Рейчъл Форд
Обикни ме пак! (1)

Първа глава

Шарлот не отвърна веднага. Чак когато жената повтори въпроса си, тя неохотно се обърна към нея.

— Да, госпожо Терънт — рече бавно. — Права сте, това е Джуд Рентън.

Забеляза израза на благоговение по лицата на туристите и лека иронична усмивка пробяга по устните й. Миг по-късно възвърна професионално любезното изражение на лицето си. Да, той съществуваше. Но дали бе успял да се съхрани след всички тези години на слава и ласкателство?

Откакто научи, че е пристигнал в Стратфорд на Ейвън, за да играе в Шекспировия кралски театър, тя избягваше местата, където можеше да го срещне. И едва сега, за първи път, откакто пъстрото шествие от местни величия, посланици и актьори, събрани за ежегодното честване на Шекспировия рожден ден зави по Бридж стрийт, тя си позволи да обходи с поглед препълнената улица.

Веднага го съзря — стърчеше с цяла глава над останалите и наблюдаваше как знаменцето, което току-що бе развил, пърха лудо под априлския бриз. Лицето му беше силно загоряло. И как иначе, след като прекарваше голямата част от времето си в Калифорния? Това пишеше и в онзи очерк от неделната притурка на някакъв вестник: „Джуд Рентън, сниман с настоящата си очарователна приятелка и партньорка от филма — Клаудия Уексфорд, във великолепното му имение в неокласически стил…“ Е, този нов „неокласически“ Джуд, заключи Шарлот, след като с болезнена настойчивост изучава снимката му, беше запазил непокътнато ироничното си — дори високомерно — изражение.

Той нетърпеливо приглади назад непокорната си черна коса. При този до болка познат жест стомахът й се сви.

После го видя да се усмихва на съседа си — актьор, доколкото си спомняше. Беше й трудно да откъсне поглед от Джуд. Очевидно бе казал нещо не в тон с тържествеността на събитието, защото двамата се засмяха, но след това отново станаха сериозни. Поне беше подходящо облечен. Майсторски скроеният костюм подчертаваше съвършеното му тяло. Никога не бе изглеждал толкова добре. Като студент обикновено ходеше облечен небрежно.

— О, нямам търпение да кажа на внучката си, че съм срещнала Джуд Рентън! — бъбреше весело госпожа Терънт. — Тя е луда по него и снимката му е окачена над леглото й…

— Аз пък ходих три пъти на последния му филм, преди да тръгнем за Европа — обади се друга госпожа. — Гледахте ли го, госпожице Мърсър? Там е толкова секси!

Всички дами от групата захихикаха разбиращо, а Шарлот изтърси:

— Не, не съм! — Веднага обаче си даде сметка за грубоватия тон и допълни: — Напоследък бях много заета, но четох всичко, което писаха в пресата за него.

Всъщност бе гледала само първия му филм. Беше отишла изпълнена с надежда, че хладното му изражение от екрана ще прогони болката от неговото заминаване. Но не стана така. Уединена в топлия тъмен салон, неспособна да се овладее, тя плака дори на комичната сцена с преследването с коли. Едва когато почувства любопитните погледи върху себе си, стана и се запрепъва към дамската тоалетна. Там, облегната на умивалника, направи опит да се убеди, че сълзите се дължат единствено на слабостта от боледуването й. Въпреки това, не отиде повече да гледа негов филм…

Оркестърът засвири, сякаш за да накара градските първенци да запристъпват по-тържествено. Мъжете бяха облечени в надиплени национални костюми, а жените носеха пъстри копринени рокли и шапки с цветя.

Шарлот грижовно засъбира възрастните дами, за да ги отдели от тълпата. Бяха чудесна малка група — нетърпеливи да видят всичко. Тя им се усмихна мило.

— Какво ще кажете да продължим нататък? Още веднъж ще срещнем процесията на връщане.

След малко чу, че оркестърът приближава, и при мисълта да види Джуд отново, й се прииска моментално да се скрие в някоя от страничните улички, но такова поведение би било смешно. „Овладей се, за Бога! Та това са седем години! Изминали са цели седем години от онази последна, мъчителна среща в църковния двор, която се е врязала в паметта ти, като белег от нож. Защо смяташ, че той копнее да поднови познанството си с теб след всичко, което си казахте?“ Толкова много болезнени спомени, които сякаш никога няма да отзвучат…

Джуд отново застигна групата. Небрежната му и самоуверена походка, макар да будеше възхищение, бе за него естествена като дишането. Безразличен към побутванията и възхитените погледи, които го сподиряха, той оглеждаше хората по тротоара, сякаш търсеше познати лица. Шарлот съзнателно се беше прикрила зад един висок полицай. Когато погледът му за миг се плъзна по лицето й, тя се сви още повече. Не изпитваше чувства към него, ала не искаше отново да срещне студената му враждебност…

Скри лице зад ярка найлонова торбичка, която носеше, и извади оттам няколкото стръка нарциси и розмарин, дадени й от нейната баба сутринта.

— Наистина ли можем да се присъединим към процесията? — попита със задоволство една от старите дами.

Шарлот й подаде един стрък и се усмихна.

— Разбира се. Нали непрекъснато я следваме. Ето една пролука. Да вървим!

Когато се смесиха с тълпата, Шарлот се поуспокои. Джуд беше далеч напред. На всеки завой виждаше широките рамене и тила му. Тази някога толкова обичана глава…

Неволно затвори очи и гърлото й се сви. Какво, за Бога, правеше тук? Със сигурност Деби, момичето, което те със Стюарт обучаваха, чудесно би се справило със задачата да придружава шест възрастни американки на сутрешните тържества. Но не, тя доброволно пое задължението, като се отказа от възможността да се излежава до късно в съботния ден, после да вземе вана и да прекара времето в блажено безделие…

Вместо това предпочете да дойде тук, където бе почти невъзможно да избегне срещата с Джуд.

Сякаш го бе направила умишлено. „Разбира се, че е така! — укори се тя. — В края на краищата, искаше да го видиш отново, нали? Ами сега?“ Видя го и се увери, че с изключение на първото моментно трепване не изпитва нищо, абсолютно нищо — беше напълно безразлична към него.

Въпреки това изпита голямо облекчение, когато процесията най-после достигна църквата „Света Троица“ и със сияещи лица нейните дами положиха стръковете цветя пред мраморния бюст на Шекспир. Сега вече можеше да ги заведе в хотела за обяд, после да се върне в малкия си офис, за да провери дали няма нещо ново или пък да се възползва от останалата част на деня, въпреки мърморенето на Стюарт. Той беше работохолик и не успя да разбере, че тя изпитва постоянно нарастваща нужда от почивка.

От момента на връщането им в Стратфорд — след Коледа — животът се бе оказал една постоянна въртележка — възбуждаща, но неумолима поради бясната им амбиция да успеят. Стюарт беше прекият й началник в голямата пътническа агенция в Лондон, където Шарлот работи в продължение на шест години. Няколко месеца след осемнадесетия си рожден ден тя изкара курсове за секретарки и постъпи на работа в агенцията.

Зад слънчевия й темперамент се криеше спокойна решителност, благодарение на която за кратко време се научи да работи с хора — капризни, уморени, непохватни. Хора, които нервничеха за какво ли не — едни, че са загубили паспорти, други — билети, чекови карти, багаж, съпрузи… Скоро откри, че неразбориите нямат край, ала се научи да контактува с клиентите любезно и работеше ефикасно.

Постепенно работата, макар приятна и отлично платена, започна да й досажда. Ето защо, когато Стюарт и предложи да открият малко туристическо бюро в Стратфорд на Ейвън — градче на няколко мили от селото, в което беше израснала — тя не можа да устои на изкушението. Само понякога, когато лежеше будна през нощта, се питаше дали това е най-умното нещо, което би могла да направи. Ала Джуд Рентън бе далеч и снимаше филм след филм…

Шарлот се усмихна кисело при спомена за онази студена снежна утрин, когато, бързайки за работа, един афиш я бе приковал на място. „Местно момче се връща в театъра“. Хората я блъскаха, но тя не усещаше. После бавно затърси в портмонето дребни монети, за да си купи вестника и прочете онова, което някакъв непонятен инстинкт вече й подсказваше. „Джуд Рентън, след блестящото си издигане към върха на артистичния свят и т.н., и т.н.… ще започне да играе през следващия театрален сезон в Стратфорд…“

Потисна мисълта веднага да се върне в Лондон и с усилие на волята продължи да чете: „… където преди осем години започна кариерата си с традиционната роля на копиеносец, преди да стане популярен като един от близнаците в «Комедия от грешки», където ролята на другия близнак се изпълняваше от брат му, Саймън Рентън, загинал трагично при автомобилна катастрофа няколко месеца по-късно…“

Внезапно Шарлот потръпна. Яркото априлско слънце се бе скрило зад оловносивите облаци и вятърът я пронизваше. Усети как започва да настива. Сигурно се дължеше на дългото стоене на едно място в очакване на процесията…

Мисълта за офиса, към който се беше запътила, я изпълваше с гордост. Вярно, беше малък и се намираше в странична уличка — Стюарт вече обмисляше възможността да се преместят в центъра — но изглеждаше много привлекателен, боядисан в бяло и жълто, с витрина и сандъчетата с цъфнали лалета. Отпред имаше изписани две думи — „Всичко е възможно“. Идеята за мотото на фирмата бе нейна. Освен с обичайните туристически услуги, двамата със Стюарт смятаха да се наложат и с готовността си да изпълнят и най-странните поръчки. В началото на тази седмица Шарлот бе прекарала няколко часа в библиотеката да търси местни поверия. Чакаха един японски професор, който си бе поръчал скъпо платена индивидуална обиколка на шекспировите места, свързани с легенди за вещици…

Когато се качваше по стълбите, вратата внезапно се отвори.

— Ето те и теб! Най-после! Къде, за Бога, беше досега? — Обикновено бледото лице на Стюарт сега бе почервеняло от яд.

— Ами… Тази година процесията продължи повече от обикновено и докато ги заведа до хотела…

— Завела си ги до хотела!

— Разбира се, те са доста възрастни. — Гласът й звучеше помирително. Изглеждаше, че се оправдава, но това бе най-добрият начин да се укроти гнева на Стю.

— Фирмата ни не е старчески дом! Платили са само за неколкочасова обиколка на града. Ако смяташ да прахосваш работното си време…

— О, за Бога, Стюарт, успокой се! — Чертите на лицето й се изопнаха от напрежение. — Няма нужда да ми викаш. Платили са си, при това доста добре. А ако ще поставяме нещата по този начин, аз съм вложила във фирмата не по-малко време и пари от теб…

Млъкна, защото забеляза Деби — момичето седеше върху разхвърляното си бюро и попиваше жадно всяка дума. Стюарт погледна Шарлот сърдито за последен път и тя тихо въздъхна. Напоследък, след като отдавна бяха преминали през фазата на приятелските отношения, той си позволяваше да се държи с нея като началник и се опитваше да й натрапи второстепенната роля на старша на Деби.

Шарлот мина покрай него, остави чантата си на бюрото и започна да преглежда сутрешната поща. Изглежда му бе неприятно, че нейният принос бе не по-малък от неговия. Но какво значение имаше това, след като един ден щяха да се оженят?

Потънала в мисли, в първия момент тя не реагира на думите му, но миг по-късно рязко вдигна глава.

— Да отида на тържествения обяд? Чуваш ли се какво говориш, Стю?

Забравил лошото си настроение, той се усмихна и побутна няколко гравирани картички към нея.

— Разбира се. Току-що уредих да ни поканят. Не ме питай как. Услуга за услуга. — Погледна я многозначително.

Проумяла най-после смисъла на думите му, тя се вторачи в него с разширени от ужас зеници.

— Н-но… Това е невъзможно! Няма да ходим!

— Глупости! Разбира се, че ще отидем! — Очите му се плъзнаха по слабата й добре сложена фигура. — Жалко само, че не можеш да се преоблечеш. Няма време.

— Не! — почти извика Шарлот. — Аз… Няма да отида! — Отдели няколко празни бланки. — Моля те, Деби, попълни ги. В понеделник ще се заема с тях. След това можеш да си вървиш. — Гласът й звучеше спокойно, макар да беше много напрегната.

Двамата мълчаха, докато момичето си отиде, после Стюарт се нахвърли върху нея:

— Виж какво, малка глупачке! Обърнах земята, за да доставя тези покани! Не разбираш ли какъв шанс е това? Ние сме нови в бизнеса тук и трябва да станем известни. Актьори, местни величия, дипломати — всички ще бъдат там. И преди да е приключел обядът, искам да запомнят думите: „Всичко е възможно“.

Шарлот се вгледа в него. Да, разбира се, Стю беше прав — трябваше да отидат. Не можеха да пропуснат такъв шанс. Освен това, успокои се тя, там щеше да има много хора. Със сигурност ще успее да остане настрана от… От някого, когото не би искала да срещне. Ще си седи кротко и ще остави словоохотливия Стюарт да създава контакти, а после ще се измъкне незабелязано…

— Добре, ще дойда. Нека само се приготвя.

Той се наведе над бюрото, като я гледаше самодоволно.

— И не забравяй да си вдигнеш косата. — Сега, след като се беше наложил, изглеждаше развеселен. — Знаеш, че не обичам да изглеждаше несресана.

— Слушам, господине. — Усмихна му се през рамо и влезе в съседната малка, тъмната и задушна стая, за да се приготви.

Лицето й придоби мрачно изражение. Вторачи се умисленото си изражение. Какво, по дяволите, бе направила, запита се не за първи път тя, като си бе позволила да се обвърже емоционално и професионално със Стюарт Флечър? В началото изглеждаше разумно, дори желателно. За своите двадесет и шест години, само с една повече от нея, той имаше по-силно развит нюх за бизнеса — например, историята с обяда или свързването на личните им съдби…

Въздъхна угрижено, но като чу как Стюарт припряно хлопа чекмеджетата, бързо започна да прибира косата си и да се гримира.

Косата падаше върху раменете й на тежки червеникавокафяви кичури. Държеше я пусната само вкъщи, но тази сутрин се бе успала и има време само да я разреше набързо. Вдигна я на опашка, нави я около ръката си и я прикрепи на тила с няколко фуркета, които винаги носеше в чантата. Хм, ако имаше късмет, кичурите нямаше да се разпилеят. Огледа се. Да, Стюарт беше прав. С пусната коса изглеждаше прекалено млада, едва ли не седемнайсетгодишна. Сега бе придобила изтънчения вид на преуспяваща бизнес дама. Излезе, приглаждайки с ръка гънките на сивата трикотажна пола.

— Сега е по-добре. — Стюарт изчетка въображаемите косми от безукорния си костюм и й се усмихна одобрително. В отговор тя също се усмихна. В края на краищата, той мислеше за успеха на бизнеса. Пък и беше толкова привлекателен! — Не мърдай! — Той оправи най-горното копче на блузата й и й помогна да облече сакото. — Както вече казах, жалко, че не успя да се преоблечеш, но нали това е работният ти костюм… — Намести грижливо копринената си вратовръзка, включи телефонния секретар и я поведе.

Независимо от бързането, бяха закъснели и когато стигнаха до навеса покрай река Бйвън, повечето от гостите вече бяха заели местата си. С пламнали страни Шарлот седна и започна веднага да се храни, като от време на време отправяше по някоя любезна реплика към съседа си. Остави Стюарт да води далеч по-оживените разговори с близко седящите.

Против волята й обаче погледът често се стрелкаше към празното място между претъпканите маси, откъдето можеше да наблюдава профила на Джуд Рентън. Дори когато си наложи да не гледа натам, съзнанието за присъствието му изпълваше всяка частица от нейното същество и през шума от десетките разговори тя чуваше познатия, звънък и самоуверен смях.

Когато речите и тостовете „в памет на великия Шекспир“ приключиха, тя взе сивата си кожена чанта и се изправи.

От погледа на Джуд я скриваше група хора, които изглежда нямаха никакво намерение да си тръгват. Единственото й желание бе да се измъкне незабелязано. Но Стюарт явно имаше други намерения и когато усети ръката й върху своята, той я отблъсна.

— Къде си тръгнала? Рано е да си ходим. — В гласа му прозвуча заплашителна нотка и Шарлот го погледна със свито сърце. Беше пил доста. Лицето му бе зачервено, очите блестяха. — Все още няма да тръгваме. Трябва да пообиколим. Тук можем да завържем доста полезни познанства. Например… Здравей, Брайън! — извика той към един младеж в делничен костюм.

Когато мъжът се приближи, Шарлот позна репортера на една местна радиостанция, който след множество подканяния и няколко почерпки в местните кръчми, бе написал кратък очерк за тях. Тя стоеше права, с дежурна усмивка, докато двамата мъже си разменяха любезности. Главата й слабо пулсираше от задухата под навеса, а и от алкохола, с който не бе свикнала. След сутрешната обиколка по улиците на Стратфорд сега обувките й стягаха. За момент затвори очи. Щом се прибере, ще ги захвърли и ще се отпусне на дивана с чаша чай в ръка. Блаженство!

— Здравейте, господин Рентън. Аз съм Брайън Ролинс от радио „Ардън“.

Шарлот се стресна. Отворя широко очи, но си наложи да не помръдне. Джуд стоеше точно зад нея. Усети скъпия афтършейв и тежкия аромат на пурата му. Ала не ароматите, а някакво шесто чувство, каквото винаги бе имала за всичко, свързано с него, я накара да настръхне, а пулсът й да се ускори. Само да направи крачка назад и ще усети твърдото и силно тяло…

Забеляза като в полусън как Стюарт се впусна обиграно в действие. Представи се, като използваше отработената смесица от момчешки хумор и професионална вежливост. Шарлот усети как мускулите й се напрегнаха, докато пръстите й нервно играеха с лъскавата закопчалка на чантата. Чу сдържания, безукорно учтив глас на Джуд, в който само тя можеше да долови желанието да се измъкне оттук, и нотките на раздразнение, че са му попречили.

— Хей, Джуд! Нали нямаш нищо против да те наричам така? Тъкмо се сетих… — Брайън Ролинс я беше хванал за ръката. — Тази млада дама също е оттук. Тукашно момче, тукашно момиче — звучи добре. Може би ще мога да напиша нещо за това. — Натискът на ръката му беше неумолим, но въпреки това Шарлот не бързаше да се обърне. — Върнала се е в Стратфорд да върти туристически бизнес със Стюарт. Справят се много добре.

Шарлот вдигна бавно очи и срещна тъмносиния поглед — студен и загадъчен, без следа от изненада.

Очевидно я бе забелязал по-рано, но подобно на нея се бе опитвал да избегне срещата. Накрая той заговори спокойно, като я гледаше в упор, без да обръща внимание на двамата мъже:

— Срещали сме се. Всъщност ние сме стари, много добри приятели, нали, Шарлот? — Гласът му беше безизразен, а едва доловимата насмешка в погледа бе предназначена само за нея.

Стори й се, че целият навес тъне в мрак, само двамата с Джуд са осветени от прожектор. Чуваше силните забързани удари на собственото си сърце… Наложи си да се овладее. Не можеше да продължава да се взира в него с широко отворени очи, особено в присъствието на двамата мъже, които видимо бяха наострили слух да доловят всички подробности. Гордостта й се притече на помощ.

— Разбира се — насили се да отвърне тя спокойно. — Здравей, Джуд. Много време мина, откакто не сме се виждали. — Успя да придаде на тона си игрива лекота.

Рентън се намръщи. Тъмните му, добре очертани вежди се свиха.

— Не знаех… — започна Стюарт, но Джуд го прекъсна, без да откъсва очи от Шарлот:

— Наистина, доста време. По-точно седем години. Променила си се. — Погледът му се плъзна по тялото й, без да пропуска и най-малката подробност — от привидно семплия костюм до гълъбовосивите кожени обувки и чанта. После отново се спря на лицето й. — Не знаех, че си се върнала в Стратфорд.

— Едва ли е тема за уводна статия в „Стратфорд Хералд“. — Понечи да се усмихне и усети как Стюарт постави ръката си върху дейната.

Защо всички се опитваха да се държат с нея по този собственически начин? Направи опит да се освободи, но не успя.

— Шарлот се върна заедно с мен. — Гласът на Стюарт беше неестествено висок, сякаш бе усетил напрежението между двамата. — Работехме заедно в Лондон, но започнахме собствен бизнес в тези пущинаци. Надявам се да сме първите. Добър екип сме. Вярвам в деловото сътрудничество между съпрузи, това е тайната и на много успешни бракове в шоу бизнеса, нали, Рентън?

Тя забеляза как очите на Джуд се изпълниха с гняв.

— Съпрузи ли? — Удостои Стюарт с бърз унищожителен поглед, после се обърна към Шарлот. Струваше й се, че е навлязла в минно поле, готово всеки момент да избухне.

— Не — отговори тя натъртено. — Не сме женени. — После, като срещна погледа на Стюарт, бързо добави: — Макар че неофициално сме сгодени.

Внезапно се почувства ужасно изморена. Без съмнение умората се дължеше на алкохола. Обикновено избягваше да пие. Освен това Стюарт и Джуд очевидно вече изпитваха силна неприязън един към друг, а наблюдателният Брайън следеше развитието с живо любопитство. Стюарт гледаше намръщено Джуд, забравил за намеренията си да установява полезни контакти. Рентън пък извади пурата от устата си, разгледа я с неодобрение, после я захвърли и смачка с тока на обувката си.

Шарлот усети как я обхваща гняв. Метна чантата на рамо и подаде ръка.

— Довиждане, Брайън. Беше ми приятно да се видим. Отбий се в офиса, когато имаш път. Имаме някои много интересни идеи. — После наклони глава към мъжа пред себе си и изрече хладно: — Ще се видим някой път, Джуд.

Той не й отговори, само я изпрати с поглед…