Включено в книгата
Оригинално заглавие
En La Noche, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
moosehead (2018)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Златните ябълки на Слънцето

Преводач: Деница Минчева; Ива Тодорова; Н. К. Перфилова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски; руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7505


Цяла нощ госпожа Наварес виела, а виенето й запълвало блока, подобно на включено осветление, тъй че никой не можел да заспи. Цяла нощ тя хапела бялата си възглавница и кършела слабите си ръце, мучейки: „Моят Джо!“.

Към три часа вечерта обитателите на блока, окончателно отчаяни, че тя изобщо някога ще затвори червената си паст, станали разгорещени и решителни, облекли се и потеглили към кинотеатъра в предградията, който работел денонощно. Там Рой Роджърс преследвал негодници през кълба застоял цигарен дим и неговите реплики ехтели в нощната кинозала, напук на тихото похъркване. На разсъмване, госпожа Наварес все още плачела и виела. През деня не било толкова зле. Общият детски хор, викайки тук и там по целия блок, се оказал спасителна благословия… почти хармония, като добавим и дрънчащия грохот на пералните из вестибюла, както и забързаното мексиканско бърборене на жените в бродираните си рокли, стоящи върху подгизналите стъпала.

Ала над пронизителните празни приказки, над шума от пералните, над виковете на децата, точно като радио, включено на пълна мощност, връх взимал гласът на госпожа Наварес:

— Моя Джо, о бедния ми Джо! — врещяла тя.

На смрачаване се задали мъжете, с потни от работа под мишници. В целия нажежен до червено блок, разположили се в прохладните си вани, те псували и затискали ушите си с ръце.

— Ама кога ще млъкне! — безсилно се ядосвали те. — Някой трябва да почука на вратата й.

— Успокой се, жено!

Но госпожа Наварес само изкряскала още по-силно: „Ох, ах! Джо, Джо!“.

— Днес няма да се обядва вкъщи! — казали мъжете на своите жени. В целия блок кухненските прибори се връщали по шкафовете, вратите се затваряли и мъжете бързали към изхода, придържайки за белите лакти своите напарфюмирани жени.

В полунощ господин Вилянсол отворил вехтата си разпадаща се врата, притворил кафявите си очи и постоял несигурно на едно място. Неговата жена Тина се крепяла до него, заедно с тримата им сина и двете им дъщери (едната още съвсем невръстна).

— О, Господи — прошепнал господин Вилянсол. — Исусе сладкодумен, слез от кръста и усмири тази жена.

Те влезли в своята мрачна стаичка и погледнали към синеещия се огън на свещта, блестящ под самотното разпятие. Господин Вилянсол замислено поклатил глава.

— Той все така си е на кръста.

Пекли се в леглата си, също като месо на жар, напоявайки се със собствените си сокове — цялата сграда пламтяла от виковете на тази жена.

— Задушавам се! — Господин Вилянсол прелетял през целия блок, заедно с жена си, изоставяйки децата, които обладавали изключителната способност да спят, без значение от обстоятелствата. Неясни фигури се трупали във вестибюла — дузина прегърбени мъже мълчаливо стискали в смуглите си пръсти димящи цигари; облечени в бродерии, жените седели на слабия нощен ветрец. Всички се движели досущ сънуващи привидения, сякаш манекени, изпълнени с жички и колелца. Очите им били подпухнали, гласовете звучали дрезгаво.

— Да идем и да я убием — казала един от мъжете.

— Не, така не става — възразила жена. — Нека я изхвърлим през прозореца. — Всички уморено се засмели. Господин Вилянсол замижал и изгледал останалите с объркан поглед. Неговата жена вяло се местела заедно с него.

— Човек може да си помисли, че освен Джо, на света друг не са призовавали в армията — сърдито подхвърлил някой. — Госпожа Наварес, и още как! Че това нейното мъжленце Джо ще чисти картофи — най-безопасното място в пехотата.

— Нещо трябва да се предприеме — мълвил господин Вилянсол. Строгата решителност на собствения му глас, чак го изплашила. Всички се втренчили в него. — Няма да издържим още една нощ — тъпо заключил.

— Колкото повече чукаме на вратата й, толкова повече вика — пояснил господин Гомес.

— Свещеникът идва този следобед — казала госпожа Гутиерес. — Извикахме го от отчаяние, но госпожа Наварес дори на него не отвори вратата, колкото и да не я моли той. Та, свещеникът си тръгна. И полицая Гилви помолихме да й се скара — мислите ли, че дори го чу?

— Значи трябва да се пробва по друг начин — размишлявал господин Вилянсол. — Някой трябва да я… утеши ли… нещо ли…

— По друг начин — но как? — попитал господин Гомес.

— Ами, ето, ако някой… — обобщил монотонно, премисляйки — … от нас е ерген… — думите му паднали, точно като студен камък в дълбок кладенец. Чул се плисък и тихо се разнесли вълните. Всички въздъхнали, сякаш задухал летен вятър. Мъжете леко се изкикотили, жените се оживили.

— Но — отвърнал господин Гомес, отпускайки се назад, — ние всички сме женени. Ергени нямаме.

— О — казали мъжете и се върнали към своето униние, в горещата нощ, пушейки безмълвно.

— Тогава — изпелтечил господин Вилянсол, повдигайки рамене и стискайки зъби, — това трябва да го направи някой от нас! — И отново задуха нощния бриз, изпълвайки хората с благоволение. — Сега няма място за егоизъм! — обявил господин Вилянсол. — Един от нас е длъжен да го направи. — При тези думи, хората из вестибюла, примигвайки, го наобиколили.

— Тоест вие ще го направите, господин Вилянсол? — Очаквали да чуят. Той се сковал. Цигарата едва не паднала измежду пръстите му.

— Да, ама аз… — възразил той.

— Вие — възкликнали те. — Да?

Вилянсол замахал нервно с ръка:

— Аз имам жена и пет деца, едното съвсем невръстно!

— Ама ние всички сме женени, а това е ваша идея и вие сте длъжен да имате храбростта да не отстъпвате от своите убеждения, господин Вилянсол — заговорили вкупом. Вилянсол много се изплашил и замълчал, боязливо поглеждайки към жена си. Тя стояла, уморено вдъхвайки от нощния въздух и опитвайки се да го разгадае.

— Аз така се уморих — тъжно произнесла.

— Тина — понечил той.

— Ще умра ако не заспя — оплакала се тя.

— Да, но, Тина…

— Ще умра и ще ми донесат много цветя и ще ме погребат, ако не си почина поне малко — промърморила тя.

— Колко зле изглежда — отбелязали останалите. Господин Вилянсол се поколебал само за миг. Той потупал белите и бледи пръсти на своята жена, докоснал с устни горещите й бузи. Без нито дума повече напуснал партера.

Те дочували стъпките му по стъпалата, после горе — на третия етаж — където врещяла госпожа Наварес. Мъжете отново запалили цигари, захвърляйки кибритените клечки, шепнейки, досущ вятър; жените се засуетили около тях, непрестанно приближавайки се и заговаряйки госпожа Вилянсол, подпряна на перилата. Под изтощените й очи се виждали сенки.

— Ето сега — тихо прошепнал един от мъжете, — господин Вилянсол вече е горе! — хората затихнали.

— А сега — въздъхнал мъжът, с театрален шепот, — господин Вилянсол чука на вратата й. — Чук! Чук! Всички мълчали, затаили дъх.

— А сега госпожа Наварес, по случай нарушеното й спокойствие, започва да вие с нови сили! — от горния етаж се донесъл пронизителен вопъл.

— А сега — започна да си представя мъжът, навел се и леко махайки с ръка, — господин Вилянсол умолява и умолява пред затворената врата — тихо, нежно. — Хората на партера напрегнато вдигнали брадички, опитвайки се през тройния слой дърво и гипс да видят горния етаж.

Виковете утихнали.

— А сега господин Вилянсол говори бързо-бързо, той моли, той шепне, той обещава — тихо коментирал мъжът. Виковете преминали в ридания, риданията в стонове и накрая всичко затихнало и се разтворило в дихания, биещи сърца и очакване.

Примерно след около две минути, потни и очакващи, стоящите във вестибюла чули от третия етаж щракването на резе, вратата се отворила и после се затворила под шепнещи звуци. Сградата затихнала. Тишината оживяла във всяка стая, досущ изгасена светлина. Тишина, като хладно вино, се просмуквала по коридорите. Тишина, която се изсипвала от прозорците, тъй както хладния въздух от мазето. Хората неподвижно вдъхвали нейната прохлада.

— Ах — въздъхнали те. Мъжете захвърлили цигарите си и на пръсти влезли в затихналата сграда, а жените ги следвали. Скоро вестибюлът опустял. Хората плавали из прохладния дворец на тишината.

Госпожа Вилянсол с отсъстващ вид отворила своята врата.

— Трябва да направим на господин Вилянсол угощение — прошепнал някой.

— Да му запалим утре свещ.

Вратите се затворили. В своята хладна постеля се успокоявала госпожа Вилянсол.

— Той е толкова грижовен — полусънно помислила тя, затваряйки очи. — За това и го обичам.

Тишината я погалила с хладна ръка.

Край