Александър Пушкин
Към Овидий ^[0]

Живея аз до тези тихи брегове,

където своите изгнани богове

доведе някога и своя прах остави.

Плачът ти безотрадните места прослави

не онемя гласът на лирата ти тук

и този край е пълен още с твоя звук

Ти запечата в моето въображение

пустинята, поетовото заточение,

небето облачно, обичания сняг,

огретият от топлотата кратка злак.

Как често, от звука на струните увлечен,

те следвах аз, Овидий, в твоя път далечен

и виждах кораба под морски ветрове

със котва пусната до тези брегове,

където чака те жестоката награда.

О, хълми без лозя, полета без преграда;

в снега, за ужаси родени, за войни,

свирепите момци на Скития едни

очакват жертвите си там, зад Истър скрити,

и всеки миг грозят селата снеговити.

За тях прегради няма: плуват по вълни,

пол стъпките им сигурни ледът звъни.

Ти сам (Назон, Назон, каква съдба превратна),

презрял военните вълнения стократно,

привикнал с рози вечно да си увенчан,

да си от нежност и безгрижие пиян,

ще сложиш шлем върху главата натежала

и страшен меч до лирата си онемяла.

Ни дъщеря, ни волни близки, ни жени,

ни музи, спътници на прежните ти дни,

певеца не тешат, изгнаника печален.

Напразно грации стиха ти са венчали,

напразно младите те помнят наизуст.

Ни слава, нито възраст, нито жалби в здрача пуст,

ни скръб, ни плах напев Октавия ще трогне

и твойта старост няма никой да си спомня.

Разкошен гражданин на своя златен Рим,

незнаен, сам, в край варварски, неповторим,

далеч от своята родина ти въздишаш

и в тежка скръб до своите другари пишеш:

„Върнете ми града на моите отци

и наследените градини от предци.

Молбите мои вий на Август отнесете,

наказващата длан със сълзи отклонете,

но ако бог е гневен и неумолим,

и век да те не видя, о, великий Рим,

с молба смекчете вий съдбата ми ужасна

да бъде гробът ми в Италия прекрасна!“

Чие сърце, презряло пошлостта дори,

плача, унинието ти ще укори?

Кой с груба гордост ще чете без умиление

елегията ти, последното творение,

запазило за бъдещето твоя глас?

 

Суров славянин, не проливам сълзи аз,

не ги разбирам; и, изгнаник самоволен,

от себе си и от живота недоволен,

с душа мечтателна аз посетих сега

страната, дето мъкна ти една тъга.

Тук, оживил чрез теб мечти, въображение

повторих аз, Овидий, твойто песнопение

и на печалния му свят се поверих.

Но на измамното мечтане измених.

Прокудата очите ми пленява още,

пренесли оня сняг на тъжни полунощи.

Тук дълго светят озарени небеса,

тук кратка е властта на бурите в леса.

Преселник върху скитски брегове незнаен,

дете на юга, грозд червен сега сияе.

Декември свъсен в руските полета пак

разстила тънки пелени от пухкав сняг;

там бурята свисти, а тука пролет грее,

тук топло слънцето над мене се люлее;

пъстрее из ливадите зеленина

и плуг полетата оре от ранина.

Повее вятър привечер и захладнява.

Ледът прозрачен в езерото потъмнява,

с кристал покрива неподвижните води.

Аз спомням си как свойте стъпки и следи

тоз ден, белязан със крилато вдъхновение

за първи път ти повери с недоумение

на сините вълни, сковани в лед студен…

И по леда, като че ли съвсем пред мен

се плъзгаше и твоят силует печален

и носеха се звуци като при раздяла.

 

Не пожълтя Овидиевият венец!

Залутан между хората певец,

ще бъда чужд на бъдещите поколения.

Във жертва ще угасне слабият ми гений

с печалния живот, с минутната мълва.

Ако потомък късен дойде след това

до оня славен прах в земи отдалечени

да търси моите следи уединени,

оставил хладен покрив на забравен бряг,

признателна, ще слезе мойта сянка пак.

Ще ми е мил и той, и туй възпоминание.

Да грее в бъдни дни заветното предание.

Покорен на враждебната съдба живях,

със теб по участ, не по слава равен бях.

Със лира северна пустините целунал,

аз скитах тук, когато край брега на Дунав

великодушен грък надигаше глава

и ни един приятел мен не позова.

Но чуждите поля и хълмите огромни

и музите към мене бяха благосклонни.