Александър Пушкин
Поетът и тълпата ^[0]

Procul este, profani.

Поет шептеше вдъхновено

в ръка със лира с нежен глас.

Той пееше — ала надменно

непросветен народ студено

го слушаше без капка страст.

 

И казваше тълпата тъпа:

„Защо с такива стихове

той губи времето ни скъпо?

И към каква ни цел зове?

Какво си дрънка и защо ли

измъчва гордите ни воли

като капризен чародей?

Да, като вятъра свободен,

но като вятъра безплоден

стихът му празен се пилей.“

Мълчи, безумна, тъмна твар,

на жалки нужди надничар!

Презирам ропота ти мерзки!

Ти червей си, не звезден син

и оценяваш на аршин

дори кумира Белведерски.

О, полза, полза, ти крещиш,

не виждаш мрамора пресветъл;

цениш ти повече гърнето,

че в него каша си вариш.

Но ти, ако си ти избраник

и божи праведен посланик —

с таланта свой ни поучи:

всели в сърцата ни лъчи,

че малодушни сме, коварни,

безсрамни, зли, неблагодарни,

че сме клеветници, скопци

и долни раби, и глупци,

че в нас пороците са сбрани

и давят ни във свойта власт.

Ако учител ти ни станеш —

ще чуем мъдрия ти глас.

О, вий по дявола вървете,

следете жалкия си път!

Не ще ви стресне вас поетът

дори на лирата с гласът.

Душевно мъртви, вън от гроба

слуги на низката си злоба,

вий виждате пред своя взор

едно: тъмница, бич, топор.

Но стига с вас, стада търгаши!

В града от улиците ваши

сметта метачите метат,

а там видяхте ли, любезни,

във тези работи полезни

жреци метлите да държат?

Ний не за корист сме родени

и за полезни боеве:

родени сме за вдъхновени

и сладкозвучни стихове.