Серия
Шпиони на короната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guardian Angel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 39 гласа)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джули Гарууд

Заглавие: Ангел-хранител

Преводач: Illusion

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: Роман

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6130


Първа глава

Лондон 1815

Ловецът търпеливо дебнеше жертвата си.

Измамата, с която си служеше маркизът на Кейнуд, беше наистина опасна. Скандалният Пейгън от Шалоуз Уорф със сигурност щеше да разбере за самозванеца. Това щеше да го принуди да изпълзи от скривалището си, защото гордостта му — която според слуховете бе огромна — не би позволила някой друг да си припише заслугите за тъмните му дела. Пиратът със сигурност щеше да се опита на свой ред да си отмъсти. Кейн разчиташе на това. Веднага щом Пейгън се появеше, Кейн щеше да го залови.

И тогава легендата ще бъде развенчана.

Маркизът бе изчерпал всичките си възможности. Паякът така и не искаше да изпълзи от паяжината си. Дори щедрата награда не бе изиграла ролята си. Сред моряците не се намери нито един Юда, което бе изненадващо, като се има предвид, че болшинството от тях би продало собствената си майка в робство за златото, което бе предложил. Но Кейн бе сгрешил в преценката си. Като причина за отказа си всеки един от моряците изтъкваше своята лоялност към легендарния пират. Циник по душа и с горчивия опит от миналото си, Кейн предполагаше, че истинският им мотив бе страхът. Страхът и суеверието.

Пиратът бе обгърнат от мистериозност, която го пазеше, подобно на изповед, пазена от изповедник. Всъщност, никой не бе виждал Пейгън. Корабът му „Емералд“[1] бе забелязван безброй пъти да се носи по вълните, подобно на творение излязло изпод божиите ръце, или поне така твърдяха тези, които се хвалеха, че са го виждали. Видът на черния красавец будеше ужас у благородниците от висшето общество, весели подигравки на отявлените зложелатели и молитви на смирена благодарност от онеправданите бедняци. Защото Пейгън делеше плячката си с онези, към които съдбата беше по-малко благосклонна.

Но колкото и често да бе забелязван мистериозният кораб, никой не можеше да опише дори и един от моряците на борда му. Това само подхранваше догадките и засилваше възхищението и страхопочитанието към пирата фантом.

Похожденията на Пейгън, обаче, се простираха извън пределите на океана, очевидно той беше човек, който обича разнообразието. Набезите му на сушата всяваха също толкова смут, а може би дори и повече. Но той крадеше само от членовете на висшето общество. Очевидно пиратът не искаше някой да си припише среднощните му набези, затова оставяше своята визитна картичка — бяла роза с дълга дръжка. Обикновено жертвите му се пробуждаха на сутринта, за да намерят цветето на възглавницата до тях. Самият вид на розата обикновено беше напълно достатъчен, за да доведе зрели мъже до припадък.

Излишно бе да се споменава, че бедните го боготворяха. Те вярваха, че Пейгън е човек със стил и романтик. Църквата бе не по-малко възторжена в хвалебствията си, защото пиратът оставяше сандъци със злато и скъпоценности в преддверията, до дискосите за дарения. А върху тях, разбира се, винаги поставяше по една бяла роза, за да знаят за чия душа да се молят. Епископът трудно можеше да бъде принуден да порицае пирата. Ако питаха него, Пейгън би трябвало да бъде провъзгласен за светец, но тъй като знаеше, че ще си навлече гнева на едни от най-влиятелните членове на обществото, вместо това го наричаше негодник. Изричането на това прозвище, както бе забелязано, винаги бе придружено от едва видима усмивка и леко намигване.

Във Военното министерство не страдаха от подобни скрупули и обявиха награда за главата на пирата. Кейн удвои тази сума. Причината да се заеме сам с преследването на този нехранимайко бе лична и той вярваше, че постигането на целта му оправдава използването на нечестни средства.

За него това беше битка око за око. Той твърдо бе решил да убие пирата.

Имаше известна ирония във факта, че двамата противници бяха абсолютно равностойни. Обикновените хора се страхуваха от маркиза. Работата му за Правителството му бе спечелила също толкова митична и мрачна слава. При други обстоятелства, ако Пейгън не бе предизвикал гнева му, Кейн нямаше да се занимава с него. Но смъртният грях на пирата бе променил това му решение — беше го превърнал в желание за отмъщение.

Кейн прекарваше нощ след нощ в кръчмата „Невър Ду Уел“[2], която бе разположена в сърцето на бедняшкия квартал на Лондон, и чийто постоянни посетители бяха старите и опитни докери от пристанището. Кейн винаги сядаше на масата в ъгъла, подпрял широкия си гръб на каменната стена, за да се предпази от евентуално нападение отзад и търпеливо чакаше появата на Пейгън.

Маркизът се движеше в подобни съмнителни кръгове с лекотата, присъща на човек с тъмно минало. Оцеляването му зависеше от ръста му, от способността му да причини болка, докато се защитава, както и от безразличието, с което приемаше насилието и грубостите около себе си.

Още първата вечер Кейн се почувства в кръчмата като у дома си. Той беше едър мъж с мускулести рамене и бедра. Дори само ръстът му можеше да изплаши повечето от евентуалните нападатели. Имаше черна коса и бронзов загар, а очите му напомняха цвета на мрачното сиво небе. Имаше времена, когато тези очи можеха да накарат сърцето на не една дама от висшето общество да ускори ритъма си. Днес същите тези дами се ужасяваха от студенината, която струеше от тях, както и от безизразното им, безчувствено изражение. Шепнеха, че омразата е превърнала маркиз Кейнуд в камък. Кейн беше съгласен с тях.

Веднъж решил да се превъплъти в ролята на Пейгън, той не срещна никакви трудности да поддържа илюзията. Слуховете се обединяваха около фантастичната идея, че Пейгън всъщност е благородник, захванал се с пиратството, за да поддържа разточителния си начин на живот. Кейн просто използва това в своя полза. Когато за първи път прекрачи прага на кръчмата беше облякъл най-скъпите си дрехи. Бе добавил и свой личен щрих, закачайки малка бяла роза на ревера на вечерното си сако. Едно екстравагантно, но безмълвно натрапващо се допълнение, което му спечели точно необходимата доза внимание.

Още с влизането му се бе наложило да използва острия си нож няколко пъти, просто за да затвърди позициите си в това общество. Кейн бе облечен като благородник, но се биеше без достойнството и честта на такъв. Това допадна на присъстващите и само за няколко минути той успя да спечели уважението им и да им вземе страха. Херкулесовият ръст и силата му осигуриха също така и безпрекословната им лоялност. Един от по-безстрашните мъже го попита заеквайки дали слуховете са верни. Дали той е Пейгън? Кейн не му отговори, но пробягалата през лицето му бърза усмивка, даде на моряка да разбере, че въпросът му е доставил удоволствие. А забележката му към съдържателя на кръчмата, че морякът явно е схватлив, накара всички да стигнат до неизбежните заключения. Преди седмицата да бе изтекла, мълвата за нощните посещения на Пейгън в „Невър Ду Уел“ се бе разпространила подобно на безплатен джин.

Всяка вечер, малко преди да затвори, Монк — плешив ирландец, спечелил кръчмата при нечестна игра на карти, сядаше при Кейн. Кръчмарят беше единственият, който знаеше за заблудата и горещо приветстваше идеята, тъй като му бе известно каква жестокост бе проявил Пейгън към семейството на Кейн. Не по-маловажно за него бе, че бизнесът му преуспяваше откакто бе започнала тази игра. Като че ли всичко живо искаше да се отбие и да хвърли поглед на пирата и Монк, за когото печалбата беше над всичко, бе качил безбожно цената на и без това разредената си бира.

Съдържателят на кръчмата беше оплешивял още преди години, но ярко оранжевите му вежди успешно заместваха този му недостатък. Те бяха дебели и рошави и бяха пропълзели, подобно на непокорен бръшлян, чак до средата на покритото му с лунички чело. В момента Монк замислено разтриваше едната си вежда, напълно съчувствайки на маркиза. Бе почти три след полунощ, а трябваше да е приключил работа преди час. Двама посетители все още допиваха питиетата си. Когато и те избоботиха сънливите си пожелания за лека нощ и си тръгнаха, Монк се обърна към Кейн:

— По-упорит си и от бълха върху краставо псе, след като идваш тук вечер след вечер. Надявам се, че няма да се обезкуражиш и откажеш. — Той спря за миг, за да напълни чаша с бренди за маркиза. После сам отпи една солидна глътка направо от бутилката. — Ще го хванеш, Кейн. Убеден съм в това. Така, както виждам нещата, сигурно първо ще изпрати няколко от своите хора да те причакат някъде. Затова всяка вечер те предупреждавам да си пазиш гърба, когато си тръгваш оттук.

Монк отпи отново от бутилката и се подсмихна:

— Пейгън е доста докачлив относно репутацията си. Сигурно вече му е побеляла косата заради твоята измама. Съвсем скоро ще се покаже, ще видиш. Обзалагам се, че утре вечер вече ще се случи.

Кейн кимна в знак на съгласие. Монк, с пълен с обещание поглед, всяка вечер завършваше речта си с предсказанието, че жертвата ще се хване в капана още на следващия ден.

— И тогава ще го сграбчиш като гладно пиле муха.

Кейн отпи бавно от питието си — първата му глътка за вечерта, след което наклони стола си назад така че да може да облегне рамената си на стената.

— Ще го хвана.

Тръпки полазиха Монк, когато чу суровия тон на Кейн. Тъкмо щеше набързо да се съгласи с него, когато внезапното отваряне на вратата привлече вниманието му. Той леко се извъртя върху стола си, готов да извика, че кръчмата вече е затворена, но гледката, която се разкри пред очите му, го изненада толкова, че успя само да ахне от удивление. Когато най-накрая успя да проговори, той прошепна:

— Пресвета майко! Да не би ангел да е слязъл да ни навести?

От мястото, където седеше, Кейн много ясно виждаше входа. Въпреки че не помръдна и привидно не реагира по никакъв начин, в действителност той бе не по-малко изненадан от Монк. Сърцето му запрепуска лудо в гърдите и му бе трудно да си поеме дъх.

Наистина приличаше на ангел! Кейн не искаше да мигне, убеден, че видението ще изчезне отново в нощта в мига, в който затвори очите си дори за секунда.

Тя бе изключително красива жена! Очите й го заплениха. Бяха най-невероятният нюанс на зеленото, който бе виждал някога. Зелени като долината, където бе роден, в ясна лунна нощ, помисли си той.

Ангелът бе вперил очите си в него. Кейн отвърна на погледа й.

Докато се изучаваха един друг изминаха няколко дълги минути. След това тя се запъти към него. Когато се раздвижи, качулката на черната й пелерина падна върху рамената й. Дъхът на Кейн спря. Гърдите му се свиха в болезнен спазъм. Неговото видение бе дарено с буйна кестенява коса, която искреше като огън на светлината на свещите.

Когато приближи масата, Кейн забеляза жалкото състояние, в което се намираха дрехите й. Качеството на пелерината издаваше, че е богата, но от едната страна скъпата материя бе нарязана на ивици до половината. Изглеждаше така, като че ли някой я беше кълцал с нож. Част от зелената сатенена подплата висеше на парцали по ръба на дрехата й. Любопитството на Кейн се изостри. Той отново вдигна поглед към лицето й и забеляза леките синини по дясната й скула, малката прорезна рана под сочната й долната устна и петното мръсотия, загрозяващо челото й.

Ако неговото видение бе ангел, то явно току-що е било принудено да мине през чистилището, реши Кейн. И въпреки че изглеждаше сякаш бе изгубила битката с Дявола, тя все пак бе много привлекателна. Всъщност, прекалено привлекателна, за да остане спокоен. Напрежението му нарастваше, докато я чакаше да проговори.

Тя спря, когато стигна до отсрещната страна на кръглата маса. Погледът й сега бе вперен в розата, забодена на ревера му.

Неговият ангел определено беше изплашен. Ръцете й трепереха. Притискаше малка бяла чантичка към гърдите си и той успя да види няколко бледи белега по пръстите й.

Не знаеше какво да си мисли за нея. И все пак не искаше тя да се страхува от него. Осъзнавайки това, Кейн се намръщи още повече.

— Сама ли сте? — попита той, а гласът му бе режещ като надигаща се буря.

— Да.

— По това време на нощта и в тази част на града?

— Да — отговори тя. — Вие ли сте Пейгън?

Гласът й, отбеляза той, бе леко дрезгав, подобно на нежен шепот.

— Гледайте ме в очите докато ми задавате въпросите си!

Не се подчини на заповедта му, а продължи втренчено да гледа розата.

— Умолявам Ви, сър, отговорете ми — настоя тя. — Вие ли сте Пейгън? Трябва да говоря с пирата. Ужасно важно е.

— Аз съм Пейгън — каза Кейн.

Тя кимна.

— Говори се, че бихте изпълнили каквато и да било задача, стига заплащането да е достатъчно добро. Така ли е, сър?

— Така е — потвърди Кейн. — Какво искате да направя за Вас?

В отговор на въпроса тя хвърли чантата в средата на масата. Шнуровете се развързаха и част от монетите се изсипаха на масата. Монк тихичко подсвирна.

— Тук има 30 монети — каза тя, все още без да вдига поглед.

Кейн повдигна вежда в отговор на думите й.

— 30 сребърни монети?

Тя плахо кимна.

— Това достатъчно ли е? Това е всичко, което имам.

— И кого искате да предадете?

Погледна го, изненадана от това предположение.

— О, не! Разбрали сте ме погрешно! Не искам никого да предавам. Аз не съм като Юда, сър.

Стори му се, че думите му я бяха засегнали.

— Това беше най-правдоподобното предположение.

Намръщеното й изражение показваше, че не е съгласна с него. Кейн се закле да не й позволява да изпитва търпението му.

— И какво искате от мен тогава?

— Бих искала да убиете един човек, моля.

— Ааа! — провлече той. Разочарованието му бе почти болезнено. Изглеждаше толкова дяволски невинна, толкова уязвима… и толкова мило го молеше да убие някого.

— И коя е жертвата? Вашият съпруг, най-вероятно? — Цинизмът в гласа му беше също толкова неприятен, колкото звука на стържещ по метал пирон.

Тя изглежда не обърна внимание на хапливия му тон.

— Не — отвърна тя.

— Не? Тоест, явно не сте омъжена?

— Има ли някакво значение?

— О, да! — възпротиви се той, снишил гласа си до шепот, за да е в унисон с нейния. — Определено има значение.

— Не, не съм омъжена.

— И тогава кого искате да убия? Баща ви? Брат ви?

Тя отново поклати глава.

Кейн бавно се наклони напред. Търпението му се изчерпваше и бе станало толкова слабо, колкото разредената с вода бира на Монк.

— Уморих се да ви разпитвам. Кажете ми!

Той придаде на гласа си враждебна нотка, убеден, че по този начин ще я принуди да му обясни всичко с подробности. Но когато забеляза непокорното изражение на лицето й, разбра, че се е провалил. Ако не я наблюдаваше толкова внимателно, със сигурност щеше да пропусне този гневен проблясък. Изплашеното малко коте криеше в себе си и някаква смелост, все пак.

— Бих искала да приемете задачата преди да ви обясня — каза тя.

— Задача? Наричате наемането ми да убия някого „задача“? — попита той с известна доза неверие в гласа.

— Да — кимна момичето.

Все още отказваше да го погледне в очите. И това беше наистина дразнещо.

— Добре — излъга той. — Приемам.

Рамената й увиснаха, както Кейн предположи, от облекчение.

— Кажете ми коя е жертвата — настоя още веднъж.

Най-накрая тя бавно вдигна погледа си към него. Терзанието, което Кейн съзря стаено в очите й, накара сърцето му да се свие от болка. Поривът да протегне ръце, да я притегли в прегръдките си и да й предложи утеха, едва не го завладя. Внезапно изпита такъв гняв заради това, което й се беше случило, че трябваше да тръсне глава, за да се освободи от тази нелепа, абсурдна идея.

По дяволите! Тази жена искаше да го наеме, за да убие някого.

Улови погледа й и го задържа за известно време преди да я попита отново:

— Е? Кого искате да убия?

Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Мен.

Бележки

[1] Emerald (англ.) — смарагд, изумруд. — Б.пр.

[2] Ne’er do well (англ.) — лентяй, безделник, безполезен човек. — Б.ред.