Александър Пушкин
Село ^[0]

Приветствувам те днес, о мой пустинен кът,

приют за блянове и творческа забрава,

де дните ми безкрай в поток незрим текат,

        де всичко чудно вдъхновява.

Аз твой съм: замених порочен царски двор,

разкошни пиршества, забави за глупците

със тъмните гори, със полския простор,

със твойта тишина, другарка на мечтите.

        Обичам аз градината, лесът

        с цветята, с дивната прохлада,

        с уханните купи засмяната ливада,

        де ручеи безспир из храстите шумят.

Навсякъде пред мен: картини все безбурни:

почиват кротко двете езера лазурни,

понякога белей там лодка на рибар;

зад тях пък хълмове и ниви набраздени,

        далеко хижи разпилени,

по влажни брегове стада повел овчар,

крилати мелници, от вятъра люлени,

        навред следи на труд и щедър дар.

        Разбил на суети оковите ръждиви,

блаженство в истината жадно диря аз,

тук волен уча се да тача трон и власт

и да не слушам ропот на тълпите диви.

Да срещам със сърце свенливата молба,

        студен към празната съдба

на тъп злодей в могъщество неправо.

Вековни мъдреци, аз тук говоря с вас!

        Във самотата величава

        аз слушам бодрия ви глас:

        той мрачна леност в миг пилее,

        към труд и мене пламени

        и творческата мисъл зрее

        в душевните ми глъбини.

Но мисъл страшна тук от скръб ме не опазва

        сред тези ниви и простор

приятел на човека с болка забелязва

навред невежество и гибелен позор.

        Нечуло на народа стона,

избрано да мори нещастния народ,

болярство диво тук без срам, против закона,

е присвоило с бич насилствен всеки плод,

земята и труда на беден земеделец.

Превити над плуга от тъмни тъмноти,

тук роби влачат се по пресните бразди

        на безсърдечния владелец.

До гроба всички тук понасят черен гнет,

с надежди и мечти момата не живее.

        Девойки тук цъфтят навред

        за любовта развратна на злодея.

На старите бащи надеждните чеда,

левенти синове, другари на труда,

отиват да множат на силните велможи

ратайските тълпи в селото и града.

О, моят глас защо сърцата не тревожи?

Защо във мойта гръд гори безплоден жар

и не владея аз витийство — страшен дар?

Приятели, кога ще видя аз народа

от робството спасен по даден царски знак?

Кога на просветена свобода под свода

ще зазори зора с прекрасния си зрак?