Александър Пушкин
От своето начало помня аз… ^[0]

От своето начало помня аз

училището, дето бяхме много

деца безгрижни, шумни всеки час.

 

Смирено, в бедна дреха, със тревога,

но с вид величествен, една жена

безмълвна надзираваше ни строго.

 

Сред нас, посред внезапна тишина,

с приятен глас, изправена и бледа,

беседваше със нас до здрачина.

 

Челото помня, със коси в безреда,

очите светли като небеса,

но аз не вниквах в нейната беседа.

 

Смутен от тази строга красота

на устните спокойни, от очите,

от думите, приели светостта.

 

Бях див пред всеки укор, упорито

превратно си тълкувах озлобен

на разговора мислите открити.

 

Побягвах често, тих и угнетен,

във сумрака на парка чужд със радост

под свод изкуствен от корал червен.

 

Разнежваше ме сенчеста прохлада,

кръжеше в младия ми ум мечта

и празни мисли бяха ми отрада.

 

Води лъчисти, шепнещи листа

и в здрачината паметници бели

с печата мълчалив на мисълта.

 

Със лири и със мраморни пергели,

със меч и свитък в каменни ръце,

със лаври, в багреници запламтели.

 

И сладък страх във моето сърце

трептеше, във сълзи на вдъхновение

обливаше се моето лице.

 

От други две невиждани творения

с вълшебна красота бях запленен,

на двойка бесове изображение.

 

Делфийски идол, горделив, студен,

със млада плът, изпълнен с гняв ужасен

и от неземна сила озарен.

 

И втори идол — женствен, сладострастен,

съмнителен, лъжовен идеал —

лъжлив, вълшебен демон, но прекрасен.

 

От тях привлечен, се забравях цял,

сърцето ми туптеше, от студена

и бърза тръпка бях окаменял.

 

И тъмен глад на смътни наслаждения

гнетеше ме, безмълвен и унил,

напразно бях изпълнен с вдъхновение.

 

И скитах мълком, поглед в здрача впил,

и всеки паметник във парка беше

със сянката си моя дух покрил.