш боклука, така ли? Това ли искаше да кажеш, Асан?

Долната устна на мъжа потрепери, докато местеше поглед от единия към другия.

— Да не сте от някаква полиция?

— Не. От никаква полиция не сме.

Гласът на Асан се пречупи.

— Това не е редно. Бях отвлечен… от дома ми. През нощта. Без никакви обвинения. Това… това не е редно. Незаконно е. Настоявам да говоря с адвокат.

— Аз съм адвокат — каза Маркъм. — Той също. Момчетата, които си играеха с теб преди това? Адвокати. Капитанът на кораба е адвокат. По дяволите, всеки в Америка е адвокат, Асан. Мислех си, че вече си го научил.

Мъжът отново се размърда на пръта.

— И още нещо, Асан. Ще пратя тук следващия адвокат по граждански права, когото видя на този кораб. Става ли? А сега… защо не ми разкажеш защо името ти се появява върху чековете до Бишир Мадаин?

— Вече… — Напуканите му устни оголиха белите му зъби, главата му клюмна напред и той заплака като дете. — Вече обясних… брат ми е в Саудитска Арабия. Събираше пари за ислямски проучвания. Работеше с Бишир по една програма с обмен на студенти.

— Не ми пука за това, Асан. — Маркъм се наведе към него и гласът му се сниши до шепот. — Интересува ме само един въпрос. Отговори ми и нещата ще се подобрят. Къде е Бишир?

— Казах им… не зная къде е.

— Не си казал на мен, Асан.

Мъжът вдигна очи и пое треперливо дъх.

— Нямам представа къде е Бишир. Кълна се! Той е приятел на брат ми. Не съм го виждал повече от година. Кълна се. А сега, моля ви!

Маркъм се обърна към Реми.

— Еха. Това бе доста убедително. Какво ще кажеш, съдружнико? Истината ли казва Асан?

Реми усети как корабът се накланя на едната, после на другата страна. Усещаше в устата си вкус на сол и жлъчка. Опита се да каже нещо, но нямаше какво.

Внезапно Асан се размърда, зарита във въздуха и затръска глава.

— Къде са законите! — изрева към тавана.

— Вярно казано. — Маркъм кимна към кърмата на кораба. — На двеста метра западно от това място. Тук обаче…

Главата на Асан отново клюмна.

На вратата се почука. Маркъм отвори и единият от двамата биячи му прошепна нещо. Маркъм тръгна към Реми, крачеше като Джон Уейн.

— Какво ще кажеш, съдружнико?

— Не мога да повярвам — каза Реми. — Не можем да правим така…

— Да, да. Зная. Гадно е. Моите извинения. Ще се кача горе да видя дали този задник е казал нещо полезно по-рано. Веднага се връщам. Дръж го под око.

Маркъм излезе. Реми чу стъпките му по коридора и по стълбите към палубата. Стените сякаш изпускаха сол.

Кожата на Асан бе студена и влажна.

— Хайде — прошепна Реми, смъкна го от пръта и го сложи на пода; свали якето си и го метна около раменете му. — Ще се оправиш.

Асан вонеше на урина и пот. Лежеше, трепереше и плачеше. Китките му бяха стегнати с пластмасови белезници. Реми извади джобно ножче и ги разряза. Асан сви и разпусна юмруци.

— Благодаря…

— Трябва да побързаме — каза Реми. — Хайде.

Преметна ръката му през рамо, помъкна го през вратата и продължи странично по коридора. Когато стигнаха стълбите, надникна нагоре, но не видя Маркъм и другите двама. Не бе сигурен какво точно ще прави, когато се качат на палубата. Не му се вярваше да има оръжие. Потупа се. Нямаше. Само джобното ножче.

— Чакай тук — прошепна на Асан.

Вече бе тъмно и нощното небе се осветяваше от звездите и полумесеца. Реми подаде глава и се огледа. Преброи четири силуета на мостика и предположи, че едва ли ще успеят да го видят в тъмното. Наведе се, хвана Асан — той трепна — и го вдигна през отвора. Въздухът бе прохладен и солен. Запромъкваха се по палубата сред скърцането на мокрите дъски под краката им и пляскането на вълните по борда. Стигнаха въжената стълба, която все още висеше от кърмата на кораба. Реми погледна надолу. Чък седеше на мястото си и си пуфкаше пурата.

— Давай след мен! — прошепна Реми на Асан и започна да се спуска надолу.

— Къде е Шон? — попита Чък, когато Реми се озова на палубата.

— Ще поостане малко. Иска да откараме този тип до брега.

— Няма ли някакви дрехи?

— Паднал е през борда — отвърна Реми. — Всичко е мокро.

Дори отговорът да му се бе сторил странен, Чък не го показа. Само попита:

— Трябва ли да се връщам за Маркъм?

— Това ти е първата задача за утре сутринта — каза Реми. — Правят някакъв купон.

Чък впери поглед в Реми, после сви рамене.

— Хубаво.

Реми помогна на Асан да се справи с края на въжената стълба, след което го бутна на дъното и го зави с якето си.

Започнаха да се отдалечават и бързо набраха скорост. Реми погледна през рамо. Видя силуетите на мостика — явно гледаха в друга посока. Едва сега забеляза колко бързо бие сърцето му и колко накъсано диша.

Приклекна на дъното на катера. Асан хлипаше. Той го зави по-хубаво с якето.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

Асан го сграбчи за китката.

— Чуйте ме. Не зная къде е Бишир. Кълна се. Трябва да им го кажете. Едва го познавах… По начина си на обличане и говорене той е… като американец. — Асан сви рамене. — Не го бях чувал допреди две години, когато най-неочаквано се свърза с мен.

— Какво искаше? — Гласът на Реми прозвуча дрезгаво над звука на двигателя.

— Камал му казал за мен. Събираше пари за благотворителна дейност от американски мюсюлмани. Искаше да направя дарение.

— Ти направи ли?

— Да. Малко. Казах го на хората от кораба. Оттогава не съм говорил с Бишир, кълна се.

Катерът подскочи на няколко по-високи вълни и Чък зави, за да пресече вълнението под ъгъл. Реми се изправи и погледна назад, но не видя нищо в тъмното. Дори светлините на кораба бяха изчезнали. Отново приклекна, за да разговаря с Асан. Взря се в умоляващите му черни очи.

— Онова за Бишир… — Асан задъвка долната си устна.

— Кое? — попита Реми.

— Не искам да докарвам неприятности на брат си… двамата с Бишир си падаха… по американки. Особено Бишир. Понякога си мисля, че ги харесваше повече от семейството си, повече от всичко останало. Камал каза, че си имали прякор за тях…

— Какъв? — попита Реми.

— Лиани.

— Лиани?

Асан го погледна смутено.

— Тарзан, нали се сещате. Нали сте гледал филма? Бишир казваше, че в Америка човек може да се прехвърля от една на друга, без изобщо да докосне земята.

— Значи мислиш, че е… с някоя от въпросните лиани?

Асан разтърка слепоочието си.

— Брат ми веднъж отседнал при една от жените на Бишир. Във Вирджиния. Недалеч от Шарлотсвил. Разведена. Много богата. В един момент Бишир мислеше да се жени за нея. Отплесваше се по други жени, но после пак се връщаше. Виждаше се с една млада жена в Ню Йорк…

— Марч Селиъс — промърмори Реми.

— Може би — каза Асан. — Камал ми каза, че Бишир бил наистина привързан към нея, но че онази във Вирджиния имала много повече пари и винаги се връщал при нея.

— Знаеш ли името й?

— Хироути — Асан го повтори буква по буква. — Не й зная фамилията.

Реми бръкна в якето си. Намери химикалка до джобното ножче; опита се да не мисли за значението на това. Извади я и записа на дланта си: „Хироути. Вирджиния“.

Беше станало доста студено и Асан трепереше още по-силно. Реми сложи длан върху рамото му.

— Всичко е наред. Ще се оправиш. — Вдигна глава да погледне през предното стъкло на катера, да види дали наближават брега. Вместо това на трийсетина метра отпред забеляза светлините на кораб.

Докато катерът намаляваше, Асан вдигна глава и извика, когато видя в какво се взира Реми — в същия кораб, който преди малко бяха напуснали. Маркъм се бе спуснал наполовина по въжената стълба и им се усмихваше. Двамата биячи гледаха отгоре с бири в ръце.

Асан рухна на дъното и заплака.

Катерът намали и се изравни с кораба и Маркъм скочи при тях.

— Как мина разходката, Асан? Добре ли ти се отрази чистият въздух?

Пак закопча китките му, отпред. От кораба спуснаха въже и Маркъм го завърза около белезниците. Въжето се опъна и Асан литна с опънати нагоре ръце, сякаш го бесеха.

Реми разтърка очи. Искаше му се да е по-изненадан. Гледаше как издърпват Асан нагоре, как тялото му се удря в корпуса на кораба и как накрая го прехвърлят през борда на палубата като някаква огромна риба.

— Прав си. Много е добър. — Чък погледна Реми с нещо средно между уважение и страх. — Плашещо добър. Дори мен убеди.

— Е… добра ли се до нещо? — попита Маркъм.

На Реми му призля. Показа на Маркъм какво бе написал на дланта си. „Хироути. Вирджиния“.

— Значи Асан наистина ни е спестявал някои неща. — Маркъм склони почтително глава пред него. — Съмнявах се, но проклет да съм, ако не мина точно както каза, че ще мине.

— Нали няма да му направите нищо? — попита Реми.

— Няма, разбира се — отвърна Маркъм.

— Говоря сериозно. Трябва да го пуснеш.

— Разбира се — каза Маркъм. Усмихна, се и се обърна към въжената стълба. Реми се строполи в седалката на катера. Чък отново му предложи кубинска пура и този път Реми я взе. Облегна се, затвори очи, заслуша се в плясъка на вълните и времето сякаш замръзна.

Бележки

[1] Национална асоциация за обучение и симулация. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джес Уолтър Нулата (1)

Метаданни

Данни

Нулата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частСледващите дни

Джес Уолтър
Нулата (1)

Първа част
Следващите дни