Александър Пушкин
Воеводата ^[0]

В късна нощ от поход вкъщи

воеводата се връща.

Викна всички да мълчат;

бързо в спалнята премина

и разтвори балдахина…

Гледа: само пуст креват.

 

И по-мрачен от тъмите,

си наведе той очите,

взе да суче сив мустак…

Със отметнати ръкави

сам отвън заключи здраво;

викна: „Де си бе, хлапак?

 

А защо, отговорете,

не е спуснато резето?

Ах, простаци! Приготви

здрав чувал, свали и двете

пушки и вземи въжето.

Ще й дам аз!… С мен върви!“

 

И с момчето край стобора

тихо се промъкват в двора

към градинските врати —

на скамейка край фонтана

в бяла рокля, гледат, пани

и пред нея мъж стои.

 

Казва той: „Къде остана

туй, с което ти по-рано

ми сърцето покори:

твойта пухкава ръчичка,

бяла гръд… Закупи всичко

воеводата с пари.

 

Как те търсих и ревнувах,

как с години аз тъгувах!

Ала ми изневери!

Без да търси, без да страда,

той сребро пред теб извади

и с това те покори.

 

Аз препусках във тъмите,

да ти видя пак очите,

да ти стисна пак дланта;

дълги дни и радост в тая

къща да ти пожелая

и до гроб да се простя.“

 

Пани плаче и тъгува,

той краката й целува,

а ония ги следят,

наземи приклад опряха,

по един патрон избраха,

с шомпол вкараха заряд.

 

Приближиха се. „За бога,

да се целя аз не мога —

с труд момчето прошептя, —

вятърът ми мъти взора;

тръпна цял; барут в затвора

не попадна през цевта.“

 

„Я мълчи, хайдушко племе!

Ще поплачеш, дай ми време!

Я зареждай… Не пести…

В нея се цели. По-вляво…

Горе. С пана ще се справя.

Първо аз; почакай ти.“

 

Изстрел се раздаде в мрака.

Момъкът не го дочака;

викна, люшна се встрани

воеводата… Момчето

не улучи май — сред двете

вежди смъртно го рани.