Дженифър Пробст
Празнична измама (2)

Глава 2

— Вин, не съм в настроение да ходя на това парти.

— Ще дойдеш! Вече казах на Рик да ни очаква, а и там ще има много неомъжени жени. Нормални, хубави, самотни дами за теб. А за мен — лоши, палави дами, които все още не са сгодени.

Ейдън се засмя на мобилния си телефон.

— Може да отидеш и без мен, не ти е нужна подкрепа. Очаква се тази вечер да вали сняг и просто ми се иска да почета хубава книга и да си легна рано. Физическият труд направо ми разказа играта.

— Сега звучиш като старец. Ще се видим в осем часа. Хайде, вероятно няма да те видя отново преди празниците. Ще излезем, ще се срещнем с някоя жена и ще се забавляваме. Става ли?

Ейдън отново напълни чашата си за кафе и облегна бедрото си на кухненския плот.

— Добре. Ще се видим в осем.

Затвори телефона и си допи кафето. После погледна надолу към счетоводната книга и надраскания набързо регистрационен номер върху страницата. Нейният регистрационен номер. Загадъчната непозната, която спохождаше сънищата му през последните няколко нощи. Почти простена. Официално се беше превърнал в преследвач.

Имаше достатъчно познати. Всичко, което трябваше да направи, беше да им даде този номер, а те щяха да му предоставят името и адреса. Да, беше незаконно, но нямаше да направи нищо. Просто искаше да узнае едно име. Ако беше местна, можеше да намери начин да разпита къде ходи или дали е омъжена. Боже, какво щеше да прави, ако се окажеше, че има съпруг? Тази мисъл накара стомахът му да се свие. Не, под ръкавицата на безимения й пръст нямаше пръстен. Беше сигурен, че не носеше халка.

Ейдън нямаше желание да ходи на това парти, за да се срещне с друга, не и когато мечтаеше за нея — жената, чиито великолепни сини очи му напомняха за Карибско море и можеха да бъдат толкова смразяващи, колкото Атлантическият океан, както когато беше повдигнала брадичката си и се опита да го погледне отвисоко, въпреки че той се извисяваше доста над нея. Тази жена имаше кураж. И все пак не беше поискал номера или името й. За пръв път в живота му неговите социални умения не отговаряха на емоциите му. Като че ли беше с вързан език, напомняйки му за първата любов. И когато се отдръпна от допира му, очевидно почувствала връзката помежду им… ами, самият той не знаеше какво да прави. Тя изчезна толкова бързо.

Трябваше да я намери.

Остави чашата си за кафе и отиде да се преоблече за партито, на което не искаше да отиде.

* * *

— Не ми се ходи. — Изабела мразеше жалната нотка в гласа си, когато се обърна към приятелката си, докато стояха пред вратата. — Казах ти, че просто исках да си остана вкъщи и да почета.

Най-добрата й приятелка, Лиз, въздъхна страдалчески:

— Тук сме! През целия път се оплакваш и сега ще спреш да го правиш. Уредила съм ти една страхотна среща на сляпо. Този мъж много ще ти хареса.

— Ненавиждам този тип срещи — измърмори. — Винаги са катастрофални.

— Печели много пари. Очарователен е и е красавец.

— Мразя богаташчета! Те са като разглезени деца!

— Не съди предварително! Хайде! — Лиз я побутна, за да влезе в украсената за празника къща. Огромно коледно дърво се изправи пред тях във фоайето, беше високо повече от три метра — чисто съвършенство и великолепие, украсено с лампички, играчки и гирлянди. Тълпи от красиво облечени хора в яркочервено и зелено се бяха струпали около големия дървен бар и бюфета. Коледни песни звучаха от стратегически разположените високоговорители, докато двете прекосяваха стаята да си оставят палтата. Лиз се наведе и прошепна в ухото й:

— Отиди на бара и си вземи вино. Ще намеря мъжа, с когото имаш среща и ще го доведа при теб.

— Лиз…

— Отивай!

Изабела се подчини и намери свободно място на бара. Поръча си Пино гри^[1] и отпи от него, докато оглеждаше заобикалящата я обстановка. Тогава го видя.

Мъжът, който й беше продал коледното дърво.

Тя замръзна и се загледа как си проправя път през стаята. От него се излъчваше силна, мъжествена енергия и това автоматично караше тълпата да се отдръпне от пътя му. Изглеждаше така, все едно се беше облякъл само за негово удоволствие, а не за одобрението на другите — черна риза с копчета, панталони с цвят каки и работни ботуши, които завършваха тоалета му. В стая, изпълнена с Калвин Клайн и Прада, предположи, че той нямаше достатъчно средствата да бъде на нивото на останалите гости, но може би беше с някого, който можеше да си ги позволи. Жена, например. От тази мисъл я заболя и я нарани много повече, отколкото очакваше, а дори не знаеше името му.

Сякаш чул мислите й, мъжът вдигна поглед и в този момент очите им се срещнаха.

Той каза нещо на човека до себе си, проправи си път през стаята и докато вървеше към нея, не я изпускаше от поглед.

— Здравейте.

Изабела не можа да спре усмивката, която разцъфна на лицето й.

— Здравейте. Какво правите тук?

Той сви рамене.

— Покани ме приятел. Ами вие?

— И мен също. — Чувстваше се замаяна от удоволствието, че отново е близо до него, подобно на тийнейджърка, която се кани да разговаря с футболната звезда на гимназията. — Тази елха отвън вие ли я доставихте?

Събеседникът й се засмя.

— Не, купиха я от един от конкурентите ни. Изпуснах тази продажба.

— Голямата комисионна?! Съжалявам.

— Всичко е наред все пак — вашата покупка компенсира загубата. Как е вашето нещастно коледно дърво? — попита той.

— Много по-добре. Ще бъдете впечатлен.

— Вече съм.

Думите увиснаха във въздуха помежду им. Музиката и случващото се около тях избледняха под златистия блясък в очите му. Тя прочисти гърлото си.

— Така и не разбрах името ви.

— Ейдън. Ейдън Хънтър. А вашето?

— Изабела Самърс.

— Приятно ме е да се запознаем, Изабела Самърс. — С тези думи, той протегна ръка и преплете пръстите си с нейните.

Шокът, причинен от допира на голата му длан, накара цялото й тяло да потрепери. Ръцете му бяха топли и силни. Представи си как докосва голото й тяло, втвърдените й зърна, както и по-надолу. Руменина заля бузите й. Какво й ставаше? Привличането й към този мъж се основаваше на неговата личност и доброта. Внезапно мисълта да разкъса дрехите му взе надмощие над този разговор.

Сякаш усетил какво си мисли, Ейдън се наведе напред. Топлият му дъх погали устните й.

— Идеята ти явно е доста привлекателна — прошепна той.

Размърда се заради болезнената топлина, която почувства между бедрата си. Руменината й стана още по-наситена. Той бавно протегна ръка и прокара пръст по зачервената й буза. Връзката помежду им се запали и изгоря като електрически бушон под вода. Тялото й като че ли се събуди за нов живот и изгаряше от желание. Очите му потъмняха. Тя отвори уста и…

— Изабела.

Името й проряза като с бръснач мъглата, в която бяха потънали. Лиз стоеше до нея с един добре изглеждащ мъж, явно шокирана от това, че трябва да прекъсне срещата им. Ейдън свали ръката си и отстъпи назад. Лицето му се промени в хладна учтивост. Стомахът й се сви, но Изабела се насили да се обърне с приветлива усмивка към мъжа, който стоеше до приятелката й.

Лиз ги представи един на друг и бързо изчезна, гледайки с любопитство Ейдън, който кимна към новодошлия — Робърт — учтиво се извини и изчезна в тълпата. Изабела се обърна към мъжа и с не особено голямо желание започна разговор с него, докато мислите й все още бяха с Ейдън Хънтър.

* * *

Ейдън мрачно наблюдаваше разговарящата двойка, докато отпиваше от питието си. Беше явно, че срещата е на сляпо, уредена от приятелката й, която ги представи. И все пак това не му харесваше. Съдбата се беше намесила и му бе помогнала да я намери. Със сигурност не искаше да я изгуби заради друг мъж, особено когато всичко беше в самото начало.

Беше по-зашеметяваща отколкото си я спомняше. В сините й очи все едно пламтеше буен огън, а без плетената шапка и палтото, Ейдън осъзна, че изглежда убийствено. Медени кичури коса падаха като водопад около лицето й, като караха извитите й вежди и пълните, нацупени устни да изпъкват. Червеният коледен пуловер очертаваше пищните й гърди. Носеше черен панталон, а дългите й крака бяха подчертани от толкова модерните кожени ботуши, стигащи чак до бедрата й и които й придаваха адски сексапилен вид.

Винаги беше излизал с красиви жени. Но Изабела изглеждаше по-различна от тях. Лицето й отразяваше прямота и силен характер, които вече рядко се намираха. Пролича си от начина, по който спаси едно дърво, което беше откровено грозно. Повече се вглеждаше под външната повърхност и не се колебаеше да отдели от ценното си време за това. Хората, които Ейдън познаваше, рядко пилееха усилията си, за да опознаят околните. Копнееха за нещо по-голямо, по-добро, по-лъскаво и ако можеха, да го получат още вчера. Отдадеността на Изабел към нещо толкова грозно го заинтригува, докато следваше интуицията си, само и само да удължи сделката. Никой не би платил толкова пари за нещо, което не се вписваше с останалите. Нещо, което не беше красиво.

Но Изабела му доказа, че греши.

Когато отказа да остави дървото, което й беше харесало, разбра, че със сигурност трябва да опознае тази жена.

През следващия час се опитваше да не показва раздразнението си. Партито беше добра възможност да научи повече за нея. Разбра, че мъжът, с когото имаше среща на сляпо, беше зъболекар. Стомахът му се сви. Беше ли от жените, които не биха искали да имат нищо общо с човек, работещ във ферма за коледни елхи. Може би мисълта да се среща със зъболекар със стабилни доходи, ще бъде решаващ фактор за това дали ще го хареса, или не? Тази идея го натъжи още повече.

Тълпата започна да ахка възторжено и да си проправя път към голямата тераса. Беше завалял сняг и лека-полека се превръщаше в снежна буря. Ейдън наблюдаваше как двойката довърши храната в чиниите си, която бяха взели от бюфета, след което Робърт изчезна.

Ейдън не беше натрупал богатството си, докато стоеше отстрани, чакайки най-добрата възможност. Беше се научил, че трябва да отиде и да я сграбчи. Остави чашата с питието си и закрачи към Изабела, решен да не допусне неговата дама да му бъде отмъкната от някакъв местен зъболекар.

Очите й се оживиха; изглежда се радваше, че го вижда. При вида на усмивката й, кръвта му се сгорещи.

— Здравей отново — поздрави. — Как върви срещата ти?

Изабела се натъжи, а той съжали, че я накара да се почувства неудобно. Само два разговора помежду им му бяха достатъчни да се почувства по-свързан с тази жена, отколкото с която и да е друга.

— Ейдън, приятелката ми уреди тази среща на сляпо и аз…

— Не, не е нужно да се извиняваш. Не исках да те накарам да се притесняваш. — Огледа се наоколо и протегна ръка към нея. — Мислиш ли, че мъжът, с когото си на среща, ще има нещо против, ако част от времето си прекараш с мен? Навън има снежна буря. Искаш ли да я погледаме?

— Да. — Хвана го за ръката. Пръстите й се обвиха толкова естествено около неговите, че това предизвика странна емоция, която направо го стисна за гърлото.

У дома.

Отблъсна тази абсурдна мисъл и поведе Изабела навън. Тълпата беше намаляла и те се настанаха близо до ъгъла, до голяма дървена греда. Спокойствие беше покрило полегатите поляни, които се намираха високо горе над планинския път. Огромни скали заемаха голяма част от хоризонта с тяхната божествена сила. Снегът падаше на големи парцали и покриваше величествените дървета със снежна покривка. Въздухът беше студен и свеж, а дъхът им приличаше на облачета цигарен дим, докато мълчаливо се любуваха на тази гледка.

— Обожавам това място — каза тихо тя. — Когато бях малка, мечтаех да бъда част от градския живот. Повече вълнения, повече възможности. Но след това се озовах там, откъдето бях тръгнала, и осъзнах, че това е моят дом.

— С какво се занимаваш? — попита Ейдън.

— Преподавам на трети клас в местното начално училище. — Когато той се засмя, Изабела го погледна въпросително. — Защо се смееш?

— Защото още от самото начало те оприличих на учителка. Начинът, по който ме погледна в разсадника за дървета, ме накара да настръхна. Което ме подсети за учителката ми от трети клас.

Двамата се засмяха.

— Опитай да се справиш с група от осемгодишни, които те превъзхождат числено в съотношение двадесет и пет срещу един. Трябва бързо да се научиш как да се справяш с положението.

— Нищо чудно, че бях изплашен.

— А ти? С какво се занимаваш, когато не работиш в разсадника?

На Ейдън му беше нужно известно време, преди да отговори. Все още не беше готов да й каже. Ако си признаеше, че е собственик на верига ресторанти в цялата страна, щеше да промени начина, по който го възприема. Опитът му доказваше, че щом си признаеше кой е, жените, с които излизаше, се променяха. Точно сега, хванал ръката й в своята, с възхитителния аромат на ягодов шампоан, носещ се от косата й и сърдечността, която излъчваше лицето й, не искаше нищо да променя. Реши да си спечели още малко време.

— Аз съм нещо като общ работник — отговори. — Сезонна работа тук-там. През зимата — в разсадници за коледни елхи. А през лятото — в озеленяването. Справям се някак.

Изабела кимна.

— Уважавам това, с което се занимаваш. Прекалено много хора се страхуват да намерят своето правилно място в живота, затова си намират някаква добре платена работа, но накрая, по време на кризата на средната възраст, се оказват нещастни. Ни най-малко не трябва да съжаляваш, че си избрал такова занимание.

И в този момент, след като беше прекарал само няколко часа в компанията й, Ейдън се влюби в Изабела Самърс.

Тази внезапна и шокираща мисъл беше прекъсната от появата на Лиз.

— Изи, Робърт те търси. Съжалявам, но не мисля, че се познаваме?

Изабела набързо ги запозна, докато приятелката й го оглеждаше с любопитство. Младата жена сложи край на неловкото мълчание, казвайки:

— Лиз, съжалявам, но трябва да се прибера у дома. Иначе никога няма да стигна до там с моята кола.

— Просто остани тук. Много от хората ще го направят. Има достатъчно свободни стаи.

Изи поклати отрицателно глава.

— Не, наистина искам да си отида вкъщи. Имам дълъг списък със задачи, които трябва да свърша утре, а и съм изтощена.

— Из, колата ти е стара като света. Не е безопасно да пътуваш сега. — Лиз прехапа долната си устна, а тъмните й очи бяха изпълнени с безпокойство. — Аз ще те закарам. Мога тази вечер да преспя при теб — ще си направим нещо като пижамено парти.

— В никакъв случай! — Изабела се наведе и прошепна в ухото на приятелка си: — От месеци преследваш Ник Паркър, а той ще остане тук тази нощ. Това е перфектната възможност. Няма да ти позволя да я съсипеш само за да ми бъдеш бавачка.

Ейдън беше очарован от начина, по който протичаше женският разговор. Изпълнен с много инатливост. Емоции. И топлина. Дори неговото присъствие не ги смущаваше, сякаш приятелството им не познаваше никакви ограничения.

Лиз присви рамене, като се преструваше, че не я е грижа.

— Голямата работа. Ще има и друг път. Предпочитам по-скоро да гледам някой стар филм с теб.

— Глупости! Оставаш!

— Ще те откарам у дома. Колата ми е 4х4.

— Лиз, няма нищо на тази земя, което да ме накара точно тази вечер да те оставя да излезеш от тази къща.

— Аз ще те закарам до вас — прекъсна ги той.

Думите му накараха и двете рязко да млъкнат. Изабела се обърна и го изгледа въпросително.

— Ами ти? Може би ти също не бива да караш.

Ейдън посочи към колоната от автомобили на извитата алея и встрани от пътя.

— Имам Хамър. Може да мине през всичко.

Лиз зяпна. Изабела изглеждаше изненадана, че човек, който си изкарва прехраната със сезонна работа, притежава Хамър, но каза без колебание:

— Добре, ако това не е някакъв проблем за теб.

Лиз протегна ръката и сграбчи тази на приятелката си.

— Ъмм, Из, не съм много сигурна за това. Вероятно Робърт ще може да те закара вкъщи? — предложи тя. — Поне с него знам, че ще си в безопасност.

Ейдън се усмихна така, все едно искаше да успокои другата жена.

— Кълна се, че не съм сериен убиец. Ще ти дам телефония си номер, за да го имаш. Също така можеш да запишеш регистрационния номер на колата. И моят приятел е тук, който също така може да гарантира за мен.

— Но…

Изабела стисна ръката на приятелката си, за да я успокои.

— Той е надежден. Ще говоря с Робърт след минута и ще се сбогувам с него.

Лиз се обърна към Ейдън с ожесточението на лъвица, пазеща малкото си.

— Ако й направиш нещо, ще те намеря.

Той се засмя. В този момент уважаваше тази жена толкова, колкото и Изи, защото беше забелязал силната връзка между двете приятелки.

— Ще я пазя. Хайде, нека да ви запозная с приятеля ми, който ще гарантира за почтеността ми. След това ще ти дам телефония си номер, за да можеш да ми се обадиш.

Прекараха следващите няколко минути, за да се сбогуват и да се уверят, че Лиз се е успокоила. Младият мъж едва се пребори с желанието си да се разсмее, когато беше довлечена още една приятелка и той бе подложен на допълнителни заплахи за отмъщение, ако прекрачи границите и докосне Изи. Руменината върху бузите й, появила се заради загрижеността, която показваха, го изпълни с доволство. Неговата дама очевидно беше много обичана. След всичко това Ейдън най-накрая настани Изи на пътническата седалка, усили парното и внимателно подкара колата.

— Как го прие Робърт? — попита я.

Младата жена присви рамене.

— Не беше доволен, но му обясних, че си мой стар приятел. Това го поуспокои. Той е прекрасен човек.

— Хмм… Зъболекар, а?

Тя се обърна към него и го погледна с изненада. Русите й като коприна къдрици падаха върху раменете й.

— Откъде знаеш?

— Слуховете бързо се разпространяват.

Това я развесели.

— Да, местен зъболекар е.

— Звучи като страхотен човек. Стабилен. Симпатичен. С обещаваща кариера. — Направи пауза. — Така че, защо си с мен, а не с него?

Наистина си я биваше. Съвсем спокойно прие хапливата му забележка и веднага му го върна:

— Е, в отговор на въпроса ти… Не съм почитателка на зъболекарите.

— Те получават хубави заплати.

— Хмм, изглежда, че си обсебен от тези неща. Не търся някой с пари. Повечето от богатите мъже, които познавам, се държат арогантно. Търся човек, който да знае кой е и да не се извинява за това. А и не обичам никой да ми преглежда зъбите.

Ейдън избухна в смях.

— Според мен имаш перфектни зъби.

— Освен това имам навика да ям нездравословна храна. Един зъболекар едва ли би го одобрил.

— Още от първия миг разбрах, че си идеалната жена за мен.

Пътуваха в тишина, като лесно преминаваха през снежните преспи и хлъзгавите провинциални пътища. Домът й беше разположен в малък жилищен комплекс със свежи жълти керемиди и миниатюрен двор. Паркира пред сградата и се обърна към нея.

— Утре мога да те взема, ако искаш, за да можеш да прибереш колата си.

— Много мило от твоя страна.

Тишината натежа от неизказано сексуално напрежение, което се обвиваше около тях подобно на здрава паяжина. Ейдън се опитваше да не се заглежда в ръба на тези високи ботуши, които стигаха чак до бедрата й. Стараеше се да не мисли за това как обгръщат краката й и как щеше да изглежда, щом коленичи пред нея, за да ги свали един по един. Дали голата й кожа ще потрепне, когато я докосне с език? Дали вкусът й щеше да е на ягоди и да е също толкова сладък? Еротичната картина все едно го зашлеви в лицето. Веднага се възбуди и се молеше Изабела да не го забележи.

— Искаш ли да влезеш да изпием по чаша кафе? И да видиш прословутото ми коледно дръвче?

Поканата й накара сърцето му да запрепуска като на влюбен тийнейджър, излязъл на среща за първи път.

— С удоволствие.

* * *

Вероятно беше полудяла.

Изабела се зае да свари кафето и докато го правеше, надникна от кухнята, за да изучи по-добре мъжа, който обикаляше из хола й. Беше го срещнала едва преди няколко дни. Със сигурност, след първия им разговор, който бяха провели, не го беше харесала. Сега той бе в дома й, беше й държал ръката и я беше нарекъл идеалната жена.

Защо имаше чувството, че това е съвсем правилно?

Тя остави настрани тези тревожни мисли и реши да се довери на инстинкта си. Милиони пъти беше гледала филма „Знак на съдбата“^[2]. Със сигурност не искаше да се окаже в ситуация, в която постоянно да се чуди защо е оставила сродната си душа да си тръгне от нея и да прекара остатъка от живота си в опити отново да го намери. Съдбата се беше намесила и й беше дала още един шанс. Не беше толкова глупава, че да го пропилее.

Занесе в хола две чаши димящо кафе и спря зад него. Застанал с широко разтворени крака, приличаше на масивна грамада само от здрави мускули, извисяваща се на 180 см височина. Беше се загледал в малкото й коледно дърво, украсено с изящни цветни лампички, сребристобели гирлянди и една малка звезда, която бе поставила на върха. Повечето от клоните бяха подрязани и стъблото беше плътно обвито с коледно одеяло. Дървото изглеждаше изморено, но щастливо, все едно си почиваше във вечния си дом.

— Какво мислиш? — попита, като остави димящите чаши на масата.

— Спасила си го! — Обърна се, за да я погледне. Докато погледът му внимателно проучваше лицето й, в кехлибарените му очи проблесна решимост. — Знаех, че ще се справиш.

Изабела вирна брадичката си леко предизвикателно.

— Ако си искал да спася това дърво, защо тогава ме измъчи толкова с цената?

Ейдън направи крачка напред.

— Трябваше да разбера колко силно го желаеш.

Сексуалното напрежение помежду им се увеличи.

— Изпитвал си ме?

— Донякъде.

— Не обичам да ме проверяват.

— Но ти си учителка. Явно си намерила точните отговори, защото продължаваш да се справяш.

В нея бавно се надигна възбуда и бурно, чувствено осъзнаване.

— Е, но ти се провали на твоите. Помислих те за шовинистичен, сърдит Скрудж.

— Може би ще премина втория тест?

— Какъв втори тест?

Той спря пред нея. Протегна ръка, за да увие около пръстта си един непокорен кичур коса. Когато се наведе и заговори, дъхът му погали устните й:

— Да видим дали целувката ми отговаря на очакванията ти. Знам, че ти ще го преминеш.

Сърцето й пропусна един удар. Не можеше да помръдне. После Ейдън доближи устните си и започна нежно и настойчиво да обхожда нейните, докато изучаваше формата и вкуса им със спокойни движения, които я накараха да се отпусне. Ръцете му държаха в шепи лицето й, за да остане там, където беше, а устата му опитваше, хапеше и приканваше устните й да се отворят за него. Изабела заглуши стона, породен от похотта. Ейдън се възползва от тази възможност, за да задълбочи целувката.

Езикът му, жаден за нея, нахлу и превзе нейния. Тя се вкопчи в раменете му, готова да се включи в играта му. Напрежението между тях бе като оголен нерв. Изпълваше ги и ги изгаряше. Почувства се замаяна, когато му се отдаде, предлагайки му всичко, което имаше, всичко, което представляваше, и всичко, което беше сдържала толкова време.

Отдръпна се, прошепна името й, а след това отново превзе устните й. Целуна я още по-дълбоко, докато тя не се разтрепери от копнеж.

Когато Ейдън отстъпи назад, бе също толкова разтърсен, колкото беше и Изабела. А това, че го беше осъзнал, я накара да потисне смеха си.

— Еха-а! — каза Изи.

Облиза с език долната си устна, която беше подпухнала. Подобните му на тигър очи потъмняха от нужда и копнеж, докато наблюдаваше движението на езика й.

— Радвам се, че каза нещо, защото ме остави без думи.

— Да, аз съм същински Шекспир.

Мъжът се засмя и взе чашата си с кафе.

— Известно време ще се наслаждавам на тази напитка, за да държа ръцете си далече от теб. Не бих желал да вбеся Лиз. Страх ме е от нея.

Младата жена също се засмя и се настани до него на кремавия диван.

— Трябваше да видиш децата. А тя е детска учителка.

Престори се, че се разтреперва от ужас.

— Сега вече съм уплашен. — Отпи глътка от течността и промърмори одобрително. — Винаги ли си знаела, че искаш да преподаваш?

Изабела обмисли въпроса му.

— Преди да се установя, опитах няколко други професии. Известно време живях в Манхатън. Харесваше ми да бъда част от забързания живот в града. Но след известно време се изморих от него. Живеех в студио с един куп съквартиранти, забавлявах се по клубовете и работех ниско платена работа. — Спомените я връхлетяха и отново усети обичайната придружаваща болка. — Случи се нещо, което ме накара да преосмисля възможностите си. Осъзнах, че искам нещо повече, затова се върнах в училище. Преподаването беше точно това, което търсех. Липсваха ми планините и животът в малкия град.

Той присви очи и се възползва от краткото й колебание.

— Какво те накара да го направиш?

Устните й се извиха в усмивка.

— Не пропускаш нищо, нали? — промърмори. — Наистина ли искаш да чуеш тази история от миналото ми в първата ни вечер?

— Да.

Това, че се съгласи толкова лесно, както и блясъкът в очите му, я накара да продължи с историята. Изабела отпи от горещата напитка и започна да говори:

— Помниш ли какъв беше въпросът, който ми зададе, когато бяхме в колата, по отношение на това дали се интересувам от мъже с пари? — Той кимна. — Е, нека да кажем, че от първа ръка имам опит от този начин на живот и никога не бих се върнала към него. В бара срещнах някого, докато една вечер работех като сервитьорка. Изглеждаше приятен човек, добре облечен, учтив. Усетихме връзка помежду ни и затова, когато ме покани да изляза с него, аз се съгласих.

Ейдън стоеше мълчаливо, но протегна ръка и преплете пръсти с нейните. Успокояващата топлина уталожи безпокойството, породено от спомените и тя продължи:

— Започнахме сериозно да се срещаме. Казваше се Майк и много бързо си паднах по него. През първите няколко месеца нямах нищо против да го караме по-бавно, но после осъзнах, че все още не ме беше запознал със семейството си. Държеше ме надалеч от повечето си приятели. Водеше ме на романтични уикенди или късни вечери, но никога не правехме обикновените неща, които двойките обичайно правят, когато изграждат връзката си. Затова започнах да ставам все по-подозрителна. Мислех, че ми изневерява. Дори го попитах дали има съпруга.

Изабела поклати глава.

— Отрече всичко! Една вечер си търсеше извинения защо не може да излезе с мен и каза, че е болен. Не искаше да отида при него, защото имал нужда само да поспи. Реших да го посетя в дома му. Представи си колко бях изненадана, когато го видях да излиза оттам, облечен в смокинг.

Ейдън трепна.

— Това не звучи никак добре.

— Става още по-интересно. Проследих го до един необичайно луксозен кънтри клуб. По дяволите, дори не можах да мина през входа. В крайна сметка, подобно на някой долнопробен папарак, го шпионирах иззад храстите, докато общува със семейството и близките му приятели. Когато си тръгнах, осъзнах, че все още имаше голяма част от него, която не подозирах, че дори съществува.

— Какво се случи?

Изабела въздъхна.

— На следващия ден се изправих срещу него и му казах истината. Изглеждаше опустошен и най-накрая си призна. Беше преуспяващ изпълнителен директор във фирмата на баща му и семейството му притежаваше половината Уол Стрийт. Явно имаше определен тип жени, които са достатъчно добри да станат негови съпруги. Жени с добро потекло, власт, елегантни, с пари. — Все още не можеше да превъзмогне скритата дълбоко в сърцето й болка, причинена от мисълта, че не е била достатъчно добра за онзи, когото бе обичала. — Но не и аз. Семейството ми е бедно и дори нямах истинска работа. — Сви рамене. — Просто не си струваше да се боря за него. Сърцето ми беше разбито и някак си го разбирах. Затова се върнах у дома.

Успокояващата топлина, която усещаше от докосването на ръцете им, изведнъж се промени. Когато стисна пръстите й, през всяко едно от нервните й окончания премина гореща тръпка. Тя затаи дъх, а стомахът й се сви, после ръцете му се плъзнаха надолу по косата й, за да придърпа леко главата й назад. Възхитителният аромат на кафе и копнеж достигнаха до носа й и Изабела осъзна, че го желае.

— Бил е глупак — изръмжа срещу устните й. — Ще се боря за теб.

След това устните му превзеха нейните.

Този път завзе устата й подобно на войн, готов да пленява и безчинства. Езикът му нахлу по-дълбоко и погали всяка скрита, влажна пролука. Твърдата му мъжественост се притисна към бедрото й и очевидната му възбуда предизвика ожесточено задоволство в нея, като я подтикна да му отговори. Посрещна тласъка му с тласък, докато ръцете й се увиваха около раменете му и останаха там. Зърната й щръкнаха и втвърдиха под пуловера й; с дрезгав стон, той измъкна ръката си от косата й и я пъхна под меката материя.

Дъхът й излезе със свистене през устните й, когато пръстите му дръпнаха надолу сутиена, за да обхванат гърдите й, а палецът му си заигра с едното зърно и го накара да се втвърди още повече. Изабела заби нокти в раменете му, борейки се със заливащите я изгарящи вълни. Безумно удоволствие я понесе към върха и тя му се отдаде изцяло, стенейки, докато умелите му пръсти галеха гърдите й. Зъбите му захапаха подутата й долна устна, а палецът му дразнеше напрегнатото връхче. Отново и отново кръжеше около зърното й, после внимателно стисна върха между пръстите си.

И го дръпна.

Огънят се спусна право надолу и изгори бедрата й.

— Ейдън!

Той трепна в ръцете й. После с бавни, преднамерени движения премести ръката си и спусна пуловера надолу. В кехлибарените му очи гореше желание и решимост, докато се взираше в лицето й.

— Изабела, желая те, но е твърде рано. Искам да ми имаш доверие.

В този миг осъзна, че наистина щеше да съжалява, ако бе преспала с него тази вечер. Кой беше този невероятен мъж, който за няколко часа научи повече за нея, отколкото някога са знаели мъжете, с които се бе срещала? Можеше да я заведе в спалнята и тя изобщо нямаше да се възпротиви. Вместо това пренебрегна собствените си желания, за да му се довери.

Изабела протегна ръка и с нея проследи изразителната му челюст. Едва можа да изтръгне думи от гърлото си.

— Благодаря ти.

Върху устните му се появи усмивка.

— Пак заповядай. Но не мисля, че отново мога да го направя.

Младата жена се засмя и опита да смени темата.

— Чу тъжната ми история. Ами ти? Къде си отраснал?

Лицето му стана безизразно. От внезапната му промяна тя премигна няколко пъти, а той се размърда от неудобство.

— Израснах в града — сподели предпазливо. — Никога не съм имал избор. Завърших колеж и след това направо се включих в семейния бизнес.

— И какъв е той?

Още една неловка пауза тишина.

— Притежават ресторант.

На Изабела й беше интересно защо Ейдън изглеждаше леко изнервен.

— Върху децата има много по-голям натиск, когато родителите им вече са предначертали живота им. — Погледна към него, за да получи някакъв отговор. — Напуснал си бизнеса ли? Затова ли сега работиш на сезонна работа, опитвайки се да намериш това, което наистина искаш да правиш?

Той отвори уста да продължи и младата жена имаше усещането, че ще бъде нещо важно. Вместо това в очите му проблесна скръб, която бързо изчезна.

— Не мога да го напусна. Просто за известно време съм си взел почивка от него.

Остави думите му да заглъхнат, после отново хвана ръката му. Топлината на дланта му, обгърнала нейната, прогони студа. По някаква причина, той се бореше с демоните си и затова му беше необходимо време. Изабела предусещаше, че ще й каже истината тогава, когато е готов.

— Тогава си намерил начин да го направиш.

Притегли я по-близо до себе си. Притискайки тялото й до своето, той обви ръка около нея и двамата заедно се взряха в блещукащите лампички върху окаяното коледно дърво, докато навън снегът продължаваше да вали.

Изи осъзна, че тази вечер се беше случило нещо. Нещо прекрасно.

Здраво се хвана за тази мисъл и се наслади на прегръдката.

* * *

Изабела погледна нервно към вратата, а след това се наруга задето си помисли, че ще дойде. Малкото мъже, срещнала в миналото, отклоняваха всички предложения, които не бяха свързани с учебните занимания или извънкласните дейности. Това включваше — но и не се ограничаваше — до базари, аукциони и концерти. Но събитие номер едно, което на всяка цена се избягваше, се случваше един път през годината. Тази вечер.

Коледното представление.

Малка част от нея бе напълно съгласна, че един мъж трябва да е мазохист, за да присъства на подобно мероприятие, ако няма деца, които да участват, но Изи вярваше, че това е предвестник за добър баща. Също така беше прекрасно извинение да прекратиш връзка, която вече се беше изхабила. Както беше направила предишните два пъти.

Не! Ейдън Хънтър вероятно щеше да й наговори куп извинения, но нямаше да се появи. Изведнъж щеше да му изскочи работа, спешен семеен проблем или ще трябва да си измие косата, а после вероятно ще предложи да вечерят заедно някой друг ден. Не можеше да го вини. По дяволите, ако не беше приятелка с Лиз, по никакъв начин нямаше доброволно да се заеме с поставянето на що-годе прилична пиеса с пет-шест годишни.

— Госпожице Самърс, крилата ми се счупиха! — Ава се разплака и показа скъсаното крило. Изи грабна кърпичка, избърса лицето й и след това извади една безопасна игла.

— Всичко е оправено, миличка. Сега отиди с госпожа Джонсън, за да се подредите.

Попи потта от челото си, хвана две от изоставащите деца и ги качи на сцената. Някакъв овчарски жезъл я удари по главата и тя се спъна в един паднал ангел. Младата жена стисна зъби, за да преодолее болката и накрая успя да подреди децата в полукръг.

Лиз й пожела успех, като вдигна палец нагоре. Изи се огледа и бързо й показа среден пръст.

Най-добрата й приятелка се запревива от смях, а тя слезе от сцената, за да блокира десния ъгъл. Сега работата й се състоеше от това да издърпа плачещите деца, да прошепва забравени реплики и да се увери, че нито едно от тях няма изведнъж да се затича към родителите си.

Господи, нуждаеше от питие.

Зави покрай ъгъла и се блъсна в стена от мускули. Две силни ръце я хванаха и я изправиха. Отвори уста, за да се скара на заблудения баща, но не можа да отрони нито дума.

Пронизваха я чифт кехлибарени очи. Гъста руса коса бе паднала върху челото му и без да се замисли, Изи протегна ръка, за да го върне на мястото му. Щом докосна копринената къдрица, през пръстите й все едно мина ток и тя бързо отдръпна назад ръката си, сякаш се бе изгорила.

Ейдън й се усмихна, разгледа с интерес неугледния й вид и — слава тебе Господи! — все още бе заинтересован от нея.

— Здравей — каза той. — Щеше да ми се скараш, нали?

Изабела се засмя в отговор.

— Да. Какво правиш тук?

Младият мъж се намръщи и изглеждаше толкова очарователно объркан.

— Извинявай. Не ме ли покани на пиесата?

— Да. Каза, че ще се опиташ да дойдеш, но това винаги е кодовата дума, че тази вечер трябва да си изрежеш ноктите.

Очите му заблестяха от смях. И възбуда.

— По дяволите, това е секси.

Присви устни и снижи гласа си:

— Има какво още да ти покажа. Пази се! — Едно малко прохождащо дете, което се клатушкаше като патица, с висяща пелена, мина покрай тях и тя, без да мигне, го вдигна от земята. — Ооо, имаме си беглец. Къде е мама?

Малкото дете протегна ръка, покрита в лиги, и хвана една паднала къдрица.

— Еееее!

Изи въздъхна и пожела да бе имала мокра кърпичка. По дяволите, това беше лепкаво. Майката на детето бързо се появи пред нея и младата жена й го подаде.

— Не мога да повярвам, че дойде — каза отново. Изчерви се. Господи, беше толкова жалка. Звучеше толкова отчаяно, сякаш е щастлива от факта, че се е появил. Не беше готино. — Исках да кажа, че няма значение, но се радвам да те видя.

— Нямаше ли значение?

Изчерви се още повече.

— Имам предвид…

Ейдън хвана лепкавата къдрица.

— Просто те дразня, госпожице Самърс. Онази вечер си прекарах толкова добре с теб, че исках да видя училището, в което работиш. Да те видя в действие. Стига да обещаеш да не ми крещиш.

Леко се замая. Вярваше му. Вътрешно знаеше, че нямаше да дойде на пиесата само и само, за да спи с нея, но това също нямаше да е добре. Защото тя искаше да спи с него. Евентуално.

— Благодаря — каза тихо.

— Може ли след това да те заведа някъде да хапнем?

Изи кимна:

— Да. При едно условие.

— Назови го.

— Ресторантът трябва да предлага вино. След всичко това, ще имам нужда от една чаша.

По подаден сигнал залата потъна в мрак и светлината на прожекторите се насочи към сцената. Ейдън се наведе към нея. Възхитителният аромат на лимон и сапун подразни ноздрите й.

— Дадено — прошепна в ухото й. — Но и аз имам едно условие.

— Аз съм отстъпчива жена.

— Трябва да предлагат и десерт. Надявам се да е нещо с шоколад.

В този миг сърцето й се разтопи.

Мъж, който обича сладкиши, оглавяваше списъка с качества, които трябва да притежава една половинка.

Кимна в съгласие и се обърна към сцената.

Когато децата започнаха да пеят „Тиха нощ“ и силата на любовта на тълпата достигна до нея, Изи преплети пръсти с неговите и се почувства така, все едно най-сетне си беше у дома.