Любен Каравелов
Българи от старо време (1) (За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова)

I. Хаджи Генчо

Хаджи Генчо е такъв един българин, какъвто се рядко ражда и на Еньовден: такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце. По всичко се види, че тоя човек не е напразно имал уши и очи и не е напразно гълтал просеника! Между българите такъв един човек е чисто злато: у другите българи небосклонът е не твърде обширен и това, щото тия знаят, знаят го в еднакъв смисъл, който е останал у тях от дядо и от баба, а хаджи Генчо не е такъв, той обработва своето знание и ако е майка му знаяла три, то той знае цели триесет. Когато ти попиташ някой други българин за нещо, то той ще да ти каже това, щото е чул от майка си, а хаджи Генчо ще да ти разкаже за всичко подробно, като по книга. Е, например попитай го:

— Дядо хаджи, а дека живее дяволът?

— В Тартара! — ще да отговори важно дядо ти хаджия и като владишкия ерокирик ще да ти разкаже за всичко на тънко, чегато книга чете: как там дяволите живеят, как ядат, как спят, как се умиват и все нататък…

В черкова хаджи Генчо ходи всеки ден; в неделя и по големите празници той седи в големия трон при пангала и продава свещи, а през делниците пее на певницата, защото копривщенският псалт Никита Вапцилката се занимава в делник с бояджийско изкуство. Трябва да забележа, че в българските черкови, които са създадени по образа и по подобието на гръцките архиправославни храмове, не стоят, а седят и това седалище се нарича трон. Тия тронове са продадени, препродадени и изпродадени на богатите граждани, а ония люде, които нямат пари или които не желаят да сядат — стоят. Такава е вънкашната наредба на българската черкова; а колкото до вътрешната, то всичката българска черковна йерархия се състои само от един свещеник: няма ни дякони, ни архидякони; но затова всяка копривщенска черкова има по десетина попа. Само попът има право да рече, че той е български пастир…

И така, хаджи Генчо пее на певницата. А как пее тоя хаджи Генчо — за чудо и за приказ! „Господи, возвах тебе“ — извика така сладко и така умилно, щото всеки верующи опули очи, раззине уста и слуша с благоговение и със страх божи.

— Ако тоя хаджи Генчо да не пееше малко с носа си като грък, то и глухите би се събрали да го слушат — казваше дядо Филчо, който беше ходил в Русията.

— В Русията такива псалтове няма — отговаряше хаджи Славчо и хаджи Генчовата слава растеше все повече и повече.

Наустницата, псалтира и апостола, даже и светчето хаджи Генчо знаеше наизуст и ако някой поп се сбърка в нещо, както то бива твърде често, то хаджи Генчо всякога го поправя, „Блядоволиши“ — каже поп Ерчо. „Бла-го-воли-ши“ — извика хаджи Генчо от пангала. „Сраха Рада юдейска“ — каже хаджи поп. „Стра-ха ра-ди ю-дей-ска!“ — извика хаджи Генчо от пангала. Хаджи поп беше клисурец…

Всичките хаджи Генчови книги бяха из Киево, защото той не обичаше московския печат и всякога казваше: „Московските книги са за нищо и за никакво, а червенословките им и в ръка не вземай… Ако би ти напечатал в Киево псалтира на такава хартия, каквато е московската, то би можал и на владиката да го подадеш и да се не засрамиш от негова милост.“

Освен черковнославянските писания хаджи Генчо знае още влашки, малко руски, малко турски, малко гръцки, с една дума, той се счита за най-учен човек не само в Коприщица, а и в Стрелча, и в Краставо село, и в Татар Пазарджик, и по Мараша в Пловдив. Когато кадият дойде в Коприщица и когато рече на коприщенци да му изпроводят някой по-умен от самите коприщенци човек, за да си поговори с него да мъртвото тяло или за някоя друга работа, то коприщените, като умни и опитни хора, всякога му пращат хаджи Генча. И ето, иде хаджи Генчо при кадията, разговаря се с него, много говори, сладко говори така, щото кадият почти всякога прехапе устната си и рече: „Окумуш адам (учен човек) е тоя хаджи Генчо!“ — Повече не знае и що да каже, не намира думи.

Хаджи Генчо е учител в Коприщица: него всеки познава като червеното яйце, всеки го почита и всеки се бои от негова милост — и първите, и последните. Попитай за него даже и Пейча слепия — който живее при черковата и който в събота и в неделя събира милостиня, а в другите дни я пропива в кръчмата, с една дума, онзи Пейчо, който твърде хубаво свири с гусли и пее песни за Крали Марко и за деветте змея, — то и той ще да ти каже:

— Иди ти там през Герджиковия мост, в бялата къщица с дългите стрехи и със стъклените прозорци, там ще и да го намериш. А защо ти е хаджията? — пита най-после Пейчо като всеки любознателен човек.

— Да ми напише писъмце до мой Станя — казваш ти.

— Той ще да ти напише… Той хубаво пише — ще да каже Пейчо и ще влезе пак в механата.

Щом хаджи Генчо стане утринта от постелята си, то тоя си час отива в черкова, а из черкова, щом се свърши службата, си отива право у дома и нийде се не запира: само в събота и в неделя закъснява по малко: в събота той събира пшеничка за душата на блаженопочиващите, а в неделя отива у някого на гости, за да поопита греяната и да пиине кавенце.

У коприщенските старци, както е вече назначено от най-старите времена, съществува такъв християнски обичай, щото в събота, когато излязат из черкова, после службата, да седнат пред черковата под стряхата на дървения миндерлък и да гълтат за „бог да прости“. Седнат старците под стряхата, изваждат из пазухите си или из поясите си своите сини с бели звездици кърпи, двата края воврат в пояса, а другите два държат в ръка, а бабичките и момчетата изнасят из черковата освещената пшеница, която е смешена с мед, с тълчени орехи, със смокини, с печено кукурузено или пшенично брашно и със захар, и със своята попова лъжичка раздават тая пшеница на старците и на свещениците, за да поменат умрелите им родители. От другата страна, като царските войници, стоят наред и поповските, и непоповските момченца и чакат и за своето гърло пшеничка и щом я вземат в ръка, внасят я по-скоро в устата, щото даже и време нямат да проговорят обичното според обредите желание: „Бог да прости мъртви души!“ На старците и на децата бабичките дават по една лъжичка, а хаджи Генчу по две, и то за това, че той им пише помениците. Ех, да би вие знаяли как тоя хаджи Генчо пише тия поменици! — С окиси, с варии и с титли, като да са напечатани, и даже поп Георги, който често обича да бърка словото божие, чете хаджи Генчовите писания като вода и никога не казва „Габа“ наместо „Гана“.

Когато се върне из черкова дома, то хаджи Генчо опече на жаравата едно парченце месо, налее си малко червено винце, вземе соленицата и седне, както говори той сам, да пооправи червата си; но преди да захване да яде, той отреже едно малко парченце месо и нахрани своя приятел дебели котурак, който прилича повече на прасе, нежели на котка. Опашката на котурака е отрязана на свети Харалампия, а за удостоверение на това свидетелствува самата опашка, която е обвита в една хартийка, а на тая хартийка е написано: „На свети Харалампия, през деня, в 1841 година аз отрязах опашката на моя котурак и нарекох ему име Бундук. Аз хаджи Генчо, милостию божию учител в Коприщица.“ Котурака си хаджи Генчо много обича, защото тоя котурак, както се види из много исторически факти, е бил единственото същество, което се е ползувало от хаджи Генчовата любов и което е можало да се нарече негов другарин. Но тука се появява един философически вопрос: когато хаджи Генчо е обичал своя котурак, то защо му е отрязал опашката? Нима той не знае, че всяко едно рязане причинява болест и мъки? — Всичкото това хаджи Генчо не е искал и да знае, защото той обича всичко, щото е извънредно и старовременско, и затова боляло ли е котуракът му, или не, а той му отрязал опашката твърде хладнокръвно! Но да ви кажа право, хаджи Генчо не всякога разделява своя залък със своя котурак — той понякогаж го храни с бял, а в празник с чер дроб. Тоя дроб той взема от един касапин за дар, защото учи сина му Нонча да чете велико повечерие и да пише рокам. Хаджи Генчо никога не дозволява на жената си и на децата си да участвуват на неговата трапеза; тия ядат отделно и ядат ръжен хляб и сухо бито сирене, из което маслото или хранителните частици са били извадени още тогава, преди то да захване да се нарича сирене.

Като пояде, хаджи Генчо взема напръстека си, иглата си, въдицата си и своите стари шалвари и отива в училището. Хаджи Генчовите стари шалвари се отличават от всичките други коприщенски шалвари, защото другите коприщенци носят синьо или черно, а хаджи Генчо се облича някак си по-гиздаво; неговите шалвари, които е изтакала баба хаджийка в млади години със своите собствени ръце, са изткани из червена, бяла, синя и черна вълна. Трябва да ви кажа, че хаджи Генчовите шалвари са били ушити първи път преди московците, а сега ги той прекроява и прешива дванайсети. „Не трябва да стои човек със скръстени ръце и да чака наготово, защото всякоя лоза, яже не приносит плод, се изгаря в огъня“ — казва хаджи Генчо и прешива своите шалвари в това също време, когато изображава и возпитава българското юношество. Но преди да ви разкажа етнографията на старите хаджи Генчови шалвари, то трябва да ви явя, че той има още два чифта, едните са нови и наричат се чекшири, а другите са чохени. Чохените шалвари хаджи Генчо облича само на Великден, на Коледа, на Богоявление и на Голяма задушница. Тия шалвари имат кафеен цвят и харизани му са от чорбаджи Вълка. Да ви разкажа сега и историята на старите шалвари. Тия шалвари са на едни места по-вехти, а на други по-нови и на тия места, кои са по-нови, някогаж си са били различни джебове: един за кърпата, други за ножа, трети за топката и така нататък.

Вие, както ми се чини, ще да се зачудите и ще да ме попитате: а защо е на тоя благочестив и любомъдър мъж топка? Да си не играе тоя Синтип философ с топката? — Играе си зер, и играе си твърде чудновато. С топката той умирява немирните деца и учи ги ум и разум. Когато някое детенце се пошегува, то и хаджа Генчо се пошегува: хвърли топката, удари с нея детенцето и извика му гръмогласно: „Донеси топката!“ Момченцето заносва на дяда хаджия тая знаменита топка, па се връща назад плачешката и духа на длановете си.

Хаджи Генчо е добрейше същество. Той не пропуща ни една сватба, ни един помен, а понякогаж и сам чете псалтир за починалите; не пропуща той така също ни едно кръщене, ни една понуда, ни един Бабинден. Ако никой из коприщенските чорбаджии дава зефет или ако повика гости в къщата си, то без хаджи Генчо се не може — хаджи Генчо трябва да е на челото.

Във времето на московските бойове с турците той ходил с московците във Влашко, купил там две брашовски големи бъклици и донесъл ги в Коприщица. И ето, когато някому дотрябва голяма бъклица, то той праща сина си у хаджи Генчови да я поиска от дяда хаджия.

— Дядо хаджия — казва момченцето, — тато ме проводи при тебе да ми дадеш твоята жълта бъклица.

— А нима вие нямате бъклица? — пита хаджи Генчо.

— Имаме… Нима бива къща без бъклица? Нашата е малка.

— А защо ви е голяма бъклица?

— Трябва ни… Тато гощава своите ортаци и своите приятели и трябва да се занесе вино малко повечко.

— А де той, твой баща, събира приятелите си на зефет?

— При Салчовата воденица, в градината, на кьошка.

— Там е мястото добро… Добро е, прохладно е и по-настрана е… А кажи ти мене: твой тато нищо повече ли ти не каза да ми речеш?

— Нищо.

— Не каза ли ти така: „Кажи на дяда си хаджия да дойде и той при нас, да пояде малко и да си попийне винце.“

— Не, той ми не каза нищо.

— Е, ако е така, то иди и поразпитай го малко по-добре, ти, както ми се чини, си забравил нещо… Ха, върви по-скоро! Кажи още на баща си да не забравя да вземе със себе си малко медец. Кажи му: „Вземи медец, защото дядо хаджия преди обед обича медена ракия.“ Тъй да му кажеш… Ха върви!

Момченцето се връща при хаджи Генча втори път и сега вече добива бъклицата. Хаджи Генчо я изнесе сам, подаде я на момченцето и поопне го малко за ухото или за перчемчето, за да не забравя още веднъж бащините си думи, а особено когато баща му го праща по такива важни работи, като например да иска дядовата Хаджиева бъклица и да калеса заедно с нея и дяда хаджия за зефета. Опиня го за ухото още и за това, че туй забравихаджия момче е играло преминалата неделя в черкова и че е било с шапката си Пениното щрепелаче по главата.

Хаджи Генчо е голям оракул. Идете при него и разкажете му своя сън или му обадете, че дланта ви сърби, че лявото или дясното око ви играе, че клепката ви трепери или че сте кихнали на Сурова година — и той тоя си час ще да ви обясни значението на тия важни сръхестествени явления, които смущават неразумния живот на човека. Веднъж Найда Гиздина дошла при дяда хаджия и рекла му:

— Чичо хаджия, аз видях насъне, че ме захапа едно куче.

— Черно или бяло? — попитал хаджи Генчо.

— Черно като катран.

— Това не е на добро — рекъл хаджи Генчо и погледал към небето. — Ти ще да ожениш сина си и ще доведеш в къщата си зла и непослушна снаха.

И наистина след месец Найда оженила сина си и нейната снаха била такава, каквато предсказал сънят…

Освен това хаджи Генчо знае кои са черни и кои са бели дни и веднъж рекъл на Лулча Крадлин да не купува овце през горещниците. Лулчо не послушал хаджи Генча и овцете му измрели от шапа.

Хаджи Генчо обича студена водица, и то от Арнаутския чучур, но обича я не за това, защото я пие — той пие краставоселско вино, — а за това, че му се харесва, когато се тя намира в къщата му; а освен това нему се иска да даде никоя работа на учениците си. И ето: праща той едного от ученици на Арнаутец да налее водица с двете жълтозелени гледжосани стовни; но най-напред го побие малко, за да не строши стовните.

— Трябва да го побиеш, дорде не е разбил стовните — говори често хаджи Генчо, — а когато ги разбие, то ти го бий, колкото искаш, а стовните няма вече да бъдат цели.

Но да ви кажа право, хаджи Генчо в това отношение само философствува, както е философствувал някога си и Настрадин Ходжа, а на практика бива съвсем друго, т.е. когато момченцето разбие стовните, то хаджи Генчо му изправя кръста твърде немилостиво. Но както и да е, а хаджи Генча обичат всичките коприщенци и наричат го справедлив човек. Един от коприщенските любители на правосъдието оценил хаджи Генча твърде добре, завел го в Ерусалим на поклонение, окъпал го „во Йордане реке“ и Генчо Кукумявката станал почтени хаджи Генчо. Трябва да забележа тука, че хаджи Генчо никога не казва: „Аз съм хаджия“, а всякога говори: „Аз съм поклонник.“ Хаджи Генчо се много сърди и често се кара на поп Ерча, който почти всякога, когато свети вода в къщата на хаджи Генча, казва само:

— О здравии Генча.

— Генчо поклонник! — вика хаджи Генчо.

— Генчо поклонник — повтаря и поп Ерчо — и Генчовица поклонница!…

— Цона не е поклонница — казва хаджи Генчо и кръсти се. — Тебе би трябвало отдавна вече да разпопиме… Нека само да дойде владиката и аз ще да ти покажа кой е хаджи Генчо!

— Прости ме, хаджи; пиян съм малко — казва поп Ерчо и главата му трепере като на копач.

— А кажи ми ти, кога не си пиян? — пита хаджи Генчо и гледа на поп Ерча като някой керкенез. — Ти си всякога пиян! Ти мислиш, че аз не зная какво си направил завчера у дядови Крайови! Кажи ми ти: де се в чуло и разбрало да се пее „Во Йордане крешающуся“ когато се износва мъртвец?

— Прости ме, хаджи! — казва поп Ерчо жалостно.

— Прости ме, хаджи! Няма да те простя… Аз хилядо пъти съм ти рекъл да оставиш онова „аннадънма“, а ти пак си гледаш своя кеф. Захванал си завчера да четеш евангелието, па го четеш като някой дервишин…„Во время оно, аннадънма, рече господ, аннадънма^[1], ко пришедшим к нему июдеом, аннадънма…“ Е, кажи ми, ти, кой поп чете слового божие като тебе? А?

— А пък владиката, когато чете нещо, то всякога казва „филан“. „То керо екино филан.“^[2]…

— Владиката е владика, а ти си поп Енчо — казва хаджи Генчо и подкривя се на нещастния йерей.

Хаджи Генчо твърде много обича сладките неща, а още повече ги обича той тогава, когато тия му се дават от някого харизма. В хаджи Генчовата къща се намира цял пазар, защото хаджи Генчо внимателно събира всичко, щото и да му се попадне подръка — и нужно, и ненужно. Господи боже мой, колко различии — и дървени, и хартиени, и даже глинени — кутийки ще да намериш ти в хаджи Генчовата къща! И всичките тия кутийки са пълни с такива неща, каквито ти не би намерил и у Яка купеца! Хаджи Генчо не пропуща нито един пазар и да не купи някоя кутийка, ако само се не намери такъв добър човек, който да му я хариже, но когато на тоя свят се намират твърде много добри люде, то такива добри люде се намират и на пазара и кутийките на хаджи Генча са почти до една подарени. В тия кутийки има и сушени крушки, и сушени сливи, и смилки (кайсии), и дренки, и ябълки, и вишни, и череши, и орехи, и лешници, и големи смокини, и малки смокини; освен тях всякакви миризливи треви и плодове: чубрица, сминдух, канела, кимион, бахар, чер пипер, даже бяла и черна гвачка. Сливите и кайсиите хаджи Генчо употреблява за ядене, а гвачката, която се употреблява само от туркините и момичетата, той не гваче, но и не хвърга я. Гвачката хаджи Генчо е получил дар от един чифутин, който веднъж се укрил от дъжда под хаджи Генчовата стряха и не измокрил купето си. Трябва да ви кажа, че ако между чифутина и хаджи Генчо и да произлезли някои си неспоразумения, най-после и двамината останали твърде доволни един от други и гвачката станала собственост на хаджи Генча.

Из всичкото това вие ще да разберете, че хаджи Генчо е голям економ… Той не знае що ще да се каже — да презира човек, щото и да е; той никога нищо не хвърга, не излива, не разваля. Но да не помислите, че той прави всичко това от скъперничество — съвсем не от скъперничество. Хаджи Генчо знае твърде добре, че ако нему и да не дотрябват някои неща, то щат да дотрябват другиму. Често се случва да дотърчи при него никое момиченце и да му рече:

— Дядо хаджия, мама е болна и иска и се да пояде сухи кайсийки… Дай ни малко за пощянка, молиме ти се.

— А защо си вие не купихте през лятото? — пита хаджи Генчо.

— Заборавихме — казва момиченцето.

— И аз заборавих да си купя… И аз нямам — казва хаджи Генчо.

— Нам казаха, че ти имаш и имаш много… Ти си дал на Нонча Орлето и Нончовица ни каза, че у вас има цели кола и кайсийки, и дренчици.

— Нямам, нямам, ни една литра нямам — казва хаджи Генчо сърдито. — Тогава имах, а сега нямам…

Момиченцето се оскърбява, обръща си към хаджи Генча гърба и мисли да се върне назад и без кайсийки, но хаджи Генчо го запира и захваща да говори малко по-весело и по-сладко:

— Я чуй ма, Танке! Я кажи ти дяду си хаджию: когато вие заколите сурата свиня, то щете ли да повикате и дяда си хаджия да я поопита, или не? Аз чух, че вие сте я хранили само с кукуруз, а месото от кукурузените свине е сладко! А? Аз обичам свинския кебап…

— Добре, дядо хаджия, ние ще да те повикаме да поядеш кебапец — казва момиченцето и обръща се пак към дяда си хаджия с надежда на очите.

— Ха, ха, ха, ще да те повикаме! Всичките хора така казват, когато им трябват кайсийки, а като ги вземат, то и заборавят дяда си хаджия.

После това хаджи Генчо рови из главата си и най-напокон си припомнюва, че веднъж у Стаменови заклали един жълт мисир.

— А защо ме не повикахте, когато заклахте жълтия мисир, когото бяхте отхранили с орехи? А? Вие го бяхте заклали в онова време, когато ви докараха червеното вино. Помня аз… Заборавихте да ме повикате… Така ли е?

— Ние, дядо хаджия, заклахме мисира на коледно заговяване, а на заговяване никого не викат на гости… Ако ние и да би те повикали, то ти и сам не би дошъл.

— Така е то… Аз знаех, че е така! Аз знаех, че вие нарочно го не заклахте по-напред, а чакахте да настъпи заговяване, за да не повикате дяда си хаджия! Е, а виното когато докарахте, то защо ме не викахте? А? Кажи ми де, защо?

Момиченцето мълчи.

— Що ти, дяволско дете, мълчиш! Види се, че не сте щели да повикате дяда си хаджия! Така ли е? Помни да кажеш на майка си, че дядо ти хаджия ви дава кайсийки само за това, за да не го заборавяте и вие. Разбра ли ме сега?

После това хаджи Генчо влазя в музея, дека се съхраняват в долапите, в сандъците и в раклите всичките негови рядкости. Ето, погледайте: по стените са направени полички, а на тия полички се намират всевъзможни и разновидни неща. Всичко е непременно в нещо обвиено, всичко е в нещо облечено, всичко е в нещо обвезано, всичко е турено на своето място, и то под номер, а понякогаж и с някои обяснения и примечания, като например опашката на котурака. И така, под първия номер стои топор, който е обвит в мушама, под втория номер — мотика, под третия — тривон, а по-нататък стоят: свредли — различна величина, канелки за бъчви и за каци; още по-нататък — различни чинии, паници, бъклици, шишенца, чашици, гърнета, сахани, делви и много оше други дреболии — всичко не може човек нито да разкаже, нито да опише. Трябва да ви кажа, че в тая стая хаджи Генчо никого не пуща, даже и своята жена.

— Как да я пуснеш, когато тя не е от сой! — казва хаджи Генчо. — Не трябва да я пущам, защото тя обича да лапа като хърватин. Ако би аз пущал всякого в моето скривалище, то досега там нищо не би останало…

Хаджи Генчо обвил в една хартийка малко кайсии, а на хартийката написал: „Сiи каисiи одатися кирiу Стоимену Таралешът во имя Отца и Сына и Святаго Духа, амин. От Хаджи Генча.“ Това послание той дал на момиченцето, което чакало зади вратата:

Хаджи Генчо има яка воля и твърд характер. Но кога тоя Кралевити Марко не пада с духа си, от никого се той не бои, никого не пише на рабуша си. Ако ти му направиш някое зло, ако го с нещо оскърбиш или ако му се присмееш, то той трябва да ти отмъсти — бога ми ти казвам, че ще да ти отмъсти! Веднъж той купил една магарица и пратил сина си по някоя си работа. Синът му възседнал магарицата и минал покрай дядови Вълкови; а дядо Вълко беше голям шегаджия и като седял пред вратника си на стола и видял, че иде хаджи Генчовият син, то го попитал:

— Найдене бре! Де закарваш майка си?

Найден се върнал дома си и плаче, че са го оскърбили, а хаджи Генчо се разсърдил като глиган. На другия ден той продал магарицата на циганите и купил магаре, ако и да изгубил цели триесет гроша. Когато всичко било готово, то хаджи Генчо казал Найдену:

— Хайде сега, синко, възседни магарето и премини покрай къщата на дяда си Вълка, а ако дядо ти Вълко те види и ако те попита — де закарваш баща си, то му речи: „Закарвам го при жената ти.“

Хаджи Генчовият син послушал бащините си наставления, изпълнил своите обязаности, както трябва, и дядо Вълко никога вече се на шегувал с хаджи Генча.

Ето защо коприщенци яко-яко не обичат да имат вземане-даване с хаджи Генчо, а децата се боят от него като от чумата. Ако хаджи Генчо види, че нечии деца играят на орехи, то и тая невинна детинска игра му не дава да мирува, и тя го оскърбява, и тя мъчи неговото пъргаво сърце. Приближи се той полекичка до тях като котка, повдигне тоягата си и извика:

— Отде сте вие, пъси синове, вземали орехи? А?

— Мене ми ги даде мама и каза ми да си поиграя с Неделча — казва едно от момченцата, на което носенцето се е зачервило като панджар от студа.

— Мене тато даде пет пари и аз си купих орешки от Петра Митрова — казва другият, който е турил на главата си рошавата бащина си шапка.

Хаджи Генчо хване за ухото първото момченце, потегли го малко нагоре и захване с насмешка да му говори:

— Ти, пъси сине, орехите си откраднал от майка си. Казвай истината! Откраднал ли си ги, или не? А?

— Не съм ги откраднал, дядо хаджия, не съм ги откраднал!… Оле-ле-ле-ле, дядо хаджия! Аз не сам никога крал. Мама ми ги даде… Оле-ле-ле-ле, дядо хаджия! Боли, дядо хаджия! Оле-ле, ушенце, оле-ле! Дядо хаджия, боли ме!

— А защо те аз бия, ако не за да те боли? Аз те бия да те боли, а не бия те да ти е сладко. Разбираш ли?

Такава също операция хаджи Генчо произвожда и над другото момченце и после продължава своето пътешествие с радостно сърце и с утешена душа, защото, по неговото мнение, децата са се вече научили що е право и що е неправо и че хаджи Генчовото благонравно семе е посеяно вече в сърцата им. Но да ви кажа право, той не всякога бие момченцата и понякогаж, например на Великден и на Коледа, не само че не повдига над хорските уши ръката си, а сам учи и другите да не бият никого, защото е возкреснал Христос.

— Христос возкресе! — казва хаджи Генчо. — „Правда, мир и любов возкресоша днес и бити людiе господне не подобает.“

Но тука всичката хитрост се заключава в това, че децата по тия празници донасят на хаджи Генча, като на свой учител и возпитател, кравай, червени яйца, черек с ракия и други неща. Хаджи Генчо сам посреща даровете и взема кравая, а после помилва ученика си по образа и рече му:

— Да порастеш, мой синко, до тавана!

Но твърде често навикът е много по-силен и от волята, и от разума и хаджи Генчо понякогаж заборавя за празника и със зло сърце опиня ушите на ония момчета, които му не са донесли кравай; ако е така, то тия не смеят нито да играят, нито да припкат по улицата, не смеят ни да се чукат с яйцата си; но най-повече той ги бие за това, защото не знаят науст „Христос возкресе“ и „Ангел вопияше“.

Хаджи Генчо обича да доказва фактически. Веднъж той тръгнал с чича Петра да иде в Карлово и тия преминали през Клисура. Когато вървели през това село, то хаджи Генчо рекъл на чича Петра да го почака малко на пътя, па бутнал коня си и скрил се в кривите и тесните клисурски улици. След малко време той се върнал назад и донесъл един цедилник.

— Отде взема цедилника? — попитал чичо Петър.

Хаджи Генчо захванал да разказва историята на тоя цедилник и разказвал я чак до Карлово, т.е. той разказал отде е била купена вълната, де е била тя острижена, де е била вапцана и така нататък; а чичо Петър мислил за своите търговски работи и бил твърде невнимателен към хаджи Генчовите открития. Когато двата приятеля влезли в Карлово, то чичо Петър пак попитал хаджията:

— Байо хаджия, ти пак ми не каза: отде взе цедилника?

Тоя вопрос твърде оскърбил хаджи Генча и той извикал:

— А кое куче ти лае от Клисура до Карлово?

Хаджи Генчо обича да гради къщи и всякакви кочеци и сенници. Рядко се минува година, през която тои да не направи някое помещение; а още по-рядко се случва, щото някой от съседите му да го не повика на съд пред кадият за това, че тоя „нечестив човек“ е надвисил своите стрехи над чуждите дворове. Но всичките кадийски или, по-вярно да кажа, съседски съдопроизводства обикновено са се свършвали така, щото всичките хаджи Генчови къщици стоят и до днес на своето място и техните стрехи са надвисени, като крилата на квачката, над чуждите дворове и съседските кокошки благославят хаджи Генча, че тоя „добър човек“ им е направил убежище, дето тия могат спокойно да се скриват със своите пиленца от дъжда, от южното парливо слънце и от всичките лошави явления на природата.

Щом влезеш през вратника на хаджи Генчовата къща, то пред очите ти се представляват всевъзможни картини: надясно се намира градинка, в която хаджи Генчо лежи по празниците под кичестата круша, прохлаждава се и си пие ракийка, а в делник прекопава градинката, сади цветя и зеле, плодовити дървета и лук. Хаджи Генчо се гордее със своята градинка и с пълно съзнание на нейното и на своето достойнство той вика гостенина да влезе при него в градинката и да се почуди… Трябва да ви кажа и това, че когато хаджи Генчо се намира в своята градинка, то той заборавя за хорските слабости и за нравоучителните дела и без церемония вика и мъжете, и жените да влязат в градинката му, ако лятната горещина и да му не дозволява да облече гореописаните шарени шалвари.

— Хората се раждат на света да се радват — казва хаджи Генчо, — а не да се мъчат.

— Ти, хаджи, барем пред Петковица не трябва да излазяш на бели гащи… Петковица ще каже на Петка, а Петко ще да се разсърди и няма вече да ти харизва вино — казва баба хаджийка.

Хаджи Генчо помисли малко и рече:

— Гащите ми са чисти…

— Не са чисти — каже само баба хаджийка и оставя непокорния си мъж.

Зъди градинката е издълбан кладенец, а тоя кладенец най-вярно може да ни изобрази характера на хаджи Генча. Кладенецът е направен под самите прозорци на къщата и хаджи Генчо може чрез неговите отворени „устия“ без никакво затруднение да спуща своето ястие и питие да се поразхладят. Той везва с едно въже своята червена бъклица, която е пълна с бяло вино, а за друго въже е везана една торба, в която се намира голяма стрелешка диня. Това е, както видите, неговото студено лятно мезенце! И ето, около кладенеца стърчи една голяма къща, в която се намират само две одаи и един пруст, а зади нея, по дългия двор, са наредени като коловете на ливадата всякакви кочеци, кочини, обори, амбари, даже и фурна, а на лявата страна стоят пък други малки къщици, сенници и зимници.

Хаджи Генчо не обича циганите и ако му излезе насреща някой Мено или някоя Хайша, то той ги праща при Нейча касапина, за да им одере кожите. По тая, а още и по други различни причини нашите коприщенци са запретили на циганите да минуват покрай черковата, не дозволява им се така също да излазят на горния път и да се греят на слънце.

— Горният път е близо до черковата, а Христовата вяра не търпи цигански дух — казва хаджи Генчо.

Когато Мено цигуларинът поискал да се кръсти, то нашите коприщенци повикали хаджи Генча и рекли му да потърси в черковните книги — дозволяват ли съборите да се кръщава циганин. Хаджи Генчо вземал най-старата книга, ровил я, ровил я и най-после рекъл:

— По-напред трябва да му одереме кожата, а после вече да го кръстиме.

И Мено си останал пак циганин.

В своя чифлик, който се нарича училище, хаджи Генчо храни всевъзможни животни, а най-повече мисирки, гъски, кокошки, патки и осем сури свине с къдра четина и за удивление на всичкото човечество той ги храни, без да харчи никакъв капитал. Както у поповете играят най-голямата роля порязаниците и посварите, то у хаджи Генча играе още по-завидна роля училището. Хаджи Генчовото училище е Калифорния! В хаджи Генчовото училище има голямо множество ученици, които, когато дойдат утринта в училището, донасят със себе си хляб и различни ястиета и обядват в училището. И ето, когато някоя кокошка, гъска или мисирка измъти пилета, мисирчета или патета, то хаджи Генчо се качи на трибуната и захване да говори на учениците си:

— Ето, мои деца и ученици, че с божията помощ нашата кокошка излюпи „единадесет“ пилета, ази на всинца ви ще да харижа по едно пиленце, ала и вие трябва да ми бъдете благодарни и да храните своите храненичета колкото се може повече.

В хаджи Генчовото училище се учат около двесте деца и в къщата на тоя многоучен учител почти нищо се не е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела и своите отделни сили и да не станат верноподаници на хаджи Генчовата монархия. И ето с помощта на тая деятелна сила и с могъщественото братско участие хаджи Генчовите пиленца твърде скоро стават петли и кокошки. С една дума, всекиму и на всичко било добре, мило и утешително, т.е. и на учениците било весело, и хаджи Генчу — полезно, и на пиленцата — сито. Хаджи Генчо се радвал, че пиленцата растат, и мислил си, че тия пилета не произвождат на учениците му никаква тежест, а децата, които на драго сърце платили данока си, в най-малкото дело се приготовляли за големи и славни подвиги: тия от малки се приучвали да обичат пилетата и мисирчетата, а после тая любов преминувала и в по-големите неща — тия се научавали да обичат ближните си, да обичат и сами себе си. Аз мисля, че само самолюбивите хора биват полезни и за другиго! Благодариме ти, стари хаджи Генчо, за твоите пилета и мисирчета!…

Децата с радост хранят пилетата и с голямо удоволствие забележват, че храненичетата растат и гоят се; но една заран най-хубавото, най-тлъстото и най-голямото пиле се изгубва — чегато е в земята потънало. Момченцето търси своето пиленце, своето скъпоценно хранениче, за да го нахрани, да го помилва, да го погледа, но всичките му мъки и старания остават напразни, защото това хранениче в това също време, както се види, се вари в черното котле с червеното превезло, а хаджи Генчо, като някой ахчия по турските конаци, с лъжицата в ръка ходи около котлето и кряска на баба Хаджийка:

— Притури малко лучец, притури малко масълце… И червен пиперец би трябвало още малко — мъ-ъ-ничко! Отваряй си зъркелите, защото огънят е голям и лукът може да прегори… Не туряй много дърва, Хаджийке, по-добре е, когато гозбата се вари полекичка… Оризът за чорбата трябва да се очисти добре! Помниш ли, че лани щях да си изкъртя един зъб от тоя проклет ориз? А кой е мислил, че и в сармата има камъни?

Момченцето отивало с плач при хаджи Генча и говорило му:

— Дядо Хаджия, знаеш ли каква премежда ми е минала през главата? Знаеш ли ти, че няма моето пиленце?… Никола казва, че един орел се въртял вчера над къщата ви… Той трябва да го е погълнал, проклетникът! Камъни да яде, да го отрови!

Хаджи Генчо оставя лъжицата, хваща ученика си за ръка, влече го в училището и като се прокашля по-напред два-три пъти, захваща да говори:

— Слушайте, деца! Вие отдавна вече знаете, че черната наша кокошчица беше излупила твърде хубави пиленца — едни из тях бяха герести, а други гащати — и аз, като човек с добро сърце и с милостива душа, ви харизах на всинца ви по едно пиленце; но харизах ви ги, за да имате и вие добри сърца и милостиви души; дето ще да се каже, харизах ви ги да ги храните добре, да ги обичате като свои братия и сестри и да ги вардите от орлите и от керкенезите, но аз се излъгах — вие ме излъгахте и подиграхте се със старостта ми. Тия дни гледам, че бялото пиле с черното крило, което имаше в опашката си две черни пера, захваща да мършавее и да се замислюва нещо си. „От какво ще да бъде това? — помислих. — Да не го е хванала пипката? Да не го е хванала гърлицата и то более, без да може да каже де го боли? Хванах го и гледам — няма нищо. Побарах му гушицата — празна!… А, а, а! Така твоите ученици хранят пилетата ти! — си помислих. — А ти, глупави старчо, хаджи Генчо, още ги харизваш на такива нехранимайковци!…“ И така аз вземах и заклах пиленцето. А и що можех аз да направя? Не искате ли вие да го оставя да пукне отглади! От бога би било грехота, а от хората би било срамота. Ала дядо ви хаджия е добър и правдолюбив човек и затова аз трябва да ви кажа, че и той е малко кривичек в тая работа. Кой знае, може Пейо да не е имал вчера много хляб, може майка му вчера да не е месила, а може и да е заборавил да нахрани храненичето си! Ето защо аз съм намислил да изправя погрешката си и да утеша Пея, колкото ми позволяват силите. Нека Пейо да не плаче и да не жали, че съм му заклал пиленцето, защото аз ще да му харижа нещо по-добро, аз ще да му харижа жълтата мисирка; дето я купих от циганката за триесет пари и за две кожи; оная мисирка, ако помните, за която се карахме със Стефлека, че ужка циганката я била откраднала от него. И така, за днеска харизвам тая мисирка на Пея, но харизвам му я, ако я той храни като поп.

Когато хаджи Генчо свършва своята проповед, то поплясква момченцето по образите, потупва го по главата и казва му:

— Целувай ръка и поблагодари ме, че наместо пиле ти добиваш цяла мисирка.

Момченцето целува щедрата десница на хаджи Генча, а хаджи Генчо се обръща към учениците и, вика им: „Четете бре!“ — а после излазя из училището, припка към огнището и залавя се пак за лъжицата. В това време хаджи Генчо е твърде радостен и утешава се, че момченцето е останало доволно, а мисирката ще да му дотрябва за месно заговяване.

Ако да оставиме настрана всичките достоинства на правдолюбивия и достойния наш хаджи Генчо, то трябва да ви кажа, че коприщенците разказват за него и много непохвални неща: тия разказват, че в неговия характер има и твърде лошави страни. Изпърво, у него съществува свойнствена страст да бъде от всичко недоволен, постоянно да бъбри и да се меша в чуждите работи; второ, той никога не влазя в кръчмата, за да почерпи приятеля си, а ако влезе, то влазя да го почерпят, и най-после той твърде обича да дава съвети, ако и да го не питат — и всякога не во време.

Българите са научени от малки да бият кучетата с камъни, а тая страст остава в тях през всичкия им живот. Веднъж един от бившите хаджи Генчови ученици, Петко Ослеков, намислил да си опече гювеч: накитил го със зелени чушки и с патлиджени и занесъл го на фурната. Когато гювечът се изпекъл, то бай Петко го вземал на главата си и понесъл го по улицата, но пред един вратник той видял куче. Петко оставил гювеча на земята, вземал един камък и хвърлил да удари кучето, но кучето се не уплашило, а мъжествено нападнало на Петка. Захванала се една из пуническите войни между Петка и Гуджа — Гуджо напада, а Петко се защищава! Във времето на тая страшна борба Петко стъпил в гювеча и разсипал го в калта, а хаджи Генчо стоял пред вратника си като Галиогабъл, гледал как се вдига към небето парата от гювеча и справедливото му сърце не можало вече да гледа на големите пагуби, които произходили на несправедливата война. Той се приближил до Петка, хванал го за ухото и извикал му:

— Не подобает человеку съ псами борится, зане песъ есть безсловесенъ.

Петко Ослеков заборавил навреме Гуджа и обърнал се към хаджи Генча.

— А кажи ми ти защо ме биеш — рекъл той.

— Бия те, да те боли — отговорил хаджи Генчо. — Я погледай си гювеча…

На Петка притемняло пред очите: той разсипал гювеча си, изгорил краката си, бил победен от Гуджа, а хаджи Генчо дошъл още да го опиня за ушите! Търпението му пукнало и той грабнал гювеча и нахлупил го хаджи Генчу на главата.