Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дорис Лесинг

Заглавие: Златната тетрадка

Преводач: Весела Кацарова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Летера“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Ирина Васева; Елена Алекова

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-516-767-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4401


Предговор

Структурата на романа е следната:

В основата има гръбнак или рамка със заглавие „Свободни жени“ — кратък традиционен роман от около 60 000 думи, който би могъл да бъде и самостоятелна творба. Той се състои от пет части, отделени една от друга с откъси съответно от четири тетрадки: черната, червената, жълтата и синята. Тези тетрадки са на Анна Улф, главната героиня в „Свободни жени“. Анна пише в четири тетрадки вместо в една, тъй като съзнава, че трябва да отделя преживяванията си едно от друго, защото се страхува от хаоса, естетическата безформеност, а също и от психическия срив. Под въздействието на силен натиск, както отвън, така и отвътре, тетрадките приключват една след друга — под всяка се тегли дебела черна линия. След завършването им обаче от отделните фрагменти може да се изгради нещо ново — „Златната тетрадка“.

В тетрадките героите водят дискусии, излагат теории и догми, поставят етикети, налагат разграничения — понякога обобщават с тон толкова характерен за епохата, че се превръщат едва ли не в определени типове, към които могат да се прикрепят надписи също като в средновековно моралитѐ[1]: господин Догма или господин Аз-съм-свободен-защото-не-се-обвързвам-с-нищо, госпожица Нуждая-се-от-любов-и-щастие и госпожа Трябва-да-се-справя-с-всичко, господин Къде-е-истинската-жена и госпожица Къде-е-истинският-мъж, господин Лош-съм-защото-ме-възприемат-като-такъв и госпожица Живот-открит-за-всякакви-преживявания, господин Правя-революции-значи-съществувам, а също така господин и госпожа Ако-се-справим-много-добре-с-този-малък-проблем-навярно-ще-забравим-че-не-сме-се-осмелили-да-се-заемем-с-големите-проблеми. Тези герои са и отражения един на друг, на отделни техни особености, дават си взаимен подтик на мислите и поведението — те са отделни части от личността и образуват една цялост. Във вътрешната „Златна тетрадка“, всичко се обединява, разграниченията се заличават, слага се край на предишната фрагментарност, с други думи на преден план излиза втората тема — обединението на противоположностите. Анна и американецът Сол Грийн изживяват психически срив. Стават луди, смахнати, побъркани — наречете ги както искате. В това състояние те преодоляват границите помежду си, както и разграниченията с другите хора, преодоляват самоналожените лъжливи представи за собственото си минало, изцяло изчезват у тях представите и формулите, които сами са си изградили в стремежа да се самосъхранят. Започват да чуват мислите на другия, разпознават ближния в собственото си „аз“. Сол Грийн, мъжът, проявявал разрушително въздействие и завист към Анна, сега й оказва помощ, дава й съвети, предлага й темата за следващия й роман, „Свободни жени“ — иронично заглавие на книга, която започва така: „Двете жени бяха сами в лондонското жилище.“ А Анна, която е била обсебена от ревност към Сол до степен на лудост, която е гледала на него като на своя собственост и го е ограничавала, сега подарява на Сол красивата си нова тетрадка, „златната тетрадка“, която преди е отказала да му даде, а също предлага и тема за следващата му творба, като написва в тетрадката първото изречение: „На каменист хълм в Алжир един войник гледаше как пушката му проблясва на лунната светлина.“ Във вътрешната „Златна тетрадка“, написана и от двамата, границите между Сол и Анна, а също и между тях и другите хора вече напълно се размиват.

Разбира се, по-късно много хора, включително и самата аз, сме писали по темата за психическия срив, за това, че понякога, когато хората „изкрейзват“, процесът е оздравителен, тъй като се отхвърлят измислените разграничения и противопоставяния. Ала именно в тази книга, с изключение на някой и друг къс разказ, за пръв път разгледах проблема. Точно тук той е представен много по-непосредствено, по-близо до самото изживяване, преди то да се осмисли и да придобие форма — навярно затова е и по-ценно, защото представлява суров материал.

Никой обаче дори не забеляза тази основна тема и книгата мигновено бе принизена — едновременно от доброжелателните и враждебните критици — с твърденията, че се отнасяла до войната между половете и че можела да послужи на жените като подходящо оръжие в тази война. Оттогава се чувствам в затруднена ситуация, защото последното нещо, което бих сторила, е да откажа подкрепата си на жените.

Първо да отметнем проблема относно движението за еманципация на жените — разбира се, че го подкрепям, защото жените наистина са втора категория граждани и те заявяват това пламенно и убедително в много страни. Би могло да се твърди, че усилията им са успешни дори само защото вече се вслушват в повика им. Мнозина, които по-рано са били враждебно настроени или равнодушни, сега казват: „Подкрепям целите им, но не ми харесват кресливите им гласове и гадното им, невъзпитано поведение.“ Това е неизбежен и лесно предсказуем етап във всяко революционно движение: реформаторите би трябвало да са наясно, че лесно ще бъдат забравени от онези, които сега се наслаждават на придобивките, постигнати от други преди тях. И все пак не смятам, че движението за женска еманципация ще претърпи големи промени — не защото целите му не са основателни, а защото вече е ясно, че целият свят се тресе и пренарежда от катаклизмите, на които сме подложени: навярно, докато изживеем тези катаклизми, ако изобщо ги преживеем, целите на женското движение ще започнат да изглеждат твърде незначителни и старомодни.

Този роман обаче не е рупор на движението за еманципация на жените. В него са описани много женски емоции, които са израз на агресия, враждебност, негодувание. Вече напечатани, те придобиха гласност. Очевидно това, което много жени мислят, чувстват, изживяват, предизвика огромна изненада. Мигновено влязоха в употреба изпитани бойни оръжия и основните между тях, както обикновено, са вариации на тема „тя е антифеминистка“, „тя е мъжемразка“. Този защитен рефлекс изглежда неизкореним. Мъжете, а и много жени, заявиха, че в книгата феминистките са лишени от женственост, напълно са маскулизирани, представени са като брутални. Абсолютно всички попадали ми досега материали за каквито и да е общности, където жените настояват да имат повече права, отколкото природата им е отредила, описват точно такава реакция на мъжете, а и на някои жени. Много жени се разгневиха от „Златната тетрадка“. Това, което споделят помежду си в кухнята, недоволството, клюките, оплакванията с очевидните нотки на мазохизъм, не биха изрекли открито за нищо на света — мъжът може да ги чуе. Жените са такива страхливки, защото много дълго време са били полуробини. Все още твърде ограничен е броят на онези от тях, които дръзват да изразят смело това, което действително мислят, чувстват, изживяват с мъжа, когото обичат. Повечето ще побягнат като подгонени с камъни кутрета, ако някой мъж им каже: „Не си женствена, агресивна си, убиваш мъжествеността ми.“ Смятам, че всяка жена, която се омъжи за подобен мъж или приеме сериозно някого, отправил подобни хули към нея, напълно заслужава участта си. Защото такъв мъж е тиранин, той няма представа за околния свят и историческите процеси, тъй като в различните общества мъжете и жените са изпълнявали безкрайно много роли както в миналото, така и днес. Така че подобен мъж е невеж или се опасява, че е твърде изостанал — направо е страхливец. Изразявам тези мисли с усещането, че това е писание от далечното минало. Убедена съм, че всичко, с което се примиряваме днес, ще бъде изцяло пометено през следващото десетилетие.

(Защо ли тогава пишем романи? Наистина защо! Струва ми се, че би трябвало да живеем, сякаш…)

Някои книги предизвикват погрешни интерпретации, защото са прескочили даден етап във възгледите, представили са в избистрен вид социални проблеми, които още не съществуват в обществото. Този роман е написан така, сякаш нагласите, предизвикани от движението за еманципация на жените, са реалност. Той излезе преди около десет години, през 1962 г. Ако се бе появил за пръв път сега, навярно би се приел без бурни реакции, защото обстоятелствата се промениха много бързо. Вече не съществуват някои прояви на двуличие. Например преди десетина или дори преди пет години — епохата бе сексуално дръзка — се пишеха безчет романи и пиеси от мъже (най-вече в САЩ, но също и в тази страна), които проявяваха яростна критичност към жените и ги представяха като кавгаджийки и предателки, но най-често като същества, които подкопават устоите и изпиват енергията на мъжа. И подобна нагласа на мъжете писатели се възприемаше напълно естествено, като нормално философско прозрение и в никакъв случай не се определяше като агресивна или невротична проява на женомразец. Разбира се, тези нагласи продължават и до днес, но без съмнение има промяна за добро.

Така дълбоко бях потънала в писането на тази книга, че изобщо не мислех за това как ще се възприеме. Бях напълно погълната не само защото бе трудна за писане — без да се отклонявам от плана в главата си, я написах от начало до край с всичките й отделни части, което никак не беше лесно — но и защото много научих в процеса на писането. Навярно когато се придържаш към точно определена структура и сама си налагаш ограничения, неочаквано излизат съвсем нови теми, където най-малко очакваш. Докато пишех, ненадейно избликнаха най-различни идеи и преживявания, които трудно можех да определя като свои собствени. Така че не единствено изживяванията, които представих, а и самото писане предизвика у мен катарзис — то ме промени. Когато приключих с процеса на изкристализиране на идеите и връчих ръкописа на издателя, както и на приятели, чух от тях, че съм сътворила трактат за войната между двата пола. Бързо осъзнах, че каквото и да кажех по този въпрос тогава, диагнозата няма да се промени.

И все пак същината на книгата, цялостната й организация, всеки детайл в нея загатва косвено или заявява открито, че не трябва да делим нещата едно от друго, не трябва да налагаме строги разграничения.

„Обвързан. Свободен. Добър. Лош. Да. Не. Капитализъм. Социализъм. Секс. Любов…“ — възкликва Анна в „Свободни жени“, като формулира темата, изрича я на висок глас, с барабани и фанфари обявява основния мотив… или поне аз самата си въобразявах такива неща. Освен това смятах, че в роман със заглавие „Златната тетрадка“ би могло да се очаква вътрешната глава, също наименована „Златната тетрадка“, да се възприеме като централна част, която поема цялата тежест на творбата, изразява посланието.

Но това не се случи.

Други теми също се включиха при писането на книгата и целият този процес оказа решаващо въздействие върху мен — мисли и теми, които съм складирала в съзнанието си години наред, се съчетаха хармонично.

Единият проблем бе, че е невъзможно да се открие роман, който да представя интелектуалния и моралния климат във Великобритания преди стотина години, т.е. в средата на XIX век, така както Толстой го е представил за Русия и Стендал за Франция. (В момент като този неизбежно се налага известна критика.) Прочитът на „Червено и черно“ или на „Люсиен Льовен“ означава да опознаеш Франция така, сякаш си живял там по онова време, а на „Анна Каренина“ — да опознаеш Русия. Но подобен пространен английски роман не е написан. Харди ни показва какво означава да си беден, да имаш въображение, което да надхвърля рамките на една ограничена епоха, да бъдеш жертва. Джордж Елиът[2] е добра донякъде. Но смятам, че неизбежната дан, която е платила като представителка на викторианската епоха, е тази, че е трябвало да се представя като високонравствена жена дори и когато не е била такава според лицемерните канони на епохата. Съществуват твърде много неща, които тя не разбира поради високата си нравственост. Мередит, този учудващо недооценен писател, като че ли се приближава най-много до целта. Тролъп пробва темата, но му липсва необходимата мащабност. Не съществува нито един роман, който да се отличава с подчертана виталност и сблъсък на идеи в действие — черти, характерни например за добре написана биография на Уилям Морис.

Разбира се, в опита да постигна панорамна картина приех, че основният филтър в книгата, т.е. отношението на жената към живота, е също толкова валиден, както и другият филтър, гледната точка на мъжа… Като оставих настрана този въпрос или по-скоро, без дори да се замислям по него, реших, че за да предам идеологическия климат на епохата в средата на XX век, действието трябва да се развива сред социалисти и марксисти, защото големите дебати на нашето съвремие протичат именно в рамките на различните фази на социализма. Обществените движения, войните, революциите се възприемат от участниците в тях преди всичко като движения на различни разновидности на социализма или марксизма — марксизъм в настъпление, в застой, в упадък. (Смятам, че бихме могли да допуснем вероятността, че следващите поколения ще възприемат нашата епоха напълно различно от нас — така, както ние, когато се обръщаме назад към Английската, Френската или дори Руската революция, ги виждаме по съвсем различен начин от съвременниците им.) Но все пак марксизмът с различните му течения разпали идеи навсякъде, и то толкова бързо и мощно, че докато в началото бе просто „изход“, постепенно проникна дълбоко в съзнанието и се превърна в част от нормалните възприятия. Идеи, възприемани като характерни за крайната левица преди трийсет или четирийсет години, се усвоиха напълно от левицата преди двайсет години, а през последните десет се превърнаха в крайъгълен камък на общоприетите социални доктрини в целия политически спектър — от дясното до лявото. Една толкова цялостно възприета доктрина престава да бъде движеща сила, но някога беше водеща и й се полага да заеме централно място в творба, каквато се опитвах да напиша.

Другата идея, която отдавна прехвърлях в съзнанието си, е, че главното действащо лице трябва да е някакъв вид творец, но в състояние на творческа криза. Смятах така, защото напоследък темата за твореца се налага като основна в изкуството — темата за художника, писателя, музиканта като модел на поведение. Всеки голям писател е прибягвал до тази тема, а също и някои второстепенни. Подобни архетипове, творецът и неговият огледален образ, бизнесменът, са залегнали в съвременното изкуство. Единият е представен като дебелашки нечувствителен, а другият като съзидател, на когото трябва да се простят крайните прояви на ранимост, страдание и прекомерен егоизъм заради продукцията му. По същия начин трябва да се прости и на бизнесмена заради неговата продукция. Свикваме с това, което ни се предлага, и забравяме, че творецът като модел на поведение е нова тема. Героите преди стотина години рядко биваха творци. Те бяха воини, строители на империята, изследователи, свещеници и политици. Твърде неблагоприятна перспектива за жените, които все още рядко се издигаха до ролята на една Флорънс Найтингейл. При това само чудаци и ексцентрици искаха да станат творци и съответно трябваше да се борят за признание. Но за да включа темата в описанието на нашето съвремие, реших, че артистът, писателят трябва да се представи в състояние на творческа криза и да се обяснят причините за тази криза. Тя трябва да се обвърже с дисбаланса между глобалните проблеми на войната, глада, нищетата и усилията на отделния индивид да ги отрази. Освен това бе крайно неприемливо — направо повече не можеше да се търпи подобно нещо — творецът да се представя като чудовищно изолирано, чудовищно нарцистично величие, издигнато на пиедестал. Младото поколение сякаш по своему усети това положение и го промени, като оформи своя собствена култура, където стотици хиляди хора създават или си сътрудничат в правенето на филми, основават най-различни вестници, композират музика, рисуват картини, пишат книги, правят фотографии. Те са свалили от пиедестала онази самотна, свръхранима творческа личност, като са я възпроизвели в стотици хиляди екземпляри. Тази тенденция е стигнала до крайност, до своя завършек и както обикновено се случва, неизбежно ще последва някакъв отпор.

Темата за твореца се свързва и с друга, с темата за субективността. Когато започнах да пиша, повелята към писателите бе да не проявяват субективност. Тя дойде от комунистическите движения, като резултат от социалната литературна критика, възникнала в Русия още през XIX век. Тази критика е създадена от група забележителни таланти — сред тях се откроява Белински, които са използвали изкуствата, и по-специално литературата в борбата срещу царизма и социалния гнет. Подобен подход към критиката се разпространи навсякъде и едва през 50-те години на XX век ехо от него достигна и до тази страна под формата на темата за социалната ангажираност. Въпросната тема все още е водеща в комунистическите страни. „Да си погълнат от дребните си, лични проблеми, когато Рим гори“ е най-често срещаният словесен израз на темата, използван в ежедневието. Трудно е да се противопоставиш на подобна формулировка, особено когато я чуваш от близки и скъпи хора или от такива, които изцяло са погълнати от достойни дела като например борбата срещу расовата дискриминация в Южна Африка. И въпреки всичко романите, разказите и всякакъв вид изкуство придобиват все по-силен субективен характер. В „Синята тетрадка“ Анна говори за лекциите, които е изнасяла: „През Средновековието изкуството е било колективистично, неиндивидуализирано, произтичащо от груповото самосъзнание. За него не е бил характерен напиращият, болезнен индивидуализъм на изкуството от буржоазната ера. Някой ден ще се освободим от напиращия егоизъм на индивидуалистичното изкуство. Ще се върнем към изкуство, което отразява не вътрешната фрагментарност на личността и нейното отчуждение от ближните, а отговорността и братските й чувства към себеподобните. Изкуството в западния свят… се превръща все повече в болезнен стон на страдащата душа. Страданието става наша непосредствена действителност…“ Изричах неща от този род. Преди около три месеца обаче, насред една подобна лекция започнах да пелтеча и не можах да довърша мисълта си.

Анна започва да пелтечи, защото премълчава истината. Всъщност след като се появи творческият импулс и процесът се отключи, не е възможно да избегнеш нещо: няма начин да не проявиш подчертан субективизъм, дори именно в него се криеше задачата на писателя по онова време. Не можеш да пренебрегнеш този факт. Не можеш да напишеш книга за построяването на мост или язовир, без да опишеш нагласата и чувствата на хората, участвали в строежа. (Смятате, че това е приумица ли? Съвсем не. Дилемата или/или е залегнала в основата на литературната критика в комунистическите страни.) Най-накрая проумях, че изходът, решаването на проблема за обзелата те неловкост да пишеш за „дребни, лични чувства“ се крие в прозрението, че нищо не е абсолютно лично, в смисъл че не е присъщо единствено на теб. Когато пишеш за себе си, ти пишеш и за другите, тъй като твоите проблеми, болки, радости, както и изключителните ти, ярки идеи не могат да бъдат само твои. Начинът да се справиш с проблема за субективността, с шокиращата задача да изследваш дребния индивид, който е изправен едновременно пред експлозивно ужасни или прекрасни възможности, е да погледнеш на него като на микрокосмос. По този начин ще надмогнеш личното, субективното и ще го превърнеш в общочовешко, както всъщност се случва в живота, когато личното усещане — онова, което приемаш като напълно субективно в детството, и си казваш: „Аз се влюбвам“ или „Аз изпитвам еди-какво си чувство или аз си мисля еди-какво си“ — се трансформира в много по-всеобхватно усещане. Порастването всъщност е осъзнаване, че невероятните, единствени по рода си лични преживявания са нещо, което всички изпитваме.

Друга важна идея бе, че ако книгата се построи както трябва, структурата й сама по себе си ще е коментар върху традиционния роман — всъщност дебатите по проблемите на романа са започнали още с появата му и не са нещо ново, каквото впечатление придобива човек, когато чете съвременните критици. С представянето на краткия роман „Свободни жени“ като обобщение и концентрация на обемния материал се цели да се внушат идеи за традиционния роман, това е своеобразен начин да се изрази неудовлетворението на писателя при завършването на нещо: „Колко малко успях да кажа за истината, колко слабо успях да предам цялата сложност. Как би могла тази тънка, спретната книжка да е правдива, когато преживяното бе толкова сурово, необработено и хаотично.“

Основната ми задача бе така да оформя книгата, че самата й структура да е своеобразен коментар, безмълвно да прави изявления за романа днес, да говори чрез вътрешния си строеж.

Както вече споменах, и това остана незабелязано.

Донякъде причината е, че книгата следва по-скоро европейската, а не английската традиция на романа. Или поне английската традиция, както тя се възприема днес. И все пак английската белетристична традиция включва едновременно „Клариса“[3] както и „Тристръм Шанди“[4] и „Трагичните комедианти“, а също и Конрад[5].

Но няма съмнение, че като се опитваш да създадеш роман на идеите, се поставяш в много неизгодно положение, защото ограничеността в нашата култура е твърде силна. Десетилетия наред например блестящи млади хора завършват университетите и са склонни да заявят с гордост: „Разбира се, че не знам нищо за немската литература.“ Това е модерно. Викторианците са познавали отлично немската литература, но с чиста съвест са заявявали, че знаят твърде малко за френската.

Колкото до другите оценки на книгата ми, съвсем не е случайно, че получих много интелигентни отзиви от хора, които бяха или са били марксисти. Те вникнаха в онова, което съм се опитвала да постигна. Това е така, защото марксизмът разглежда явленията в тяхната цялост, във взаимовръзките им — или поне се стреми към това, но в момента не се спирам на недостатъците му. За човек, изпитал влиянието на марксизма, е напълно естествено да смята, че събитие в Сибир може да окаже въздействие и върху събитие в Ботсуана. Според мен марксизмът навярно е първият опит в нашето съвремие — като се изключат официалните религии — да се постигне всеобхватен мироглед, всеобхватна етика. Марксизмът се провали — подобно на всички останали религии не можа да избегне цепенето и подразделянето на все по-малки сдружения, секти и течения. И все пак направи опит.

Що се отнася до въпроса дали се оценява онова, което съм се опитала да постигна, той естествено ме насочва към критиците и опасността да предизвикаш досада. Да вземем например нелепата препирня между писатели и критици, драматурзи и критици. Публиката дотолкова е свикнала с нея, че си казва също като за детска караница: „О, да, ето ги отново милинките!“ Или: „Вие, писателите, получавате всичките овации или ако не овациите, поне цялото внимание — защо тогава постоянно се чувствате засегнати?“ И публиката е напълно права. Поради дадени обстоятелства, върху които няма да се спирам тук, някои ранни и благоприятни случки в творческата ми кариера изградиха у мен определено усещане за критиците и рецензентите, но след излизането на „Златната тетрадка“ загубих това усещане — според мен в голямата си част критическите отзиви бяха невероятно абсурдни. След като възвърнах равновесието си, проумях проблема. Всъщност писателите търсят да открият в критиците своето друго „аз“, онази друга личност, по-интелигентна от самия теб, която е схванала към какво се стремиш и те оценява единствено според това дали си постигнал целта си или не. Досега не съм срещала писател, който, изправил се лице в лице с толкова рядко срещания екземпляр, истинския критик, да не се отърси от параноичната си нагласа и да не прояви почтителна благодарност — открил е това, от което смята, че се нуждае. И все пак той, писателят, иска невъзможното. Какво би могъл да очаква от този изключителен индивид, идеалния критик (понякога се срещат и такива), как би могъл да смята, че съществува друг човек, който напълно разбира какво е искал да постигне самият той? В края на краищата има едно-единствено лице, което преде конкретната нишка, едно-единствено лице, чиято задача е да я изпреде докрай.

Не е възможно критиците и авторите на рецензии да постигнат онова, което претендират, че могат, онова, за което писателите по детински наивно копнеят.

Това е така, защото критиците не са подготвени за подобно нещо — образованието им ги е насочило в противоположна посока.

Образованието започва, когато детето е на пет-шест години и се озове в училище. Започва с бележки, награди, специални паралелки, точки, а на много места и със звездички. Подобен манталитет, типичен за конните състезания, такава нагласа да мислиш единствено с понятия като „успех“ и „провал“ води до рецензии от този род: „Писателят X е, не е, на няколко крачки разстояние от писателя Y. Писателят Y изостава. В последната си книга писателят Z се откроява по-ярко от писателя А“. От самото начало детето привиква да разсъждава по такъв начин — винаги с оглед на сравнението, успеха и провала. Системата е като отстраняване на плевели: по-слабите се отчайват и отпадат. Система, чиято основна цел е да създаде няколко победители, които постоянно се състезават помежду си. Моето убеждение е — макар и да не му е тук мястото да го излагам — че дарбата, която всяко дете носи у себе си, независимо от официалния си коефициент за интелигентност, би го съпътствала през целия живот, като обогатява него и околните, ако на нея не се гледа като на стока с определена цена в залаганията за успех.

Другото нещо, на което обучават детето от самото начало, е да не вярва на собствената си преценка. На учениците се втълпява да се подчиняват на авторитети, да търсят чужди мнения и решения, да цитират и да се съобразяват с оценките на другите.

Както и в политическата сфера, на детето се казва, че е свободен индивид, демократ, със собствена воля и мнение, че живее в свободна страна, че сам взема решенията си. Същевременно обаче то е ограничавано от предразсъдъците и догмите на епохата, които не поставя под съмнение, защото не му е посочено, че съществуват. Когато подрастващият достигне възрастта за избор (продължаваме да вярваме, че личният избор е неизбежен) между точните и хуманитарните науки, той често предпочита хуманитарните, защото смята, че в тях има човечност, свобода, избор. Не съзнава, че вече е моделиран от системата, не съзнава, че самият избор е резултат на едно неестествено противопоставяне, залегнало в сърцевината на културата ни. Онези, които долавят това и не желаят да се излагат на по-нататъшно моделиране, са склонни да спрат дотук, тласкани от полуосъзнат, инстинктивен импулс да намерят работа, където повече няма вътрешно да се раздвояват против волята си. Във всичките ни обществени сфери и институции, от полицията до университетите, от медицината до политиката, не се обръща достатъчно внимание на хората, които напускат — един процес на оттегляне, който тече непрестанно и отстранява твърде рано онези, които вероятно са нестандартни, реформаторски настроени, като същевременно задържа другите, приспособили се към статуквото, защото то им допада. Млад полицай напуска полицейския участък, като заявява, че не му харесва това, което върши. Млада учителка, загубила идеализма си, се отказва да учителства. Подобни обществени процеси текат почти незабелязани, но те до голяма степен допринасят за поддържането на застоя и социалния гнет в институциите ни.

Подрастващите, прекарали години в подобна образователна система, стават критици, автори на рецензии и не могат да дадат на писателя, на художника онова, за което той наивно мечтае — оригинална, изградена с въображение преценка. Те могат да направят едно-единствено нещо и го правят добре — да посочат на автора доколко книгата или пиесата му съответства на широко разпространените нагласи и чувства, т.е. на социалния климат. Служат като лакмус, като ветропоказатели, направо са неоценими. Стават най-чувствителните барометри на общественото мнение — тъкмо в тази област долавяш промени в настроенията и възгледите по-бързо от навсякъде другаде освен в политиката. Това е така, защото цялото образование на въпросните критици ги е тласкало изцяло в тази насока — да се оглеждат наоколо, за да изградят собствено мнение, да се приспособяват към авторитетните фигури, към наследените възгледи.

Вероятно не съществува друг начин на обучение. Възможно е, но не съм убедена в това. Междувременно би било полезно поне да се опише съвсем точно положението, да се назоват нещата с истинските им имена. Би било идеално, ако на всички деца през целия им престой в училище непрекъснато се набива в главите нещо такова:

„Вие сте в процес, през който ви се втълпяват идеи. Засега още не сме развили друга система на образование. Съжаляваме, но това е най-доброто, което можем да ви предложим. Преподава ви се материал, който включва широкоразпространени, субективни възгледи, както и предпочитанията на конкретната култура. Бегъл поглед към историята ще ви убеди колко нетрайни са тези възгледи. Вас ви обучават хора, съумели да се приспособят към системата от идеи, изкована от предшествениците им. Това е една самовъзпроизвеждаща се система. Тези от вас, които са по-силни и самостоятелни индивиди от другите, ще бъдат мотивирани да напуснат училището и да намерят свои начини да се самообразоват, за да си съставят собствено мнение. А тези, които останат, не трябва никога да забравят, че тук ви моделираме, поставяме ви в калъп, за да съответствате на тесните, специфични нужди на конкретно общество.“

Почти като всеки писател, и аз непрекъснато получавам писма от млади хора, които възнамеряват да разработват дисертации или теми върху моите книги — пишат ми от различни страни, но особено много от САЩ. Всички те казват следното: „Моля Ви, изпратете ми списък на статии върху Вашето творчество, на критици, коментирали творбите Ви, на съответните авторитети.“ Задават ми и въпроси относно безброй напълно незначителни детайли, но им е втълпено да придават голямо значение на такива подробности. Този списък с въпроси ми прилича на досие в отдела по имиграцията.

Отговарям на молбите по следния начин: „Драги студенте, направо си се побъркал. Защо ти трябва да пропиляваш месеци и дори години, за да напишеш дълъг материал за една-единствена книга или един-единствен писател, когато безброй други книги те чакат да ги прочетеш? Не разбираш ли, че си станал жертва на порочна система? И ако сам си избрал творчеството ми за изследване и ако наистина трябва да напишеш дисертация — повярвай ми, изпитвам дълбока благодарност, че намираш полезно това, което съм създала — защо тогава просто не прочетеш написаното от мен и сам да решиш какво мислиш за него, като го съпоставиш със собствения си живот, с личните си преживявания? Изобщо не се вълнувай от това какво са казали професорите Бяло и Черно“.

„Драга писателко — отговарят те, — аз трябва да знам какво мислят големите авторитети, защото ако не ги цитирам, професорът няма да ми постави добра оценка.“

Става дума за международна образователна система, напълно еднаква от Урал до Югославия, от Минесота до Манчестър.

Проблемът е в това, че всички сме свикнали с нея и не съзнаваме колко е порочна.

Аз обаче не съм свикнала, защото напуснах училище на четиринайсетгодишна възраст. Имаше период, когато съжалявах за това, като смятах, че съм пропуснала нещо ценно. Сега вече съм благодарна за късмета, че съм се отървала рано от училище. След излизането на „Златната тетрадка“ си поставих задачата да изследвам литературните механизми, да проуча процесите, които оформят един критик или автор на рецензии. Прегледах безброй много писмени работи от изпити и не можах да повярвам на очите си. Посетих и часове по литература и не можах да повярвам и на ушите си.

Може би ще кажете: „Това е пресилена реакция и нямате право да я проявявате, защото самата вие не сте били част от системата“. Според мен обаче реакцията ми изобщо не е пресилена и мнението на страничен човек е особено ценно поради простата причина, че е непосредствено и не е повлияно от принадлежността към конкретен вид образование.

След направеното изследване не срещнах повече затруднения да отговоря на собствените си въпроси: Защо са толкова ограничени, дребнави, изхождащи от личното? Защо винаги разлагат на части, омаловажават постигнатото, погълнати са от детайлите и не се вълнуват от цялото? Защо възприемат понятието „критик“ единствено със значението му да намира недостатъци? Защо винаги гледат на авторите така, сякаш са в конфликт един с друг, а не се допълват взаимно… чисто и просто затова, защото са обучени да мислят по този начин. Онази безценна личност, която разбира какво правиш, към какво се стремиш и е способна да ти даде съвет и да прояви задълбочена критичност, почти винаги е извън литературната мелница, дори извън университетските среди. Може да е току-що постъпил студент, все още силно влюбен в литературата, или просто задълбочен човек, който чете извънредно много, следвайки собствения си инстинкт.

Казвам следното на студентите, които трябва да посветят година или две, за да напишат труд върху една-единствена книга: „Има само един начин за четене и той е, като се ровите из библиотеките и книжарниците, за да намерите книги, които ви харесват, и да четете само тях, като може да ги зарязвате, ако започнат да ви отегчават, а също и да пропускате дългите описания, но никога, абсолютно никога да не четете неща по принуда или само защото представят дадено течение или движение. Помнете, че книги, които ви отегчават, когато сте двайсет — или трийсетгодишни, ще разтворят широки простори пред вас, когато станете на четирийсет или петдесет, както и обратно. Не четете книги в неподходящо за вас време. Помнете, че освен всички издадени книги, съществуват и такива, които не са стигнали до печат, не са още написани. Дори в днешно време, при този силен култ към печатното слово, много често историята, дори социалната етика се преподава чрез устни разкази и хората, които са приучени да мислят само въз основа на написаното — за съжаление горе-долу основната цел на образователната ни система се свежда най-вече до това — не са в състояние да съзрат някои напълно очевидни неща. Автентичната история на Африка например все още се съхранява от чернокожите разказвачи и мъдреци, от чернокожите историци и народни лечители. Това е богато устно творчество, което продължава да се пази, да се държи далеч от белия човек и хищническите му набези. Ако съзнанието ти е отворено, навсякъде ще съзреш истината в думи, които не са написани. Така че не позволявай на печатната страница да господства над тебе. Преди всичко трябва да съзнаваш, че щом трябва да посветиш година или две на една-единствена книга или на един-единствен автор, това означава, че погрешно си обучаван. Би трябвало да те научат да четеш една след друга книги, които те вълнуват в момента, и да следваш интуитивното си усещане от какво се нуждаеш. Тъкмо това чувство трябва да развиваш у себе си, а не как да цитираш други хора.“.

За съжаление обаче почти винаги е твърде късно за подобни напътствия.

За известно време може би проблесна надеждата, че неотдавнашните студентски бунтове могат да променят нещата, сякаш досадата на студентите от мъртвата материя, която им се преподава, бе достатъчно силна да замени тази материя с нещо по-свежо и полезно. Но както изглежда, бунтовете вече приключиха. Тъжна работа. По време на оживения период в САЩ получавах писма, в които студентите ми разказваха как цели курсове отхвърляли наложените им програми и предлагали свой списък на книгите за обсъждане, т.е. книги, които смятали за по-близки до собствения си живот. Семинарите протичали емоционално, понякога с приповдигнат, гневен, ожесточен тон. Разбира се, това ставало само при преподаватели, които проявявали разбиране и били готови да се опълчат редом със студентите срещу авторитарния диктат и да понесат последствията. Срещат се и такива преподаватели, които съзнават, че това, което преподават, е некачествено и скучно. За щастие има ги достатъчно и — с малко повече късмет — те могат да преобърнат порочната система дори когато самите студенти вече са загубили подтика си за това.

А всъщност съществува страна, където…

Преди трийсет или четирийсет години един критик състави свой собствен списък на писатели и поети, в който според него влизаха само най-значимите автори, а всички останали бяха отхвърлени. Въпросният критик пространно защити в пресата списъка си, който мигновено се превърна в тема за оживени дебати. Безчет думи се изляха в подкрепа на или срещу списъка, оформиха се цели течения и секти в подкрепа на или срещу него. Изминаха много години оттогава, но спорът продължава… и никой не смята, че това положение на нещата е плачевно или нелепо… А също и че има много сложни критически книги, написани с голяма ерудиция, които обаче се спират върху оригиналните творби — романите, пиесите, разказите — съвсем между другото. Хората, които пишат тези книги, се числят към своеобразна университетска прослойка — те са международен феномен, каймакът на литературната академична общност. Животът им се свежда до непрестанна критика — критика на литературата, както и критика върху критиката на себеподобните им. И те смятат тази своя дейност дори за по-важна от оригиналните литературни творби. Твърде вероятно е изучаващите литература да прекарват по-голяма част от времето си в четене на критика, както и критика на критиката, отколкото в четене на поезия, романи, биографии, разкази. При това твърде много хора смятат, че това положение на нещата е напълно нормално, а не плачевно и нелепо…

Както и когато неотдавна прочетох изпитната писмена работа върху „Антоний и Клеопатра“ на един младеж. От съчинението бликаха оригиналност и възторг от пиесата — чувство, каквото истинското преподаване на литература се стреми да предизвика у ученика. Работата обаче бе върната със следния коментар от страна на учителя: „Не мога да поставя оценка на подобно есе. Липсват цитати от авторитетни критици.“ Малцина обаче са учителите, които биха сметнали това за плачевно и нелепо…

Както и когато личности, които се смятат за образовани и действително за по-извисени и изискани от нечетящите обикновени хорица, се приближат до даден автор и го поздравят за появилата се еди-къде си положителна рецензия — те не смятат за необходимо да прочетат въпросната книга и дори не могат да схванат, че единственото, което ги вълнува, е успехът…

Както и когато излезе книга върху определен проблем — да речем, относно наблюдаването на звездите — мигновено поне десетина колежа, клубове и телевизионни програми се обръщат към автора с покани да им гостува и да говори по проблема за звездите. Последното нещо, което може да им дойде наум, е да прочетат самата книга. Подобно поведение се смята за нормално, а не за нелепо…

Както и когато млада жена или мъж, автор на рецензии или критик, който не е прочел нищо друго от творчеството на писателя освен книгата пред себе си, пише със снизходителен тон или проявява отегчение от цялото занимание и сякаш се чуди каква оценка да постави на ученическо съчинение, т.е. на въпросния автор, който може да е издал петнайсетина книги и да твори от двайсетина или трийсетина години, но критикът му дава напътствия какво да пише занапред и как точно да го напише. Никой не смята това за абсурдно, а най-малко гореспоменатият млад човек, критик или автор на рецензии, който специално е обучен да проявява снизходителност и години наред да прави на пух и прах всички, от Шекспир надолу.

Както и когато професор по археология е в състояние да напише за южноамериканско племе, постигнало високо ниво в познанията по ботаника, по медицина и психологическите методи, следното: „Най-изумителното нещо е, че тези хора нямат писмен език…“ Никой не смята думите му за абсурдни…

Както и когато по случай юбилей на Шели в една и съща седмица в три различни литературни списания трима млади критици с еднакво образование, получено в нашите еднакви университети, написват критически статии за Шели, където го разнищват почти без каквито и да е хвалебствени думи, при това тонът им е еднакво снизходителен, сякаш оказват на поета голяма чест, като изобщо го споменават. И като че ли никой не смята, че подобно нещо разкрива сериозен недъг в образователната система.

И накрая… този роман продължава да бъде за авторката непрестанен извор на поучителни наблюдения. Ето пример. Вече десет години след написването му все така получавам седмично поне три писма за него от трима интелигентни, ерудирани, будни хора, които са си направили труда да седнат и да ми напишат писмо. Единият може да е от Йоханесбург, другият от Сан Франциско, а третият от Будапеща. И ето ме мен тук, в Лондон, седнала да ги чета едновременно или едно след друго. Както винаги, изпитвам благодарност, че са ми писали, а също и радост, че книгата ми може да разпалва въображението, да предизвиква въодушевление, а също… и раздразнение. Едното писмо обаче изцяло е за войната между половете, за безчовечното отношение на мъжа към жената и безчовечното отношение на жената към мъжа. Написани са безкрайно много страници единствено по този проблем, защото тя — невинаги обаче непременно е „тя“ — не вижда нищо друго в книгата.

Второто писмо се отнася до политиката, навярно от някой стар левичар като мене, и той или тя са изписали много страници за политиката, без да споменават каквато и да е друга тема.

Когато книгата беше още съвсем млада, така да се каже, най-често получавах тези два типа писма.

Третият тип — отначало рядко срещан, но напоследък все повече настига другите два — е писмо, написано от мъж или жена, които не виждат нищо друго извън темата за психическото разстройство.

И всичко това за една и съща книга.

Тези примери естествено отново повдигат въпроса какво виждат хората в дадена книга и защо един обръща внимание на една тема, без изобщо да забелязва другите. Наистина е странно, че аз, като автор, имам такава ясна представа за книгата, а тя се възприема по напълно различни начини от читателите.

Тези размишления ме доведоха до следното заключение — не е просто детинска проява от страна на писателя да очаква от читателите да видят онова, което той вижда, да съзрат структурата и целта на романа ясно като самия него, защото подобно желание означава, че той не схваща основен проблем. А той е, че една творба е жива, въздействаща, плодотворна, способна да разпалва идеи и дискусии само когато структурата, формата и замисълът й не са прозрачни, защото в мига, в който ясно съзреш формата, структурата и замисъла на книгата, вече няма какво повече да получиш от нея.

И когато строежът на една книга и вътрешният й живот станат прозрачни за читателя, както са и за автора, тогава идва време книгата да се сложи настрана като вече изживяна и да се захване нещо ново.

Бележки

[1] Моралитѐ (фр. moralité от лат. moralis — нравствен) — нравоучителна драма в Западна Европа през XV и XVI век. Главните действащи лица в нея са алегории на абстрактни понятия (правда, вяра, разум и др.), на добродетели и пороци. — Б.пр.

[2] Джордж Елиът (1819–1880) е литературният псевдоним на Мариан Евънс. Писателката е живяла в продължение на 25 години на семейни начала с женен мъж, писателя, общественика и критика Джордж Хенри Луис, до смъртта му през 1878 г. — Б.пр.

[3] „Клариса“ (1748) — творба от Самюел Ричардсън (1689–1761), един от първите романи в английската литература, написан в традиционната за епохата епистоларна форма. — Б.пр.

[4] „Тристръм Шанди“ (1759–1767) — роман от Лорънс Стърн (1713–1768), смятан за една от най-нестандартните творби в английската литература. — Б.пр.

[5] Джоузеф Конрад (1857–1924) — английски писател, поляк по рождение, смятан за един от големите новатори в английската литература. — Б.пр.