Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (1) (Из ересите на XX век)

Глава първа

И този път в началото бе Словото. Както някога. Както в онзи безсмъртен Сюжет.

И всичко, което се случи по-късно, бе следствие на Казаното.

Мнозина от онези, на които бе съдено да се сблъскат първи с това толкова неочаквано произшествие, изобщо не подозираха, че след време един през друг ще се втурнат да описват в мемоарите си тъкмо тази история като най-потресаващото събитие в живота им. При това всички те, очевидците, сякаш бяха обречени да започват спомените си с тривиалната фраза: „Невероятните събития през този ден напомняха криминален роман.“

Всъщност така си и беше. Журналистите от вестник „Трибюн“ внезапно научиха за нареждането на главния редактор, според което по време на извънредното заседание на редколегията, събрана мълниеносно на шефския етаж, строго се забраняваше да се обаждат по телефона, да отговарят на позвънявания и факсове и дори нещо повече — да приемат външни лица в редакцията.

С това извънредно заседание започна всичко.

Да се публикува подробно изявление във вестника — това би могло само да се сънува! Трябваше да решават и да действат.

Въпросът висеше неумолимо: или — или. И „Трибюн“, който енергично и целенасочено поддържаше реномето си на „идеен законодател на петте континента“, не устоя на изкушението (естествено, дяволско, според последвалите атаки на противниците), прекалено голям бе залогът — сензация от световен мащаб. Редакцията бе получила изключителното право върху този материал и реши да рискува на едро, да играе вабанк с мълниеносната публикация на този уникален в историята на човечеството документ.

Та точно тогава, в началото на събитията, един от редакционните наблюдатели подхвърли запомнените от мнозина думи: „Това е то, момчета — каза той с прясната страница в ръка, — историята прехвърли границите на допустимото! И то благодарение на нас, на нашия «Трибюн»! Сега никой не може да надскочи тази летва, по-високо няма накъде, а за останалото, както се казва, животът ще покаже. Как ли ще свърши всичко това? Ще видим! — Поклати глава и добави многозначително: — Впрочем, колеги, извинете ме, но съм длъжен да ви предупредя, че сега всеки трябва да помисли за себе си — не се знае какво ще стане само след час.“

Откровено казано, имаше място за страх. Това бе ясно за всеки. Този ден настроението в редакцията постоянно се променяше — от пълно и повсеместно отчаяние, когато всички — от главния редактор до стажанта от факултета по журналистика, чиракуващ в името на бъдещите репортажи — се изпокриваха по стаите, не мърдаха от бюрата и избягваха разговорите помежду си, до всеобщо оживление, когато всички се тълпяха по коридорите и кабинетите и шумно коментираха с блеснали от възбуда очи. Беше време обаче да помислят и за друго — дали да не барикадират вратите и прозорците в случай на натиск от страна на разярената тълпа, която без съмнение нямаше да ги кара да я чакат дълго, тъй като бяха налице всички причини да нахлуе (и полицията не би я удържала) и да направи на сол стъклата, да изпотъпче телефоните, да изпочупи мебелите и наличната техника и пред обективите на телевизионните камери, струпани за скандала, свирепо да раздруса вестникарите, дръзнали буквално за час да разтърсят целия свят, без преувеличение да сблъскат човека със самия Бог…

Но засега нищо неподозиращите шумни тълпи както винаги се носеха по улиците на големия американски град, както винаги се стичаха като живи реки край стъклените небостъргачи, а редом с тях, безспирно както винаги, по улиците се движеха светли потоци от автомобили и над главите прелитаха ослепително блестящи вертолети. Все още никой не беше изпаднал в ужас, не крещеше на площада, размахвайки скандалния вестник, нахлул кощунствено в тайните на мирозданието, без нито веднъж дотогава да е предизвиквал съмнения; все още никой не бе подхвърлил онези подстрекателни думи, с които да увлече всички около себе си, за да смачкат изчадието адово…

„Трибюн“ бързаше, защото се боеше от конкуренцията. Ако забавеше само с половин час броя, правен буквално в движение, този материал, пристигнал от Космоса, ще бъде публикуван в друга точка на света, от друг вестник, каквото и да му струва. „Трибюн“ не може да пропусне шанса си, дори това да предизвика световен потоп, който да повлече в бездната всичко живо на тази земя и след който никакъв вестник никъде и на никого няма да е нужен…

А океанът, истинският резервоар на всемирния, предстоящ и видимо неизбежен потоп, този ден се вълнуваше могъщо между материците, като неуловимо полюшваше с цялата си подвижна маса земното кълбо, играеше си с гигантските течения в кипежа на самовъзбудата си и мигновените пристъпи на вълните, блещукаше и сияеше с цялото си огромно пространство.

Футурологът гледаше кипящата магма отвисоко, любуваше й се от прозорчето на самолета, полетял над Атлантика. И онова, което виждаше, събуждаше възхищението му в този слънчев ден, макар че нямаше нищо необикновено — делничен, дори нещо повече, скучноват изглед за стотици пътници — под тях океан, вода, вълни, еднообразие, пустинен хоризонт. Той си мислеше колко е хубаво, че мъничкото човешко око е способно да оглежда безграничното световно пространство. И това не е случайно. Никой, дори и зареяният във висинето орел, не е надарен с подобно панорамно виждане. Да, благодарение на техническите постижения, превърнали се във втора, ръкотворна реалност, човекът откриваше у себе си все нови и нови залежи от вселенска приспособимост и се докосваше до божественото могъщество. Та нали само на Бога е дадено да оглежда земята, докато невидим вихър го носи из небесния безкрай.

Такива мисли спохождаха футуролога, докато си отдъхваше под равномерния шум на самолета. Колко е хубаво да останеш насаме със себе си… Леко замаян от изпитото уиски, преливащо в златисти отблясъци на дъното на чашата с лед, той не се противеше на приятната тръпка в жилите, обзет от желание да запази по-дълго толкова рядкото чувство на свободата да остане насаме със себе си. Рядко удоволствие му доставиха и празните места около него, фактът, че нямаше съседи, които да го отвличат с приказки.

Футурологът се връщаше от поредното си пътуване в Европа. Отново международна конференция, сборище от интелектуалци, отново безкрайни дискусии, превърнали се в начин на живот за тази космополитна среда, дискусии, преливащи една в друга в кръговрат от мнения и прогнози. И пак ставаше дума за перспективите пред световната цивилизация, за опасността от еднополюсно развитие и тем подобни, винаги актуални проблеми, за чието осмисляне отиваше кажи-речи целият живот на учения мъж от Харвард, и сякаш колкото по-надълбоко навлизаше той с течение на времето в тази предсказваща бъдещето наука, толкова повече нарастваше усещането му за сизифовската недостъпност на упорито проучваното — перспективите пред живеещия ден за ден човешки род. Понякога му се струваше, че е толкова досадно вечно да се мъчиш да изпревариш съдбата, вечно да се терзаеш в търсене на смисъла на живота, който никога и пред никого не ще се открие нито днес, нито утре, нито след хиляда години?! Но я се опитай само да си забраниш тези постоянни бягства в бъдещето — ще се удържиш ли да не се измъчваш и отчайваш, да не се взираш в онова, което едва прозира на хоризонта?! Без образа на бъдещето съдбата е безплодна. Но колко е трудно понякога, вкопчен в научната невъзмутимост, в позицията „над нещата“, да се решиш да прогнозираш обективно, да предсказваш някъде към какви пропасти се готви да се затъркаля тъй нареченото колело на историята, а и колело ли е то, може би е нещо друго, нещо, което изобщо не може да се търкаля — от рода на сплескан от страшен удар велосипед с изхвръкнали спици — нали именно тази форма на движение така и не е намерила точното си определение в науката. Приблизителност, фрагментарност, декларативност — това са вечните признаци на камбанарията на футурологията, емпирична и драматична едновременно, и въпреки това нагърбила се да тълкува и предугажда всичко. От някои прогнози, направени от тази висока, но неустойчива „камбанария“, направо му идеше да бяга като от черен буреносен облак, изпитваше страх дори от собствените прогнози, от усещането за съдбовния кръговрат на историята и най-вече от настъплението на неукротимите сили, открито домогващи се единствено до властта, само до властта, пораждащи ново зло на мястото на старото, тъй като в кръвта на всяка власт е господството, каквито и декларации да прави. За душата, жадна напук на всичко за истината и недостижимия идеал, футурологията в този смисъл бе истинско терзание и мъка. Но за футуролога, изглежда, бе трудно, както и да се отрече от себе си, да се откаже от безкрайните опити да предвижда бъдещето (нещо, което се е опитвал да прави още безсловесният първобитен човек), да се откаже от това абсолютно безкористно занимание да се чертаят пред обърканото човешко племе, може би от месиански подбуди, пътищата на предполагаемото му развитие. Колко години бе посветил на това! За „предсказателите“ никак не е лесно да се задържат на висота в съвременното прагматично общество. Отминали са онези славно-антични времена, когато делфийските питии са предсказвали и гибелта, и триумфите от името на боговете. Уви, в XX век отношението към оракулите е много по-надменно и хапливо.

Но и това не бе толкова страшно. Футурологът и колегите му живееха в свой кръг, със своите професионални интереси. Например сегашното му пътуване в Европа беше свързано не само със симпозиума, но и с представянето на новата му книга, издадена във Франкфурт на Майн. По този повод на приема някой шеговито отбеляза, жонглирайки с немската дума „майн“, че, виждате ли, големият град на Майн е публикувал голямата книга „Майне хераус фордерунг“ („Моето предизвикателство към самия себе си“), а тя едва ли може да бъде оспорена от някого, освен от автора си. В тази книга той се отърсваше от левичарските си уклони като от лепкав репей. Това наистина бе предизвикателство към самия него, по-точно към отминалите младежки залитания. Преодоляването на екстремисткия повей на века трябваше да започне от собствената личност.

След премиерата на книгата той участва в пресконференция с раздаване на автографи, последвана от кратка разходка по Рейн. Там, на туристическото корабче, даде и интервю за „Шпигел“. Стареещият апостол на футурологията бе сниман на фона на бавно отминаващите крайбрежни скали. И пак любезна шега — че старите скали много му подхождали, че самият той бил непоклатим като стара скала. На което отговори с насмешка: „Ето ви и заглавие на интервюто — «Размислите на Старата скала».“ И Старата скала започна да размишлява на глас. А въпросите бяха какви ли не. Какво значи да предизвикаш самия себе си в науката, а това ще рече и в живота? Не ревизира ли собствения си опит и убеждения? Какво мисли апостолът: не е ли песимизмът закономерно и фатално следствие от живота? Какво е мнението му за авантюризма във футурологията? И накрая, как се чувства? Допада ли му рейнското вино? Е, това е добре! Американците са си такива. Особено ако са с немски корен!

И едва сега, като спортист, забързан към съблекалнята след напрегнат мач, за да изключи от всичко, да се отърси от насъбраното напрежение, в самолета Робърт Борк се опитваше да се разсее, да не мисли за онова, за което размишляваше постоянно. Но мислите го връхлитаха. За новата и вероятно обобщаваща монография. Предстоеше му да завърши незавършващото — своята „Песен на песните“. Ако успее, естествено. Ако на основата на дългогодишни изследвания успее да изведе мисълта до прага на нови научни предвиждания. Според Робърт Борк съвременният човек щеше да се сблъска с принципно нови проблеми, очакваха го непознати преди, глобални изпитания, подобни на внезапно охлаждане на слънцето или, обратно, на нагорещяването му, които биха засегнали всичко и всички. В осмислянето на новите проблеми човечеството бе длъжно не само да осъзнае трагичната вероятност да загине, но, най-важното, те трябваше да го тласнат към откриването на нови начини на оцеляване, на нови пътища и форми на развитие, което на свой ред трябваше да доведе до нов начин на живот, до нов тип мислене. Да напише за всичко това, да предскаже пътя на бъдещото развитие това трябваше да стане в неговата „Песен на песните“… Но дали ще успее? Работата е огромна… А времето не чака никого…

Океанът под крилото на самолета все така безкрайно се вълнуваше, блестеше в слънчеви петънца, танцуващи по вълните. Слънцето, безоблачното небе, просторът, стремителният полет — като че ли навеки застинало над океана движение. След час и половина щеше да се покаже бреговата линия на континента, да започне спускането и тогава тази небесна пауза ще свърши, и отново, с първите си стъпки в шумното летище, той ще се гмурне в човешкия водовъртеж.

А засега полетът продължаваше и нещо ненадейно и необикновено очакваше футуролога по пътя му.

Той бе само несръчен фотограф-любител, но въпреки това винаги си носеше фотоапарата и щракаше безразборно всичко, което му паднеше пред очите. Особено прекаляваше с различните небесни пейзажи. Жена му Джеси изпадаше в отчаяние от безбройните калпави снимки, запълнили дома им. Когато беше ядосана, тя го наричаше фотобоклукчия и заплашваше, че ще накладе хубав огън, но и това не охлаждаше страстното му увлечение. Той отбелязваше със самоирония: „Аз съм стратосферник и в науката — витая в абстракции, и във фотографията — ловя облаците с обектива!“ Ето и сега, докато преценяваше как да снима нещо подобно, за да попълни колекцията си с някакво причудливо облаче, тръгнало на разходка по небосклона като дете при хубаво време, той се долепи до стъклото и нагласи фотоапарата. За съжаление не откри нищо достойно за него, небето беше чисто, само няколко заблудени облачета се шляеха далече под него.

И в този момент, при един завой на самолета, той внезапно забеляза от наклонения борд голямо стадо китове в океана. Видя ги толкова отчетливо, в такова единство на пространството и движението, и това бе толкова поразително, че дъхът му секна. А точно те, китовете, често му се присънваха. Да, присънваха му се като смущаващи видения, плуващи в океана. И сякаш го викаха със себе си. А сега ето ти и китове наяве. Невероятно зрелище! Китовете плуваха в клин, както жеравите в небето. Бяха двадесетина. Самолетът се изправи, но китовете долу още се виждаха. Пореха мощно вълните, издишвайки величествени фонтани от пръски, и ту се гмуркаха в бездната, ту отново изплуваха с тела като планини, напредваха в обща устременост, без да се отклоняват и без да нарушават обичайния си ход.

Забравил всичко, увлечен от силата и волята за движение на стадото китове, Роберт Борк изведнъж си представи, че и самият той участва в това мощно плувно състезание редом с китовете, че е киточовек, че водата се стича от гърба му на блестящи потоци като проливен дъжд по хълма. И той плуваше в бушуващия океан, усетил с внезапно събудилото се шесто чувство, че отсега нататък, до края на дните си, ще е свързан с китовете; и в душата му просветна тайният смисъл на тази среща: каквото сполети китовете, ще сполети и него, каквото се случи с него, ще се случи и с китовете…

Надали случайно ги е сънувал? Не, съвсем не беше случайно. Накъде ли плуваха тъй забързано по това време? Накъде го викаха със себе си и с каква цел? Без да е уверен, че ще излезе нещо от такова разстояние, той все пак щракна фотоапарата.

Само след миг извади от нишата в креслото слушалката на авиотелефона, за да позвъни вкъщи. Бързо набираше банковата си сметка, кода на града, номера на домашния си телефон, но сбърка и започна отново. Изпитваше потребност да разкаже на жена си какво вижда. Беше в такова състояние, когато човек не може да мълчи, да не сподели с някого.

„Защо Джеси не вдига толкова дълго телефона? Къде ли е? Може би е излязла? Толкова рано да е тръгнала да ме посреща? Трябва да позвъня в колата!“ Точно на нея, на жена си, той бързаше да разкаже за видените китове, сякаш не можеше да го стори след пристигането си. Ненапразно близките приятели закачаха футуролога, че й е верен дори и насън.

А китовете в океана вече се скриваха, вече изчезваха…

— Джеси! — възкликна, щом тя вдигна слушалката. — Помниш ли като ти разказвах, че сънувах китове?!

— Да, и какво? Как си? Къде си?

— Току-що ги видях! Срещнах китове в океана. Разбираш ли, това беше, беше нещо грандиозно, нищо подобно не съм виждал в живота си… Това…

— Чакай, чакай, защо си толкова възбуден? Успокой се, за Бога! Ще ми разказваш по-късно, у дома. Китове!… Тук стават такива неща, не знам какво да ти кажа! Всички са в шок. Всички четат „Трибюн“! Имате ли в самолета днешните вестници? Всъщност откъде ли… Докато вие си летите, тук стават такива работи! Извънреден брой на „Трибюн“, току-що съобщиха за него по радиото и телевизията… Всички се хвърлиха да го четат…

— Какво има? Политическа сензация ли?

— Ами не. Де да беше! Не зная как да ти обясня. Още го чета. Това е нещо съвсем различно.

— Все пак за какво става дума? Какво е?

— Послание на космическия монах до римския папа. Но всъщност обръщението му е до всички ни, до всички хора…

— Какво, какво? Какъв космически монах? Я не ме разсмивай, моля те. Да не би да има и институт за космически монаси?

— Не мога да ти обясня. Това е огромен материал. Всички го четат.

— За какво се говори? Каква е идеята? С две думи!

— Този космически монах твърди, че е направил голямо научно откритие. Излиза, че хората вече могат да решават сами дали да се раждат на този свят или не.

— Нищо не разбирам, Джеси! — Футурологът се обърка. — Това са глупости. Как може да се твърди подобно нещо? Къде остава Бог?

— Не знам. Може би и Бог е съгласен с това.

— Хубава работа! Какви ги приказваш? Разбираш ли какво говориш? Какво става там при вас?

— Като си дойдеш, ще го прочетеш. Всички си звънят по телефона… Всички са объркани, а някои са толкова възмутени, че са готови да заличат „Трибюн“ от лицето на Земята. Приятелите ни казват, че точно ти трябва да се произнесеш. Да го проучиш и да кажеш какво значи това и какво ще става отсега нататък…

— А кой е този космически монах? Да не се е побъркал някой от космонавтите?

— Това е онзи невъзвращенец, помниш ли, във вестниците се мярна съобщение, че един от екипажа на космическата научна станция отказал да се върне на Земята?

— Помня, разбира се. Писаха, че е руснак, летеше с американец и японец. Само не си спомням името.

— В посланието той се нарича монах Филофей!

— Филофей ли? Това истинското му име ли е?

— Не знам.

— Това е руско име. От русите сега всичко може да се очаква. Толкова неща им минаха през главата… Излиза, че отшелникът се е усамотил в космически манастир и оттам ни подхвърля идеи? Това е нещо ново!…